Не е за слаби сърца!
Свиня
Харесвах стопаните си. Мъжът беше висок, кльощав и намръщен. Винаги ми даваше храна под час, а това е много важно за една свиня. Не поддържаше кочината ми чиста и това го правеше идеалния господар. По стените на кочината имаше стари следи от храна, тъй като аз ядях шумно, бързо и поглъщах всичко каквото ми сервираха. Понякога от коритото ми хвърчеше ярма и пръскаше дори по мрежата, която стоеше в най-далечния край от коритото и ме отделяше от външния свят. Кочината ми бе тясна, но аз не се притеснявах от този факт, като кучето например. Една свиня няма нужда да се движи много, а едно куче винаги се ядосва на това. Господарят ми обичаше да ме подръпва за ушите и да ми говори нещо. Не знам дали беше глупав, като си мислеше, че го разбирам, или изобщо не го интересуваше това. Понякога имах чувството, че идваше при мен да се оплаче от пиперливия нрав на господарката ми. Тя беше дребна и също слаба жена. Лицето й бе почерняло, а носът й стърчеше поне едно копито пред лицето й. Беше строга и изобщо не ми говореше. Грижеше се за мен само ако господарят ми отиваше на полето за цял ден и нямаше кой друг да ме нахрани.
Кочината беше моят свят и аз го обичах такъв, какъвто е. Често си мислех, че ако можех да излизам навън, непременно бих повъртяла задните си части и гръбнака, за да видят кокошките какво значи истинска мръсотия и истински късмет. Но това не беше съвсем важно за мен. Имаше друго, което ме караше да грухтя кротко всяка вечер, преди да заспя. Мечтаех да се овъргалям в гьола пред къщата. Той можеше да се види през мрежата на кочината ми, а това ме караше да потръпвам и да го желая с цялото си сърце и душа. По цели нощи кроях планове как да се измъкна, за да осъществя мечтата си. Това беше трудно, защото обичах господарите си и не исках да ги наранявам, като бягам от вкъщи. Но една нощ... една от онези нощи, в които не се заспива и винаги си представяш нещата по-големи, по-неотложни и по-страшни, отколкото са... всичко се промени. Тогава, малко преди разсъмване, взех решение. Щях да го направя, но трябваше да издебна време, в което няма никой вкъщи. Трябваше и да обмисля как да се върна незабелязано.
Оттогава дните ми минаваха в следене на ежедневнитие излизания на господарите, а нощите в кроежи за риене на дупка, през която да избягам. Дупката не можеше да бъде нито малка, нито тясна. Трябваше да се избере място, откъдето да се започне копаенето. То пък не трябваше да бие на очи (това бе най-трудната част) и разбира се бе нужно проходът, който исках да издълбая, да бъде достатъчно здрав, за да не се получи така, че докато изпълзявам, върху главата ми да се срине пръстта. Би било неприятно, защото можеше да ме задуши. Всъщност за пръст бе трудно да се говори, тъй като подът на моята кочина бе покрит с пластове от многомесечните ми изпражнения. Знам, че подобно събитие би могло да доведе до повръщане при хората. Един път на гости ни дойде висока, млада жена, която миришеше на пресни плодове и цветя. Носеше обувки със странни удължения под петата си и стъпваше така все едно туко-що някой козел я е бутнал отзад. Щом ме видя, тя се преви няколко пъти и накрая повърна шепа храна. Моментално съжалих, че не повърна върху оградата, а успя да се обърне настрани. Можех да опитам какво е обядвала – всяко разнообразие е добре дошло за една свиня.
Но да се върна на дупката... простете несвързания ми разказ на тези отдавна отминали събития, но свинският мозък не може да мисли дълго за едно и също нещо. Това е всеизвестен факт сред свинете и се дължи на мързеливата им природа. И така историята на моето бягство започва от онази нощ, в която взех твърдо решение...
www.podarimiprikazka.com
четвъртък, 31 март 2011 г.
понеделник, 28 март 2011 г.
курсова работа по Станислав Гроф!
Наблюдение, опит, памет като елементи на творческия процес през призмата на „Приключението да откриеш себе си” на Станислав Гроф
Героят ми живееше на късо разстояние от тялото си.
Джеймс Джойс
Човекът, написал „Психология на бъдещето”, популяризирал откритието на Албърт Хофман за използването на ЛСД в активната психотерапия, терапевтът, доказал много теоретични постановки на Карл Густав Юнг по емпиричен път – това е д-р Станислав Гроф. Той наблюдава, опитва със себе си и другите и се рови в паметта или както той самият би казал, се занимава с единствения проблем на нашата планета: хората.
Станислав Гроф е роден през 1931 г. в Чехословакия и е психолог и психиатър, който създава холотропната терапия (лечение посредством използване на техники с учестено дишане), помогнала на милиони хора по света да се справят с психическите си проблеми. Четирийсет години изследвания в областта на различните нива и изменящите се състояния на съзнанието, както и развитието му в посока духовно израстване, полагат основите на трансперсоналната психология. Тази наука се занимава с феноменологията на съзнанието или с онези състояния, които излизат извън личната централност и самодостатъчност.
Станислав Гроф е един от най-мощните реформатори на психологията и психиатрията от миналия век и един от основателите на психологията на бъдещето.
Обект на настоящото изследване е как Гроф доказва или другояче казано достига до творческото откритие на живота си, а именно колко всестранна и трудноизмерима е паметта на човека. Инструментариумът за осъществяването на това лично и професионално пътуване се състои от три помощни средства: наблюдение, индивидуални и групови опит и памет. Чрез своята памет Гроф достига до идеята да изследва човешката памет като цяло. Това е най-силния залог за развитието на психологията на бъдещето.
Тази памет се връща до перинатално ниво, преодолява пространството, регресира до идентификация с растения, животни, неодушевена материя, неорганични процеси. Оттам продължава към планетарно съзнание, извънземни преживявания и стига до идентификация с цялата физическа вселена. Паметта не се движи само в една посока, тя преодолява времевите ограничения – връща се в миналото и се изстрелва в бъдещето, стеснява и разширява съзнанието, среща се с духове на животни, растения, посещава други вселени, сблъсква се с приказни секвенции, преживява блажени и гневни божества, получава прометеевата искра или творческото вдъхновение, прониква в демиурга и космосътворението, умира и се преражда хиляди пъти... докато не достигне до супра и мета-космическата пустота. И всичко това не са бръщолевици от някоя смотана спиритическа брошура, а резултати от емпиричен материал.
Преди да докаже, че характерните черти на човешката памет са точно такива, Станислав Гроф изследва своята собствена памет. Оттам той преминава през опита с хиляди пациенти през 60-те години на миналия век, преди правителството да забрани използването на вещества като психеделиците (напр. ЛСД), които той използва като катализатор на подсъзнателните процеси или за активна психотерапия, съчетани със стриктно наблюдение на пациентите. Станислав Гроф не се отказва и разработва нов метод за достигане до други нива на съзнавано и несъзнавано – чрез холотропно дишане, съчетано с напеви, биене на барабани, монотонни танци, сетивно претоварване, лишаване от храна и сън, кинестетични средства като въртяща се кушетка. След като акумулира дългогодишния си опит от своите професионални дръзновения, той описва наблюденията и заключенията си, подкрепени обилно с факти от сеансите, които е провеждал през десетилетията. Излага ги в книгата: „Приключението да откриеш себе си”, която смазва патриархалното убеждение за вредността от използването на психеделични вещества в психотерапията, предизвикано от ширещата се злоупотреба с психеделични наркотици и предприетите мерки за забраната на тяхната употреба.
В увода към книгата си Станислав Гроф заявява: „Моята цел бе да напиша едно достъпно ръководство по самонаблюдение и емпирична психотерапия...” и наистина го прави. Онова, което пропуска да спомене в началото е, че историята за личното и груповото съзнавано и несъзнавано може и да не се хареса на читателя. Това обаче няма да я направи по-малко достоверна и силна.
Колкото и да ми се искаше да разделя настоящата курсова работа на отделни точки, не можах да го направя, защото не видях наблюдението, опита и паметта в творчеството на Станислав Гроф като три отделни единици. Те са неразривно свързани, защото без самонаблюдение и наблюдение, той никога не би могъл да изследва въпросите за човешката памет, а именно тези негови изследвания минават през четирийсетгодишния му опит като психотерапевт. В курсовата работа разглеждам творческия процес през призмата на написана от него книга: „Приключението да откриеш себе си”. Тя не е единствено пътеводител към откритията му. Тази книга е като клечка кибрит – пали огън, който не може да угасне. Всъщност, горещо препоръчвам да не се запознавате с творчеството на този човек, ако нямате желание за промяна. Опасността идва оттам, че книгата не може да не трансформира читателя си. Ако обаче той не е готов за това, ако не притежава необходимата енергия и страст да прави живота си по-осъзнат (и в контекста на книгата по-неосъзнат ), по-добре е да остане в щастливото си неведение.
За прочита на настоящата курсова работа обаче притесненията са излишни. Тук единственият риск, който се поема, е да ви хареса този смятан за смахнат от научните среди лекар.
Във връзка с опита на Станислав Гроф, ще се отнеса към неговия експириментален опит, който осигурява емпиричен, а не теоретичен достъп до несъзнаваното.
Като начало искам да отбележа, че трансперсоналният подход към оголването на скритите кътчета от паметта в творчеството на Станислав Гроф минава през традиционния академичен подход от нивото на припомняне-анализ. Този метод се допълва с други две нива: перинаталното (с ударение върху феномените на раждането и смъртта) и трансперсоналното, което позволява постигането на емпирична връзка с всички аспекти на света, както и с митологични и архетипни сфери.
Резултатите от сеансите на Гроф доказват, че дълбинното самонаблюдение при повечето хора започват с елементарни визии на цветове и геометрични фигури, чуване на звънливи или бръмчащи звуци, вкусови или обонятелни възприятия. Те не играят особена роля в саморазбирането. Това представлява т.нар. преодоляване на сензорната бариера или подготовката за същинското пътешествие в дълбините на духовното.
Експериментите на Гроф сочат, че следващият леснодостъпен дял на психиката е личното несъзнавано, което се разкрива на споменно-биографично ниво – често използван дял в традиционната психотерапия. Паметта на това ниво е свързана с важни събития и обстоятелства от живота на личността – от раждането до настоящия момент. Едно от условията тази памет да се активира е да бъде достатъчно значима в емоционално отношение, което, освен всичко друго, и спестява усилия на терапевта да отсява значимото от незначимото. Разбира се, биографичният материал не се припомня отделно, а образува отчетлива констелация или върви със сбор други спомени, но от различни периоди в живота на личността. Общият знаменател е силният емоционален заряд. Тези системи на кондензирани преживявания представляват общи организационни принципи, които действат на всички психични нива.
Връзката между горното ниво и перинаталното се осъществява посредством спомените за изключителен дискомфорт и болка. Тези спомени могат да се възпламенят в редки случаи на пневмония, дифтерит, магарешка кашлица. Интензитетът на „спомнянето” е толкова силен, че хората, достигнали до този стадий съобщават за емпирична идентификация с ранени или умиращи воини от различни епохи, затворници, концлагеристи, родилки, животни, нападнати от хищник. На това ниво биографичните познания се пресичат с трансперсоналните, т.е. връзката не е еднопосочна.
Следват преживявания на сблъсък със смъртта. Симптомите са колебания на телесна температура, поява на обриви, треперене, гърчове и други двигателни смущения. Изживяванията са тясно свързани със спомените на явления, имащи отношение към раждането. Така пациентът навлиза в същинската перинатална фаза, където се реализират спомените му от живота в утробата и процеса на изгонването му от нея. Перинаталното разкриване отново е съпроводено от трансперсонални преживявания като архетипни визии на Великата Майка или Ужасната Майка Богиня, чистилището, рая, ада. Станислав Гроф разделя перинаталното ниво на три базисни матрици, които отразяват отделните етапи от живота в утробата.
Първата матрица Гроф нарича „амниотична вселена” и тя се гради върху симбиозата на плод и майка в преднаталния стадий от бременността или преди свързването на оплоденото яйце със стената на матката. Това е безметежно състояние, наподобяващо океан, което се изразява в идентификацията на пациента с медуза, риба, делфин, кит или с междузвездното пространство, космонавта, реещ се в безтегловността. Накратко, това е паметта за космическото единство, което преодолява време и пространство и изпитва дълбока обич към цялото творение. В този смисъл една агресивна интервенция като спонтанно помятане или аборт се преживяват от пациентите му във вид на кървави апокалиптични видения за края на света. Във връзка с тази матрица един от пациентите на Гроф споделя след края на сеанс: „Имах чувството, че се свивам и ставам все по-малък. Плувах в искряща течност. Изпълваше ме усещане за покой – с нищо несравним покой. Докато се разтварях в абсолютната пустота, ставах все по-малък и по-малък. Затова пък имах чувството, че вече нищо не ме ограничава.”
Втората базисна матрица е наречена „Поглъщане от космоса и безизходност”. Този емпиричен модел Гроф свързва с началото на биологичното раждане и смята, че е съпроводен с тревожни химически сигнали. Плодът се притиска от спазмите, но системата на майчината утроба е напълно затворена. Шийката на матката не се е разширила и изход няма. Конкретните спомени за надвисналата заплаха, която представлява този период от раждането, се преживяват от пациентите на Гроф като тревожност и усещане за надвиснала угроза. Източникът е неясен и субектът тълкува света в параноиден контекст. Често си представя, че е преследван, някой желае да го отрови, хипнотизира, обсеби или отвлече. По време на сеанс поддвластните на тази матрица изпитват чувството, че навлиза в триизмерна спирала, центрофуга или въртоп, които го засмукват към собствения им център. Поглъщат ги чудовища или ги нападат октоподи, самите те слизат в царството на мъртвите или попадат в лабиринт. Аналитичното съзнание може да отхвърли тези странни образи, но те имат дълбока емпирична логика според Гроф. Въртопът е заплаха за организма, плаващ във водна среда и го принуждава да прави некоординирани движения. Октоподът, който сграбчва жертвите си и ги души наподобява заклещването на плода при отварянето на таза по време на изгонването на бебето. Авторът вмъква, че митологични фигури като Прометей и Сизиф отразяват напълно перипетиите на зародиша в този етап. Ето и споделеното след края на сеанс от пациент, попаднал в сухожилията на тази матрица: „Всичко стана мрачно и плашещо, усетих прилив на панически страх. Светът изглеждаше изпълнен с болка, страдание и смърт. Имаше само неизлечими заболявания, едно от които беше и животът. Как е възможно да не съм го виждал досега?... Внезапно натискът изчезна като с магическа пръчка и аз се изхлузих от този пъкъл. Усетих че ме облива светлина като в картините на Ван Гог. Бях гладен.”
Третата базисна матрица Гроф свързва със стадия от раждането, когато контракциите продължават, но шийката се е разширила и позволява промъкване на плода през родилния канал. Разказите за преживяната памет на пациентите убеждават Гроф, че този стадий предполага чутовна борба за оцеляване и смазващ механичен натиск. Паметта избира няколко аспекта, които да претвори по време на сеанса: титаничния аспект, садомазохистичните преживявания, силната сексуална възбуда, демонични епизоди, скатологични проблеми и срещата с огъня.
Титаничният аспект отразява уродливостта на силите, с които се сблъсква човек на въпросния стадий. Крехката глава на плода се сплесква в тазовия канал. Пациентите виждат мълнии, вулкани, урагани, войни, революции, атомни бомби по време на сеанс. Случва се и вариантът да е по-умерен като получаване на видения за лов на диви животни, подвизи на митични герои.
Садомазохизмът в сеансите на Гроф се изразява чрез яростта на организма, който се бори за оцеляване срещу деструктивните сили. Сцените, които се „припомнят” или изживяват в този аспект, са самоубийства, изтезания, екзекуции, жертвоприношения.
Гроф се затруднява в обяснението си на сексуалния компонент, който явно трансформира нечовешкото страдание като задушаването в сексуална възбуда, стигаща до екстаз. Примерите се търсят в историята на секти, житията на мъченици, в документалните наблюдения на хора, умрели на бесилото.
Демоничният елемент се открива в контекст от изживявания на сцени с вещерски шабаш, сатанински оргии и черни меси.
Скатологията в паметта за събитията около раждането се обяснява с факта, че във финалната му фаза плодът може да влезе в пряк контакт с изпражнения и друг подобен биологичен материал. Тук пациентите на Гроф си въобразяват сцени с пълзене в отходни канали, пиене на кръв и урина, гледки на разлагаща се материя. Той често ги определя като потресаващи срещи с най-неприятните аспекти на биологичното съществуване.
Ето и споделено: „Чувствах се като в стоманена преса, която всеки миг ще ме размаже, но в същото време бях хипнотизиран от този неудържим прилив на жизнена енергия... Изневиделица настъпи пълна промяна. Усетих, че съм попаднал в нещо отвратително, затъвах в помийна яма.”
Най-трудно разбираемият елемент от перинаталната символика за мен беше срещата с огъня. По време на сеанс пациентът наблюдава сцени с изгаряния на клада и се идентифицира с изтезаваната жертва. Гроф смята, че биологичното съответствие е безразборният обстрел с периферни неврони, на които е подложен плодът. Интересно е да се отбележи, че Гроф се е натъквал на разкази от родилки, които в този стадий от раждането споделят, че са се чувствали така, все едно влагалището им гори. Но обяснението с невроните не е научно доказано и за мен остава открит въпроса защо пациентите на Гроф преживяват срещи с огъня.
Четвъртата базисна матрица е свързана с „изгонването” на бебето. Наблюденията на Гроф тълкуват раждането като съпроводено със силна тревожност, болка, натиск и сексуално напрежение, след което настъпва успокоение. Мракът е последван от ярката светлина на деня. Пациентите първо преминават през достигане до тотална анихилация, последвана от от образи на архетипни божества, цветовете на дъгата, сложни шарки на паунови пера или праисторически пейзажи. Субектът изпитва чувство на духовно освобождение, изкупление и спасение. Гроф уточнява, че последното важи само за пациенти, чието раждане е било нормално и леко. Ето и момент, който най-добре описва самият той по време на сеанс с ЛСД: „И тогава бях облян от божествена светлина със свръхестествен блясък и красота, чиито лъчи се пръскаха като фойерверки, напомнящи шарки на пауново перо”.
Многобройните сеанси, както и личният опит на автора, подкрепят теорията за перинаталната памет така, че тя изглежда съвсем логична и ясна.
