неделя, 12 февруари 2012 г.

Новата услуга е: РОМАН ЗА ТЕБ

РОМАН ЗА ТЕБ
(Роман за твоята история)
Спомням си моя дядо, който три дни преди да умре дойде в моята стая. Тогава бях на седемнайсет и родовата история ме вълнуваше слабо. Започна да разказва как едно време с брат му и сестра му тръгнали от село Градево край Пирин и пътували един месец с каруца, за да стигнат в Свищов. Гладът ги извадил от малкото планинско селце да търсят късмета си на север.
- Пиши, детето ми, че щом умра, няма кой да каже на правнуците какви сме били – така ми говореше.
Записах разхвърляните му спомени. Дядо ми си отиде, спокоен, че е разказал историята си и тя ще се предаде нататък. Мислеше, че така нямаше да изчезне безследно, както се беше появил – от нищото, от немотията. Но аз загубих тефтера си и забравих историята – тогава тя наистина не ме вълнуваше.
Една вечер когато спря тока у нас и запалихме свещи, започнахме да си разказваме измишльотини с хлапетата. Гледах пламъка на свещите, лумналите оранжеви усмивки на децата си и пъстрите им очи, които и двамата бяха взели от дядо. Стана ми грозно, наядих се така, че сълзи покапаха от очите ми. „Как съм могла да загубя тефтера? Глупава пубертетска ми работа!” Всичко, което съм писала досега, не струва и пукната пара пред съвсем истинската история на дядо, достойна да влезе между кориците на роман. Никога не съм съжалявала за изгубени записки, както тогава, пред детските очи, огрени от свещите. Всъщност, едва ли някога ще си простя тази немарливост.
Посвещавам тази луксозна услуга на дядо ми:
Всеки има какво да разкаже – някой и повече. Няма истории, които да са безинтересни и да не си струват да бъдат написани. Но може би писането не е нещо, което ви се отдава или за което бихте захвърлили своето време – просто защото имате по-важни дела за вършене. Така се случва постоянно, затова някои от най-добрите разкази никога няма да стигнат до нас.
Ако пожелаете да предадете своята история - на любимите си хора, на тези, които ще дойдат след вас... и дори на тези, които едва понасяте, може да станете главен герой в роман, написан специално за вас. Ще затворите себе си между кориците и така ще се отворите за когото трябва.
За да се случи всичко това, са нужни десеттина срещи-разговори, в които да ви задам въпроси, а вие да разкажете за себе си, за перипетиите, които сте преживели, за надеждите, ужасите, за любимите си хора, за враговете си, за всичко, което е важно за вас.
Ще поднеса историята ви в художествен вид – така че да е интересна за четене. Това е най-големият й шанс да бъде запазена във времето.
След това я вземете и я подарете – на себе си, на любимите си хора, а накрая ако искате, и на другите - на всички онези, които все още не ви познават, но може да имат нужда от вашия разказ.
Срок на изпълнение: 1 година
Обем: около 200 страници
Цена: 6000 лева
В цената е включено редактиране и коригиране от професионалисти в издателския бранш. Възможни са няколко редакции до одобрение от клиента. Ръкописът се предава във вид и качество, готови за издаване.

www.podarimiprikazka.com

петък, 10 февруари 2012 г.

НОВА ВИП УСЛУГА ОТ ДРУГАТА СЕДМИЦА!

От другата седмица ПОДАРИ МИ ПРИКАЗКА пуска нова, суперлуксозна услуга - само за ВИП клиенти :) Очаквайте скоро...

ПОДАРИ МИ ПРИКАЗКА

четвъртък, 9 февруари 2012 г.

Приказка за метал банкер, който мечтае да пътува и снима

ОСТРОВЪТ - ТОВА СЪМ АЗ!

