събота, 10 декември 2011 г.

Приказка от родители за тяхното момиче

Кралица
Любящото сърце е началото
на всяко познание.
Томас Карлайл

В замъка на Тюдорите, Хемптън Корт, в едно от тъмните й подземия живееше пророкуващ магьосник. Не че кралицата го беше затворила там, той сам предпочиташе да стои долу, далеч от всички хора в двореца и извън него. Магьосникът можеше да вижда какво ще се случва в двореца със стотици години напред. Сам той би дал всичко, за да се оттърси от тази своя дарба, но не можеше.
Веднъж Елизабет Първа, кралицата девица, слезе при него. Лицето й изглеждаше измъчено, не беше спала цяла нощ.
- Кажи ми, магьоснико, кога ще открия любовта на живота си?
Магьосникът се опита да се измъкне, но тя не се поддаде.
- Какво виждаш?
- Ами... – заекна магьосникът. Кралицата винаги се беше държала добре с него. Осигури му уединение от хората, които не спираха да се допитват за бъдещето си. Това го изморяваше толкова много, че трябваше да спи с дни наред, за да се възстанови. Но беше настъпил моментът да се разделят. – Ето предсказанието... – рече магьосникът с ясното съзнание, че не можеше да избяга от изричането му.
Разтрепера се. Дългите му непочистени нокти се разпериха, той притвори очи и изрече следното:
Любов, каквато искаш ти,
Съдбата няма да ти отреди.
На друга тя е подарила
божествената си закрила.

Преди момичето да се роди,
Земята ще се разтупти
Порасне ли, ще дойде със „лотария”,
Чак от далечната страна България.

Ще търсиш себе си години,
Във дворцовите си градини.
Ти си владетел по рождение,
Но ще потънеш във забвение,

Та българката с божието име,
която шепне томлено: люби ме
не носи кралска огърлица,
но е от теб по-истинска кралица!
Кралица Елизабет грабна един от свещниците и го запрати по магьосника. Удари го по главата и старецът рухна на земята. От устата му се проточи тънка струйка кръв. Малко по-късно пророкът издъхна.
Минаха няколко години и през пролетта на 1559 година Елизабет се влюби в приятеля си от детинство, Робърт Дъдли. Всички очакваха, че тя ще се омъжи и ще роди наследник на трона. Елизабет обмисляше известно време дали наистина да го направи, но консервативните лордове се обявиха срещу евентуалния брак. Въпреки многобройните предложения тя никога не се омъжи. И до днес никой не знае какви са причините за решението й.
Около петстотин години по-късно Хемптън Корт, дворецът на Елизабет, реставриран неколкократно, се беше превърнал в туристическа атракция. Посетителите влизаха през железните порти на замъка, пазени от големи змейове. Вместо досадните екскурзоводи, от вратата ги посрещаха облечени в ливреи служители и оттам се навлизаше към кралските зали и покои.
Мария плати на таксито, което спря пред външните порти на двореца музей. Тя пристъпи навън. Оставаха две седмици до двайсет и петия й рожден ден и се чувстваше във вихъра на силите си.
По време на детството си беше израснала като общително дете с многобройни приятели. Заедно с двете й дружки - Тони и Лора, бяха сформирали импровизирана балетна група „Ми Ло Ти”, чиито изяви бяха редовни, а публиката винаги една и съща – родителите. Мария растеше и се изявяваше във все повече сфери. След балетната група, последва откритието, че може да свири много добре. Следващото й амплоа се разгърна в областта на писането. Пишеше стихове и дори издаде собствена стихосбирка. Зад всичките й публични прояви обаче, които никога не биха създали впечатление за нея като за плахо момиче, се криеше дух на принцеса, за която никой не знаеше нищо.
Тя копнееше да остави следа в забързания поток на времето, да раздава от това, което имаше и можеше да прави така, сякаш ако го оставеше при себе си, нямаше да може да понесе тежестта на талантите си. Попиташе ли я някой каква е най-голямата й мечта, отговорът вероятно щеше да бъде – да живее няколко живота едновременно, за да успее да свърши всички неща, които беше намислила. Хората я обичаха и я следваха, защото черпеха от изобилстващите й жизнени сили. Всички смятаха, че я познават, радваха се на богатия й вътрешен живот, без да подозират колко по-богат отколкото си мислеха беше. Тя инстинктивно го криеше от всички, сякаш, ако някой се докоснеше до него, щеше да й го отнеме. Мария потъваше във въображаеми пространства, от които й беше трудно да показва заинтересованост към външния свят – този на всички останали. Беше се научила умело да прикрива тези свои настроения зад престорено естествена веселост и социална ангажираност. Но вечер, когато останеше сама, никой, дори самата тя, не можеше да бъде друга освен онова себе, което тя също не познаваше.
В своя измислен свят тя беше кралица, не защото си се представяше по този начин, не защото смяташе, че контролира крехкия си живот, а защото подобна интензивност на усещанията можеше да понесе само кралица, на чиито плещи лежеше съдбата на милиони.
Мария обичаше да пътува и беше посещавала някои европейски дворци музеи. Там тя се чувстваше така сякаш някога бе обитавала тези стаи, терзаела се беше от същите чувства, които бяха изпитвали обитателите им. Сякаш любовта, която я изпълваше, й идваше в повече – тя не можеше да я побере цялата, и копнееше да раздава. Ако умееше да рисува с очи, то Мария би построила двореца на световната си душа тухла по тухла съвсем сама. Тя знаеше как да го направи, сякаш го е разглобявала и престроявала хиляди пъти. Беше едновременно разпъпващо се цвете и диамант, кристализирал мъдростта на времето във фестивал от отражения.
Писането й помагаше да се разтоварва от разкоша на вътрешното си богатство – Мария искреше, когато го правеше, гореше като огън, запален от любим за любима. Щом отлееше малко от духовната си пълноводност, й олекваше. Всички тълкуваха това като желание за изява. Но то беше много повече, а именно необходимост да преживее любовта както за себе си, така и за някой друг, когото все още не познаваше. Тя копнееше да си почине в прегръдките на въображаемия си любим, да усети сладостния трепет от постепенното загубване на себе си в другия.
*
Мария се огледа. Потоци от посетители нахлуваха в дворцовите градини и във величествената сграда отсреща. Скупчените туристи се разделяха на групи – жените тръгваха след вискокопоставена дама, а мъжете след мъжа, облечен като секретар. Следваше постановка, която пресъздаваше моменти от личния живот на Хенри, бащата на Елизабет. Така й бяха разяснили от туристическата агенция, където я обявиха за спечелила от томболата. Всяка година се разиграваше лотария измежду пътувалите през агенцията. Печелеше я един потребител на услугите и той получаваше безплатна екскурзия до чужда страна. Този път бяха организирали посещение на лондонския древен дворец.
Мария заобиколи тълпата с туристи и се шмугна сама в залите. Искаше да се полюбува на дворцовите декори. Неусетно минаваше от една зала в друга. Представи си как с всяко влизане в следващата дворцова стая, тя се превръща в придворна дама и всеки път живее различен живот. В едната всекидневна ще свири на пиано. В другата стая ще пише стиховете си, докато царското перде се полюшва и й открехва гледка към прелестните градини на двореца. Унесена в мисли, тя не обръщаше внимание на непознатия мъж, който я следеше. Той се скриваше в предходните зали, издебваше я, наблюдаваше я, снимаше я. Тя вървеше по коридорите, оградени с въженца, които възпрепятстваха нежелателното нахлуване на туристи. Оглеждаше таваните, пода и стените. Всичко я вълнуваше – ненаситната й воля за живот я тласкаше към опознаване на всяка подробност от вътрешнодворцовия пейзаж.
Мина край врата, която се хлопна. Спря и се озърна. Мъжът след нея веднага се скри зад една от колоните. Мария не го видя. Може би някой в дъното... но не, туристическата група беше твърде далеч, а нито отпред, нито отзад се виждаха музейните пазачи. Вратата хлопна отново. Мария се поколеба само миг. Тя прескочи въженцето и открехна вратата. Мъжът я последва след малко, като също се озърна наляво и надясно.
Отвътре лъхаше на застояло. Очите й се разтвориха широко, а любопитството й се разпали. Светлината от залите нахлуваше през вратата и озари призрачен огледален коридор. Да се оставеше ли да пътешества в тези забранени пространства - сърцето й вече препускаше със скоростта на изплашена чайка, сякаш предугаждаше важно събитие. Ако си го позволеше, това пътешествие щеше да има мирис, цвят и допир. То щеше да я отведе там някъде долу в света на кралските тайни. Макар Мария добре да разграничаваше въображаемия си свят от общия за всички останали, тя винаги му даваше възможност да се прояви. Този път също не направи изключение.
Онова, което я отличаваше от обикновените момичета беше фактът, че можеше да приеме онова, което предстоеше да се случи, като реално. Мария беше способна да достигне своя край в пътуването до себе си и да съхрани сили за пътя си обратно? Пророкът беше видял това преди петстотин години – Мария, младата българка, единствена носеше кралската сила в себе си.
„Сред горски игли
Те се любят сред горски игли
в планината - тревата и ручея
бавно шушнат в гората сами

а във вятъра нежно шепти
водопадната същност на случая
те се любят сред горски игли

и отидохме там аз и ти
в планината и виждаме - мъчат я
искат все да останат сами

а гората безмълвно цъфти
да приема мечтата им учат я
те се любят сред горски игли
искат все да останат сами.”
- Виланела за живота на Елизабет! Всяка сричка в него има определен ритъм. Скъпа моя, знаете ли колко трудно се пише виланела? – рече дребен грозноват шут, който завъртя един от краищата на шапката си.
- Вероятно не – отвърна Мария.
- Браво – брависимо! Тя не се страхува да си признае. Издържахте първа точка от моя тест за кралици.
- Какво?
- Все ще развалите магията с някакви си въпроси. Научете се веднъж завинаги – въпросите вредят на вашето здраве. По-добре отговаряйте.
- Кой си ти?
- Точка две – тя говори с мен без да се усъмнява в моето истинско съществуване. Брилянтна!
Мария огледа шута. Беше с гримирани очи, чиито краища бяха набраздени с дълбоки бръчки. Този шут бе на не по-малко от петстотин години! Мисълта й я проряза едновременно със своята абсурдност и достоверност. Възможно ли беше да среща шут на петстотин години? Според всички останали не, според Мария обаче...
Шутът се претърколи надолу по коридора и се скри между отраженията на шапката си в далечината. Сумракът постепенно отстъпваше място на бледа светлина.
- Точка пет, шест, седем – отекваше гласът му в далечината.
Мария го последва. Току се приближаваше към него, и той избързваше напред. Накрая стигнаха до малка стаичка.
- Това е то килията на магьосника.
- Магьосника на Елизабет, нали?
- Откъде знаеш за него?
- Знам – рече загадъчно Мария. – Всяка кралица си има магьосник.
- Хм. Ще ти кажа направо... Имаш всичко необходимо да бъдеш кралица, липсва ти само едно.
- Какво? – попита Мария така, сякаш отговорът на този въпрос би отговорил на всички останали.
- На една кралица й трябва крал.
- Ха-ха – засмя се Мария. – Ти дори си забавен, макар на пръв поглед да изглеждаш страшничко.
- Така е и в любовта, драга. Може да изглежда страшно, а може и забавно.
- Добре – продължи Мария, която се залови да разплете пъзела, в който се беше озовала. - Откъде можеш да си сигурен, че няма крал до мен? Та ти ме познаваш от няколко минути.
- Ами... ами... не мога, но не би отивало на една кралица да срещне кралят си преди да дойде в двореца. Все пак за теб има предсказание отпреди петстотин години.
- Сигурно сънувам – ощипа се Мария.
- Сигурно – повтори шутът като ехо. – Виж, драга, понякога кралят на сърцето ти изобщо не прилича на крал. Няма дълги златни одежди, нито носи корона. Аз съм тук само за да се уверя, че няма да сбъркаш.
- Да бе, точно ти ще ми помогнеш – тросна се Мария. Шутът започваше да я ядосва. Какво си въобразяваше, че й говори? Да не се мислеше за нещо между Амур и семеен терапевт?
- Ще го познаеш по едно – шутът упорито продължаваше своята пледоария, сякаш не я чуваше. – Той ще те вижда като най-прекрасната жена на света, независимо колко се променя огледалото на времето.
- Огледало на времето?
- Да, когато се оглеждаш в него – то всеки път ще те показва по-различна. Но ти ще си останеш все същата малка кралица в неговите очи.
- И как бих могла да го разпозная според твоите меко казано неясни указания? Нямам цялото време на света – подсмихна се иронично Мария – нейния начин да се измъкне от неудобството, което изпитваше.
- Много просто. Винаги гледай очите – те са единственото огледало, което може да те отразява по един и същи начин. Ако не видиш отражението си на кралица, значи кандидатът е фалшив. Горката Елизабет, ай, ай – завайка се шутът, но вместо това да натъжи Мария, то я развесели.
- Нека позная. Елизабет никога не се е видяла като кралица в нечии очи.
- Именно, скъпа, именно. Тя гледаше и гледаше и гледаше, но за всеки кандидат тя беше само онази кралица, която можеше да се види и в огледалото на времето. Ти обаче... ти си родена с друга съдба.
- Ах – засмя се искрено Мария, която забрави за колебанието си в реалното съществуване на шута. – Как искам да ти повярвам.
- Хайде, довиждане! И не забравяй да копаеш градините си – грижи се за себе си и скоро градините ти ще дадат своите плодове – заехтя гласът на шута, който се превъртя няколко пъти и мигом изчезна.
Мария се пробуди. Ярка светлина блесна в очите й. Когато отвори очи, тя ахна от изумление. Беше легнала на царската спалня, а отстрани я наблюдаваха група туристи и се подсмихваха. Веднага поруменя. Ситуацията й се стори повече от конфузна. Как се беше озовала тук? Не помнеше. Идеше й да се разплаче, но в този миг млад мъж избута хората и прескочи въжето. Той спря музейните пазачи, които се задаваха, готови да изразят възмущението си от поведението на посетителката. След това се обърна към нея и рече:
- И сега, се усмихни за снимка.
Мария инстинктивно впи очи в неговите. Те бяха тъмни и топли. Канеха я да им се довери и й смигваха закачливо. Мъжът подаде фотоапарата на един от пазачите, приближи се до Мария и застана на колене пред нея.
- Нека се престорим, че те снимаме за лотарията на туристическата агенция. Фирмата ще плати глобата за неправомерно ползване на музейно имущество. Не знам как си се озовала тук, но ще те измъкна. А сега ме погледни, все едно сме влюбени.
- Това ли каза на онези пазачи? – попита тя.
- Не само. Казах им още, че съм решил да ти направя предложение да се омъжиш за мен тук.
Все още изумена от случващото се, Мария го погледна. В ушите й отекнаха ръкоплясканията на групата туристи, но някъде зад тях тя долови ехото от думите на шута. След това чу как мъжът изрече:
- Ще се ожениш ли за мен, кралице на мечтите ми?
Новият крал на сърцето й беше нает фотограф от туристическата агенция, който трябваше да заснеме посещението на спечелилата от лотарията с рекламна цел.
Новата кралица на сърцето му в този миг би избягала, но не можеше да откъсне поглед от очите му, защото в тях туко-що различи кралската си осанка.
www.podarimiprikazka.com

