Сватбена приказка - Пътуване до Луната

Пътуване до Луната

Малко преди деня на сватбата си Радостин получи служебен имейл от шефа си, че трябва да работи следващата нощ в офиса. Шефът му се извиняваше за създалото се неудобство и обещаваше, че това е случай, който няма да се повтори. Радостин очакваше, че Петя ще му зададе куп въпроси, но за негово облекчение, тя не прояви особен интерес. Целуна го за лека нощ и скоро Радостин пътуваше към офиса.

В този ден имаше пълнолуние и Луната светеше в своя кехлибарен блясък. Радостин я загледа. Още от дете мечтаеше да пътува до нея - толкова беше красива тази луна, досущ като любимата му. Малко по-късно той влезе в офиса, запали осветлението и отиде до бюрото си. Там имаше пергамент, увит в пандела. Върху него беше изписано следното: „Подарък от котарака Капи за Манекена”. Радостин помисли, че това е изненада, която му е спретнала Петя, защото нямаше кой друг да знае за котарака им, но после бързо отхвърли мисълта, тъй като изглеждаше малко вероятно да са й дали достъп до офиса. Пресегна се и разтвори пергамента:

„Уважаеми Радостин,

Вашият котарак Капи е междузвездвен координатор по избиране на печеливши заселници на планети за пътувания до съответните луни. Вие едва ли сте подозирали това, когато сте го взели за отглеждане в дома си. Тъй като той искаше да прекара няколко земни години в едно от най-милите и щастливи земни семейства, избра именно вас. Вселенската камара на звездните наблюдатели категорично и единоизвънземно одобри решението му именно вие да пътувате безплатно до Земната Луна. Честито! Скоро при вас ще се приземи безшумна лунетарна капсула. Ако ни се доверите, влезте в нея и тя ще ви отведе на изключително кратко пътешествие до Луната, където ще разгледате някои кратери, самата земя от разстояние и ще получите наставления от инструктор по лунна походка. После ще ви върнем обратно.

Приятно пътуване!”

Радостин сгъна пергамента и се огледа невярващо. Това беше най-странната шега, която някой си правеше с него! Тръгна да си ходи и слезе при рецепцията на офис сградата. Там обаче имаше портиер, който го помоли да се върне обратно. Какво беше учудването му, когато влезе отново в офиса. В средата на помещението, сега имаше компактна капсула с една седалка. Огледа я отдалече от всички страни и дори малко се стресна, когато вратата й се отвори.

Поколеба се за последно и се вмъкна вътре. Надяна костюма, който беше прилежно приготвен, като се бори известно време да го закопчае на всички места, където имаше закопчалки. След това капсулата се затвори и блесна екран, който показваше бюрата в офиса. Скоро почувства размърдване и как капсулата потегля, чупи прозорците на офиса, а след това се извисява над града, над България, над облаците и се озовава в космоса. Не усещаше безтегловността си, което го усъмни, но реши просто да види какво ще се случи.

Докато пътуваше животът му от последните години беше преминал на лента и в почти всеки кадър присъстваха Петя и малката им дъщеричка, Ева. Толкова ги обичаше, а сега искаше повече от всичко да е с тях, да сподели звездите и космическите гледки. Изведнъж вратата на капсулата се отвори и вместо лунен пейзаж, пред него стоеше любимата му с екип от хора с фотоапарати, камери и кинематографично оборудване.

-          Повярва им поне за миг, нали?! Това е най-новият лунен симулатор, поръчан специално за един от най-големите молове в София. Екранизацията с излитането към луната бе създадена специално за теб под мое ръководство. Нямаш и идея какво направих, за да пренесат това чудо тук за една нощ! Но материалът се получи чудесно!

-          Какъв материал?! – Радостин я гледаше невярващо.

-          Филмът, скъпи! Заснет си вътре, а сега те снимат и тук. После ще направим монтаж. Целуни ме! Не стой така, това е сватбения ми подарък за теб.

Щом се окопити, Радостин я грабна в ръцете си и я целуна с цялата любов, на която беше способен. По време на краткото си лунно пътуване, той беше разбрал, че най-голямото му желание вече не бе същото. Точно сега той държеше в обятията си най-съкровената си мечта за чисто земно безлунно щастие.

Сватбена приказка с една любовна рецепта

Рецептата на магьосницата

Отпреди хиляди години та чак до наши дни в една пещера живее старата магьосница на любовта. Тя кове съдбите на хората и измисля пътищата, по които да ги събере. Старицата е майстор готвач на любовни истории и живее вечно. Записала е в дебела книга стотици разкази за човешки съдби, забъркани от самата нея. Често ползва като основни подправки особена черта на поне един от двамата влюбени. Така е сторила и с двете деца - Боряна и Никола – достойни жертви на нейната любовна кулинария. Ето и тяхната история.

Никола бил упорито момче още от малък – толкова, че сякаш упоритостта му била по-силна от самия него. Магьосницата преляла тази негова черта в живота, така че също толкова настойчиво да се повтарят важни срещи в живота му, без сам да съзнава това.

Веднъж малката Боряна минавала по улиците на родния си град и подритвала камъчета. Вървяла така, вървяла, докато видяла захвърлена прашка. Вдигнала я и я погледнала – нещо й се сторило така близко и познато, сякаш тя самата някога е притежавала дървената играчка. Оставила я встрани на тротоара. Може би притежателят й щял да я потърси. Тя не знаела, че по това време в същия град пристигнало на гости семейството на Никола. Пуснали момчето да се разходи из града, като го предупредили да не се отдалечава. Той взел прашката си със себе си, за да не скучае. Когато се върнал, осъзнал, че я е загубил.

Десетина години по-късно, когато Никола бил вече млад юноша, се връщал от училище по една софийска улица. Не щеш ли, съзрял паднала фиба на тротоара. Навел се и я взел в ръцете си. Фибата му напомнила на нещо, но бързо прогонил това усещане. Никола я оставил обратно, като решил, че някое момиче я е загубило и можело да си я потърси. Той не знаел, че час по-рано по същия тротоар преминала Боряна, която дошла в София на гости при леля си. Докато вървяла по улицата, Боряна свалила ластика от косата си и не забелязала, че фибата паднала.