И ако се вглеждаш твърде дълго в пропастта,
пропастта започва да се вглежда в теб.
Фридрих Ницше


Беше предвидено да се наеме човек по заместване в отдела по „Човешки ресурси” в банка BNH – най-модерната и просперираща банка в България. Тя беше притежание на израелски милиардер и имаше клонове не само в Източна и Западна Европа, а по целия свят. Макар управлението в BNH да беше консервативно от гледна точка на линията му на развитие, а именно следването на международно признатите стандарти за добро корпоративно управление, от най-високите етажи на банковия мениджмънт в Израел планираха да подобрят финансовите си резултати по един твърде нестандартен за банковия сектор подход.
След презентирането на новата стратегия в областта на човешките ресурси, преобладаващата част от служителите в банката приеха топло новата политика, която включваше повече тийм билдинг събития. Банковите работници смятаха съветниците на израелския милиардер за полудели, защото очевидно всички, освен тях, се вълнуваха и дори страхуваха от последствията, които можеше да има един такъв подход. Но предположенията за последствията щяха да надхвърлят и най-развинтената им фантазия...

По това време в централния софийски клон на банката провеждаха интервюта за новото временно работно място в отдела по „Човешки ресурси”. Стефка Кондуларова, сива и скучна женица, която се тревожеше повече за епидуралната си упойка, отколкото за изчанчените забавления, които планираха от международната HR агенция, наета специално да бълва измишльотини за тийм билдинга на екипите от банката, с радост събираше багажа си ден преди да излезе в майчинство.
На нейно място планираха да назначат временно специалист по човешки ресурси – за предпочитане някое младо момиче, завършило подобна специалност, с излишна енергия за изразходване, която да се влее с радост в предстоящите промени.

