понеделник, 1 декември 2014 г.

Сватбена приказка за готвач

Щастливият конкурент
Можете ли да предположите, че в нашия град живее и работи вълшебен готвач? Той се нарича Васил и приготвя ястията си с толкова любов, че който хапне от гозбите му, открива съставките на собственото си щастие. Още преди време се прочул ресторантът му и заприиждали хора от далечни краища с надеждата да открият онова, което ги прави щастливи. Нямало значение колко дълго ще се вари и пече едно ястие, Васил винаги бил достатъчно търпелив, за да го приготви по уникалния вкус на всеки човек. Славата му се разнесла и сред готвачите. Те искали да разберат каква е тайната на успеха му и един по един се изреждали с все по-трудно изпълними желания пред него. Но накрая и те си отивали доволни. Ето че обаче се намерил негов колега, който му завидял за успеха, макар сам да бил също добър готвач. Той чул за една планинска магьосница, която може да му помогне със съвет. Тя не се показвала всекиму, а само на онзи, който успеел да я примами с нещо, изработено от самия него. Така нашият герой сготвил от най-вкусните си манджи и тръгнал да я търси из планината. Помирисала магьосницата аромата и изскочила насред пътя му.
-          Що искаш да знаеш, момче? Ще ти го кажа, а в замяна ще ми дадеш храната.
Без да се мае, готвачът отговорил:
-          Искам да дам задача на Васил да сготви нещо, което да не успее. Но не знам какво.
Магьосницата изяла вкусотиите, които й занесъл, облизала се и казала:
-          На обущаря обувките са скъсани. Това е твоето решение.
Без да обяснява повече, тя отпратила готвача. Той не разбрал какво искала да му каже, но на слизане се спънал и едната му обувка се скъсала. Веднага щом се върнал в града, отишъл да си купи нови. Момичето, което му ги продало, било толкова мило и усмихнато, че като че ли всичко му потръгнало. Щом премерил обувките, те му се сторили необикновено меки и удобни и той попитал:
-          Как се казваш, момиче?
-          Александра – казала тя.
-          Александра, току-що ми даде чудна идея!
На следващия ден отишъл в ресторанта на Васил. Пожелал от него да направи ястие по свой вкус – нещо, с което да направи щастлив самия себе си. За свое учудване Васил много се затруднил. Той знаел добре какво да сложи, така че да удовлетвори вкуса на всеки човек, но своите вкусове – тях почти не помнел. Започнал Васил да приготвя гозбата за себе си. Или преварявал, или изсипвал повече сол, или се спъвал и готовото ястие падало на земята. Като го гледал, колегата се смилил над него, станал и сам отишъл в кухнята. Събул обувките си и рекъл:
-          Обуй ги! Може би с тях ще ти потръгне.
Така и станало. Той приготвил най-вкусното ядене на света, онова, което да се услади на самия него. Ароматът му се понесъл над града в ранната утрин. Александра, която тъкмо отваряла магазина си, го подушила и не могла да устои. Качила се на колата си и с възможно най-бърза скорост пристигнала до ресторанта на Васил. Влязла вътре и по навик погледнала към обувките му.
-          Подари ми ги един готвач. Те... те ми помогнаха да направя най-подходящото ястие за мен – казал колебливо Васил.
-          Може ли да опитам от ястието? – поруменяла Александра.
Двамата яли от вълшебната гозба, говорили си и се усмихвали, а колегата напуснал заведението бос и по-щастлив отвсякога, защото за първи път през живота си сам забъркал вълшебна каша, от която можел да направи двама души щастливи.

Днес, в деня на тяхната сватба, срещнах щастливия конкурент на Васил. Той празнува заедно с влюбената двойка и мога да ви уверя, че сърцето му прелива от добри чувства към младоженците. Това не се случва за друго, а защото точно те, които стоят пред вас сега, му показаха, че и той има добро сърце, което да приготвя любов за другите, че и той като Васил може да се нарече вълшебен готвач.