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Трите феи - приказка по поръчка за три детски учителки

Само един на милион получава просветление
без помощта на учител.
Бодхидхарма

Има една особена порода хора, на които се крепи света. Те ще ви подадат ръка, когато падате, макар това да означава, че дълго време ще използват само другата си. Ще претоплят чая ви и ще ви шепнат нежни слова, когато ви се мрънка. Вие ще се оплачите и ще заспите, а те ще ви мислят цяла нощ и ще се страхуват заедно с вас. Ще ви се скарат, когато се държите зле със себе си или с останалите, дори с риск да ви загубят като приятели. Но как се раждат такива хора? Защо са толкова различни от останалите?
В прохладните небесни селения, далеч от хорските очи, се намира вълшебното царство на феите. Те могат да правят всичко, което си представяме и което не си представяме, и желанията им винаги се сбъдват. Когато страдаме, чуват молбите ни и идват да ни помогнат. Често не ги виждаме като феи, защото са много потайни, и обичат да се превръщат във всевъзможни неща. Щом ни видят, че страдаме, се притичват на помощ във формата на дъжд, любов, кладенец, пръст или трева, въобще на всичко, което им хрумне. Само сърцето им не може да се промени. Винаги го носят със себе си и то никога не спира да желае добро...
Там всред облачните царства живеели и три феи. Наричали се Снежина, Невена и Павлина. Те завършили небесния университет със специалност „Вълшебства за деца”. За тази специалност кандидатствали почти всички феи в облачното царство, тя била най-желаната и в нея се приемали само феи с висок успех във вършенето на вълшебства. Най-тежкият изпит, на който късали повечето от феите, бил практически. Предметът се наричал: „Детското сърце и начини да го достигнем”.
Снежина, Невена и Павлина били единствените три феи, които успели да вземат изпита си от първия път. Трябвало да спечелят сърцата на група малки феи в продължение на няколко месеца. Колежките на трите феи подарявали на децата от облачното царство пътешествия с балони, златни рокли и летящи каляски с коне. Но колкото и да се стараели, така те не успявали да спечелят детските сърца, защото не усещали, че детето, пък било и то малка фея, се нуждае най-вече от топлина...
Снежина подготвила на своята група малки празненства, в които трябвало да участват като главни герои. Измисляла им стихчета, а понякога правели това заедно с тях. Изтъквала децата като водещи творци и така печелела сърцата им.
Невена подходила по друг начин. Тя знаела, че детското сърце най-бързо се отваря, щом за него има приключения и забавления. Измисляла походи на децата из земното царство на хората, гмуркали се в облаците и си водели облачни дневници. Рисували с водните си бои по асфалта – пускали дъжд или сняг и се състезавали кой по-добре ще украси полята и горите. Никой не знаел какви точно магически методи използвала Невена, но непослушните феи веднага се влюбвали в нея. Те винаги пишели облачните си домашни и чакали с нетърпение часа на общите им срещи.
А Павлина – е, тя била родена да се занимава с малките феи. Ако някоя от феите се спънела и ударела коляното си, първо тичала при нея за утеха. Ако ли пък й било тъжно, се присламчвала към Павлина и се облягала на раменете й. Павлина знаела за всички дребни бели на своите феи, но вместо да гълчи поверените й деца, тя им дарявала цялата любов, на която била способна.
Не се знае чии магически методи били по-добри, но резултатът бил налице. Единствено тези три феи преминали през страховития изпит и получили почетна диплома за „Владетелки на детското сърце”.
Сега вече те можели да идат на съвсем истинска практика долу на земята – там, където толкова много деца се нуждаели от тях.
Трябвало да придобият човешки облик, крилцата им да се свият и да се научат да ходят като останалите хора. Но никоя от тях не трябвало да издава тайната, че не са хора, а феи, дошли да преминат през практическите си упражнения. Щом ги приключели, те отново щели да се приберат в царството на феите и да вършат добрите си дела.
Снежина, Павлина и Невена се превърнали във възпитателки в детска градина. Там щели да са близо до децата и по-бързо да преминат практиката си.
Запознали се с новите си малки приятели – Непослушко, Добродушка, Палавко, Хитрушко, Скокливка и много много други.
Непослушко никога не искал да застава редом до другите деца. Той дърпал косите им, щипел ги или се изплювал пред креватчетата им, за да може като станат, да стъпят право в плюнката. Това много го развеселявало.
Добродушка не смеела да каже нищо на децата, които й отнемали играчките. Свивала се в някой ъгъл на стаята и започвала да плаче.
Палавко измислял все нови и нови бели – я отварял балконската врата и натрошавал филията си, за да влезат гълъбите или скривал куклите на момичетата, за да ги разплаче.
Хитрушко скривал под пижамата си някоя играчка и когато станело време за сън, се преструвал, че спи следобед, но щом учителките излизали от стаята, той се измъквал от леглото. Сядал и играел, докато приятелчетата му спели.
Скокливка пък подскачала по цял ден, катерела се по тръбите на парното и госпожа Павлина веднъж даже едва я хванала, след като паднала от тръбите право в ръцете й.
Когато се запознали с децата от групата, трите феи се спогледали уплашени. Как щели да се справят с цели трийсет малки непослушковци, които на всичкото отгоре били толкова сладки, че човек не можел да им се скара, та камо ли пък фея. Ако не успеели, щели да бъдат отлъчени от собствения си свят и завинаги да останат хора, което било най-голямото наказание за една фея.
- Какво ще правим? – рекла Павлина.
- Каквито и игри да измислим, се съмнявам да се справим с цели трийсет човешки деца – посърнала Снежина.
- Не се безпокойте – усмихнала се единствена Невена. – Ще си съставим план. Всяка от нас ще прави това, което умее най-добре. Някакви човешки деца ли ще ни уплашат. Ние феи ли сме или лукови глави?
- От това, което виждам – рекла Снежина, която наблюдавала как мъниците разхвърляли играчките, напикавали се в гащите, плачели, бъркали си в устата, - да си учител в човешка детска градина може наистина да те направи лукова глава.
- Хайде стига, Снежина – точно ти ли го казваш. По-добре измисли начин да привлечем вниманието на тези малки разбойници.
Павлина вече не участвала в разговора на другите феи, пеела песничка на едно дете, което плачело и държала друго в скута си. Трето пък я дърпало за бялата престилка, а четвърто се люлеело на врата й.
Снежина се замислила. Трябвало й истинско малко чудо, за да озапти непослушковците. Затова извадила вълшебната си пръчица и почукала няколко пъти по стената. Децата се обърнали към нея, кой с пръст в уста, кой тръшнат на пода.
„Имало едно време... детска градина на малките феи – започнала тя разказа си. Докато говорела, на стената се сменяли различни картини. Някои от героите се появявали наистина, минавали край децата и те можели да ги пипнат и заприказват.
Не минал и половин час, и всички деца гледали във вълшебната й пръчица с полуотворени усти, а тя разказвала ли, разказвала. След това предложила на децата да изиграят игра, в която всеки да измисли част от приказката. Каквото и да хрумнело на малките мечтатели, Снежина го оживявала с пръчицата си – африкански слонове, индианци, космически кораби – детската стая се изпълвала с всевъзможни герои. Децата първо ги гледали в захлас, но скоро сами започвали да участват в приказките. Непослушко се вмъкнал в космическия кораб, Добродушка галела големите уши на слона, без да се бои от него, а Скокливка скачала толкова високо, че да достигне врата на жирафа.
В тази игра Снежина можела да научи децата да се грижат за себе си и за останалите. Те трябвало да внимават да не бъдат настъпани или да предупредят другарчетата си да се помръднат, за да може космическият кораб да се приземи на празно място, а не върху нечия глава по невнимание. Всички се забавлявали, смеели се и щом Снежина отворела уста да продължи с разказа си, всички замлъквали.
Вечерта, когато родителите дошли да приберат децата си, те не могли да ги познаят. Те били усмихнати и развълнувани, а и никое не искало да се прибира у дома.
На следващия ден Невена решила да им спретнат малко пътешествие. Щели да пропуснат следобедния сън, на което всички деца се зарадвали. Тя замахнала с вълшебната си пръчица и пред сградата на детската градина се извил оранжев път. Пред вратата вече чакал автобус, плетен на една кука – като истински старовремски шушон. Той изглеждал толкова весел и шарен, че децата сами тръгнали към него. Госпожа Невена се качила последна заедно с другите две госпожи. Този ден децата отишли на гости на ескимосите. Там било много студено и госпожа Павлина веднага им раздала малки кожухчета и шапки, за да не настинат. Тях тя сътворила с вълшебната си пръчица. След това светкавично пропътували до Южна Африка, където плетеният автобус ги повел през пустинята. Там видели много камили, кактуси и оазиси. Малко преди да се върнат, те минали и през прекрасните европейски планини. Видели Швейцария, Германия и Франция и много деца досущ като тях. Научили се да поздравяват на няколко езика и видели както бедстващи, така и богати деца. Едните нямало какво да ядат, а другите имали собствени малки детски дворци, пълни с игри и забавления. Точно в четири часа следобед автобусът паркирал отново пред детската градина и децата заслизали от него със светнали очи. Те вече никога нямало да поискат да се отделят от любимите си госпожи.
Докато траяло пътуването госпожа Невена не спирала да разказва на децата за другите страни и техните обичаи. Научили ги, че техният свят бил само един от многото, които съществували.
Третия ден бил ден за почивка. Госпожа Павлина прегърнала всяко едно от децата – с някои разговаряла. Те сами идвали при нея и й разказвали за детските си неволи – как се спънали, как мама им се скарала. Тя ги успокоявала и им се усмихвала благо, а ако някое от децата тъжало много за родителите си, тя го развеселявала, като имитирала я майка му, я баща му. Докато детето се смеело, то се уморявало, а после заспивало в скута й. Госпожа Павлина умеела да се грижи за децата, без да следва написаното в книгите. Нужно било само да погледне сладките мъничета, за да знае какво трябва да направи. Нямало дете, което да не я е заобичало през този ден.
Така дните се въртяли и се сливали в седмици. Снежина и Невена всеки ден измисляли нови изненади за човешките деца. Научили ги да отстъпват на приятелчетата си, да казват както „не”, така и „да”, когато пожелаят, да се държат учтиво с възрастните, да изработват къщи от хартия, да пеят песни на различни езици и да измислят собствени приказки, вдъхновени от пътешествията си из други страни.
Дошло време феите да се прибират у дома. Те знаели, че им остават само няколко дни преди успешното завършване на практиката им. Всяка от тях мълчаливо преживявала раздялата още преди да се е случила.
Госпожа Снежина много се привързала към децата – тя била възхитена от размаха на въображението им, от добротата на малките им сърчица, от желанието им да пътуват и откриват нови чудеса по света.
Госпожа Невена пък се удивила от дълбините на познанията им – децата знаели малко за заобикалящия ги свят, но всичко за вътрешния си. Сякаш все още не били започнали да се отделят от него дотолкова, че да забравят кои са, както се случвало при възрастните. Абсурден човешки живот! Колкото повече един човек порасвал – толкова повече научавал за външния свят и толкова повече забравял за истинските неща в душата си.
Госпожа Павлина пък била покъртена от безкрайните количества любов, които можело да събере едно малко детско сърчице. То умеело да обича, дори когато го нараняват, да прощава много по-бързо от възрастните и да дава всичко за любимите си хора.
Всяка от трите криела от другите колко много се е привързала към децата от детската градина. Та нали били феи – не можели да се пленяват толкова от човеците. Питали се, защо в света на феите смятали човешкия свят за толкова недостоен за сравнение с техния, че чак наказвали поданичките си, като ги изпращали за дълго на земята. В сърцето на всяка една от феите се зародил копнеж, неизпитван от никоя друга фея досега. Приискало им се да останат при хората, да се превърнат в хора.
В деня преди заминаването си първа за своето желание признала Павлина. Тя най-добре от всички знаела, че не може да избяга от сърцето си, а и припомнила на приятелките си, че всички желания на феите се сбъдват и рано или късно щяло да стане ясно какво било нейното.
- Признавам, и при мен е същото – свела поглед Снежина. – Тя преглъщала сълзите си и не смеела да погледне дружките си в очите.
- Защо се срамуваме? – рекла Невена. – Може би никой от нашия свят не подозира колко прекрасни могат да бъдат човешките деца. Това сигурно се случва, защото се обръщат към нас само когато някой човек има проблеми. Но да се грижиш за тези деца... може да означава да се грижиш за своето дете, онова в теб, което си чопли в носа и яде филия, намазана с масло; онова, което може да стопли сърцето ти и което така несправедливо забравяш всеки ден. Не се знае кой получава повече – дали детето или онзи, който се грижи за него.
Настъпило мълчание. В очите на трите феи напирали вълшебните им сълзи. Ако заявели, че искат да останат при хората, не само това щяло да бъде скандал на годината в царството на феите, а и никога вече нямало да се завърнат горе. Такива били законите им... Откакто били започнали да се грижат за човешките деца, трите феи се променили много. Станали по-смели, по-обичливи и по-истински. Дори вече не се нуждаели от вълшебните си пръчици. На крилете на детското въображение, те можели да заведат децата навсякъде.
Час преди връщането им те се спогледали и си кимнали мълчаливо. Невена написала с помощта на приятелките си писмо, което щели да изпратят по пощальон до своето царство.
Запечатали плика и го пуснали във вълшебната пощальонска чанта на феята гълъб. След това всяка от тях се свила на едно от детските креватчета и заспала за не повече от десет минути. Малко преди да дойдат децата в градината, феите щели да са забравили кои са били и щели да продължат да живеят живота си като хора. Но тяхната майчинска грижа, умението и старанието да разберат детската душа и да й помогнат – те нямало да изчезнат. Та нали желанията на феите винаги се сбъдвали, ала сърцата им си оставали сърца на феи.
Главната фея, която се разпореждала с поданичките си получила същия ден следното писмо:
„Ние – Снежина, Невена и Павлина доброволно се отказваме от правото си да бъдем феи и Ви връщаме вълшебните си пръчици. Вече нямаме нужда от тях, защото оставаме в човешката земя и се превръщаме в хора завинаги. Знаем, че няма да ни разберете, но ако поне за миг забравите гнева си, който ще предизвикаме с това писмо и го прочетете докрай, може би и вашето сърце ще ни прости.
Научихме много от човешките деца – повече, отколкото успяхме да им дадем. Привързахме се към тях и вече не можем да си тръгнем. Предаваме наученото и на вас. Може би, когато измине достатъчно време, ще приемете сега налудничавата идея да приложите някои от правилата и в училището на малките феи.“
Главната фея вдигна глава. Тя не се разгневи, както очакваха поданичките й. Дори крилата й не потръпнаха, докато четеше писмото.
Беше изминало много време, откакто беше оглавила Облачното царство. Беше виждала страданията на хората, беше чувала молбите им. Чудеше се дали феите наистина са се привързали към хората, тези същества, които непрестанно цивреха и създаваха проблеми, или наистина трите й поданички имат толкова широки сърца? За всеки случай, не беше лесно да признаеш, че ученичките ти са по-достойни от теб.
Може би на феите им беше скучно тук горе – а какво ли наистина би се случило, ако слезеха на земята и завинаги се превърнеха в хора? Царството им щеше да се разпръсне всред облаците и да изчезне завинаги, но пък... феите щяха да се втурнат в най-чудното пътешествие в живота си – а именно да бъдеш човек.
Изминали няколко дни, в които Главната фея поръчала да не я притесняват. Тях тя прекарала замислена на облачния си прозорец, от който можела да вижда целия човешки свят. В ума си прехвърляла изминалите години на управление, добрите дела, които били извършили всички.
Вече знаела какво трябва да стори.
На идната утрин свикала всичките си поданички и обявила следното:
- Уважаеми феи, настъпи момента да се разделим. Всъщност от този ден нататък ние дори ще бъдем по-близо една до друга. Феите вършеха добрините си през столетията, без да познават човешките сърца отблизо. Не смеехме да се смесим с хората за дълго, страхувахме се да не се заразим от техните терзания. Три от нашите феи... – тук тя направила пауза, в която всички си помислили, че ще последва наказание – ни показаха как трябва да продължим оттук нататък.
Феите, скупчени една до друга, закачали крилцата си, блъскали се да излязат по-напред, за да чуят думите на Главната фея в този съдбоносен за всички им момент.
- Давам ви право на избор. Имате три варианта – оставате феи, както досега; слизате на земята и се превръщате в хора или се разпръсквате сред хората и се превръщате в техни черти на характера. За да не настъпи пълен хаос нека всяка от нас направи своя избор и има право на преразглеждане само веднъж годишно – в случай, че се откаже от досегашното си статукво. Въпроси?
Множеството зажужяло. Феите внезапно се развълнували. Сърчицата им затупали така силно, крилцата им запърхали така бързо. Всички започнали да се питат една друга, да се тревожат и вълнуват. Вдигнал се облачен дим от многото приказки. Вълненията им преливали и преливали и преливали, докато накрая не се сляли. Загърмели облаците, които едва побирали чувствата им, затрещели и изсипали вълшебен дъжд над земята. Който от хората се намокрял от него, ставал добър като феите и изпитвал желание да помага на ближните си.
И до днес никой не знае какво се е случило с царството на феите – има ли го, няма ли го. Дали някои хора не са бивши феи или дали добрините на други не се дължат на желанието на някоя фея да се разпръсне сред купчина хора. Едно е сигурно – без Снежина, Невена и Павлина нищо, ама нищичко не би се получило. Защото как светът би съществувал до днес, ако нямало феи, които да поливат малките детски сърчица с вълшебствата на любовта си. Да възпитаваш дете като тях си е трудна работа. Иска се не само да можеш да го правиш, не само да отдадеш сърцето си, иска се смелост. Ако питате Главната фея, тя ще ви кажа, че се иска все някога да си бил фея, но това е друг въпрос.
Ето затова, ние, майките на тези деца, които винаги усещаме кое е най-добро за тях, благодарим на прекрасните ни учителки. Благодарим им по-скоро за смелостта, отколкото за любовта им към нашите деца. Но освен за това им благодарим за още едно.
Оглеждаме се, можем да видим феи навсякъде – в детската градина, у дома, в топлия поглед на майчините очи, в неочакваната помощ, която получаваме от непознат, в кроткия сън на детето ни. Може дори да не подозираме, че и ние ги носим у себе си... добрините на Снежина, Невена и Павлина вчера, днес и за в бъдеще се оказват твърде силно заразни.

