петък, 15 май 2015 г.

Приказка за детска градина

Дворецът на децата
Повечето приказки завършват както нашата ще започне - със сватба, която се случила много много отдавна. Преди хиляда години през девет планини в десета една принцеса се омъжила за принц и те били провъзгласени за цар и царица. Преминали през много трудности, преди да свържат съдбите си, но щом го направили, се заели да умножат щастието си. Родили им се три дъщери и един син – принцесите Илонка, Бояна, Силвия и принц Димитър. Царицата и царят обичали много своите деца и копнеели да се възцари мир по света, така че на никое от децата им да не се налага да води война. Но не знаели как могат да помогнат това да се случи. Обичали своите малки наследници с цялото си сърце и решили да им построят детски дворец. Двореца щели да посещават едни от най-добрите учители на света, които щели да подготвят децата по най-различни езици, да тренират тялото и духа им, да ги забавляват с всевъзможни игри, така че царските деца да растат здрави, умни и щастливи и да управляват с разум и сърце страната си.
Докато царят и царицата наблюдавали как децата им се радват на вече готовия детски дворец, им хрумнала идея. Тъй като никъде по света нямало подобно нещо, те предложили на други царе да позволят на децата си да учат в най-доброто училище на света - тяхното. Не правели това само заради своите наследници, които сега можели да имат за приятели други малки принцове и принцеси. Царят и царицата помнели добре опитите на своите родители и на техните родители да създадат добри отношения с други царства, за да може поданиците им да живеят спокойно и в мир. Те пробвали как ли не – с войни, с преговори, с размяна на заложници, но нищо не се получвало. Може би този път не с друго, а с помощта на децата, щели да успеят да обединят царствата по света.
Изпратили покани по цял свят и каква била радостта им, когато към двореца започнали да прииждат царски синове и дъщери от най-различни държави. Те пребивавали в двореца през повечето време и се връщали у дома през летните месеци. И децата, и родителите били много доволни, толкова, че понякога на мъниците не им се искало да напускат двореца. Там било така весело, научавали любопитни факти за света около себе си и се забавлявали с чуждоезиковите си приятели.
Но ето че не всеки се радвал на детския дворец. Мащехата на една принцеса не можела да има деца. Злата царица се страхувала, че ако принцесата порасне умна и щастлива, тя много бързо ще я измести от трона. А тя крояла планове да унищожи и своя съпруг, за да командва страната си, за да се възцари върху цяла Европа.
Отишла тя при една магьосница, която живеела в тъмна пещера в дълбоки гори. Старата разбърквала вълшебните си отвари, когато мащехата влязла в обиталището й.
-          Какво искаш? – попитала я магьосницата.
-          Ако ти кажа, ще го запазиш ли в тайна?
-          Казвай какво искаш? – вкиснала се магьосницата.
Мащехата паднала на колене, сключила ръце в молитвена поза и произнесла с възможно най-тихия глас, на който е способна:
-          Искам детският дворец да престане да съществува!
Магьосницата не й обърнала внимание за известно време и продължила да бърка вълшебните си отвари. Накрая отвърнала:
-          Ще ти излезе скъпо. Твърде скъпо.
-          Каква е цената? Готова съм да платя всичко! Само да властвам!
-          Значи това е, което всъщност желае сърцето ти – власт.
-          Това е! – завистливата мащеха зацелувала обущата на магьосницата.
-          Махни се! – изсъскала магьосницата. - Мога да те разсея по душите на много хора – частица от злобата ти ще засегне всеки от тях. Всички ще станат част от нещо по-голямо, нещо като царство, което ще се нарече Държава. Само че то няма да се управлява от един човек, а от много подобни един на друг хора, от твоите части, тоест от теб.
-          Но защо е необходимо да усложняваме толкова нещата?