Трансперсонална психология
Няма да влизам в подробности по въпроса за преживяванията от трансперсонален характер. Те са толкова много и толкова разнолики, че само тяхното изброяване е достатъчно доказателство за бездънния характер на човешката памет. Голяма част от тях се пресичат, има скокове от едно ниво на преживялости в друго. На пръв поглед хаосът е пълен. Но ако се вгледаме по-внимателно, картината все повече ще заприлича на произведение на Кандински. В дебрите на несъзнаваното съществува ред и Станислав Гроф успява да го улови и предаде. Най-любопитни са разказите му за случки с пациенти, изживяли преодоляване на време-пространствените отношения. Тук се класифицират преживявания от ембрионални спомени до достигане на космическо съзнание. Включват се идентификации с животни, растения, срещи с извънземни цивилизации и много други. Понякога паметта за тези неща се материализира във физическата реалност, която твърдим, че съществува, уповавайки се на сетивата си за нея. Тогава пациентите прекрачват в сегашността, докато изживяват психоидни събития, а именно – развиват спиритични способности или извършват свръхестествени психически постижения. От спонтанни събитията могат да преминат и в съзнателна психокинеза като церемониална магия, изцеляване и врачуване.
Чудесно е, че потокът на речта в книгата на Гроф е претруфен с клинична терминология – не че не е достъпен за масова аудитория, но съвсем фино поставя бариера, която да предпази „слабите сърца” от пожелаването да се гмурнат в тази революционна психология. Грижовен като баща, Станислав Гроф изглежда така, сякаш е помислил за всичко, макар това съвсем да не е вярно. Ето и доказателството. Книгата започва с изречение, което моментално би отказало средностатистически човек, който работи, гледа деца и ходи на почивка всяко лято, да я прочете: „Бях още в началото на професионалната си кариера, когато няколко мои дълбоки преживявания с психеделични вещества... привлякоха вниманието ми към необичайните състояние на съзнанието.”
Книгата разказва за някои факти, подкрепени от повече от 4000 експеримента, не само за да свидетелства за открития, а за да изясни защо пътуването към себе си е важно: то лекува. В едно интервю със Станислав Гроф, той споделя, че „психеделиците могат да бъдат използвани за придобиване на духовен опит, за целите на изкуството и, разбира се, за терапевтични нужди”.
Професионалният път на Гроф към психотерапията с психеделици започва в момент на изгарящи вътрешни колебания. Той не е сигурен накъде да се насочи и което е по-лошо, е отегчен. Тогава се случва така, че му предлагат да стане доброволец в ЛСД експеримент. В департамента по психиатрия на пражкото медицинско училище, където работи, се получава пратка с ЛСД ампули от швейцарска фармацевтичната фирма „Сандоз”. Компанията прилага молба да се изследват евентуални терапевтични ползи от слабо познатото вещество ЛСД. Така Гроф става един от първите доброволци. След сеанса той е напълно променен. Преживяването му е толкова вълнуващо и разтърсващо, че то рефлектира върху целия му понататъшен професионален и личен живот.
Според Гроф съвременната наука няма подходящо обяснение за много ментални феномени, но и не желае да има, тъй като това би било огромен скок, сравним с преминаването от Нютоновата физика към квантовата. Гроф доказва чрез експериментите си, че често пъти хора по време на психотерапевтична сесия си спомнят за минали съществувания или за усещания от преживявания в майчината утроба. Материалът обаче е умишлено пренебрегван от съвременната психиатрия. Но откритието е налице и то вече не може да бъде премълчано: престоят в майчината утроба носи огромен пласт от енергия, много силна програма, която оказва огромно влияние върху човешкото здраве. При условие, че този материал за задържаната памет се извади на светло, съществува надеждата за лечение на нелечими досега психични и физически заболявания.
Теориите на Гроф не само са резултат от личните му наблюдения и опит, а и от активирането на личната му памет. Сам той споделя, че неговата креативност се корени в индивидуалните му трансперсонални изживявания. Така е и с останалите пациенти. Затова често на сеанси се подлагат хора, които желаят да се развиват творчески в литературните, художествените и др. среди, без да идват за конкретен физически или психически проблем.
Станислав Гроф се захваща за работа. Той решава да използва наблюденията и опита си, както и личната и колективната памет, в терапията на пациенти със съвсем конкретно и полезно действие. Започва да разработва терапевтични методи с помощта на техниките за холотропно дишане, които развива със съпругата си, Кристин. След четирийсет години работа в тази насока, днес неговият принос за психическото и физическото здраве на хиляди пациенти е огромен.
Гроф лекува хора със злободневни, банални проблеми. Ще дам няколко примера, за да подкрепя гореказаното.
Например, в професионалната му история има пациент - шофьор на камион, който отива при него с молба да му се помогне да спре да се кара със съпругата си за незначителни неща. Човекът бил искрено притеснен, че не може да се справи с толкова просто наглед нещо. След сеанс при Гроф, шофьорът изиграва древен танц на бик, чийто вид е вече изчезнал, с абсолютна прецизност. След като наблюдава записа на собствения си танц по време на сеанса, човекът признава, че никога не си е представял, нито чел за този вид бик. По-интересното обаче е, че след сеанса, този човек се прощава с проблема си завинаги, и то като с магическа пръчка.
В друг случай млада жена страда от дълги месеци от силни мускулни спазми и болки във врата, горната част на гърба и раменете. Мерките, които взела, й донесли само временно облекчение. Жената се подлага на терапия с холотропно дишане, по време на коята има чувството, че се превръща в рак. След като терапията приключва, тя вече не изпитва болки.
Жена на име Гладис идва при Станислав Гроф заради продължителната депресия, от която страда всяка сутрин от 4 часа в продължение на няколко часа. По време на сеанса тя започва да пее на съвършен сефарадски език, който се състои от средновековен испански и иврит. Гладис не е еврейка и дори не говори съвременен испански. Тя никога не е чувала за този език и няма идея какво представлява. Когато по-късно специалист по древни езици превежда от записа изпятото от нея, се вижда, че то гласи следното: „Страдам и винаги ще страдам. Плача и винаги ще плача. Моля се и винаги ще се моля.” След еднократен сеанс тази жена спира да изпада в депресивни състояния рано сутрин.
Ето и още една успешна психотерапевтична история. Денис има дългогодишна тежка фобия от птици и пера, която не може да излекува, въпреки неколкократните си опити. Тя се подлага на холотропна терапия и след края фобията й изчезва. На въпроса какво е почувствала по време на сеанса, тя споделя, че първоначално е усетила тялото си като силно, мускулесто и мъжко. После получава видение, че участва в жестока битка в древна Персия. Изпитва внезапна остра болка в гърдите. След това се вижда как лежи на земята и умира в праха на горещия ден. Забелязва лешояди над себе си, които се приближават на големи кръгове. Те я заобикалят и я чакат да умре. Докато още била жива някои от тях се приближават и започват да късат парчета от плътта й. Тя отчаяно се бори, но губи битката с лешоядите.
Причината за изчезването на физически или психически проблеми у пациентите понякога е логична и ясна, макар и ненаучно доказана. Друг път няма никаква връзка между преживяното по време на сеансите и последващото го изцеление (като в случая с шофьора на камион и танца на бика). Станислав Гроф все още работи за по-подробно изясняване и координиране на процесите по холотропно дишане. Случаи на вредно или неблагоприятно влияние от тях не са регистрирани. В повечето случаи те помагат на пациента да се справят частично или пълно с проблемите си.
Не успях да издържа на изкушението да убеждавам колко важно е да се запознаем със себе си през изследванията на Гроф. Това е така, защото магията на творческият път към откритията на този забележителен учен и лекар е логичен, прост, но труден, и затова изглежда по-реален: през самонаблюдението към наблюдението, опита и паметта. Авторът картографира с емперичен материал най-краткия път до духовното съдържимо на човека, който в обичайното си състояние се идентифицира с много малък фрагмент от това, което наистина е. Гроф променя възгледите на пациентите си, лекува ги и упражнява положителен ефект върху живота им. А не прави ли същото и творецът гений?
podarimiprikazka.com
Героят ми живееше на късо разстояние от тялото си.
Джеймс Джойс
Човекът, написал „Психология на бъдещето”, популяризирал откритието на Албърт Хофман за използването на ЛСД в активната психотерапия, терапевтът, доказал много теоретични постановки на Карл Густав Юнг по емпиричен път – това е д-р Станислав Гроф. Той наблюдава, опитва със себе си и другите и се рови в паметта или както той самият би казал, се занимава с единствения проблем на нашата планета: хората.
Станислав Гроф е роден през 1931 г. в Чехословакия и е психолог и психиатър, който създава холотропната терапия (лечение посредством използване на техники с учестено дишане), помогнала на милиони хора по света да се справят с психическите си проблеми. Четирийсет години изследвания в областта на различните нива и изменящите се състояния на съзнанието, както и развитието му в посока духовно израстване, полагат основите на трансперсоналната психология. Тази наука се занимава с феноменологията на съзнанието или с онези състояния, които излизат извън личната централност и самодостатъчност.
Станислав Гроф е един от най-мощните реформатори на психологията и психиатрията от миналия век и един от основателите на психологията на бъдещето.
Обект на настоящото изследване е как Гроф доказва или другояче казано достига до творческото откритие на живота си, а именно колко всестранна и трудноизмерима е паметта на човека. Инструментариумът за осъществяването на това лично и професионално пътуване се състои от три помощни средства: наблюдение, индивидуални и групови опит и памет. Чрез своята памет Гроф достига до идеята да изследва човешката памет като цяло. Това е най-силния залог за развитието на психологията на бъдещето.
Тази памет се връща до перинатално ниво, преодолява пространството, регресира до идентификация с растения, животни, неодушевена материя, неорганични процеси. Оттам продължава към планетарно съзнание, извънземни преживявания и стига до идентификация с цялата физическа вселена. Паметта не се движи само в една посока, тя преодолява времевите ограничения – връща се в миналото и се изстрелва в бъдещето, стеснява и разширява съзнанието, среща се с духове на животни, растения, посещава други вселени, сблъсква се с приказни секвенции, преживява блажени и гневни божества, получава прометеевата искра или творческото вдъхновение, прониква в демиурга и космосътворението, умира и се преражда хиляди пъти... докато не достигне до супра и мета-космическата пустота. И всичко това не са бръщолевици от някоя смотана спиритическа брошура, а резултати от емпиричен материал.
Преди да докаже, че характерните черти на човешката памет са точно такива, Станислав Гроф изследва своята собствена памет. Оттам той преминава през опита с хиляди пациенти през 60-те години на миналия век, преди правителството да забрани използването на вещества като психеделиците (напр. ЛСД), които той използва като катализатор на подсъзнателните процеси или за активна психотерапия, съчетани със стриктно наблюдение на пациентите. Станислав Гроф не се отказва и разработва нов метод за достигане до други нива на съзнавано и несъзнавано – чрез холотропно дишане, съчетано с напеви, биене на барабани, монотонни танци, сетивно претоварване, лишаване от храна и сън, кинестетични средства като въртяща се кушетка. След като акумулира дългогодишния си опит от своите професионални дръзновения, той описва наблюденията и заключенията си, подкрепени обилно с факти от сеансите, които е провеждал през десетилетията. Излага ги в книгата: „Приключението да откриеш себе си”, която смазва патриархалното убеждение за вредността от използването на психеделични вещества в психотерапията, предизвикано от ширещата се злоупотреба с психеделични наркотици и предприетите мерки за забраната на тяхната употреба.
В увода към книгата си Станислав Гроф заявява: „Моята цел бе да напиша едно достъпно ръководство по самонаблюдение и емпирична психотерапия...” и наистина го прави. Онова, което пропуска да спомене в началото е, че историята за личното и груповото съзнавано и несъзнавано може и да не се хареса на читателя. Това обаче няма да я направи по-малко достоверна и силна.
Колкото и да ми се искаше да разделя настоящата курсова работа на отделни точки, не можах да го направя, защото не видях наблюдението, опита и паметта в творчеството на Станислав Гроф като три отделни единици. Те са неразривно свързани, защото без самонаблюдение и наблюдение, той никога не би могъл да изследва въпросите за човешката памет, а именно тези негови изследвания минават през четирийсетгодишния му опит като психотерапевт. В курсовата работа разглеждам творческия процес през призмата на написана от него книга: „Приключението да откриеш себе си”. Тя не е единствено пътеводител към откритията му. Тази книга е като клечка кибрит – пали огън, който не може да угасне. Всъщност, горещо препоръчвам да не се запознавате с творчеството на този човек, ако нямате желание за промяна. Опасността идва оттам, че книгата не може да не трансформира читателя си. Ако обаче той не е готов за това, ако не притежава необходимата енергия и страст да прави живота си по-осъзнат (и в контекста на книгата по-неосъзнат ), по-добре е да остане в щастливото си неведение.
За прочита на настоящата курсова работа обаче притесненията са излишни. Тук единственият риск, който се поема, е да ви хареса този смятан за смахнат от научните среди лекар.
Във връзка с опита на Станислав Гроф, ще се отнеса към неговия експириментален опит, който осигурява емпиричен, а не теоретичен достъп до несъзнаваното.
Като начало искам да отбележа, че трансперсоналният подход към оголването на скритите кътчета от паметта в творчеството на Станислав Гроф минава през традиционния академичен подход от нивото на припомняне-анализ. Този метод се допълва с други две нива: перинаталното (с ударение върху феномените на раждането и смъртта) и трансперсоналното, което позволява постигането на емпирична връзка с всички аспекти на света, както и с митологични и архетипни сфери.
Резултатите от сеансите на Гроф доказват, че дълбинното самонаблюдение при повечето хора започват с елементарни визии на цветове и геометрични фигури, чуване на звънливи или бръмчащи звуци, вкусови или обонятелни възприятия. Те не играят особена роля в саморазбирането. Това представлява т.нар. преодоляване на сензорната бариера или подготовката за същинското пътешествие в дълбините на духовното.
Експериментите на Гроф сочат, че следващият леснодостъпен дял на психиката е личното несъзнавано, което се разкрива на споменно-биографично ниво – често използван дял в традиционната психотерапия. Паметта на това ниво е свързана с важни събития и обстоятелства от живота на личността – от раждането до настоящия момент. Едно от условията тази памет да се активира е да бъде достатъчно значима в емоционално отношение, което, освен всичко друго, и спестява усилия на терапевта да отсява значимото от незначимото. Разбира се, биографичният материал не се припомня отделно, а образува отчетлива констелация или върви със сбор други спомени, но от различни периоди в живота на личността. Общият знаменател е силният емоционален заряд. Тези системи на кондензирани преживявания представляват общи организационни принципи, които действат на всички психични нива.
Връзката между горното ниво и перинаталното се осъществява посредством спомените за изключителен дискомфорт и болка. Тези спомени могат да се възпламенят в редки случаи на пневмония, дифтерит, магарешка кашлица. Интензитетът на „спомнянето” е толкова силен, че хората, достигнали до този стадий съобщават за емпирична идентификация с ранени или умиращи воини от различни епохи, затворници, концлагеристи, родилки, животни, нападнати от хищник. На това ниво биографичните познания се пресичат с трансперсоналните, т.е. връзката не е еднопосочна.
Следват преживявания на сблъсък със смъртта. Симптомите са колебания на телесна температура, поява на обриви, треперене, гърчове и други двигателни смущения. Изживяванията са тясно свързани със спомените на явления, имащи отношение към раждането. Така пациентът навлиза в същинската перинатална фаза, където се реализират спомените му от живота в утробата и процеса на изгонването му от нея. Перинаталното разкриване отново е съпроводено от трансперсонални преживявания като архетипни визии на Великата Майка или Ужасната Майка Богиня, чистилището, рая, ада. Станислав Гроф разделя перинаталното ниво на три базисни матрици, които отразяват отделните етапи от живота в утробата.
Първата матрица Гроф нарича „амниотична вселена” и тя се гради върху симбиозата на плод и майка в преднаталния стадий от бременността или преди свързването на оплоденото яйце със стената на матката. Това е безметежно състояние, наподобяващо океан, което се изразява в идентификацията на пациента с медуза, риба, делфин, кит или с междузвездното пространство, космонавта, реещ се в безтегловността. Накратко, това е паметта за космическото единство, което преодолява време и пространство и изпитва дълбока обич към цялото творение. В този смисъл една агресивна интервенция като спонтанно помятане или аборт се преживяват от пациентите му във вид на кървави апокалиптични видения за края на света. Във връзка с тази матрица един от пациентите на Гроф споделя след края на сеанс: „Имах чувството, че се свивам и ставам все по-малък. Плувах в искряща течност. Изпълваше ме усещане за покой – с нищо несравним покой. Докато се разтварях в абсолютната пустота, ставах все по-малък и по-малък. Затова пък имах чувството, че вече нищо не ме ограничава.”
Втората базисна матрица е наречена „Поглъщане от космоса и безизходност”. Този емпиричен модел Гроф свързва с началото на биологичното раждане и смята, че е съпроводен с тревожни химически сигнали. Плодът се притиска от спазмите, но системата на майчината утроба е напълно затворена. Шийката на матката не се е разширила и изход няма. Конкретните спомени за надвисналата заплаха, която представлява този период от раждането, се преживяват от пациентите на Гроф като тревожност и усещане за надвиснала угроза. Източникът е неясен и субектът тълкува света в параноиден контекст. Често си представя, че е преследван, някой желае да го отрови, хипнотизира, обсеби или отвлече. По време на сеанс поддвластните на тази матрица изпитват чувството, че навлиза в триизмерна спирала, центрофуга или въртоп, които го засмукват към собствения им център. Поглъщат ги чудовища или ги нападат октоподи, самите те слизат в царството на мъртвите или попадат в лабиринт. Аналитичното съзнание може да отхвърли тези странни образи, но те имат дълбока емпирична логика според Гроф. Въртопът е заплаха за организма, плаващ във водна среда и го принуждава да прави некоординирани движения. Октоподът, който сграбчва жертвите си и ги души наподобява заклещването на плода при отварянето на таза по време на изгонването на бебето. Авторът вмъква, че митологични фигури като Прометей и Сизиф отразяват напълно перипетиите на зародиша в този етап. Ето и споделеното след края на сеанс от пациент, попаднал в сухожилията на тази матрица: „Всичко стана мрачно и плашещо, усетих прилив на панически страх. Светът изглеждаше изпълнен с болка, страдание и смърт. Имаше само неизлечими заболявания, едно от които беше и животът. Как е възможно да не съм го виждал досега?... Внезапно натискът изчезна като с магическа пръчка и аз се изхлузих от този пъкъл. Усетих че ме облива светлина като в картините на Ван Гог. Бях гладен.”
Третата базисна матрица Гроф свързва със стадия от раждането, когато контракциите продължават, но шийката се е разширила и позволява промъкване на плода през родилния канал. Разказите за преживяната памет на пациентите убеждават Гроф, че този стадий предполага чутовна борба за оцеляване и смазващ механичен натиск. Паметта избира няколко аспекта, които да претвори по време на сеанса: титаничния аспект, садомазохистичните преживявания, силната сексуална възбуда, демонични епизоди, скатологични проблеми и срещата с огъня.
Титаничният аспект отразява уродливостта на силите, с които се сблъсква човек на въпросния стадий. Крехката глава на плода се сплесква в тазовия канал. Пациентите виждат мълнии, вулкани, урагани, войни, революции, атомни бомби по време на сеанс. Случва се и вариантът да е по-умерен като получаване на видения за лов на диви животни, подвизи на митични герои.