Сватбена приказка за любител на Северния полюс

Гарата на пингвините
От стотици години в дън гори живее магьосницата на любовта. Тя е дарена с вечен живот по повелята на космически сили и вечният живот не й тежи. За да е така обаче, тя полага постоянни усилия да не скучае. Не иска да причинява вреда на човешките създания и за тази цел се забавлява с любовни истории, които сама забърква.
Преди седем-осем години, когато отново скучаеше, магьосницата си набеляза програмиста Тони. Тя поръча на компютърната компания, в която той работеше да й разработят програма с нелепото наименование: „Гарата на пингвините”. Целта на програмата била да упътва всички мъже, които не са открили своята половинка по предварително зададени критерии на желаните  й качества. Тони беше извикан от шефа си за разговор.
-           Тони, ако играчът я намери във виртуалното пространство, спокойно би могъл да я намери и в живота си! И като направиш програмата, първи ще я изтестваш! – декламираше възторжено шефът му.
-          Не, това е някаква шега и не желая да участвам в нея – мърмореше Тони.
-          Това е реално задание и те съветвам да се залавяш за работа.
-          Само не разбрах, защо точно пингвини.
-          Такова е заданието на клиента.
-          Кой е клиентът тогава?
-          Някой, който има много пари, Тони, и за когото се говори, че живее весело вече стотици години – шефът му се разсмя непривично силно.
-          Ама това е глупаво! – продължаваше да мърмори Тони, докато се отдалечаваше към бюрото си.
-          Глупав клиент с пари няма! – отсече шефът.
Малко по-късно Тони се залови да чете изискванията за задачата. Щеше да му бъде назначен психолог, с който да работи съвместно и какви ли още не неща.
Оттогава изминаха много безсънни нощи, в които Тони работи. Създаде виртуална гара на Северния полюс. За да стартира играта, играчът трябваше да плати еднопосочен билет за сърцето на половинката си, която все още не познава, и която трябва да открие сред стадо пингвини, разположени един до друг на гарата, за да се топлят. Играчът имаше право на няколко жокера, за да я намери. Жокерите се предлагаха в съответствие на предпочитанията на играча, обявени през въпросник, на който играчът отговаряше в началото. Именно на базата на тези отговори играта изграждаше любимата.
Дойде време за първото тестване. Тони влезе в играта и си купи еднопосочен билет. Отговори на въпроси за себе си и започна да търси всред стадото от пингвини, които сам беше сътворил виртуално. Но каквото и да правеше, не я намираше. Използва жокерите си и продължаваше да не я намира. Програмата му даваше грешки тук и там, Тони фиксваше кода, чекинваше, приготвяше нова версия и отново тестваше, но безуспешно. Накрая стана раздразнителен, ядосваше се, че е създал софтуер, който не става за нищо.
Именно тогава, а не по-рано или по-късно той срещна своята Юлия в реалността. Забеляза я, защото самата тя ходеше с толкова сладка пингвинова походка, а в главата му по онова време имаше само пингвини. Една нощ, отчаян от неуспеха си с програмата и влюбен с цялото си сърце, той написа любовно стихотворение за любимата си. На следващия ден отново тества програмата си. Получи като жокер – писмено послание и му хрумна да изпише стихотворението. Така успя да открие виртуалната половинка сред пингвините, а тя приличаше толкова много на истинската Юлия. Истински успех!
Както вече се досещаме, след тези събития магьосницата се отегчи и предпочете да се занимава с други свои жертви. Но днес, на сватбеното тържество на тези съвсем съвременни приказни герои, тя се появи за последно. Искаше да й простят за забавата, която си устрои на техен гръб. В израз на най-добри чувства и малко вина тя им остави и своя сватбен дар – един съвсем реален, огнен, красив и дълголетен брак.