Всички, които я интервюираха, я харесаха от пръв поглед. Беше завършила „Човешки ресурси” в Йейлския университет по иновативна програма и искаше да напише дипломна работа по реален стаж. За нея назначението в българска банка щеше да представлява истинско предизвикателство. Това момиче очевидно не обичаше да му е лесно. Щеше да се заеме с новите щуквания на международната HR агенция с целия ентусиазъм, на който беше способна.
Името й беше Диана Лефтерова, а шоуто, което щеше да спретне на всички – безпрецедентно.
Минаха няколко месеца, в които тя неуморно четеше документация. Една сутрин се канеше да се нареди на дългата опашка пред кафе машината за сутрешната си доза.
- Минете – рече й едър мъж в костюм, който се суетеше и не знаеше къде да застане.
- Благодаря.
- Ей, по-полека, всички сме на опашката – възнегодува дребен костюмарко с кисела физиономия зад него.
След като изрече това, дребосъкът отиде и се намуши пред момичето. Тогава едрият мъж се приближи до костюмирания, без да сменя изражението си, а може би съвсем малко в ъгълчетата на устата, които се сковаха в неотстъпчива гримаса. Протегна ръце към кръста му и отметна сакото встрани. Всички на опашката, включително и новата гледаха, изпълнени с любопитство и онова очакване, което рови за скандални изпълнения. Мъжът намести ръцете си на колана му, а чакащите полуотвориха усти от изумление. Хвана го за колана и го премести най-отзад. Онзи едва не припадна в опитите си да се извини и да блюдолизничи пред по-силния. Опашката се разлюля в шушукане, а някои изръкопляскаха. След като духовете поутихнаха, Диана мина като дефилираща принцеса отпред и пусна стотинка в кафе машината.
Докато чакаше капучиното си, мъжът я заговори:
- Не съм ви виждал тук... – рече той и в същия миг установи с фотографската памет на периферието си, че сигурно беше преминавал край нея няколко пъти.
- Така ли?! Чудно, вече трети месец се редя на кафе машината. Аз пък съм ви виждала.
- Приятно ми е, Камен – той протегна голямата си ръка, в която нейната остана като малко бяло петънце.
Тя повдигна вежди.
- Директор съм на дирекцията по „Международно сътрудничество”.
- А, да, за мен е удоволствие – скоро ще се наложи да работим заедно. От Timoty HR искат да направим тийм билдинг за две седмици на някакъв остров. Бюджетните разходи, отпуснати за този проект, са направо отлични.
- Хм. Хм... – Камен се чудеше на ентусиазма на тази изскочила от люпилника студентка. Нима той е изглеждал по същия начин преди десеттина години?
- Трябва да осъществим проекта съвместно с вашата дирекция – рече след кратка пауза тя.
- Да. Разбира се. Минете да го обсъдим днес следобед.
- Ще дойда към три. Удобно ли е?
- Предполагам – повдигна иронично вежди Камен, който не знаеше как да отговори на напористото й желание да играе онова, за което я бяха наели.
Денят премина в редовни боричкания с дирекцията по микрокредити. Тези момчета не бяха глупави, Камен пиеше бира с тях след работа, но това не им пречеше да спорят заедно, да се събират на фейс то фейс мийтинги и да обсъждат всевъзможни стратегии за по-добра финансова ефективност. Не можеше да ги убеди да следват глобалните тенденции във фирмата, да се отнасят с клиентите си по друг начин. Шефът им беше закостенял предпенсионер, който не желаеше да погледне на българския потребител на банкова услуга като на нищо друго освен на брашнян чувал с пари, който трябваше да се отупа хубаво. Камен не му противоречеше в това – банката си беше банка. Истинско безчувствено чудовище от филм на ужасите. Споровете им се въртяха около опаковката – или как да поднасят кръвопийните си пакети по по-лицеприятен начин. Камен смяташе, че именно в поднасянето е ключа към по-добрите финансови резултати за институцията. И не грешеше.
- Добрев, знаеш ли, че в израелската централа от известно време се обсъжда преминаването на банковата ни система към Теменос Т24?
- Какво ме грее мен това? Микрокредитът си е микрокредит, независимо на каква програма ще го щракаш.
- Не е така, Добрев, те имат нова и функционална практика на оторизация. Записите не могат да се изтриват – или се оторизират или остават в огромна банка с неоторизирани записи. Можеш да проследиш във всеки момент кой служител какво прави...
- Скучен си, Камене, виж се. Младо момче, а за какви глупости мисли. Ти жена нямаш ли? – смигна му снизхоздително Добрев и се запъти към вратата. Отвори я и направи път на Диана, която идеше в тесния си стилен костюм, грабнала папка под мишница.
Добрев подсвирна и се измъкна като смигна заговорнически на всички в стаята – редовната му поза на палячо, „който е врял и кипял в тия работи”.
- Влизай, влизай – не му обръщай внимание. – Тресе го критическата – разсмя се всеопрощаващо Камен.
- Нося основните неща по тийм билдинга. Искате ли да ги прегледате?
- Не. Разкажи набързо.
- Добре – рече Диана, която като че ли искаше и чакаше точно това. – Но нека е насаме.
Колегите на Камен я изгледаха полунасмешливо. Изглежда палячото не смигваше случайно. Тук дори директорът не можеше да скрие в кутийка. Помещенията бяха големи. Всичко беше общо – като в комунистически завод.
- Да идем да пием кафе – предложи Камен, с което окончателно убеди всички, че флиртува с новата.
Щом излязоха и седнаха в близката сладкарница – двамата като черни птици с костюмите си всред шарените клиенти, Диана, подплашена от всеобщото мнение относно разговора им, не си позволи да загуби нито минута.