Садомазохизмът в сеансите на Гроф се изразява чрез яростта на организма, който се бори за оцеляване срещу деструктивните сили. Сцените, които се „припомнят” или изживяват в този аспект, са самоубийства, изтезания, екзекуции, жертвоприношения.
Гроф се затруднява в обяснението си на сексуалния компонент, който явно трансформира нечовешкото страдание като задушаването в сексуална възбуда, стигаща до екстаз. Примерите се търсят в историята на секти, житията на мъченици, в документалните наблюдения на хора, умрели на бесилото.
Демоничният елемент се открива в контекст от изживявания на сцени с вещерски шабаш, сатанински оргии и черни меси.
Скатологията в паметта за събитията около раждането се обяснява с факта, че във финалната му фаза плодът може да влезе в пряк контакт с изпражнения и друг подобен биологичен материал. Тук пациентите на Гроф си въобразяват сцени с пълзене в отходни канали, пиене на кръв и урина, гледки на разлагаща се материя. Той често ги определя като потресаващи срещи с най-неприятните аспекти на биологичното съществуване.
Ето и споделено: „Чувствах се като в стоманена преса, която всеки миг ще ме размаже, но в същото време бях хипнотизиран от този неудържим прилив на жизнена енергия... Изневиделица настъпи пълна промяна. Усетих, че съм попаднал в нещо отвратително, затъвах в помийна яма.”
Най-трудно разбираемият елемент от перинаталната символика за мен беше срещата с огъня. По време на сеанс пациентът наблюдава сцени с изгаряния на клада и се идентифицира с изтезаваната жертва. Гроф смята, че биологичното съответствие е безразборният обстрел с периферни неврони, на които е подложен плодът. Интересно е да се отбележи, че Гроф се е натъквал на разкази от родилки, които в този стадий от раждането споделят, че са се чувствали така, все едно влагалището им гори. Но обяснението с невроните не е научно доказано и за мен остава открит въпроса защо пациентите на Гроф преживяват срещи с огъня.
Четвъртата базисна матрица е свързана с „изгонването” на бебето. Наблюденията на Гроф тълкуват раждането като съпроводено със силна тревожност, болка, натиск и сексуално напрежение, след което настъпва успокоение. Мракът е последван от ярката светлина на деня. Пациентите първо преминават през достигане до тотална анихилация, последвана от от образи на архетипни божества, цветовете на дъгата, сложни шарки на паунови пера или праисторически пейзажи. Субектът изпитва чувство на духовно освобождение, изкупление и спасение. Гроф уточнява, че последното важи само за пациенти, чието раждане е било нормално и леко. Ето и момент, който най-добре описва самият той по време на сеанс с ЛСД: „И тогава бях облян от божествена светлина със свръхестествен блясък и красота, чиито лъчи се пръскаха като фойерверки, напомнящи шарки на пауново перо”.
Многобройните сеанси, както и личният опит на автора, подкрепят теорията за перинаталната памет така, че тя изглежда съвсем логична и ясна.
Трансперсонална психология
Няма да влизам в подробности по въпроса за преживяванията от трансперсонален характер. Те са толкова много и толкова разнолики, че само тяхното изброяване е достатъчно доказателство за бездънния характер на човешката памет. Голяма част от тях се пресичат, има скокове от едно ниво на преживялости в друго. На пръв поглед хаосът е пълен. Но ако се вгледаме по-внимателно, картината все повече ще заприлича на произведение на Кандински. В дебрите на несъзнаваното съществува ред и Станислав Гроф успява да го улови и предаде. Най-любопитни са разказите му за случки с пациенти, изживяли преодоляване на време-пространствените отношения. Тук се класифицират преживявания от ембрионални спомени до достигане на космическо съзнание. Включват се идентификации с животни, растения, срещи с извънземни цивилизации и много други. Понякога паметта за тези неща се материализира във физическата реалност, която твърдим, че съществува, уповавайки се на сетивата си за нея. Тогава пациентите прекрачват в сегашността, докато изживяват психоидни събития, а именно – развиват спиритични способности или извършват свръхестествени психически постижения. От спонтанни събитията могат да преминат и в съзнателна психокинеза като церемониална магия, изцеляване и врачуване.
Чудесно е, че потокът на речта в книгата на Гроф е претруфен с клинична терминология – не че не е достъпен за масова аудитория, но съвсем фино поставя бариера, която да предпази „слабите сърца” от пожелаването да се гмурнат в тази революционна психология. Грижовен като баща, Станислав Гроф изглежда така, сякаш е помислил за всичко, макар това съвсем да не е вярно. Ето и доказателството. Книгата започва с изречение, което моментално би отказало средностатистически човек, който работи, гледа деца и ходи на почивка всяко лято, да я прочете: „Бях още в началото на професионалната си кариера, когато няколко мои дълбоки преживявания с психеделични вещества... привлякоха вниманието ми към необичайните състояние на съзнанието.”
Книгата разказва за някои факти, подкрепени от повече от 4000 експеримента, не само за да свидетелства за открития, а за да изясни защо пътуването към себе си е важно: то лекува. В едно интервю със Станислав Гроф, той споделя, че „психеделиците могат да бъдат използвани за придобиване на духовен опит, за целите на изкуството и, разбира се, за терапевтични нужди”.
Професионалният път на Гроф към психотерапията с психеделици започва в момент на изгарящи вътрешни колебания. Той не е сигурен накъде да се насочи и което е по-лошо, е отегчен. Тогава се случва така, че му предлагат да стане доброволец в ЛСД експеримент. В департамента по психиатрия на пражкото медицинско училище, където работи, се получава пратка с ЛСД ампули от швейцарска фармацевтичната фирма „Сандоз”. Компанията прилага молба да се изследват евентуални терапевтични ползи от слабо познатото вещество ЛСД. Така Гроф става един от първите доброволци. След сеанса той е напълно променен. Преживяването му е толкова вълнуващо и разтърсващо, че то рефлектира върху целия му понататъшен професионален и личен живот.
Според Гроф съвременната наука няма подходящо обяснение за много ментални феномени, но и не желае да има, тъй като това би било огромен скок, сравним с преминаването от Нютоновата физика към квантовата. Гроф доказва чрез експериментите си, че често пъти хора по време на психотерапевтична сесия си спомнят за минали съществувания или за усещания от преживявания в майчината утроба. Материалът обаче е умишлено пренебрегван от съвременната психиатрия. Но откритието е налице и то вече не може да бъде премълчано: престоят в майчината утроба носи огромен пласт от енергия, много силна програма, която оказва огромно влияние върху човешкото здраве. При условие, че този материал за задържаната памет се извади на светло, съществува надеждата за лечение на нелечими досега психични и физически заболявания.
Теориите на Гроф не само са резултат от личните му наблюдения и опит, а и от активирането на личната му памет. Сам той споделя, че неговата креативност се корени в индивидуалните му трансперсонални изживявания. Така е и с останалите пациенти. Затова често на сеанси се подлагат хора, които желаят да се развиват творчески в литературните, художествените и др. среди, без да идват за конкретен физически или психически проблем.
Станислав Гроф се захваща за работа. Той решава да използва наблюденията и опита си, както и личната и колективната памет, в терапията на пациенти със съвсем конкретно и полезно действие. Започва да разработва терапевтични методи с помощта на техниките за холотропно дишане, които развива със съпругата си, Кристин. След четирийсет години работа в тази насока, днес неговият принос за психическото и физическото здраве на хиляди пациенти е огромен.
Гроф лекува хора със злободневни, банални проблеми. Ще дам няколко примера, за да подкрепя гореказаното.
Например, в професионалната му история има пациент - шофьор на камион, който отива при него с молба да му се помогне да спре да се кара със съпругата си за незначителни неща. Човекът бил искрено притеснен, че не може да се справи с толкова просто наглед нещо. След сеанс при Гроф, шофьорът изиграва древен танц на бик, чийто вид е вече изчезнал, с абсолютна прецизност. След като наблюдава записа на собствения си танц по време на сеанса, човекът признава, че никога не си е представял, нито чел за този вид бик. По-интересното обаче е, че след сеанса, този човек се прощава с проблема си завинаги, и то като с магическа пръчка.
В друг случай млада жена страда от дълги месеци от силни мускулни спазми и болки във врата, горната част на гърба и раменете. Мерките, които взела, й донесли само временно облекчение. Жената се подлага на терапия с холотропно дишане, по време на коята има чувството, че се превръща в рак. След като терапията приключва, тя вече не изпитва болки.
Жена на име Гладис идва при Станислав Гроф заради продължителната депресия, от която страда всяка сутрин от 4 часа в продължение на няколко часа. По време на сеанса тя започва да пее на съвършен сефарадски език, който се състои от средновековен испански и иврит. Гладис не е еврейка и дори не говори съвременен испански. Тя никога не е чувала за този език и няма идея какво представлява. Когато по-късно специалист по древни езици превежда от записа изпятото от нея, се вижда, че то гласи следното: „Страдам и винаги ще страдам. Плача и винаги ще плача. Моля се и винаги ще се моля.” След еднократен сеанс тази жена спира да изпада в депресивни състояния рано сутрин.
Ето и още една успешна психотерапевтична история. Денис има дългогодишна тежка фобия от птици и пера, която не може да излекува, въпреки неколкократните си опити. Тя се подлага на холотропна терапия и след края фобията й изчезва. На въпроса какво е почувствала по време на сеанса, тя споделя, че първоначално е усетила тялото си като силно, мускулесто и мъжко. После получава видение, че участва в жестока битка в древна Персия. Изпитва внезапна остра болка в гърдите. След това се вижда как лежи на земята и умира в праха на горещия ден. Забелязва лешояди над себе си, които се приближават на големи кръгове. Те я заобикалят и я чакат да умре. Докато още била жива някои от тях се приближават и започват да късат парчета от плътта й. Тя отчаяно се бори, но губи битката с лешоядите.
Причината за изчезването на физически или психически проблеми у пациентите понякога е логична и ясна, макар и ненаучно доказана. Друг път няма никаква връзка между преживяното по време на сеансите и последващото го изцеление (като в случая с шофьора на камион и танца на бика). Станислав Гроф все още работи за по-подробно изясняване и координиране на процесите по холотропно дишане. Случаи на вредно или неблагоприятно влияние от тях не са регистрирани. В повечето случаи те помагат на пациента да се справят частично или пълно с проблемите си.
Не успях да издържа на изкушението да убеждавам колко важно е да се запознаем със себе си през изследванията на Гроф. Това е така, защото магията на творческият път към откритията на този забележителен учен и лекар е логичен, прост, но труден, и затова изглежда по-реален: през самонаблюдението към наблюдението, опита и паметта. Авторът картографира с емперичен материал най-краткия път до духовното съдържимо на човека, който в обичайното си състояние се идентифицира с много малък фрагмент от това, което наистина е. Гроф променя възгледите на пациентите си, лекува ги и упражнява положителен ефект върху живота им. А не прави ли същото и творецът гений?
podarimiprikazka.com
вторник, 22 март 2011 г.
Разказ - мистерия!
Картината с кървящите вени
Уредникът на музея прелистваше новата книга, която си беше купил от площад Славейков: „Топлоизолации за вашия апартамент” с намерението набързо да усвои някои хитрини за ремонта на апартамента си. Другият месец щеше да тегли банков кредит, за да финансира начинанието си. Той се прозяваше и току поглеждаше към часовника си. Работното му време в музея изтичаше и умът му вече пътуваше към топлата супа, която го чакаше у дома, вечно мърморещата съпруга и двете му шумни деца. Но тялото му все още се намираше в Музея за чуждестранни изкуства и зъзнеше от студ поради слабото отопление в сградата.
Уредникът отново се замисли колко грижи му предстояха утре, когато трябваше да пристигне новата изложба на нашумелия китайски художник Жен Фън. Картините се пренасяха в специални носители с камион, който също пътуваше към България. Такива бяха изискванията на мениджъра на богатия художник.
Утре уредникът нямаше да може да си тръгне навреме, тъй като трябваше да се занимава с организацията по поставянето на картините. Директорът на музея, който често се вживяваше в подобни събития и понякога им придаваше преголяма важност, щеше да го преследва цял ден.
- Венелине, спусна ли пердето във втора зала? А насочи ли наляво осветлението срещу картината, както ти казах? Тоалетната почистена ли е?
На всичко отгоре шефът му бе и суеверен, което означаваше, че всичко трябва да се изпипа до най-дребната подробност – когато се отключва музея, да се влезе първо с десния крак, когато се пуска осветлението, винаги да се започва от най-долната зала нагоре и всякакви подобни действия, които уредникът смяташе за бабини девитини.
Венелин се почеса по главата, после се отпусна в стола и отново се отдаде на тревожните си мисли. Една от картините щеше да му създаде повече неудобства. В каталога я бе видял, но размерите й бяха твърде големи. Имаше само една стена, на която тя може да бъде изложена, защото там единствено можеше да се побере. Преди решението тази картина да бъде пренесена директорът на музея трябваше да обмени редица имейли с мениджъра на художника, за да установят дали за всички е добре картината да се изложи на северната стена на третия етаж в галерията. Накрая директорът го бе убедил, че условията в музея са отлични и че ще се погрижи широката общественост да разбере за събитието, така че може да се разчита на значителна посещаемост.
Но тези подробни разсъждения дойдоха в повече на уредника на музея, той се прозя шумно в една от залите, освободена специално за изложбата, и се приготви да си ходи.
Навън валеше пухкав ситен сняг, времето беше меко, но все пак студено. Уредникът извърши всички ритуали по заключването на тежките врати и тръгна край съседната сграда, която беше плътно прилепена до музея. На тротоара кипеше необикновено оживление. Бяха се струпали хора, които говореха тихо, почти заговорнически, както се прави, когато човек се чувства неудобно от собствените си мисли. Уредникът забави крачка, защото познаваше една от обитателките в сградата, като искаше да се увери, че нищо лошо не й се е случило.
- Извинете... какво се е случило? Познавам жената от третия етаж – рече той.
- Ами... не знаете ли, точно тя - леля Маря - е много зле и лекарят смята, че й остават не повече от няколко дни – отвърна му една пълна госпожа с миловидно изражение и продължи с нотка на тайнственост в гласа – а ние, като нейни роднини, сме дошли да я видим...
- Аха – рече уредникът и веднага помисли, че вероятно са тук, защото ще искат по-голям пай от наследството й. – Не съм я виждал от известно време...
- Тя говорила ли ви е за мен... Лили се казвам – продължи загрижено дебеланата. Другите се спогледаха и сянка на тревожност проходи през лицата им.
- Не, съжалявам. Познавахме се по съседски.
- Няма значение – обърна се дебеланата, тъй като вече губеше интерес към разговора, който очевидно нямаше за цел да й донесе облага от каквото и да било.
Уредникът се загърна добре в тежкото си яке и продължи пътя си. Нямаше време да разпитва за подробности, утре го чакаше дълъг ден.
*
Уредникът отвори по-рано от обичайното тази сутрин. След два часа се очакваше да пристигнат картините. Директорът на музея, пазачите на залите и музейните работници, които сега играеха ролята на хамали, пристигаха един по един. Във въздуха се носеше притесненото жужене, предизвикано от музейното събитие.
Уредникът се сети за предварителната информация за картините. Те нямаше да бъдат много на брой, но затова пък нито една от тях не струваше по-малко от половин милион. Мисълта му отново се насочи към най-голямата от тях. Тя изобразяваше две ръце, обхванали главата на каещ се човек – така му се стори, когато разлистваше брошурата. Цветовете бяха само три: червено, жълто и бяло, но те кондензираха толкова драматизъм и динамика, че в първия момент на уредника му се стори, че наистина по тях тече кръв. И тя всъщност не течеше по вените им, а вреше и изгаряше плътта върху това платно, голямо два на четири и половина метра. Биваше си го този Жен Фън! Не смразяваше с ужас, а палеше всичко живо по пътя си.
След три часа всички бяха крайно изнервени, когато камионът с ценните картини пристигна. От търбуха му се изсипаха други работници в черно и уредникът веднага си помисли колко глупаво е толкова много хора да се суетят около шест-седем картини.
Изнесоха бавно картината „с кървящите вени”, както мислено я кръсти уредникът, и с много усилия успяха да я внесат в музея. „Ако се грижеха така и за хората... - продължи мислите си уредникът – цена нямаше да имат”.
След като работата беше привършена, уредникът се изправи пред платното, направи няколко стъпки назад и се вгледа внимателно. Тези вени кървяха и говореха. Дори да нямаше други картини в музея, тази би била достатъчна, за да развълнува и най-неразбиращия от изкуство човек. Размерите й бяха внушителни и тя така прилепваше на стената, че като че ли бе създадена специално за нея.
Следващите дни минаха като насън, тъй като от цяла София се стичаха хора, за да видят прочутите картини. Разбира се, картината с кървящите вени беше най-голямата атракция не само на изложбата, но и на музея. Една вечер уредникът отново закъсняваше, защото изчакваше последните двама посетители най-сетне да си тръгнат. Той се качи на горния етаж, където се намираше картината, за да изгаси осветлението.
Нещо го накара да я погледне отново, макар че в близките дни, той постоянно имаше възможност да го прави. Можеше да се нарече почти шум, тъй като беше толкова слаб, колкото може да се чуе търкулването на човешка сълза. Уредникът се приближи бавно и с всяка стъпка дишането му се учестяваше. Накрая той замръзна на място, защото онова, което видя, бе достойно за филм на ужасите. По картината се стичаше вода – в улеите, които Жен Фън бе изваял с маслени бои, за да изобрази кървящите вени.
Първата му неволна реакция бе да се опита да обясни явлението с кондензация, заради по-голямата топлина във вътрешността на галерията спрямо ниските външни температури. Но това не можеше да бъде довод, тъй като на тази стена бяха стояли толкова много картини, през толкова много години и нито една досега не бе кондензирала влага.
Той не можеше да мисли задълбочено в този момент, затова се отдаде на инстинктите си, които го водеха навън от сградата. Затова след миг се чу шум от заключване на музейната врата и бързи стъпки по утъпканата снежна пътека.
Сега когато уредникът вървеше през тясната снежна пътека на тротоара, можеше по-спокойно да помисли за последствията от видяното, каквото и да беше то. Нямаше как да не го докладва на директора на музея. Да, това трябваше да направи. И то още утре сутринта.
Уредникът не можа да спи цяла нощ. Жена му няколко пъти го пита какво му е, но той реши да не споделя притесненията си с нея, тъй като не искаше тя да замъглява бистротата на ума му, която сега му трябваше повече отвсякога.
На следващия ден уредникът дойде по-рано на работа. Втурна се в залата и какво да види. По картината продължаваше да течеше вода и онова, което му се стори най-абсурдно, беше, че водата се стичаше по вените, които художникът бе издълбал върху изобразените ръце. Уредникът усети пот върху челото си и не можа да си намери мира, докато не видя директора на музея да влиза сънен в сградата.
