Приказка за годишнина от сватба

Усмивката на Татяна

Далеч в дълбините на Сакар планина в дълбока пещера, необитавана от години, живееше мързелива стара магьосница. Тя обичаше да се занимава с архивиране на човешки истории и правеше това по двайсет часа на ден. Беше се превърнала в легенда, в която някои вярваха, а други – не съвсем. Според преданието, за да се включи в световните работи, трябваше да се случи нещо наистина изключително.

По същото време в Националната компания за стратегически инфраструктурни проекти беше внесен нов план за строеж на магистрала номер 13, който да разделя природния парк „Сакар планина“ на две. През годините бяха извършвани много проучвания относно проектирането на магистрален път до Северозападна Турция, който щеше да създаде условия за засилено сътрудничество между страните на Балканите и поощряване на туризма в тези райони. Всички имаха изгода този строеж да се състои – работници, политици, европейци и балканци.

Единствено планината страдаше. Тя не желаеше никой да я посещава или разкопава. Не искаше да тъпчат тревите й, да нарушават тишината й, да мърсят водите й, да строят по повърхността й. Щом разбра за проекта, магьосницата реши, че ще направи всичко по силите си да провали строителството.

Мобилизира силите си и пусна армия от къртици да разкопаят района. После наводни мястото и дори симулира земетресение, за да уплаши работниците. Но нищо не помагаше. Те изливаха новия път метър по метър и все повече се приближаваха към планината. Магьосницата се ядосваше на неуспехите си и реши, че трябва да подходи по-хитро.

Докато скрита под невидимата си мантия, тя оглеждаше построеното, на мястото пристигна автомобил. От него слезе омайно красива жена с топли кафеви очи – топли като слънцето, което нагряваше камъните пред пещерата й. Имаше нещо в нея, нещо, заради което магьосницата веднага й се довери. Жената разговаря с няколко души и след като очевидно беше свършила работата си, се запъти обратно към колата.

Магьосницата не се поколеба. Върна се у дома и разрови архивите си. Благодарение на старателната подредба, съумя бързо да открие, че жената се наричаше Татяна и имаше прекрасно четиричленно семейство. Тя беше човекът, заключи магьосницата, който притежаваше силата да спре пагубния строеж.

Оставаше да се действа. Магьосницата повреди автомобила на Татяна и прегради пътя за други минаващи. Така нямаше да има кой да й помогне. Татяна излезе от колата и стъпи на недостроената магистрала. В този миг магьосницата я грабна и я отвлече вдън Сакар планина. Там тя омагьоса ушите й и докато уплашената Татяна усети какво се случва, вече можеше да чува вайканията на планината.

-       Ох, леле! Сега ще разсекат тялото ми на две.

-       Как да го разсекат? – попита с треперещ глас Татяна, която още не можеше да повярва, че чува самата планина да говори.

-       С магистралата! Олеле, а дечицата ми! Милите ми деца! Ще ги отровят!

-       Как ще ги отровят? – стресна се Татяна.

-       Ще разкашлят сина ми – Планинския въздух. Ще отровят с боклуците си дъщеря ми – Планинската река. Ще разплачат бебетата ми – горските дървета, ще уплашат животните ми. Ах, леле!

Магьосницата едва издържаше на досадното оплакване и реши, че и на Татяна й е дошло в повече. Затова отмени магията си и Татяна спря да чува планината.

Старата премина към втора точка от плана си. Тя пусна жената да се лее като водата, да търси и намира пролуки между камъните в гората. След това изсипа контейнер с боклуци по средата на реката и водата трябваше да ги заобикаля през цялото време.

Щом магьосницата се насити на ефекта от номера си, тя отмени и тази магия и направи друга – дари Татяна със способността да диша като листата. Върна я обратно при автомобила й, сама седна зад волана и запали мотора на колата. Татяна вдиша от въздуха и се разкашля така, че едва успя да спре. Магьосницата се побоя да не би да я задави и отмени и тази магия.

Старата не продума нищо. Слезе от колата и направи знак на жената да тръгва. Все още твърде изплашена, Татяна седна на шофьорското място и погледна през прозореца.

Магьосницата й се усмихна. После без да се бави, отново се покри под невидимото си наметало.

По пътя към дома Татяна не можеше да забрави нито оплакванията на планината, нито мъчението на реката, нито кашлицата на гората. Но най-много от всичко пред нея изникваше усмивката на магьосницата, която й напомняше на нещо твърде познато, нещо много близко до самата нея. Ами да! Тази усмивка тя често виждаше в огледалото, тази усмивка беше наследил малкият й син – Калоян, нея тя даряваше на прекрасната си дъщеричка – Калина. Тази усмивка издаде отговора й, преди да го е произнесла, когато съпругът й предложи да се омъжи за него пред бялата църква на остров Скиатос. И не на последно място, с тази усмивка бе отговорила на мъжа си, когато той я видя за първи път след второто й раждане.

Днес, пет години след като проектът за магистрала 13 не бе подписан и изпълнен от българска страна благодарение на една красива жена с добро сърце, тя същата, Татяна, прави годишнина от сватбата си с Бисер. Никой не знае как е разрешила всички препятствия по пътя си с такава лекота, че да не стане ясно кой стои зад цялата работа. Но и никой вече не се интересува.

Татяна си остава мила и спокойна съпруга, майка и жена. Тя още не е признала пред себе си, че усмивката й може да прави чудеса за дърветата, за реката, за планината и за провала на проекта „Магистрала 13“.

Ако попитате съпруга й – и той няма да признае много. Ще ви посочи децата си, ще целуне жена си и ще ви погледне. Тогава ще видите сами в очите на този мъж, който само едно може да направи щастлив. Там в зениците му грее най-вълшебната усмивка на света, усмивката, която носи живот, която преодолява и помирява, усмивката на най-прекрасната жена за него, усмивката на Татяна. 

Подари ми приказка

Диана Петрова