събота, 28 май 2011 г.

Уъркшоп за разказване на приказки - отивам да се уча!

Разказването на приказки – удоволствие и професия

На 31 май 2011 г., Институт Сервантес-София ще се превърне в средище на разказвачи на приказки. Водещите Силвия Маскарай и Моника Ботеля от испанската трупа „Следобедни приказки” ще запознаят публиката с професията разказвач на детски приказки. Посредством теория и практически занимания те ще въвлекат присъстващите в света на измислиците, ще споделят различни техники за разказване, ще анализират приказки. Мини работилницата, озаглавен „Как да разкажа тази приказка?” започва в 18.00 ч. и е насочена към актьори, преподаватели и родители. В нея може да се включи и всеки, който се интересува от професията на разказвача на приказки.
В Деня на детето 1 юни, от 10 ч. , гостите от Испания ще представят на публиката в зоологическата градина в София адаптация по едноименната приказка на Ана Мария Матуте „Страната на черната дъска”. В тази приказка, също като в „Алиса в огледалния свят”, героите преминават през чудния свят на оживели букви и цифри, за да спасят една изчезнала принцеса...
Приказките и други измислици, които се предават устно, се споделят във всяка култура и страна като средство за забавление, обучение, опазване на културата, на знанието и на ценностите. Основните елементи на това изкуство са сюжетът и героите, а също така и гледната точка на майстора-разказвач. Първите данни за разказвачи датират от времето на племената и племенните общности. Историите се използват, за да се сподели едно послание, да се даде магическо обяснение. Те ни служат, за да забавляват, за да критикуват или за да се намерят решения на конфликти. Изкуството на разказването е част от традицията на устното общуване на всеки народ.
Събитието е с осигурен превод от испански на български език.
Очакваме ви!
Меглена Мишева - координатор "Културни прояви"
cultsof@cervantes.es

Елена Мошолова - PR
cervantes.press@gmail.com

Институт Сервантес-София
Tel.: 02 810 45 00
ул. "Съборна" 1, София 1000
http://sofia.cervantes.es


www.podarimiprikazka.com

петък, 27 май 2011 г.

Писането като самотерапия - уъркшоп съвместно с Мадлен Алгафари!

Ето и една от задачките, които забърках и се хареса най-много.
Владимир Проп и неговите функции и герои

Според Владимир Проп има 31 функции и 7 вида герои, които редовно присъстват в различни комбинации в приказките. От тази гледна точка според него излиза, че когато се овладее писането на приказки, то се превръща в скучна работа... заради крайния брой комбинации. Освен, разбира се, ако не си магаре като мен :)

Теглите си една функция и герой, а после ги откривате в реална случка от вашия живот :))) Нещо като на седянка...


ФУНКЦИИ:
1) Отдалечаване.
2) Забрана.
3) Нарушение.
4) Разузнаване.
5) Донос.
6) Клопка.
7) Неволно съучастничество.
8) Увреждане (или недостиг).
9) Посредничество.
10) Съгласие на героя.
11) Заминаване на героя.
12) Героят бива изпитван от дарителя си.
13) Реагирането на героя.
14) Получаване на вълшебното средство.
15) Пренасяне на героя до мястото на това, което дири.
16) Борба между героя и противника.
17) Белязването на героя.
18) Победа над противника.
19) Началните беди или недостиг биват отстранени.
20) Завръщане на героя.
21) Преследването му.
22) Спасение.
23) Героят пристига неузнаваем в къщи.
24) Лъжлив герой предявява необосновани претенции.
25) На героя възлагат трудна задача.
26) Решаване на задачата.
27) Героят е разпознат.
28) Изобличаване на фалшивия герой или на противника.
29) Преобразяване на героя.
30) Противникът бива наказан.
31) Сватбата на героя.
Антагонист. Това е основният персонаж, заради когото приказката съществува. Антагонистът има ярко присъствие, задължителни реплики и е отрицателния герой, върховното зло.
Протагонист. Два вида - страдащ и търсещ. Страдащият е обикновено женски герой. Тя притежава нравствени качества, красота и съвършенство. Бива изгонена или отведена (недоброволно) от своето пространство. Търсещият протагонист има за основна цел да възстанови липсата, заради която е създадена приказката. Той е мъжки персонаж, който, за разлика от женския, може да има някакъв физически недостатък.
Вълшебен помагач. Този герой изцяло зависи от протагониста. При женския персонаж вълшебният помагач се представя във формите от тиква до фея, но рядко бива човек. При мъжкия - това са оръжията, инструментите и атрибутите, свързани с преодоляване на пространството, често това е и животно.
Дарител. Животно или човек, пазител на вълшебния предмет или свойство. Дава го на този, който преодолее изпитанието. Може да бъде дарител-учител.
Изпращач. Човекът (винаги човек), който съобщава липсата, задължително с висок социален статус. Изпращачът е постоянен персонаж - при него започва и завършва приказката.
Лъжегерой, лъжлив претендент. Представя се за протагониста, чрез показно парадиране с неговите аксесоари (при жените - бижута или други лични аксесоари, при мъжете - оръжия или ордени, пак лични). Най-често бива разобличен по нещо, което знае само протагонистът.
Наградата. Царство. Царска дъщеря. Принцът. Наградата е винаги предварително определена.
www.podarimiprikazka.com

неделя, 22 май 2011 г.

Бранд мениджърът и неговия Джеймс Бонд!

