Приказка за една детска любов

Защото солта е любов

Преди много години под беззвездното небе се разстилало прекрасно море с бели води.  Слънцето го огрявало с лъчите си и то блестяло така както може да блести само любовта в сърцата на хората. Утрините морето разказвало как е преминала нощта, а Слънцето – какво се случва от другата страна на земята. Хората се радвали с усмивки на лица или плачели с безсолните си сълзи. Въпреки това според Слънцето те не познавали истинската сила на любовта, защото не притежавали сол в очите си. А солта била любов, казвало Слънцето, защото в Бяло море имало толкова много от нея.

Подаръците на Слънцето за своята любима, Бялото море, били нощни. То осветявало Луната, за да може тя да напомня на морето и през нощта колко много любов праща Слънцето. Морето се вълнувало при тези любовни послания, затова често и днес казваме, че Луната влияе на вълненията на морето.

Луната обаче, която била само вестносец на любовните послания лека полека също се влюбила в морето. Слънцето усетило това, но нищо не можело да направи. Нито можело да я прогони от Слънчевата система, нито можело да огрява постоянно своето море, защото така щяло да го погуби. То се разсърдило и затъмнило цялата Земя. Всичко по нея щяло да погине. Не се появявало пред морето, а през това време Бяло море как ли не се опитвало да предаде на своя любим, че ако ще и всички луни да се влюбят в него, то си остава любима на своето Слънце.

Що да стори Бялото море? Как да постъпи? Спомнило си за човешките същества, които се къпели в него. Те се радвали на вълните, целували се, хващали се за ръце, играели във водата. И при този спомен му хрумнало какво може да стори. Бяло море решило да даде свое собствено обещание, да направи свое любовно послание към Слънцето.

Нощем то събирало от най-скритите си раковини и перли и струпвало всичко на самотен бряг. Брегът не бил случаен – там живеела древна магьосница, която морето искало да помоли за услуга. Щом насъбрало достатъчно съкровища, то ги поднесло пред къщата на магьосницата и поискало тя да вдъхне от любовта му на две човешки същества, които избрало. Искало да направи това, за да може да покаже на Слънцето каква трябва да бъде любовта им и как нищо, ама нищичко на този свят не може да я засегне.

-          Как точно смяташ да му поднесеш такъв подарък? – попитала магьосницата.

-          Просто няма да му го поднасям. Искам да вдъхнеш от моята любов на Николай и Дарина. Нека те се обичат от деца и нека любовта им продължи през целия им живот. Това ще е моята жива картина – подарък от мен за него. Нека наблюдава живота на тези две същества, нека види и плодовете на любовта им: щастието им, детето им, всичко.

-          Ще ти струва скъпо – подсмихнала се магьосницата.

-          Какво искаш в замяна?

-          Ще отнема половината ти сол, ще се променят обитателите ти. Ще потъмнееш завинаги.

-          Но защо ти е моята сол?

-          Трябва ми. Имам да осолявам много човешки сълзи с нея.

-          Защо искаш да ги осолиш?

-          Защото солта е любов, а любовта на хората е магията, която движи света... е добре де, и моят бизнес. Почти всеки, който се допитва до услугите ми, го прави заради любов.

Морето се умислило. Повече нямало да може да побира същите видове риби, нямало да осветява нощта, нито да бъде толкова красиво, че да пленява своя любим с белотата си. Но ако не направило това – може би щяло да загуби и своя любим. При тази мисъл, морските му дълбини се свили, вълни забушували и покрили плажовете му.

-          Така да бъде – казало най-сетне.

Мигом небето притъмняло. Засветкали светкавици, скрили и слънцето, и луната. Огромни бели фъртуни от сол се извисили в небето и изчезнали завинаги. Те се разпръснали по човешките очи, попили в човешките сърца, така че всеки път щом някой заплачел, сълзите му вече щяли да имат солен вкус.

Магьосницата взела своето и оставила Бялото море само. Тя литнала до Слънцето и му показала Николай и Дарина – двойката, която избрала, за любовен подарък. Слънцето онемяло. То започнало да осветява пътя на двамата влюбени. Проследявало как се заражда любовта им, още когато Дарина била на 13 години, а Николай на 17. Те преминали през какви ли не етапи от живота си – той отишъл в казарма, но Дарина го очаквала да се завърне при нея. После двамата учили в университет, заживели заедно, а накрая се родила и прекрасната Никол – жива картина в картината на тяхната любов.

Слънцето не можело да плаче и не винаги знаело как да обича. Но дълбоко в огненото си ядро хранело и до днес храни любов към едно единствено море на планетата Земя. Това е морето, което сътвори любовта на Николай и Дарина, морето, което знае как да обича.

Затова днес, в деня на сватбата на тези две деца на вселенската любов, Слънцето и Морето също празнуват. Те гледат безмълвни картината на своята собствена любов в очите на Николай и Дарина, в усмивката на тяхното дете, в солта от радостните сълзи на техните близки. Те знаят без колебание, че тяхната любов и тази на човешките същества ще продължи вечно, че нищо не ще я сломи. Те всъщност тайно кумуват.

Дарина и Николай, празнувайте и от името на невидимите гости на своята сватба – Слънцето и Морето. Вие сте техният любовен подарък, вие сте израз на вселенската любов между великите природни сили. Те винаги ще бдят над любовта ви.

Приказка за китарист

Червената пандела

Една сутрин Асен се събуди с главоболие. Опита се да си спомни дали снощи не беше пийнал с приятели, както обичаше да прави. Но не. Беше си останал у дома, бяха гледали един от любимите си филми с Лилия, а после бяха заспали.

Огледа се. Нея я нямаше. Най-вероятно беше тръгнала за работа. Асен стана и се разходи из стаята. Нещо не беше наред, той не беше в собствената си спалня. Мястото много му напомняше на нещо от детството му... ами да! Това беше детската му стая. Разтърка слепоочията си, но нищо не се промени. Нито главата спираше да го боли, нито детската му стая изчезваше.