- Ето за какво става дума. Знаете ли какво е Теменос?
- Знам. Тъкмо това разправях на Добрев – банков софтуер, който....
- Не – прекъсна го нетърпеливо Диана. – Това е свързано с новата HR стратегия на банката. Имате враждуващи дирекции, в това съм сигурна. Служителите от тях се изпращат на остров Т24 от архепилага Теменос, който се намира в североизточната част на Нова Зенландия. Тук може и да се изсмеете, но е открит наскоро и не е отбелязан на световната карта. Всичко това е много конфиденциално. Надявам се да остане такова и занапред. Това са група от малки островчета, които са били притежание на древни царе и вождове. Там не се допускат туристи, а и няма такива, които да знаят за съществуването им. На острова се провеждат специални тийм билдинг игри, които се пазят в тайна. Резултатите са изключителни. Хората от двете дирекции след това заработват така добре заедно, че удвояват годишните финансови резултати на водещи фирми в доходоносен бизнес...
- Вие шегувате ли се? Защото въображението ви е наистина забележително.
- Не – лицето й се изопна. Изведнъж Диана стана много сериозна. – Исках да предложа вашата дирекция и тази на Добрев. Това би бил изключителен шанс за всички ви. А и кога иначе банковите служители ще идат на такава ол инклузив екскурзия... помислете само. Ако сте съгласни – ще подготвя документите за кандидатстване по проекта.
Настъпи тишина. Камен обмисляше вариантите. Можеше да се боричка с Добрев, докато старецът се пенсионираше... или да поснима на екзотичния остров. Не беше изпробвал новия си фулфрейм апарат от второ поколение Canon 5D MkII, с който можеше... по дяволите... дори да снима растежа на цветята.
- За какъв период от време става дума?
- За две седмици.
За две седмици можеше не само да снима как растат цветята, та даже и проклетите риби в океана. Камен затвори очи за миг. Синева. Водата се полюшва. Топъл пясък под краката му. Някъде там, от синевата се отчупи парче и прелетя до него на поднос. Неговата собствена мечта се излежаваше върху подноса. Направо като в „Аризонска мечта”. Как смееше да се колебае изобщо? Винаги беше мечтал да иде на края на света, да го наснима и да продължи нататък.
- Да.
- Моля? – чу глас като от отвъдното.
- Направи го, дете. И ще имаш най-добрия материал за дипломната си работа.
*
Камен много искаше да вземе жена си на острова. Щяха да си изкарат приказно, но въпреки учтивите си заплахи към Диана, тя явно не успя да прескочи изискванията на биг брадърската HR компания. Участието на служителите беше задължително и всички заминаваха без семействата си.
Пътуването до остров Теменос се осъществяваше с частен самолет и траеше около 20 часа. Служителите бяха разпределени по дирекции – едната от лявата страна, а другата – от дясната. Ако банката им влагаше луди пари в подобно пътешествие, защо не ги вложеше в по-големи заплати? – Това беше въпросът, който всички обсъждаха полугласно, но никой не смееше да изкаже на висок глас.
Камен не можеше да занимава ума си с подобни неща. Той въртеше фотоапарата си в ръце, все още не успяващ да се оттърси от усещането за сюрреалистичното преживяване, което предстоеше.
Беше си пуснал любимите си хеви метал парчета, за да не слуша кудкудякането на колегите си, но този път вместо да отвори лаптопа и да потъне в някоя от компютърните игри, които му помагаха да се откъсне, той се остави да задреме.
Макар в ушите му да бучеше музика, сънува тишина. Беше сам в тъмнозелена гора. Тишината крещеше отвсякъде, така че изпиваше силите му. Пот избиваше по тялото му. Заогледа се трескаво. Пред него стоеше елен и го гледаше с добродушните си очи. Изведнъж животното се озъби и изръмжа зловещо, без да променя изражението си. Камен се уплаши, но едновременно с това по тялото му се разля вълна на благодарност, че еленът беше нарушил ужасяващата тишина. Събуди се от високоговорителя. Кацаха на малко луксозно летище. Синият океан се беше изтегнал през прозореца на самолета. А островът, на който щяха да прекарат следващите две седмици, си беше приказка в приказката.
След като слязоха и разтовариха багажите им, се запътиха с все куфарите си към два опънати надуваеми портфейла, в които трябваше да преспиват. На острова нямаше обхват и мобилните апарати се оказаха излишни. Колегите започнаха да се суетят по настаняването.
Програмата включваше няколко игри на следващия ден – нищо особено. Глупави състезания по хвърляне на водна топка, свободно време през следобедните часове, които Камен щеше да вложи в безусловно дупене, за да наснима екзотичните цветя и още по-екзотичните буболечки, които щъкаха навсякъде.
Надуваемите портфейли се намираха насред градина от орхидеи, които полюшваха белите си чашки в тиха тържественост. Камен се изправи пред градината. Тя ухаеше неустоимо – хиляди орхидеи изпращаха своите сигнали към обонянието му. Наведе се, опита се да снима едно от цветята. Докато въртеше обектива, чашката на цветето лумна. Камен подскочи встрани. Беше ли възможно да я е запалил с лупата от обектива си, който отчасти беше насочен към слънцето? Пълни глупости. Трябваше да се оттърси от влиянието на странния си сън.
След като захвърли багажа си в надуваемата си стая, побърза да излезе навън, където беше по-прохладно.

