събота, 30 август 2014 г.

Подаръкът на старицата - сватбена приказка

Подаръкът на старицата
Малко преди сватбата си Илия бързаше към работното си място. По пътя го спря съсухрена старица, която поиска няколко стотинки. Илия извади портмонето си и понечи да й остави пари, но щом видя треперещата й ръка, поспря. Погледна часовника си. Закъсняваше. Въздъхна и я хвана под ръка.
-          Ела с мене, бабо, ще ти купя нещо да хапнеш.
-          Не искам да ям, чедо, друго ми трябва.
-          Какво ти е нужно?
-          Дървена кутийка.
-          Че защо ти е притрябвало такова нещо? – учуди се Илия.
Старицата не отговори, само го гледаше с умоляващи очи.
-          Хайде с мен. Аз работя с дървесина и ще ти направя – каза той.
Старицата се зарадва и двамата продължиха по пътя. Стигнаха късно в офиса му. Илия остави нещата си и отложи всичките си срещи. След това отиде в работилницата, преоблече се и сам започна да майстори кутийка за старицата. По обед всичко беше готово и той я подари на жената, като бързаше вече да се заеме с отложените си задачи.
-          Благодаря ти, момче. За благодарност ще ти дам специален дар – старицата извади сребърно ключе от единия си джоб.  - Всеки път щом го поставяш вътре, казвай какво искаш да промениш в себе си. Не след дълго ще получиш промяната.
Илия понечи да каже нещо, но старицата, която допреди малко едва ходеше, сега се обърна и изчезна с невиждана бързина. Той се зачуди още малко, поклати глава и се захвана с работата си. Работи усилено през деня, но не можеше да спре да мисли за кутийката.
Привечер, преди да се прибере, реши тайно да я пробва. Сети се за многобройните пъти, когато искаше да направи добро някому и вместо да получи благодарност – хората като че ли не виждаха добрината му. Пожела си да е по-всеотдаен за себе си, а не толкова за другите. Сложи ключето в кутийката и тя тракна.
После съвсем окъснял, се отправи към  дома си при любимата си, Десислава. Щом се прибра вкъщи, тя го прегърна и целуна. Илия я отдели от себе си и я погледна в очите. Тази жена бе всичко, което го правеше щастлив. Любовта му към нея преливаше и той я раздаваше на хората около себе си, независимо дали те го разбираха и оценяваха. Искаше да пътува с нея, да живее с нея, да се радва и тъжи с нея. Както и да се стараеше да мисли за себе си, тя винаги присъстваше.
 Но този път сякаш я видя по съвсем различен начин. Тя бе причината за тази всеотдайност и ако я нямаше в живота си, той не би могъл да бъде какъвто е.
И днес, в деня на сватбата си, Илия все още не е сигурен дали подаръкът на старицата, който сам изработи, наистина го промени. Но когато тази сутрин той видя най-красивата булка на света – бялата, прекрасна Десислава, той изведнъж проумя дара на старицата.  Всичко, което го правеше всеотдаен към останалите и всичко, което го правеше всеотдаен към себе си, бе любовта му към неговата собствена жена.


Първа публикация на английски език!

С гордост поствам първата си публикация на английски език в международното списание за литература "B.O.D.Y"! Може да я разгледате ето ТУК.
Тя включва откъс от новия ми роман "Синестезия", редактор е Michael Stein, a преводач - Ekaterina Petrova.
Специални благодарности на тези хора, както и на Sozopol Fiction Seminars, инициативата на фондация "Елизабет Костова" за всичко, което направиха за мен  Топло благодаря!

I am proud to post my first publication in English in the International literature magazine
B O D Y. It consists of an excerpt from my new novel "Synesthesia", editor is Michael Stein and translator is Ekaterina Petrova.
Many thanks to those two very important people for me, as well as to Sozopol Fiction Seminars, the initiative of Elizabeth Kostova foundation for everything they have done for me. Warm thanks!


Диана Петрова
автор и притежател на "Подари ми приказка"

понеделник, 25 август 2014 г.