Разходи се из апартамента на родителите си. Всичко беше поставено по начина, по който го помнеше, когато беше малък. И шкафовете, и чекмеджетата с посудата, и леглото му, което сега му се стори твърде малко. Как беше възможно? Къде беше Лилия?

Асен наплиска очите си и излезе навън. Пред блока го очакваха непознати мъже:

-          Айде бе, Асене, откога чакаме?! Бързо, че треньорът ще се разсърди!

-          Ама какъв треньор, кои сте вие?

Докато изричаше това, Асен се взря по-обстойно в лицата на мъжете. Имаше странното усещане, че ги познава отнякъде. Изведнъж го осени прозрение. Това бяха съотборниците му от училищния футболен отбор. Само дето сега бяха пораснали. Асен се зачуди какво да прави, а после реши да не казва нищо. Трябваше да разбере какво се случва. Тръгна с мъжете и скоро се озоваха в училището. Там всички бяха пораснали – големи, възрастни хора, които носеха възмалките си училищни раници, подминаваха се един друг в училището и се подбутваха. Щом влязоха във физкултурния салон, към Асен се приближи стария му треньор.

-          Здравей, Асене, очаквахме те. - Асен понечи да отвори уста в отговор, но треньорът продължи: - Ще ти спестя чуденките. Докато си сънувал, си попаднал в малко вероятната една милионна възможност на ума си да се завърнеш в миналото, вече като пораснал човек. Имаш уникалния шанс да го промениш. Успееш ли да го направиш, водещата реалност, в която ще живееш, ще бъде именно тази. Можеш да станеш футболна звезда, имаш данни!

Съотборниците го наблюдаваха мълчаливо.

-          Какво да правя сега? - отвърна Асен.

Всички вкупом вдигнаха рамене. Асен прекоси физкултурния салон. Той не знаеше накъде ще тръгне и какво ще стори. Реши, че има нужда от време да помисли. Седна в кръчмата срещу училището и си поръча една голяма ракия.

-          На деца не сервираме – отвърна лелката през бара.

Асен мигом се ядоса, но бързо му мина. Какво разбираше тази жена? Не тя се беше озовала в миналото си. Сега Асен се чувстваше предаден от всички, от света, в който пребивава, от света, в който бе живял до вчера, от ума си и от фантазиите си.  

В този момент в заведението засвири китара. Непознат мъж в дъното пееше:

„В миналото днес си ти турист,

Можеш тъй добре да си го разясниш,

Ако пък решиш да станеш китарист

Можеш и сегашното да промениш.“

Асен излезе от заведението и вместо навън, сега се озова в залата по кик бокс. И постепенно всичко му се избистри.

Можеше да реши отново да стане който си поиска, можеше да има достатъчно време да работи над това свое желание, можеше да поправи грешките си, или да отдели повече време на нещо, което беше пренебрегвал, да сбъдне мечтите си. Можеше да стане някой друг, можеше отново да бъде с хората, които най-много му липсваха, да им каже всичко, което не беше успял, да промени себе си, да промени света, да промени нещо – каквото и да е!

Затвори очи за миг. Имаше ли по-голямо изкушение от това да получиш време да се развиеш отново, но със сегашния си ум, със сегашните си чувства?

Отвори очите си и съзря надпис, окачен на едната стена в залата: „Войникът може да се бори дълго и старателно за една червена пандела. Наполеон Бонапарт“

Неговата Лилия, неговата червена пандела. Ако останеше тук, той щеше да я срещне едва след двайсет години или може би нямаше да я срещне изобщо. Сърцето му се сви. Сви се така, че гърдите го заболяха. Можеше да приключи с този свят, макар все още да не знаеше как. Но не можеше да измами себе си и не можеше да рискува да приключи с любовта на живота си.

Асен се измори от твърде много впечатления. Той се прибра у дома и легна на леглото в детската си стая. За свое най-голямо облекчение, този път се събуди в спалнята си, у дома, до своята жена. Малко по-късно, когато двамата закусваха, тя попита:

-          Сънува ли нещо тази нощ?

-          Да – отговори Асен.

-          И какво беше то?

-          Сънувах... един свят без теб и побързах да се събудя.

Лилия и Асен се разсмяха, а после се целунаха.  Асен не разказа съня на любимата си, но едно беше сигурно. Той щеше да го запомни като най-силното доказателство за любовта към жена си, защото ако един мъж може да се откаже от тъй рядката възможност да получи всичко наново само заради една жена, то той вероятно я обича повече от самия себе си. 

Приказка за готвач и една дама

Преследвачът на усмивки

Преди много години в далечна Австралия имало болница с голяма градина. Градинарят, който се грижел за нея, посадил малка леха с най-различни билки. Той направил това не по разпореждане на ръководството, а защото жена му така му заръчала. Всички знаели, че младата австралийка продавала билки на пазара и никой нямал нищо против. Никой не знаел обаче, че тя била наследник на стара фамилия от магьосници, които грижливо пазели в тайна своите занимания.

Веднъж, точно когато билките в градината разцъфнали с пълната си сила, в болницата приели млада италианка, на която било време да роди. Влязла тя в залата за родилки, а прозорецът към градината бил леко открехнат, за да се проветрява помещението. Съвсем неусетно отвън се вмъкнал смесеният аромат от най-различни билки, италианката вдишала и почувствала как болките й се облекчават. Скоро се родил и малкият Хайсен Струга, нейният син.

Без да подозира нищо, италианката се прибрала при съпруга си у дома. Оттогава изминали години. Хайсен растял здрав, висок и силен и още от малък най-много се радвал, когато разсмее някого. Първоначално родителите му приели това съвсем нормално, но скоро забелязали, че ако Хайсен не успее да предизвика нечия усмивка, посървал в продължение на дни.

