вторник, 17 март 2015 г.

Стихотворение за рожден ден :)

Бележка
Тя е нежна, мила, закачлива,
Тя е сигурна и тя е дива,
Тя е мое глупаво създание
Свети от далечно разстояние.

Иде чак от Източна България
С полет право до компютър във Бавария,
Тя е дар за ден рожден,
Пратена за теб от мен,

Тя е дълго мислена бележка
трита и преправяна със гума,
В нея вече няма нито грешка,
Тя съдържа кратка и по-дълга дума.

Ето моят дар мъничък,
Дано с него да те сгрея,
Отвори бележката самичък,

Прочети: „Обичам те“ на нея!


Германска приказка - поръчка за рожден ден

Германска приказка
Немците обичат приказки. Каквото и да стане, то все едно не е станало, ако няма кой да разкаже приказка за него. Може да е нещо адски отегчително като седем стари животни, дето се опитват да придадат смисъл на живота си, катерейки се един по друг, или глупаво момиче с червена шапка, което отива при баба си. Е какво му е интересното на това? Тайната е проста. В Германия не се случва нищо интересно. Това е. Ако се случваха неща като сърфиране по топли южняшки вълни, пътешествия в космоса или срещи с извънземни – мислите ли дали някой щеше да има време да разправя за тях? Щеше да ги живее!
Така в една крайно отегчителна немска нощ, Емил стоеше пред компютъра си. Българин по душа и произход, той беше заминал в тази чужда държава само за да изкара пари. Немският му браузър упорито го заставяше да изписва сайтовете на немски – страшно труден, крайно неблагозвучен и опак език.
-          И какво сега, ще учим немски, а? – произнесе на глас Емил, докато се чудеше дали да се ядоса или да вземе просто да си легне.
-          Еми ще учим – отговори Браузърът на чист немски.
В първия момент на Емил му се стори, че му се причува. Може би беше изморен и отдавна беше време за лягане.
-          Не ти се причува – повтори Браузърът, който, като всеки средностатистически германец, вярваше дълбоко и неотменно в изключителността на всичко немско.
Емил отново се огледа. Беше ли възможно да полудява от скука?
-          Не полудяваш. Просто всеки трябва да знае немски.
Емил провери компютъра си. Позачекна някои от кабелите. Това вероятно беше глупава немска шега, която може да е спретнал някой от приятелите му. Но кой имаше ключ за квартирата му?
-           Питаш се защо говоря. Питаш се кой съм аз. Питаш се дали си луд. Питаш се... а аз отговарям.
Настъпи мълчание, а мониторът не изобразяваше лице, както се стори, че е удачно на Емил. Ако човек полудява, то би трябвало да вижда и лицето на нещото, което говори. Поне така се случва в американските филми. За съжаление, филмът очевидно беше немски.
-          И... какво отговаряш? – заекна Емил, чийто нервни клетки бяха принудени да допуснат по принуда предположението, че е възможно браузърът да не е браузър, а по немски високотехнологичен виртуален робот.
-          Тръгвай с мен – рече Браузърът, който сега вече беше разчел и колебанието на своя събеседник в това дали самият той е робот, което беше крайно обидно за един Браузър и доста по-просто и гениално устроената му структура. Подобно отношение от човек, от чужденец в собствената му държава – това беше недопустимо!
Емил не разбра как точно се получи така, че той вече пътуваше по силно осветените пътища на програмния код. Дълго време по пътя не се случи нищо особено. Светлини, цифри, някои от които наредени по крайно усложнен програмен път – заобикалят, заобикалят, а то може доста по-бързо да се стигне до целта. Ама пусти немци, нали трябва да усложнят нещата! На всичко отгоре – грешно, негрешно, късо или дълго, все идеално подредено! Изглежда по-скучно от това да си в Германия, беше единствено да си в програмния код на немски програмист и то със събеседник – толкова скучен, колкото може да е само един браузър.
След като тези философски размисли дойдоха в повече на Емил, той реши на този етап да не мисли повече върху факта, че му се случва нещо абсурдно. Затова прецени, че е по-добре да се разсее, като се опита да заговори браузъра – сега вече с лице, ръце и крака – навярно за да не му става неудобно, че си говори с машина. Немецът, казвам ви, мисли за всичко.
Както и да е. След дълго мълчаливо пътуване двамата познайници най-сетне стигнаха до това, което изглеждаше като крайната им цел. Слънчева къща на няколко етажа край брега на океан.