Прескачаме още време, за да се пренесем в наши дни. Боряна се срещнала с Никола в дома на леля си. Щом видял хубавото момиче, тя му напомнила силно на нещо от детството му – на загубена вещ, но негова ли, нейна ли, не знаел. Тогава действал бързо, подпален от любопитството си. Предложил да изпрати девойката до центъра на града под предлог, че има работа там. По пътя разменили телефоните си и си обещали да се видят, но щом Никола се разделил с Боряна, забравил за странното усещане, което бил изпитал. Още не бил готов да получи най-големият дар в живота си.

Три месеца по-късно й телефонирал по грешка. Разприказвали се, но тя не пожелала да се видят. Тогава се проявила упоритостта му – същата, с която и животът му поднасял това момиче. Така той започнал да й се обажда редовно.

Сега всички ставаме свидетели как старата магьосница е омесила любовта на Боряна и Никола, без самите те да имат и представа какво е сторила.

Днес е важен ден. Събрали сме се, за да празнуваме. Сутринта по изгрев слънце магьосницата най-сетне извади сватбената питка на Боряна и Никола от магическата си фурна. Тя е полята с много обич и е зачервена и узряла от добре втасалото през годините тесто. Ухае на вкусно и е невероятна наслада за окото – едно от най-добрите изпълнения на старата жена.

И докато всички хапваме от ароматната питка, нека се замислим – дали и нашата собствена любовна история не крие тайна рецепта на магьосницата, дълго изпълнявана и непозната за самите нас – досущ като рецептата за любовта на Боряна и Никола.

Сватбена приказка: Цветовете на вишната

Цветовете на вишната

Далеч оттук в една японска градина растяло вишнево дърво. Неговите цветове били най-ароматните в света и сияели с неземна хубост. Щом цъфнели, се откъсвали и се понасяли по земята.

Където попаднел прах от тях, настъпвала радост за хората – утешавали се тъжните, събуждали се за живот отчаяните, опиянявали се влюбените. Но за да се направи място на новото, дървото привличало частици от миналото на човеците и те се връщали към пръстта в японската градина по вятъра. Именно от хорското минало се хранело дървото, за да дарява от чудесата си.

Преди много години прашец от вишневия цвят попаднал и в дома на малкия Андрей от Лом. Тогава родителите му го изпратили да учи в друг град. Там се научил да се грижи за себе си, но детството му – то отлетяло по вятъра към далечната японска градина.

Години след това вишнев цвят попаднал в квартирата на Андрей. Не след дълго момчето завършило и заминало в София, за да учи и работи. Постигнал много, но това вече не му било достатъчно, както преди.  

Един ден, когато навън се разразила буря, Андрей се приближил до прозореца в дома си, за да го затвори. В последния момент вътре влетяла вишнева клонка. Той се навел и я огледал, но не забелязал нищо особено. Поколебал се дали да я хвърли обратно навън, но му харесали извивките й и я поставил на шкафчето до леглото си. След това забравил за нея и продължил живота си постарому.

В идните дни той срещнал Севдалина – тъй чудни били очите й, тъй мека кожата й, тъй красиви ръцете й. Влюбил се в нея със същото безразсъдство, с което вишневите цветове прелетявали през толкова много държави, за да носят промяна. Най-сетне се чувствал изпълнен и предишната му самотност отлетяла по вятъра към далечната японска градина.

Севдалина харесала вишневата клонка у дома му и я посяла в стара саксия. Клончето пуснало корени и родило пъпки. В деня, когато разбрала, че очаква дете, разцъфнал първия вишнев цвят. Той бил толкова омайно красив, че влюбените не можели да му се нагледат. През хиляди километри от старата японска градина, вишневото дърво можело да усети радостта на влюбените.

Замислило се. Не искало да наранява чистата любов на Андрей и Севдалина, да отнема нещо от миналото им. Не можело да продължава така. Дървото дарявало промяна на другите. Самото то обаче стояло все на същото място и не се променяло.

Внезапно затрещели гръмотевици. Разшумоляли се тревожно листата му. Корени засмукали живителни сокове от земята с всички сили. Запращяла кората му, изхрущяли старите клони. За една нощ дървото се разпъпило и рано сутринта разцъфнало в най-нежните цветове през целия си живот. Щом последните му цветчета се понесли по света, то посивяло, свило се и увяхнало. Така то щяло да бъде миналото в замяна на любовното щастие за Андрей и Севдалина.

Именно те са новите стопани на вишневото чудо, тук в далечна България – те го поливат ежедневно с любовта си, те му светят с чудните си души. Кой знае дали ще е нужно повече?!

Днес, уважаеми гости, специално за тяхната сватба, пристигнаха и последните вишневи цветове - дар от старото японско дърво. Само ако се огледате, може да ги видите край себе си.

Този път може да не успеят да утешат тъжните, да събудят желание за живот у отчаяните и да опиянят влюбените. Но точно те носят надеждата и промяната, от която всички се нуждаем.  Защото макар старото японско дърво да живя за другите, то отдаде живота си пред лицето на тази любов – за да може нищо на света да не е способно да помрачи семейното щастие на Андрей и Севдалина. 

От серията сватбени: АВАРИЯ С ОРХИДЕИ

Малко преди сватбата на Деня и Нощта, по време на Есенното равноденствие, горските феи подготвяха наметалата си за празника. Вълшебниците се вълнуваха, защото всеки път по време на тържеството се случваха чудеса на други сватби. Феите правеха грешки, които наричаха „чудеса” и имаха грижата младоженците никога да не разберат истината. Но пък се суетяха около облеклото си и това понякога ги издаваше...

В същия този ден Йонко, който работеше в компютърна фирма, и нямаше взимане-даване с феите, се женеше за Ралица, най-прекрасното момиче в царството на собствения му ум. Той я обичаше чисто и светло като ден и едновременно с това -  тъмно и страстно като нощ. Йонко мечтаеше за овощна градина, която да ги храни и да им носи богатство. Така си представяше бъдещето.

