петък, 4 септември 2015 г.

Приказка за международен брак

Изворът
Още когато Израел посети България за първи път, на летището го спря непозната старица. Тя побутваше бастунчето си и беше намотала много гердани на врата си. Кожата й беше набръчкана, а очите й бяха толкова дълбоки, все едно бяха очите на многогодишен човек.
-       Ще ти кажа нещо важно, моето момче – каза тя на родния му език и подаде ръката си.
Израел щеше да я подмине след тези думи, ако езикът, на който говореше жената не беше родния му. Откъде тя ще го знае така добре тук, в България? Как е възможно?
Докато се чудеше, старицата тръгна напред. Израел я настигна, както беше с куфара си и я хвана за ръката.
-       Трябва да посетиш Проходната пещера преди да предложиш брак на жената, която обичаш.
-       Но защо? И откъде знаеш, че ще предлагам брак?
Старицата не отговори и се затътри напред. Израел понечи да я настигне, за да й зададе отново въпросите си, но тя се скри зад излизащите и скоро не се виждаше никъде. Израел хвана такси и помоли водача да кара към центъра на града. Щеше да види своята любима и сякаш не можеше да мисли за друго. Как да й предложи? Как да направи така, че да се снимат, докато предлага? Пред църквата Александър Невски може би? С триножник или без? Такива мисли обитаваха главата му в този момент.
Скоро може би щеше съвсем да забрави за необичайната случка на аерогарата, ако таксито вместо към центъра на града, не го изведе извън София. Израел се опита да спре шофьора, но онзи го увещаваше, че трябва да почака. Симона му била подготвила изненада, а на него му било поръчано да го откара на мястото на изненадата. Щом чу името на любимата си, Израел се усмихна и пътува вече по-спокойно. Тя му готвеше изненада! Неговата принцеса! Шофьорът зави след табелата за Проходната пещера над град Луковит и спря.
-       И сега какво? – попита Израел.
-       Довиждане – каза шофьорът.
-       Ще изчакате тук, нали?
Шофьорът кимна вместо отговор и Израел излезе. Почти се стъмваше, но слънцето все още раздаваше от оранжевите си проблясъци. Израел се вгледа в лъчите, а после се обърна към скалата пред себе си. Последва дървения парапет и преди да се усети, се намираше в пещерата.
Огледа се. Никога през живота си Израел не беше виждал подобен храм на природата. Храм, който тя беше изковала за човека. На една от стените той видя в камъка образа на красива жена, на друго място имаше ниша, която приличаше досущ на пекарна, на трето в камъка се виждаха два препускащи коня – единият яздеше жена, а другият – мъж.
Подухна ветрец. Изпиука птиче. Отново се възцари тишина. Нямаше шумотевица от търкалящи се куфари, преминаващи коли, говор или каквото и да било друго. Израел беше абсолютно сам.
Той премина през цялата пещера и видя, че тя няма дъно. Както има вход, така има и изход от другата страна на скалата. Кой знае накъде водеше. Погледна нагоре. В скалата бяха изрязани два отвора – досущ като очи към поаленялото небе. Беше толкова красиво, че за миг той се поколеба дали е истинско.
-       Две очи, през които можеш да погледнеш дълбоко в сърцето си – чу той познат глас.
-       Ама коя сте вие? – стресна се.
До него се беше изправила непозната жена, която му напомняше на някого. Кой беше това? Кой? Изведнъж на Израел му проблесна. Ами да, това е гласът на старицата от аерогарата, но сега тя изглеждаше много по-млада. Косите й се вееха назад и носеше дълга бяла рокля – от толкова тънка материя, че все едно беше ушита от паяжина. Само очите й бяха същите – очи на една дълго живяла жена.
-       Не се бой. Живея тук от столетия. Знам за пещерата повече от всички.
-       Как така? – успя да вмъкне само Израел.
-       Пия от тайния извор на пещерата. Докато го правя, ще живея.
-       Това е измислица. Хайде да приключваме с изненадата. Къде е Симона?
Жената замълча. Тя протегна ръка да докосне Израел, но той отдръпна своята.
-       Сърцето ти обича истински и заслужаваш да чуеш думите ми – промълви тя.
-       Но аз не искам да чувам! – възмути се Израел. – Върни ме обратно при моето момиче!
-       Преди много много години – започна жената, без да обръща внимание, – живеех със своя любим. Аз яздех бял кон, а той черен. Разхождахме се по тези места, обичахме се, радвахме се един на друг. Имахме пекарна в селото и печахме най-ароматния, най-вкусния хляб в селото. Плувахме в реката, гмуркахме се и се гонехме с рибите. Бях най-щастливата жена на света. Но ето че веднъж той беше по работа на полето и аз реших да дойда тук в пещерата сама на коня си. Тогава намерих извора и пих от него. От този момент нататък започнах да говоря всякакви езици и да разбирам птиците, жабките, дори коня си. Първо се изплаших, но после осъзнах какво се е случило. Птиците ми разказаха, че това е изворът на вечния живот и ако искам да живея вечно, ще трябва да пия от него всяка година. Щом отпия отново ще се превръщам в млада жена. До края на годината ще ставам отново на възрастта, на която съм. Без да се замисля, реших да идвам постоянно. Та кой не би искал да живее вечно? Попитах птиците дали и любимият ми не може да пие. Така щяхме да живеем завинаги заедно. Но те отвърнаха – че само един от двамата влюбени може да го прави. Иначе изворът няма да дарява вечен живот. Зачудих се какво да правя. Да предостъпя правото си да пия на мъжа си или да запазя в тайна всичко и да продължа да пия. Сам разбираш какво сторих.
Старицата преглътна сухо. Тя отметна коса и продължи разказа си.
-       Измина време. Моят любим остаря, а аз всяка година идвах и отпивах. Подмладявах се и остарявах до края на годината. Той нито веднъж не ме попита какво се случва, за което бях благодарна и избягвах да търся причината. Едва когато се спомина, дойдох тук да поплача. Тогава птиците ми разказаха, че той е знаел за извора и е решил да не пие, защото ако аз не мога да бъда там, където е и той, по-добре да си остане съвсем смъртен тук, при мен. Явно сам е решил да не ми казва, за да не се изкуша.
Израел вече беше забравил по колко необичаен начин се беше озовал тук и слушаше с пълно внимание.
-       Виж очите на пещерата – рече жената след малко.
-       Отворите ли? – смути се Израел, който отново погледна нагоре. По крайчеца им растяха малки храстчета, които ветрецът подухваше. Те се движеха толкова бавно, сякаш нечия ръка ги забавяше нарочно.
-       С тези очи аз гледам дълбоко в сърцето си. А то е много много самотно – погледна тя отново към него.
-       Защо ми разказваш всичко това? – попита вече много по-спокойно Израел.
-       Защото искам да ти покажа къде е изворът. Отдавна търся човек с чисто сърце, който да заслужи вечен живот, човек, с когото да мога да разговарям занапред. Уморих се да пия сама. Ако си съгласен да надживееш любимата... да живееш вечно може би...
-       Не – отсече Израел и стана да си ходи.
-       Отказваш се така лесно? – проехтя гласът й. В него се съдържаха хилядите колебания от миналото, хилядите съжаления за стореното.
-       О, да! И имам специална молба към теб. Моля те моята любима никога да не разбира за този извор, защото как беше... – Израел постави показалец на устните си: -  ако аз не мога да бъда там, където е тя, по-добре да си остана съвсем смъртен, тук, при нея.
При думите му жената от пещерата се разплака. Тя плака дълго, без да продума повече. После двамата излязоха навън, където съвсем се беше свечерило. Там ги очакваше Симона. Тя беше възседнала бял кон и държеше стремето на черен. Малко зад тях таксиджията стоеше в колата си и очакваше дългогодишната си клиентка.