Тръгнали да го водят по лекари, но никой не можел да им каже причината за държанието му. Не щеш ли веднъж на пазара се спрели при щанда с подправките. Там продавала билки жената на градинаря. Италианката пазарила от нея няколко подправки и й оставила повече пари. Жената й казала:

-          Нека сторя нещо за вас от благодарност за добрината ви.  Мога да ти кажа нещо за детето ти и защо желае да разсмива хората.

Италианката онемяла, като чула това от устата на непознатата. Бащата я задърпал за ръкава да си вървят.

-          Хайсен е омагьосан от мириса на съчетание от древни билки, което се получава много рядко.

-          Глупости! – викнал бащата.

-          Моля те. Нека я изслушаме – прекъснала го италианката, която усещала с майчиното си сърце, че тази непозната жена знае ключа на загадката.

През това време малкият Хайсен гледал с вперен поглед към продавачката. Той вдишвал от аромата на подправките и не можел да се откъсне от щанда. Като го видял, бащата въздъхнал с неохота и хванал ръката му.

-          Това дете – продължила тя, - търси щастието си по усмивките на хората. Но ще го намери едва когато открие една усмивка – най-близката и едновременно с това най-труднодостъпната. Само тя ще го отведе до мечтаното щастие.

-          Но как ще разбере чия е тази усмивка? – попитала италианката.

-          Това не мога да ви кажа. Но Хайсен няма да спре да търси, докато не открие усмивката.

-          Бабини девитини – викнал бащата. – Да тръгваме!

Италианката отворила уста да каже още нещо, но съпругът й я дръпнал да вървят. Семейството се прибрало и скоро забравило за случая. А Хайсен от този момент нататък се влюбил в подправките. Той започнал да събира по малко и където и да идели със семейството му, си купувал нови подправки. Мечтаел да стане готвач в свой собствен ресторант, където да приготвя най-вкусните гозби, които, разбира се, да предизвикват усмивки на хората. Започнал да готви за приятелите си и им станал любимец.

След време заминал за Лондон и когато се прибирал у дома в Австралия често не можел да види семейството си от старание да угоди на всичките си приятели, от желание отново да види усмивки по лицата им. Но това не бил единственият път, по който ги търсел.

В Англия, където работел като търговски мениджър на една корпорация, той преследвал усмивките на хората и сред клиентите, и сред колегите си. Щом не успеел да ги спечели, това го натъжавало и той влагал силите си в работата.  Така лека-полека съвсем се отдалечил от мечтата си да готви в собствен ресторант.

Един ден срещнал прекрасната Милена. С милувките, с думите си тя внасяла толкова топлина в дните му, че понякога успявал да забрави и за лова на усмивки, и да мечтае отново. Но въпреки любовта си към нея, дълбоко в себе си, той все още чувствал, че не е намерил своето призвание, не е постигнал своето щастие.

Един ден с любимата му пристигнали в България, нейната родна страна. Тя го завела на Женския пазар, откъдето щял да си купи подправки, които не се продават на друго място по света. Разглеждали дълго сергиите. Продавачи ги подканвали, пазарили се с тях, дори спорели кой ще ги спечели за клиенти.

В олелията Хайсен забелязал, че в дъното на пазара, на една малка сергия, седяла свита възрастна жена. Нещо във вида й му напомнило жената от австралийския пазар в детството му и докато продавачите продължавали да спорят, Хайсен се приближил към нея. Жената предлагала подправки и му дала да усети аромата на всяка една, разказала му какви гозби могат да се сготвят, а Милена превеждала всяка нейна дума.

Хайсен харесал много разказа на продавачката от Женския пазар и й споделил, че колекционира билки от всички страни, които посещава. Тя му се усмихнала широко, с онази усмивка, която разтваря сърцата на хората. Доволен, че я е накарал да се усмихне, Хайсен прибрал закупените подправки, и  й оставил пари в повече, много повече, отколкото стрували самите подправки. Така вероятно щял да получи още от нейните усмивки.

Жената благодарила и заръчала на Милена да му преведе следното:

-          Щом се върнеш, размеси българските подправки с тези, които си събрал дотук. Остави ги до спалнята си.

Милена превела това на Хайсен и двамата се спогледали. Да сторят каквото им заръчала жената или да я подминат и забравят?! Хайсен внезапно се развеселил. Това било първото интересно нещо, което му се случило в страната на бъдещата му съпруга. Защо да не последват заръката на жената, когато се прибере? В крайна сметка нямало какво да загуби.

Щом се върнали в Англия, една вечер на Хайсен му хрумнала дори още по-добра идея. Решил да подготви изненада. Той често правел такива на любимата си – или рисувал сърце на огледалото, или й подарявал мече с шоколадови бонбони, положени в чекмеджето й с дрехи. Върнал се по-рано от работа, размесил подправките и ги сложил до спалнята им. След това излязъл от стаята. Щом Милена се върнала, той затворил очите й с ръце и казал:

-          Искам да ти покажа нещо.

Изпълнена с очакване, Милена го последвала. Хайсен я въвел в стаята и тя вдишала от най-прекрасния аромат, който някога била усещала. Отпуснала се в ръцете на Хайсен, а той рекъл:

-          Това е ароматът на нашата любов – най-хубавия!

Двамата се целунали, а после се любили дълго, преди да заспят. На сутринта пръв се събудил Хайсен. Обърнал се към любимата си, която лежала до него и се усмихвала в съня си. Погледал я известно време, докато се борел с изкушението да я докосне. И се усмихнал – усмихнал се по-истински, отколкото когато и да било в живота си.

И тогава станало чудо. Билките се изнизали от пода на спалнята в подредена редичка във въздуха. Завъртели се няколко пъти и после мигом излетели през прозореца.

Хайсен станал да затвори прозореца, без съжаление за своите билки. Докато се връщал обратно при любимата си, той осъзнал, че сред всички усмивки, които е преследвал в живота си има само една, която е способна да го направи истински щастлив. Тя можела да го насърчи да бъде по-смел, когато се страхува да предприеме нови неща в живота си, тя можела да му вдъхне сили да се справя с трудностите в работата си, тя единствена можела да го направи щастлив, дори все още да не е сбъднал мечтите си. Тази усмивка не била на никой от приятелите или родителите му, тя била усмивката на Милена.