-          Толкова си глупава! – ядосала се магьосницата. – Само ако злобата ти е разсеяна сред много хора, ще постигнеш целите си. Е?
Мащехата надигнала глава, след това станала и погледнала магьосницата в очите. Подала й ръка:
-          Съгласна съм.
Магьосницата обяснила, че ще съсипе двореца, но магията й не може да трае повече от хиляда години. Тогава той ще се появи отново, но в друга форма. В двореца на децата отново щели да се обучават принцеси и принцове, учителите отново щели да бъдат най-отбрани, а Държавата точно като зла мащеха щяла да замразява двореца всеки път, когато й попречи дори след тези хиляда години.
Още преди мащехата да се прибере у дома, вестоносец пристигнал с новината. Царските деца били на разходка, когато гръмотевица ударила двореца и той се сринал до основи. Царят и царицата приели това като знак и решили никога повече да не го построят отново. Те изпратили царските деца обратно при родителите им и всичко приключило.
Хиляда години по-късно
Хиляда години по-късно дворецът на децата все още се намираше на същото място - в една далечна страна – през девет планини в десета. Сега тя се наричаше България и беше една от най-малките страни в Европа. Там Държавата, която често се държеше като мащеха към своите поданици, не влагаше много в обучението на децата. Детските градини, които създаваше, бяха места, които децата не желаеха да посещават. Те учеха, но така и не се научаваха как да бъдат щастливи, те се забавляваха, но така и не се научаваха как да го правят сами. Те бяха наричани принцеси и принцове от родителите си, но нито в детските градини, нито излизайки после оттам продължаваха да се чувстват като такива. Изглежда злото на мащехата се беше разпространило през вековете, доколкото и докъдето може.
И все пак някъде в град София, в квартал Редута, сякаш отникъде, сякаш винаги е била там, където се намираше, се простираше детска градина „Доверие“.
Една жена вътре в нея с много грижа и желание се стараеше да създаде истински дворец на децата. Наричаше се Илонка и се беше отдала изцяло на работата си. Тя общуваше с мъниците така, сякаш се докосваше до нещо много чисто и истинско, нещо, което всеки от нас притежава в себе си, но е изоставил отпреди хиляда години. Илонка се грижеше за децата в детската градина като свои собствени деца, като за своето семейство. Сърцето й й подсказваше какво да прави и тя му се доверяваше, а родителите усещаха това, без да могат да го опишат и се доверяваха на самата нея. Никой не помни откъде точно се появи наименованието на двореца – детска градина „Доверие“, но нямаше друго, което да й подхожда повече. Детското заведение за нея беше семейство – такова, за което да се грижи, такова, което да обича. Искаше й се децата да се научат как да бъдат едновременно принцове и принцеси и едновременно с това съвсем обикновени хора, които обичат живота, всеки ден откриват по частица от себе си, творят и живеят според собствените си разбирания и според това, което ги прави щастливи. Самите й възпитаници също я обичаха. С тази тяхна любов тя се чувстваше богата като истинска царица. А понякога и като нещо повече от цариците, защото ако те притежаваха красиви одежди и огромни дворци, тя трупаше богатството си не върху земята, а в сърцата на другите.
Боянка, или госпожа Бобка, както я наричаха децата, предаваше обичта си по друг начин. Тя знаеше колко е важно те да научат повече, но също знаеше, че да дадеш на едно дете инструмент, без да му покажеш как да го използва, е безсмислено. Тя не им поднасяше знанието на тепсия, тя им показваше как да го употребят, защо и къде биха могли да го сторят. Тя възпитаваше. Дали обичаше децата, защото не можеше да се отдели от детето в себе си? Дали не беше наследила това дете от прародителите си, дали то не надничаше в ъгълчетата на усмивката й? Няма отговор на този въпрос, но ето фактите: за децата тя беше като втора майка.