Мат, Вирджил Мат
Иън Флеминг беше страстен пушач, но този негов навик не му попречи да просперира в която професия пожелаеше. Той започна като журналист в Ройтерс, след това за кратко беше брокер, преди да намери едно от призванията си в морското военно разузнаване. Едва когато му възложиха специализиран отряд от командоси за нападения на щабквартири, можеше да се каже, че се беше захванал с нещо по-сериозно. Работата му през Втората Световна война му послужи за вдъхновение на безкрайните плетеници от приключенски сюжети. Главен герой в тях беше знаменитият и до днес Джеймс Бонд, британски разузнавателен агент, в който господин Флеминг вложи някои свои пожелателни черти. Бонд веднага спечели женските сърца с безстрашието си, всеотдайността си към работата и безупречния си вид, а мъжките – със суперсилата, късмета и не на последно място слабостта си към жените. Флеминг избра екшън героят му да е пушач, досущ като него, не толкова защото това допринасяше за изграждането на суперменския му имидж, а за да му е по-лесно да облече героя си със свои дрехи. Но когато го създаваше, авторът не беше много наясно в какво ще се превърне творението му. То не само покори киноиндустрията, но в един топъл следобед...
В един топъл следобед Флеминг опитваше от новия тютюн, който му беше подарил приятел, завърнал се от скорошно пътешествие в ЮАР. Там той заедно с група туристи по време на едно от планираните сафарита посетил племенна общност, чийто вожд му продал тютюн от изсушен мозък на лешояд. По думите на преводача туристите разбрали, че цигарите са дефицитни заради изчезването на този вид животни в западната част на страната. Вождът им обяснил, че повечето купувачи били хазартни играчи, защото след няколко дръпвания от тютюневия дим, те можели да се свържат с бъдещето си по особен начин, тъй като придобивали способността на лешоядите да надушват възможностите отдалеч, без да имат предварителна представа за тях. Флеминг, бидейки консервативен в личния си живот, прие този подарък малко резервирано, но реши да си свие една цигара заради апетитния мирис на тютюна. В крайна сметка, заключи той, нищо от тези бабини деветини нямаше да се случи.
Беше притворил очи в сънен полуунес, когато дръпна от ароматната цигара. Дробовете му се изпълниха с неочаквана свежест, нещо като гмуркането в прохладна морска вода след дълго препичане на слънцето. След това усещане, той не си спомни нищо до момента, когато се озова на болнично легло. Една млада русокоса медицинска сестра обмазваше ръцете му с тъмен мехлем с мирис на калиев перманганат. Тя приличаше на кукла от анимационен филм, която движеше непохватно ръце. Той я наблюдава известно време, докато постепенно не осъзна пронизващата болка в лявото си рамо. Огледа се и видя, че цялата му лява страна беше в превръзки. По лицето му се изписа ужас, а мед. сестрата моментално смени кукленското си поведение с добре заучена загриженост. По-късно разбра от разказа й, че е бил спасен по-чудо от възникнал пожар, за който причините тепърва щяха да се изясняват.
По това време Джеймс Бонд излезе полуобгорял от пламъците, но сега беше по-различен, от описанието му в творбите на Флеминг. Косата му беше черна, на устата му беше залепена мускетарска усмивка, а очите му блестяха хищнически.
Той огледа сакото си, а след това извади обгоряло портмоне от вътрешния си джоб. Отвори го и разгледа картите вътре с любопитство. Намери новата си лична карта и започна да чете. Под националност пишеше: „румънец”, годината на раждане беше 1980, а името му Вирджил Мат. Пребърка останалите си джобове, извади кутия с цигари „Bond Street” и се приближи до горящата сграда. Запали цигарата си от пълзящите пламъци, а после се отдалечи с бърза походка.
Мина край сградата на British American Tabacoo и угаси фаса си край оградата. Понечи да продължи, но чу изстрел, който префуча на сантиметри от главата му. Наведе се светкавично и почти пълзейки премина край оградата. Тези копелета не си поплюваха, гърмяха за изгасен фас, може би защото не знаеха с кого се захващаха. Опипа колана си – нямаше пистолет. Този път Флеминг наистина го изненада с новото превъплъщение, което му беше избрал. Джеймс Бонд или Вирджил Мат, както трябваше да свикне да се нарича, не знаеше каква е новата му мисия, какво се очакваше от него в новия роман, в който току-що се впускаше. Без да се бави, той се изнесе от мястото и се шмугна в тъмна уличка. Спря за миг, сякаш мигновено колебание го обзе. После се запъти към близкото нощно заведение. Беше решил да се позабавлява, преди нещата да се изяснят. Флеминг нямаше навика да му оставя повече от една свободна вечер. Знаеше, че щеше да срещне новата си любов – някоя неустоима хубавица с фатален чар. Беше свикнал с вкуса на автора си до такава степен, че го беше възприел за свой. Но това не се оказа проблем, защото Вирджил нямаше нищо против да си пада по хубавици и да обръща питиета по нощните клубове. Плати вход под изпитателния поглед на един от бодигардовете, който щом го пусна в заведението, позвъни на някого, за да предупреди за идването му.
Вирджил се спусна по стълбите надолу към завръзката на историята си с вътрешната убеденост, че тя ще се случи именно в този нощен клуб. Разбира се, интуицията му не го подлъга, защото още на влизане се сблъска с руса висока дама, която го изгледа игриво и се шмугна в женската тоалетна до входа. Вирджил я проследи с поглед и продължи да слиза в тъмницата, разсейвана само от въртящи се неонови лампи. Проправи си път до бара сред предизвикателно танцуващи двойки и си поръча двойно уиски с много лед. Отпи жадно и едва тогава се обърна да разгледа. Русата дама, която срещна при входа, вървеше право към него. Тя се приближи, целуна го и продължи да си проправя път сред тълпата. Вирджил остави уискито, хвърли пари на масата и я последва. Тя го изчакваше, но гледаше да пази известна дистанция, при което той реши да се скрие от погледа й. Тогава тя се заозърта тревожно, а Вирджил я изненада, като се появи точно пред нея, придърпа я за кръста и я целуна страстно.
- Мат, Вирджил Мат – рече след като целувката приключи.
- Стефи – отвърна русокосата, като му се усмихна загадъчно. – Просто Стефи.
Без да се бави, тя го хвана за ръката и го повлече по стълбите към втория етаж на заведението, като от време на време се озърташе. Докато се качваха, от отсрещната страна на бара през тъмни стъкла ги наблюдаваха група елегантно облечени мъже.
- Не трябваше ли само да го доведе тук? – рече единият с нотка на ирония в гласа.
- Погрижи се да си получи наказанието – отвърна другият с характерен италиански акцент.
- Нямаш проблеми, Дуранте – додаде доволно мъжът.
Никрандо Дуранте, новият изпълнителен директор на British American Tobacco, беше около 50-годишен италианец, израснал в Бразилия. Той се беше изкачил по стълбата на успеха след дългогодишен неуморен труд и жестоки лишения. Беше му се наложило да робува на бразилски мафиоти цяло десетилетие, като им засвидетелстваше лоялността си с поредица мръсни поръчки във финансовата сфера, на които беше изпълнител. Така годините минаваха, а той не намери време и желание да се ожени, докато в един момент се оказа на върха на тютюневата компания без жена до себе си. Жаждата му за женска ласка го принуди да се преориентира от публичните домове към „купуването на любовници”, както той сам наричаше връзките си с млади гладни момичета, които се съгласяваха на интимност с овехтялото му тяло срещу живота на декоративни секс зайчета – единственото, което можеше да им предложи Дуранте в замяна. Последната му любовница, към която той изпитваше по-топли чувства, отколкото към всяка друга, беше Стефи, произлязла също от семейство с нескончаеми финансови проблеми. Може би именно този факт приближи толкова Дуранте към чаровната блондинка. Тя беше по-непокорна от останалите и от време на време си позволяваше да флиртува, което караше Дуранте да побеснява от ревност. Но това не му пречеше да я използва като таен агент, който да му снася информация от конкуренцията, след като пофлиртува с някой от босовете. За всяка от забежките й извън работата, той я наказваше, като я заключваше в апартамента за около месец, където й се налагаше да моли бодигарда Симпсън за покупки и тайни излизания. Симпсън на драго сърце удовлетворяваше желанията й срещу кратки интимни приключения с нея, за които я предупреждаваше да си мълчи. Стефи отдавна искаше да се измъкне от безмилостната схема, в която беше попаднала, но нямаше сили да го стори и не знаеше как.