-          Няма да съм в жълто! – фръцна се едната фея.

-          Аз залагам на лилавото! – заяви другата.

Докато се дърпаха, феите поръсиха парчета от своите разноцветни наметала. Късчетата се разпръснаха върху сватбата на Ралица и Йонко и миг преди хората да са ги видели, се превърнаха в лилави орхидеи. За да скрият малката авария, феите решиха да оставят послание на двамата влюбени, което ужким да се отнася до орхидеите. То щеше да се сбъдне в бъдещия съвместен живот на двойката, защото бе подарък от вълшебниците.

-          Посланието... трябва да е, че ако вървят по следите на орхидеите днес, ще се радват на мнооого любов! – каза едната замечтано.

-          Глупости! Те и без това се обичат. Аз предлагам ако следват орхидеите, да забогатеят.

Феите продължаваха да спорят, докато не стигнаха до ритуалната зала на Есенното равноденствие. В унеса си, те бяха пропуснали ежегодната сватба между Деня и Нощта. Затюхкаха се. Седнаха на влажната пръст отвън, без да мислят повече за тоалетите си. Всичко беше отишло напразно – толкова се гласяха, а да изпуснат вселенската сватба заради Ралица и Йонко!

В този миг Денят и Нощта излязоха от ритуалната зала. Те изглеждаха еднакво смели да се врекат един на друг, те бяха равни. Феите се спогледаха. Как не се бяха сетили по-рано! Любовта на Ралица и Йонко е богатство, а богатството се постига с любов! Това е есенното равноденствие. Това е сватбата!

 Тук трябва да кажем, че феите разполагаха с миналото, сегашното и бъдещето на хората. Затова много преди церемонията на сватбата те се погрижиха Йонко да изпрати специално съобщение на своята любима. А сега направиха същото и с Ралица, която върна посланието на любимия си. В този момент той получи съобщението.

Никой освен мен, съдружника на феите, не разбра колко усилия им костваше да скрият аварията с орхидеите. Но тъй като и аз вярвам, че няма нужда от дълбоки послания за една сватба, а само от дълбоки чувства, издавам набързо тайната и да приключваме с пакостите.

 Ето текста на съобщението: „Мяу, усмихни се! Денят е прекрасен.”

www.podarimiprikazka.com

Диана Петрова

От серията сватбени: ФЕЯТА НОТА

Чудесата са хитри създания. Случват се всеки ден, но, ако трябва да бъдем точни, обичат да се появяват преди голямо събитие. Това е така, защото са много суетни. Искат да бъдат не просто забелязани, а запомнени. Ето как се вмъкнаха в живота на Иво вчера, докато той се готвеше за сватбата с любимата си - Светлана.

Иво се унасяше в сън, след като дълго се въртя в леглото. Изведнъж чу непозната музика, която се разнасяше под леглото му. Наведе се и една нота го цапна по челото.

-          Хайде с нас! – изпя феята Нота, която затанцува из стаята. След нея се носеха по-дебели и по-тънки други ноти, които все още не се бяха наредили в правилен ред.

-          Кой си ти? Какво искаш? – обърка се Иво.

-          Време е за изпитанието. Първо трябва да преминеш през Петолинието. Така се нарича лабиринтът на любовта. Даваме тази задача на всеки младоженец. Сложна работа.

-          Сложна работа... – повтори Иво, който беше убеден, че сънуваше. – И за какво ми е?

-          Ако преминеш успешно лабиринта за една нощ, ще те върнем при Светлана. Иначе... – Нотата се напъна да измисли какво щеше да се случи иначе, но очевидно такова нямаше.

Нотите хванаха Иво за ръцете и го поведоха след себе си. В най-тъмните часове на нощта те пристигнаха пред един лабиринт от чемшири в цвят бордо. Пуснаха го вътре, трябвало да излезе оттам до изгрев слънце. Ами сега, трябваше да измисли какво да прави!

„Нотите нарекоха лабиринта „Петолиние“, мислеше си той, - което може да означава, че те ще се движат по самия лабиринт! Ако чуя песента им и ги последвам... може би ще ме изведат навън. А дали не искат да ме отведат на място, откъдето няма излизане?...“  

Леко, но сигурно, вече можеше да дочуе песента: „Години девет се обичаме и на десетата се вричаме!“ Трябваше да рискува и да последва нотите – нищо друго не му оставаше. Иво следваше гласовете им, докато скоро не видя слънцето през малкия, почти незабележим изход от лабиринта. Там феята Нота го очакваше, пременена в новата си рокля също в цвят бордо. Тя запя:

Смело впусна се в тази игра

С устрем и чудна идея,

Ти рискува, вървя и успя,

ето дар от Нотата-фея.

При Светлана и Маги се връщаш,

и за да няма потайни неща

много време да ги прегръщаш,

туй е моят дар отсега!

Феите го бяха вмъкнали в лабиринта, за да изпитат любовта му. Оттам той нямаше как да се измъкне с ума си. Единствено сърцето можеше да му подскаже верния път до Светлана.

Феите бяха много доволни, но се отдадоха на суетата си. Те се вмъкнаха в лабиринтената покана на младоженците съвсем в стила си! Искаха да бъдат не просто забелязани, а запомнени!

 www.podarimiprikazka.com

Диана Петрова

От серията сватбени: Черно и бяло

Още от далечни времена по света се простират две сили - Бялото и Черното. Те си поднасят изненади, съдържат се едно в друго и се обичат. Но крият любовта си от другите, защото се страхуват някой да не им я отнеме. Ето че минало много време откакто били заедно и решили да се оженят.

Бялото мечтаело за булчинска рокля, а Черното щяло да има костюм. Бялото щяло да се разлее във вкусна сметанова торта, а черното да я покрие с черен шоколад. Но как можели да направят това, без никой да разбере за любовта им? Отишли да се посъветват с мъдрата магьосница.

-          Ще трябва да намерите мъж и жена, които да се обичат като вас.

-          Как ще ги познаем? – попитало Черното.

-          Три пъти ще скриват и откриват любовта си. Първо...

-          Но как, как? – нетърпеливо се обадило Бялото.