Мисис Силвия пък ги учеше на английски език, но често се изкушаваше да бъде приятел на децата, защото чувстваше душите им близки. Все едно и те носеха сърца на принцове и принцеси като самата нея, вълнуваха се от игрите, от които тя се вълнуваше, научаваха, както тя самата научаваше, обичаха по същия начин, както тя самата обичаше. Тя искаше те да познават този език, за да може да разговарят и с хора, с които иначе не биха могли, да се свързват, да общуват, да споделят с другите.
Димитър, или бате Митко, обичаше децата по своему, по мъжки. Той искаше те да могат да усетят телата си, да почувстват силата в тях, да дисциплинира мъниците, да ги научи да използват това, което вече имат и което им е предадено от много поколения преди тях. Движението беше неговата философия, то вдъхновяваше ума, то заякваше сърцето, така че да устои на всички зли мащехи, които децата можеха да срещнат по пътя си.
Всички тези учители представляваха съвременния дворец на децата, който не се състоеше от тухли, а само се помещаваше между тях. Вътре, в детска градина „Доверие“, този дворец се извисяваше до високи хоризонти, прекосяваше планини и достигаше до незнайни места.
Но както и преди хиляда години, не всеки се радваше на този дворец. Държавата дълго време създаваше спънки детската градина да процъфтява. Дали приказката щеше да се повтори?
Всичко се случи на тържеството за завършването на една група от деца през 2015 година.
Държавата, която открай време обграждаше детската градина и която беше завладяла много умове на възрастни, надничаше, вселяваше се в различни административни служители и всички те следяха какво се случва вътре. Наблюдаваха скришом как децата танцуват народни танци или как разиграват театър като приказни герои и закопняваха още повече да унищожат тази детска градина. Обявяваха, че заниманията са недостатъчни или че вътре се претоварват децата, изпитваха учителите, опитваха се да направят така, че детската градина да не може да се узакони.
Но дори Държавата накрая се оказа безсилна пред лицето на чистото детско щастие. Тя беше самотна и скучаеше – във всеки човек, който носеше частица от нея. От векове се повтаряше все едно и също и от край време на носителите й им се искаше да настъпи промяна. Всичко първо започна наужким, администраторите повтаряха устрема на учителите, стараеха се да се изявява като самите деца, опитваха се да почувстват обичта им към света. Държавата дълго не си признаваше какво се случва, защото се срамуваше, че именно тази малка детска градина променя самата нея – огромното зло на световете. Но нямаше какво да се направи - неусетно и против волята си всички администратори заобичаха децата и техния дворец.
Да се върнем към тържеството, където се случи всичко. Докато децата изпълняваха своята програма, сплитаха детски ръчици, танцуваха, пееха със звънки гласчета, рецетираха с толкова старание, очите на възрастните се изпълваха със сълзи. Очите и на държавата също заплакаха. Тя намразваше собствената си злина. И когато тържеството вече беше към своя край, държавата вече беше решила. Тя щеше да поправи и другите детски градини по примера на „Доверие“ и така самата тя щеше да почувства частица от обичта на децата. Щеше да създаде един нов, по-хубав свят. Сълзите не спираха да се стичат по многото й лица. Ах! Толкова хиляди години загубено време, в което бе използвала силите си не за да съгражда, а за да разрушава.
Сбогом, зла мащехо! Здравей слънчево щастие! Така ще завърши нашата приказка за една разкаяла се държава, която се оказа безсилна пред детската чистота. Това е приказка за мен и теб, за всички нас, приказка за любовта, приказка за детския дворец в градина „Доверие“, приказка за детския дворец у самите нас.
Кой знае как щеше да се промени страната ни след това тържество. Кой знае дали магьосницата ще допусне злото да сключи нова сделка с нея.