-       Да се прибираме – каза Симона на Израел. – Знам всичко. Тя извика и мен малко преди да пристигнеш.
-       Ах ти! – погледна с укор към пещерната жена Израел. Сърцето му сега туптеше по-радостно отвсякога. Значи и любимата му не се бе изкушила, значи и тя беше взела същото решение като него.
Очите на пещерата сега бяха тъмни, все едно се затваряха пред силата на истинската любов или просто защото се беше смрачило. Нямаше нужда вече никой да гледа към сърцето си, към самотата си през тях. Тайната за извора на вечния живот щеше завинаги да бъде забравена, освен ако някой случайно не го откриеше. А дотогава...


Дотогава Израел беше по-сигурен отвсякога, че таксито вози за последен път дългогодишната си клиентка.

Приказка за любител на ракия :)

Изкушение
Една сутрин Асен се събуди с главоболие. Опита се да си спомни дали снощи не беше пийнал с приятели, както обичаше да прави. Но не. Беше си останал у дома, бяха гледали филм с Лили, а после бяха заспали.
Огледа се. Нея я нямаше. Най-вероятно беше тръгнала за работа. Асен стана и се разходи из стаята. Нещо не беше наред, той не беше в собствената си спалня. Мястото много му напомняше на случка от детството му... що за глупост беше това. Няма начин да не беше пийнал повече – само алкохолът можеше да направи така, че глупостите да му се струват като реални случки. Фактът си беше факт обаче. Асен се намираше в детската си стая. Разтърка слепоочията си, но нищо не се промени. Нито главата спираше да го боли, нито детската му стая изчезваше.
Разходи се из апартамента на родителите си. Всичко беше поставено по начина, по който го помнеше, когато беше малък. Този път трябва да беше пийнал повече от онази ракия на жена си, която разреждаше, без тя да знае. Къде беше Лили всъщност?
Асен наплиска очите си и излезе. Улиците бяха безлюдни. На един стълб на тротоара седеше подпряна китара.
-          Здравей, Асене, очаквах те – проговори китарата. Асен понечи да отвори уста в отговор, но китарата продължи: - Ще ти спестя чуденките. Докато си сънувал, си попаднал в малко вероятната една милионна възможност на ума си да се завърнеш в миналото, вече като пораснал човек. Имаш уникалния шанс да го промениш. Успееш ли да го направиш, водещата реалност, в която ще живееш, ще бъде именно тази. Можеш да станеш китарист, да събереш своя собствена група, да свириш пред многохилядна публика!
Дали не беше смесил ракийката с нещо друго, нещо много силно, ама много. Как иначе можеше да си обясни факта, че разговаря с китара?
-          Какво да правя сега? - попита Асен по-скоро себе си.
Не дочака отговора на китарата нито своя собствен. Прекоси улицата. Не знаеше накъде ще тръгне и какво ще стори. Реши, че има нужда от време да помисли. Седна в кръчмата срещу училището и си поръча една голяма ракия.
-          На деца не сервираме – отвърна лелката през бара.
Тази определено го дразнеше. За нея може би беше дете, но определено й влизаше в задълженията да му сервира. Внезапно и съвсем оправдано той се почувства предаден от всички, от света, в който пребивава, от света, в който бе живял до вчера, от ума си и от фантазиите си.
В този момент през вратите на кръчмата влезе китарата. Тя ходеше върху малки табуретени крачета, а дървеното й тяло се тресеше в целулитени извивки. Китарата се приближи до него, поръча си една голяма ракия, вдигна я в знак за „Наздраве“, а после засвири:
„В миналото днес си ти турист,
Можеш тъй добре да си го разясниш,
Ако пък решиш да станеш китарист
Можеш и сегашното да промениш.“

Фантазията му се вихреше в непростимо безалкохолно колебание дали беше употребил алкохол. Как можеше сам да си причини всичко това? И дори не помнеше да беше пил. Бяха гледали филм с Лили, преди да заспи, филм, повтори си той.
Асен се вгледа в отсрещната стена на заведението, върху която висеше надпис, който той гледаше, но не виждаше. Можеше да реши отново да стане който си поиска, можеше да има достатъчно време да работи над това свое желание, можеше да поправи грешките си или да отдели повече време на нещо, което беше пренебрегвал, да сбъдне мечтите си. Можеше да стане някой друг, можеше отново да бъде с хората, които най-много му липсваха, да им каже всичко, което не беше успял, да промени себе си, да промени света, да промени нещо – каквото и да е!
Затвори очи за миг. Имаше ли по-голямо изкушение от това да получиш време да се развиеш отново, но със сегашния си ум, със сегашните си чувства?
Отвори очите си и този път прочете надписа, окачен на стената: „Войникът може да се бори дълго и старателно за една червена пандела. Наполеон Бонапарт“
Неговата Лили, неговата червена пандела. Подсмихна се. Беше нелепо, страшно нелепо да става романтичен точно сега, но не бяха ли именно нелепостите най-близо до истината?!
Ако останеше тук при говорещата китара, ако успееше да се превърне в музиканта, който си представяше... Подсмихна се на себе си. Вече не можеше да се познае. Започваше да вярва във фантазията си. И все пак ако останеше тук, той щеше да срещне Лили едва след двайсет години или може би нямаше да я срещне изобщо. Неочаквано за самия него, сърцето му се сви. Сви се така, че гърдите го заболяха. Можеше да приключи с този свят на мечти, макар все още да не знаеше как, но щеше ли да понесе малодушието си? Да се откаже заради жена! Непростимо!
Асен продължи вътрешния си монолог известно време, докато накрая се отчая до такава степен, че не му оставаше друго освен да мрази себе си и този път наистина да се напие по случая.
Колкото и да не му се искаше, знаеше, по-добре от всяка абсурда говореща китара, че не можеше да се самоизмами. Нямаше да рискува да приключи с любовта на живота си и толкова.
Асен се измори от себе си. Той се прибра у дома и легна на леглото в детската си стая. За свое най-голямо облекчение, този път се събуди в спалнята си, у дома, до своята жена. Малко по-късно, когато двамата закусваха, тя попита:
-          Сънува ли нещо тази нощ?
-          Да – отговори Асен.
-          И какво беше то?
-          Сънувах... един свят без теб и побързах да се събудя.
Лили го погледна учудена. Асен не говореше по този начин. Той никога не говореше по този начин. После, като не знаеше какво друго да стори, тя се разсмя и го целуна.  Асен не разказа съня си, но едно беше сигурно. Той щеше да го запомни като най-силното доказателство за любовта към жена си, защото ако един мъж може да се откаже от тъй рядката възможност да получи всичко наново, пък ако ще и само във фантазиите си... и ако прави това само заради мисълта за една жена, то той вероятно я обича съвсем малко повече, отколкото обича себе си. 