Сватбена приказка за любител на фентъзи

БОТЪТ ПОЕТ
Вдън древен флоренциански замък на ръба на една скала се беше заселила хилядолетна магьосница. Многобройните туристи не я смущаваха, защото тя обитаваше само онези стаи, които бяха забранени за туристи. Влачеше се от помещение в помещение, мълвеше своите тайни заклинания и когато й доскучаваше, променяше живота на някого. В един мрачен ноемврийски ден магьосницата насочи пръста си на северозапад. От нокътя й се проточи бледа светлина, която премина през няколко държави и пристигна върху бюрото на Кирил. Той не й обърна особено внимание, защото се занимаваше с три компютърни проекта, а бързаше да приключи всичко малко преди сватбата си с Ваня. Светлината се вмъкна през порите на бялата му кожа, разля се по черната му коса, попи в тъмните му очи и озари усмивката му. Късно през нощта, когато той стана от бюрото, се огледа и не можа да повярва на очите си.
Намираше се в космически кораб, изпипан до най-дребните детайли и дори малко футуристичен, като че ли сам си го беше измислил. Кирил разтърка невярващо очи, ощипа се тук там, но очевидно не спеше. Космическият кораб се раздруса, Кирил моментално беше прилепен до седалка, върху която щракнаха няколко колана. От компютърния екран срещу него гръмна гласът на бот.
„Добре дошли на борда на Откривателя на Мечти – най-новият напълно роботизиран прототип на НАСА. Ако се чувствате изненадан или така все едно сънувате, моля откажете се от тези обидни за технологичния напредък фантазии. Това, което се случва, е толкова реално, колкото и всяко едно от пътуванията ви до Италия. Причината да имате честта да се озовете на това привилигировано място е скуката на Превеликата Властелинка на сърцата. Целта на пътуването ви беше зададена като сбъдване на най-смелата ви мечта. Корабът не получи данни коя е мечтата. Мисията ви на кораба е да я откриете.”
Щом гласът от екрана утихна, Кирил се огледа с ужас в очите:
-       Какво, по дяволите... – успя да промълви, докато почувства мощно разтърсване на тялото си. Корабът очевидно се готвеше за излитане.
Минути по-късно Кирил вече беше в безтегловност и можеше да огледа по-старателно космическия кораб. Това чудовище изумително приличаше на Звездния разрушител от имперски клас, само дето не беше разрушител. В огромната зала, където се намираше Кирил, можеше да види многобройни непознати съоръжения, над които висяха следните надписи: „Турболазер за идентификация на мечта”, симулатор за „Разтегляне на времето”, множество кораби за „Поддръжка и превозване на обстоятелства”, „Лична обсерватория за изкуствен интелект”.
-       Ще имам собствена обсерватория?!
-       Да – отговори сухо Ботът.
-       Оборудвана ли е?
-       Да.
-       И ще мога да правя в нея каквото си поискам?
-       Да.
Радостта на Кирил беше неимоверна. Той все още стоеше втрещен и наблюдаваше как измежду съоръженията се движеше мултиплицирана роботизирана маса от малки работещи конструкции, които прехвърляха огромни живи пана с екскурзиите му с любимата в Рим, Сицилия и Флоренция. Те се носеха по автоматична лента и се претопяваха в блестяща фуния за междумозъчно преобразуване на златни минали преживявания в настоящи предпоставки за осъществяване на мечтите. Всичко беше обозначено и детайлно разяснено в табели край съоръженията с изключение на едно, а именно Йонният предпазител за „Запазване на тайната от мозъка на мечтателя” – там освен заглавието, нямаше други разяснения.
-       Защо е нужно да се пази тайна? – попита Кирил.
-       Тайната помага за сбъдването на най-смелата мечта. Конструирахме това съоражение специално за вашия случай – отговори ведро Ботът.