- Господин директор, трябва да говорим веднага. Спешно е!
- Какво има, Венелине, не може ли да почака да си изпия кафето?
- Елате – сериозно рече Венелин и отведе директора до картината.
Директорът първоначално не можа да забележи нищо, но после и той застана вцепенен като уредника. След миг промълви:
- Това е чудо! Света Богородице, това е чудо!!! – и падна на колене с широко отворени очи.
Три дни по-късно след съвещанието на директора с министъра на културата беше решено картината да не се изнася за неопределено време от галерията, поради „неяснотата около събитията, свързани с нея”, както се изрази министъра. Не беше нужно да се обявява откритието на уредника, тъй като най-добрата реклама беше онази, която се предава от уста на уста. След броени дни граждани на София и извън града се редяха на опашка, която се виеше край църквата „Александър Невски” и продължаваше чак до градинката на „Кристал” на около петстотин метра от касата за музейни билети. Работното време беше умишлено удължено, за да могат повече граждани да видят чудото, а и за да се облагодателства финансово ръководството на музея. Хората имаха право на петнайсет секунди пред картината, в които често изричаха молитви, кланяха се или оставяха сгънати листчета с желания. Славата на уредника, пръв забелязал чудото, се носеше от уста на уста. Показваха го по новините в шест, седем и осем вечерта, а директорът го повиши в длъжност, макар да нямаше длъжност, в която да бъде повишен. Той раздаваше автографи и се движеше по-бавно и изправено отпреди.
Мина месец и скоро щеше да дойде Коледа. Уредникът минаваше по същата улица, по която минава всеки път на излизане в музея. Сега той нямаше почти никаква работа, освен да раздава автографи, да кима и да се усмихва на чакащите. Когато това му омръзнеше, той влизаше в новооткрития си кабинет и се отдаваше на любимото си занимание – четене. Усмихнат и с високо вдигната глава, той видя една пълничка жена, която му се стори позната. Жената го погледна и също се усмихна:
- Как сте, господине, помните ли ме?
- Искрено да ви кажа, не – отвърна уредникът, който беше в приповдигнато предколедно настроение.
- Аз съм племенницата на баба Маря. Тя... почина.
- Съжалявам. Моите съболезнования – стресна се уредникът. През последния месец, той забрави да навести своята позната.
- Сега сте известен и всички ви обичат – продължи да бъбри дебеланата.
- Да, да... – прекъсна я уредникът – а вие какво правите тук?
- Ами, разчиствам апартамента. Оказа се, че го е завещала на мен – опита да скрие доволството си тя, а после допълни – доста е студено горе и е разхвърляно. Иначе щях да ви поканя на кафе.
- О, не, благодаря – побърза да отвърне уредникът, който видя как жената се изчервява. – Аз да вървя, че съпругата ми ме чака – натърти той.
- Вървете, вървете. Отбийте се някой път, когато не сте много зает. Много ще се радвам.
Уредникът забърза към дома, защото искаше да съобщи на жена си, че тази година няма да се налага да теглят кредит за ремонта, който бяха замислили. Той бе предплатил на фирма за външна топлоизолация с пари от увеличението на заплатата си и нямаше да се налага да теглят банков кредит. По-късно вечерта, когато уредникът спеше блажено с леко отворена уста, му се присъни, че без да иска докосва картината, тя пада от стената, счупва се като ваза и парчета се разхвърчат на всички посоки. Събуди се, облян в пот, и дишаше шумно.
Сутринта се изми набързо и тръгна по-рано за музея. Подмина опашката чакащи да се отвори касата, поздрави ги и влезе в кабинета си на втория етаж. Затвори вратата и въздъхна. Чудото бе променило целия му живот и се улови, че не желаеше то да свърши. Ето, сега щеше да изолира апартамента си, можеше да останат пари и за почивка в Турция, а и децата имаха нужда от нови колелета. Скоро влезе жена, която му сервира сутрешното му кафе и тихомълком се изниза от кабинета. Той сръбна една глътка и разтвори книгата, която беше захвърлил в единия край на бюрото си. Хартията от вестник, с която си отбелязваше, стоеше все между същите страници, до които бе стигнал преди повече от месец.
Пет минути по-късно той я изпусна и се хвана с трепереща ръка за бюрото. Чашата му издрънча и се разля, а малко след това уредникът прескачаше стълбите надолу по две, по три. Той изхвърча от музея, премина през опашката от хора и се втурна към съседната сграда. Изкачи се бързо по стълбите и зачука трескаво по вратата на баба Маря. Никой не му отговори. Уредникът заблъска с юмруци по вратата, колкото му сила държеше. След миг се чу шум от тътрене на крака. Някой започна да отключва вратата. Скоро се показа червеното лице на дебеланата и тя разтвори уста, за да каже нещо. Но уредникът извика:
- Моля ви, нека да вляза. Спешно е – и я избута встрани.
- Аз тъкмо преди малко дойдох, че ще чистя коридора... Ама и то навън едно време, сигурно е десет градуса под нулата – дърдореше тя и оправяше косата си... – Ама вие, какво...
Уредникът беше нахълтал в стаята на баба Маря и стоеше паднал на колене пред едната стена. При всяко издишване от устата му излизаха бели кълба пара. В стаята беше леденостудено. Леглото на баба Маря бе покрито с кафяво одеяло и беше изгладено и сериозно като погребален агент. Дебеланата погледна уредника недоумяващо. В този миг той се обърна. Лицето му беше сивкаво бледно.
- Какво ви е? – рече дебеланата.
Но уредникът не отговори. Надигна се и бавно се запъти към външната врата. Дебеланата продължи да го разпитва, но той излезе, без да й отговори. Мина отново през насъбралата се тълпа и се приближи до пристигащия директор, който очевидно беше в цветущо настроение.
- Какво има, Венелине? Хм, Венелин – това е моят верен приятел и колега, който много уважавам и обичам – обърна се той към тълпата.
- Господин директоре – тежко отвърна Венелин – трябва да говоря с вас.
- Ще говорим, хайде да се качваме нагоре. А на вас – приятно гледане.
Когато влязоха в кабинета на директора, Венелин се срути в един от фотьойлите. Директорът го погледна със съмнение, докато сваляше шубата си и понечи да попита нещо. Но Венелин го изпревари:
- Това с картината не е никакво чудо, да знаете. Стената кондензира влага, тъй като е прилепена за стаята на баба Мара.
- Моля?! Какви ги говориш?
- Така е. Вече проверих. Откакто жената умря, никой не отоплява стаята и затова се кондензира влага от другата страна. Тази сутрин го прочетох в книгата за топлоизолациите. Северна стена, която е отоплявана отвътре, не е изолирана и не е отоплявана от другата страна, може да кондензира много влага, която да потече и по картините. Пише го в смотаната книга, по дяволите!
- Ти... ти... кога го прочете? – взе да се съвзема директора.
- Тази сутрин... Какво ще правим сега? – рече след кратка пауза уредникът.
- Не ни остава нищо друго освен... – лицето на директора светна, внезапно осенено от нова идея и той заприказва бързо – Ще излъжем. Ще платим двоен наем на дебеланата, за да не се нанася в останалия един месец и готово. После взимат изложбата, чудото приключва и всичко се покрива тихомълком. Ние сме гении, Венелине, гении!!!
- Ние сме идиоти, господин директоре – отвърна унило уредникът.
Замисленият план беше изпълнен успешно от директора и уредника. Те се уговориха да запазят всичко в тайна, защото в противен случай обществеността щеше да ги заклейми, а което беше вече съвсем лошо, щеше да поиска парите на хората обратно. Целият им живот щеше да се промени за един час и те решиха, че не могат да си го позволят. Дебеланата получи тлъста сума пари за мълчанието по факта, че апартаментът е нает от служители на музея, без да имат намерение да живеят в него, но така и не разбра за какво им беше в такъв случай. Тази мисъл не я занимава дълго, тъй като, в крайна сметка, за нея беше важно да й бъде платено.
В деня, преди да изнесат картината, директорът и уредника се погрижиха да отоплят стаята на баба Маря с няколко духалки, които вървяха през цялото денонощие. Когато започна изнасянето, директорът се бе погрижил да намали осветлението в залата, защото не знаеше какво може да се очаква, когато се открие стената. Въпреки усилията за отоплянето й, тя не бе напълно изсушена. Но никой не обърна особено внимание. Работниците го отдадоха на това, че стената се е намокрила от течащата вода по картината и така следствието набързо се превърна в причина.
Директорът произнесе тържествена прощална реч пред насъбралото се множество, последвано от бурни ръкопляскания. Когато затвориха вратата на камиона и шофьорът наду клаксон, за да разпъди насъбралата се тълпа, единствените, които изпитаха видимо облекчение от факта, че картината си заминава, бяха уредникът и директора. След няколко минути те насила придобиха сериозно изражение, защото група журналисти тичаха към тях с бележници, фотоапарати и дузина въпроси...
www.podarimiprikazka.com
Уредникът на музея прелистваше новата книга, която си беше купил от площад Славейков: „Топлоизолации за вашия апартамент” с намерението набързо да усвои някои хитрини за ремонта на апартамента си. Другият месец щеше да тегли банков кредит, за да финансира начинанието си. Той се прозяваше и току поглеждаше към часовника си. Работното му време в музея изтичаше и умът му вече пътуваше към топлата супа, която го чакаше у дома, вечно мърморещата съпруга и двете му шумни деца. Но тялото му все още се намираше в Музея за чуждестранни изкуства и зъзнеше от студ поради слабото отопление в сградата.
Уредникът отново се замисли колко грижи му предстояха утре, когато трябваше да пристигне новата изложба на нашумелия китайски художник Жен Фън. Картините се пренасяха в специални носители с камион, който също пътуваше към България. Такива бяха изискванията на мениджъра на богатия художник.
Утре уредникът нямаше да може да си тръгне навреме, тъй като трябваше да се занимава с организацията по поставянето на картините. Директорът на музея, който често се вживяваше в подобни събития и понякога им придаваше преголяма важност, щеше да го преследва цял ден.
- Венелине, спусна ли пердето във втора зала? А насочи ли наляво осветлението срещу картината, както ти казах? Тоалетната почистена ли е?
На всичко отгоре шефът му бе и суеверен, което означаваше, че всичко трябва да се изпипа до най-дребната подробност – когато се отключва музея, да се влезе първо с десния крак, когато се пуска осветлението, винаги да се започва от най-долната зала нагоре и всякакви подобни действия, които уредникът смяташе за бабини девитини.
Венелин се почеса по главата, после се отпусна в стола и отново се отдаде на тревожните си мисли. Една от картините щеше да му създаде повече неудобства. В каталога я бе видял, но размерите й бяха твърде големи. Имаше само една стена, на която тя може да бъде изложена, защото там единствено можеше да се побере. Преди решението тази картина да бъде пренесена директорът на музея трябваше да обмени редица имейли с мениджъра на художника, за да установят дали за всички е добре картината да се изложи на северната стена на третия етаж в галерията. Накрая директорът го бе убедил, че условията в музея са отлични и че ще се погрижи широката общественост да разбере за събитието, така че може да се разчита на значителна посещаемост.
Но тези подробни разсъждения дойдоха в повече на уредника на музея, той се прозя шумно в една от залите, освободена специално за изложбата, и се приготви да си ходи.
Навън валеше пухкав ситен сняг, времето беше меко, но все пак студено. Уредникът извърши всички ритуали по заключването на тежките врати и тръгна край съседната сграда, която беше плътно прилепена до музея. На тротоара кипеше необикновено оживление. Бяха се струпали хора, които говореха тихо, почти заговорнически, както се прави, когато човек се чувства неудобно от собствените си мисли. Уредникът забави крачка, защото познаваше една от обитателките в сградата, като искаше да се увери, че нищо лошо не й се е случило.
- Извинете... какво се е случило? Познавам жената от третия етаж – рече той.
- Ами... не знаете ли, точно тя - леля Маря - е много зле и лекарят смята, че й остават не повече от няколко дни – отвърна му една пълна госпожа с миловидно изражение и продължи с нотка на тайнственост в гласа – а ние, като нейни роднини, сме дошли да я видим...
- Аха – рече уредникът и веднага помисли, че вероятно са тук, защото ще искат по-голям пай от наследството й. – Не съм я виждал от известно време...
- Тя говорила ли ви е за мен... Лили се казвам – продължи загрижено дебеланата. Другите се спогледаха и сянка на тревожност проходи през лицата им.
- Не, съжалявам. Познавахме се по съседски.
- Няма значение – обърна се дебеланата, тъй като вече губеше интерес към разговора, който очевидно нямаше за цел да й донесе облага от каквото и да било.
Уредникът се загърна добре в тежкото си яке и продължи пътя си. Нямаше време да разпитва за подробности, утре го чакаше дълъг ден.
*
Уредникът отвори по-рано от обичайното тази сутрин. След два часа се очакваше да пристигнат картините. Директорът на музея, пазачите на залите и музейните работници, които сега играеха ролята на хамали, пристигаха един по един. Във въздуха се носеше притесненото жужене, предизвикано от музейното събитие.
Уредникът се сети за предварителната информация за картините. Те нямаше да бъдат много на брой, но затова пък нито една от тях не струваше по-малко от половин милион. Мисълта му отново се насочи към най-голямата от тях. Тя изобразяваше две ръце, обхванали главата на каещ се човек – така му се стори, когато разлистваше брошурата. Цветовете бяха само три: червено, жълто и бяло, но те кондензираха толкова драматизъм и динамика, че в първия момент на уредника му се стори, че наистина по тях тече кръв. И тя всъщност не течеше по вените им, а вреше и изгаряше плътта върху това платно, голямо два на четири и половина метра. Биваше си го този Жен Фън! Не смразяваше с ужас, а палеше всичко живо по пътя си.
След три часа всички бяха крайно изнервени, когато камионът с ценните картини пристигна. От търбуха му се изсипаха други работници в черно и уредникът веднага си помисли колко глупаво е толкова много хора да се суетят около шест-седем картини.
Изнесоха бавно картината „с кървящите вени”, както мислено я кръсти уредникът, и с много усилия успяха да я внесат в музея. „Ако се грижеха така и за хората... - продължи мислите си уредникът – цена нямаше да имат”.
След като работата беше привършена, уредникът се изправи пред платното, направи няколко стъпки назад и се вгледа внимателно. Тези вени кървяха и говореха. Дори да нямаше други картини в музея, тази би била достатъчна, за да развълнува и най-неразбиращия от изкуство човек. Размерите й бяха внушителни и тя така прилепваше на стената, че като че ли бе създадена специално за нея.
Следващите дни минаха като насън, тъй като от цяла София се стичаха хора, за да видят прочутите картини. Разбира се, картината с кървящите вени беше най-голямата атракция не само на изложбата, но и на музея. Една вечер уредникът отново закъсняваше, защото изчакваше последните двама посетители най-сетне да си тръгнат. Той се качи на горния етаж, където се намираше картината, за да изгаси осветлението.
Нещо го накара да я погледне отново, макар че в близките дни, той постоянно имаше възможност да го прави. Можеше да се нарече почти шум, тъй като беше толкова слаб, колкото може да се чуе търкулването на човешка сълза. Уредникът се приближи бавно и с всяка стъпка дишането му се учестяваше. Накрая той замръзна на място, защото онова, което видя, бе достойно за филм на ужасите. По картината се стичаше вода – в улеите, които Жен Фън бе изваял с маслени бои, за да изобрази кървящите вени.
Първата му неволна реакция бе да се опита да обясни явлението с кондензация, заради по-голямата топлина във вътрешността на галерията спрямо ниските външни температури. Но това не можеше да бъде довод, тъй като на тази стена бяха стояли толкова много картини, през толкова много години и нито една досега не бе кондензирала влага.
Той не можеше да мисли задълбочено в този момент, затова се отдаде на инстинктите си, които го водеха навън от сградата. Затова след миг се чу шум от заключване на музейната врата и бързи стъпки по утъпканата снежна пътека.
Сега когато уредникът вървеше през тясната снежна пътека на тротоара, можеше по-спокойно да помисли за последствията от видяното, каквото и да беше то. Нямаше как да не го докладва на директора на музея. Да, това трябваше да направи. И то още утре сутринта.
Уредникът не можа да спи цяла нощ. Жена му няколко пъти го пита какво му е, но той реши да не споделя притесненията си с нея, тъй като не искаше тя да замъглява бистротата на ума му, която сега му трябваше повече отвсякога.
На следващия ден уредникът дойде по-рано на работа. Втурна се в залата и какво да види. По картината продължаваше да течеше вода и онова, което му се стори най-абсурдно, беше, че водата се стичаше по вените, които художникът бе издълбал върху изобразените ръце. Уредникът усети пот върху челото си и не можа да си намери мира, докато не видя директора на музея да влиза сънен в сградата.
- Господин директор, трябва да говорим веднага. Спешно е!
- Какво има, Венелине, не може ли да почака да си изпия кафето?
- Елате – сериозно рече Венелин и отведе директора до картината.
Директорът първоначално не можа да забележи нищо, но после и той застана вцепенен като уредника. След миг промълви:
- Това е чудо! Света Богородице, това е чудо!!! – и падна на колене с широко отворени очи.
Три дни по-късно след съвещанието на директора с министъра на културата беше решено картината да не се изнася за неопределено време от галерията, поради „неяснотата около събитията, свързани с нея”, както се изрази министъра. Не беше нужно да се обявява откритието на уредника, тъй като най-добрата реклама беше онази, която се предава от уста на уста. След броени дни граждани на София и извън града се редяха на опашка, която се виеше край църквата „Александър Невски” и продължаваше чак до градинката на „Кристал” на около петстотин метра от касата за музейни билети. Работното време беше умишлено удължено, за да могат повече граждани да видят чудото, а и за да се облагодателства финансово ръководството на музея. Хората имаха право на петнайсет секунди пред картината, в които често изричаха молитви, кланяха се или оставяха сгънати листчета с желания. Славата на уредника, пръв забелязал чудото, се носеше от уста на уста. Показваха го по новините в шест, седем и осем вечерта, а директорът го повиши в длъжност, макар да нямаше длъжност, в която да бъде повишен. Той раздаваше автографи и се движеше по-бавно и изправено отпреди.
Мина месец и скоро щеше да дойде Коледа. Уредникът минаваше по същата улица, по която минава всеки път на излизане в музея. Сега той нямаше почти никаква работа, освен да раздава автографи, да кима и да се усмихва на чакащите. Когато това му омръзнеше, той влизаше в новооткрития си кабинет и се отдаваше на любимото си занимание – четене. Усмихнат и с високо вдигната глава, той видя една пълничка жена, която му се стори позната. Жената го погледна и също се усмихна:
- Как сте, господине, помните ли ме?
- Искрено да ви кажа, не – отвърна уредникът, който беше в приповдигнато предколедно настроение.
- Аз съм племенницата на баба Маря. Тя... почина.