www.podarimiprikazka.com

вторник, 29 ноември 2011 г.

Надолу с главата - приказка за слабостите на силната жена

Надолу с главата
Надявам се обикновените хора
да имаха безграничната възможност
да вредят на останалите,
едва тогава те биха могли да придобият
неограничената сила да правят добро.
Сократ

Дора идеше от свят, в който думите не значеха нищо. Хората край нея говореха едно, а правеха друго. Най-важната причина за успешната й кариера на ръководител на екип в съдебната система не беше толкова нейната свръхвзискателност към себе си и останалите, нито дори упоритостта, с която се залавяше с новите си задачи. Успехът й не се дължеше също толкова на ентусиазма й, с който увличаше хората край себе си, нито на желанието й да им помага, понякога без самите те да са го пожелавали. Тя не подозираше това, но всъщност дължеше успеха си главно на думите. Именно с тях тя променяше света около себе си, което едновременно я опияняваше и плашеше. Думите не можеха да впечатлят никого, без той да се замисли за ужаса, който стоеше зад тяхната реалност. Но като че ли... дори човешкия живот и смъртта бяха подвластни на силата на езика. Погледнат отвън животът й изглеждаше блестящ – такъв, за какъвто някои хора дори не смееха да мечтаят. Успешна кариера, мъж, който обича, прекрасно семейство, приятели, здраве – Дора сякаш имаше всичко.
Две седмици преди рожденния й ден през месец ноември тя беше започнала да сънува кошмари. Потъваше в блато, от което не можеше да се измъкне и така всяка вечер. Събуждаше се уплашена и със сълзи на очи. Дора не знаеше на какво можеха да се дължат сънищата с блатата. Всичко в живота й беше такова, каквото го желаеше, и тя отдаде кошмарите си на стреса и умората от работата. Не беше почивала отдавна и реши да си вземе отпуск „по никое време”, както се изрази нейна колежка. Искаше да попътува, да остане сама със себе си.
Мъжът й не успя да се измъкне по това време на годината и Дора реши да иде на еднодневна екскурзия до гръцкото езеро Керкини. Беше точно прелетния период на птиците и там щеше да бъде красиво и спокойно.
Купи си билет за автобус и беше една от първите, които се настаниха в него рано сутринта в деня на отпътуването. В програмата се включваше разходка с туристическо корабче и свободни часове край езерото. По пътя до там Дора спа и отново сънува как потъва в блато. Тези сънища бяха започнали да й дотягат. Ако имаше нещо да се случва, нека се случваше.
Пристигнаха на мястото малко преди обяд. Слънцето напичаше върху водата и раздаваше щедро от наситените си отблясъци. Стотици птици се къпеха в езерото, а други прелитаха над него. Туристите край нея наизвадиха фотоапаратите си и започнаха да снимат още преди да са се качили на корабчето.
Дора се поогледа, изщрака две-три снимки и се насочи към плавателния съд, който вече очакваше туристите. Настани се в единия край на корабчето, а след малко взеха да се товарят и останалите, като през цялото време говореха шумно и залитаха. Моторът запали и корабът, който сякаш беше хлътнал във водата заради големия си товар, запърпори.
Известно време навлизаха в езерото, а птиците продължаваха да пърхат край тях. След това спряха корабчето и оставиха туристите да се насладят на вълшебната гледка. От страната на Дора доплува черен корморан, който я гледаше с малките си тъмни очи. Те бяха толкова дълбоки, че Дора не искаше да отмести погледа си от тях. Скоро осъзна, че нещо нередно се случваше. Тя не само искаше да гледа корморана, тя наистина не можеше да отмести очи от него. Наклони се и протегна ръка към него, корморанът се поотдръпна. Дора стана и се наведе през борда, без да откъсва поглед от очите на черната птица – отново не успя да го стигне. Опита се да седне, но залитна и, преди да се усети, цопна във водата. Викна за помощ, а хората от лодката се засуетиха и развикаха. Водата беше леденостудена.
Краката й изтръпнаха, а нещо я затегли със светкавична бързина надолу. Тя се опита да види какво е и сред отлитащите мехурчета във водата видя корморана. Той беше захванал връзките на маратонките й с ноктите си и размахваше с крилата си, които сега му служеха за гмуркане.
Стигнаха дъното на езерото, а на Дора и за миг не й мина през ума, че се намира в опасност. Всичко, колкото и странно да беше, някак й се струваше в реда на нещата. Сякаш винаги е познавала дъното на това езеро, в което потъваше, и сега отново се завръщаше там след живот на повърхността. Единствено й се сториха странни мислите й – съвсем непознати в предишното й организирано и напрегнато ежедневие.
Краката й потънаха в пясъка, а после и тя самата. Когато главата й се покри съвсем, я заля необичайна светлина от безбройните отблясъци на песъчинките. На такава дълбочина, на каквато тя вероятно се намираше, не достигаше слънчев лъч, но съвсем необичайно за Дора, тя дори не се стресна при тази мисъл.
Когато светлината се приглуши, Дора видя огледално изписани букви: „НАДОЛУ С ГЛАВАТА”, които освен това отразяваха и самата нея. Това беше първото нещо, което я изплаши. Тя стоеше върху косата си, а краката й се разхождаха свободно във въздуха. Дора се ощипа с надеждата да се събуди от поредния кошмар, който смяташе, че сънува тази седмица. Но това не се случваше и не се случваше.
С учудване установи, че може да ходи с помощта на кичурите от косата си, досущ както правеха октоподите с пипалата си. Не след дълго към нея се приближаха двама мъже, които се придвижваха по същия начин като нея. Те я хванаха за ръцете и я понесоха нанякъде. Дора се опита да говори с тях, но дума не можеше да излезе от устата й. Тук думите нямаха никаква власт просто защото не можеха да се произнесат под вода. За първи път Дора осъзна колко много разчита на своите думи – без тях тя се чувстваше съвсем беззащитна.
Пристигнаха до пясъчна постройка, чиято основа беше триъгълна, а покрива й правоъгълник. Изглеждаше така все едно беше къща, обърната наопаки. Триъгълната врата в основата се отвори и мъжете захвърлиха Дора вътре. След това затръшнаха вратата след нея.
Вътре имаше други изплашени хора като Дора, които се опитваха да се обърнат наобратно и да застанат на краката си. Това я накара да мисли, че те също идват от горната земя, онази над повърхността на езерото. Една девойка помагаше на друга да разплете косите си, за да може да се движи из тясната килия. В дъното имаше мъж, който дълбаеше в пясъка, като вероятно се надяваше да се измъкне от пясъчния затвор. Дора искаше да ги попита от колко време са там, но не знаеше как. Тук тя трябваше да се научи да общува с хората без думи – да наблюдава мимиките им, израженията на лицата им, нещата които правеха и не правеха. Бяха изминали няколко седмици, в които всички затворници се грижеха един за друг. Само два пъти на ден триъгълната врата се отваряше и оттам им подаваха табли с храна. Това беше основно риба и раци, които бяха залепени за обратната страна на таблата. Един ден мъжът, който се беше опитвал да издълбае дупка в пясъка, удари таблата на езерният надзирател, зашемети го и избяга. Но двете девойки и Дора останаха в затвора – те не смееха да пристъпят навън, защото се страхуваха, че ако ги уловяха повторно, щеше да им се случи нещо още по-лошо. Изминаха още няколко седмици и с всеки изминал ден Дора усещаше, че не можеше да продължава повече така. Тя се стараеше да се грижи за девойките, както те за нея, но вече бе намислила да избяга. Но тук, при едно от посещенията на пазача, тя го примами да влезе вътре все едно искаше да му покаже нещо. Направи знак на девойките да избягат с нея през отворената врата, но те поклатиха глави отрицателно. Тогава Дора с разтуптяно сърце се изхлузи навън, а пазачът се втурна след нея. Тя се поколеба само миг дали да затвори вратата. И за първи път през живота си взе решение, от което можеше да се срамува. Вратата се хлопна, тя завъртя ключа и въздъхна. Сигурно дълго щеше да съжалява за постъпката си – тези трима души може би щяха да умрат там, но можеше ли да остане завинаги там?! Помисли си: „Този затвор напускат само онези, които съберат смелост да бъдат лоши.”
Тръгна да броди из езерната шир. Срещаше всякакви чудновати езерни създания. Мина край едно минидърво и се опита да го погали, но изведнъж то се размърда и отплува. Видя много подводни тунели, малки и големи риби. Някои се движеха на стада, а други бродеха сами. Навсякъде имаше хора, които ходеха с помощта на косите си като нея, смееха се, танцуваха или си почиваха върху пясъка. Скоро стигна до останките от потънал кораб, който езерните създания пребоядисваха. Един езерен човек изписваше с пясъчните си бои върху корпуса на кораба следното: „УЧИЛИЩЕ ЗА УЯЗВИМОСТ”. Ако можеше да разговаря с някого, Дора вероятно веднага би го попитала какво означава това. Но откакто беше в езерото, тя се променяше с всеки изминат ден. Този необичаен свят без думи, в който беше попаднала, беше толкова различен от познатия й, че сякаш пропиваше в нея и тя вече не беше същата жена. Нямаше нужда да пита когото и да било. Трябваше й малко време да разгледа кораба, за да разбере, че иска да влезе вътре. Щом се насочи към палубата, която беше от долната страна на кораба, езерните създания й направиха път и тя стъпи върху нея. Там бяха наредени странни столове за коса с безбройни миниатюрни каналчета, насочени към палубата. Върху тях хората и езерните създания поставяха главите си, а столовете сами променяха формата си, така че да може всяко косъмче да влезе в съответното каналче. Дора се приближи до един такъв стол и постави главата си върху него. Няколко секунди по-късно тя установи, че това е най-удобния стол, който някога беше използвала. Скоро се появи и учителят по уязвимост. Той представляваше красив мъж с тъмнокестенява коса, който размахваше краката си във въздуха като краища на ножица. Дора се чудеше как ли щеше да протече една лекция без думи – нещо нечувано в света на надезерните хора.