-       Все едно! – отбеляза Кирил и побърза да влезе в обсерваторията.
Тя се превърна в любимото му място и той прекарваше там в продължение на седмици, месеци. От време на време разговаряше с Бота и го разпитваше за подробностите по съоръженията. Изучаваше с присъщата си сериозност части на кораба, който се оказа дълъг цели 1600 метра, а мощта на двигателите му – мощ на 25 000 обикновени космически кораба. Може би нещата щяха да се проточат и по-дълго, докато един ден той не каза на Бота:
-       Всичко това е чудесно, но колко дълго ще продължи?
-       Не съм упълномощен да разкривам.
-       Знаеш ли? – замисли се Кирил на глас. – Започва страшно да ми липсва моето момиче.
-       Невъзможно – отговори равно Ботът. – Тя не е регистрирана от идентификатора за мечти, а мога да ви уверя, че той работи с точност до гегаминимечтателност.
-       Глупав бот! Не е регистрирана, защото не е мечта, глупако. Тя е моята реалност. Там! Долу!
Кирил се изнерви от краткия си разговор с бота, замисли се още по-дълбоко и от този момент той започна стремглаво да губи интерес в обсерваторията. Скоро просто седеше и се наливаше с всякакви напитки от безбройните възможности на Роботизираната космическа кухня. На следващия ден, когато Кирил се събуди, той с изумление видя приятелите си: Жоро, Колйо, Иван, Асен, Бъг. Последваха още няколко месеца в забава, където всички се разхождаха из кораба и научава подробности за експериментите, които Кирил вече провеждаше в обсерваторията си. Макар корабът да нямаше право да се занимава с мечтите им, момчетата много се вълнуваха от пътуването.
Но Кирил все повече странеше от приятелите си, без сам да знае какво се случваше. Скоро Ботът обяви, че корабът губи мощ и ще угасне в космическото пространство. Кирил и приятелите му никога нямаше да се завърнат на земята. Тогава Кирил наистина се стресна. Но какво можеше да стори?! В главата му нахлу образът на Ваня – как го докосваше, как се стелеха косите й, колко сладки бяха целувките й. Колко по-хубаво би било, ако и тя беше тук, ако заедно осъществяваха това пътуване към най-смелата му мечта.
И тогава се случи чудо. Йонният предпазител за „Запазване на тайната от мозъка на мечтателя” се самоизключи. Светлина заля всички зали в кораба и всички успяха да почувстват мощния тласък на необичайна сила.
-       Какво става? – попита трескаво Кирил.
-       Ти зареди кораба и сега той може да ви отведе обратно.
Приятелите му започнаха да го потупват по рамото един по един, но той все още сякаш не разбираше.
-       Но как се случи това?
-       Едва сега твоят мозък, твоето тяло, твоята душа едновременно осъзнаха какво означава любовта ти към Ваня. Тя може да не строи обсерватории и може да не е способна да те изведе в космоса. Но тази любов може да задвижи гигантски роботизиран космически кораб, който да сбъдне и най-смелите от мечтите ти. Тук, далеч от нея, в царството на фантазиите си, да се върнеш при нея се превърна в най-силната и най-смелата ти мечта.
След крайно неприсъщата реч за един обикновен компютърен бот, всички стояха, зейнали и невярващи на ушите си. И докато корабът приготвяше своите пътници за приземяване, в главите им се въртеше еднаква мисъл. Любовта, а не нещо друго, бе превърнала един говорещ бот в отчайващо романтичен поет. Ей на това му се казваше чудо на техниката!
-       Чудо на любовта, уважаеми пътници – сякаш ги поправи Ботът кратко преди Кирил да се събуди до любимата си.
Далеч от суетата по завръщането в самотните стаи на флоренцианския дворец, старата магьосница се смееше така, че и стените можеха да разберат колко добре се забавляваше.