Писмо до бащата



Мили татко,
Вече съм на повече от трийсет години, а все още те търся. В очите на един мъж, в поведението на друг. В изражението, в постъпките, в сигурността, която се старае да даде, в обичта.
Но никой от тях не е като теб. Те не копаят кладенци, не изпълняват тайно желания, не спестяват от обедите си, за да съм аз добре. Те не се намесват, когато не знам как да постъпя, не се осмеляват да взимат решения, не носят отговорност, не изслушват, не правят нищо, ако не ги помоля специално за това.
Като малка бях щастлива, че имах най-хубавия татко на света. Като по-голямо момиче се ядосвах, че той е толкова прекрасен, че никой мъж не може да се сравни с него и така ме обрича на нещастие в търсенето на някой по-добър.
Днес познавам много жени, които нямат и частица от това. Те не знаят с кого да сравняват, нямат идея, че е възможно да съществува мъж като този и животът им е поредица от саморазрушителни събития. Оттам мечтите им са скромни, а животът им се смалява заедно с мечтите.
Аз обаче съм свидетел как се случи такъв човек да живее в дома ми – пък било и за известно време. И като съм виждала какъв трябва да е мъжът, зная и каква може да си позволи да е жената.
Това, което днес постигам всеки ден с децата си, в работата си, в борбите си, в отношенията си – се случва, защото в свят, в който повечето жени не знаят как да се държат, аз някакси винаги съм знаела.
Искам да ти споделя, че именно защото се оглеждах в теб, аз мога да се чувствам удобно в кожата и на момиче, и на девойка, и на жена и вероятно на старица - още само предполагам за последното. Мога да бъда и принцеса, дето усеща граховите зърна под дюшека си, мога да бъда и най-силната жена на света, защото заедно с теб ставам нещо повече от това, което реално съм. Оценям го като най-големият подарък, който си направил за мен - с думите и действията си.
Искам да знаеш, че все още смятам, че мога да бъда щастлива във връзките си най-вече, защото някога съм живяла под един покрив с най-силния, най-милия, най-всеотдайния мъж на живота си. Било е отпреди да се родя и малко след това. Значи е възможно да се случи и по-късно.


Честит рожден ден, татко!


Сватбена приказка - Пътуване до Луната

Пътуване до Луната
Малко преди деня на сватбата си Радостин получи служебен имейл от шефа си, че трябва да работи следващата нощ в офиса. Шефът му се извиняваше за създалото се неудобство и обещаваше, че това е случай, който няма да се повтори. Радостин очакваше, че Петя ще му зададе куп въпроси, но за негово облекчение, тя не прояви особен интерес. Целуна го за лека нощ и скоро Радостин пътуваше към офиса.
В този ден имаше пълнолуние и Луната светеше в своя кехлибарен блясък. Радостин я загледа. Още от дете мечтаеше да пътува до нея - толкова беше красива тази луна, досущ като любимата му. Малко по-късно той влезе в офиса, запали осветлението и отиде до бюрото си. Там имаше пергамент, увит в пандела. Върху него беше изписано следното: „Подарък от котарака Капи за Манекена”. Радостин помисли, че това е изненада, която му е спретнала Петя, защото нямаше кой друг да знае за котарака им, но после бързо отхвърли мисълта, тъй като изглеждаше малко вероятно да са й дали достъп до офиса. Пресегна се и разтвори пергамента:
„Уважаеми Радостин,
Вашият котарак Капи е междузвездвен координатор по избиране на печеливши заселници на планети за пътувания до съответните луни. Вие едва ли сте подозирали това, когато сте го взели за отглеждане в дома си. Тъй като той искаше да прекара няколко земни години в едно от най-милите и щастливи земни семейства, избра именно вас. Вселенската камара на звездните наблюдатели категорично и единоизвънземно одобри решението му именно вие да пътувате безплатно до Земната Луна. Честито! Скоро при вас ще се приземи безшумна лунетарна капсула. Ако ни се доверите, влезте в нея и тя ще ви отведе на изключително кратко пътешествие до Луната, където ще разгледате някои кратери, самата земя от разстояние и ще получите наставления от инструктор по лунна походка. После ще ви върнем обратно.
Приятно пътуване!”
Радостин сгъна пергамента и се огледа невярващо. Това беше най-странната шега, която някой си правеше с него! Тръгна да си ходи и слезе при рецепцията на офис сградата. Там обаче имаше портиер, който го помоли да се върне обратно. Какво беше учудването му, когато влезе отново в офиса. В средата на помещението, сега имаше компактна капсула с една седалка. Огледа я отдалече от всички страни и дори малко се стресна, когато вратата й се отвори.
Поколеба се за последно и се вмъкна вътре. Надяна костюма, който беше прилежно приготвен, като се бори известно време да го закопчае на всички места, където имаше закопчалки. След това капсулата се затвори и блесна екран, който показваше бюрата в офиса. Скоро почувства размърдване и как капсулата потегля, чупи прозорците на офиса, а след това се извисява над града, над България, над облаците и се озовава в космоса. Не усещаше безтегловността си, което го усъмни, но реши просто да види какво ще се случи.
Докато пътуваше животът му от последните години беше преминал на лента и в почти всеки кадър присъстваха Петя и малката им дъщеричка, Ева. Толкова ги обичаше, а сега искаше повече от всичко да е с тях, да сподели звездите и космическите гледки. Изведнъж вратата на капсулата се отвори и вместо лунен пейзаж, пред него стоеше любимата му с екип от хора с фотоапарати, камери и кинематографично оборудване.
-          Повярва им поне за миг, нали?! Това е най-новият лунен симулатор, поръчан специално за един от най-големите молове в София. Екранизацията с излитането към луната бе създадена специално за теб под мое ръководство. Нямаш и идея какво направих, за да пренесат това чудо тук за една нощ! Но материалът се получи чудесно!
-          Какъв материал?! – Радостин я гледаше невярващо.
-          Филмът, скъпи! Заснет си вътре, а сега те снимат и тук. После ще направим монтаж. Целуни ме! Не стой така, това е сватбения ми подарък за теб.
Щом се окопити, Радостин я грабна в ръцете си и я целуна с цялата любов, на която беше способен. По време на краткото си лунно пътуване, той беше разбрал, че най-голямото му желание вече не бе същото. Точно сега той държеше в обятията си най-съкровената си мечта за чисто земно безлунно щастие.