Онази вечер, в която тя почти се сблъска с Вирджил Мат, мъжът, който трябваше да доведе при любовника си, нещо в очите му й даде надежда. Тя мигновено хареса смуглото му лице и характерния му орлов нос, който й напомняше за нещо отдавна забравено или изгубено – а именно свободата й.
Любовникът й беше суеверен в много отношения, но особено относно работата си. Той ползваше услугите на небезизвестната гледачка Маргарита от кв. Надежда, при която ходеха много бизнесмени с надеждата да зърнат възможности в бъдещето или да получат предупреждения за грозящи ги опасности. Предният ден Дуранте се върна точно оттам с предсказанието, че тази вечер в бара щеше да се появи мъжът, който да унищожи кариерата му. Вирджил отговаряше изцяло на описанието, което даде Маргарита, и щом Дуранте получи съобщение, че той влиза в бара, съществото му се изпълни с омраза. Фактът, че Стефи си позволи волност именно с най-големия му враг, го озлоби още повече и вече нямаше никакви съмнения, че целта му оттук нататък щеше да бъде пълното унищожение на Вирджил, а защо не и на Стефи. След това той започна да мисли по-трезво и не позволи на Симпсън да ги последва. Може би така щеше да стане по-добре. Ако Вирджил се влюбеше в Стефи, той лесно щеше да попадне в ръцете му.
През това време Вирджил се наслаждаваше на прекрасната вечер с най-красивата жена, с която беше правил любов досега. Прелестните й руси коси се разпиляваха по тялото му и сладостни вълни се разливаха от петите до мозъка му. Имаше чувството, че не беше докосвал жена цяла вечност, не защото Флеминг го беше оставил без женско присъствие, а защото за първи път изпитваше такава неутолима жажда за близост. Изгревът ги посрещна сплетени като въже, единствено дланите им галеха тялото на другия.
- Ще се видим ли отново? – рече Мат.
- Вероятно не – отвърна Стефи, която едва сега осъзна, че е сутрин и все още никой не е нахълтал в стаята, за да я отвлече в плюшения й затвор.
Скочи и започна да се облича.
- Какво има? – зачуди се Мат.
- Бягай – отвърна тя. – Дуранте е по петите ти.
- Кой е той?
- Хайде стига... Той е тютюневият бос, чийто най-голяма конкуренция си ти... като нов бранд мениджър на Philip Morris – Стефи направи пауза. – Снощи трябваше да те заведа при него.
Вирджил я огледа с все същия горещ поглед, отново я привлече към себе си и я целуна страстно. Тя му разказа историята си накъсано и накрая й се стори, че получи негласното му обещание да я спаси от хватката на Дуранте. Все пак остана предпазлива, защото годините на лъжи и отчаяние я бяха научили да не вярва дори на себе си.
След като я изпрати, Вирджил реши да иде до бизнес сградата на Philip Morris, за да разбере в какво го беше забъркала развинтената фантазия на автора му този път. Оказа се, че има карта за достъп до всички помещения, кабинет, секретарка и страхопочитанието на колегите.
Прекара деня в преглеждане на документи и консултации със счетоводството и другите мениджъри. Вирджил хареса компанията и позицията си, но не спираше да мисли за Стефи. Очите й – те го молеха за спасение. В този миг той реши, че ще срине изкуфелия дъртак и ще освободи прелестната Стефи.
На следващия ден накара секретарката си да му насрочи среща с Дуранте на наета яхта край варненския плаж, където смяташе да поговорят на спокойствие. Беше сигурен, че Дуранте ще приеме, защото като бедно момче, изкачило се на върха, той обичаше лукса и позьорството. А и все пак във вените на Вирджил Мат течеше кръвта на Джеймс Бонд, а това на първо място означаваше, че късметът му отново щеше да проработи.
Дуранте се съгласи и на следващия ден Вирджил се изстреля по магистралата към Варна със суперновия си Aston Martin за 500 000 евро. Когато паркира колата си на пристанището, собственикът на яхтата Братоев веднага се насочи към него. Той похвали марката – Sunseeker, която била любимата на Джеймс Бонд. Вирджил се подсмихна и побърза да уреди формалностите. После се качи на борда сам. Дуранте дойде с половин час закъснение, придружен от Симпсън и под ръка със Стефи, която гледаше като диво животно, затворено в клетка.
Разговорът им протече враждебно и докато Вирджил се опитваше да смегчи нещата, изведнъж Симпсън го хвана, вдигна го като щанга и го запрати зад борда. Стефи изпищя и се замята в ръцете на Дуранте. През това време Вирджил се хвана за едно от висящите въжета, за които беше предупредил предварително собственика да постави. След миг Симпсън запращаше и Стефи зад борда. Вирджил я улови, преди да падне в морето, придърпа я с гръб към себе си и й запуши устата. Двамата висяха на метър от порените вълни и Вирджил й направи знак да се покачи върху перваза на прозорчето до тях. Той използва гръмкия смях на Симпсън, за да удари два пъти прозореца и да го отвори. После двамата се вмъкнаха вътре и едва тогава се целунаха.
Десет минути по-късно Симпсън и Дуранте бяха завързани един за друг и псуваха като моряци. Стефи им би шамари на воля, докато не ги предадоха на бреговата охрана. Вирджил набра секретарката си по мобилния си телефон, като през това време погълваше жадно от дима на цигарите с марка „Bond Street”. Той ги разгледа с любопитство. На кутията пишеше, че производителят е Philip Morris, компанията, в която работеше като бранд мениджър. Тези цигари си ги биваше, сигурно Флеминг беше се напафкал с тях, преди да опожари апартамента си и без да иска да го доведе до най-красивата жена. Щяха да му липсват, когато романът свършеше. Както и да е, безкрайни дела очакваха Дуранте в паралелната реалност на флеминговия роман, а по медиите вече гърмяха, че след опита му за двойно убийство, с кариерата му беше вече свършено.
Месец по-късно Дуранте дочу от телевизора на пазача пред килията си, че Вирджил и Стефи заминаваха в Румъния, родното място на Вирджил Мат, на почивка в Констанца или както иначе я наричаха – румънската Ривиера. Двамата любители на нощните барове щели да прекарат по-голямата част от времето си в лускозната спалня на великолепния мезонет, който бяха наели, твърдеше се в списание Блясък. Те твърдо решили да откажат цигарите с денонощен секс, се продължаваше в статията. А дали връзката им щяла да се превърне в дълготраен семеен живот, на този въпрос списанието не даваше отговор в опита си да се оразличи от останалата част от българската жълта преса, която винаги имаше по няколко противоречащи си отговора за всичко.
*
От болничното си легло Флеминг разсъждаваше върху пътуването във времето. Той познаваше законите на квантовата механика и вярваше, че като се връщаме в миналото, можем да променим миналото на една паралелна вселена, макар нашето да си оставаше непроменено. Какво би се случило обаче, ако някой ден тези закони можеха да се приложат спрямо бъдещето ни? Флеминг размърда лявото си рамо и отново усети пронизващата болка. Бяха му нужни колосални количества енергия, за да се премести в паралелна реалност, в която тялото му нямаше да е обгорено и нищо нямаше да го боли. Той беше виждал как монах със силата на ума си успява да накара цвете да порасте за няколко минути. Същото можеше да стори и той с болката си, та дори и с тютюнопушенето.
По дяволите, адски му се пушеше сега. Този негов герой – Мат, Вирджил Мат, сега се забавляваше с русата си принцеса и можеше да пуши до безбожие. А той трябваше да лежи тук и за да не скучае ,да разсъждава върху изгореното си рамо и трайните химически изменения на мозъка си, причинени от дългогодишната употреба на тютюна. Казваха, че тютюнопушенето потискало умствената дейност, но ако не беше то, щеше ли да може да се вживява в измислените си реалности чрез превъплащенията на героя си Джеймс Бонд? За нищо на света не можеше да се откаже от него – това му се струваше равносилно на смърт. Припомни си думите на Карл Густав Юнг: „Който тръгва по сигурен път, е вече мъртвец.” Усмихна се на себе си: „Честито Вирджил Мат”, помисли си преди да се отпусне в прегръдките на морфиновия си сън – „ти си единственият бранд мениджър в света, който живее в тялото на Джеймс Бонд, защото докато Бонд е герой от книга, написана върху умъртвени дървета, то ти си от плът и кръв!”
След секунди по лицето на Флеминг се разля блажена усмивка – той вече не усещаше болка. Как само щеше да нареди приятеля си, щом излезеше оттук... Без малко онази африканска цигара да го отвее в някоя паралелна реалност, където нямаше да може да създава героите си... Само да се събудеше...