Магьосницата се ядосала, че я прекъсват, и решила да не им каже. Те си тръгнали омърлушени, а оттогава изминали хиляди години. Бялото и Черното не можели да открият двойката, която им трябвала. Те се вмъквали в къщите на влюбените, наблюдавали ги и броели нещата, които се откривали и скривали. Ала все или се скривало повече, отколкото се откривало. Или се откривало повече, отколкото се скривало.

Уморили се. Почти се били отчаяли от мечтата за сватба. Един ден си обещали да пробват само още веднъж. Последна двойка влюбени!

Така се озовали в живота на Диана и Красимир. Виждали как Красимир пътувал всяка светла сутрин от София до Велинград, и бързал да се прибере всяка тъмна вечер обратно при любимата си. Той й приготвял закуска в леглото и й поднасял цветя, а тя му подарявала любовни стихотворения, които разпилявала из цялата къща.

Бялото и Черното толкова се захласнали да наблюдават живота на влюбените, че почти забравили за какво ги следели.

Веднъж Диана купила 100 пощенски плика и сложила в тях 100 нейни снимки с Красимир, като прибавила свое послание. После скрила пликовете из къщата и Красимир всеки ден откривал по някоя изненада. „Първото скрито и открито”, отбелязали Черното и Бялото.

По-късно Красимир завел любимата си на вечеря в ресторант, където завързал очите й. Диана трябвало да опита от ястията, без да ги вижда. Сервитьор донесъл десерт, като казал на Диана да го разчупи с ръце. Тя го сторила и напипала нещо вътре. Тогава Красимир взел скрития пръстен от ръцете й и й предложил да се омъжи за него. „Второто скрито и открито”, зарадвали се Черното и Бялото.

След време Диана носела с много нежност дълбоко скрито на тъмно в корема си детето на любовта им, а отвън личало с колко грижа двамата очаквали благословеното зрънце. „Трето скрито и открито”, ликували Черното и Бялото.

Те най-сетне намерили своята двойка! Не се бавели повече и се вмъкнали в умовете и сърцата на двамата влюбени, за да развихрят там своята фантазия. Щели да се оженят по време на сватбата на Диана и Красимир. Никой от гостите нямало да разбере за тайната любов на Бялото и Черното.

Но аз ги мернах... в украсата, по тортата и сигурно не съм първата. Може би всички виждаме тайния им замисъл.

Любовта на Диана и Красимир е като любовта на Черното и Бялото. Тя иска да празнува! Тя иска да е видима и невидима, черна и бяла!

Любовта, уважаеми гости, иска сватба като тази!

www.podarimiprikazka.com

автор: Диана Петрова

От серията сватбени: Пръстенът на любовта

Преди много време, между пръстените на старо дърво, живеела една мечта. Приискало й се да познае истинската любов, но не знаела как. Изминали години, докато един ден дървото се разполовило през средата на пръстените. Разделила се мечтата на две половини и те се пръснали по света да търсят любовта.

Ходели, тичали, но не могли да я намерят. Накрая решили да починат. Спрели, където ги сварила умората. Полегнала едната половина в сърцето на малкия Иван, а другата се настанила в душата на малката Николета.

Мечтите заспали дълбоко. Докато сънували, те неусетно растяли и ставали все по-големи и все по-красиви парчета от една обща мечта. Когато се събуждали, попивали от любовта на хората край себе си, защото жадували да я познаят.

Иван се научил да обича от своята мила майчица, а Николета от своята баба, чието сърце туптяло за дядо й. У всеки от двамата се зародило желанието да създаде семейство по пример на своето собствено, да получи възможност да обича и да бъде обичан, както е отраснал.

Започнал Иван да премисля как да открие любимата си – онази жена, която може да отговори на неговата част от мечтата. Решил да подреди около себе си, защото вярвал, че ако придаде уют на дома си, така ще привлече своята любима. Но тя така и не се появявала. После Иван се заел да сее хармония вътре в себе си. Четял библейското слово, отнасял се откровено към околните, превръщал се в мил, изпълнен с нежност, любящ мъж. Но изглежда и това не било достатъчно.

Далеч от него Николета се грижела за своето парче от мечтата. Тя изпълвала сърцето си с онази неизпитана дълбоко женска любов.

Когато мечтите им пораснали толкова, че не можели повече да живеят поотделно, те впечатлили Николета с прекрасната бяла усмивка на Иван. Усмивка – мечта. Оттогава устните им се сливали в целувки като две половини от пръстен. Ръцете им се прегръщали като две половини на пръстен.

Но времето минавало и мечтите се свивали все повече, докато накрая не се скрили в най-важния пръстен от тяхната любов – а именно този, който щял да ги свърже завинаги - годежният. Преди да предложи на Николета да се омъжи за него, Иван го скрил в кутийка, а след това и в добре сгънати, страстно влюбени, преплетени един в друг чифт чорапи.

Днес двамата младоженци също ще си разменят халки. Там свити на топло за пореден път се пренасят двете малки парчета от общата мечта.

От този момент нататък тези парчета ще живеят във формата на обещание за дълга любов. Те никога няма да се върнат обратно в старото дърво, но ще съществуват в халките като надежди за щастлив съвместен живот. Както всъщност се полага най-добре на едни истински мечти.