Сватбена приказка с една любовна рецепта

Рецептата на магьосницата
Отпреди хиляди години та чак до наши дни в една пещера живее старата магьосница на любовта. Тя кове съдбите на хората и измисля пътищата, по които да ги събере. Старицата е майстор готвач на любовни истории и живее вечно. Записала е в дебела книга стотици разкази за човешки съдби, забъркани от самата нея. Често ползва като основни подправки особена черта на поне един от двамата влюбени. Така е сторила и с двете деца - Боряна и Никола – достойни жертви на нейната любовна кулинария. Ето и тяхната история.
Никола бил упорито момче още от малък – толкова, че сякаш упоритостта му била по-силна от самия него. Магьосницата преляла тази негова черта в живота, така че също толкова настойчиво да се повтарят важни срещи в живота му, без сам да съзнава това.
Веднъж малката Боряна минавала по улиците на родния си град и подритвала камъчета. Вървяла така, вървяла, докато видяла захвърлена прашка. Вдигнала я и я погледнала – нещо й се сторило така близко и познато, сякаш тя самата някога е притежавала дървената играчка. Оставила я встрани на тротоара. Може би притежателят й щял да я потърси. Тя не знаела, че по това време в същия град пристигнало на гости семейството на Никола. Пуснали момчето да се разходи из града, като го предупредили да не се отдалечава. Той взел прашката си със себе си, за да не скучае. Когато се върнал, осъзнал, че я е загубил.
Десетина години по-късно, когато Никола бил вече млад юноша, се връщал от училище по една софийска улица. Не щеш ли, съзрял паднала фиба на тротоара. Навел се и я взел в ръцете си. Фибата му напомнила на нещо, но бързо прогонил това усещане. Никола я оставил обратно, като решил, че някое момиче я е загубило и можело да си я потърси. Той не знаел, че час по-рано по същия тротоар преминала Боряна, която дошла в София на гости при леля си. Докато вървяла по улицата, Боряна свалила ластика от косата си и не забелязала, че фибата паднала.
Прескачаме още време, за да се пренесем в наши дни. Боряна се срещнала с Никола в дома на леля си. Щом видял хубавото момиче, тя му напомнила силно на нещо от детството му – на загубена вещ, но негова ли, нейна ли, не знаел. Тогава действал бързо, подпален от любопитството си. Предложил да изпрати девойката до центъра на града под предлог, че има работа там. По пътя разменили телефоните си и си обещали да се видят, но щом Никола се разделил с Боряна, забравил за странното усещане, което бил изпитал. Още не бил готов да получи най-големият дар в живота си.
Три месеца по-късно й телефонирал по грешка. Разприказвали се, но тя не пожелала да се видят. Тогава се проявила упоритостта му – същата, с която и животът му поднасял това момиче. Така той започнал да й се обажда редовно.
Сега всички ставаме свидетели как старата магьосница е омесила любовта на Боряна и Никола, без самите те да имат и представа какво е сторила.
Днес е важен ден. Събрали сме се, за да празнуваме. Сутринта по изгрев слънце магьосницата най-сетне извади сватбената питка на Боряна и Никола от магическата си фурна. Тя е полята с много обич и е зачервена и узряла от добре втасалото през годините тесто. Ухае на вкусно и е невероятна наслада за окото – едно от най-добрите изпълнения на старата жена.
И докато всички хапваме от ароматната питка, нека се замислим – дали и нашата собствена любовна история не крие тайна рецепта на магьосницата, дълго изпълнявана и непозната за самите нас – досущ като рецептата за любовта на Боряна и Никола.