Тръгна надолу през градината на орхидеите. Нещо необичайно се случваше... колкото повече вдишваше от аромата на цветята, толкова повече сила придобиваше. На няколко пъти Камен си повтори, че продължава да си втълпява, тъй като беше превъзбуден от екзотичното пътешествие, но с всяка измината стъпка, той чувстваше бумтенето на кръвта във вените си, главата му олекваше, а сърцето му туптеше във все по-радостни ритми. Стигна до табела, на която пишеше „Градина на космическата теория - Ротшилд”. Удивлението му изтече светкавично като във фуния към помията на реалността. Ротшилд е име, което може да навява само асоциации за банково дело, големи капитали и несметни богатства. Но гледката, която се откриваше пред него го примамваше и той продължи... След време щеше да се зачуди защо в тези моменти не беше снимал, но беше толкова превъзбуден от мириса на цветята, че беше забравил фотоапарата си, провесен на врата.

- Щях да ви обясня за тази градина по-късно – положи ръка върху рамото му дребосъка, когото беше пренесъл пред кафе машината. Сега той му се представи като координатор на тийм билдинга. – Но така и така сте тук. Утре задачата и на двете дирекции ще бъде да разгадае формите в градината. Те отразяват математически формули и космически форми като черни дупки, фрактали и паралелни светове.
- Ай стига бе – успя да каже Камен, чиято челюст беше паднала в учудване. – Банкови служители и космически форми – вие не сте съвсем в ред. Разбрах го още на кафе машината - вметна иронично той.
Камен се учуди от нападателното си отношение към човека. Той не нападаше никого, всички го обичаха и не умееше да си създава врагове. Изразяваше открито несъгласието си с колегите, но никога не се беше държал така агресивно, както сега. Обичаше подредеността, която влагаше в работата и дори в личните си отношения, и сега му се стори крайно неестествено да реагира по този начин.
- Аз съм само изпълнител, господин директоре. Бъдете така добър да ме последвате.
Камен се обърна непохватно, залитна и тръгна след момчето, което приличаше на джудже пред него. Нещо в това хлапе го дразнеше неимоверно.
По пътя момчето му разказа за орхидеите, които предугаждали човешките мисли и чувства. Виреели най-добре в офиси, защото се хранели с негативната енергия на хората.
- Затова ли са тези градини? – попита разсеяно Камен.
- Да.
- Чудна стратегия, няма що – колкото повече време минаваше, толкова по-ироничен ставаше.
През следващите дни двете дирекции участваха в тийм билдинг игрите, които им бяха подготвили. Трябваше да се разменят хора между двете дирекции, да се дърпа въже, а след това всички заедно да плуват до скулптура, изобразяваща гола жена, разположена върху стоманена плоскост в океана. Да се обединят в обща задача беше едно от най-големите предизвикателства.
Добрев не участваше много в игрите. Достолепното му бирено коремче възпрепятстваше свободното му придвижване, та камо ли плуване и състезания. Той се извиняваше с недобро здраве и хъркаше по цял ден в надуваемия портфейл.
Но щом станеше време за обяд, беше тъй редовен, както никой друг. Пръв се разполагаше на масата в градината и подсвиркваше на полуголите девойки, които поднасяха храната в отрупани блюда.
Двете седмици изминаха бързо. Нощем колегите се събираха и правеха купони. Жените пиеха и флиртуваха и никой вече не се сещаше, че е семеен. Новото им семейство беше тук и сега, сред орхидеите, които успяваха да изпълнят с аромата си всички, освен Добрев. На него явно му влияеха приспивно и любовно, защото приемаше редовни посещения в портфейла от една от девойките от кетъринга.
Беше останал само ден до края на тийм билдинга и всички с носталгия се прегърщаха като хора, които бяха споделили нещо незабравимо и никога вече нямаше да повторят. Новообразувалите се двойки се разхождаха влюбено край брега, сякаш мимолетната им свалка нямаше да се изпари веднага щом стъпеха на българска земя. Никой не спореше с никого – дори Добрев мълчеше и се любуваше на подаръка от фирмата си.
Камен беше нащракал целия остров, беше разгадал половината от космическите 3D пъзели, изразени в подрязани градинки и причудливи храстови образувания и съвсем целенасочено вдишваше от омайния аромат на орхидеите, който го изпълваше с огромна енергия за живот.