www.podarimiprikazka.com

събота, 14 май 2011 г.

Подарък за рожден ден!

Ето и новата ми поръчка, която страшно ме изкефи, тъй като изискването беше да е в стил фентъзи с нотки на нонсенс или "Алиса в страната на чудесата" и още повече, защото е подарък от една жена за друга. Нещо като българските Телма и Луис! Тези жени ме накараха да повярвам отново, че приятелството между жени е възможно :)

Танчето и вълшебствата на Черната скала

Наближаваше рожденният ден на Танчето, както я наричаха всички. Тя беше дребна и слабичка, с добре поддържана руса коса и кафеви очи. Маникюрът и облеклото й винаги бяха изрядни и човек трудно можеше да си я представи без грим. Танчето имаше две лица, за които самата тя слабо подозираше. Те така се бяха сраснали с нея, че не можеше да ги отдели като различни. Едното излагаше пред околните, а другото грижливо пазеше от всички, включително и от себе си. Външният й вид и естествената й склонност да организира предизвикваха завистта на околните, които не приемаха, че успехите й се дължат на упорития й труд. Хората предпочитаха да я квалифицират като украшение на мъжа й, Тошко, без да отдават значение на вътрешната сила, която се криеше под изрядния й грим. Тази сила не беше толкова вродена, колкото породена от житейските й неудачи и грижливо калявана по време на двата й разтрогнати брака.
Второто лице Танчето не можеше и не желаеше да види, защото се страхуваше от неизвестността, която стоеше зад него. Тя се боеше заради две неща, както човек на ръба на пропаст - да не би да падне без да иска или пък да не пожелае сама да скочи. Скришом се отдаваше на мисълта от непреживяната възможност да полети, но не й стискаше да опита. Затова винаги носеше в багажника на автомобила си пълни комплекти от карнавални костюми – в случай, че някога летенето й се стореше възможно. Накратко, компенсираше проявите на второто си лице, като щурееше и бързо подменяше решенията си.
Поради непрестанното напрежение, което й създаваха двете й лица, тя не отделяше енергия да задържа в себе си. Ако се опитваше да го направи, товарът я притискаше и бързаше да се освободи от споделените й тайни – правеше го без умисъл, неволно, като дете, което не подозираше за противоречивия свят на възрастните.
Тъй като не познаваше второто си лице, тя го търсеше навън. Сприятеляваше се бързо и увличаше околните като водач на момчешка банда. От няколко години се беше сближила с Иглика, в чийто темперамент можеше да се огледа като в огледало. Двете често си организираха малки пътешествия из затънтени местенца в планината, където вилнееха и се смееха на воля. Точно такава екскурзия си бяха спретнали и през месец май, без да подозират, че този път ще попаднат в истинска приказка и това ще промени живота им завинаги. Крайната им точка беше село Гайтаниново в югоизточната част на Пирин. Харесаха снимките от брошурата, която прочетоха, и резервираха места за спане. Датата на заминаването им наближаваше и на двете им беше все по-трудно да се съсредоточат в работата.
Рано в една майска сутрин натовариха куфарите си във фолксвагена и побързаха да се измъкнат от праха и мръсотията в града.
Шофираше Танчето, а Иглика дремеше до нея на предната седалка. Към единайсет часа Танчето я побутна. Когато разтърка очи, Иглика видя пред себе си стара табела. Бяха отбили встрани и около тях не се виждаше жива душа. Табелата се въртеше, подухвана от вятъра. От едната й страна пишеше „село Гайтаниново” със стрелка напред, а от другата: „Омая” със стрелка към черната скала, която се извисяваше до нея. Излязоха и затвориха вратите на колата.
- Омая?! – учуди се Танчето.
- Сигурно така се нарича скалата – произнесе Иглика.
Танчето се доближи до черната скала и прокара пръсти по нея. Беше топла и ухаеше на мъх. Изведнъж вятърът утихна и скърцащата табела спря да се върти, като остави надписа „Омая” увиснал в космичната тишина. Земята забоботи издалече като колеблива гръмотевица и двете се спогледаха подплашени. Хванаха се за ръце, а между тях се отвори пукнатина, която настигна скалата, покатери се върху нея и след мощен трясък я разцепи на две. Разхвърчаха се малки камъчета и двете закриха лица. След малко прахът се слегна и се приближиха към отвора. Няколко лъчи вече бяха успяли да ги изпреварят и се гмуркаха в кристалночистата вода вътре.
- И-ха – възкликнаха едновременно и се заоглеждаха с полуотворени усти.
- Да влезем – рече Танчето и в очите й се появи палавият блясък на онова дете, което се бореше да излезе.
- Не – отвърна Иглика. – Страх ме е.
- Хайде, не разбираш ли – тази скала се отвори за нас?! – извиси глас Танчето.
Боботенето отново се надигна и, без да се двуоми, Танчето грабна ръката на приятелката си, пое въздух и двете скочиха във водата. Скалата се затвори с гръм и трясък, а над главите им се отрониха няколко къса, които отвориха пътя на слънцето. Така вътре остана светло.
Какво беше учудването им, когато се хлъзнаха по повърхността на водата като на пързалка. Когато се надигнаха, Иглика с ужас видя, че се намира върху стъклен похлупак, а под нея прозира бездънна пропаст може би до другия край на земята, както й се стори. Онемели от уплаха, двете се огледаха. Пред тях стояха цяла тълпа жени на челна стойка, които бяха нахлузили главите си в прозрачния похлупак. Те учудващо наподобяваха гора от госпожици, обърнати с главата надолу и с поли вместо корони, като полите им явно не се подчиняваха на гравитационните закони.
На първото дърво висеше табела, която, също като предишната, се въртеше, но без да я подухва вятърът. От едната й страна пишеше: „Стъклената пръст”, а от другата: „Добре дошли!”
- Какво направи? – избухна Иглика, която едва сега се ядоса.
- Не виждаш ли – това е нашето пътешествие! – възкликна Танчето.
- Но ние не знаем как да се върнем и проклетата скала се затвори – изрече Иги, повече разочарована от собствената си реакция, отколкото уплашена.
- Хайде – рече Танчето и в гласа й сега се долови онази твърдост, граничеща с инат, която носеше покой и чувство за сигурност у околните.
Навлязоха в гората, а полите на дърветата се наклониха към тях и започнаха да издават тихи звуци. Може би двете приятелки при други обстоятелства биха помислили, че сънуват, но сега и през ум не им минаваше нещо подобно. Скоро дори Иглика се почувства като у дома си – едно забравено у дома, в което вече нямаше фотьойли и плюшени играчки, а само уютна топлина. Звуците се засилиха и станаха по-отчетливи, докато накрая и двете чуха ясно как едно от дърветата рече:
- Можем да преобърнем земята, ако пожелаем... стига да се изправим едновременно.
Танчето погледна надолу, откъдето идеше звук,а и видя косите под стъкления похлупак, които стърчаха като коренище.
- Кои сте? – попита тя.
- Но каква ще е ползата? – продължи друго дърво, чиято коса коренище имаше жълтеникъв оттенък.
- Ами ще можем да изправим главите си – отвърна първото.
- Но за какво ни е нужно?
Тогава Танчето повтори въпроса си, но дърветата продължиха да спорят, сякаш не забелязваха двете жени, докато накрая Танчето не извика:
- За да бъдете като мен – прави.
В този миг двете дървета се завъртяха към жените и едното сякаш потропна с крак, който приличаше на оголял клон.
- Та ние сме прави, само че не ходим с вирнати глави.
- Не ви ли е неудобно така?
- Не, по-удобно е, когато всичко тръгва от главата, а не от краката – рече първото дърво и размърда полата си, за да си придаде важност. – Освен това само така можем да преобърнем земята, ако пожелаем...
Танчето се замисли и посегна към стеблото на едно от дърветата. Ръката й мина през него и невероятна сила засмука нея и приятелката й навътре. Докато се усетят, вече се намираха в градина, обсипана с листа. Лъхна ги тих ветрец. По средата на градината имаше каменен паметник във формата на листо. Той обаче противно на всякакви закони се поклащаше леко при всеки повей на вятъра. Танчето се приближи и след като се поколеба, прошепна:
- Как го правиш?
Иглика малко се стресна от постъпката на приятелката си. Стори й се, че и тя вече е заприличала на едно от всички странни неща, които им се случиха преди малко. За нейно учудване листото проговори и думите му закънтяха.
- Аз единствен мога да последвам някого. Вятъра, например.
- А другите листа?
- Те са неподвижни – рече листото. – При тях нищо не се случва само защото не искат да последват никого.
Танчето не отговори и простря ръка да докосне листото. Този път обаче Иги я спря.
- Не, ще идем кой знае къде, а и не знаем как ще се върнем.
Танчето замлъкна с увиснала ръка във въздуха.
- Не мога... иначе ще заприличам на тези листа – и тя посочи поляната.
Иги се вгледа в очите й. Детският пламък в тях се бе разгорял така, че й напомни една от снимките на Мерелин Монро след първите й големи успехи. Иги въздъхна и рече:
- Добре де, и без това я втасахме.
Танчето докосна паметника и нищо не се получи. Докосна го пак, но той все се движеше, полюшван леко от вятъра. Двете седнаха на земята и се спогледаха. Иги понечи да се подпре на ръце, превъртя се и изведнъж започна да пада надолу. Танчето не я чу да вика, както се очакваше от някой, който пада, и без да се колебае скочи след нея. Първото, което я учуди, бе, че се движеше бавно, като в галерия с картини. Огледа се – край нея се подаваха само коренища, скални късове и пръст. Накрая се приземи съвсем плавно до приятелката си, която явно беше загубила ума и дума, защото стоеше с полуотворена уста, невярваща на очите си. Танчето погледна в посоката, в която се беше втренчила Иги, и ахна. Пред тях се извисяваше огромна стъклена топка, пълна с бонсаи, които растяха от вътрешната й страна. Стеблата им тръгваха отвън навътре, а короните им се събираха в средата. Мина известно време, докато огледат топката от всички страни. Докосваха я, опитваха се да я заговорят, но тя стоеше, без да върши каквото и да било. Тогава Танчето се облегна на нея и рече:
- Знаеш ли какво искам – да влезем вътре!
- Ти съвсем полудя – отвърна сериозно Иги и после добави, - но така ми харесваш повече.
Двете се засмяха и смехът им излезе във формата на бледорозови вълни. Вече нищо не можеше да ги учуди, затова те проследиха вълните, които се сляха и бавно се насочиха към топката, минаха през нея и я разтвориха на две. Танчето и Иги се вмъкнаха вътре и топката мигом се затвори. Там се оказа доста по-просторно, отколкото изглеждаше отвън. Това би учудило двете приятелки преди, но не и сега. Към тях се зададе същество, накичено с корони, гривни до подмишниците и дълги обици. Одеждите му бяха позлатени и там където нямаше злато, се преливаха най-различни ярки цветове – от жълто в оранжево, от електриково синьо в зелено... На една от ръцете си то носеше огромен пръстен с червен камък, а на другата, която беше видимо по-малка и слаба друг по-малък пръстен, но иначе почти същия. Въпреки пищната външност на съществото, чийто пол те не можеха да различат, двата пръстена се открояваха най-силно.
- Добре дошли – рече то и приятелките забелязаха, че гласът му също трудно можеше да се определи като мъжки или женски.
- Имаш прекрасни пръстени – възхити се Танчето, която измъкна своята кокетност нейде издалече, все едно я беше прибрала в джоба си за малко.
- Те са годежни.
- О, и къде е твоят любим човек? – възкликна неопределено Иги.
- Моят любим човек – това съм аз. Ожених се за себе си преди цял месец. И си живея доста добре.
Танчето и Иги се засмяха на чувството му за хумор, но когато лицето му остана все така сериозно, усмивките им увиснаха. Този човек или каквото там беше не се шегуваше. Впоследствие те разбраха, че името му беше Нори и то им разказа за някои от законите в Минитопката, както се наричаше стъкленото кълбо планета. Там хората живеели сами, но никой не се чувствал самотен. Децата били онези, които раждали възрастни, а възрастните – старци. Оказваше се така, че светът им беше много по-нареден от този, който Танчето и Иги познаваха, преди да се впуснат в това пътешествие. Единственият проблем била скуката, която идела от тази нареденост. А това, както се оказа, съвсем не беше малко. Тук всички скучаеха и нищо не се случваше, така че след като двете приятелки научиха всички закони, ги налегна такава дрямка, че не можеха да й устоят. Нори се опита да ги държи будни, колкото можеше, но когато главите им се отпуснаха и дори повишения му тон не им привличаше вниманието, то въздъхна и ги остави. Щом се унесоха, на Танчето й се присъни старо дърво. Стеблото му беше толкова широко и то се разкланяше в толкова много посоки, че тя реши, че е на не по-малко от 500 години. На един от клоните му висеше завързана изтъркана обувка и Танчето подскочи няколко пъти да я свали, но тъй като беше дребничка, не успя да я стигне. Тогава се огледа за приятелката си, която можеше да й помогне, ала Иги я нямаше. Извика я няколко пъти по име, но уви – не се появяваше. Това я притесни много и тя трескаво огледа дървото, като смяташе, че някъде по него може да открие приятелката си. От едната му страна висеше табела. Танчето прочете:
„Оставете или потърсете вашата поща в обувката на един от клоните на Пощенското дърво. Ако не виждате такава, потърсете съобщението си на друго дърво. Пощенски са само онези дървета, на които има завързана обувка!”
Едва тогава Танчето се огледа. Край нея имаше стотици дървета, подобни на онова, до което се събуди. На някои от тях висяха обувки, а на други не. Тя усети вълна на отчаяние за първи път, откакто се озоваха в Черната скала. Как можеше да намери приятелката си тук? Стоя така облегната на дървото, както й се стори цял ден. Не искаше да продължи пътуването, чувстваше се виновна, че убеди Иги да дойде с нея, а ето сега дори успя да я загуби. Привечер реши да се покатери и да погледне в обувката. Там откри писъмце, което миришеше на лавандула. Разкъса плика с треперещи ръце и извади парфюмираното листче:
„Красотата бива кожна и подкожна. Само втората спасява.”
Какво беше това, по дяволите? Сега Танчето се ядоса на неясното послание, без изобщо да й хрумне, че то може да не е към нея. Тя грабна писмото, пъхна го в джоба си и се втурна в гората, като се катереше на всяко дърво с висяща обувка. Сваляше обувките и ги проверяваше щателно, но никъде другаде не намери писмо.
Накрая се просна под едно дърво и се разплака като малко дете. Беше загубила приятелката си, не знаеше накъде да върви и какво да прави в този чудноват свят, в който попадна, и което беше най-страшното – чувстваше, че тук в Пощенската гора беше загубила и себе си. Коя беше всъщност тя? Дали онази упорита и своенравна жена от близкото й минало или просто едно объркано хлапе, което не знаеше какво да прави? Искаше да се върне обратно, да не беше завличала и двете им в това приключение.
- Ще ти споделя моята тайна – чу тя тайнствено шушнене. – Но не я казвай.
Танчето се огледа. Не видя никой в гората. Гласът продължи да шушне и тя наостри слух, за да долови откъде идва. Запровира се между дърветата и трескаво следваше гласа, който не спираше да я примамва. Накрая се озова пред две кристално чисти малки езера, които изглеждаха почти еднакво като близнаци.
- Тайна-тайна – ехтеше гласът, който идеше откъм дясното езеро.
Танчето се наведе и почти допря ухо до водата в плитчините. Езерото се размърда като живо същество и обви Танчето от всички страни като одеяло. Тя се въртеше и оглеждаше в кристалните води като в огледална зала, а гласът продължаваше да я омагьосва.
- Знаеш ли какво е да обичаш някого и да не можеш да му кажеш? – рече езерният глас.
- О – засмя се Танчето, - и питаш!
- Тогава само ти можеш да ме разбереш.
- Вече се сетих – обичаш другото езеро...
- Няма смисъл да знае за любовта ми, не мога да стигна до нея – оплака се езерото. - А цял ден гледам птиците, които летят заедно, рибите, които плуват една до друга, дърветата, които преплитат клони... но аз...аз никога няма да мога да се слея с моята любима. Колкото и дъжд да вали, не преливам, а това е единственият начин да я достигна.
- Лесна работа – рече Танчето или поне онази част от нея, която се справяше при всякакви обстоятелства. – Щом не става с дъжд, ще стане с копане. Като гледам, трябва да се копае не повече от два метра по дължина. И в любовта често става така – само няколко метра те делят от любимия.
Тя самата се учуди, че искаше да предложи помощ, защото сега нямаше желание да се занимава с любовната история на две езера, а и имаше по-важна задача – да открие приятелката си. Но нещо от новия й начин на мислене, й подсказваше, че това е единственият път да го направи. Танчето първо отиде и разказа на женското езеро за любовта на мъжкото. То обля краката й с малки вълнички и сподели, че също копнее да се срещне със своя любим. Тогава Танчето си помисли, че за първи път в живота й фактът, че не можеше да пази тайна, помагаше някому. Тя избра един остър камък по крайбрежието и се залови да копае. Скоро се изпоти и разсъблече. Отне й цял следобед, а привечер водата на мъжкото езеро потече към любимата му. Когато се сляха, те се надигнаха и се завъртяха в спирала към въздуха. После отново се върнаха на земята, притихнали в любовно щастие. Танчето беше решила да тръгва нататък, но когато я видяха да се отдалечава, езерата я спряха.
- Ще те пренеса до другата страна. Там е твоята приятелка – рече мъжкото езеро.
Танчето без малко да прималее от радост.
- Откъде знаеш? – успя да каже тя и гласът й затрепера от вълнение.
- Ами ти сама каза, че в любовта трябват няколко метра, за да стигнеш до другия – отвърна й то.
Танчето се просълзи, но езерото не я остави дълго на земята. Поде я в кристалните си прегръдки и я понесе към другия си край. Тя помаха на двамата влюбени, преди да се отдалечи, а после се запъти към малките глинени къщи, които бяха вкопани в скалите с покриви в най-различни форми. Когато двете приятелки се срещнаха, те дълго се прегръщаха и разказваха за приключенията си. След няколко дни, през които си починаха в глинените къщи, съдържателят им, един много мил и усмихнат господин, им показа фолксвагена, паркиран близо до черната скала зад къщите. Той ги упъти към главния път, който щеше да ги отведе обратно у дома.
На връщане Иги отново се унесе в сладка дрямка на предната седалка и й се присъни нейната безценна приятелка с голямо, туптящо сърце. То сякаш се мъчеше да излезе през тесния й гръден кош и да залее целия свят с топлината си. Точно тогава, полу в просъница и полу в съзнание, Иги осъзна, че ако това сърце не туптеше така силно, едва ли щеше да я открие отново. Стори й се, че именно душевната красота на Танчето беше обещание за щастие.
През това време Танчето не спираше да прехвърля невероятните неща, които им се бяха случили. Цялото й същество беше възвърнало предишния си финес - тя отново беше онази уверена и своенравна жена. Сега единствено очите й блестяха по детски, сякаш вече побираха и безкрайния свят на нейното малко забравено прекрасно вътрешно дете.


ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МИЛО МОЕ ТАНЧЕ!
ТВОЯ ПРИЯТЕЛКА, ИГЛИКА

www.podarimiprikazka.com

Книгата излезе!!!


"Мъдри приказки за деца и родители" от изд. СофтПрес - като че ли първата книга в бг в областта на приказкотерапията, е вече факт. Надявам се да продължи да предизвиква възрастния у детето и детето у възрастния, както го е вършила досега.
Ако детето си хареса някоя приказка е добре да му се чете толкова пъти, колкото то желае, и родителят да участва в разговора, който ще провокира приказката, без да наставлява, а като равен събеседник. Целта е и родители, и деца да се забавляват и без да усетят да помагат на вътрешното си дете.
Някои от включените приказки се използват и от психолози в тяхната работа с деца като помощно средство в достигане до детската душа така, че детето да започне да споделя повече. Децата ни имат нужда да споделят и понякога постъпват по-мъдро, отколкото си представяме.
Книжката ще може да се намери навсякъде където има книжарници и също по щандовете с книги в хранителни вериги и т.н.
Много се гордея с нея, тя е като значка на моето детство и това на децата ми, както и заплетена карта на фантазните ми приключения.

www.soft-press.com
www.podarimiprikazka.com

вторник, 10 май 2011 г.