В този миг най-сетне неволната магия от аромата на билките в австралийската болнична градина била развалена. За да се стигне дотам обаче, той трябвало не просто да получи усмивката на любимата си – такива му дарявала много. За да се случи това, Хайсен трябвало да прогледне за най-важното и така да постигне най-близката и труднопостижима усмивка в света – своята собствена.

И днес, на неговата сватба, където той имаше всички усмивки на любимите си хора, очите му бяха вперени само на едно място – в устните на любимата.

Приказка за двама души, за които не може да се напише приказка

Мирела и Лазар, Лазар и Мирела

Аз съм онази, която пише истории за сватби за не повече от два часа. Но в продължение на две седмици не мога да се справя с една поръчка, което е прецедент в историята ми на писател. Клиентът е възможно най-трудният в света – клиентът, това съм аз.

Поръчала съм си да пиша за сватбата на добра приятелка – едно момиче, което беше всеки ден до мен от момента, в който се запознахме. Мирела е способна да поплаче за твоята загуба, преди сълзите да са се отронили от собствените ти очи. Тя ще ти се обажда всеки ден, за да ти говори глупости, докато оздравееш – нищо, че самата тя може да е по-болна от теб. Тя ще запази тайната ти, особено ако тази тайна е в разрез с убежденията й. Ще прости и през цялото време ще повтаря как не може да прощава. Ще действа непоколебимо, преди да ти е изпилила нервите с колебанията си. Ще се държи мъжки, без нито за миг да престава да изглежда като жена.

Тя не е красива като принцеса, не се омъжва за принц и няма да живее в дворец. Но ако съществува наръчник за принцеси, тя ще присъства на всяка страница от него. Мирела ще показва как тиквата се превръща във фиат пунто, как се ходи на бал с три лева в иначе грижливо избираното безумно скъпо портмоне, как мъжете се преобразяват в принцове, щом поседят край нея, и как всичко това е възможно да се случи и за една нощ. Мирела не е чела книги от дете (най-много списание Гео) и не знае, че носи сърце на принцеса, макар то далеч да не се захранва със синя кръв.

Мирела е принцеса по наръчник. Мирела трябва да се изучава в училищата за принцеси.

За Лазар не могат да се кажат много от нещата за Мирела. Той не просто изглежда като принц, а се държи като такъв. Все едно се е родил в друго време. Възможно е хората да не разбират това и да го смятат за глупав, но ще му се радват като на минзухар, поникнал в снега.

Много кандидатки, все още не вярват, че той наистина съществува, в израз на заслепение му обещават дворците си. Лазар обаче е достатъчно смел, за да преследва своята принцеса цяла година и то във века на едноседмичната любов. Той знае, че по-силен е мъжът, който си позволява да прояви тази слабост. Знае и че по-богат е този, който избира да е по-щастлив пред това да е по-харесван. Жените няма да спрат да се прехласват по него, защото им напомня на първия мъж на света, малко след като е пожелал своята Ева. Въпреки това той успя да не се възгордее. Лазар е принц по рождение. Той е майстор по живот, без някога да е изучавал предмета си.

Не е практично да се откажеш от всички илюзии за любов и точно тогава тя да се случи пред очите ти. Не е логично приказните герои да са хора, които познаваш. Мирела и Лазар. Лазар и Мирела. Малки учители за своето време. Деца, които учат на любов, на това как се живее.

Честито на вас и на целия свят, който още не вярва че сте по-приказни от измислените.

Честито и на мен. За първи път се провалих да измисля вълшебна история за сватба. Но това не ме натъжава, защото днес съм свидетел на чудо. Приказката и героите в нея стоят пред мен наистина.

Подари ми приказка

Диана Петрова

Шофьор на мечтите - приказка за един мъж, чиято мечта е да не спира да мечтае

Шофьор към мечтите

Феята на любовните предложения  откровено скучаеше. Налагаше й се да присъства на всяко предложение за женитба по земята и то на няколко едновременно с едничката цел да помага с каквото може. Но скуката понякога бе невъобразима – сърца, пръстен, пейка пред красива гледка.

Човеците, с които работеше, не подозираха за нейното съществуване, както нехаеха за всичко останало. Такова беше положението и с Николай, който в средата на октомври падна на колене пред Ангелина и поиска ръката й. Направи го импулсивно, макар да го беше обмислял дълго време. Случи се, докато тя подсушаваше косата си със сушоар. Николай я беше наблюдавал в продължение на няколко минути - така красива и тъй свидна на сърцето му – жената, която искаше да нарече своя.

Феята на предложенията хареса много спонтанността на Николай. Да й предложи, докато тя подсушава косата си. Ето това никой не беше правил където й да е. Тя реши, че Николай заслужава специална награда за това, че успя да поразсее скуката й, вмъкна се в последните струи на сушоара, преди Ангелина да го изключи и да даде отговора си, и щом последната въздушна струя достигна лицето му, вълшебството на феята се разля по него.

Трябва да бе изминало много кратко време, преди той да се озове на съвсем друго място. Намираше се в дворцова зала и като погледнеше нагоре вместо таван виждаше вътрешността на висока кула, докъдето му стига погледът. В средата на залата се простираше огромна тенис маса. Николай чу кънтящи стъпки, които се приближаваха. Пред него се озоваха куп деца, а зад тях се извисяваше гигант, който се наведе за да го поздрави.

- -          Приятно ми е. Аз съм най-голямата ти мечта – рече великанът.

-  -         Ама... какво...

-          Ние сме по-малките ти мечти – гръмнаха в хор децата.

-    -       Това е някаква зле скроена шега...