сряда, 13 август 2014 г.

Сватбена приказка: Цветовете на вишната

Цветовете на вишната
Далеч оттук в една японска градина растяло вишнево дърво. Неговите цветове били най-ароматните в света и сияели с неземна хубост. Щом цъфнели, се откъсвали и се понасяли по земята.
Където попаднел прах от тях, настъпвала радост за хората – утешавали се тъжните, събуждали се за живот отчаяните, опиянявали се влюбените. Но за да се направи място на новото, дървото привличало частици от миналото на човеците и те се връщали към пръстта в японската градина по вятъра. Именно от хорското минало се хранело дървото, за да дарява от чудесата си.
Преди много години прашец от вишневия цвят попаднал и в дома на малкия Андрей от Лом. Тогава родителите му го изпратили да учи в друг град. Там се научил да се грижи за себе си, но детството му – то отлетяло по вятъра към далечната японска градина.
Години след това вишнев цвят попаднал в квартирата на Андрей. Не след дълго момчето завършило и заминало в София, за да учи и работи. Постигнал много, но това вече не му било достатъчно, както преди.  
Един ден, когато навън се разразила буря, Андрей се приближил до прозореца в дома си, за да го затвори. В последния момент вътре влетяла вишнева клонка. Той се навел и я огледал, но не забелязал нищо особено. Поколебал се дали да я хвърли обратно навън, но му харесали извивките й и я поставил на шкафчето до леглото си. След това забравил за нея и продължил живота си постарому.
В идните дни той срещнал Севдалина – тъй чудни били очите й, тъй мека кожата й, тъй красиви ръцете й. Влюбил се в нея със същото безразсъдство, с което вишневите цветове прелетявали през толкова много държави, за да носят промяна. Най-сетне се чувствал изпълнен и предишната му самотност отлетяла по вятъра към далечната японска градина.
Севдалина харесала вишневата клонка у дома му и я посяла в стара саксия. Клончето пуснало корени и родило пъпки. В деня, когато разбрала, че очаква дете, разцъфнал първия вишнев цвят. Той бил толкова омайно красив, че влюбените не можели да му се нагледат. През хиляди километри от старата японска градина, вишневото дърво можело да усети радостта на влюбените.
Замислило се. Не искало да наранява чистата любов на Андрей и Севдалина, да отнема нещо от миналото им. Не можело да продължава така. Дървото дарявало промяна на другите. Самото то обаче стояло все на същото място и не се променяло.
Внезапно затрещели гръмотевици. Разшумоляли се тревожно листата му. Корени засмукали живителни сокове от земята с всички сили. Запращяла кората му, изхрущяли старите клони. За една нощ дървото се разпъпило и рано сутринта разцъфнало в най-нежните цветове през целия си живот. Щом последните му цветчета се понесли по света, то посивяло, свило се и увяхнало. Така то щяло да бъде миналото в замяна на любовното щастие за Андрей и Севдалина.
Именно те са новите стопани на вишневото чудо, тук в далечна България – те го поливат ежедневно с любовта си, те му светят с чудните си души. Кой знае дали ще е нужно повече?!
Днес, уважаеми гости, специално за тяхната сватба, пристигнаха и последните вишневи цветове - дар от старото японско дърво. Само ако се огледате, може да ги видите край себе си.

Този път може да не успеят да утешат тъжните, да събудят желание за живот у отчаяните и да опиянят влюбените. Но точно те носят надеждата и промяната, от която всички се нуждаем.  Защото макар старото японско дърво да живя за другите, то отдаде живота си пред лицето на тази любов – за да може нищо на света да не е способно да помрачи семейното щастие на Андрей и Севдалина.