Приказка за една детска любов

Защото солта е любов
Преди много години под беззвездното небе се разстилало прекрасно море с бели води.  Слънцето го огрявало с лъчите си и то блестяло така както може да блести само любовта в сърцата на хората. Утрините морето разказвало как е преминала нощта, а Слънцето – какво се случва от другата страна на земята. Хората се радвали с усмивки на лица или плачели с безсолните си сълзи. Въпреки това според Слънцето те не познавали истинската сила на любовта, защото не притежавали сол в очите си. А солта била любов, казвало Слънцето, защото в Бяло море имало толкова много от нея.
Подаръците на Слънцето за своята любима, Бялото море, били нощни. То осветявало Луната, за да може тя да напомня на морето и през нощта колко много любов праща Слънцето. Морето се вълнувало при тези любовни послания, затова често и днес казваме, че Луната влияе на вълненията на морето.
Луната обаче, която била само вестносец на любовните послания лека полека също се влюбила в морето. Слънцето усетило това, но нищо не можело да направи. Нито можело да я прогони от Слънчевата система, нито можело да огрява постоянно своето море, защото така щяло да го погуби. То се разсърдило и затъмнило цялата Земя. Всичко по нея щяло да погине. Не се появявало пред морето, а през това време Бяло море как ли не се опитвало да предаде на своя любим, че ако ще и всички луни да се влюбят в него, то си остава любима на своето Слънце.
Що да стори Бялото море? Как да постъпи? Спомнило си за човешките същества, които се къпели в него. Те се радвали на вълните, целували се, хващали се за ръце, играели във водата. И при този спомен му хрумнало какво може да стори. Бяло море решило да даде свое собствено обещание, да направи свое любовно послание към Слънцето.
Нощем то събирало от най-скритите си раковини и перли и струпвало всичко на самотен бряг. Брегът не бил случаен – там живеела древна магьосница, която морето искало да помоли за услуга. Щом насъбрало достатъчно съкровища, то ги поднесло пред къщата на магьосницата и поискало тя да вдъхне от любовта му на две човешки същества, които избрало. Искало да направи това, за да може да покаже на Слънцето каква трябва да бъде любовта им и как нищо, ама нищичко на този свят не може да я засегне.
-          Как точно смяташ да му поднесеш такъв подарък? – попитала магьосницата.
-          Просто няма да му го поднасям. Искам да вдъхнеш от моята любов на Николай и Дарина. Нека те се обичат от деца и нека любовта им продължи през целия им живот. Това ще е моята жива картина – подарък от мен за него. Нека наблюдава живота на тези две същества, нека види и плодовете на любовта им: щастието им, детето им, всичко.
-          Ще ти струва скъпо – подсмихнала се магьосницата.
-          Какво искаш в замяна?
-          Ще отнема половината ти сол, ще се променят обитателите ти. Ще потъмнееш завинаги.
-          Но защо ти е моята сол?
-          Трябва ми. Имам да осолявам много човешки сълзи с нея.
-          Защо искаш да ги осолиш?
-          Защото солта е любов, а любовта на хората е магията, която движи света... е добре де, и моят бизнес. Почти всеки, който се допитва до услугите ми, го прави заради любов.
Морето се умислило. Повече нямало да може да побира същите видове риби, нямало да осветява нощта, нито да бъде толкова красиво, че да пленява своя любим с белотата си. Но ако не направило това – може би щяло да загуби и своя любим. При тази мисъл, морските му дълбини се свили, вълни забушували и покрили плажовете му.
-          Така да бъде – казало най-сетне.
Мигом небето притъмняло. Засветкали светкавици, скрили и слънцето, и луната. Огромни бели фъртуни от сол се извисили в небето и изчезнали завинаги. Те се разпръснали по човешките очи, попили в човешките сърца, така че всеки път щом някой заплачел, сълзите му вече щяли да имат солен вкус.
Магьосницата взела своето и оставила Бялото море само. Тя литнала до Слънцето и му показала Николай и Дарина – двойката, която избрала, за любовен подарък. Слънцето онемяло. То започнало да осветява пътя на двамата влюбени. Проследявало как се заражда любовта им, още когато Дарина била на 13 години, а Николай на 17. Те преминали през какви ли не етапи от живота си – той отишъл в казарма, но Дарина го очаквала да се завърне при нея. После двамата учили в университет, заживели заедно, а накрая се родила и прекрасната Никол – жива картина в картината на тяхната любов.
Слънцето не можело да плаче и не винаги знаело как да обича. Но дълбоко в огненото си ядро хранело и до днес храни любов към едно единствено море на планетата Земя. Това е морето, което сътвори любовта на Николай и Дарина, морето, което знае как да обича.
Затова днес, в деня на сватбата на тези две деца на вселенската любов, Слънцето и Морето също празнуват. Те гледат безмълвни картината на своята собствена любов в очите на Николай и Дарина, в усмивката на тяхното дете, в солта от радостните сълзи на техните близки. Те знаят без колебание, че тяхната любов и тази на човешките същества ще продължи вечно, че нищо не ще я сломи. Те всъщност тайно кумуват.
Дарина и Николай, празнувайте и от името на невидимите гости на своята сватба – Слънцето и Морето. Вие сте техният любовен подарък, вие сте израз на вселенската любов между великите природни сили. Те винаги ще бдят над любовта ви.