Но странните гости в залата не му обърнаха внимание. Великанът се изправи безмълвно от едната страна на тенис масата, а децата застанаха от другата и започнаха да играят. Играха часове наред, играха в продължение на дни, а Николай нямаше какво друго да прави, освен да ги наблюдава. Той се бореше със себе си да зададе въпрос и някак смътно осъзнаваше, че докато не го направи, нищо няма да се промени. Странните участници в този абсурд ще продължат да играят до безкрай. Опита се да си припомни някои от стъпките към постигането на успех в непозната ситуация – беше чел такава литература. Но не се сещаше за нищо, което да му свърши работа. Никъде не излагаха напътствия за това какво да правиш, ако феята на предложенията ти спретне подобна игра. И изведнъж в левия край на лявото му око просветна тънък проблясък точно върху черната точица, която имаше отдавна. Навън видимо притъмня. Николай най-сетне беше готов да зададе въпроса си.

-      -     Какво трябва да значи всичко това?

Играчите спряха изведнъж и се загледаха в него.

-         -  Хора ли сте изобщо? – отекна разстроеният му глас в залата.

Отново никакъв отговор.

-          - Играете на тенис, на някакъв абсурден, измислен тенис тук. По-голяма мечта, по-малки мечти... – и докато нареждаше с ироничен тон, изведнъж му хрумна какво би трябвало да значи всичко това.

Не са хора, разбира се, започна да си мисли той. Всичко това е толкова измислено, че няма начин да не се случва единствено в ума му. А умът му... да видим... се опитваше да се справи с една безкрайна игра на тенис между... между най-голямата му мечта и куп по-малки. Но защо беше необходимо?

Великанът и децата отново се заловиха да играят тенис. Слънцето се разля навред и всичко сякаш се върна към началото. Николай обаче не ги виждаше. Сега той трескаво търсеше отговора. Искаше му се да се върне обратно при любимата си, далеч от тук. Мислите му просто се плъзнаха към Ангелина, която го очакваше някъде там, отвъд ума му. Разветите коси от сушоара, прекрасните й нежни ръце с меката кожа, която го привличаше неустоимо, с топлината, която тази жена внасяше в тялото, в душата и в живота му. И тогава той изведнъж осъзна всичко.

Ами да! Дворецът представляваше  неговия страх, който го държеше тук при тази маса. Умът му се опитваше да се справи с желанието му никога да не спира да мечтае и беше измислил тази игра, в която той щеше да не спира или ако има твърде голяма, твърде недостижима мечта, какъвто е великанът, или множество по-малки, които да обземат цялото му време, докато ги осъществи.

Но в окото му отново проблесна познатата искра и отново всичко притъмня. Това тук не беше решението, защото нищо не можеше да му даде свободата, от която се нуждаеха мечтите. Да лети, да преминава от едно желание към друго, да бъде, да обича.

С кристалната яснота на ума си, онзи, с който ръководеше отдела по човешки ресурси в УНСС, Николай заключи, че докато седеше в двореца на собствената си логика, той никога нямаше да продължава да мечтае.

Внезапно чу шум, шум, подобен на онзи от сушоара, покривът на сградата се разтвори, кулата се разпадна и оттам, развяла буйно коса, огряна от блесналото слънце, към него се понесе Ангелина. Тя взе нежно ръката му и го изведе извън двореца към синьото небе, към птиците, към необятната шир.     

Николай можеше да вижда толкова далеч, че му се завиваше свят. Пред него се ширеше цялата планета. Усещаше с всяка частица от тялото си, че може да отиде, където си поиска, да направи каквото пожелае. Единствено любовта й го освобождаваше от хладната логика на собствения му ум, от двореца на страха, от безумната самота на вечната тенис игра между големината на собствените му мечти. Тя го даряваше със свободата да лети не само към тях, а независимо от тях. Николай се усмихна и притвори очи. В ъгъла на лявото му око проблесна сълза. Мъжка сълза на щастието.

Тук той чу отново звука на сушоара, който изгасваше.

-          Да – отговори тихо тя. – Ще се омъжа за теб.

Николай скочи, обзет от внезапен необясним порив. Притисна я в ръцете си и я целува дълго – тя, неговия освободител, тя, неговия шофьор към мечтите, тя, неговата любов.

Феята беше доволна от развитието на нещата, но накрая леко се озадачи. Любовното предложение заприличваше на всички останали - целуват се, прегръщат се и това е. Истинска скука. Беше време да тръгва. Сушоарът отдавна беше изгаснал, прозорецът беше затворен, но докато Николай и Ангелина се държаха в ръце, усетиха едва доловим полъх. Феята ги галеше по челата с невидимите си ръце, преди завинаги да излезе от живота им.

Подари ми приказка

Диана Петрова

Приказка за годишнина от сватба

Усмивката на Татяна

Далеч в дълбините на Сакар планина в дълбока пещера, необитавана от години, живееше мързелива стара магьосница. Тя обичаше да се занимава с архивиране на човешки истории и правеше това по двайсет часа на ден. Беше се превърнала в легенда, в която някои вярваха, а други – не съвсем. Според преданието, за да се включи в световните работи, трябваше да се случи нещо наистина изключително.

По същото време в Националната компания за стратегически инфраструктурни проекти беше внесен нов план за строеж на магистрала номер 13, който да разделя природния парк „Сакар планина“ на две. През годините бяха извършвани много проучвания относно проектирането на магистрален път до Северозападна Турция, който щеше да създаде условия за засилено сътрудничество между страните на Балканите и поощряване на туризма в тези райони. Всички имаха изгода този строеж да се състои – работници, политици, европейци и балканци.

Единствено планината страдаше. Тя не желаеше никой да я посещава или разкопава. Не искаше да тъпчат тревите й, да нарушават тишината й, да мърсят водите й, да строят по повърхността й. Щом разбра за проекта, магьосницата реши, че ще направи всичко по силите си да провали строителството.