Учителят направи знак на двама от езерните обитатели да се приближат – единият изглеждаше по-дребен и плашлив, а другият - по-едър и уверен. Те с неохота напуснаха удобните си столове и се изправиха отпред. След това учителят помогна на по-едрият мъж да свие ръцете си в знак на молитва към по-дребния. Трябваше да стоят така в продължение на цял час и да се гледат в очите. Накрая едрият мъж изкриви лице и започна да плаче – може би никога не беше молил никого за помощ, може би никога не се беше чувствал така уязвим както сега, а може би никога не беше посмял да се довери на по-слабите от него. По-късно той нарисува върху пясъка картината на своя живот – беше помагал на хората край себе си, отгледал сам децата си и погребал сам родителите си. Сам самичък, той се беше страхувал от хората, които най-вероятно щяха да му откажат подкрепата си. А сега трябваше да стои на колене пред този дребосък и да го умолява, без дори да знае за какво. След като урокът привърши, лицето на едрия мъж се успокои и за всички беше видимо как по него се изписа щастие. Днес, когато може би за първи път беше помолил за помощ, той не се чувстваше самотен, както през целия си живот досега.
Дора се стресна и изплаши от това внезапно негово щастие. Нима в уязвимостта можеше да се крие радост? Тя винаги беше търсила щастието в добрините, които се стараеше да прави на хората. Беше се грижила за любимите си, за приятелите си, дори за колегите си, но вечер, когато навлизаше в света на сънищата, тя се чувстваше толкова самотна и потъваше ли... потъваше в блатото на собствения си ужас, без да посмее да извика за помощ.
Малко й трябваше да напусне кораба и да отплува в още по-големите дълбини на езерото. Но факта, че така упорито се съпротивляваше да остане тук, беше причината, която я накара да го направи. Щом не искаше да се почувства уязвима като едрия мъж, най-вероятно трябваше да го изпита. Затова с неимоверни усилия на волята си, тя успя да се задържи в кораба. В следващите дни наблюдаваше какво се случваше с всеки от участниците, които учителят искаше да предразположи по различни начини. Крайната му цел изглежда беше да накара учениците си да се доверят на някого, пък било и той по-слаб от самите тях.
Дойде и нейният ред. Един ден учителят я извика отпред. След това избра един от слушателите, който й беше станал неприятен от самото начало на посещенията й. Това беше езерен човек, който не спираше да си бърка в носа, никога не внимаваше в това, което се случваше, и Дора се чудеше какво изобщо прави в училището за уязвимост. Човекът взе стола й и се настани върху него. След това двамата трябваше да построят замък от водорасли, но вместо да се залови за работа, човекът продължи да си стои и наблюдава как Дора се мъчи да го направи сама. Тя се опита да го сгълчи, забравила, че думите не важаха в подводния свят, но той само се подсмихна и й се изплези. След няколко часа замъкът не беше построен и учителят им даде да разберат, че ще ги изгони и двамата от училището. Изтощена и разочарована, Дора реши да направи усилие сама да се справи със замъка. Тя обърна гръб на езерния си съотборник и започна сама да преплита водораслите. Но те продължаваха да се разплитат. Не можеше да промени този мързеланко за няколко часа. Беше се настанил върху стола й най-нагло и заради него щяха да изхвърлят и двама им. Тогава изведнъж я озари идея. Можеше да омотае водораслите около него – тогава и той щеше да стои на мястото си, и кулата щеше да се построи. Тя започна да го прави, а езерният човек не помръдваше. Омотаването му харесваше, той даже се разположи още по-удобно в стола си.
Накрая Дора изпълни сама задачата си, но вместо всички да ръкопляскат на нея, те се покланяха на мързеливеца. „Що за наглост?”, мислеше си тя ядосано. „Та той не си помръдна пръста. Ако не бях аз...” Но после учителят я хвана за ръката и я помилва. Ядът й веднага стихна и тя усети благодарност към езерния човек. Да, тя беше свършила работата сама, без да успее да повлияе на този мързеланко ни най-малко. Но трябваше да се признае, че да стоиш омотан във водорасли не беше работа за всеки. Още по-малко пък за нея самата. Ако беше принудила този човек да строят замъка двамата, все още нямаше да са стигнали доникъде. Беше разчитала на неговата неподвижност, беше получила неговата помощ и я беше приела. Беше се почувствала уязвима, защото мъжът можеше да не пожелае дори да стои неподвижно. Но въпреки това беше открила пътя към успеха: не да се бориш, а да приемеш.
Езерният човек й смигна, сякаш разбрал какво се случваше в душата й в този миг и вместо това да я ядоса допълнително, Дора му се усмихна.
На следващия ден Дора напусна училището за уязвимост с почетна диплома, попълнена с пясъчни знаци. Тази диплома може би нямаше да й послужи за нищо, но тя се чувстваше толкова лека и щастлива, както никога преди. Изхвърли я. „В слабостта на хората се крие истинската им сила.”, помисли си.
После продължи да се движи по езерното дъно върху косите си. Мислеше си как никога не би разчитала на косата си, но ето че това беше единственото средство за придвижване тук. Трябваше, трябваше да се обръща към слабостите си за помощ. А все се опитваше да ги забрави, да ги потули.
Така неусетно пристигна до огромна подводна врата, върху която пишеше: „КЪМ ГОРНАТА ЗЕМЯ” с пясъчни букви обърнати надолу. Пред вратата бяха наредени хора, като всеки от тях рисуваше върху пясъка своите тъжни истории. Тези, които успяваха да нарисуват раните си, биваха допускани през вратата, а другите - не.
Дора изведнъж почувства колко много й липсваха любимите й хора – съпруга й сигурно тъжеше за нея, а майка й, милата й майчица, вероятно се беше съсипала от мъка по изчезналата си дъщеря. Искаше да ги види отново, да ги прегърне. Замисли се за раните си – дали би могла да ги нарисува. Ако можеше някой друг да го направи, би било толкова по-лесно. Нареди се на опашката и зачака своя ред. Забеляза, че на онези, които искаха да покажат нещо, но не знаеха какво – омотаваха ръцете с искрящо водорасло и то само ги насочваше към пясъчното дъно, където да нарисуват болката си.
Дора никога не беше по-изплашена по време на пътуването си, отколкото сега. Значи не можеше да се измъкне току така. Зъбите й затракаха от уплаха, а косата й настръхна. Защо се плашеше толкова – та тя нямаше рани, за които да не знаеше. Щом се приближи, протегна пръст, за да нарисува своята рисунка в пясъка, но светещото водорасло само се обви около ръката й.
Мислите нахлуха като ураган в главата й. Да, тя крачеше сама в океана на живота и убеждаваше всички, че този океан е до колене, но никога не показваше кървящите си стъпала, разранени от подводните камъни. Тя не можеше да чурулика в ухото на любимия си, но без да иска запяваше заедно с радиото, когато от там се разнасяше романтична песен. Винаги би насърчила някого да сподели страховете си с нея, винаги би предложила помощта си, но никога, дори с цената на хиляди забити игли в тялото си, не би признала, че и тя има нужда от същото. Тя би разказвала навред как хората трябва да се държат отговорно и как трябва да се стараят да се усъвършенстват на всяка цена, но когато се будеше нощем от кошмарите си, единственото, което искаше да почувства, бе свободатата – там където можеше просто да се наслаждава живота и където не би изисквала нищо от себе си. Дора покоряваше нови и нови хоризонти в работата си. Ако можеше да го стори, би вършела всичко вместо другите, но когато пиеше кафето си и за миг се отнасяше, тя си представяше как е сгушена на дивана с любимия и по цял ден не правят нищо. Нейната сила, онази на която най-много разчиташе, онази, която я отличаваше от останалите, всъщност стъпваше върху безсилието й да бъде обикновена жена.
Днес, докато неусетно рисуваше раните си върху пясъка, тя за първи път се почувства като другите и със сълзи на очи си каза, че нямаше нужда от нищо повече.
Кротки вълни разсеяха рисунката й – никой нямаше да я види. Вратата към горната земя се отвори, тя отново видя черния корморан, който я захвана с ноктите си и и заплува нагоре. Почувства студенината на водата, сякаш досега не е била в нея. Секунда преди да излезе на повърхността тя видя отражението си. Това вътрешно огледало, огледалото от долната страна на езерната повърхност показваше двете й лица – едното под водата и другото – от горната страна. Отраженията се приближаваха едно към друго, като точно преди корморанът да я изведе на въздух, се сляха.
Към нея заплуваха спасители с пояс, слънцето над главата й се завъртя и тя се отпусна в ръцете им.
Събуди се у дома след няколко дена, а до леглото й стоеше съпругът й. Дора протегна ръце към него, целуна го и отново се отпусна върху леглото.
- Обичам те – рече тя, като се наслади с цяло сърце на думите си, които не беше чувала от доста време насам.
Вече можеше да прави, каквото си поиска и затова... реши първо да си почине от собствените си затвори и пътешествия, от самата себе си. Тя се усмихна едва доловимо и отново затвори очи. Кошмарът с блатото не се появи никога вече.
Диана Петрова
www.podarimiprikazka.com

четвъртък, 13 октомври 2011 г.