Приказка за китарист

Червената пандела
Една сутрин Асен се събуди с главоболие. Опита се да си спомни дали снощи не беше пийнал с приятели, както обичаше да прави. Но не. Беше си останал у дома, бяха гледали един от любимите си филми с Лилия, а после бяха заспали.
Огледа се. Нея я нямаше. Най-вероятно беше тръгнала за работа. Асен стана и се разходи из стаята. Нещо не беше наред, той не беше в собствената си спалня. Мястото много му напомняше на нещо от детството му... ами да! Това беше детската му стая. Разтърка слепоочията си, но нищо не се промени. Нито главата спираше да го боли, нито детската му стая изчезваше.
Разходи се из апартамента на родителите си. Всичко беше поставено по начина, по който го помнеше, когато беше малък. И шкафовете, и чекмеджетата с посудата, и леглото му, което сега му се стори твърде малко. Как беше възможно? Къде беше Лилия?
Асен наплиска очите си и излезе навън. Пред блока го очакваха непознати мъже:
-          Айде бе, Асене, откога чакаме?! Бързо, че треньорът ще се разсърди!
-          Ама какъв треньор, кои сте вие?
Докато изричаше това, Асен се взря по-обстойно в лицата на мъжете. Имаше странното усещане, че ги познава отнякъде. Изведнъж го осени прозрение. Това бяха съотборниците му от училищния футболен отбор. Само дето сега бяха пораснали. Асен се зачуди какво да прави, а после реши да не казва нищо. Трябваше да разбере какво се случва. Тръгна с мъжете и скоро се озоваха в училището. Там всички бяха пораснали – големи, възрастни хора, които носеха възмалките си училищни раници, подминаваха се един друг в училището и се подбутваха. Щом влязоха във физкултурния салон, към Асен се приближи стария му треньор.
-          Здравей, Асене, очаквахме те. - Асен понечи да отвори уста в отговор, но треньорът продължи: - Ще ти спестя чуденките. Докато си сънувал, си попаднал в малко вероятната една милионна възможност на ума си да се завърнеш в миналото, вече като пораснал човек. Имаш уникалния шанс да го промениш. Успееш ли да го направиш, водещата реалност, в която ще живееш, ще бъде именно тази. Можеш да станеш футболна звезда, имаш данни!
Съотборниците го наблюдаваха мълчаливо.
-          Какво да правя сега? - отвърна Асен.
Всички вкупом вдигнаха рамене. Асен прекоси физкултурния салон. Той не знаеше накъде ще тръгне и какво ще стори. Реши, че има нужда от време да помисли. Седна в кръчмата срещу училището и си поръча една голяма ракия.
-          На деца не сервираме – отвърна лелката през бара.
Асен мигом се ядоса, но бързо му мина. Какво разбираше тази жена? Не тя се беше озовала в миналото си. Сега Асен се чувстваше предаден от всички, от света, в който пребивава, от света, в който бе живял до вчера, от ума си и от фантазиите си.  
В този момент в заведението засвири китара. Непознат мъж в дъното пееше:
„В миналото днес си ти турист,
Можеш тъй добре да си го разясниш,
Ако пък решиш да станеш китарист
Можеш и сегашното да промениш.“

Асен излезе от заведението и вместо навън, сега се озова в залата по кик бокс. И постепенно всичко му се избистри.
Можеше да реши отново да стане който си поиска, можеше да има достатъчно време да работи над това свое желание, можеше да поправи грешките си, или да отдели повече време на нещо, което беше пренебрегвал, да сбъдне мечтите си. Можеше да стане някой друг, можеше отново да бъде с хората, които най-много му липсваха, да им каже всичко, което не беше успял, да промени себе си, да промени света, да промени нещо – каквото и да е!
Затвори очи за миг. Имаше ли по-голямо изкушение от това да получиш време да се развиеш отново, но със сегашния си ум, със сегашните си чувства?
Отвори очите си и съзря надпис, окачен на едната стена в залата: „Войникът може да се бори дълго и старателно за една червена пандела. Наполеон Бонапарт“
Неговата Лилия, неговата червена пандела. Ако останеше тук, той щеше да я срещне едва след двайсет години или може би нямаше да я срещне изобщо. Сърцето му се сви. Сви се така, че гърдите го заболяха. Можеше да приключи с този свят, макар все още да не знаеше как. Но не можеше да измами себе си и не можеше да рискува да приключи с любовта на живота си.
Асен се измори от твърде много впечатления. Той се прибра у дома и легна на леглото в детската си стая. За свое най-голямо облекчение, този път се събуди в спалнята си, у дома, до своята жена. Малко по-късно, когато двамата закусваха, тя попита:
-          Сънува ли нещо тази нощ?
-          Да – отговори Асен.
-          И какво беше то?
-          Сънувах... един свят без теб и побързах да се събудя.

Лилия и Асен се разсмяха, а после се целунаха.  Асен не разказа съня на любимата си, но едно беше сигурно. Той щеше да го запомни като най-силното доказателство за любовта към жена си, защото ако един мъж може да се откаже от тъй рядката възможност да получи всичко наново само заради една жена, то той вероятно я обича повече от самия себе си. 