Мобилизира силите си и пусна армия от къртици да разкопаят района. После наводни мястото и дори симулира земетресение, за да уплаши работниците. Но нищо не помагаше. Те изливаха новия път метър по метър и все повече се приближаваха към планината. Магьосницата се ядосваше на неуспехите си и реши, че трябва да подходи по-хитро.

Докато скрита под невидимата си мантия, тя оглеждаше построеното, на мястото пристигна автомобил. От него слезе омайно красива жена с топли кафеви очи – топли като слънцето, което нагряваше камъните пред пещерата й. Имаше нещо в нея, нещо, заради което магьосницата веднага й се довери. Жената разговаря с няколко души и след като очевидно беше свършила работата си, се запъти обратно към колата.

Магьосницата не се поколеба. Върна се у дома и разрови архивите си. Благодарение на старателната подредба, съумя бързо да открие, че жената се наричаше Татяна и имаше прекрасно четиричленно семейство. Тя беше човекът, заключи магьосницата, който притежаваше силата да спре пагубния строеж.

Оставаше да се действа. Магьосницата повреди автомобила на Татяна и прегради пътя за други минаващи. Така нямаше да има кой да й помогне. Татяна излезе от колата и стъпи на недостроената магистрала. В този миг магьосницата я грабна и я отвлече вдън Сакар планина. Там тя омагьоса ушите й и докато уплашената Татяна усети какво се случва, вече можеше да чува вайканията на планината.

-       Ох, леле! Сега ще разсекат тялото ми на две.

-       Как да го разсекат? – попита с треперещ глас Татяна, която още не можеше да повярва, че чува самата планина да говори.

-       С магистралата! Олеле, а дечицата ми! Милите ми деца! Ще ги отровят!

-       Как ще ги отровят? – стресна се Татяна.

-       Ще разкашлят сина ми – Планинския въздух. Ще отровят с боклуците си дъщеря ми – Планинската река. Ще разплачат бебетата ми – горските дървета, ще уплашат животните ми. Ах, леле!

Магьосницата едва издържаше на досадното оплакване и реши, че и на Татяна й е дошло в повече. Затова отмени магията си и Татяна спря да чува планината.

Старата премина към втора точка от плана си. Тя пусна жената да се лее като водата, да търси и намира пролуки между камъните в гората. След това изсипа контейнер с боклуци по средата на реката и водата трябваше да ги заобикаля през цялото време.

Щом магьосницата се насити на ефекта от номера си, тя отмени и тази магия и направи друга – дари Татяна със способността да диша като листата. Върна я обратно при автомобила й, сама седна зад волана и запали мотора на колата. Татяна вдиша от въздуха и се разкашля така, че едва успя да спре. Магьосницата се побоя да не би да я задави и отмени и тази магия.

Старата не продума нищо. Слезе от колата и направи знак на жената да тръгва. Все още твърде изплашена, Татяна седна на шофьорското място и погледна през прозореца.

Магьосницата й се усмихна. После без да се бави, отново се покри под невидимото си наметало.

По пътя към дома Татяна не можеше да забрави нито оплакванията на планината, нито мъчението на реката, нито кашлицата на гората. Но най-много от всичко пред нея изникваше усмивката на магьосницата, която й напомняше на нещо твърде познато, нещо много близко до самата нея. Ами да! Тази усмивка тя често виждаше в огледалото, тази усмивка беше наследил малкият й син – Калоян, нея тя даряваше на прекрасната си дъщеричка – Калина. Тази усмивка издаде отговора й, преди да го е произнесла, когато съпругът й предложи да се омъжи за него пред бялата църква на остров Скиатос. И не на последно място, с тази усмивка бе отговорила на мъжа си, когато той я видя за първи път след второто й раждане.

Днес, пет години след като проектът за магистрала 13 не бе подписан и изпълнен от българска страна благодарение на една красива жена с добро сърце, тя същата, Татяна, прави годишнина от сватбата си с Бисер. Никой не знае как е разрешила всички препятствия по пътя си с такава лекота, че да не стане ясно кой стои зад цялата работа. Но и никой вече не се интересува.

Татяна си остава мила и спокойна съпруга, майка и жена. Тя още не е признала пред себе си, че усмивката й може да прави чудеса за дърветата, за реката, за планината и за провала на проекта „Магистрала 13“.

Ако попитате съпруга й – и той няма да признае много. Ще ви посочи децата си, ще целуне жена си и ще ви погледне. Тогава ще видите сами в очите на този мъж, който само едно може да направи щастлив. Там в зениците му грее най-вълшебната усмивка на света, усмивката, която носи живот, която преодолява и помирява, усмивката на най-прекрасната жена за него, усмивката на Татяна. 

Подари ми приказка

Диана Петрова

Сватбена приказка: Цветовете на вишната

Цветовете на вишната

Далеч оттук в една японска градина растяло вишнево дърво. Неговите цветове били най-ароматните в света и сияели с неземна хубост. Щом цъфнели, се откъсвали и се понасяли по земята.

Където попаднел прах от тях, настъпвала радост за хората – утешавали се тъжните, събуждали се за живот отчаяните, опиянявали се влюбените. Но за да се направи място на новото, дървото привличало частици от миналото на човеците и те се връщали към пръстта в японската градина по вятъра. Именно от хорското минало се хранело дървото, за да дарява от чудесата си.

Преди много години прашец от вишневия цвят попаднал и в дома на малкия Андрей от Лом. Тогава родителите му го изпратили да учи в друг град. Там се научил да се грижи за себе си, но детството му – то отлетяло по вятъра към далечната японска градина.

Години след това вишнев цвят попаднал в квартирата на Андрей. Не след дълго момчето завършило и заминало в София, за да учи и работи. Постигнал много, но това вече не му било достатъчно, както преди.  

Един ден, когато навън се разразила буря, Андрей се приближил до прозореца в дома си, за да го затвори. В последния момент вътре влетяла вишнева клонка. Той се навел и я огледал, но не забелязал нищо особено. Поколебал се дали да я хвърли обратно навън, но му харесали извивките й и я поставил на шкафчето до леглото си. След това забравил за нея и продължил живота си постарому.