Бъзиклийско стихотворение :)

Кметът на Ветеринария

Нейде в европейско, вдън България,
Кметът на града Ветеринария
Нивга, никогаж не е самотен -
как, щом всеки ден му е работен.

Котки, кучета, овце и крави:
Бели, черни, та дори лилави,
Щом дочуят неговото име,
Мляко пускат, и да нямат виме.

Понеделник, вторник до неделя
Той с животните не се разделя,
Сто години ги лекува,
Ала скоро с тях ще се сбогува.

От човеците е днес избран
Той, единствен наш Йордан,
Вместо крави хубавици
Да лекува болни политици!

Всеки техен смъртен грях,
ще цери със много смях.
Ако да ги ръководи съумее,
Бас ловя, България ще оздравее.

www.podarimiprikazka.com
ЧЕРВЕНОКОСКА

Ако можеш да си орел,
не се стреми да останеш при гаргите.
Питагор

Магьосницата от остров Майнау или островът на цветята.
Никой не знаеше къде точно се криеше тя, но магиите, които правеше, променяха света за добро или зло. Някои казваха, че живеела в незнайна пещера, скрита под земята. За „старата вещица”, както някои я наричаха, се носеха легенди. Тя забъркваше магиите си с помощта на огромните пеперуди от острова, които всеки ден й носеха своите дарове.
- Косъм от червенокоса фея, перо от бяла орлица, мигла от плашлива сърна... – нареждаше тя, докато разбъркваше сместа в котлето, врящо на огъня.
От дъното на пещерата се дочуваха стоновете на жена, която дишаше тежко и гореше от треска. Не се знаеше как тази жена беше попаднала в пещерата на дъртата, но едно беше сигурно – тя щеше да излезе оттам напълно различна. Може би се беше препънала из китните градини на острова и старата я беше довлякла незабелязано до леговището си. Или беше помирисала омагьосано цвете и без да знае какво прави, сама беше дошла при вещицата.
Старата натопи памуче във врящата смес, духна три пъти в него и се приближи до жената. Вдигна блузата й и започна да обмазва корема й. Жената продължаваше да стене в полуунес и едва ли усещаше ръцете на старата.
Кожата на жената засвети с червена светлина, която се зави като вихър. След това малкото торнадо се насочи към пъпа, и се вмъкна през него.
- Името й ще е Милена, защото ще е мила и добра – шушнеше в ухото на жената вещицата.
Който чете тези редове би могъл да си помисли, че магьосницата говореше за жената, но старата всъщност говореше за детето в утробата й. Неговият живот щеше да се промени завинаги с тази магия, малко след като беше започнал.
Силвия се събуди всред прелестна градина от чудно хубави цветя – жълти, лилави, червени. Тя вдиша дълбоко от уханието им и се усмихна. Беше дошла на екскурзия със съпруга си на този отдалечен остров, за да се разведри и да си почине. Бременна едва във втория месец, тя искаше да се откъсне от работата си и да започне животът на дъщеря си с уханието на чудно хубавите цветя от остров Майнау – мястото, което бяха избрали със съпруга й за сватбено пътешествие. Последното, което си спомняше, беше колко много се беше уморила. Докато се е разхождала сама из лехите, сигурно е прилегнала сред цветята и е заспала. Тя стана и се върна към пътя, за да потърси съпруга си, който сигурно вече се беше притеснил.
*
Седем месеца по-късно Силвия роди червенокосо момиче със сини очи. То беше толкова хубаво и мило, че тя реши да го кръсти Милена – името значеше „мила и добра”.
Милена растеше и се разхубавяваше все повече. С времето очите й промениха цвета си и станаха пъстри, досущ като цветните поляни от остров Майнау.
- Ти си лоша – кресна й едно момче на име Найден в междучасието. – Само най-лошите имат червени коси.
Пъстрите й очи се напълниха със сълзи, тя ги закри с дългата си червена плитка и изтича в коридора.
- Ти си лоша, лоша, лоша – заповтаряха децата.
- Това не е вярно – плачеше Милена.
- Виж я, мисли се за по-добра от учителката – фръцна се Найден.
Милена се обърна, грабна раницата си и тичешком излезе през училищната врата. Днес щеше да се прибере по-рано, не можеше повече да остане в училище. Вкъщи нямаше никой, родители й бяха на работа. Тя хвърли чантата си на един от столовете, изми се и седна. Извади учебника си по „Човек и общество” и зачете:
„През късния 16 век мазнината извлечена от червенокос човек е била основна съставка за повечето отрови.”
Милена захвърли учебника встрани. На следващия ден учителката я изпита и Милена не каза нищо. Получи двойка.
Измина много време, но децата от класа, макар и да забравяха други неща много бързо, продължаваха да помнят изречението от учебника по „Човек и общество”. Милена се опитваше всякакси да им докаже, че това не е истина, но колкото повече опити правеше, като че ли се случваше точно обратното.
Веднъж тя предостъпи купона си за училищния стол на дете, което беше забравило да си купи, и веднага я обвиниха, че го прави нарочно, защото сигурно е сложила отрова в храната му. Друг път пишеше домашните на съучениците си, а те й казваха, че го прави, защото искаше да омагьоса тетрадките им.
Тя не умееше да се защити, не й стигаше смелост да отстои себе си. Щом я обидеха или наругаеха, се свиваше в черупката си и не обелваше дума. Стигна се дотам, че не смееше да говори с никого и дори много да искаше да помага на съучениците си, не се решаваше да го стори. С това славата й на лошо момиче още повече се затвърди.
Веднъж се връщаше от училище сама, а пътят й се провираше през редица къщи. По онова време в къщите се правеха изкопи, които се пълнеха с вар, за да можеше стените на къщите да се варосват всяка година. Щом Милена мина край една такава къща, тя дочу писъците на дете. Огледа се, ослуша се, не се виждаше човек и не се чуваше нищо освен жално скимтене. Тя прескочи оградата и се приближи до изкопа. Найден, целият в бяло, беше паднал в изкопа и потъваше.
- Помогни ми – викаше той. – Помощ!
Без да се поколебае, Милена разтвори ръце и за негово, както и за свое, изумление полетя към дупката. Грабна го с едната си ръка, а другата размаха, за да се изкачи до горе.
Щом го постави на земята, момчето я изгледа, ахнало от изумление и уплаха. Милена огледа ръцете си, а после впи пъстрите си очи в неговите. Допря показалец до устата си, за да му направи знак да мълчи, а след това се отдалечи. Найден никога не разкри тайната й, но и никога повече не се закачи с нея.
Годините минаваха, а на Милена продължаваше да помага на хората с необикновените си дарби – един път, когато дете пресичаше улицата неправилно и без малко да го блъсне кола, тя постави ръката си пред автомобила и за миг времето спря – нито клоните на дърветата шумоляха, нито хора пресичаха, нито коли се разминаваха. Детето пресече улицата, сащисано от изумление и когато Милена отпусна ръката си, всичко отново тръгна постарому. Всеки път тя предупреждаваше децата да не говорят, а те, уплашени до смърт, никога не казваха и дума за случилото се. Но се отдръпваха от нея или бързо забравяха как им беше помогнала и отново я обиждаха или й се присмиваха за червените й коси.
Милена продължаваше да върши своите добрини, макар всеки път да си обещаваше, че нямаше да го прави, защото децата край нея не го заслужаваха. Тя сякаш не можеше да живее другояче.
Отмина време, тя порасна и се омъжи за любимия си Владислав. Родиха й се две прекрасни деца – Симеон, а по-късно и малката му сестричка Виктория. Милена живееше живота си подобно на хиляди други жени, с това изключение, че пазеше странните си дарби в тайна. Истинска фея в човешки облик! Тя се страхуваше да ги разкрие пред когото и да било и често се опитваше да забрави за тях. Те сякаш я отдалечаваха от хората – макар именно уменията й най-точно да издаваха нейната човечност.
А Милена искаше да бъде като останалите повече от всичко. Тя упорито боядисваше косата си в черно или кафяво, за да прикрие червения й цвят, но косата й успяваше да надвие и най-добрата боя и почервеняваше дни след боядисването.
Грижеше се за децата и майка си, та дори и за мъжа си така, както никоя друга. Грижеше се не само за тях, а за всички край себе си, без значение как се отнасяха към нея. Понякога се мразеше за това, но съзнаваше, че без да може да върши добрините си, тя сякаш не можеше да диша.
Хората край нея – колеги и познати – тълкуваха поведението й като лицемерно, защото съдейки по себе си, сами не можеха да повярват, че беше възможно човек да бъде толкова мил и добър, колкото беше Милена. Със зловещото си въображение те винаги подозираха подли замисли зад поведението й.
Милена не знаеше нищо, свързано с обстоятелствата около ранната бременност на майка си, не за друго, а защото майка й не си спомняше за магьосницата. Но докато беше малка, а и след това, Милена хранеше особена любов към цветята. В дома си беше засадила много и екзотични цветя и беше изчела всичко за Майнау, острова на цветята. Мечтата й беше да иде някой ден там, за да вдъхне от уханието на милионите цветя, които майка й беше мирисала, докато я беше носила в корема си.
Един ден мъжът й Владислав я изненада с два билета до екзотичното място в Германия. Наскоро успяваше да я ядосва честичко и искаше да й се реваншира.
Щом съзря билетите, Милена поруменя. Тя не беше очаквала мъжът й да стори подобно нещо за нея. Пъстрите й очи отново се напълниха със сълзи, както по времето когато децата в училище я обиждаха.
Когато за първи път стъпи на острова, Милена вдиша дълбоко от тъй познатото ухание, макар да го усещаше за първи път. Безкрайните лехи с лалета и нежните цветове на цъфтящите орхидеи – сред тях на Милена й се искаше да се загуби завинаги.

Екскурзоводът й разказа легендата за старата магьосницата на острова, която никой не можел да открие и как тя била виновник за много чудеса, случващи се по света.
- Как мога да се срещна с магьосницата? – попита Милена.
- Преданието гласи, че трябва да се изгубиш сред цветята и сама ще се озовеш при нея – отвърна екскурзоводът с усмивка.
- Благодаря – отвърна Милена, която изобщо не се шегуваше.
Може би тази жена щеше да я отърве от нежеланите й дарове да спасява и помага на хората, а кой знае, и от проклятието да носи червена коса. Тогава тя щеше да бъде всичко, за което си беше мечтала, щеше да се освободи от себе си и от бремето да пази дългогодишната тайна за своята различност.
- Скъпа – рече Владислав. – Нека разгледаме замъка.
- Да, добра идея е – допълни екскурзоводът. – Това е уникален бароков комплекс от църквата „Св. Мария”, построена през 1732 година и двореца – издигнат седем години по-късно. Днес тук живее благородническо семейство, което притежава и стопанисва острова.
- Да, да – ти върви, аз ще се разходя сред цветята. Ще се чакаме тук след час.
- Сигурна ли си? – попита Владислав.
- О, да – отвърна Милена, която не откъсваше поглед от цветята.
Щом мъжът й и екскурзоводът се отдалечиха, тя си отдъхна. Най-сетне сама. Щеше да направи всичко възможно да се изгуби всред тази цветнолика шир. Милена тръгна измежду градините и скоро всичко се завихри в цветен многовъртеж. Тя се въртеше на всички страни и вече не виждаше пътища, а само цветя и огромни пеперуди.