Мили деца от детска градина „Доверие“, вие сте виновниците за това добро дело. Наблюдавайте какво се случва, събирайте фактите, за да ги поднесете на децата на вашите деца, на бъдните поколения. Вие ще измисляте приказката на своето бъдеще, вие ще я разказвате, вие ще променята света към по-добро, както го направихте на последното тържество. Не забравяйте откъде сте започнали, не забравяйте своя малък, но тъй важен дворец на децата. Той ще ви е най-скъп, когато тъгувате и когато празнувате, когато ви е най-трудно, когато обичате, когато остарявате, когато се прощавате с предишните си светове. Той ще ви дава сили да продължавате по пътя, по който ще поемете. На добър час, принцове и принцеси! 

Диана Петрова

Приказка за двама души, за които не може да се напише приказка

Мирела и Лазар, Лазар и Мирела
Аз съм онази, която пише истории за сватби за не повече от два часа. Но в продължение на две седмици не мога да се справя с една поръчка, което е прецедент в историята ми на писател. Клиентът е възможно най-трудният в света – клиентът, това съм аз.
Поръчала съм си да пиша за сватбата на добра приятелка – едно момиче, което беше всеки ден до мен от момента, в който се запознахме. Мирела е способна да поплаче за твоята загуба, преди сълзите да са се отронили от собствените ти очи. Тя ще ти се обажда всеки ден, за да ти говори глупости, докато оздравееш – нищо, че самата тя може да е по-болна от теб. Тя ще запази тайната ти, особено ако тази тайна е в разрез с убежденията й. Ще прости и през цялото време ще повтаря как не може да прощава. Ще действа непоколебимо, преди да ти е изпилила нервите с колебанията си. Ще се държи мъжки, без нито за миг да престава да изглежда като жена.
Тя не е красива като принцеса, не се омъжва за принц и няма да живее в дворец. Но ако съществува наръчник за принцеси, тя ще присъства на всяка страница от него. Мирела ще показва как тиквата се превръща във фиат пунто, как се ходи на бал с три лева в иначе грижливо избираното безумно скъпо портмоне, как мъжете се преобразяват в принцове, щом поседят край нея, и как всичко това е възможно да се случи и за една нощ. Мирела не е чела книги от дете (най-много списание Гео) и не знае, че носи сърце на принцеса, макар то далеч да не се захранва със синя кръв.
Мирела е принцеса по наръчник. Мирела трябва да се изучава в училищата за принцеси.
За Лазар не могат да се кажат много от нещата за Мирела. Той не просто изглежда като принц, а се държи като такъв. Все едно се е родил в друго време. Възможно е хората да не разбират това и да го смятат за глупав, но ще му се радват като на минзухар, поникнал в снега.
Много кандидатки, все още не вярват, че той наистина съществува, в израз на заслепение му обещават дворците си. Лазар обаче е достатъчно смел, за да преследва своята принцеса цяла година и то във века на едноседмичната любов. Той знае, че по-силен е мъжът, който си позволява да прояви тази слабост. Знае и че по-богат е този, който избира да е по-щастлив пред това да е по-харесван. Жените няма да спрат да се прехласват по него, защото им напомня на първия мъж на света, малко след като е пожелал своята Ева. Въпреки това той успя да не се възгордее. Лазар е принц по рождение. Той е майстор по живот, без някога да е изучавал предмета си.
Не е практично да се откажеш от всички илюзии за любов и точно тогава тя да се случи пред очите ти. Не е логично приказните герои да са хора, които познаваш. Мирела и Лазар. Лазар и Мирела. Малки учители за своето време. Деца, които учат на любов, на това как се живее.
Честито на вас и на целия свят, който още не вярва че сте по-приказни от измислените.

Честито и на мен. За първи път се провалих да измисля вълшебна история за сватба. Но това не ме натъжава, защото днес съм свидетел на чудо. Приказката и героите в нея стоят пред мен наистина.

Диана Петрова

Шофьор на мечтите - приказка за един мъж, чиято мечта е да не спира да мечтае

Шофьор към мечтите
Феята на любовните предложения  откровено скучаеше. Налагаше й се да присъства на всяко предложение за женитба по земята и то на няколко едновременно с едничката цел да помага с каквото може. Но скуката понякога бе невъобразима – сърца, пръстен, пейка пред красива гледка.
Човеците, с които работеше, не подозираха за нейното съществуване, както нехаеха за всичко останало. Такова беше положението и с Николай, който в средата на октомври падна на колене пред Ангелина и поиска ръката й. Направи го импулсивно, макар да го беше обмислял дълго време. Случи се, докато тя подсушаваше косата си със сушоар. Николай я беше наблюдавал в продължение на няколко минути - така красива и тъй свидна на сърцето му – жената, която искаше да нарече своя.