- Съжалявам. Моите съболезнования – стресна се уредникът. През последния месец, той забрави да навести своята позната.
- Сега сте известен и всички ви обичат – продължи да бъбри дебеланата.
- Да, да... – прекъсна я уредникът – а вие какво правите тук?
- Ами, разчиствам апартамента. Оказа се, че го е завещала на мен – опита да скрие доволството си тя, а после допълни – доста е студено горе и е разхвърляно. Иначе щях да ви поканя на кафе.
- О, не, благодаря – побърза да отвърне уредникът, който видя как жената се изчервява. – Аз да вървя, че съпругата ми ме чака – натърти той.
- Вървете, вървете. Отбийте се някой път, когато не сте много зает. Много ще се радвам.
Уредникът забърза към дома, защото искаше да съобщи на жена си, че тази година няма да се налага да теглят кредит за ремонта, който бяха замислили. Той бе предплатил на фирма за външна топлоизолация с пари от увеличението на заплатата си и нямаше да се налага да теглят банков кредит. По-късно вечерта, когато уредникът спеше блажено с леко отворена уста, му се присъни, че без да иска докосва картината, тя пада от стената, счупва се като ваза и парчета се разхвърчат на всички посоки. Събуди се, облян в пот, и дишаше шумно.
Сутринта се изми набързо и тръгна по-рано за музея. Подмина опашката чакащи да се отвори касата, поздрави ги и влезе в кабинета си на втория етаж. Затвори вратата и въздъхна. Чудото бе променило целия му живот и се улови, че не желаеше то да свърши. Ето, сега щеше да изолира апартамента си, можеше да останат пари и за почивка в Турция, а и децата имаха нужда от нови колелета. Скоро влезе жена, която му сервира сутрешното му кафе и тихомълком се изниза от кабинета. Той сръбна една глътка и разтвори книгата, която беше захвърлил в единия край на бюрото си. Хартията от вестник, с която си отбелязваше, стоеше все между същите страници, до които бе стигнал преди повече от месец.
Пет минути по-късно той я изпусна и се хвана с трепереща ръка за бюрото. Чашата му издрънча и се разля, а малко след това уредникът прескачаше стълбите надолу по две, по три. Той изхвърча от музея, премина през опашката от хора и се втурна към съседната сграда. Изкачи се бързо по стълбите и зачука трескаво по вратата на баба Маря. Никой не му отговори. Уредникът заблъска с юмруци по вратата, колкото му сила държеше. След миг се чу шум от тътрене на крака. Някой започна да отключва вратата. Скоро се показа червеното лице на дебеланата и тя разтвори уста, за да каже нещо. Но уредникът извика:
- Моля ви, нека да вляза. Спешно е – и я избута встрани.
- Аз тъкмо преди малко дойдох, че ще чистя коридора... Ама и то навън едно време, сигурно е десет градуса под нулата – дърдореше тя и оправяше косата си... – Ама вие, какво...
Уредникът беше нахълтал в стаята на баба Маря и стоеше паднал на колене пред едната стена. При всяко издишване от устата му излизаха бели кълба пара. В стаята беше леденостудено. Леглото на баба Маря бе покрито с кафяво одеяло и беше изгладено и сериозно като погребален агент. Дебеланата погледна уредника недоумяващо. В този миг той се обърна. Лицето му беше сивкаво бледно.
- Какво ви е? – рече дебеланата.
Но уредникът не отговори. Надигна се и бавно се запъти към външната врата. Дебеланата продължи да го разпитва, но той излезе, без да й отговори. Мина отново през насъбралата се тълпа и се приближи до пристигащия директор, който очевидно беше в цветущо настроение.
- Какво има, Венелине? Хм, Венелин – това е моят верен приятел и колега, който много уважавам и обичам – обърна се той към тълпата.
- Господин директоре – тежко отвърна Венелин – трябва да говоря с вас.
- Ще говорим, хайде да се качваме нагоре. А на вас – приятно гледане.
Когато влязоха в кабинета на директора, Венелин се срути в един от фотьойлите. Директорът го погледна със съмнение, докато сваляше шубата си и понечи да попита нещо. Но Венелин го изпревари:
- Това с картината не е никакво чудо, да знаете. Стената кондензира влага, тъй като е прилепена за стаята на баба Мара.
- Моля?! Какви ги говориш?
- Така е. Вече проверих. Откакто жената умря, никой не отоплява стаята и затова се кондензира влага от другата страна. Тази сутрин го прочетох в книгата за топлоизолациите. Северна стена, която е отоплявана отвътре, не е изолирана и не е отоплявана от другата страна, може да кондензира много влага, която да потече и по картините. Пише го в смотаната книга, по дяволите!
- Ти... ти... кога го прочете? – взе да се съвзема директора.
- Тази сутрин... Какво ще правим сега? – рече след кратка пауза уредникът.
- Не ни остава нищо друго освен... – лицето на директора светна, внезапно осенено от нова идея и той заприказва бързо – Ще излъжем. Ще платим двоен наем на дебеланата, за да не се нанася в останалия един месец и готово. После взимат изложбата, чудото приключва и всичко се покрива тихомълком. Ние сме гении, Венелине, гении!!!
- Ние сме идиоти, господин директоре – отвърна унило уредникът.
Замисленият план беше изпълнен успешно от директора и уредника. Те се уговориха да запазят всичко в тайна, защото в противен случай обществеността щеше да ги заклейми, а което беше вече съвсем лошо, щеше да поиска парите на хората обратно. Целият им живот щеше да се промени за един час и те решиха, че не могат да си го позволят. Дебеланата получи тлъста сума пари за мълчанието по факта, че апартаментът е нает от служители на музея, без да имат намерение да живеят в него, но така и не разбра за какво им беше в такъв случай. Тази мисъл не я занимава дълго, тъй като, в крайна сметка, за нея беше важно да й бъде платено.
В деня, преди да изнесат картината, директорът и уредника се погрижиха да отоплят стаята на баба Маря с няколко духалки, които вървяха през цялото денонощие. Когато започна изнасянето, директорът се бе погрижил да намали осветлението в залата, защото не знаеше какво може да се очаква, когато се открие стената. Въпреки усилията за отоплянето й, тя не бе напълно изсушена. Но никой не обърна особено внимание. Работниците го отдадоха на това, че стената се е намокрила от течащата вода по картината и така следствието набързо се превърна в причина.
Директорът произнесе тържествена прощална реч пред насъбралото се множество, последвано от бурни ръкопляскания. Когато затвориха вратата на камиона и шофьорът наду клаксон, за да разпъди насъбралата се тълпа, единствените, които изпитаха видимо облекчение от факта, че картината си заминава, бяха уредникът и директора. След няколко минути те насила придобиха сериозно изражение, защото група журналисти тичаха към тях с бележници, фотоапарати и дузина въпроси...
www.podarimiprikazka.com
четвъртък, 17 март 2011 г.
фото дни за Подари ми приказка!
Подари ми приказка се радва на интерес от страна на фотографите - приказките във фотокниги, албуми или покани - защо пък не.
сряда, 16 март 2011 г.
есе!
Книгата и нейната огледалност
„Книгата е огледало. Ако в него погледне
маймуна, не може да види апостол.”
Лихтенщайн
УМНИКЪТ: Преди да изчета множество книги, аз бях простак като теб.
ПРОСТАКЪТ: Аз не чета, само давам вид на четящ.
УМНИКЪТ: Правех си кафе, сядах и четях. След всяка прочетена книга не бях същия. Книгата ми говореше и ме променяше. Аз я четях, мислех за нея и тя се променяше за мен. Хиляди я четяха, променяха се и книгата се променяше за тях.
ПРОСТАКЪТ: Аз не си правех кафе. Отварях книгата и тя започваше да отразява моите проекции. Виждах точно онова, което ми се искаше да видя в нея. Ако не го намирах, обявявах книгата за глупава или скучна.
УМНИКЪТ: В книгата виждах себе си, интегрирах съдържания от книгата и образът ми се променяше.
ПРОСТАКЪТ: Променях се, защото бях онзи, който използва текста като инструмент за промяна.
УМНИКЪТ: Но ти си се променял, защото книгата те е променяла.
ПРОСТАКЪТ: Аз се променях, защото се оглеждах в книгата като в огледало.
УМНИКЪТ: Струва ми се, че фетишизираш огледалната същност на книгата.
ПРОСТАКЪТ: Струва ми се, че фитишизираш самата книга.
УМНИКЪТ: Аз и книгата си общуваме.
ПРОСТАКЪТ: Аз говоря на книгата, а тя общува с мен точно толкова, колкото отражението в огледалото ми мърда устни.
УМНИКЪТ: Ти си простак!
ПРОСТАКЪТ: Да, а ти си умник!
УМНИКЪТ: Текстът не е готова структура, а самият той е процес на структуриране. Струва ми се, че бъркаш същността на книгата с процеса, който тръгва от нея.
ПРОСТАКЪТ: Текстът е мъртъв и аз съм този, който го превръща в процес.
УМНИКЪТ: През книгата ти общуваш с автора и с общността от читатели, които се идентифицират като принадлежащи към един карас, виртуална кръвна група. Тук ми се ще да обясня какво е идеален автор. Той представлява страна от читателя. По време на четенето идеалният автор и идеалният читател се сливат в идеален разбиращ. Този идеален разбиращ е външен за читателя, лесно умножим до виртуалната комунитас от всички като читателя.
ПРОСТАКЪТ: Четенето или актът на моя опит за общуване с книгата е еднопосочен. Аз съм този, който избира книгата, прочита я и си позволява да я използва, за да се промени. В този смисъл тя е огледало, а не събеседник. Събеседникът възприема онова, което пристига при него, отговаря, а понякога дори се променя. Вероятно общуването е за теб едно. А за мен е друго.
УМНИКЪТ: Общуването – това е процес на обмяна на информация, при която събеседниците си взаимодействат, влияят си един на друг.
ПРОСТАКЪТ: Именно.
УМНИКЪТ: Ти влияеш на книгата с твоето четене, тъй като някои абзаци, които се препрочитат колективно през различни епохи по един и същи начин, се изменят по значение в друго време. Книгата, разбира се, също ти влияе.
ПРОСТАКЪТ: Аз не влияя на книгата, ако в случая разбираме под книга текста, изложен в нея. Той е един и същ. И буква от този текст не се е променила, а значението й се възприема все така различно от хората в една или различни епохи. Между мен и книгата няма общуване. Има монолог, протичащ от моя милост към книгата. Фактът, че след монолога си с книгата съм се променил е друго нещо. Но това, приятелю, не е общуване. Когато се погледна в огледалото и видя, че съм надебелял, аз се подлагам на диета. Отслабвам и огледалото показва друг образ. Ти твърдиш, че огледалото се е променило. Променило се е не то, а твоето отражение.
УМНИКЪТ: Да, съгласен съм, че четенето е индивидуален акт, но читателят става компетентен благодарение на колективните очаквания. Читателите не са нещо индивидуално, но и колективно. В хода на четенето и външно опрян на културната среда, както и насочван от литературния текст, читателят разбира посредством хоризонт на очакване. Хоризонтът е средство за разбиране, но и разбирането на свой ред гради хоризонта.
ПРОСТАКЪТ: Да, съществува хоризонт на очакване, определен от културната среда на читателя, но отново толкова, колкото съществува и хоризонт на очакване какво ще видим в огледалото. Той обаче няма общо с двупосочността на общуването. Общуването не може да бъде друго освен двупосочно. А в твоята аргументация аз виждам само потвърждение на собствените си думи, че книгата е огледало, средство за по-разточителен и задълбочен диалог на една част от мен с друга. Това отстрани прилича на монолог.
УМНИКЪТ: Ти сам го назова: диалог със самия мен. Д И А Л О Г. Макар да изглежда шизофренен. Общуването е изправяне не само пред различни адресати и различни конкретности, но и пред различни идеи за свят. Общувам, когато попадам в ситуация на промяна на парадигмата за разбиране на света.
ПРОСТАКЪТ: Онова, което ми казваш е, че книгата е много добро огледало. Четенето не е нищо повече от правене на себе си и път към себеактуализация. И книгата е един чудесен инструмент, който може да ми помогне да го направя. Но тя не е нищо повече от това.
УМНИКЪТ: С кого, всъщност, общува четящият индивид в акта на четенето? Нито само с образа на автора на текста, нито само с един идеален друг индивид, конструиран от текста, нито само с потенциалния друг читател. Благодарение на писания текст и предлаганите от него възможности за идентификация, читателят общува и със себе си като с друг. Това е само едно от усложненията, възникващи в хода на четенето. С конструирането на динамика на реален и идеален „аз” за четящия в хода на четенето се постига нова, особена личност, отнасяща се продуктивно към старата преди четенето. Значи в акта на общуването посредством текста, като имам предвид художествения текст, индивидът се променя и то не само идеално, но и с реални последствия. Индивидът се преобразува като повишава индивидуалността си.
ПРОСТАКЪТ: Да, да, това вече говорихме. Читателят си мисли че общува с книгата, повишава индивидуалността си, но как книгата се променя, за да регистрираме двупосочност в общуването? Струва ми се, че без нейната промяна, общуването би било невъзможно.
УМНИКЪТ: Но какво значи да се промени книгата? Това значи аз, ти и определена общност да я видим като променена. В акта на четенето се извършват три промени: в текста (защото вследствие нашето четене и претърпените промени у самите нас други читатели може да погледнат на текста по различен начин), във вторичния текст на четенето и в самия читател. Те интерферират и всяка е условие за ставането на другата в плана на четенето, разглеждано като нещо идеално. Читателят няма гаранция, че като последствие от четенето той ще пререди и себе си, и конкретния свят, в който живее. Мислиш ли, че това не се случва?
ПРОСТАКЪТ: Случва се, но характерът на това случване е отново свързан с огледалността на книгата. Не разбираш ли, ние само я използваме, ние сме тези, които виждат същността й като различна! Ние творим друга реалност с нейна помощ. Тя, книгата, си остава същата.
УМНИКЪТ: Ако ние творим реалността си с нейна помощ, тогава можем да кажем, че и тя се променя, и тя общува с нас, защото ние така искаме, така избираме да съчиним нещата. Това, че реалността е наше творение, не й пречи да се персонифицира и да добие черти на истинска. Не само, че не й пречи, ами тя наистина го прави. Творенето на текст не е ли същото? Първоначално то е само платонова идея, т.е. нещо нематериално. Накрая духът от бутилката се материализира. Т.е., ако книгата е огледало, тя е такова огледало, че когато се погледнеш в нея, изображението ти се материализира. Конкретният свят на читателя преди четенето получава липсващ цял свят и свят в света. Читателят придобива усещане за действителност, липсвало му до момента на четенето и затова понякога светът в книгата изглежда по-действителен, което, между другото, е опасно за неукрепналата душа.
ПРОСТАКЪТ: Хм, това наистина променя книгата, но не я променя сама за себе си, променя я за четящия или групата от четящи. Всъщност ние сме онези, които променят значението на книгата. Процесът стартира наново при следващия читател или следващата група от читатели, която я прочете, макар и стъпили върху увеличената колективна индивидуираност. Непрекъснато нуждаещи се от усилване, човешките общности са постоянно заети с поредица от свързвания със себе си.
УМНИКЪТ: Но и с вещите, с другите, със света. Зад книгата, или ако предпочетеш, зад твоето огледало пък стои автора. Защо е нужно огледалото да отразява единствено твоето изображение? Нима Алиса не успява да прекрачи в огледалния свят? Усилва се не само читателят, а и авторът. Всеки от тях получава по-ефективно себе си, постига комплексния образ като идеална общност, както и корелата на този образ в собствения субект. Но езикът ми сигурно е неразбираем за простаци... Нека опитам по друг път: Книгата представлява множество огледала в сложна връзка помежду си, които могат и само да отразят твоето изображение, но могат и да произведат огън, стига изображението ти да свети достатъчно силно и под точно определен ъгъл.
ПРОСТАКЪТ: Ти наистина си умник, умнико! Използва ме, за да поговориш със себе си – рекло огледалното изображение и Умникът закрил очи.
www.podarimiprikazka.com
„Книгата е огледало. Ако в него погледне
маймуна, не може да види апостол.”
Лихтенщайн
УМНИКЪТ: Преди да изчета множество книги, аз бях простак като теб.
ПРОСТАКЪТ: Аз не чета, само давам вид на четящ.
УМНИКЪТ: Правех си кафе, сядах и четях. След всяка прочетена книга не бях същия. Книгата ми говореше и ме променяше. Аз я четях, мислех за нея и тя се променяше за мен. Хиляди я четяха, променяха се и книгата се променяше за тях.
ПРОСТАКЪТ: Аз не си правех кафе. Отварях книгата и тя започваше да отразява моите проекции. Виждах точно онова, което ми се искаше да видя в нея. Ако не го намирах, обявявах книгата за глупава или скучна.
УМНИКЪТ: В книгата виждах себе си, интегрирах съдържания от книгата и образът ми се променяше.
ПРОСТАКЪТ: Променях се, защото бях онзи, който използва текста като инструмент за промяна.
УМНИКЪТ: Но ти си се променял, защото книгата те е променяла.
ПРОСТАКЪТ: Аз се променях, защото се оглеждах в книгата като в огледало.
УМНИКЪТ: Струва ми се, че фетишизираш огледалната същност на книгата.
ПРОСТАКЪТ: Струва ми се, че фитишизираш самата книга.
УМНИКЪТ: Аз и книгата си общуваме.
ПРОСТАКЪТ: Аз говоря на книгата, а тя общува с мен точно толкова, колкото отражението в огледалото ми мърда устни.
УМНИКЪТ: Ти си простак!
ПРОСТАКЪТ: Да, а ти си умник!
УМНИКЪТ: Текстът не е готова структура, а самият той е процес на структуриране. Струва ми се, че бъркаш същността на книгата с процеса, който тръгва от нея.
ПРОСТАКЪТ: Текстът е мъртъв и аз съм този, който го превръща в процес.
УМНИКЪТ: През книгата ти общуваш с автора и с общността от читатели, които се идентифицират като принадлежащи към един карас, виртуална кръвна група. Тук ми се ще да обясня какво е идеален автор. Той представлява страна от читателя. По време на четенето идеалният автор и идеалният читател се сливат в идеален разбиращ. Този идеален разбиращ е външен за читателя, лесно умножим до виртуалната комунитас от всички като читателя.
ПРОСТАКЪТ: Четенето или актът на моя опит за общуване с книгата е еднопосочен. Аз съм този, който избира книгата, прочита я и си позволява да я използва, за да се промени. В този смисъл тя е огледало, а не събеседник. Събеседникът възприема онова, което пристига при него, отговаря, а понякога дори се променя. Вероятно общуването е за теб едно. А за мен е друго.
УМНИКЪТ: Общуването – това е процес на обмяна на информация, при която събеседниците си взаимодействат, влияят си един на друг.
ПРОСТАКЪТ: Именно.