- Здравей, Милена – чу тя глухия глас на магьосницата.
Огледа се. Беше в мрачна пещера, покрита с мъх, който светеше в приглушена зеленикава светлина – като нощна лампа.
- Търсех те – отговори Милена с треперещ глас.
- Знам, дете, знам.
- Исках да питам – продължи Червенокоска...
- Не бива да се срамуваш от даровете, които ти дадох, а напротив – използвай ги смело.
- Но, защо? Не искам нищо, освен да бъда като другите.
- Не, ти никога няма да бъдеш като другите. Косъм от червенокоса фея, перо от бяла орлица, мигла от плашлива сърна...
- Какво значи това?
- Това си ти, Червенокоске. Преди години те дарих с необичайни дарби, най-голямата от които е желанието да помагаш. Без човек като теб, без хора като теб - светът е погубен.
- Има и други като мен?
- О, да, хиляди, хиляди, които се изгубваха в цветните градини. Защо не се радваш на даровете си?
- Защото те ми носят злобата на хората. Искам да се спася от нея.
- Ха-ха-ха-ха – изсмя се вещицата с прегракналия си глас. – Червенокоските ги боли повече, знам. Така е от древни времена. Има само един начин да спасиш себе си, мила моя – и той е да спасиш всички по пътя си.
- Значи... ти си тази, която ме е направила такава.
- И аз, и пеперудите, и цветята – всичко, което виждаш. Във вените ти тече кръвта на червенокоса фея – феите са само червенокоси. Те не могат да живеят, ако не спасяват. Душата ти е помилвана от перо на бяла орлица, която пази децата си като никого другиго. Смятат орлиците за страшни, но страшен може да бъде само онзи, който обича истински. А на очите ти пазят сянка миглите от плашлива сърна – заради тях те е страх да вземеш най-важното решение в живота си.
- Какво си ти... – надигна се топка злъч в гърлото на Милена. Струваше й се, че не можеше да понесе и дума повече. – Защо ми говориш така?
- Аз съм часът на най-дълбоката нощ, малко преди да изгрее слънцето. Не се страхувай да бъдеш себе си – отекна гласът на магьосницата, която плю на показалеца си и го допря до устните на Милена.
След това Милена затвори очи и миг по-късно се събуди всред цветна леха, точно както майка й преди години се беше озовала на същото място. Тя не помнеше нищо от онова, което се беше случило с магьосницата, но й се стори, че искаше да полети като някоя от пеперудите, накацали по тялото й. Мигна и всички те вкупом се разпръснаха във въздуха.
Чувстваше се прекрасно – както никога досега през живота си! За първи път тя се усещаше свободна. Идеше й да се търкаля по цветните лехи, макар така да рискуваше да я изгонят от острова, искаше й се да лети, да се гмурка, да помага на всички, без да се страхува от глупостта на хората, които не виждаха добрината й. Чувстваше и мислеше, че можеше да прави всичко.
Милена се затича към древния замък, откъдето излизаше съпруга й и разговаряше улисано с екскурзовода. Беше решена да направи всичко, за да промени живота на семейството си – ако трябва да заминат някъде, за да живеят по-спокойно и по-добре отпреди. Ако трябва да останат, ако трябва, ако трябва...
Пред слисания екскурзовод, тя се метна на врата на Владислав и го целуна.
- Поне веднъж в живота си всеки мъж трябва да се влюби в червенокоса – смигна мъжа й на екскурзовода.
Онзи го изгледа със зяпнала уста и пожела на двама им приятна разходка на острова. След това с неохота се отдалечи.
Милена вече копнееше да се запознае с Владислав и децата си наново, сега, когато във всяка своя частица се усещаше свободна да бъде себе си. Но кратко след това, все още в топлината на съпружеската прегръдка, тя примигна със сърнените си мигли от уплаха. Не беше ли всъщност по-страшно да получиш всичко, за което си мечтал?

www.podarimiprikazka.com

четвъртък, 25 август 2011 г.

Приказка за влюбени

Белият слънчоглед
- Казваш какъв си? – попита белобрадият старец.
- Анестезиолог – отговори високия мургав мъж, при което старецът присви вежди. – Грижа се хората да не ги боли, когато се налага – счете за нужно да поясни мъжът.
- Хм – поглади брада старецът и остана замислен известно време, преди да продължи. В къщата беше тихо и сумрачно. Вятърът люлееше прозрачното перде със стари бродерии на кръгове и спирали. – Много хора – продължи той, - които са идвали при мен, казват, че не искат да ги боли. Сигурен съм, че това е така, но те всъщност не се интересуват от лечението. Никой от тях не иска да погледне навътре и да види откъде иде болката му. Как тогава очакват да се излекуват?
- Не знам. Аз не лекувам. Само се грижа да не ги боли.
- Както и да е – загуби търпение старецът. – Да чуем защо си дошъл...
- Казвам се Георги и идвам заради една болка в сърдечната област. Ходих при лекари приятели, но всички казват, че сърцето ми е наред. И все пак всяка сутрин то ме стяга, така че ми иде да вия от болка.
- Знам.
- Тогава защо ме питаш? – ядоса се Георги.
- За да може сам да се чуеш. Заслушай се... и ще чуеш болката си.
Старецът се обърна и запали свещ с кибритена клечка. После поднесе свещта под лицето на посетителя и рече:
- Ще ти струва петдесет лева.
Георги кимна. Беше готов на всичко, за да се отърве от ужасната болка. Старецът протегна ръка и поглади два пръста в очакване на парите. След като ги получи, продължи:
- Следвай пътя на белия слънчоглед и ще се излекуваш. А сега си тръгвай.
- Но един момент... това нищо не значи.
- Вън! – изгони го старецът. – Вън!
Георги стана и излезе. Този изкуфял старец беше един от всички шарлатани, които бързаха да ти вземат парите, без да сторят нищо, за което си им платил. А какви неща беше чувал за него – че бил излекувал толкова много хора с напътствията си. Знаеше също, че старецът е своенравен, но не беше очаквал нищо такова.
Георги забърза към червения си джип, трясна вратата и потегли шумно. По пътя мислите го връхлитаха като напаст от скакалци. Те се удряха в главата му и се пръскаха в безброй посоки. Цял живот се беше борил сам с вихрите на съдбата. Жена му го изостави рано и се наложи сам да отгледа дъщеря си. Двамата с малкото му момиче бяха заминали заедно за Англия, където той поработи известно време. Бяха тежки времена, но Георги си спомняше за тях с носталгия. Досега се беше погрижил за толкова много хора в практиката си, а когато прие предложение да работи на морето в една спасителна служба, спаси живота и на мнозина почиващи. Тогава все още се надяваше, мечтаеше, а нещата не спираха да се случват. Вярваше, че ако прави добрини, добрините ще се връщат в живота му. Но сега нямаше сили да продължава с надеждите. Годините минаваха, а той така и не срещна жена, която да заобича истински. В живота му се появяваха всякакви дами, но връзките му бяха непостоянни и през цялото време той беше с тях, но сякаш липсваше. Чувството му, че е сянка, отражение на нещо отдавна отминало го беше пропило изцяло. Сякаш ако се погледнеше в огледалото, нямаше да види отражението си. Дори хобито му да прави снимки не можеше да го спасява повече от самия него. Първоначално в снимането той намираше онази утеха, за която копнееше. Когато беше зад обектива, сякаш не участваше в живота, който го заобикаляше. Наблюдаваше хората и движенията им, следеше ги, а накрая можеше да приключи с всичко това, когато пожелаеше. Фотоапаратът беше стената, която го отделяше от другите. Понякога обаче се случваше точно обратното – обективът се превръщаше в единственият прозорец, който го свързваше с останалия свят. Ако не беше този прозорец, той рискуваше да се удави сам в собствените си преживявания. През прозорчето се виждаха дъщеря му на пет, седем, петнайсет години; роднини, колеги, пейзажи, приятели. Ала вече беше уморен, толкова уморен от всички и всичко. Да си родител за него значеше да си като камък. Каквото и да се случваше, той трябваше да остане непоклатим заради малкото си момиче. И го беше правил дълги години. Но сега... повече отвсякога жадуваше ласка и грижа, жадуваше за човек до себе си...
Така умислен Георги неусетно се прибра у дома. На следващия ден беше дежурен и трябваше да се наспи. Направи вечеря на дъщеря си, разговаря вяло с нея, а после й пожела лека нощ. Сънищата му се даваха в червени цветове. Всичко беше червено – горите, планините, хората, земята. Събуди се, облян в пот. Какво значеше червеният цвят? Всеки ден той го срещаше в работата си – това беше цветът на кръвта, това беше и цветът на живота. Беше виждал толкова хора, на които преливаха кръв и които се връщаха отново към живота. Червеният цвят имаше магическото свойство да съживява.
Закъсня за работа и когато пристигна, му представиха новата операционна сестра, с която трябваше да работят заедно:
- Ростислава, приятно ми е – рече тя.
Косите й бяха гарвановочерни, а очите... никога не беше виждал подобни през живота си. За онези, които не виждаха в тях нищо повече от очите на момиче, можеше да се каже, че очите й носеха цвета на морето. Но за него, който виждаше нещата през специалния обектив на времето и пространството, който можеше да спасява телата на хората и да отразява същината им през фотоапарата си – за него тези очи отваряха вратите към нов непознат свят.
- А вие? Как се казвате – подсмихна се дяволито Ростислава, която се развесели от начина, по който той я гледаше.
- Аз съм Георги – сякаш изплува той от дълбините на очите й.
- Георги – име на победител – смехът й се изсипа като кошница със звънчета.
- А Ростислава какво име е? – попита той сериозно.
Тя понечи да му отговори, но в този момент ги извикаха в съседния кабинет. Трябваше да подготвят пациент за операция.
До този момент за Георги сърцето беше само кух мускулест орган, който играеше ролята на помпа, поддържаща кръвообращението. Извън това възприятие, беше също така и банална метафора с неясен произход, към която прибягваха поетите със съмнителен талант. Но в мига, когато се гмурна в очите на Ростислава, му стана толкова леко... сякаш нищо вече не можеше да го задържи на земята. В мислите му срамежливо се промъкнаха първо думи, а след това и стихове, и той моментално и завинаги повярва в сърцето като орган на любовта.
На обяд се видяха в стола, където се хранеха повечето от колегите им, и когато Георги загуби Ростислава за миг от поглед, се усети, че я търси с онази непременност, с която бебета настояват за млякото си. Тя изникна пред очите му без престилка – с червена рокля, която разкриваше прекрасното й тяло. Мигновено си я представи с червена капела – истински огън момиче.
- Ехо – усмихна се весело тя. Беше си купила пластмасова купа с ягоди.
- Здравей отново – Георги се прокле заради схванатия си отговор. Как можеше да се държи като ученик пред момиче? Все едно туко-що беше видял най-големия диамант на света. Но упреците, които отправи към себе си, в този миг не му помогнаха да се окопити. Успя единствено да я последва мълчаливо.
Седнаха на една маса, без да забелязват злобните погледи на колегите си.
- Сестрите от операционната говорят, че сте на четирийсет и три, вярно ли е? – попита Ростислава.
- А ти как мислиш? – отвърна Георги.
- Мисля, че сте долу-горе колкото мен – на 23.
Двамата се засмяха, без да отместват очи един от друг.
- Това важно ли е? – попита той и хапна от картофите си. Беше започнал да възвръща самообладанието си.
- Да, доста важно – но само за другите.
Хареса му начина, по който се забавляваше с него. Беше истинска магия да срещнеш някой с дълбоки очи като нейните, който същевременно го закачаше като коте. Ростислава взе една от ягодите си и я захапа. Георги остави вилицата си и хвана ръката й. След това я поднесе към устата си, отхапа остатъка от ягодата и облиза пръста й, без да спира да я гледа в очите.
Колежките от съседната маса станаха веднага и се отдалечиха бързо, като зацъкаха възмутително. Ростислава се опита да погледне настрани, но Георги обърна лицето й отново.
- Ще ми позволиш ли да те снимам, ягодке? – рече той с цялата сериозност, на която беше способен.
- Само при едно условие.
- Целият съм в слух.
- Ще се облека като индийка.
- Като индийка ли? – Георги моментално излезе от любовното си вцепенение.
- Да.
- Довечера в шест при барчето в парка?
Тя кимна в съгласие, стана и отнесе таблата си. Георги не можа да откъсне поглед от апетитното й тяло. От него сякаш извираше силата, която му беше избягала преди време. Успя да удържи порива си да я последва и прекара остатъка от деня, като мълчаливо изпълняваше задълженията си. Това момиче му доказа за няколко минути, че не знаеше нищо за любовта. Беше пропилял години, без да се докосне до подобна топлина. Не само ласките и грижите й желаеше той, не спокойствието на духа, което можеше да му донесе. Искаше тялото й, разпъпено като узряла ягода, искаше да прокарва пръсти по голия й гръб, да спи върху гърдите й. Искаше, когато се събужда сутрин, да се гмурка в очите й вместо освежаваща баня. Жадуваше прегръдките й, искаше да я опознае цялата – с всичките й привички. По дяволите, с коя глава всъщност мислеше той?
През следобеда, когато тя си тръгна, а неговата смяна продължи, той с нетърпение дочака часа за почивка. Заключи се в една от сестринските стаи, извади рецепта и в продължение на час стоя над листа, като ту задраскваше, ту вдигаше поглед и го зарейваше през прозореца.
Вечерта я заведе до едни скали в парка, където тя се преоблече с индийски одежди. Снима я сама, а после със себе си до насита. Искаше да я има на колкото може повече снимки – да я покаже на дъщеря си, на родителите си, на целия свят. Скоростта, с която се беше хвърлил в новото си приключение, го главозамайваше. Слънцето вече залязваше и Ростислава събличаше одеждите, които беше надянала върху дрехите си. Той бръкна в раницата си и извади шампанско с пластмасова кутия с ягоди. След това Георги се изправи на скалите. Извади намачканата рецепта от джоба си, пое дълбоко дъх и зачете:
„Сред горски игли
Те се любят сред горски игли,
в планината - тревата и ручея.
Бавно шушнат в гората сами,

а във вятъра нежно шепти
водопадната същност на случая.
Те се любят сред горски игли
и отидохме там аз и ти

в планината и виждаме - мъчат я,
искат все да останат сами.
А гората безмълвно цъфти
да приема мечтата им учат я

те се любят сред горски игли
искат все да останат сами.”