Феята на предложенията хареса много спонтанността на Николай. Да й предложи, докато тя подсушава косата си. Ето това никой не беше правил където й да е. Тя реши, че Николай заслужава специална награда за това, че успя да поразсее скуката й, вмъкна се в последните струи на сушоара, преди Ангелина да го изключи и да даде отговора си, и щом последната въздушна струя достигна лицето му, вълшебството на феята се разля по него.
Трябва да бе изминало много кратко време, преди той да се озове на съвсем друго място. Намираше се в дворцова зала и като погледнеше нагоре вместо таван виждаше вътрешността на висока кула, докъдето му стига погледът. В средата на залата се простираше огромна тенис маса. Николай чу кънтящи стъпки, които се приближаваха. Пред него се озоваха куп деца, а зад тях се извисяваше гигант, който се наведе за да го поздрави.
- -          Приятно ми е. Аз съм най-голямата ти мечта – рече великанът.
-  -         Ама... какво...
-          Ние сме по-малките ти мечти – гръмнаха в хор децата.
-    -       Това е някаква зле скроена шега...
Но странните гости в залата не му обърнаха внимание. Великанът се изправи безмълвно от едната страна на тенис масата, а децата застанаха от другата и започнаха да играят. Играха часове наред, играха в продължение на дни, а Николай нямаше какво друго да прави, освен да ги наблюдава. Той се бореше със себе си да зададе въпрос и някак смътно осъзнаваше, че докато не го направи, нищо няма да се промени. Странните участници в този абсурд ще продължат да играят до безкрай. Опита се да си припомни някои от стъпките към постигането на успех в непозната ситуация – беше чел такава литература. Но не се сещаше за нищо, което да му свърши работа. Никъде не излагаха напътствия за това какво да правиш, ако феята на предложенията ти спретне подобна игра. И изведнъж в левия край на лявото му око просветна тънък проблясък точно върху черната точица, която имаше отдавна. Навън видимо притъмня. Николай най-сетне беше готов да зададе въпроса си.
-      -     Какво трябва да значи всичко това?
Играчите спряха изведнъж и се загледаха в него.
-         -  Хора ли сте изобщо? – отекна разстроеният му глас в залата.
Отново никакъв отговор.
-          - Играете на тенис, на някакъв абсурден, измислен тенис тук. По-голяма мечта, по-малки мечти... – и докато нареждаше с ироничен тон, изведнъж му хрумна какво би трябвало да значи всичко това.
Не са хора, разбира се, започна да си мисли той. Всичко това е толкова измислено, че няма начин да не се случва единствено в ума му. А умът му... да видим... се опитваше да се справи с една безкрайна игра на тенис между... между най-голямата му мечта и куп по-малки. Но защо беше необходимо?
Великанът и децата отново се заловиха да играят тенис. Слънцето се разля навред и всичко сякаш се върна към началото. Николай обаче не ги виждаше. Сега той трескаво търсеше отговора. Искаше му се да се върне обратно при любимата си, далеч от тук. Мислите му просто се плъзнаха към Ангелина, която го очакваше някъде там, отвъд ума му. Разветите коси от сушоара, прекрасните й нежни ръце с меката кожа, която го привличаше неустоимо, с топлината, която тази жена внасяше в тялото, в душата и в живота му. И тогава той изведнъж осъзна всичко.
Ами да! Дворецът представляваше  неговия страх, който го държеше тук при тази маса. Умът му се опитваше да се справи с желанието му никога да не спира да мечтае и беше измислил тази игра, в която той щеше да не спира или ако има твърде голяма, твърде недостижима мечта, какъвто е великанът, или множество по-малки, които да обземат цялото му време, докато ги осъществи.
Но в окото му отново проблесна познатата искра и отново всичко притъмня. Това тук не беше решението, защото нищо не можеше да му даде свободата, от която се нуждаеха мечтите. Да лети, да преминава от едно желание към друго, да бъде, да обича.
С кристалната яснота на ума си, онзи, с който ръководеше отдела по човешки ресурси в УНСС, Николай заключи, че докато седеше в двореца на собствената си логика, той никога нямаше да продължава да мечтае.
Внезапно чу шум, шум, подобен на онзи от сушоара, покривът на сградата се разтвори, кулата се разпадна и оттам, развяла буйно коса, огряна от блесналото слънце, към него се понесе Ангелина. Тя взе нежно ръката му и го изведе извън двореца към синьото небе, към птиците, към необятната шир.     
Николай можеше да вижда толкова далеч, че му се завиваше свят. Пред него се ширеше цялата планета. Усещаше с всяка частица от тялото си, че може да отиде, където си поиска, да направи каквото пожелае. Единствено любовта й го освобождаваше от хладната логика на собствения му ум, от двореца на страха, от безумната самота на вечната тенис игра между големината на собствените му мечти. Тя го даряваше със свободата да лети не само към тях, а независимо от тях. Николай се усмихна и притвори очи. В ъгъла на лявото му око проблесна сълза. Мъжка сълза на щастието.
Тук той чу отново звука на сушоара, който изгасваше.
-          Да – отговори тихо тя. – Ще се омъжа за теб.
Николай скочи, обзет от внезапен необясним порив. Притисна я в ръцете си и я целува дълго – тя, неговия освободител, тя, неговия шофьор към мечтите, тя, неговата любов.