www.podarimiprikazka.com

автор: Диана Петрова

Царят на горите - приказка за winners

Царят на горите

Когато някой чуе за царят на горите, обикновено си представя една гора и нейния цар. Но нека бъдем наясно. Тук става дума не за кой да е, а за царят на горите, на всички гори. Представете си само – това са цели 40 милиона кв.км. от земната повърхност.
Ако трябва да бъдем честни, той не винаги е бил цар, всъщност неговата история започва много много отдавна...
В една топла балканска страна, нейде в югозападна Европа, живееше млад строен мъж със слънчева коса и очи с цвета на разлистена гора. Името му беше Деян. Когато се усмихнеше, разсмиваше всички край себе си; когато минаваше край девойките и им кимваше за поздрав, сякаш купа с въздишки се плисваше зад него. Заловеше ли се с нещо, всички знаеха, че то ще бъде завършено. Затова съседи и приятели често го молеха за помощ. Работеше, където му попадне, и никога не се разделяше с приятеля си – пощенския гълъб. Често го изпращаше да му донесе новини или сам пращаше такива – понякога по сто пъти на ден. Разхождаха се из планини и гори, из долини и морета.
Веднъж в една дълбока гора отвъд много планини гълъбът на Деян летеше напред и когато се завърна, запляска с криле. Без да се колебае, Деян тръгна след него и стигна до човек, който лежеше до едно дърво. Кракът му беше заклещен в капан, а на мястото където зъбците бяха захванали глезена, се беше образувала рана.
- Не се бой, сега ще ти помогна.
Деян освободи крака, свали ризата си и го превърза. После изпрати гълъба си да доведе още хора, за да пренесат ранения мъж до близкото селище.
- Как да ти се отблагодаря? – промълви човекът.
- Имам си всичко, само принцеса не съм си намерил още... – пошегува се Деян.
Но човекът изглежда не разбра шегата и заговори бавно.
- Има легенда, че в тази гора се намира най-красивата жена на света. Но тя е скрита в свещеното дърво. Ако го намериш и отчупиш клон от него ще оживее, а ти ще се превърнеш в цар на горите...
- Хей, хей – аз само се шегувах! – прекъсна го Деян.
- Да, но аз не се шегувам – мъжът пое дъх и продължи. – Според легендата само мъж, който притежава голяма вътрешна сила може да отчупи клон от това дърво.
- А как да открия това дърво, за да проверя дали пък случайно това не съм аз? – подсмихна се Деян.
- Ще го познаеш. Стеблото му прилича на женско тяло...
- Започва да ми харесва...
- Много мъже го търсят в различни гори, но само най-упоритият ще го намери.
- Добре, добре. Остани със здраве – каза Деян и помаха на хората, които вече се задаваха.
Късно вечерта, когато младият мъж се завърна вкъщи, той се събу и легна, изтощен на леглото. Вечерта му се присъни дървесната девойка. Косите й блестяха и се вееха като клони, тя му се усмихваше и му махаше да дойде при нея. Но колкото по се приближаваше, толкова тя се отдалечаваше. Сутринта се събуди със съжаление. Така му се искаше да продължи да е с нея в съня си.
Докато се приготвяше за обикновената си обиколка, гълъбът кацна отново на рамото му.
- Какво има сега? Да не би някой друг да се е заклещил...
Облече се и тръгна след гълъба си, който нетърпеливо го водеше напред. Когато спираха да починат, гълъбът бързаше да продължат. Изминаха дълъг път, спяха в различни села, прекосяваха реки и долини, но Деян не се завърна у дома, докато не видя къде ще го отведе гълъбът. Накрая стигнаха до един хребет, покрит с широколистни гори.
Навлязоха на стъмване и се подслониха под едно дърво. Вятърът шушнеше в оголелите му клони. Пълнолунието го огряваше в призрачна светлина.
Деян и гълъбът му бяха толкова уморени, че не забелязаха нито луната, нито призрачно осветеното дърво. Изгревът ги обля и скоро се размърдаха. Деян се надигна, за да се поразтъпче. Гълъбът му не се виждаше наоколо. „Сигурно е отишъл да търси храна.”, помисли си Деян. Вдигна глава да огледа дали птицата не е кацнала на някой от клоните и що да види.
Ахна, а след миг и гълъбът се завърна. Двамата дълго гледаха клоните, обикаляха около дървото и не можеха да повярват на очите си. Стеблото му беше като тяло на жена, клоните като ръце, а в горната част дори се различаваше лицето й. Деян поглади глезените на дървесната жена. „Момиче мечта!”, рече си и се усмихна на собственото си остроумие. После се протегна да стигне някой от клоните, но те бяха твърде нависоко. Започна да се катери, ала кората на дървото беше толкова хлъзгава, че няколко пъти падна на земята. Изпрати гълъба си да му донесе клонче, но и малките клони се оказаха жилави. Колкото и да се опитваше, гълъбът не можеше да откъсне нито един.
Изморен, Деян седна при стеблото и се облегна на него. Как, как можеше да достигне до клон от свещеното дърво? Докато мислеше какво да стори, погледът му се спря на гълъба, който ровеше в пръстта. Деян хвана един камък и започна също да я разравя. Копаеше все по-надълбоко и по-надълбоко. „Ще се уплаши да не стигна до корените й, ще се наведе да ме отпъди и... тогава ще откъсна клон от нея.”
- Не – чу се зад него. Деян се обърна и видя странно дърво в близост до нея, чиято кора беше изпъкнала като човешко око.
- Какво?! Ти говориш? – учуди се още повече той.
- И още как.
- Сигурно ми се привижда.
Ех, поредния, на който трябва да обяснявам за какво иде реч... А после той дори няма да повярва какво му се е случило – продължаваше да нарежда дървото.
- Добре, добре. Кажи как да стигна до нея? – рече Деян нетърпеливо.
- Охо, той иска да стигне до клоните й... ах, ах, ах – засмя се дървото. – Все пак държа да отбележа – ти си първият, който реши да попита. Останалите бягат през глава, а после дори не разказват за случката в гората. И как иначе? Ще ги сметнат за луди.
- Та?!
- Та... към дамите, пък било то и дървесните, се подхожда нежно. Говориш й колко е хубава, поливаш я, почистваш около нея и си винаги на нейно разположение.
Деян погледна дървото косо.
- Ами ако не трябва да слушам съветите ти? Явно досега никой не е стигнал до клоните й.
- Едва ли си ти – върна му го дървото. – Избраникът щеше знае как да направи всичко.
Деян прекара остатъка от деня край дървото. Колкото и да подухваше вятър, не помръдваше клонче. Това дърво сякаш беше замръзнало. Той го обикаляше, а гълъбът кацаше от клон на клон. Вечерта младият мъж изпрати птицата до родния си град със специална заръка.
А самият той се подслони до основата на дървото и се подготви да задреме.
Измина цял месец преди гълъбът да се завърне.
Малко след него вървяха множество хора. Някои от тях носеха огромни кофи с вода и чанти, пълни с всевъзможни неща. Те огледаха дърветата наоколо и започнаха да ги украсяват с бели ленти. Поливаха ги, почистваха старата им кора, варосваха ги, за да ги предпазят от насекоми.