- Това за мен ли е? – рече тя и поруменя.
- Да, на моята малка сладка ягодка.
Ростислава се приближи до него. Блузата й се издуваше от вятъра. Тя я съблече, а после събу и късите си панталони. Остана чисто гола пред него, огряна от залеза, вперила морските си очи в неговите. Прокара треперещи пръсти през косата му, а той я притегли с една ръка към себе си. Тя впи ягодовите си устни в неговите и двамата се търкулнаха в тревата. Гората зашумоли, вятърът се плисна по телата им.
Ростислава се плъзна по корема му надолу и се изви отново като коте. Всичко се случваше толкова естествено, колкото никой от двамата не можеше да предвиди. Беше заредена като вулкан, готов да изригне. Силата на Георги я плашеше приятно, а внезапно избуялата им любов още повече. Неговите вълни се издигаха и падаха на същата честота като нейните.
- Ти си моята малка харизматична жена...
- Не бързай – шепнеше тя, докато той я изпълваше с всяка изречена дума.
- която
придава
вкус и цветове на живота,
греховно
атрактивна
и
неприлично
интелигентна!
- Не спирай – примоли се тя. – Не спирай.
Капчици пот над устата й, косата й разпиляна по тревата. Сладостното усещане в слабините... От него се отчупи въздишка като камък, който е висял в гърдите му цяла вечност, търкулна се по склона и се загуби всред чуруликането на птиците.
*
На следващия ден Георги се събуди и с учудване установи, че за първи път не чувства познатата болка в гърдите си. Скочи, позвъня й и каза, че ще уреди днес и двамата да не се появят на работа. Искаше да избяга с жената на мечтите си някъде далеч от хорските погледи, там, където можеха да се наслаждават един на друг на спокойствие. Ала дъщеря му! Как беше забравил за нея?! Трябваше да запознае Ростислава с дъщеря му, но спри сърце... нека първо се порадва на първото си райско пътуване.
Резервираха си хотелска стая в Габрово за два дни.
- Всички са на море и ще ме оставят да подреждам спокойно целувки по теб – рече той, преди да се качат в колата.
- Почакай... – свъси се тя. – Трябва да ти кажа нещо.
- За ягодовите си устни ли, или за небесносините си очи...
- Престани. Важно е!
- Кое може да е по-важно от това да сме заедно!
- Женена съм – рече тя и го погледна изпитателно. – Но смятам да се разделяме...
- Хм, тогава не е важно. И аз трябва да ти кажа нещо... имам дъщеря и искам да се запознаеш с нея.
- Нека не бързаме...
Дъщерята на Георги, като всяко момиче, което беше безумно влюбено в баща си, нямаше да хареса новата му приятелка. Тя нямаше да хареса и начина, по който се променяше баща й, откакто беше с Ростислава. Той вече нямаше да откликва на нуждите й, веднага щом го повикаше. Постепенно щеше да й залипсва дори умората и отчаянието му – маркерите на големия, по които един малък човек свиква да върви.
Но Ростислава нямаше да й се разсърди, защото притежаваше вродената женска мъдрост на своите баби. Детската любов е егоистична, щеше да си повтаря тя, детето мисли единствено и само за себе си. Не търси щастието на родителя, а своето собствено, макар да пропуска, че ако родителят не е щастлив, никой няма да спечели. Така беше хилядолетия преди всички те да са се родили, така трябваше да остане и занапред.
Георги беше вече излекувал сърцето си, то вече не го болеше от момента, в който видя морскосините очи на Ростислава. Той беше решил, че дори с цената на това да нарани нечие друго сърце – било то на майка или дъщеря, този път щеше да позволи на своето да се излекува. Беше му време за почивка, беше му време да помисли за себе си.
Хората, които ги заобикаляха, също щяха да се държат като деца. Но представете си някой, който цял живот се е самонаказвал да не последва сърцето си, да гледа как двама души с лекота махват на предразсъдъците, яхват свободата си и препускат към любовта. Трудно е... чуждото щастие да ти напомня всеки ден колко си сгрешил или как късметът никога не е спирал при теб. Ростислава трябваше да намери сили да прости и на тези нещастни деца край себе си, чиито сърца щеше да наранява, без да желае.
Спряха край една слънчогледова нива. Скочиха от червения джип и Ростислава грабна бялата си капела. Шмугна се между слънчогледите и хукна да бяга. Георги взе фотоапарата си и се втурна да я догони. Когато най-сетне го стори, той я прегърна, а после се нагласи да я снима. За миг в обектива му проблесна бяло петно. Стори му се, че сред жълтото море от слънчогледи имаше и един бял. За части от секундата осъзна, че белият слънчоглед не беше нищо повече от шапката на Ростислава. Припомни си думите на белобрадия старец. Сякаш едва сега успя да завърши картината на цялата история след посещението си при мъдреца. „Белият слънчоглед – това била тя, моята малка ягодка.”, му проблесна. После все така светкавично нарисува себе си, нарисува и Ростислава в ума, сърцето и съществото си. Вече нарисувани, те придобиваха кървавочервения цвят на живота. Георги хвърли фотоапарата, грабна жена си, бялата й капела падна, а той се сля с нея в най-сладката целувка на света.

www.podarimiprikazka.com

събота, 13 август 2011 г.

Разказче със световни конспирации, яхти и т.н.

Остров Саона

Една утрин в българската централа на Кока Кола щеше да се появи новата търговска мениджърка за източна Европа. Посещението й беше планувано от дълго време, а отделът за човешки ресурси се готвеше повече от два месеца за събитието. Името й беше Маргарет Уейн и в жълтата преса се говореше, че баща й е милиардер, но никъде не се споменаваше името му.
Секретарката на търговския мениджър за България тъкмо привършваше с четенето на статията, когато господин Стефан Трифонов се появи. Тя смота набързо вестника и скочи, за да му припомни задачите за деня, които започваха с Маргарет Уейн и завършваха отново с Маргарет Уейн.
Търговският мениджър на Кока Кола за България беше едър, с лице, издаващо упоритостта на човек, който нищо не може да отклони от целта. Нямаше клиент, който той да не остане убеден в това, което господин Трифонов беше намислил, нямаше и жена, която да не се впечатли от него. И все пак леките сенки под очите и формата му не можеха да прикрият факта, че работеше непрестанно.
- Здрасти, Деси. Направи ми двойно късо кафе и след пет минути в кабинета ми с графика за Маргарет.
- Разбира се... – рече тя и секунда след това вратата се затвори пред носа й.
Малко по-късно тя влезе във вече задимения му кабинет с чаша кафе и започна да изрежда точките по програмата на госпожица Уейн.
- Трябва да спра тази проклетия – рече Стефан, след като обсъдиха задачите за деня и загаси недопушената цигара. – Може би, някой ден, когато по цял ден ще развявам знамето на собствения си кораб – засмя се той.
- Сигурна съм, че този ден ще настъпи – отвърна Деси.
- Така ли? И кое те прави толкова сигурна?
- Вие вече имате живот мечта, тогава защо не?! – засмя се глупаво тя и побърза да излезе.

Висока и кокалеста, със слаба руса коса, Маргарет Уейн имаше хладен поглед, който много напомни на Стефан този на историческите личности, от чиито решения зависеха съдбите на мнозина.
- Уейн, Маргарет Уейн – представи се тя на Стефан.
Прекараха по-голямата част от деня в разговори, на обед се храниха в скъп ресторант, където лично Деси беше направила резервация отпреди месец.
- Виждам, че всичко тук тече по масло и мед. Предполагам това се дължи основно на вас – рече тя на английски и се ухили.
- На целия ни екип – поправи я Стефан.
- И все пак, мисля да Ви предложа за друга позиция, където ще бъдете още по-полезен за компанията ни.
- Целият съм в слух.
- Става дума за внедряването на SAP технологията или Wave 2 версията в бизнес процесите на всичките двайсет и осем държави от корпорацията. Предполагам, че ще съуемете да изпълните задачата като начало за първите осем страни, които трябва да заработят със системата до януари 2012 година.
Стефан не отговори веднага. Капки пот избиха по челото на Маргарет.
- Разбира се – смили се той.
- Очаквах да приемете това предизвикателство.
- А аз да ми го предложите.
Двамата се разсмяха шумно, нетърпеливи да се оттърсят от напрежението. Остатъкът от деня прекараха в разходки из София, а вечерта във Военния клуб, където бяха организирали коктейл в нейно име. В края на деня всички бяха уморени и побързаха да се разделят. На сутринта Маргарет летеше обратно и нямаше да се видят отново.
Няколко седмици по-късно, Стефан трябваше да се присъедини към обучителна програма по новата система в сградата на САП България. Семинарът беше подготвен изцяло за международната адвокатска компания Fenix Lawyers, а Стефан щеше да бъде единственият служител от друга компания, който щеше да го посещава. Той беше допуснат по изключение и когато пристигна на първата лекция, му дадоха адреса и паролата на имейл, в който трябваше да получава информативни материали от обучението. Стефан нямаше намерение да се превръща в редовен студент и затова реши, че ще чете от материалите по-късно. След първата лекция, той посети още няколко и престана, тъй като ангажиментите по предаването на задълженията му на новия човек, избран за неговата позиция, се оказаха повече, отколкото предполагаше. Когато най-сетне намери време да се заеме с материалите по новата си задача, той реши да отвори имейла си. Започна от последните писма и установи, че след като обучението е приключило, имейлът продължава да се използва за обмяна на информация между служителите от адвокатската фирма. Няколко от писмата му се сториха странни. Бяха изпълнени с графики, които изобразяваха движенията на акциите на големи компании на международния пазар. В една от тях имаше отделна таблица за търгуването на акциите на Кока-кола. Стефан се заинтригува и започна да следи редовно пощата си. През следващите няколко месеца по-голямата част от времето му минаваше във взиране в стотиците изображения и таблици с информацията, приложена към тях.
- Преди трето число на всеки месец се случва нещо необичайно – каза една вечер той на приятелката си, Филипа, докато двамата пиеха вино в шумен ресторант.
- Да не би да следиш цикъла ми – опита се да се пошегува тя. – Хайде, стига с тези имейли. Да се позабавляваме! Намислила съм тази година да идем на сафари в Африка. Знаеш ли, че в ЮАР има гора, където хората оставят писмата си в стари обувки, завързани по клоните? Може би наистина е време да се поразсеем...
-
- Може би – отговори механично Стефан, а после изведнъж прие още по-сериозно изражение. – Слушай, не се шегувам. Тази адвокатска фирма е намислила нещо. Никога не съм разбирал много от финансови щуротии, но, Филипа – всеки месец около трето число Fenix Lawyers правят суперизгодна сделка с чудесно портфолио от акции от различни големи компании.
- Скъпи, толкова се радвам, че мислите ти са заети с подобни глупости. Така е сто пъти по-добре от това да изневеряваш...
- Филипа! – разсърди се Стефан. – Ти май наистина не разбираш. Искам да ЗНАМ дали съм хванал правилно схемата. Имам сериозни подозрения, че тия мазняри са забравили за моя имейл.
Филипа махна с ръка и стана. Тя не се интересуваше от делата на мъжа си, стига те да не пречеха твърде много на личния им живот. В такива моменти внезапно организираше екзотично пътуване, където двамата отиваха да се позабавляват. Тя смяташе, че ако Стефан се отдалечи за известно време от заниманията си, нямаше начин да не се охлади ентусиазма му. Обикновено беше права, но сега срещаше особено сериозна съпротива.
- Да тръгваме – рече просто Филипа.
Затова му харесваше това момиче – никога не можеше да разбере какво й е в главата. Как беше възможно да мисли за други неща при условие, че той й разкриваше цяла пещера със съкровища?! По същия начин реагира и когато й съобщи, че по някакви свои съображения е решил да помогне на фондация „Съвременност и просвета” да построи нова университетска сграда, в която да преподават нови преподаватели с нови идеи в главите си. Дори подобно дело не можа да я впечатли, а всяка друга жена би била очарована, ако мъжът й се заловеше с подобна инициатива. Филипа искаше само едно – да прекарват повече време.
През следващите месеци Стефан започна своето малко разследване, като изпрати Деси в Хърватска – там където се намираше седалището на Fenix Lawyers. Беше й поръчал да си наеме техен адвокат и да симулира, че иска да заведе бракоразводно дело. Разбира се, Деси нямаше намерение да се развежда наистина, не защото все още обичаше мъжа си, а защото на хоризонта не се появяваше друг. Планът им беше следният: Деси симулира, че иска да заведе бракоразводно дело, защото е влюбена в местен гражданин на Хърватска. Оглежда вътрешността на фирмата и докладва за всичките си впечатления оттам. Трябваше да записва всичко, което й направеше впечатление, за да получат доказателство дали наистина тази фирма беше „куха” и служеше за параван на нечия пералня за пари.
В помещението, което беше сравнително голямо, работеха малък брой служители – около десетина. Секретарката дъвчеше дъвка и надуваше балончета, но когато Деси премина през стъклената врата, тя оправи полата си и се опита да скрие лакочистителя от бюрото си. Помолиха я да ксерокопира документите си и така Деси разбра, че те не поддържат дори ксерокс машина – нещо, без което една самоуважаваща се адвокатска кантора от тяхната големина, не можеше да пропусне.
Един от няколкото дни, през които Стефан я беше „командировал”, Деси реши да се разходи из града. Струваше й се, че заслужава малка почивка за това, което правеше за него. На всичкото отгоре през цялото време трябваше да си държи устата затворена, а това беше изтощителна работа. Тя не спираше да се чуди как ли Стефан беше оправдал внезапното й излизане в отпуска пред останалите колеги? Деси се забавляваше при мисълта, че шефът й сега се бори с безбройната документация, която в момента заливаше бюрото му. Нека остане сам с всички бюрократични глупости, нека оцени колко е важна тя!
Опиянена от тайната мисия, която й беше възложена, тя си позволи разходката, защото внезапно й се прииска да демонстрира значимостта си, нещо, което не можеше да стори на работното си място. А и какво друго й оставаше – допълнителното възнаграждение за свършената работа не беше толкова щедро, колкото очакваше. Освен това знаеше, че шефът й наистина върши нещо нередно, нещо, което нито влизаше в задълженията му, нито се отнасяше до работата му. Тези изводи тя направи от напрегнатия вид, който той имаше, когато й предложи да замине. Никой никога не й предлагаше командировка, а и командировките не се предлагаха. Те бяха задължение, което се вършеше и толкоз.
Деси познаваше добре шефа си и когато той й нареди какво да стори през следващия ден в Хърватска, тя отвърна, че няма да има възможност, защото смята да се разходи из града. Стефан сниши глас, което означаваше, че е извън себе си от яд. Така правеше всеки път, когато побеснееше.
Малкото бягство на Деси в крайна сметка дотежа на съвестта й и тя реши да се реваншира като направи нещо, което шефът й не беше изисквал от нея. Пофлиртува с един от служителите и в резултат съумя да изнесе документи от бюрото му, като прилежно ги ксерокопира. После ги върна също толкова незабележимо при едно от посещенията си в офиса. След като няколкото дни изтекоха, тя реши да остане още седмица на собствена сметка. Поддържаха непрестанна връзка по скайп със Стефан и тя му съобщи за почти невероятната си находка, че в някои от документите се споменаваха имена като Иво Йосипович, президентът на Хърватска, и Путин. Както предполагаше, откритието й накара Стефан да забрави за малката й демонстрация на независимост.
За жалост обаче, в деня, когато се връщаше, Стефан трябваше да замине за Африка с приятелката си и Деси нямаше да може да му предаде ксерокопията веднага.
Филипа беше организирала месеци по-рано малката екскурзия в Африка, където щяха да ходят на сафари и да плещят на развален английски с местните. Там те си прекарваха добре, но радарите на Филипа улавяха напрежението в Стефан – той не можа да се отпусне докрая, макар, че желаеше това пътешествие толкова отдавна, колкото и тя.