Тъжни, като риби, извадени от аквариума си и поставени в буркан, всички колеги се бяха строили на летището. Всеки момент трябваше да пристигне самолетът. Тъй като нямаше никаква връзка с външния свят, нямаше кой да ги предупреди, ако самолетът закъснееше или нещо подобно.
Бяха изминали вече два часа, а самолетът все не идваше и не идваше. Хората бяха налягали по поляната, някои се бяха отдалечили, за да събират цветя, а други за последни секс игрички зад храстите.
Доста по-късно се върнаха в лагера с надуваемите портфейли, развеселени и щастливи, че ще прекарат още една нощ на острова. Случило се беше нещо. Самолетът така и не пристигна, а колегите не спираха да се шегуват, че сигурно са ги забравили и могат да минат и без тях в банката. По-параноичните говореха, че това е може би част от тийм билдинг играта и сигурно е последното им изпитание тук на острова.
Три седмици по-късно вече никой не мислеше така. Запасите от храна бяха на привършване, девойките от кетъринг фирмата заприличваха на малки мръсни сервитьорки, а на всичкото отгоре оставаха две цистерни с вода, които щяха да им стигнат за не повече от няколко седмици, ако ги ползваха единствено за пиене.
Постепенно паниката обземаше и най-хладнокръвните. Вече никой не гадаеше – всички бяха единодушни, че беше станала огромна грешка и това можеше да се прочете по лицата на организаторите. Дребното тъмно момче се криеше в гората, за да плаче и няколко пъти го бяха проследили и видели какво прави. Неговата истерия се пренесе окончателно върху всички и някои започнаха да припадат, а други да се молят на бог да прости греховете им.
Когато и тази фаза отмина, всички започнаха да мислят единствено за водата. Добрев беше задигнал няколко пластмасови шишета от кухнята и тайно пълнеше вода. Един път колега от другата дирекция го беше изловил, не защото специално го следеше, а защото беше на местопрестъплението за да извърши същото. Оттогава назначиха охрана от двама души, които да пазят цистерната – двама, защото както смяташе Камен – те щяха да се пазят един друг.
Доверието между хората, което се беше изградило през първите две седмици, рухваше с всяка измината минута. Всеки се съмняваше във всеки, а Камен се беше вкопчил в снимането. Той снимаше, ли снимаше по цял ден – как растат орхидеите, как се плискат вълните. Орхидеите бяха разцъфнали в най-красивите си цветове – по-болезнено искрящи отвсякога. Мирисът им беше станал по-натрапчив и вече им присядаше от него.
Настъпи и денят, в който не беше останал и къшей хляб в разградения лагер. Хората палеха огньове и рисуваха „HELP” по пясъка, но помощ не идеше от никъде. Сами в безграничния океан върху този остров, всички вкупом започнаха да се чувстват като корабокрушенци върху заседнал кораб.
Тогава настъпи третата гладна вечер. Някои от жените виеха от глад, други плачеха истерично. Мъжете се бяха съсредоточили към поддържането на огъня, като така смятаха, че единствено ще ги забележи някой на този къс земя, дори неотбелязан върху картата.
Вееше недружелюбен вятър. Листата шепнеха като отворени усти и сякаш се движеха. Корените на дърветата изпълваха пясъка и се приближаваха към океана. Камен затвори очи. От известно време не беше сигурен кога спи и кога е буден. Всичко се беше превърнало в кошмар – като филм на ужасите от онези, които гледаше, за да се разтоварва. Сега не би могъл да си помисли подобно нещо.