Сватбена приказка за любител на екшън филми

Любовен филм
Беше ранна ноемврийска утрин, малко преди сватбата на Дончо с Лора. Както обикновено, той вече беше в банката, където работеше като началник отдел по кредитиране. Пиеше кафето си и се взираше през прозореца. Макар спокоен и щастлив, животът му все пак от време на време му се струваше скучен. Не щеш ли, навън паркира черна лимузина, отвори се врата и оттам се показа мъжка обувка от крокодилска кожа. От колата излезе висок мъж с каубойска шапка и с пистолет в ръка. Дончо стана от бюрото си и се приближи до прозореца. Видя как мъжът влезе през вратите на банката. Миг по късно той видя през стъклената си врата как мъжът удари вратата с юмрук и тя се разпадна с трясък. Непознатият погледна към ръката си самодоволно и влезе.
-          Какво си мислите, че правите? – викна Дончо.
Онзи хвърли чувал върху монитора му и рече:
-          Искам до минута чувалът да се напълни с банкноти!
Мъжът свали шлифера си пред смаяния Дончо, а след това и лицето си, което се оказа добре изработена маска. Отдолу се показаха косматите му бузи и чело – истинско лице на котарак. Панталонът му се размърда и от задния джоб изникна котешка опашка, която се спусна надолу чак до коленете му. Дончо не вярваше на очите си – това създание беше като котарак с гигантски размери.
-          Оправи ми деня или ще се превърна в сутрешния ти кошмар! – изсъска Котарака.
-          Ок! Ок! Само по-леко – съгласи се уж Дончо, който в този момент можеше да мисли само за Лора и как не желае да я загуби.
След това подмина странното създание и секунди след като онзи завъртя главата си встрани, той ритна ръката му с пистолета. Пистолетът изгърмя във въздуха и скоро всичко утихна. Когато Дончо се освести, лежеше на земята в стар киносалон всред пушека от пистолета. Срещу него стоеше седнал на стар кашон Котарака и потупваше с пистолета по кашона.
-          Признавам, че не го очаквах. Всеки, който успее да измъкне пистолета от ръцете ми, получава това, което най-много иска. И ето ти!
В този момент огромен джип разкъса киноекрана и се приземи на милиметри от него.
-          Дни преди пенсия! А трябва да върша такива неща – мърмореше стар негър в полицейска униформа вътре. – Качвай се! Тия шефчета от Холивуд се чудят какво да измислят. Не стига, че съм претоварен с работа, а сега ми тупнаха и теб. Трябвало да те взимам навсякъде, където ходя. Ай, ай, ай!
Чернокожият натисна педала на газта и колата изръмжа. Дончо влезе и потеглиха рязко. Мъжът не преставаше да дърдори, докато караше с безумно висока скорост по нюйоркски булевард. Дончо погледна назад – преследваха ги три еднакви черни джипа. Скоро започна престрелка между чернокожия и мъжете. Колата пред тях се взриви, а той някакси успя да я прескочи и се приземи в полуизоставен завод със стари машини. Двамата изхвръкнаха през прозорците, като чернокожият се закачи на куката, провесена от кран, а Дончо се приземи право в кабината.
-          Виждаш ли куката? – викаше чернокожият в истерия. – След две секунди да е на покрива.
Облян в пот и невярващ на очите си, Дончо натисна едно копче, което захвърли закачения чернокож на покрива на сградата. При отхвърлянето на мъжа, таванът някак услужливо се продупчи специално за изпълнението. Когато падна върху сградата, Дончо погледна към небето. Там свистеше хеликоптер, от който започнаха да го обстрелват мъже в черни костюми.
Докато бягаха от преследвачите си, Дончо се опитваше да задава въпроси на чернокожия, за да разбере каква беше причината да ги преследват. Но все не оставаше време. Така в непрестанно преследване изминаха дни, седмици и месец.
Беше започнало да му омръзва, а Лора – тя така му липсваше. Ръцете й, косите й, милувките. Сега изглеждаха толкова далечни. Изведнъж страшно му се прииска да се прибере у дома. Не щеш ли, като по сценарий на късометражен филм, скоро отново минаха край изоставеното кино и видяха екрана, който строителни работници закърпваха.
-          Спри – викна Дончо на чернокожия, който караше кола, зареждаше пушката си и едновременно с това говореше по телефона.
Онзи дори не го чу и Дончо, който вече съвсем ясно знаеше какво точно иска да се случи, скочи от колата. Превъртя се няколко пъти и отново разкъса киноекрана. Падна върху Котарака и пистолетът му отново хвръкна и гръмна във въздуха. Залата блесна, внезапно огряна от сини светкавици и изведнъж Дончо се оказа обратно в банката.
-          Пожела си да се върнеш при любимата и когато ритна пистолета, желанието ти се сбъдна. Това е просто покъртително – занарежда Котаракът. - Да не си решил да ставаш участник в любовен филм?
Дончо не отделяше поглед от него. Той закима, а накрая се усмихна.
-          Вече не си интересен – продължи Котаракът. - Не ми трябват и парите от банката. Нямам работа тук.
Котаракът се запъти към вратата, а Дончо все още стоеше и се усмихваше. На излизане онзи постави каубойската си шапка и в този момент изчезна. През това време, без да се бави, Дончо се втурна към къщи.  По пътя си мислеше, че в скучната реалност на службения си банков живот, имаше само един човек, с когото искаше да бъде. Да бъде днес, да бъде утре, да бъде до края на живота си. Ако ще това да беше най-сладникавия любовен филм, в който ще участва. Любовните филми, в крайна сметка, казваше си от личен опит Дончо, може да не стават за гледане, но определено са най-подходящите филми, в които да се живее.