- Изглежда истината е в о. Саона – предизвика го тя.
- Истината е в теб – отвърна той. – Където си ти, там е моето щастие. Виж, скъпа, знам, че напоследък не отделям много време за нас двамата... но повярвай ми – заел съм се с нещо, което може да промени живота ни завинаги. Може би в следващите години единствената ми грижа ще бъдат параметрите на подводния ми фотоапарат и курса, по който да подкарам яхтата си.
- Това не ми харесва. Никак – притесни се едва сега Филипа.
- Но ще, ще...
Тя поклати отрицателно глава и се опита да се разсее от страховете си. Те я обземаха някак насила, нежелани – като досадна работа, която трябваше да свърши. Инак й беше леко, без да можеше да обясни това, сякаш двамата със Стефан бяха на прага на ново прераждане.
- Жираф! Бързо! Искам да те снимам тук! А после, спомен и с носорога... Двамата, ще се снимаме двамата...
Щом се върнаха обратно в България, първата работа на Стефан в понеделник сутринта беше да се види с Деси. Тя беше дошла по дънки – нещо, което не си позволяваше преди.
- Напускам – рече тя и се усмихна загадъчно, когато останаха сами в кабинета. – Подадох предизвестие.
- Хърватската жертва се превърна в хищник – рече Стефан, изненадан от развоя на събитията.
- Да – и той напуска глупавата кантора. Развеждам се и отивам при него.
- Деси, ти едва го познаваш...
- Както и да е – това си е моя работа. Ето и документите – рече тя, като придоби делови вид. – Тук ще видиш много имена, които си чувал по телевизията, но може би още повече ще те учуди името на една наша обща познайница.
Стефан я погледна въпросително. Да, Деси щеше да му липсва – тази мръсница го оставяше да се бори сам с бюрокрацията в офиса и извън него.
- Коя?
- Маргарет Уейн... по бащино име Рокфелер.
- Какво?! – изуми се той.
- Изглежда грозната кучка е замесена в голямата каша. Толкова от мен. Останалото ще си го разчетеш сам.
Деси посочи към петте папки с документи, които лежаха на бюрото му.
След заминаването й Стефан прекара няколко дни, заровен в книжата. Изминаха пет седмици, преди да се престраши да посегне на общите им спестявания. Реши да запази тази своя стъпка в тайна от Филипа. Не искаше да губи време и енергия да й обяснява каквото и да било. Вложи двайсет хиляди лева в акции според изчисленията по графиките на трети септември сутринта. До вечерта цената на акциите се беше вдигнала двойно и той беше умножил парите си. Вместо да ги изтегли, Стефан започна да влага всеки месец събраната сума и така скоро спокойно можеше да се пенсионира.
До юни месец следващата година, той беше вече милионер. Ако продължаваше в същия дух, му трябваше още година, за да осъществи мечтата си. Остров Саона! Прекрасната му яхта се поклаща на пристанището. Той пие местен коктейл от собствения си бар на плажа. А Филипа му маха с ръка от водата. Намерила е морска звезда!
Телефонът му иззвъня и го откъсна от блаженството на мечтите. Беше Маргарет.
- Знам за малките ти игрички – рече мазно тя на английски.
- А аз за твоите – отвърна тихо Стефан, защото тонът й моментално го ядоса. – Бършеш задниците на големи личности. Не се съмнявам, че това ти харесва.
- Красивата ти женичка... може да умре до пет минути, ако не следваш инструкциите ми. Какво си мислеше, че ще забогатееш и ще извъртиш всички ни?! В тази игра участват играчи, много по-големи от мен и теб, умнико. Минала съм вече по твоя път и не можах да избягам. Нищо, че прадядо ми е световноизвестен банкер. Има и по-големи от него – но това не го пише в Уикипедия – нервният смях на Маргарет се изсипа като счупена ваза върху плочки.
- Ти си луда! – рече Стефан още по-тихо.
- Да оставим комплиментите. Ще се наложи да изпълниш няколко тайни мисии, преди да те пуснат с добрата сума, която така предвидливо си докара без знанието на Филипа.
- А защо просто не ме убият, кучка такава – Стефан очевидно беше извън себе си, защото сега почти шепнеше.
- Защото им е все тая – само жив могат да те използват, но ти не си заплаха за тях.
- Имам документи!
- Глупости! Нямаш нищо срещу тях – няма кой да ти повярва. Да те убият обаче би значело да създадат подозрения. Затова не се бой – ще забравят за теб, ако сега си послушен.
Стефан имаше отчаяна нужда да запали цигара. От няколко месеца се опитваше да ги откаже, но веднага щом получи информацията за мисията си в Москва, той извади цигара от чекмеджето и задими с треперещи пръсти. Дали Филипа беше добре?! Обади й се, а след това позвъни и на Деси. И двете не подозираха за това, което му се беше случило туко-що.
Трябваше да отиде в Москва и да се погрижи за превозването на двайсет камиона с пари от столицата към затънтено село в провинцията. Камионите, разбира се, щяха да бъдат облепени с реклами на Кока Кола – работата му в компанията се превръщаше в алиби за пред властите. Как му липсваше Деси сега, за да го измъкне от цялата бюрократщина по взимането на отпуски. От офиса щяха непременно да задават въпроси, а не можеше да си позволи да напусне работата си, защото така подписваше смъртната си присъда. Как щеше да оправдава присъствието си в Москва, ако не с превозване на сладкия сироп?
На следващия ден Стефан връхлетя в офиса с огромни сенки под очите. От километър можеше да се забележи, че не е мигнал цяла нощ. На бюрото го чакаше пратка от Хърватия, а под подател стоеше името на адвокатската фирма: Fenix Lawyers.
Стефан разтвори плика – вътре имаше три отделения. В първото бяха поставени подредени самолетен билет, хотелска резервация и виза за Москва – неща, за които Деси щеше да се бори в продължение на минимум месец, ако трябваше да организира пътуване. Във второто отделение беше поставен самолетен билет от Москва до Атина, където трябваше да отнесе важни документи до някакъв адрес. Чистото му досие и работата му в Кока Кола се оказваха идеални за подобна задача. Кой щеше да го заподозре? Та той пътуваше непрестанно по работа и още по-непрестанно по почивки. За миг си помисли да върне парите и да приключи с тази история – но тези, чиито имена лежаха в ксерокопираните документи, никога нямаше да го оставят на мира. В третото отделение лежаха чисто нови паспорти за него и Филипа, но с чужди имена, които трябваше да им послужат след като приключи с мисията.
Кой беше най-подходящия момент да разкаже всичко това на Филипа? Ако го направеше сега, нямаше да може да изпълни проклетата мисия спокойно. Никога не знаеше как щеше да реагира тя – не, сега не можеше да рискува. Вгледа се в новото си име върху паспорта – Едур. Е Д У Р - защо пък не. Едур, капитан на собствената си яхта, истински капитан, а не някакъв си мениджър с измислен сертификат по скуба дайвинг. Нима беше започнал да мисли за себе си по този начин? Колко бързо можеше да се промени човек? Не биваше да го допуска, не биваше да си го позволява на никаква цена.
Кое правеше човека такъв какъвто е – не работата му, по дяволите, не и проклетата работа. Какво беше Кока Кола за него сега – единствено удобно алиби за пред руските полицаи, а до скоро по-голямата част от живота му преминаваше в българския й офис. Кое тогава? Яхтата мечта, белнала се като чайка на пристанището в искрящо сините води на океана?

Не дори и това. Филипа – жената, без която не можеше да диша, второто му аз, неговата тиха революция срещу стремлението му към самоунищожение. Не... не беше само тя. Мечтата му – единствена можеше да го запази такъв, какъвто е. Страхуваше се от предстоящото, но някак беше уверен, че двамата с Филипа щяха да оцелеят и да прекарат остатъка от дните си щастливо. Странно! Мечтата му да има яхта и бар на остров Саона му изглеждаше толкова абсурдна някога, а сега, когато придобиваше реални очертания, той се страхуваше още повече. Не от премеждията, които със сигурност му предстояха, а от осъществяването на най-смелото му желание.
Очите му се напълниха със сълзи – за онзи човек в себе си, който се канеше да изостави завинаги. Огледа се в кабинета си, затърси трескаво на какво да спре погледа си. Видя снимка с другите инициатори от фондация „Съвременност и просвета”. Обеща си, че някой ден ще се погрижи за университета така, както никоя държава нямаше да го стори. Беше си същия, съвсем същия – само не трябваше да спира да мечтае.
www.podarimiprikazka.com