Приказка за готвач и една дама

Преследвачът на усмивки
Преди много години в далечна Австралия имало болница с голяма градина. Градинарят, който се грижел за нея, посадил малка леха с най-различни билки. Той направил това не по разпореждане на ръководството, а защото жена му така му заръчала. Всички знаели, че младата австралийка продавала билки на пазара и никой нямал нищо против. Никой не знаел обаче, че тя била наследник на стара фамилия от магьосници, които грижливо пазели в тайна своите занимания.
Веднъж, точно когато билките в градината разцъфнали с пълната си сила, в болницата приели млада италианка, на която било време да роди. Влязла тя в залата за родилки, а прозорецът към градината бил леко открехнат, за да се проветрява помещението. Съвсем неусетно отвън се вмъкнал смесеният аромат от най-различни билки, италианката вдишала и почувствала как болките й се облекчават. Скоро се родил и малкият Хайсен Струга, нейният син.
Без да подозира нищо, италианката се прибрала при съпруга си у дома. Оттогава изминали години. Хайсен растял здрав, висок и силен и още от малък най-много се радвал, когато разсмее някого. Първоначално родителите му приели това съвсем нормално, но скоро забелязали, че ако Хайсен не успее да предизвика нечия усмивка, посървал в продължение на дни.
Тръгнали да го водят по лекари, но никой не можел да им каже причината за държанието му. Не щеш ли веднъж на пазара се спрели при щанда с подправките. Там продавала билки жената на градинаря. Италианката пазарила от нея няколко подправки и й оставила повече пари. Жената й казала:
-          Нека сторя нещо за вас от благодарност за добрината ви.  Мога да ти кажа нещо за детето ти и защо желае да разсмива хората.
Италианката онемяла, като чула това от устата на непознатата. Бащата я задърпал за ръкава да си вървят.
-          Хайсен е омагьосан от мириса на съчетание от древни билки, което се получава много рядко.
-          Глупости! – викнал бащата.
-          Моля те. Нека я изслушаме – прекъснала го италианката, която усещала с майчиното си сърце, че тази непозната жена знае ключа на загадката.
През това време малкият Хайсен гледал с вперен поглед към продавачката. Той вдишвал от аромата на подправките и не можел да се откъсне от щанда. Като го видял, бащата въздъхнал с неохота и хванал ръката му.
-          Това дете – продължила тя, - търси щастието си по усмивките на хората. Но ще го намери едва когато открие една усмивка – най-близката и едновременно с това най-труднодостъпната. Само тя ще го отведе до мечтаното щастие.
-          Но как ще разбере чия е тази усмивка? – попитала италианката.
-          Това не мога да ви кажа. Но Хайсен няма да спре да търси, докато не открие усмивката.
-          Бабини девитини – викнал бащата. – Да тръгваме!
Италианката отворила уста да каже още нещо, но съпругът й я дръпнал да вървят. Семейството се прибрало и скоро забравило за случая. А Хайсен от този момент нататък се влюбил в подправките. Той започнал да събира по малко и където и да идели със семейството му, си купувал нови подправки. Мечтаел да стане готвач в свой собствен ресторант, където да приготвя най-вкусните гозби, които, разбира се, да предизвикват усмивки на хората. Започнал да готви за приятелите си и им станал любимец.
След време заминал за Лондон и когато се прибирал у дома в Австралия често не можел да види семейството си от старание да угоди на всичките си приятели, от желание отново да види усмивки по лицата им. Но това не бил единственият път, по който ги търсел.
В Англия, където работел като търговски мениджър на една корпорация, той преследвал усмивките на хората и сред клиентите, и сред колегите си. Щом не успеел да ги спечели, това го натъжавало и той влагал силите си в работата.  Така лека-полека съвсем се отдалечил от мечтата си да готви в собствен ресторант.
Един ден срещнал прекрасната Милена. С милувките, с думите си тя внасяла толкова топлина в дните му, че понякога успявал да забрави и за лова на усмивки, и да мечтае отново. Но въпреки любовта си към нея, дълбоко в себе си, той все още чувствал, че не е намерил своето призвание, не е постигнал своето щастие.
Един ден с любимата му пристигнали в България, нейната родна страна. Тя го завела на Женския пазар, откъдето щял да си купи подправки, които не се продават на друго място по света. Разглеждали дълго сергиите. Продавачи ги подканвали, пазарили се с тях, дори спорели кой ще ги спечели за клиенти.
В олелията Хайсен забелязал, че в дъното на пазара, на една малка сергия, седяла свита възрастна жена. Нещо във вида й му напомнило жената от австралийския пазар в детството му и докато продавачите продължавали да спорят, Хайсен се приближил към нея. Жената предлагала подправки и му дала да усети аромата на всяка една, разказала му какви гозби могат да се сготвят, а Милена превеждала всяка нейна дума.
Хайсен харесал много разказа на продавачката от Женския пазар и й споделил, че колекционира билки от всички страни, които посещава. Тя му се усмихнала широко, с онази усмивка, която разтваря сърцата на хората. Доволен, че я е накарал да се усмихне, Хайсен прибрал закупените подправки, и  й оставил пари в повече, много повече, отколкото стрували самите подправки. Така вероятно щял да получи още от нейните усмивки.
Жената благодарила и заръчала на Милена да му преведе следното:
-          Щом се върнеш, размеси българските подправки с тези, които си събрал дотук. Остави ги до спалнята си.
Милена превела това на Хайсен и двамата се спогледали. Да сторят каквото им заръчала жената или да я подминат и забравят?! Хайсен внезапно се развеселил. Това било първото интересно нещо, което му се случило в страната на бъдещата му съпруга. Защо да не последват заръката на жената, когато се прибере? В крайна сметка нямало какво да загуби.
Щом се върнали в Англия, една вечер на Хайсен му хрумнала дори още по-добра идея. Решил да подготви изненада. Той често правел такива на любимата си – или рисувал сърце на огледалото, или й подарявал мече с шоколадови бонбони, положени в чекмеджето й с дрехи. Върнал се по-рано от работа, размесил подправките и ги сложил до спалнята им. След това излязъл от стаята. Щом Милена се върнала, той затворил очите й с ръце и казал:
-          Искам да ти покажа нещо.
Изпълнена с очакване, Милена го последвала. Хайсен я въвел в стаята и тя вдишала от най-прекрасния аромат, който някога била усещала. Отпуснала се в ръцете на Хайсен, а той рекъл:
-          Това е ароматът на нашата любов – най-хубавия!
Двамата се целунали, а после се любили дълго, преди да заспят. На сутринта пръв се събудил Хайсен. Обърнал се към любимата си, която лежала до него и се усмихвала в съня си. Погледал я известно време, докато се борел с изкушението да я докосне. И се усмихнал – усмихнал се по-истински, отколкото когато и да било в живота си.
И тогава станало чудо. Билките се изнизали от пода на спалнята в подредена редичка във въздуха. Завъртели се няколко пъти и после мигом излетели през прозореца.
Хайсен станал да затвори прозореца, без съжаление за своите билки. Докато се връщал обратно при любимата си, той осъзнал, че сред всички усмивки, които е преследвал в живота си има само една, която е способна да го направи истински щастлив. Тя можела да го насърчи да бъде по-смел, когато се страхува да предприеме нови неща в живота си, тя можела да му вдъхне сили да се справя с трудностите в работата си, тя единствена можела да го направи щастлив, дори все още да не е сбъднал мечтите си. Тази усмивка не била на никой от приятелите или родителите му, тя била усмивката на Милена.
В този миг най-сетне неволната магия от аромата на билките в австралийската болнична градина била развалена. За да се стигне дотам обаче, той трябвало не просто да получи усмивката на любимата си – такива му дарявала много. За да се случи това, Хайсен трябвало да прогледне за най-важното и така да постигне най-близката и труднопостижима усмивка в света – своята собствена.