Всъщност през повечето време мислеше за любимата си... тя го чакаше там някъде далече и сигурно мислеше, че е мъртъв. При други обстоятелства тези негови мисли биха му се сторили сантиментални, та дори смешни. Но не и сега. Ами ако се омъжеше за някой друг? Мърлячите чакаха на всеки ъгъл – кой знае как облизваха езици при вида на прекрасната му жена. Той стисна зъби. Не можеше повече да понася собствените си мисли.
И все пак нищо не беше шега. С остатъците от съзнанието си на нормален човек, банкер от света на цивилизацията, която сега беше толкова далеч, Камен осъзна, че освен обърканите си мисли, сега чуваше растежа на корените. Те се промъкваха към океана. Скочи и се огледа.
Видя Добрев, който замахваше с нож към гърдите на спящото момиче, с което беше споделил надуваемото си легло преди време. Втурна се към него и хвана ръцето му изотзад:
- Какво вършиш, глупако! – кресна той извън себе си.
- Ще я убия, ще я изям – изръмжа срещу него Добрев, който сега изглеждаше като дивак, не само заради разкъсаните си дрехи и загара по тялото си, но и заради налудничавия си поглед.
Момичето скочи с писъци и избяга. Колегите се бяха събрали от всички страни. Гледаха към Добрев с хладина, несвойствена за всеки от тях.
Камен се изплаши. Той се изправи с целия си ръст, пооправи очилата си и рече:
- От утре ще въведем нови правила. Всеки ще има задължения...
- Какви задължения – ние умираме – изрева срещу него колега от другата дирекция.
- Поддържането на огъня е задължение номер едно. Който наруши правилата....
- Какво... ще точим от кръвта му, ще ядем месото му – озъби се срещу му Добрев.
- Да – отвърна Камен.
Всички го погледнаха слисани. Колегите му познаваха кроткия нрав на директора си. При него нямаше следи от надменност, даже с удоволствие се отдаваха на свежото му чувство за хумор, което ги веселеше в онези времена – по-добрите времена, когато те бяха служители в банка.
Камен умееше да прикрива емоциите си със забележителното умение на въжеиграч. Само много близките му хора можеха да разберат кога е ядосан, кога му е тежко. Колегите му приемаха това негово поведение за хладнокръвие и дори дебелокожие и ако преди го ненавиждаха или му завиждаха за това, сега се опираха с желание на тази негова черта. Той беше роден за водач, без да се е сетил да го пожелае на глас и осъзнато. Но от онези дни и светове като че ли беше минала цяла вечност.
- Ако се налага – ще го сготвя аз. А после всички ще го изядем – допълни Камен съвсем сериозно.
След тези негови думи никой не посмя да му противоречи. Дори самия той, който сега едва се познаваше, не посмя да си противоречи.
По-късно през нощта придрема накъсано. Листата на дърветата не спираха да шумолят зловещо. Нещо се беше случило и в него. Присъни му се отново еленът с добродушния поглед – този поглед така му напомняше на нещо много познато, нещо, което беше виждал хиляди пъти... в огледалото. Това бяха неговите очи, констатира сам в съня си и се припоти от ужас. Той обърна поглед към ръцете си, опъна силно лъка и се прицели в елена с хладнокръвието на глада. Острието на стрелата му проблесна и еленът лумна в оранжев огън. Събуди се с крясък.
Не знаеше защо този елен му се присънваше отново и пак го плашеше така, както и първия път, сега съвсем зловещо. У дома, когато гледаше филми на ужасите, той съвсем не се ужасяваше. Сега като че ли знаеше предварително каква гледка щеше да се разкрие пред него – пръснатия мозък на елена, очите...., тигана, върху който трябваше да ги изпържи...