Феята беше доволна от развитието на нещата, но накрая леко се озадачи. Любовното предложение заприличваше на всички останали - целуват се, прегръщат се и това е. Истинска скука. Беше време да тръгва. Сушоарът отдавна беше изгаснал, прозорецът беше затворен, но докато Николай и Ангелина се държаха в ръце, усетиха едва доловим полъх. Феята ги галеше по челата с невидимите си ръце, преди завинаги да излезе от живота им.

Диана Петрова

Приказка за годишнина от сватба

Усмивката на Татяна
Далеч в дълбините на Сакар планина в дълбока пещера, необитавана от години, живееше мързелива стара магьосница. Тя обичаше да се занимава с архивиране на човешки истории и правеше това по двайсет часа на ден. Беше се превърнала в легенда, в която някои вярваха, а други – не съвсем. Според преданието, за да се включи в световните работи, трябваше да се случи нещо наистина изключително.

По същото време в Националната компания за стратегически инфраструктурни проекти беше внесен нов план за строеж на магистрала номер 13, който да разделя природния парк „Сакар планина“ на две. През годините бяха извършвани много проучвания относно проектирането на магистрален път до Северозападна Турция, който щеше да създаде условия за засилено сътрудничество между страните на Балканите и поощряване на туризма в тези райони. Всички имаха изгода този строеж да се състои – работници, политици, европейци и балканци.
Единствено планината страдаше. Тя не желаеше никой да я посещава или разкопава. Не искаше да тъпчат тревите й, да нарушават тишината й, да мърсят водите й, да строят по повърхността й. Щом разбра за проекта, магьосницата реши, че ще направи всичко по силите си да провали строителството.
Мобилизира силите си и пусна армия от къртици да разкопаят района. После наводни мястото и дори симулира земетресение, за да уплаши работниците. Но нищо не помагаше. Те изливаха новия път метър по метър и все повече се приближаваха към планината. Магьосницата се ядосваше на неуспехите си и реши, че трябва да подходи по-хитро.
Докато скрита под невидимата си мантия, тя оглеждаше построеното, на мястото пристигна автомобил. От него слезе омайно красива жена с топли кафеви очи – топли като слънцето, което нагряваше камъните пред пещерата й. Имаше нещо в нея, нещо, заради което магьосницата веднага й се довери. Жената разговаря с няколко души и след като очевидно беше свършила работата си, се запъти обратно към колата.
Магьосницата не се поколеба. Върна се у дома и разрови архивите си. Благодарение на старателната подредба, съумя бързо да открие, че жената се наричаше Татяна и имаше прекрасно четиричленно семейство. Тя беше човекът, заключи магьосницата, който притежаваше силата да спре пагубния строеж.
Оставаше да се действа. Магьосницата повреди автомобила на Татяна и прегради пътя за други минаващи. Така нямаше да има кой да й помогне. Татяна излезе от колата и стъпи на недостроената магистрала. В този миг магьосницата я грабна и я отвлече вдън Сакар планина. Там тя омагьоса ушите й и докато уплашената Татяна усети какво се случва, вече можеше да чува вайканията на планината.
-       Ох, леле! Сега ще разсекат тялото ми на две.