УМНИКЪТ: Ти влияеш на книгата с твоето четене, тъй като някои абзаци, които се препрочитат колективно през различни епохи по един и същи начин, се изменят по значение в друго време. Книгата, разбира се, също ти влияе.
ПРОСТАКЪТ: Аз не влияя на книгата, ако в случая разбираме под книга текста, изложен в нея. Той е един и същ. И буква от този текст не се е променила, а значението й се възприема все така различно от хората в една или различни епохи. Между мен и книгата няма общуване. Има монолог, протичащ от моя милост към книгата. Фактът, че след монолога си с книгата съм се променил е друго нещо. Но това, приятелю, не е общуване. Когато се погледна в огледалото и видя, че съм надебелял, аз се подлагам на диета. Отслабвам и огледалото показва друг образ. Ти твърдиш, че огледалото се е променило. Променило се е не то, а твоето отражение.
УМНИКЪТ: Да, съгласен съм, че четенето е индивидуален акт, но читателят става компетентен благодарение на колективните очаквания. Читателите не са нещо индивидуално, но и колективно. В хода на четенето и външно опрян на културната среда, както и насочван от литературния текст, читателят разбира посредством хоризонт на очакване. Хоризонтът е средство за разбиране, но и разбирането на свой ред гради хоризонта.
ПРОСТАКЪТ: Да, съществува хоризонт на очакване, определен от културната среда на читателя, но отново толкова, колкото съществува и хоризонт на очакване какво ще видим в огледалото. Той обаче няма общо с двупосочността на общуването. Общуването не може да бъде друго освен двупосочно. А в твоята аргументация аз виждам само потвърждение на собствените си думи, че книгата е огледало, средство за по-разточителен и задълбочен диалог на една част от мен с друга. Това отстрани прилича на монолог.
УМНИКЪТ: Ти сам го назова: диалог със самия мен. Д И А Л О Г. Макар да изглежда шизофренен. Общуването е изправяне не само пред различни адресати и различни конкретности, но и пред различни идеи за свят. Общувам, когато попадам в ситуация на промяна на парадигмата за разбиране на света.
ПРОСТАКЪТ: Онова, което ми казваш е, че книгата е много добро огледало. Четенето не е нищо повече от правене на себе си и път към себеактуализация. И книгата е един чудесен инструмент, който може да ми помогне да го направя. Но тя не е нищо повече от това.
УМНИКЪТ: С кого, всъщност, общува четящият индивид в акта на четенето? Нито само с образа на автора на текста, нито само с един идеален друг индивид, конструиран от текста, нито само с потенциалния друг читател. Благодарение на писания текст и предлаганите от него възможности за идентификация, читателят общува и със себе си като с друг. Това е само едно от усложненията, възникващи в хода на четенето. С конструирането на динамика на реален и идеален „аз” за четящия в хода на четенето се постига нова, особена личност, отнасяща се продуктивно към старата преди четенето. Значи в акта на общуването посредством текста, като имам предвид художествения текст, индивидът се променя и то не само идеално, но и с реални последствия. Индивидът се преобразува като повишава индивидуалността си.
ПРОСТАКЪТ: Да, да, това вече говорихме. Читателят си мисли че общува с книгата, повишава индивидуалността си, но как книгата се променя, за да регистрираме двупосочност в общуването? Струва ми се, че без нейната промяна, общуването би било невъзможно.
УМНИКЪТ: Но какво значи да се промени книгата? Това значи аз, ти и определена общност да я видим като променена. В акта на четенето се извършват три промени: в текста (защото вследствие нашето четене и претърпените промени у самите нас други читатели може да погледнат на текста по различен начин), във вторичния текст на четенето и в самия читател. Те интерферират и всяка е условие за ставането на другата в плана на четенето, разглеждано като нещо идеално. Читателят няма гаранция, че като последствие от четенето той ще пререди и себе си, и конкретния свят, в който живее. Мислиш ли, че това не се случва?
ПРОСТАКЪТ: Случва се, но характерът на това случване е отново свързан с огледалността на книгата. Не разбираш ли, ние само я използваме, ние сме тези, които виждат същността й като различна! Ние творим друга реалност с нейна помощ. Тя, книгата, си остава същата.
УМНИКЪТ: Ако ние творим реалността си с нейна помощ, тогава можем да кажем, че и тя се променя, и тя общува с нас, защото ние така искаме, така избираме да съчиним нещата. Това, че реалността е наше творение, не й пречи да се персонифицира и да добие черти на истинска. Не само, че не й пречи, ами тя наистина го прави. Творенето на текст не е ли същото? Първоначално то е само платонова идея, т.е. нещо нематериално. Накрая духът от бутилката се материализира. Т.е., ако книгата е огледало, тя е такова огледало, че когато се погледнеш в нея, изображението ти се материализира. Конкретният свят на читателя преди четенето получава липсващ цял свят и свят в света. Читателят придобива усещане за действителност, липсвало му до момента на четенето и затова понякога светът в книгата изглежда по-действителен, което, между другото, е опасно за неукрепналата душа.
ПРОСТАКЪТ: Хм, това наистина променя книгата, но не я променя сама за себе си, променя я за четящия или групата от четящи. Всъщност ние сме онези, които променят значението на книгата. Процесът стартира наново при следващия читател или следващата група от читатели, която я прочете, макар и стъпили върху увеличената колективна индивидуираност. Непрекъснато нуждаещи се от усилване, човешките общности са постоянно заети с поредица от свързвания със себе си.
УМНИКЪТ: Но и с вещите, с другите, със света. Зад книгата, или ако предпочетеш, зад твоето огледало пък стои автора. Защо е нужно огледалото да отразява единствено твоето изображение? Нима Алиса не успява да прекрачи в огледалния свят? Усилва се не само читателят, а и авторът. Всеки от тях получава по-ефективно себе си, постига комплексния образ като идеална общност, както и корелата на този образ в собствения субект. Но езикът ми сигурно е неразбираем за простаци... Нека опитам по друг път: Книгата представлява множество огледала в сложна връзка помежду си, които могат и само да отразят твоето изображение, но могат и да произведат огън, стига изображението ти да свети достатъчно силно и под точно определен ъгъл.
ПРОСТАКЪТ: Ти наистина си умник, умнико! Използва ме, за да поговориш със себе си – рекло огледалното изображение и Умникът закрил очи.
www.podarimiprikazka.com
вторник, 15 март 2011 г.
рецензия на спектакъл!
СИРАНО ДЬО БЕРЖЕРАК – ЧЕРНОБЯЛА ПРИКАЗКА ЗА РАЗНОЦВЕТНАТА ДУША
рецензия на спектакъл
Ако сте стигнали до етап, в който навалицата в духа се размазва в безлична тълпа и съществува неяснота относно владетеля на отделните същности в него, вероятно е време за театър от ранга на „Сирано дьо Бержерак” на Едмон Ростан. Чернобелият характер на трагикомикса, поставен в Народния театър от Теди Москов, превръща кълбото от лични колебания в стройна войска от чернобели войници, чрез които многоцветната тълпа в душевността се редуцира до ясната амбивалентност: вътрешност-външност. В случай, че му позволите, представлението разсмива или разплаква. Но ако психодрамата на главните герои изглежда отвлечена от всекидневната реалност, остава приемането им като проявления на човешкия характер, а не като цялостни личности. В този смисъл парите за билети се оправдават, а постановката „захапва” зъбчатото колело на съвременното ежедневие, макар и насила. Опасенията, че пиесата ще предизвика досада с блудкава смърт заради любов, следва да бъдат забравени. Героите умират успоредно с любовта си и въпреки нея, но не и в нейно име.
Сюжетът
Сприхавият Сирано е поет и кадет във френската армия, който се влюбва в Роксана, но не смее да изкаже чувствата си, тъй като се смята за грозен и следователно недостоен за любовта й. Роксана му съобщава, че харесва красавецът Кристиян, млад войник в поделението на Сирано, и моли за покровителството на Сирано над него. Кристиян е простак и селски хитрец, за което тя не подозира, но Сирано се сприятелява с Кристиян и му предлага да пише писма до общата им любима вместо него, без знанието на Роксана. Кристиян и Сирано заминават на война, където Кристиян е убит. Сирано разкрива пред любимата си истината едва миг преди да умре.
Темите
Първосигналната тема е опустошителната същност на любовта, която може да погубва всичко, до което се докосне. Единственото щастие, което може да донесе, е предоставената възможност на героите да изпитат докрай смелостта, благородството и човечността си. Любовта на Сирано към Роксана не признава граници, в нея няма място за ревност и отмъщение, което доказва нейната истинност.
Войната не е централна тема в постановката, но със своята жестокост и безсмислие унищожава Кристиян.
Ядката, от която пониква сюжетната история, е амбивалентността вътрешност-външност. Несправедливостта на съдбата към Сирано е причина той да стане любимец на зрителя, а несправедливостта на съдбата към Кристиян, макар и проявена в съвсем друг аспект, е отново причина той да стане любимец на зрителя. Двамата приятели-съперници, поетът грозник и красавецът селяндур, които успяват да реализират любовта си към Роксана единствено в комбина, неочаквано печелят публиката както поотделно, така и заедно, в общата си игра.
Езикът на сцената
Режисьорското решение да остави преведеният текст римуван, както е в оригиналната версия на Ростан, придава трагикомична екзотика на спектакъла, а не ощетява неговата дълбочина, именно защото помага за бързото и наситено с изненада прехвърляне от смешното към тъжното и обратно. Зрителят е спечелен, докато се смее още в началото, за да може да понесе и приеме трагичния завършек в самия край на пиесата. В речта на героите се правят чести отпратки към съвремието (например, героите запяват „We are family”, Кристиян говори на югоизточен български диалект). Така Теди Москов отхвърля обвинението за времева отвлеченост на персонажите и битието им, още преди то да се е зародило у наблюдаващия.
Декор, облекло и осветление
Безспорно декорът, съчетан с подходяща музика и осветление не само показват, но и говорят на моменти повече от самите герои. Чудесното хрумване за гигантския нос на Сирано, който се превръща в платно на лодка внася ведрост и ражда асоциации. Човекът не може да се отърве от голям нос, точно както и от платното на лодката си. Дори и да ги ненавижда, те са необходими за неговото оцеляване – в първия случай духовно, във втория – физическо.
Подиумът за обяснения в любов, прозорецът във форма на човешка фигура, почти вълшебната нощ, сабята свещник – са все неща, за които едната от двете ръце ръкопляска, когато при възлови сцени тишината в залата става непоносима.
Облеклото и декорът са издържани почти изцяло в чернобяла гама - досущ вестникарски, изглежда за да подчертаят сблъсъка на противоположностите в конфликта, такъв, за който не можем да прочетем и в жълтите вестници. Роксана е със зашеметяваща синя рокля и синя коса, недостижима и желана като синьото небе и само войната е обагрена в кърваво червено. Решението армията от войници да бъде представена не със статисти, а с дървени червени, но безлични фигури, които падат една след друга при удар със сабята на Сирано предизвика устрема и на другата ми ръка към ръкопляскане.
Ако има нещо, което да компенсира нежеланата пълна идентификация, с който и да било от героите, виждащите се работници по сцената, истеричните крясъци на Сирано и гърмящата музика, това са оригиналните решения за декор, облекло и осветление. Браво!
Вълната от смях и ръкопляскания (с две ръце!) в препълнената зала на Народния театър доказа, че Теди Москов изпълнява нелеката задача да избави българския зрител от пресилената му модерност с помощта на модерни средства и да го пусне да плува в платноходката на Сирано. Единичните зрители, в това число и авторът на рецензията, които не съумяват да пропътуват във времето назад заедно със Сирано и Кристиян, само потвърждават успеха на постановката, който няма да изглежда реален, ако е безусловен.
www.podarimiprikazka.com
рецензия на спектакъл
Ако сте стигнали до етап, в който навалицата в духа се размазва в безлична тълпа и съществува неяснота относно владетеля на отделните същности в него, вероятно е време за театър от ранга на „Сирано дьо Бержерак” на Едмон Ростан. Чернобелият характер на трагикомикса, поставен в Народния театър от Теди Москов, превръща кълбото от лични колебания в стройна войска от чернобели войници, чрез които многоцветната тълпа в душевността се редуцира до ясната амбивалентност: вътрешност-външност. В случай, че му позволите, представлението разсмива или разплаква. Но ако психодрамата на главните герои изглежда отвлечена от всекидневната реалност, остава приемането им като проявления на човешкия характер, а не като цялостни личности. В този смисъл парите за билети се оправдават, а постановката „захапва” зъбчатото колело на съвременното ежедневие, макар и насила. Опасенията, че пиесата ще предизвика досада с блудкава смърт заради любов, следва да бъдат забравени. Героите умират успоредно с любовта си и въпреки нея, но не и в нейно име.
Сюжетът
Сприхавият Сирано е поет и кадет във френската армия, който се влюбва в Роксана, но не смее да изкаже чувствата си, тъй като се смята за грозен и следователно недостоен за любовта й. Роксана му съобщава, че харесва красавецът Кристиян, млад войник в поделението на Сирано, и моли за покровителството на Сирано над него. Кристиян е простак и селски хитрец, за което тя не подозира, но Сирано се сприятелява с Кристиян и му предлага да пише писма до общата им любима вместо него, без знанието на Роксана. Кристиян и Сирано заминават на война, където Кристиян е убит. Сирано разкрива пред любимата си истината едва миг преди да умре.
Темите
Първосигналната тема е опустошителната същност на любовта, която може да погубва всичко, до което се докосне. Единственото щастие, което може да донесе, е предоставената възможност на героите да изпитат докрай смелостта, благородството и човечността си. Любовта на Сирано към Роксана не признава граници, в нея няма място за ревност и отмъщение, което доказва нейната истинност.
Войната не е централна тема в постановката, но със своята жестокост и безсмислие унищожава Кристиян.
Ядката, от която пониква сюжетната история, е амбивалентността вътрешност-външност. Несправедливостта на съдбата към Сирано е причина той да стане любимец на зрителя, а несправедливостта на съдбата към Кристиян, макар и проявена в съвсем друг аспект, е отново причина той да стане любимец на зрителя. Двамата приятели-съперници, поетът грозник и красавецът селяндур, които успяват да реализират любовта си към Роксана единствено в комбина, неочаквано печелят публиката както поотделно, така и заедно, в общата си игра.
Езикът на сцената
Режисьорското решение да остави преведеният текст римуван, както е в оригиналната версия на Ростан, придава трагикомична екзотика на спектакъла, а не ощетява неговата дълбочина, именно защото помага за бързото и наситено с изненада прехвърляне от смешното към тъжното и обратно. Зрителят е спечелен, докато се смее още в началото, за да може да понесе и приеме трагичния завършек в самия край на пиесата. В речта на героите се правят чести отпратки към съвремието (например, героите запяват „We are family”, Кристиян говори на югоизточен български диалект). Така Теди Москов отхвърля обвинението за времева отвлеченост на персонажите и битието им, още преди то да се е зародило у наблюдаващия.
Декор, облекло и осветление
Безспорно декорът, съчетан с подходяща музика и осветление не само показват, но и говорят на моменти повече от самите герои. Чудесното хрумване за гигантския нос на Сирано, който се превръща в платно на лодка внася ведрост и ражда асоциации. Човекът не може да се отърве от голям нос, точно както и от платното на лодката си. Дори и да ги ненавижда, те са необходими за неговото оцеляване – в първия случай духовно, във втория – физическо.
Подиумът за обяснения в любов, прозорецът във форма на човешка фигура, почти вълшебната нощ, сабята свещник – са все неща, за които едната от двете ръце ръкопляска, когато при възлови сцени тишината в залата става непоносима.
Облеклото и декорът са издържани почти изцяло в чернобяла гама - досущ вестникарски, изглежда за да подчертаят сблъсъка на противоположностите в конфликта, такъв, за който не можем да прочетем и в жълтите вестници. Роксана е със зашеметяваща синя рокля и синя коса, недостижима и желана като синьото небе и само войната е обагрена в кърваво червено. Решението армията от войници да бъде представена не със статисти, а с дървени червени, но безлични фигури, които падат една след друга при удар със сабята на Сирано предизвика устрема и на другата ми ръка към ръкопляскане.
Ако има нещо, което да компенсира нежеланата пълна идентификация, с който и да било от героите, виждащите се работници по сцената, истеричните крясъци на Сирано и гърмящата музика, това са оригиналните решения за декор, облекло и осветление. Браво!
Вълната от смях и ръкопляскания (с две ръце!) в препълнената зала на Народния театър доказа, че Теди Москов изпълнява нелеката задача да избави българския зрител от пресилената му модерност с помощта на модерни средства и да го пусне да плува в платноходката на Сирано. Единичните зрители, в това число и авторът на рецензията, които не съумяват да пропътуват във времето назад заедно със Сирано и Кристиян, само потвърждават успеха на постановката, който няма да изглежда реален, ако е безусловен.
www.podarimiprikazka.com
събота, 12 март 2011 г.
приказките в Благоевград!
Някои приказки отиват на нещо като малко голямо четене в благоевградска детска книжарница! Ето я най-страшната и неласкава аудитория - ако те ги харесат, значи всичко е наред :)
Други продължават да се четат в свищовска детска градина от психолог, който регулярно ми изпраща коментарите им.
Момчетата си падат по ролите на лошите, а момичетата се прехласват по слънчогледовите плитки!
Други продължават да се четат в свищовска детска градина от психолог, който регулярно ми изпраща коментарите им.
Момчетата си падат по ролите на лошите, а момичетата се прехласват по слънчогледовите плитки!
приказка на английски!
The Magic Cards
She saw him firstly in the back. The foreigner had arrived in the town at noon. He stopped at the little centre, put down his hat and showed his sunny hair. Then he looked around, saw that the shop was closed and went off to the tavern.
Sylvia followed him as she was bare and in short pants. Then she peered through the window cautiously. Her lips shrank sulkily like only children do. She could be seen and shooed away any moment, but her curiosity stuck her to the doubtfully clean window. It came out that there was no such danger, because all looks were directed to the foreigner.
- So, my name is Melec and I’m privileged to show you my magic Abkhazian cards…
- Bullshit – grinned a tall man and showed his broken tooth.
All the men remained silent, after which burst in laughter.
- What are these cards doing? – asked a thick man suspiciously.
- Giving advice… For example, they may recommend to the foreigner with the broken tooth to go to the dentist – said Melec and smiled.
The tall man stood up and pulled the foreigner by the collar. All men jumped up and after they pressed him back down, he collapsed onto the chair.
- Here, pull a card – continued Melec as though nothing special hadn’t happened.
The man examined him, then turned to all sides to seek for the other people’s approval and after he received it in the form of telling nods, he stretched out his wizened hand. The moment the man touched one of the cards, light flew between his fingers and lit the room. He tried to pull back, but stood as if the card had glued his palm. The man finally had the card and turned it with trembling fingers:
- The one you call a master, will call you his slave – he read.