И днес, на неговата сватба, където той имаше всички усмивки на любимите си хора, очите му бяха вперени само на едно място – в устните на любимата.

вторник, 7 юли 2015 г.

Приказка за Сундзъ, Дарт Вейдър и още някой :)

Трима мъже и магията на Геди
Тийнейджърите магьосници често си врат носовете там, където не им е работа и правят невъобразими бели. Така далеч далеч оттук в невидимото училище по магьосничество един от тях на име Геди, се прозяваше безкрайно отегчен в час по „Магия и морал“. Той беше един от най-добрите ученици в училището, но искаше да прави каквото си поиска. Геди искаше да прави каквото си поиска особено много днес. Накрая не издържа и избяга от последните часове. Хареса си отворен прозорец пред една кооперация и се вмъкна в апартамента през него. Там мъж с черна коса и кафяви очи на средна височина гледаше филм. Геди направи така, че телефонът му да звънне и да не се чува кой се обажда. Целта беше мъжът да излезе на терасата и да пита няколко пъти кой се обажда, за да може Геди спокойно да разгледа дома му. Така и стана. Геди пристъпи спокойно към бюрото в дъното, където беше оставен разтворен лаптоп със спрян на пауза застинал екран с изображението на Дарт Вейдър. Я виж ти, мъжът гледаше „Междузвездни войни“! В дъното до леглото му беше поставена книга. Геди се приближи и прочете заглавието малко преди мъжът да влезе обратно вътре. „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ. „Я!“, възкликна той отново.
Геди на бърза ръка сканира паспорта на обитателя – Даниел Кинг, и скоро вече му хрумна идея какво да стори, за да пребори скуката.
Минута по-късно Даниел Кинг се събуждаше от бръмченето на муха. Той сви носа си няколко пъти, преди да отвори очи, а после щом най-сетне го направи, видя къде и с кого се намира. Даниел Кинг, един съвсем съвременен мъж, който се занимава с проверка и ръководство на анализите на дейността на различни компании, се намираше в лодка с кръгла форма заедно с един цял целеничък Дарт Вейдър и с един цял целеничък Сун Дзъ.
-       Сигурно сънувам – засмя се той, но нито лицето на единия, нито маската на другия показаха признаци на живот.
Лодката се завъртя бързо, а после още по-бързо и накрая отново намали скоростта. Даниел се хвана за краищата й, ужасен от случващото се.
-       Къде сме, по дяволите? Вие трябва да сте част от някаква зле скалъпена изненада с тия абсурдни костюми. Е, изненадахте ме. Вече можете да ги свалите.
-       You have learned much young one, but not enough – отговори подобието на Дарт Вейдър. – In fact you are in command now, Admiral Daniel. Calculate every possible destination.
-       Но къде отиваме?
-       Let your plans be dark and impenetrable as night, and when you move, fall like a thunderbolt – включи се и Сун Дзъ.
-       Уау – успя да отговори Даниел, но после все пак добави със смесица от любопитство и недоверие: - Да не би да участваме в игра, в която се изисква да изработя военна стратегия, да направя план?
-       Единствено така ще се придвижим напред – поясни Дарт Вейдър.
-       Хм, ако е така... – продължи той. – да видим какво можем да направим. Кой би могъл да е врагът?
-       If you know neither the enemy, nor yourself, you will succumb in every battle – отбеляза Сун Дзъ с такова разочорование изписано върху лицето му, че изглеждаше така все едно казва, че лодката потъва.
-       Аз ли не знам?! – може би малко се засегна Даниел, но като че ли веднага схвана, че нито героите бяха измислени, нито ситуацията беше шеговита. Сега точно нямаше време да размишлява върху въпроса как по-точно беше възможно това, което се случваше, а вместо това предпочете да планира и действа. Това поне беше нещо, което той не просто разбираше, но и умееше да прави добре. Така Даниел в продължение на три секунди измисли цел и се подготви да я съобщи на двамата мъже. – Ще направим ето така. Създаваме дружество с част от моите средства, регистрираме се и се превръщаме в действащ играч на борсата с помощта на Дарт Вейдър, завладяваме пазара, като изкупуваме най-печелившите акции с помощта на стратегиите на Сун Дзъ. След това делим на три, вие се връщате там, откъдето се взехте, и никога повече не се появявате в живота ми.
-       Съгласенпотвърди Дарт Вейдър, а после добави: - I’m here to put you back on schedule.
Тогава Дарт Вейдър натисна едно копче в лодката и изведнъж тя, морето и всичко останало изчезнаха. Тримата мъже се озоваха в центъра на Лондон, където се заловиха за работа.
*
Не бяха изминали няколко месеца, когато по световните новини гръмна новината за неизвестната компания Сун Вейд, която успяла да изкупи акциите на дузина други големи компании на борсата по изненадващо бърз начин. Имаше много обвинения за изтичане на финансова информация, от която предприемачите са се възползвали. Нито едно обаче не беше потвърдено. В крайна сметка се лансираха десетки теории, които обясняваха успеха на новопоявилата се компания – до една погрешни. Дружеството беше представлявано от две лица – някой, който наричаше себе си Сун Дзъ и друг, чийто прякор беше Дарт Вейдър. Кои бяха истинските личности зад тези прякори така и не се установи, въпреки многобройните опити на папараци да разконспирират лицата.
Измина време. Не много време. Беше ясна юнска нощ, когато на брега на Черно море в едно отдалечено пристанище тримата приятели се сбогуваха. Геди наблюдаваше иззад една лодка на брега какво се случва и определено продължаваше да се забавлява.
-       Колкото и да е странно, вие двамата ще ми липсвате – усмихна се на приятелите си Даниел, докато си припомняше безбройните смешни, страшни и интересни събития, в които участва през последните няколко месеца. – Не знаех, че личности като вас всъщност могат да се справят...ъ-ъ ами в съвремието. Какво ще правите с парите?
-       Нов епизод на Междузвездни войни, разбира се! Този път ще бъда зад кадър – отвърна Дарт Вейдър без колебание.
-       Ще го очаквам с нетърпение. А ти, Сун Дзъ?
-       Може би като се върна у дома, ще изработя стратегия за завладяване на врагове, но със злато.
-       Възможно ли е подобно нещо да се осъществи и в твоето време, Сун Дзъ?
-       Би трябвало, момче. В крайна сметка never venture, never win!
Даниел се усмихна отново, подаде им ръка и се сбогува. После тръгна.
-       А ти, Даниел? – попита все пак Сун Дзъ.
-       Аз ли? – обърна се той и тримата стояха в очакване на нещо доста дълго време. – Ами има едно момиче...
-       Find the woman – включи се Дарт Вейдър, а после седна в лодката и зачака Сун Дзъ.
Изведнъж Даниел усети как е възбудил любопитството им, все едно не са очаквали от него да обича жена... както Даниел не бе очаквал същото и от тях.
-       Тя – зачуди се той как да обясни коя е Валерия за него, да сподели, че няма други желания в момента, освен да създаде семейство с нея, как когато я види и не може да мисли за нищо друго. – Валерия е...
Сундзъ не се въздържа и помогна:
-       The art of war is of vital importance to success, but success will quickly become a failure without love.
Даниел кимна и го погледна право в очите. Тогава Дарт Вейдър натисна копче в лодката, тя се завъртя и изведнъж и лодката, и морето и всичко останало изчезнаха.
Така трима мъже от три различни реалности се разделиха пред очите на вечно палуващия Геди, който вече се оглеждаше за нови жертви на своите съвсем несъобразени с морала на училището магии.
Луната блестеше и се отразяваше невъзмутимо върху морската повърхност все едно забелязваше единствено и само себе си, във въздуха се носеше мирис на лято, а Даниел можеше да мисли вече само за своята Валерия.