Приятелят на Деян, Наско, беше дошъл с цялото си семейство. Те си разгънаха шатра и се приготвиха да заживеят на мястото. Силвия, съпругата на Наско, се грижеше за листата. Тя редовно ги премиташе и отвреме на време подвикваше на децата, които не спираха да се катерят по околните дървета. Баба Лили от тяхното семейство пък готвеше толкова вкусно, че по обед всички се събираха край огъня, похапваха, пийваха и се веселяха. Тогава Наско изваждаше от любимите си пури и двамата с Деян димяха, докато разказваха истории на останалите.
Ина координираше дейностите или по-скоро си записваше кой какво прави. Тя обичаше да досажда на всички, но настъпеше ли 5 часа, грабваше чантата си и се отдалечаваше. Никой не знаеше къде отива, но всяка сутрин се появяваше отново и започваше всичко отначало.
Деян често минаваше и поправяше работата на останалите. Той ту се отдалечаваше, за да изхвърли ненужните листа, ту носеше цветя от по-отдалечени места, които искаше хората му да засадят. Беше замислил да направи жива градина край свещеното дърво със стотици вида цветя. Може би това щеше да й хареса, може би това щеше да я смили.
На дървесната девойка той се беше отдал изцяло. Разказваше й как ще си измайстори истински дървомобил, макар тя да не му отговаряше. Тогава щели да препускат по целия свят заедно с вятъра, да ходят на най-красивите места и да бъдат много щастливи. Колкото повече време минаваше, толкова повече Деян се влюбваше. Така искаше да узнае истинското й име, да се разходи с нея, да я целуне. През цялото време той нито за миг не помисли, че тя няма да оживее.
Вечер, когато слънцето гаснеше и обливаше дървесната девойка във всички цветове на дъгата, той сядаше и й се любуваше.
Дървото със зеленото око често проскърцваше с клони, докато мърмореше. Какви били тези щуротии, дървесната девойка никога нямало да се омъжи за него. Как можел да стъкмява сватба, преди да я е попитал, още повече как щял да се ожени за нея, ако тя имала стебло вместо бедра и клони вместо ръце...
Една ранна утрин Деян извади пура от любимите си и се настани до свещеното дърво, за да погледа разпуканите пъпки по него. Те едва се показваха, но вече шареха дървото с нежните си розови цветове. Той попуши, помълча и рече:
- Ще те оставям, хубавице. Явно не аз съм избраният.
Тогава чу как се раздвижват клоните на свещеното дърво – за първи път откакто бяха заедно. Нежните му, светлозелени листенца се поклатиха, сякаш му махаха за първи път. Пъпките изведнъж избуяха в прелестна розова феерия, стеблото се заклати, а корените й се заизмъкваха един по един. Изведнъж стеблото й се раздели на две, дървесната девойка се обърна, скочи на земята и отметна корените си назад. В този миг те пропълзяха до главата й, лиснаха се като косите на изкъпана девойка и цялото й тяло оживя. Бели цветове от съседните дървета се разлетяха и струпаха по голото й тяло. Изтъкаха й най-ароматната бяла рокля, а едно се затъкна и в косата й.
Деян заотстъпва назад, но тогава девойката взе да пристъпва към него. Следваше дъха му и се превръщаше все по-бързо в човек. Накрая го прегърна и целуна. Изведнъж всичко засия и зад нея започнаха да оживяват едно по едно няколко дървета. Едно, две, три, четири, пет... от красиви по-красиви жени. Роклите им бяха светлозелени или тъмнорозови. Дълги, къси, с коланчета и ветрила в ръце, те наобиколиха приятелката си. Изглежда дълго се бяха гласили за нещо много специално.
Деян не смееше да продума, за да не развали магията, но накрая се престраши и рече:
- Как се казваш?
- Марина – пошушна дървесната девойка.
Той я хвана за ръка, а всичките им приятели се събраха зад тях. Двамата се ожениха още същия ден, а дървесните девойки бяха шаферки на сватбата. Хората не можеха да се нагледат на булката – никой не беше виждал по-хубава девойка през живота си. За нея дървесните шаферки затанцуваха специален танц – танцът за новата царица. Тя най-сетне беше намерила своя цар и сега всички можеха да празнуват.
Минаха дни, месеци и години...
Дърветата позабравиха за царската сватба, а хората тръгнаха отново по задачи. Деян и неговата любима, Марина, заживяха весело и щастливо в голямата гора. Скоро се очакваше да имат и свое дете. Неговото сърчице туптеше в различен ритъм от този на майка му. Когато баща му допреше ухо до корема, той можеше да го чуе. За бебето Марина често казваше, че може би се е появило още в кората й заради тяхната любов. Това било така, защото само любов, която се поливала и почиствала редовно, можела да дава живот. Тези думи не бяха по-различни от изреченото от стария дървен мърморко със зеленото око, но от устата на Марина, прозвучаха като предсказание за дълги щастливи дни.
Между другото дървеният мърморко продължаваше да негодува за всички неща, за които можеше да измисли причина да негодува. Именно той спечели сърцето на секретарката Ина и тя остана в гората оттогава до дълбоки старини. След дългогодишно търсене, тя най-сетне беше намерила своята половинка.
Да бъде цар на горите не беше лесно за Деян. Трябваше да съблюдава кога изгрява слънцето, дали не пече твърде силно, да пълни реките с вода, да обира листата наесен. Понякога се налагаше да ги гори и какви ли още не неща. Но Деян беше първият цар, който съумя да използва гората и по друг начин. Той вечно препускаше със своя дървомобил от единия край на света до другия и плашеше Марина с високите си скорости. Продаваше дърветата, от които се правеха мебели за хората, превозваше ги, разговаряше със слънцето, ветровете и облаците. Случваше се да работи и с дървеняци, пък даже и с техните дървеници, но се беше научил бързо да се справя с тях.
А вечер, когато небето се обагряше в разноцветни краски, Деян отново вадеше своята пура и задимяваше. Затова ако някога в далечината преди залез слънце видите бяла мъгла над някоя река или в дълбоката гора, то не се съмнявайте, че царят на горите е там, пуши и се забавлява.
Мислите, че това е то. Приказката за царят на горите завърши. Ала не, истината е, че тази приказка едва сега започва... В нея ще се появят нови герои, като неродения Бобо, а ще изчезнат други като Ина и нейния Дървен Мърморко. Само едно нещо ще си остане същото, а то е, че царят на горите, Деян, винаги ще получава онова, което иска. Където и да иде, той ще организира всички и всичко, преди да се е случило каквото и да било, или ще се осланя на своя гълъб, който ще го води на нови места. Веднъж го попитах как прави тези неща. А той ми отвърна:
- Като си представиш, ама наистина си представиш, че си цар Тогава може и да забравиш, че това е само представа...
www.podarimiprikazka.com