Only the tall man looked as if deeply transformed. He stood up again and his two friends from both sides made the same, being afraid he will pummel the guest. The man hugged Melec and didn’t let him go for quite a time. The others started wondering where to look and to gad about in their seats.
- You are magician, foreigner! – repeated the man on and on.
- No, it’s only that my cards are magical.
Then the tall man told how the last time when he visited the town next to theirs, he met a man who offered him a job. It seemed enticing for him, because there was a promise for a double salary, but what bothered him was that he had to move with his family there. That time he thought he had the greatest luck in his life, but a few days later, when giving it a second thought, he started hesitating. He didn’t want to leave his born town with all friends and relatives and start all over again. He was still hesitating and didn’t even tell his wife. But the card – it reflected his fears like a silver coin.
Everybody in the tavern listened to the story obviously bored. The only person seeing insight in the cards was the person picking up one. Melec explained the peculiarity of the cards – they inspired and changed only the man who took chances with them.
The tall man invited Melec for an overnight at home and as soon as he heard his confirmation, Sylvia rushed home. She flew into her room and went out in a while, dressed in simple blue skirt, flavored white blouse and red lips.
Her mother looked at her suspiciously and said:
- Hey, are you preparing for a fair in the centre?
The girl blushed and hid in her room again. At that time she heard the squeaking of the entrance door and saw her father with the guest. When Sylvia showed, Melec nodded smiling. Then he stretched his hand for a shake and felt his palms persperating. “He likes me”, she thought.
The evening went on cheerfully. Melec told jokes and all laughed. Only her mother was sober as though she read her daughter’s thoughts.
- How long are you staying? – asked the mother.
- I haven’t thought, but if your hospitality allows… a few days. I’d like to hand out as much cards as possible for some money to make my living.
During the evening Melec looked at Sylvia and felt the sweet waves passing through his stomach off to the heels and back.
- Next year is a leap-year. It is showing even now – said the mother who noticed the looks’ exchange between the two of them.
She set away the dishes and soon everyone went to bed. The following days flew away like a moment for Sylvia. She ran after Melec wherever he went and announced herself as his assistant. This gave him obvious pleasure. Only her mother’s presence froze them both. The old lady was anxious about her daughter twice younger than this foreigner who was dealing with unclear matters. What kind of life was going to lead her girl, if she had to wander from town to town with him? How was she going to have a child and take care of it? The old woman nodded her head to move away these thoughts and repeated that her daughter has gone too far and when the foreigner turns back on his way, she’ll forget him. But Melec was delaying his leaving on purpose. It was fifth day already as he wandered from house to house and Sylvia said he was making quite a decent sum of money with the magic cards.
While they were walking in the quarters, Melec told Abkhazian fairy tales to Sylvia. She liked particularly the one in which the hero went to ask for a maiden from her brothers. They didn’t incline to give her and he burst into the house his horse pushing the door with his chest. Sylvia carried away in the foreigner’s story and imagined him being the hero, herself being the maiden.
The next Sunday the mother behaved coldly towards the guests from the morning. She didn’t invite him to breakfast and asked to pay for her stay. Melec pulled out his money and paid generously. He said he sets off in the morning.
As soon as she found out about his leaving, Sylvia withered. The next day she watched long after her lover and then cried silently in her room. From that day on she began to fade away like a torn rose. They went to doctors, but nobody found what kind of disease she had. The winter passed and all relatives were anxious about Sylvia’s health, as she moved like a shadow not living in the tangible world.
The leap year came and the grannies in the town started talking that the maidens aren’t to get married. This was only allowed in some cases if the maiden proposes to her chosen one.
The morning Melec came again was the 29th February – “the leaping day”, as women call it in the town. It appeared once in four years and all people were awaiting it with anxiety. This day nobody was to go out, because they said in this day one could be tempted to fall down the track of his mind.
The town was deserted and gloomy. Melec approached the squeaking door where Sylvia lived and cried out. Her father went out. A little later the mother showed, but she was in a hurry to hide back again. The two men sat on the bench in the yard and chatted like old friends. The father told Melec about his daughter’s state, then he asked him in the house.
The foreigner’s face grew grey when he saw his pale maiden. Only her warm black eyes glowed when they found him. At that moment there was no one in the world for them. The windows, the tables, the carpets in the room – all those objects rolled. She stretched out for him.
- Marry me today – she said silently and collapsed in his hands.
All of a sudden the sweet breath of her lover, his wide shoulders, the most beautiful blue eyes in the world, all of these sank in the bottomless roundabout and she let her head drop.
Her parents ran to her, the father slapping her in the face, the mother fetching water to splash her. She opened eyes in half an hour returning from an unknown world even for herself. Melec stood in astonishment and held her hand.
- Today is my birthday – he said collecting himself – and you, my dear, made me the best present.
Sylvia didn’t get him, her eyes burning in unknown light. The next week she lay all day, but now she ate and insisted Melec telling her his Abkhazian fairy tales. They spent a lot time together and the mother didn’t dare to object seeing the progress her daughter was making.
- Pull out a card – said Melec once to her. – Come on!
Sylvia hesitated but touched one. The already known light diffused through her fingers and illuminated the whole room.
- “Eat ordinary food”, Abkhazian proverb – she read and both of them laughed. – It seems they’re all Abkhazian.
He made her a sign to wait and went out returning with a bread. She took a bite. Melec repeated the same.
- Do you remember what you told me on my birthday? – he asked chewing.
- No – she replied. I hope it was nice.
- Marry me today – said Melec and looked at her with his sea blue eyes.
- This is what I told you or what you are telling me now? – her voice trembling.
- Both – he replied and looked down.
- And you when... – she replied and a playful flame shined in the corner of her eyes - … when are you pulling a card?
- I’ve never done that.
- So, it’s time – she added.
Melec bent over the pack and chose one. The room shined with the known light and he read:
- “Give” and “take” go hand in hand, Abkhazian proverb.
Melec interpreted this as a sign that he had given too much without taking back. Of course he did not mean the money taken from the magic cards business, but something else – the fact that he didn’t allow himself “to take” the woman of his heart. Maybe he did that, because he like everyone else, without meaning to, took consideration into people’s opinion.
Although a magic cards man, he was only a man.
Sylvia and her chosen one got married in the first spring day. The ceremony was modest, but the whole town jabbered about it not solely because it was the only wedding this year, but also because the two of them were the most thrilling couple in the town. Grannies prattled on that year nobody married and the younger reminded them that this is acceptable only if the maiden proposes to the man.
But people didn’t dare to say out loud their doubts if this had really happened. It was not easy for a maiden to propose to her loved one. Even Sylvia’s parents didn’t know the truth and what’s more didn’t try to find it. It was just now that they started understanding the reasons of their daughter’s secret disease.
Sylvia was at the peak of her beauty and courage. She laughed like a waterfall, she tossed her hair like a tree crown and didn’t walk, but danced. She often repeated that her husband is much younger than her. One year of his could take in four of hers’… maybe because of his great heart, which gave away light to people.
When the first April rays caressed the earth, the couple packed and prepared to go. Sylvia said goodbye to her parents not knowing when she would see them again. The young woman hugged her mother and passed her the pack of cards. Then she asked her to pull out one because she was the only one who hadn’t done that. The old lady tried to hold the tears in her eyes. When she finally took a card, the whole town lit in an extraordinary light.
The card said: „It’s easier to stop the rain than a girl intending to get married”, Abkhazian proverb.
STARRING:
The pack of cards – the business
Melec – the loved man
Sylvia – the loved maiden
Parents – the public opinion
People with pulled cards – Melec’s connection with the world
The town – the world
Ако "Подари ми приказка" може да напише всичко, то malkatagad може да го измайстори:http://malkatagad.blogspot.com/
www.podarimiprikazka.com
http://www.gift.bg/index.php?lng=1&sub=205
She saw him firstly in the back. The foreigner had arrived in the town at noon. He stopped at the little centre, put down his hat and showed his sunny hair. Then he looked around, saw that the shop was closed and went off to the tavern.
Sylvia followed him as she was bare and in short pants. Then she peered through the window cautiously. Her lips shrank sulkily like only children do. She could be seen and shooed away any moment, but her curiosity stuck her to the doubtfully clean window. It came out that there was no such danger, because all looks were directed to the foreigner.
- So, my name is Melec and I’m privileged to show you my magic Abkhazian cards…
- Bullshit – grinned a tall man and showed his broken tooth.
All the men remained silent, after which burst in laughter.
- What are these cards doing? – asked a thick man suspiciously.
- Giving advice… For example, they may recommend to the foreigner with the broken tooth to go to the dentist – said Melec and smiled.
The tall man stood up and pulled the foreigner by the collar. All men jumped up and after they pressed him back down, he collapsed onto the chair.
- Here, pull a card – continued Melec as though nothing special hadn’t happened.
The man examined him, then turned to all sides to seek for the other people’s approval and after he received it in the form of telling nods, he stretched out his wizened hand. The moment the man touched one of the cards, light flew between his fingers and lit the room. He tried to pull back, but stood as if the card had glued his palm. The man finally had the card and turned it with trembling fingers:
- The one you call a master, will call you his slave – he read.
Only the tall man looked as if deeply transformed. He stood up again and his two friends from both sides made the same, being afraid he will pummel the guest. The man hugged Melec and didn’t let him go for quite a time. The others started wondering where to look and to gad about in their seats.
- You are magician, foreigner! – repeated the man on and on.
- No, it’s only that my cards are magical.
Then the tall man told how the last time when he visited the town next to theirs, he met a man who offered him a job. It seemed enticing for him, because there was a promise for a double salary, but what bothered him was that he had to move with his family there. That time he thought he had the greatest luck in his life, but a few days later, when giving it a second thought, he started hesitating. He didn’t want to leave his born town with all friends and relatives and start all over again. He was still hesitating and didn’t even tell his wife. But the card – it reflected his fears like a silver coin.
Everybody in the tavern listened to the story obviously bored. The only person seeing insight in the cards was the person picking up one. Melec explained the peculiarity of the cards – they inspired and changed only the man who took chances with them.
The tall man invited Melec for an overnight at home and as soon as he heard his confirmation, Sylvia rushed home. She flew into her room and went out in a while, dressed in simple blue skirt, flavored white blouse and red lips.
Her mother looked at her suspiciously and said:
- Hey, are you preparing for a fair in the centre?
The girl blushed and hid in her room again. At that time she heard the squeaking of the entrance door and saw her father with the guest. When Sylvia showed, Melec nodded smiling. Then he stretched his hand for a shake and felt his palms persperating. “He likes me”, she thought.
The evening went on cheerfully. Melec told jokes and all laughed. Only her mother was sober as though she read her daughter’s thoughts.
- How long are you staying? – asked the mother.
- I haven’t thought, but if your hospitality allows… a few days. I’d like to hand out as much cards as possible for some money to make my living.
During the evening Melec looked at Sylvia and felt the sweet waves passing through his stomach off to the heels and back.
- Next year is a leap-year. It is showing even now – said the mother who noticed the looks’ exchange between the two of them.
She set away the dishes and soon everyone went to bed. The following days flew away like a moment for Sylvia. She ran after Melec wherever he went and announced herself as his assistant. This gave him obvious pleasure. Only her mother’s presence froze them both. The old lady was anxious about her daughter twice younger than this foreigner who was dealing with unclear matters. What kind of life was going to lead her girl, if she had to wander from town to town with him? How was she going to have a child and take care of it? The old woman nodded her head to move away these thoughts and repeated that her daughter has gone too far and when the foreigner turns back on his way, she’ll forget him. But Melec was delaying his leaving on purpose. It was fifth day already as he wandered from house to house and Sylvia said he was making quite a decent sum of money with the magic cards.
While they were walking in the quarters, Melec told Abkhazian fairy tales to Sylvia. She liked particularly the one in which the hero went to ask for a maiden from her brothers. They didn’t incline to give her and he burst into the house his horse pushing the door with his chest. Sylvia carried away in the foreigner’s story and imagined him being the hero, herself being the maiden.
The next Sunday the mother behaved coldly towards the guests from the morning. She didn’t invite him to breakfast and asked to pay for her stay. Melec pulled out his money and paid generously. He said he sets off in the morning.
As soon as she found out about his leaving, Sylvia withered. The next day she watched long after her lover and then cried silently in her room. From that day on she began to fade away like a torn rose. They went to doctors, but nobody found what kind of disease she had. The winter passed and all relatives were anxious about Sylvia’s health, as she moved like a shadow not living in the tangible world.
The leap year came and the grannies in the town started talking that the maidens aren’t to get married. This was only allowed in some cases if the maiden proposes to her chosen one.
The morning Melec came again was the 29th February – “the leaping day”, as women call it in the town. It appeared once in four years and all people were awaiting it with anxiety. This day nobody was to go out, because they said in this day one could be tempted to fall down the track of his mind.
The town was deserted and gloomy. Melec approached the squeaking door where Sylvia lived and cried out. Her father went out. A little later the mother showed, but she was in a hurry to hide back again. The two men sat on the bench in the yard and chatted like old friends. The father told Melec about his daughter’s state, then he asked him in the house.
The foreigner’s face grew grey when he saw his pale maiden. Only her warm black eyes glowed when they found him. At that moment there was no one in the world for them. The windows, the tables, the carpets in the room – all those objects rolled. She stretched out for him.
- Marry me today – she said silently and collapsed in his hands.
All of a sudden the sweet breath of her lover, his wide shoulders, the most beautiful blue eyes in the world, all of these sank in the bottomless roundabout and she let her head drop.
Her parents ran to her, the father slapping her in the face, the mother fetching water to splash her. She opened eyes in half an hour returning from an unknown world even for herself. Melec stood in astonishment and held her hand.
- Today is my birthday – he said collecting himself – and you, my dear, made me the best present.
Sylvia didn’t get him, her eyes burning in unknown light. The next week she lay all day, but now she ate and insisted Melec telling her his Abkhazian fairy tales. They spent a lot time together and the mother didn’t dare to object seeing the progress her daughter was making.
- Pull out a card – said Melec once to her. – Come on!
Sylvia hesitated but touched one. The already known light diffused through her fingers and illuminated the whole room.
- “Eat ordinary food”, Abkhazian proverb – she read and both of them laughed. – It seems they’re all Abkhazian.
He made her a sign to wait and went out returning with a bread. She took a bite. Melec repeated the same.
- Do you remember what you told me on my birthday? – he asked chewing.
- No – she replied. I hope it was nice.
- Marry me today – said Melec and looked at her with his sea blue eyes.
- This is what I told you or what you are telling me now? – her voice trembling.
- Both – he replied and looked down.
- And you when... – she replied and a playful flame shined in the corner of her eyes - … when are you pulling a card?
- I’ve never done that.
- So, it’s time – she added.
Melec bent over the pack and chose one. The room shined with the known light and he read:
- “Give” and “take” go hand in hand, Abkhazian proverb.
Melec interpreted this as a sign that he had given too much without taking back. Of course he did not mean the money taken from the magic cards business, but something else – the fact that he didn’t allow himself “to take” the woman of his heart. Maybe he did that, because he like everyone else, without meaning to, took consideration into people’s opinion.
Although a magic cards man, he was only a man.
Sylvia and her chosen one got married in the first spring day. The ceremony was modest, but the whole town jabbered about it not solely because it was the only wedding this year, but also because the two of them were the most thrilling couple in the town. Grannies prattled on that year nobody married and the younger reminded them that this is acceptable only if the maiden proposes to the man.
But people didn’t dare to say out loud their doubts if this had really happened. It was not easy for a maiden to propose to her loved one. Even Sylvia’s parents didn’t know the truth and what’s more didn’t try to find it. It was just now that they started understanding the reasons of their daughter’s secret disease.
Sylvia was at the peak of her beauty and courage. She laughed like a waterfall, she tossed her hair like a tree crown and didn’t walk, but danced. She often repeated that her husband is much younger than her. One year of his could take in four of hers’… maybe because of his great heart, which gave away light to people.
When the first April rays caressed the earth, the couple packed and prepared to go. Sylvia said goodbye to her parents not knowing when she would see them again. The young woman hugged her mother and passed her the pack of cards. Then she asked her to pull out one because she was the only one who hadn’t done that. The old lady tried to hold the tears in her eyes. When she finally took a card, the whole town lit in an extraordinary light.
The card said: „It’s easier to stop the rain than a girl intending to get married”, Abkhazian proverb.
STARRING:
The pack of cards – the business
Melec – the loved man
Sylvia – the loved maiden
Parents – the public opinion
People with pulled cards – Melec’s connection with the world
The town – the world
Ако "Подари ми приказка" може да напише всичко, то malkatagad може да го измайстори:http://malkatagad.blogspot.com/
www.podarimiprikazka.com
http://www.gift.bg/index.php?lng=1&sub=205
петък, 11 март 2011 г.
Златната сърна - приказка за ловец и любимец на жените!
Златната сърна
Трудно беше да гледаш боровозелените му очи, които излъчваха здраве и бодяха като иглички. Те обаче не обещаваха покоя, който даряват вечнозелените гори, а само, че щом ги зърнеш, оставаш в техен плен. Разбира се, това се отнасяше за всички жени, които се прехласваха по него. Тодор беше едър и усмихнат, но той в никакъв случай не представляваше еталон за красота. Ала женските сетива чуваха, виждаха и усещаха много повече. Каквото и да бе то – Тодор го притежаваше и много мъже биха му завидили за това качество.
Дарбата му да омайва женската част от аудиторията се допълваше от чувството му за хумор. По-романтичните дами тайничко го наричаха „Смело сърце” по едноименния филм, но за останалите той беше веселият дух на компанията, без който всяко забавление се превръщаше в досадно.
Онази вечер негов приятел от ловната дружинка го очакваше по повод рожденния си ден в едно заведение. Тодор отиде, облечен с ловното си елече и щом отвори вратата, от дъното се чу вик, последван от множество възклицания: „Хайде, бе, Тодоре!” След няколко чашки от сервираното червено вино, компанията се залюля като лодка сред морски вълни и от всички страни го подканиха да разкаже някоя от ловните си истории.
Той се остави да го помолят известно време, но не повече, отколкото стигаше, за да си предаде тежест. След това стана, изкашля се и поде:
- И значи, вървя си аз през гората и газя в лепкавата кал. Не помня колко време е минало, но усетих странното присъствие на елена. Нали знаете как е когато някой ви наблюдава, без да го виждате. Чувствате, че очите му са вперени във вас. Обърнах се и го видях на десет метра от мен. Гледаше ме и не помръдваше. За миг помислих, че е видение. Бавно повдигнах пушката си, за да се прицеля. През мерника видях, че очите му все още са вперени в мен и опрях показалеца в спусъка. Тогава-а – тук Тодор забърза говора си – той сякаш видя смъртта си и хукна като заек през гората. Прицелих се и стрелях– дум-дум-дум! Когато пушекът се вдигна, видях тялото му на земята. Още потръпваше в предсмъртни спазми.
Настана пълна тишина, а после няколко души изръкопляскаха. Помислих си, че ако Тодор живееше в Средновековието и не беше благородник, неизменно щеше да се добере до титла – дар словото му беше второто му оръжие.