петък, 15 май 2015 г.

Приказка за детска градина

Дворецът на децата
Повечето приказки завършват както нашата ще започне - със сватба, която се случила много много отдавна. Преди хиляда години през девет планини в десета една принцеса се омъжила за принц и те били провъзгласени за цар и царица. Преминали през много трудности, преди да свържат съдбите си, но щом го направили, се заели да умножат щастието си. Родили им се три дъщери и един син – принцесите Илонка, Бояна, Силвия и принц Димитър. Царицата и царят обичали много своите деца и копнеели да се възцари мир по света, така че на никое от децата им да не се налага да води война. Но не знаели как могат да помогнат това да се случи. Обичали своите малки наследници с цялото си сърце и решили да им построят детски дворец. Двореца щели да посещават едни от най-добрите учители на света, които щели да подготвят децата по най-различни езици, да тренират тялото и духа им, да ги забавляват с всевъзможни игри, така че царските деца да растат здрави, умни и щастливи и да управляват с разум и сърце страната си.
Докато царят и царицата наблюдавали как децата им се радват на вече готовия детски дворец, им хрумнала идея. Тъй като никъде по света нямало подобно нещо, те предложили на други царе да позволят на децата си да учат в най-доброто училище на света - тяхното. Не правели това само заради своите наследници, които сега можели да имат за приятели други малки принцове и принцеси. Царят и царицата помнели добре опитите на своите родители и на техните родители да създадат добри отношения с други царства, за да може поданиците им да живеят спокойно и в мир. Те пробвали как ли не – с войни, с преговори, с размяна на заложници, но нищо не се получвало. Може би този път не с друго, а с помощта на децата, щели да успеят да обединят царствата по света.
Изпратили покани по цял свят и каква била радостта им, когато към двореца започнали да прииждат царски синове и дъщери от най-различни държави. Те пребивавали в двореца през повечето време и се връщали у дома през летните месеци. И децата, и родителите били много доволни, толкова, че понякога на мъниците не им се искало да напускат двореца. Там било така весело, научавали любопитни факти за света около себе си и се забавлявали с чуждоезиковите си приятели.
Но ето че не всеки се радвал на детския дворец. Мащехата на една принцеса не можела да има деца. Злата царица се страхувала, че ако принцесата порасне умна и щастлива, тя много бързо ще я измести от трона. А тя крояла планове да унищожи и своя съпруг, за да командва страната си, за да се възцари върху цяла Европа.
Отишла тя при една магьосница, която живеела в тъмна пещера в дълбоки гори. Старата разбърквала вълшебните си отвари, когато мащехата влязла в обиталището й.
-          Какво искаш? – попитала я магьосницата.
-          Ако ти кажа, ще го запазиш ли в тайна?
-          Казвай какво искаш? – вкиснала се магьосницата.
Мащехата паднала на колене, сключила ръце в молитвена поза и произнесла с възможно най-тихия глас, на който е способна:
-          Искам детският дворец да престане да съществува!
Магьосницата не й обърнала внимание за известно време и продължила да бърка вълшебните си отвари. Накрая отвърнала:
-          Ще ти излезе скъпо. Твърде скъпо.
-          Каква е цената? Готова съм да платя всичко! Само да властвам!
-          Значи това е, което всъщност желае сърцето ти – власт.
-          Това е! – завистливата мащеха зацелувала обущата на магьосницата.
-          Махни се! – изсъскала магьосницата. - Мога да те разсея по душите на много хора – частица от злобата ти ще засегне всеки от тях. Всички ще станат част от нещо по-голямо, нещо като царство, което ще се нарече Държава. Само че то няма да се управлява от един човек, а от много подобни един на друг хора, от твоите части, тоест от теб.
-          Но защо е необходимо да усложняваме толкова нещата?
-          Толкова си глупава! – ядосала се магьосницата. – Само ако злобата ти е разсеяна сред много хора, ще постигнеш целите си. Е?
Мащехата надигнала глава, след това станала и погледнала магьосницата в очите. Подала й ръка:
-          Съгласна съм.
Магьосницата обяснила, че ще съсипе двореца, но магията й не може да трае повече от хиляда години. Тогава той ще се появи отново, но в друга форма. В двореца на децата отново щели да се обучават принцеси и принцове, учителите отново щели да бъдат най-отбрани, а Държавата точно като зла мащеха щяла да замразява двореца всеки път, когато й попречи дори след тези хиляда години.
Още преди мащехата да се прибере у дома, вестоносец пристигнал с новината. Царските деца били на разходка, когато гръмотевица ударила двореца и той се сринал до основи. Царят и царицата приели това като знак и решили никога повече да не го построят отново. Те изпратили царските деца обратно при родителите им и всичко приключило.
Хиляда години по-късно
Хиляда години по-късно дворецът на децата все още се намираше на същото място - в една далечна страна – през девет планини в десета. Сега тя се наричаше България и беше една от най-малките страни в Европа. Там Държавата, която често се държеше като мащеха към своите поданици, не влагаше много в обучението на децата. Детските градини, които създаваше, бяха места, които децата не желаеха да посещават. Те учеха, но така и не се научаваха как да бъдат щастливи, те се забавляваха, но така и не се научаваха как да го правят сами. Те бяха наричани принцеси и принцове от родителите си, но нито в детските градини, нито излизайки после оттам продължаваха да се чувстват като такива. Изглежда злото на мащехата се беше разпространило през вековете, доколкото и докъдето може.
И все пак някъде в град София, в квартал Редута, сякаш отникъде, сякаш винаги е била там, където се намираше, се простираше детска градина „Доверие“.