Приказка изненада за приятелка!

"Подари ми приказка" се втурна в приключението на две жени и техния алисин свят, който завършва в чудната местност Омая в югоизточен Пирин!

www.podarimiprikazka.com

четвъртък, 5 май 2011 г.

Стихотворение за подарък!

Стихотворение лично за любимия човек - любовно, меланхолично или забавно за рожден ден, юбилей, имен ден или много специален празник!
Стихотворение за шефа!
Стихотворение за половинката!
Стихотворение за детето!
Стихотворение за родител!
Скоро - новия въпросник за стихотворения - колкото повече информация попълните, толкова по-лично ще е стихотворението!


www.podarimiprikazka.com

сряда, 4 май 2011 г.

виланела!

Сред горски игли
Те се любят сред горски игли
в планината - тревата и ручея
бавно шушнат в гората сами

а във вятъра нежно шепти
водопадната същност на случая
те се любят сред горски игли

и отидохме там аз и ти
в планината и виждаме - мъчат я
искат все да останат сами

а гората безмълвно цъфти
да приема мечтата им учи я
те се любят сред горски игли
искат все да останат сами.

понеделник, 2 май 2011 г.

За прекопираните приказки по Джани Родари!

"По-сложна е играта на „прекопирани приказки“, с която игра от една стара приказка се получава нова и последната може в различни степени да си остане вкоренена в първата или пък напълно да бъде пренесена на чужда почва. Този похват има знаменити предшественици и между тях най-знаменита е „ваденката“, или копието, или калката, която Джойс е направил на „Одисеята“. Но не е трудно да се разпознае калката на един гръцки мит и в романа на Роб-Грийе „Гумите“. При по-внимателно взиране би могло да се открие също и очертанието на някой библейски разказ в сюжетната тъкан на някой от разказите на Алберто Моравия. Тези примери, разбира се, нямат нищо общо с многобройните романови интриги, скитащи се от роман в роман и различаващи се помежду си само по имената на героите и по календарните дати.

„Одисеята“ е послужила на Джойс само като сложна система от фантастически координати, тя е като мрежа, в която той е поискал да улови цялата многообразна действителност на своя Дъблин, и заедно с това тя е нещо като система от криви огледала, отразяваща тези пластове от споменатата действителност, които с невъоръжено око не могат да бъдат видени. Макар и сведен до игра, този метод не губи ни най-малко от своя благороден профил и от своята способност да вълнува и въздействува.

Взема се една известна на всички приказка и се свежда до оголената схема на нейните основни сюжетни линии:

Пепеляшка живее с мащехата си и с доведените си сестри. Те отиват на грандиозен бал, като оставят Пепеляшка сама в къщи. С помощта на една добра фея Пепеляшка също попада на бала. Принцът се влюбва в нея. И т.н. и т.н.

Втората операция се състои в свеждането на сюжетната канава до още по-абстрактна схема:

„А“ живее в дома на „Б“ и се намира с „Б“ не в същите отношения, които имат към „Б“, „В“ и „Г“, които също живеят в дома. „Б“, „В“ и „Г“ отиват в „Д“, където става нещо, означено с буквата „Е“. „А“ остава сама (сам или само: граматическият род тук не играе роля). Но благодарение на намесата на „Ж“ „А“ също може да отиде в „Д“, където прави неизгладимо впечатление на „З“. И т.н. и т.н.

А сега нека дадем на тази абстрактна схема нова интерпретация. Можем да получим например очертанието на следната история:

Делфина е бедната роднина на госпожа Нотабилис, която пък е собственица на бояджийница в град Модена и майка на две префърцунени гимназистки. Докато госпожата и дъщерите й участвуват в екскурзионно пътешествие до Марс, където се провежда голям фестивал с участници от всички галактики, Делфина стърчи в бояджийницата, за да глади вечерната бална рокля на графиня Куалункуис. Отдадена на мечтите си, Делфина облича роклята на графинята, излиза на улицата и без много да му мисли, се качва в космическия кораб „Фея — 2“… същия, в който пътува и госпожа Куалункуис, запътила се за марсовото празненство. Разбира се, Делфина е без билет и пътува по втория начин. На бала Президентът на Марсианската република забелязва Делфина и танцува изключително с нея. И т.н. и т.н.

В този пример втората операция — абстрактната формулировка на дадената приказка, ни изглежда почти излишна: толкова точно новият сюжет копира по-предишния с изключение само на няколко прости вариации. Почти излишна е, но не напълно, защото благодарение именно на нея се постига известна дистанцираност спрямо приказката, което и улеснява нейната маневреност.

Веднъж получили общата формула, нека се опитаме да изтласкаме от главата си първоначалната приказка и ето ни доплували до още по-различно внушение:

Момченцето Карло е конярче в конюшнята на граф Пепеляшки, който пък е баща на Гуидо и Анна. Графът и децата му решават през голямата ваканция да направят околосветско пътуване с тяхната собствена яхта. С помощта на юнгата Карло тайно се качва и се скрива в яхтата. По-нататък всички претърпяват корабокрушение и се озовават на един див остров, където Карло се оказва много полезен със своята газова запалка, която той подарява на местния магьосник. Диваците започват да се покланят на Карло като на бог на огъня и т.н. и т.н.

По този начин ние доста се отдалечаваме от първоначалния вариант на „Пепеляшка“. Но той си остава и в новата приказка, стаен в нейните дълбини като скрит организъм, който живее в утробата й и диктува оттам най-неочаквани обрати. С око ако не видиш, с ръка попипай — и ще повярваш, говореха старите едно време."

откъс от "Граматика на фантазията", Джани Родари
www.podarimiprikazka.com