сватбена приказка и кумска реч

Подари ми приказка се залавя с поредната приказка. Дали в сватбената приказка задължително трябва да има пърхащи криле? Може пък младоженците да прекосяват вътрешните си планини и реки, за да излязат от себе си и да стигнат до другия... Къде обаче по този път се появява не кумът, а може би още по-важният човек - кумицата? Предполагам, където сюжетът я отведе... Тази шизофренична роля на писател и едновременно първи читател на неуправляемите ми сюжети е нещо като силен тютюн - хем замайва, хем задавя:)

фото дни за Подари ми приказка!

Подари ми приказка се радва на интерес от страна на фотографите - приказките във фотокниги, албуми или покани - защо пък не.

есе!

Книгата и нейната огледалност
„Книгата е огледало. Ако в него погледне
маймуна, не може да види апостол.”
Лихтенщайн

УМНИКЪТ: Преди да изчета множество книги, аз бях простак като теб.
ПРОСТАКЪТ: Аз не чета, само давам вид на четящ.
УМНИКЪТ: Правех си кафе, сядах и четях. След всяка прочетена книга не бях същия. Книгата ми говореше и ме променяше. Аз я четях, мислех за нея и тя се променяше за мен. Хиляди я четяха, променяха се и книгата се променяше за тях.
ПРОСТАКЪТ: Аз не си правех кафе. Отварях книгата и тя започваше да отразява моите проекции. Виждах точно онова, което ми се искаше да видя в нея. Ако не го намирах, обявявах книгата за глупава или скучна.
УМНИКЪТ: В книгата виждах себе си, интегрирах съдържания от книгата и образът ми се променяше.
ПРОСТАКЪТ: Променях се, защото бях онзи, който използва текста като инструмент за промяна.
УМНИКЪТ: Но ти си се променял, защото книгата те е променяла.
ПРОСТАКЪТ: Аз се променях, защото се оглеждах в книгата като в огледало.
УМНИКЪТ: Струва ми се, че фетишизираш огледалната същност на книгата.
ПРОСТАКЪТ: Струва ми се, че фитишизираш самата книга.
УМНИКЪТ: Аз и книгата си общуваме.
ПРОСТАКЪТ: Аз говоря на книгата, а тя общува с мен точно толкова, колкото отражението в огледалото ми мърда устни.
УМНИКЪТ: Ти си простак!
ПРОСТАКЪТ: Да, а ти си умник!
УМНИКЪТ: Текстът не е готова структура, а самият той е процес на структуриране. Струва ми се, че бъркаш същността на книгата с процеса, който тръгва от нея.
ПРОСТАКЪТ: Текстът е мъртъв и аз съм този, който го превръща в процес.
УМНИКЪТ: През книгата ти общуваш с автора и с общността от читатели, които се идентифицират като принадлежащи към един карас, виртуална кръвна група. Тук ми се ще да обясня какво е идеален автор. Той представлява страна от читателя. По време на четенето идеалният автор и идеалният читател се сливат в идеален разбиращ. Този идеален разбиращ е външен за читателя, лесно умножим до виртуалната комунитас от всички като читателя.
ПРОСТАКЪТ: Четенето или актът на моя опит за общуване с книгата е еднопосочен. Аз съм този, който избира книгата, прочита я и си позволява да я използва, за да се промени. В този смисъл тя е огледало, а не събеседник. Събеседникът възприема онова, което пристига при него, отговаря, а понякога дори се променя. Вероятно общуването е за теб едно. А за мен е друго.
УМНИКЪТ: Общуването – това е процес на обмяна на информация, при която събеседниците си взаимодействат, влияят си един на друг.
ПРОСТАКЪТ: Именно.
УМНИКЪТ: Ти влияеш на книгата с твоето четене, тъй като някои абзаци, които се препрочитат колективно през различни епохи по един и същи начин, се изменят по значение в друго време. Книгата, разбира се, също ти влияе.
ПРОСТАКЪТ: Аз не влияя на книгата, ако в случая разбираме под книга текста, изложен в нея. Той е един и същ. И буква от този текст не се е променила, а значението й се възприема все така различно от хората в една или различни епохи. Между мен и книгата няма общуване. Има монолог, протичащ от моя милост към книгата. Фактът, че след монолога си с книгата съм се променил е друго нещо. Но това, приятелю, не е общуване. Когато се погледна в огледалото и видя, че съм надебелял, аз се подлагам на диета. Отслабвам и огледалото показва друг образ. Ти твърдиш, че огледалото се е променило. Променило се е не то, а твоето отражение.
УМНИКЪТ: Да, съгласен съм, че четенето е индивидуален акт, но читателят става компетентен благодарение на колективните очаквания. Читателите не са нещо индивидуално, но и колективно. В хода на четенето и външно опрян на културната среда, както и насочван от литературния текст, читателят разбира посредством хоризонт на очакване. Хоризонтът е средство за разбиране, но и разбирането на свой ред гради хоризонта.
ПРОСТАКЪТ: Да, съществува хоризонт на очакване, определен от културната среда на читателя, но отново толкова, колкото съществува и хоризонт на очакване какво ще видим в огледалото. Той обаче няма общо с двупосочността на общуването. Общуването не може да бъде друго освен двупосочно. А в твоята аргументация аз виждам само потвърждение на собствените си думи, че книгата е огледало, средство за по-разточителен и задълбочен диалог на една част от мен с друга. Това отстрани прилича на монолог.
УМНИКЪТ: Ти сам го назова: диалог със самия мен. Д И А Л О Г. Макар да изглежда шизофренен. Общуването е изправяне не само пред различни адресати и различни конкретности, но и пред различни идеи за свят. Общувам, когато попадам в ситуация на промяна на парадигмата за разбиране на света.