Трябваше да се махне от проклетия остров. Иначе щеше да умре от глад, а ако по някаква дива случайност това не се случеше, щеше да полудее. И не само това. Трябваше да напусне проклетата банка. Това беше първото решение, което щеше да вземе, ако някога се върнеше обратно. Защо не го беше направил по-рано – може би сега нямаше да гледа на живота си с такова настървение, а гладът нямаше да го изгаря така ужасяващо.

Камен не вярваше в митологемите, определяше ги като бабини девитини и ги слагаше в най-отдалечения край на съзнанието си. Но той никога не беше усещал глада на първобитния човек, глад, който не щади никого. Той никога не беше се страхувал от нощта така, както сега. Човекът – сам в тъмнината, върху остров с бавно движещи се корени и пред безграничието на океана, единствено такъв човек можеше да разговаря с мъдреца.
- Какво има за вечеря?
- Нищо.
- Прощаваш ли на колегите си?
- Да.
- Това е нищо.
- Прощаваш ли на себе си? Ти наистина можеше да сготвиш човек.
- Не.
- Нищо не правиш тогава.
- Можеш ли да виждаш в тъмното.
- Не.
- Нищо. Ти си теменос – остров на себе си в нищото.
- А орхидеите?
- Те се хранят с мрака – този, в който не виждаш нищо, дори и себе си.
- Ти друга дума освен нищо знаеш ли? Кой си ти?
- Аз не съм нищо.
- Но аз те чувам. Нищото н е г о в о р и.
Камен чу собственото си ехо. Стори му се, че дори го видя. Ехото приличаше на океанска вълна, на несъществуващ остров и все пак този остров беше там и можеше да се чуе как растат корените под пясъка. Но не получи повече отговори. Взираше се в тъмнината. Правеше го от толкова дълго време, че му се струваше, че и тъмнината вече се взира в него.
Тогава отново дойде ред на мисълта за НЕЯ. Малките тръпчинки по ръцете й, по които като пълноводни реки се виеха вените й. Блясъка в очите й, мекотата на кожата й. Ноктите й – гладки като ледени пързалки. Обичаше я – повече от всичко, което можеше да поеме в представите си. В мъдреца и извън него. Еленът отдавна беше убит, а очите й гледаха стъклено към нищото.
*
Първият звук, който Камен чу беше пронизителното писукане на болничния апарат. Хиляди ръце го бяха сграбчили и го измъкваха от океана на неговото нищо. А така не му се искаше да се събужда, да го оставят да се наспи...
Отвори очи и видя грубите лекарски ръце върху гърдите си.
- Как си, бе момче? – викна едрогърдеста сестра с бяла престилка.
Камен отвори бавно уста – боляха го венците, зъбите, а мозъкът му беше скован в мускулна треска.
- Купон да става – рече той, без да разпознава прегракналия си глас.
- Абе ти луд ли се, бе момче, знаеш ли как ни изплаши?! – развика се тя, а Камен се опита да изкриви устата си в усмивка – голямата холивудска усмивка, която приятелите му познаваха.

Всичко се изясни няколко седмици по-късно. Диана Лефтерова унищожила цялата информация, свързана с тайнственото пътуване, обадила се на всички роднини и ги излъгала, че програмата ще се удължи три месеца. Въпреки протестите им и желанието им за повече информация, тя не им дала никаква. След това изчезнала безследно. По-късно се оказало, че е издирвана и за друго масово престъпление с експериментална група, чийто организатор е била. Групата била спусната на екскурзия в дълбока пещера в Южна Америка. Никой от участниците не е оцелял с изключение на дребен мургав младеж, който после станал един от първите й помощници. Именно той разкрил, без да се налага да бъде принуждаван със специални мерки, че Диана провеждала своите експерименти с хора, защото искала да ги опише в книга – планирала книгата й да промени света. Целта й била да разследва какво се случва със съвременния цивилизован човек, ако той бъде поставен в екстремна обстановка на изолация, студ, глад и други и каква е скоростта на деградацията му до племенен субект. Ако механизмите, по които се развивали промените у него, можели да се определят, тя вярвала, че щяла да открие най-голямата тайна, която движела човешката мотивация.
Самолетът пристигнал на остров Т24 с три седмици закъснение. И до днес никой, освен секретните служби и участниците в тийм билдинга, не знаят за съществуването му.

Банка BNH загуби 2 милиарда от делата на своите служители срещу тийм билдинг програмата, която беше внедрила. Пострадалите получиха подкрепата на редица международни институции срещу мълчанието си за местонахождението на острова. Пред медиите беше избран съществуващ остров в Нова Зенландия, на който се били развивали събитията.
Никой от служителите в банката вече не работи като такъв. Камен е на околосветско пътешествие с жена си – посещава екзотични кътчета по цялата планета, но никога не се отдалечава на повече от двайсет километра от място с обхват на мобилен оператор. След случилото се, той спи на всякакви места – от луксозни вили до малки неугледни хижи. Но никога на открито. Обича да готви както преди, но повече от това обича да си похапва. Разговаря с мъдреца, само когато е пил твърде много бира и всички орхидеи край него са... ами, хербаризирани. За първи път хора видяха сълзите му, когато в присъствието на две сестри в болничната стая влезе жена му.
www.podarimiprikazka.com