В идните дни той срещнал Севдалина – тъй чудни били очите й, тъй мека кожата й, тъй красиви ръцете й. Влюбил се в нея със същото безразсъдство, с което вишневите цветове прелетявали през толкова много държави, за да носят промяна. Най-сетне се чувствал изпълнен и предишната му самотност отлетяла по вятъра към далечната японска градина.

Севдалина харесала вишневата клонка у дома му и я посяла в стара саксия. Клончето пуснало корени и родило пъпки. В деня, когато разбрала, че очаква дете, разцъфнал първия вишнев цвят. Той бил толкова омайно красив, че влюбените не можели да му се нагледат. През хиляди километри от старата японска градина, вишневото дърво можело да усети радостта на влюбените.

Замислило се. Не искало да наранява чистата любов на Андрей и Севдалина, да отнема нещо от миналото им. Не можело да продължава така. Дървото дарявало промяна на другите. Самото то обаче стояло все на същото място и не се променяло.

Внезапно затрещели гръмотевици. Разшумоляли се тревожно листата му. Корени засмукали живителни сокове от земята с всички сили. Запращяла кората му, изхрущяли старите клони. За една нощ дървото се разпъпило и рано сутринта разцъфнало в най-нежните цветове през целия си живот. Щом последните му цветчета се понесли по света, то посивяло, свило се и увяхнало. Така то щяло да бъде миналото в замяна на любовното щастие за Андрей и Севдалина.

Именно те са новите стопани на вишневото чудо, тук в далечна България – те го поливат ежедневно с любовта си, те му светят с чудните си души. Кой знае дали ще е нужно повече?!

Днес, уважаеми гости, специално за тяхната сватба, пристигнаха и последните вишневи цветове - дар от старото японско дърво. Само ако се огледате, може да ги видите край себе си.

Този път може да не успеят да утешат тъжните, да събудят желание за живот у отчаяните и да опиянят влюбените. Но точно те носят надеждата и промяната, от която всички се нуждаем.  Защото макар старото японско дърво да живя за другите, то отдаде живота си пред лицето на тази любов – за да може нищо на света да не е способно да помрачи семейното щастие на Андрей и Севдалина. 

От серията сватбени: АВАРИЯ С ОРХИДЕИ

Малко преди сватбата на Деня и Нощта, по време на Есенното равноденствие, горските феи подготвяха наметалата си за празника. Вълшебниците се вълнуваха, защото всеки път по време на тържеството се случваха чудеса на други сватби. Феите правеха грешки, които наричаха „чудеса” и имаха грижата младоженците никога да не разберат истината. Но пък се суетяха около облеклото си и това понякога ги издаваше...

В същия този ден Йонко, който работеше в компютърна фирма, и нямаше взимане-даване с феите, се женеше за Ралица, най-прекрасното момиче в царството на собствения му ум. Той я обичаше чисто и светло като ден и едновременно с това -  тъмно и страстно като нощ. Йонко мечтаеше за овощна градина, която да ги храни и да им носи богатство. Така си представяше бъдещето.

-          Няма да съм в жълто! – фръцна се едната фея.

-          Аз залагам на лилавото! – заяви другата.

Докато се дърпаха, феите поръсиха парчета от своите разноцветни наметала. Късчетата се разпръснаха върху сватбата на Ралица и Йонко и миг преди хората да са ги видели, се превърнаха в лилави орхидеи. За да скрият малката авария, феите решиха да оставят послание на двамата влюбени, което ужким да се отнася до орхидеите. То щеше да се сбъдне в бъдещия съвместен живот на двойката, защото бе подарък от вълшебниците.

-          Посланието... трябва да е, че ако вървят по следите на орхидеите днес, ще се радват на мнооого любов! – каза едната замечтано.

-          Глупости! Те и без това се обичат. Аз предлагам ако следват орхидеите, да забогатеят.

Феите продължаваха да спорят, докато не стигнаха до ритуалната зала на Есенното равноденствие. В унеса си, те бяха пропуснали ежегодната сватба между Деня и Нощта. Затюхкаха се. Седнаха на влажната пръст отвън, без да мислят повече за тоалетите си. Всичко беше отишло напразно – толкова се гласяха, а да изпуснат вселенската сватба заради Ралица и Йонко!

В този миг Денят и Нощта излязоха от ритуалната зала. Те изглеждаха еднакво смели да се врекат един на друг, те бяха равни. Феите се спогледаха. Как не се бяха сетили по-рано! Любовта на Ралица и Йонко е богатство, а богатството се постига с любов! Това е есенното равноденствие. Това е сватбата!

 Тук трябва да кажем, че феите разполагаха с миналото, сегашното и бъдещето на хората. Затова много преди церемонията на сватбата те се погрижиха Йонко да изпрати специално съобщение на своята любима. А сега направиха същото и с Ралица, която върна посланието на любимия си. В този момент той получи съобщението.

Никой освен мен, съдружника на феите, не разбра колко усилия им костваше да скрият аварията с орхидеите. Но тъй като и аз вярвам, че няма нужда от дълбоки послания за една сватба, а само от дълбоки чувства, издавам набързо тайната и да приключваме с пакостите.

 Ето текста на съобщението: „Мяу, усмихни се! Денят е прекрасен.”

www.podarimiprikazka.com

Диана Петрова

От серията сватбени: ФЕЯТА НОТА

Чудесата са хитри създания. Случват се всеки ден, но, ако трябва да бъдем точни, обичат да се появяват преди голямо събитие. Това е така, защото са много суетни. Искат да бъдат не просто забелязани, а запомнени. Ето как се вмъкнаха в живота на Иво вчера, докато той се готвеше за сватбата с любимата си - Светлана.

Иво се унасяше в сън, след като дълго се въртя в леглото. Изведнъж чу непозната музика, която се разнасяше под леглото му. Наведе се и една нота го цапна по челото.