ПРОСТАКЪТ: Онова, което ми казваш е, че книгата е много добро огледало. Четенето не е нищо повече от правене на себе си и път към себеактуализация. И книгата е един чудесен инструмент, който може да ми помогне да го направя. Но тя не е нищо повече от това.
УМНИКЪТ: С кого, всъщност, общува четящият индивид в акта на четенето? Нито само с образа на автора на текста, нито само с един идеален друг индивид, конструиран от текста, нито само с потенциалния друг читател. Благодарение на писания текст и предлаганите от него възможности за идентификация, читателят общува и със себе си като с друг. Това е само едно от усложненията, възникващи в хода на четенето. С конструирането на динамика на реален и идеален „аз” за четящия в хода на четенето се постига нова, особена личност, отнасяща се продуктивно към старата преди четенето. Значи в акта на общуването посредством текста, като имам предвид художествения текст, индивидът се променя и то не само идеално, но и с реални последствия. Индивидът се преобразува като повишава индивидуалността си.
ПРОСТАКЪТ: Да, да, това вече говорихме. Читателят си мисли че общува с книгата, повишава индивидуалността си, но как книгата се променя, за да регистрираме двупосочност в общуването? Струва ми се, че без нейната промяна, общуването би било невъзможно.
УМНИКЪТ: Но какво значи да се промени книгата? Това значи аз, ти и определена общност да я видим като променена. В акта на четенето се извършват три промени: в текста (защото вследствие нашето четене и претърпените промени у самите нас други читатели може да погледнат на текста по различен начин), във вторичния текст на четенето и в самия читател. Те интерферират и всяка е условие за ставането на другата в плана на четенето, разглеждано като нещо идеално. Читателят няма гаранция, че като последствие от четенето той ще пререди и себе си, и конкретния свят, в който живее. Мислиш ли, че това не се случва?
ПРОСТАКЪТ: Случва се, но характерът на това случване е отново свързан с огледалността на книгата. Не разбираш ли, ние само я използваме, ние сме тези, които виждат същността й като различна! Ние творим друга реалност с нейна помощ. Тя, книгата, си остава същата.
УМНИКЪТ: Ако ние творим реалността си с нейна помощ, тогава можем да кажем, че и тя се променя, и тя общува с нас, защото ние така искаме, така избираме да съчиним нещата. Това, че реалността е наше творение, не й пречи да се персонифицира и да добие черти на истинска. Не само, че не й пречи, ами тя наистина го прави. Творенето на текст не е ли същото? Първоначално то е само платонова идея, т.е. нещо нематериално. Накрая духът от бутилката се материализира. Т.е., ако книгата е огледало, тя е такова огледало, че когато се погледнеш в нея, изображението ти се материализира. Конкретният свят на читателя преди четенето получава липсващ цял свят и свят в света. Читателят придобива усещане за действителност, липсвало му до момента на четенето и затова понякога светът в книгата изглежда по-действителен, което, между другото, е опасно за неукрепналата душа.
ПРОСТАКЪТ: Хм, това наистина променя книгата, но не я променя сама за себе си, променя я за четящия или групата от четящи. Всъщност ние сме онези, които променят значението на книгата. Процесът стартира наново при следващия читател или следващата група от читатели, която я прочете, макар и стъпили върху увеличената колективна индивидуираност. Непрекъснато нуждаещи се от усилване, човешките общности са постоянно заети с поредица от свързвания със себе си.
УМНИКЪТ: Но и с вещите, с другите, със света. Зад книгата, или ако предпочетеш, зад твоето огледало пък стои автора. Защо е нужно огледалото да отразява единствено твоето изображение? Нима Алиса не успява да прекрачи в огледалния свят? Усилва се не само читателят, а и авторът. Всеки от тях получава по-ефективно себе си, постига комплексния образ като идеална общност, както и корелата на този образ в собствения субект. Но езикът ми сигурно е неразбираем за простаци... Нека опитам по друг път: Книгата представлява множество огледала в сложна връзка помежду си, които могат и само да отразят твоето изображение, но могат и да произведат огън, стига изображението ти да свети достатъчно силно и под точно определен ъгъл.
ПРОСТАКЪТ: Ти наистина си умник, умнико! Използва ме, за да поговориш със себе си – рекло огледалното изображение и Умникът закрил очи.

www.podarimiprikazka.com

мощен тласък за "Подари ми приказка"!

www.podarimiprikazka.com и www.karetostudio.com ще правят заедно най-страхотните подаръци за влюбени, деца, младоженци и всякакви любими хора!
Какво е приказката без илюстрация?
Какво е вълшебството, без да можем да си го представим в картини!

www.podarimiprikazka.com
Подарък за юбилей, подарък за сватба, подарък за момче или момиче, подарък за любим - оригинален подарък за всеки! Ако сте изчерпали всичките си идеи за подарък - "Подари ми приказка" ще ви предложи още много!

сватбените приказки с ръчно изработен герой!

Скоро "Подари ми приказка" въвежда нова услуга - сватбените приказки ще се предлагат в прекрасна книга с цветна корица и ръчно изработен герой по сюжета! Любимият ви човек ще може не само да прочете своята уникална приказка, но ще получи и самия себе си във вид на ръчно изработена кукла-герой!




www.podarimiprikazka.com
Подарък за юбилей, подарък за сватба, подарък за момче или момиче, подарък за любим - оригинален подарък за всеки! Ако сте изчерпали всичките си идеи за подарък - "Подари ми приказка" ще ви предложи още много!