Третото, разбира се, беше любимата му пушка, която с гордост носеше, когато ходеше на лов.
След като всички обсъдиха историята, отляво се изправи друг гост, който Тодор не познаваше.
- И аз ловувам, но моят разказ ще ви остави без дъх.
Недоверчиви погледи от всички страни се насочиха към него.
- Какво? Не вярвате ли? – допълни той.
И започна да разказва за поверието, че нейде из горите на Средна Стара планина живеела Златната сърна. Който я откриел, забогатявал. Първо сам мислел, че това са бабини деветини, но веднъж, когато се скитал из планинските пътеки, видял странно сияние. Не можело да бъде езеро, защото по тези места не се срещали. Приближил се бавно и я видял в цялото й великолепие. Тя блестяла на слънцето и огрявала цялата околност. Щом го зърнала, сърната се скрила в гората с няколко скока. Оттогава минала цяла година, но той не спирал да я търси.
Ефектът, който произведе историята, наистина беше несравним. Всички слушаха с полуотворени усти и на никой не хрумна да ръкопляска. Чутото се умножаваше и от изпития алкохол, така че компанията се предаде, омагьосана от разказа на непознатия.
Мина време, докато хората заговорят отново и думите прераснат в танци и смях. Само Тодор стоеше на едно от сепаретата и гледаше в отблясъка на чашата си. Това не беше милия, усмихнат Тодор, който всички познаваха. Дали ловецът или преследвачът в него се събудиха, но боровозелените му очи бяха помътнели.
Той се прибра скоро, събу се и се мушна в леглото. Въртя се дълго и успя да заспи едва на разсъмване. Скочи в ранния предиобед и се застяга за лов. Домашните му се учудиха от внезапното му хрумване, но никой не се опита да се възпротиви. Всички знаеха, че науми ли си нещо, беше безсмислено да го разубеждават.
Хвана автобус до Троян и се стовари там към пет часа. Нае си стая в малък приличен хотел, изкъпа се и легна да поспи. Мислеше да зареди не само пушката си, но и следващия ден с очаквания.
Първите утринни лъчи го събудиха неласкаво. Той стана, изми се и закуси набързо в лобито. После нае такси, което го откара до края на асфалтовия път. Оттам пое по горските пътеки, които смяташе, че бързо ще опознае.
Това обаче се случва с всички, които за първи път стъпват в Средна Стара планина. Измамно полегата, тя ги привличаше навътре и навътре и преди да са се усетили – пътеките се преплитаха като нишки на паяжина. Тодор не направи изключение и скоро се загуби. Носеше вода и парче хляб от хотела и не се страхуваше да замръкне. Затова зареди пушката си и навлезе в красивата ранноесенна гора.
Името „Тодор” означава „божи дар”. Не че вярвам в символиката на имената, но не мога да отрека, че понякога тяхното значение следва съдбата на притежателите си. Така беше и в този случай, в който някои гонеха Златната сърна цяла година, а други я намираха още от първия ден.
Блясъкът й беше неповторим като статуетката на Моцарт във Виена, стъпките й тихи като шумоленето на изящна рокля, а тялото й - изваяно подобно на ваза. Стоеше до един храст и пасеше кротко, когато Тодор, привлечен от сиянието й, се приближи. Той използва ловните си умения да се промъква тихо и се помоли наум да не стъпи върху клечка, която да се строши под обувките му. Стигна на няколко разкрача зад гърба й и се прицели. В този момент нещо шумна, тя се обърна и го видя. Очите й бяха съвсем човешки, което изплаши Тодор и сърцето му запрепуска.
Само миг и щеше да бъде убита. Тя знаеше това, цялата й стойка издаваше страх. Очите й се завъртяха първо наляво, после надясно. Тя изблея:
- Спри!
Излезе нещо като мучене, но ясно се разбра какво каза. Тодор облещи очи в пълен потрес. Как беше възможно това? В главата му мислите се хвърляха една през друга като чаен сервиз, станал жертва на скандал. Дали беше замаян от многото ходене и му се привиждаше? Да не би водата, която пиеше, да предизвикваше халюцинации – спомни си, че я наля от чешмата в хотелската си стая? Преди да се опомни, сърната продължи:
- Ако пощадиш живота ми, ще те даря с най-голямото богатство на света.
Тодор сякаш беше забравил да говори.
- Да... да – чу се да казва като през стена.
- Благодаря ти – отвърна сърната и понечи да си отиде, но тогава изведнъж Тодор заговори на пълни обороти.
- Коя си ти? Сънувам ли? Говореща Златна сърна... никога няма да ми повярват.
- Не е нужно – продължи тя. – Учудвам се, че не попита за богатството. Който ме е заплашвал, го е правил заради това.
- Ами... да питам тогава – стесни се Тодор, но реши да използва ценния момент.
- Ти вече си най-богатият мъж – ще бъдеш здрав и с късмет до края на дните си.
Настъпи тишина. Сякаш Тодор претегляше наум колко важно беше това спрямо златото, което щеше да получи, ако убие сърната. Животното проследи колебанието му с безпогрешен усет.
*
Есента се разтопи в суха зима. Сняг валеше чак до осми март, когато изведнъж секна. Приятелите му обичаха да се шегуват, че в женския месец не може да се очаква хубаво време. Но на именния му ден пролетта щеше да размотае разноцветния си килим или да изригне преждевременно като гейзер изпод ледени води. Тодор винаги оставяше вратата към неизвестното открехната, но откакто видя Златната сърна, животът му се преобърна.
Сега не предполагаше, а знаеше със сигурност, че късметът ще е на негова страна. Движеше се свободно, дори поемаше неоправдани рискове като да се връща с два дни по-късно от лов вкъщи. Никой от домашните не му се сърдеше, защото сега той не само имаше късмет, а и го носеше на останалите. Който го срещнеше сутрин, смяташе, че денят му ще премине успешно. Децата се тълпяха да го пипат, както се прави с коминочистач.
За именния му ден бяха намислили да поканят гости вкъщи. Цял ден готвиха различни ястия, вариха жито, както беше по традиция, и нареждаха масата. Гостите бяха цели десет и едва се събраха в тясната трапезария. Стана задушно и весело. След като пийнаха от превързходната домашна ракия, настъпи часът Тодор да разкаже поредната си ловна история. Ето как я завърши той:
- Оказа се, че най-голямото богатство, с което ме дари Златната сърна, е здраве.
- И ти повярва ли й? – подсмихна се един от приятелите му, прочут със скептицизма си.
Онази вечер нямаше жива душа в къщата, която да приема насериозно разказа за Златната сърна. Тодор се славеше с разкрасяването на ловните си истории. Че кой опитен ловец не го прави?
Всеизвестно е обаче, че неща, на които хората не са вярвали цяла вечност, се случват често. Тодор живя в безупречно здраве до дълбока старост. В онзи ден, когато отиде в троянския балкан да търси Златната сърна, той подари един живот и в замяна получи най-голямото богатство, макар никой освен него да не смяташе така.
„Златната сърна”
(приказка за именник)
www.podarimiprikazka.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com
Трудно беше да гледаш боровозелените му очи, които излъчваха здраве и бодяха като иглички. Те обаче не обещаваха покоя, който даряват вечнозелените гори, а само, че щом ги зърнеш, оставаш в техен плен. Разбира се, това се отнасяше за всички жени, които се прехласваха по него. Тодор беше едър и усмихнат, но той в никакъв случай не представляваше еталон за красота. Ала женските сетива чуваха, виждаха и усещаха много повече. Каквото и да бе то – Тодор го притежаваше и много мъже биха му завидили за това качество.
Дарбата му да омайва женската част от аудиторията се допълваше от чувството му за хумор. По-романтичните дами тайничко го наричаха „Смело сърце” по едноименния филм, но за останалите той беше веселият дух на компанията, без който всяко забавление се превръщаше в досадно.
Онази вечер негов приятел от ловната дружинка го очакваше по повод рожденния си ден в едно заведение. Тодор отиде, облечен с ловното си елече и щом отвори вратата, от дъното се чу вик, последван от множество възклицания: „Хайде, бе, Тодоре!” След няколко чашки от сервираното червено вино, компанията се залюля като лодка сред морски вълни и от всички страни го подканиха да разкаже някоя от ловните си истории.
Той се остави да го помолят известно време, но не повече, отколкото стигаше, за да си предаде тежест. След това стана, изкашля се и поде:
- И значи, вървя си аз през гората и газя в лепкавата кал. Не помня колко време е минало, но усетих странното присъствие на елена. Нали знаете как е когато някой ви наблюдава, без да го виждате. Чувствате, че очите му са вперени във вас. Обърнах се и го видях на десет метра от мен. Гледаше ме и не помръдваше. За миг помислих, че е видение. Бавно повдигнах пушката си, за да се прицеля. През мерника видях, че очите му все още са вперени в мен и опрях показалеца в спусъка. Тогава-а – тук Тодор забърза говора си – той сякаш видя смъртта си и хукна като заек през гората. Прицелих се и стрелях– дум-дум-дум! Когато пушекът се вдигна, видях тялото му на земята. Още потръпваше в предсмъртни спазми.
Настана пълна тишина, а после няколко души изръкопляскаха. Помислих си, че ако Тодор живееше в Средновековието и не беше благородник, неизменно щеше да се добере до титла – дар словото му беше второто му оръжие.
Третото, разбира се, беше любимата му пушка, която с гордост носеше, когато ходеше на лов.
След като всички обсъдиха историята, отляво се изправи друг гост, който Тодор не познаваше.
- И аз ловувам, но моят разказ ще ви остави без дъх.
Недоверчиви погледи от всички страни се насочиха към него.
- Какво? Не вярвате ли? – допълни той.
И започна да разказва за поверието, че нейде из горите на Средна Стара планина живеела Златната сърна. Който я откриел, забогатявал. Първо сам мислел, че това са бабини деветини, но веднъж, когато се скитал из планинските пътеки, видял странно сияние. Не можело да бъде езеро, защото по тези места не се срещали. Приближил се бавно и я видял в цялото й великолепие. Тя блестяла на слънцето и огрявала цялата околност. Щом го зърнала, сърната се скрила в гората с няколко скока. Оттогава минала цяла година, но той не спирал да я търси.
Ефектът, който произведе историята, наистина беше несравним. Всички слушаха с полуотворени усти и на никой не хрумна да ръкопляска. Чутото се умножаваше и от изпития алкохол, така че компанията се предаде, омагьосана от разказа на непознатия.
Мина време, докато хората заговорят отново и думите прераснат в танци и смях. Само Тодор стоеше на едно от сепаретата и гледаше в отблясъка на чашата си. Това не беше милия, усмихнат Тодор, който всички познаваха. Дали ловецът или преследвачът в него се събудиха, но боровозелените му очи бяха помътнели.
Той се прибра скоро, събу се и се мушна в леглото. Въртя се дълго и успя да заспи едва на разсъмване. Скочи в ранния предиобед и се застяга за лов. Домашните му се учудиха от внезапното му хрумване, но никой не се опита да се възпротиви. Всички знаеха, че науми ли си нещо, беше безсмислено да го разубеждават.
Хвана автобус до Троян и се стовари там към пет часа. Нае си стая в малък приличен хотел, изкъпа се и легна да поспи. Мислеше да зареди не само пушката си, но и следващия ден с очаквания.
Първите утринни лъчи го събудиха неласкаво. Той стана, изми се и закуси набързо в лобито. После нае такси, което го откара до края на асфалтовия път. Оттам пое по горските пътеки, които смяташе, че бързо ще опознае.
Това обаче се случва с всички, които за първи път стъпват в Средна Стара планина. Измамно полегата, тя ги привличаше навътре и навътре и преди да са се усетили – пътеките се преплитаха като нишки на паяжина. Тодор не направи изключение и скоро се загуби. Носеше вода и парче хляб от хотела и не се страхуваше да замръкне. Затова зареди пушката си и навлезе в красивата ранноесенна гора.
Името „Тодор” означава „божи дар”. Не че вярвам в символиката на имената, но не мога да отрека, че понякога тяхното значение следва съдбата на притежателите си. Така беше и в този случай, в който някои гонеха Златната сърна цяла година, а други я намираха още от първия ден.
Блясъкът й беше неповторим като статуетката на Моцарт във Виена, стъпките й тихи като шумоленето на изящна рокля, а тялото й - изваяно подобно на ваза. Стоеше до един храст и пасеше кротко, когато Тодор, привлечен от сиянието й, се приближи. Той използва ловните си умения да се промъква тихо и се помоли наум да не стъпи върху клечка, която да се строши под обувките му. Стигна на няколко разкрача зад гърба й и се прицели. В този момент нещо шумна, тя се обърна и го видя. Очите й бяха съвсем човешки, което изплаши Тодор и сърцето му запрепуска.
Само миг и щеше да бъде убита. Тя знаеше това, цялата й стойка издаваше страх. Очите й се завъртяха първо наляво, после надясно. Тя изблея:
- Спри!
Излезе нещо като мучене, но ясно се разбра какво каза. Тодор облещи очи в пълен потрес. Как беше възможно това? В главата му мислите се хвърляха една през друга като чаен сервиз, станал жертва на скандал. Дали беше замаян от многото ходене и му се привиждаше? Да не би водата, която пиеше, да предизвикваше халюцинации – спомни си, че я наля от чешмата в хотелската си стая? Преди да се опомни, сърната продължи:
- Ако пощадиш живота ми, ще те даря с най-голямото богатство на света.
Тодор сякаш беше забравил да говори.
- Да... да – чу се да казва като през стена.
- Благодаря ти – отвърна сърната и понечи да си отиде, но тогава изведнъж Тодор заговори на пълни обороти.
- Коя си ти? Сънувам ли? Говореща Златна сърна... никога няма да ми повярват.
- Не е нужно – продължи тя. – Учудвам се, че не попита за богатството. Който ме е заплашвал, го е правил заради това.
- Ами... да питам тогава – стесни се Тодор, но реши да използва ценния момент.
- Ти вече си най-богатият мъж – ще бъдеш здрав и с късмет до края на дните си.
Настъпи тишина. Сякаш Тодор претегляше наум колко важно беше това спрямо златото, което щеше да получи, ако убие сърната. Животното проследи колебанието му с безпогрешен усет.
*
Есента се разтопи в суха зима. Сняг валеше чак до осми март, когато изведнъж секна. Приятелите му обичаха да се шегуват, че в женския месец не може да се очаква хубаво време. Но на именния му ден пролетта щеше да размотае разноцветния си килим или да изригне преждевременно като гейзер изпод ледени води. Тодор винаги оставяше вратата към неизвестното открехната, но откакто видя Златната сърна, животът му се преобърна.
Сега не предполагаше, а знаеше със сигурност, че късметът ще е на негова страна. Движеше се свободно, дори поемаше неоправдани рискове като да се връща с два дни по-късно от лов вкъщи. Никой от домашните не му се сърдеше, защото сега той не само имаше късмет, а и го носеше на останалите. Който го срещнеше сутрин, смяташе, че денят му ще премине успешно. Децата се тълпяха да го пипат, както се прави с коминочистач.
За именния му ден бяха намислили да поканят гости вкъщи. Цял ден готвиха различни ястия, вариха жито, както беше по традиция, и нареждаха масата. Гостите бяха цели десет и едва се събраха в тясната трапезария. Стана задушно и весело. След като пийнаха от превързходната домашна ракия, настъпи часът Тодор да разкаже поредната си ловна история. Ето как я завърши той:
- Оказа се, че най-голямото богатство, с което ме дари Златната сърна, е здраве.
- И ти повярва ли й? – подсмихна се един от приятелите му, прочут със скептицизма си.
Онази вечер нямаше жива душа в къщата, която да приема насериозно разказа за Златната сърна. Тодор се славеше с разкрасяването на ловните си истории. Че кой опитен ловец не го прави?
Всеизвестно е обаче, че неща, на които хората не са вярвали цяла вечност, се случват често. Тодор живя в безупречно здраве до дълбока старост. В онзи ден, когато отиде в троянския балкан да търси Златната сърна, той подари един живот и в замяна получи най-голямото богатство, макар никой освен него да не смяташе така.
„Златната сърна”
(приказка за именник)
www.podarimiprikazka.com
автор: Диана Петрова
за контакти: info@podarimiprikazka.com
четвъртък, 10 март 2011 г.
мощен тласък за "Подари ми приказка"!
www.podarimiprikazka.com и www.karetostudio.com ще правят заедно най-страхотните подаръци за влюбени, деца, младоженци и всякакви любими хора!
Какво е приказката без илюстрация?
Какво е вълшебството, без да можем да си го представим в картини!
www.podarimiprikazka.com
Подарък за юбилей, подарък за сватба, подарък за момче или момиче, подарък за любим - оригинален подарък за всеки! Ако сте изчерпали всичките си идеи за подарък - "Подари ми приказка" ще ви предложи още много!
Какво е приказката без илюстрация?
Какво е вълшебството, без да можем да си го представим в картини!
www.podarimiprikazka.com
Подарък за юбилей, подарък за сватба, подарък за момче или момиче, подарък за любим - оригинален подарък за всеки! Ако сте изчерпали всичките си идеи за подарък - "Подари ми приказка" ще ви предложи още много!
сватбените приказки с ръчно изработен герой!
Скоро "Подари ми приказка" въвежда нова услуга - сватбените приказки ще се предлагат в прекрасна книга с цветна корица и ръчно изработен герой по сюжета! Любимият ви човек ще може не само да прочете своята уникална приказка, но ще получи и самия себе си във вид на ръчно изработена кукла-герой!
www.podarimiprikazka.com
Подарък за юбилей, подарък за сватба, подарък за момче или момиче, подарък за любим - оригинален подарък за всеки! Ако сте изчерпали всичките си идеи за подарък - "Подари ми приказка" ще ви предложи още много!
www.podarimiprikazka.com
Подарък за юбилей, подарък за сватба, подарък за момче или момиче, подарък за любим - оригинален подарък за всеки! Ако сте изчерпали всичките си идеи за подарък - "Подари ми приказка" ще ви предложи още много!
сряда, 9 март 2011 г.
приказка за ловец и неговата златна сърна!
който я намери, става най-богатият човек на света, но какво точно значи богатство?
петък, 4 март 2011 г.
четвъртък, 3 март 2011 г.
Хайде и малко секс
"Подари ми приказка" може да напише всичко благодарение на чудните уроци по постмодернизъм в СУ. Нова прекрасна история чака своето обличане в думи и събличане на дрехи :)
сряда, 2 март 2011 г.
"Подари ми приказка" се втурва в романтични приключения
Първата романтична история на "Подари ми приказка" е вече поръчана - в нея се разказва за любовта между абхазец и една българка. Очаквайте скоро!
вторник, 1 март 2011 г.
www.podarimiprikazka.com - сайтът тръгна на баба Марта!
Новият сайт на "Подари ми приказка" тръгва в начален вариант :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)