-          Хайде с нас! – изпя феята Нота, която затанцува из стаята. След нея се носеха по-дебели и по-тънки други ноти, които все още не се бяха наредили в правилен ред.

-          Кой си ти? Какво искаш? – обърка се Иво.

-          Време е за изпитанието. Първо трябва да преминеш през Петолинието. Така се нарича лабиринтът на любовта. Даваме тази задача на всеки младоженец. Сложна работа.

-          Сложна работа... – повтори Иво, който беше убеден, че сънуваше. – И за какво ми е?

-          Ако преминеш успешно лабиринта за една нощ, ще те върнем при Светлана. Иначе... – Нотата се напъна да измисли какво щеше да се случи иначе, но очевидно такова нямаше.

Нотите хванаха Иво за ръцете и го поведоха след себе си. В най-тъмните часове на нощта те пристигнаха пред един лабиринт от чемшири в цвят бордо. Пуснаха го вътре, трябвало да излезе оттам до изгрев слънце. Ами сега, трябваше да измисли какво да прави!

„Нотите нарекоха лабиринта „Петолиние“, мислеше си той, - което може да означава, че те ще се движат по самия лабиринт! Ако чуя песента им и ги последвам... може би ще ме изведат навън. А дали не искат да ме отведат на място, откъдето няма излизане?...“  

Леко, но сигурно, вече можеше да дочуе песента: „Години девет се обичаме и на десетата се вричаме!“ Трябваше да рискува и да последва нотите – нищо друго не му оставаше. Иво следваше гласовете им, докато скоро не видя слънцето през малкия, почти незабележим изход от лабиринта. Там феята Нота го очакваше, пременена в новата си рокля също в цвят бордо. Тя запя:

Смело впусна се в тази игра

С устрем и чудна идея,

Ти рискува, вървя и успя,

ето дар от Нотата-фея.

При Светлана и Маги се връщаш,

и за да няма потайни неща

много време да ги прегръщаш,

туй е моят дар отсега!

Феите го бяха вмъкнали в лабиринта, за да изпитат любовта му. Оттам той нямаше как да се измъкне с ума си. Единствено сърцето можеше да му подскаже верния път до Светлана.

Феите бяха много доволни, но се отдадоха на суетата си. Те се вмъкнаха в лабиринтената покана на младоженците съвсем в стила си! Искаха да бъдат не просто забелязани, а запомнени!

 www.podarimiprikazka.com

Диана Петрова

От серията сватбени: Черно и бяло

Още от далечни времена по света се простират две сили - Бялото и Черното. Те си поднасят изненади, съдържат се едно в друго и се обичат. Но крият любовта си от другите, защото се страхуват някой да не им я отнеме. Ето че минало много време откакто били заедно и решили да се оженят.

Бялото мечтаело за булчинска рокля, а Черното щяло да има костюм. Бялото щяло да се разлее във вкусна сметанова торта, а черното да я покрие с черен шоколад. Но как можели да направят това, без никой да разбере за любовта им? Отишли да се посъветват с мъдрата магьосница.

-          Ще трябва да намерите мъж и жена, които да се обичат като вас.

-          Как ще ги познаем? – попитало Черното.

-          Три пъти ще скриват и откриват любовта си. Първо...

-          Но как, как? – нетърпеливо се обадило Бялото.

Магьосницата се ядосала, че я прекъсват, и решила да не им каже. Те си тръгнали омърлушени, а оттогава изминали хиляди години. Бялото и Черното не можели да открият двойката, която им трябвала. Те се вмъквали в къщите на влюбените, наблюдавали ги и броели нещата, които се откривали и скривали. Ала все или се скривало повече, отколкото се откривало. Или се откривало повече, отколкото се скривало.

Уморили се. Почти се били отчаяли от мечтата за сватба. Един ден си обещали да пробват само още веднъж. Последна двойка влюбени!

Така се озовали в живота на Диана и Красимир. Виждали как Красимир пътувал всяка светла сутрин от София до Велинград, и бързал да се прибере всяка тъмна вечер обратно при любимата си. Той й приготвял закуска в леглото и й поднасял цветя, а тя му подарявала любовни стихотворения, които разпилявала из цялата къща.

Бялото и Черното толкова се захласнали да наблюдават живота на влюбените, че почти забравили за какво ги следели.

Веднъж Диана купила 100 пощенски плика и сложила в тях 100 нейни снимки с Красимир, като прибавила свое послание. После скрила пликовете из къщата и Красимир всеки ден откривал по някоя изненада. „Първото скрито и открито”, отбелязали Черното и Бялото.

По-късно Красимир завел любимата си на вечеря в ресторант, където завързал очите й. Диана трябвало да опита от ястията, без да ги вижда. Сервитьор донесъл десерт, като казал на Диана да го разчупи с ръце. Тя го сторила и напипала нещо вътре. Тогава Красимир взел скрития пръстен от ръцете й и й предложил да се омъжи за него. „Второто скрито и открито”, зарадвали се Черното и Бялото.

След време Диана носела с много нежност дълбоко скрито на тъмно в корема си детето на любовта им, а отвън личало с колко грижа двамата очаквали благословеното зрънце. „Трето скрито и открито”, ликували Черното и Бялото.

Те най-сетне намерили своята двойка! Не се бавели повече и се вмъкнали в умовете и сърцата на двамата влюбени, за да развихрят там своята фантазия. Щели да се оженят по време на сватбата на Диана и Красимир. Никой от гостите нямало да разбере за тайната любов на Бялото и Черното.

Но аз ги мернах... в украсата, по тортата и сигурно не съм първата. Може би всички виждаме тайния им замисъл.

Любовта на Диана и Красимир е като любовта на Черното и Бялото. Тя иска да празнува! Тя иска да е видима и невидима, черна и бяла!

Любовта, уважаеми гости, иска сватба като тази!

www.podarimiprikazka.com

автор: Диана Петрова