-       Как да го разсекат? – попита с треперещ глас Татяна, която още не можеше да повярва, че чува самата планина да говори.
-       С магистралата! Олеле, а дечицата ми! Милите ми деца! Ще ги отровят!
-       Как ще ги отровят? – стресна се Татяна.
-       Ще разкашлят сина ми – Планинския въздух. Ще отровят с боклуците си дъщеря ми – Планинската река. Ще разплачат бебетата ми – горските дървета, ще уплашат животните ми. Ах, леле!
Магьосницата едва издържаше на досадното оплакване и реши, че и на Татяна й е дошло в повече. Затова отмени магията си и Татяна спря да чува планината.
Старата премина към втора точка от плана си. Тя пусна жената да се лее като водата, да търси и намира пролуки между камъните в гората. След това изсипа контейнер с боклуци по средата на реката и водата трябваше да ги заобикаля през цялото време.
Щом магьосницата се насити на ефекта от номера си, тя отмени и тази магия и направи друга – дари Татяна със способността да диша като листата. Върна я обратно при автомобила й, сама седна зад волана и запали мотора на колата. Татяна вдиша от въздуха и се разкашля така, че едва успя да спре. Магьосницата се побоя да не би да я задави и отмени и тази магия.

Старата не продума нищо. Слезе от колата и направи знак на жената да тръгва. Все още твърде изплашена, Татяна седна на шофьорското място и погледна през прозореца.
Магьосницата й се усмихна. После без да се бави, отново се покри под невидимото си наметало.
По пътя към дома Татяна не можеше да забрави нито оплакванията на планината, нито мъчението на реката, нито кашлицата на гората. Но най-много от всичко пред нея изникваше усмивката на магьосницата, която й напомняше на нещо твърде познато, нещо много близко до самата нея. Ами да! Тази усмивка тя често виждаше в огледалото, тази усмивка беше наследил малкият й син – Калоян, нея тя даряваше на прекрасната си дъщеричка – Калина. Тази усмивка издаде отговора й, преди да го е произнесла, когато съпругът й предложи да се омъжи за него пред бялата църква на остров Скиатос. И не на последно място, с тази усмивка бе отговорила на мъжа си, когато той я видя за първи път след второто й раждане.

Днес, пет години след като проектът за магистрала 13 не бе подписан и изпълнен от българска страна благодарение на една красива жена с добро сърце, тя същата, Татяна, прави годишнина от сватбата си с Бисер. Никой не знае как е разрешила всички препятствия по пътя си с такава лекота, че да не стане ясно кой стои зад цялата работа. Но и никой вече не се интересува.

Татяна си остава мила и спокойна съпруга, майка и жена. Тя още не е признала пред себе си, че усмивката й може да прави чудеса за дърветата, за реката, за планината и за провала на проекта „Магистрала 13“.

Ако попитате съпруга й – и той няма да признае много. Ще ви посочи децата си, ще целуне жена си и ще ви погледне. Тогава ще видите сами в очите на този мъж, който само едно може да направи щастлив. Там в зениците му грее най-вълшебната усмивка на света, усмивката, която носи живот, която преодолява и помирява, усмивката на най-прекрасната жена за него, усмивката на Татяна. 

Диана Петрова