Една жена вътре в нея с много грижа и желание се стараеше да създаде истински дворец на децата. Наричаше се Илонка и се беше отдала изцяло на работата си. Тя общуваше с мъниците така, сякаш се докосваше до нещо много чисто и истинско, нещо, което всеки от нас притежава в себе си, но е изоставил отпреди хиляда години. Илонка се грижеше за децата в детската градина като свои собствени деца, като за своето семейство. Сърцето й й подсказваше какво да прави и тя му се доверяваше, а родителите усещаха това, без да могат да го опишат и се доверяваха на самата нея. Никой не помни откъде точно се появи наименованието на двореца – детска градина „Доверие“, но нямаше друго, което да й подхожда повече. Детското заведение за нея беше семейство – такова, за което да се грижи, такова, което да обича. Искаше й се децата да се научат как да бъдат едновременно принцове и принцеси и едновременно с това съвсем обикновени хора, които обичат живота, всеки ден откриват по частица от себе си, творят и живеят според собствените си разбирания и според това, което ги прави щастливи. Самите й възпитаници също я обичаха. С тази тяхна любов тя се чувстваше богата като истинска царица. А понякога и като нещо повече от цариците, защото ако те притежаваха красиви одежди и огромни дворци, тя трупаше богатството си не върху земята, а в сърцата на другите.
Боянка, или госпожа Бобка, както я наричаха децата, предаваше обичта си по друг начин. Тя знаеше колко е важно те да научат повече, но също знаеше, че да дадеш на едно дете инструмент, без да му покажеш как да го използва, е безсмислено. Тя не им поднасяше знанието на тепсия, тя им показваше как да го употребят, защо и къде биха могли да го сторят. Тя възпитаваше. Дали обичаше децата, защото не можеше да се отдели от детето в себе си? Дали не беше наследила това дете от прародителите си, дали то не надничаше в ъгълчетата на усмивката й? Няма отговор на този въпрос, но ето фактите: за децата тя беше като втора майка.
Мисис Силвия пък ги учеше на английски език, но често се изкушаваше да бъде приятел на децата, защото чувстваше душите им близки. Все едно и те носеха сърца на принцове и принцеси като самата нея, вълнуваха се от игрите, от които тя се вълнуваше, научаваха, както тя самата научаваше, обичаха по същия начин, както тя самата обичаше. Тя искаше те да познават този език, за да може да разговарят и с хора, с които иначе не биха могли, да се свързват, да общуват, да споделят с другите.
Димитър, или бате Митко, обичаше децата по своему, по мъжки. Той искаше те да могат да усетят телата си, да почувстват силата в тях, да дисциплинира мъниците, да ги научи да използват това, което вече имат и което им е предадено от много поколения преди тях. Движението беше неговата философия, то вдъхновяваше ума, то заякваше сърцето, така че да устои на всички зли мащехи, които децата можеха да срещнат по пътя си.
Всички тези учители представляваха съвременния дворец на децата, който не се състоеше от тухли, а само се помещаваше между тях. Вътре, в детска градина „Доверие“, този дворец се извисяваше до високи хоризонти, прекосяваше планини и достигаше до незнайни места.
Но както и преди хиляда години, не всеки се радваше на този дворец. Държавата дълго време създаваше спънки детската градина да процъфтява. Дали приказката щеше да се повтори?
Всичко се случи на тържеството за завършването на една група от деца през 2015 година.
Държавата, която открай време обграждаше детската градина и която беше завладяла много умове на възрастни, надничаше, вселяваше се в различни административни служители и всички те следяха какво се случва вътре. Наблюдаваха скришом как децата танцуват народни танци или как разиграват театър като приказни герои и закопняваха още повече да унищожат тази детска градина. Обявяваха, че заниманията са недостатъчни или че вътре се претоварват децата, изпитваха учителите, опитваха се да направят така, че детската градина да не може да се узакони.
Но дори Държавата накрая се оказа безсилна пред лицето на чистото детско щастие. Тя беше самотна и скучаеше – във всеки човек, който носеше частица от нея. От векове се повтаряше все едно и също и от край време на носителите й им се искаше да настъпи промяна. Всичко първо започна наужким, администраторите повтаряха устрема на учителите, стараеха се да се изявява като самите деца, опитваха се да почувстват обичта им към света. Държавата дълго не си признаваше какво се случва, защото се срамуваше, че именно тази малка детска градина променя самата нея – огромното зло на световете. Но нямаше какво да се направи - неусетно и против волята си всички администратори заобичаха децата и техния дворец.
Да се върнем към тържеството, където се случи всичко. Докато децата изпълняваха своята програма, сплитаха детски ръчици, танцуваха, пееха със звънки гласчета, рецетираха с толкова старание, очите на възрастните се изпълваха със сълзи. Очите и на държавата също заплакаха. Тя намразваше собствената си злина. И когато тържеството вече беше към своя край, държавата вече беше решила. Тя щеше да поправи и другите детски градини по примера на „Доверие“ и така самата тя щеше да почувства частица от обичта на децата. Щеше да създаде един нов, по-хубав свят. Сълзите не спираха да се стичат по многото й лица. Ах! Толкова хиляди години загубено време, в което бе използвала силите си не за да съгражда, а за да разрушава.
Сбогом, зла мащехо! Здравей слънчево щастие! Така ще завърши нашата приказка за една разкаяла се държава, която се оказа безсилна пред детската чистота. Това е приказка за мен и теб, за всички нас, приказка за любовта, приказка за детския дворец в градина „Доверие“, приказка за детския дворец у самите нас.
Кой знае как щеше да се промени страната ни след това тържество. Кой знае дали магьосницата ще допусне злото да сключи нова сделка с нея.

Мили деца от детска градина „Доверие“, вие сте виновниците за това добро дело. Наблюдавайте какво се случва, събирайте фактите, за да ги поднесете на децата на вашите деца, на бъдните поколения. Вие ще измисляте приказката на своето бъдеще, вие ще я разказвате, вие ще променята света към по-добро, както го направихте на последното тържество. Не забравяйте откъде сте започнали, не забравяйте своя малък, но тъй важен дворец на децата. Той ще ви е най-скъп, когато тъгувате и когато празнувате, когато ви е най-трудно, когато обичате, когато остарявате, когато се прощавате с предишните си светове. Той ще ви дава сили да продължавате по пътя, по който ще поемете. На добър час, принцове и принцеси! 

Диана Петрова