-          Къде сме?
Браузърът заряза антиинтернет гевреците си и посочи пътя на Емил. Нашият герой се поколеба дали да премине през осветения праг, но после като размисли – какво друго можеше да стори. Да се върне сам по кодираните пътища, които нито познаваше, нито харесваше. По тях нямаше забележителности, беше прекалено осветено и всичко отново щеше да изглежда толкова абсурдно, че да напомня всеки един миг на Емил, че може би полудява. Затова, без да се колебае повече, Емил прекрачи през прага.
С високи светли прозорци, с техника във всеки ъгъл, с няколко тоалетни, с високи тавани, с дълъг удобен диван за сядане, с големи телевизори, с кътчета за отдих, с голяма тъмна спалня – това беше къщата мечта за него. На двора играеха две деца, които му се сториха толкова познати, сякаш ги беше познавал цял живот, сякаш бяха негови собствени. Емил инстинктивно се огледа за жена, но не видя такава.
-          Но това е... това е... предполагам сънувам.
-          Повечето мъже, на които им предстои да бъдат обичани толкова силно от жена, която се намира на стотици километри, се държат точно като теб. Първо, не знаят немски на необходимото отлично ниво, второ, и крайно неприятно, постоянно мислят, че сънуват, трето, на никой дори за миг не му хрумва, че пътешествието, което извършват с моя помощ, се осъществява в собствения им ум. Понякога се чудя дали целият свят не е просто свят, пълен с глупци, които на всичко отгоре не говорят немски перфектно!
-          Чакай, чакай малко. Какво казваш всъщност – че пътувам в собствения си ум и това се случва наистина! – сега Емил се беше развълнувал не на шега. Не всеки ден се случваше на човек, който е толкова амбициозен, който работи и се старае да постигне мечтите си, да се среща със странно човешко изобретение или каквото и да представляваше този говорещ браузър.
-          Ох – Браузърът се протегна към антиинтернет гевреците си и ги сложи върху очите си, като с това действие искаше да покаже на Емил, че е страшно разочарован от липсата на досетливост у новия си познайник. – Казвам какво да направиш, само защото съм задължен по повелите на шефката.
-          Коя е шефката?
-          Името й е малко абстрактно – започна Браузърът и скоро гласът му вече не добиваше онзи отегчителен оттенък, какъвто притежаваше през целия път. Той продължи след кратка пауза,: - но тя е тази, която задвижва повечето неща в света. Спори се каква е по националност. Аз разбира се, упорито вярвам, че тя е немкиня, просто защото изпълненията й в крайна сметка са великолепни. Това е същество, способно да се пребори с безсмислието в живота на всеки човек.
-          Как се нарича?
-          Не мога да ти кажа.
-          Вярно, че не можеш. Та ти си просто един браузър, който изпълнява заповеди! – опита се да го предизвика Емил, който смяташе, че колкото повече информация научи, толкова по-голям шанс има да се измъкне от тази история.
-          Да преминем към същината на въпроса – не се поддаде браузърът. - Намираме се в твоя мечта, където липсват някои елементи. От теб се иска да намериш пътя до реалността обратно сам, ако разбира се пожелаеш. Има само едно нещо, което може да те върне. Слушай внимателно – то е причината да те доведем тук, то ще бъде и поводът да не останеш заклещен в мечтата си.
-          Заклещен?! Та повечето хора биха се радвали да се заклещят в някоя мечта, ако ще и с липсващи елементи.
-          Ще видим. Не сме се събрали тук да си чатим. Имам да ти казвам още само нещо и си тръгвам.
-          Тръгваш?!
-          Да. Такова е нареждането. Трябва сам да разбереш какво липсва в тази мечта. Тогава ще получиш възможност да се измъкнеш.
-          Ама... Да разбера сам... и какво ако не искам да си ида оттук? – отговори Емил и хвърли поглед отново навън, където децата сега се пръскаха с маркучи с топла вода, кискаха се и се въргаляха по тревата.
Браузърът не отговори. Емил се обърна към него, но той вече беше изчезнал. Ами сега? Какво да прави? Защо му трябваше да тръгва за насам? Да се измъква ли, да не се ли измъква? За кратко изпадна в паника, но после намисли, че преди да вземе решение, е най-добре да се разходи по плажа, да си почине, да позяпа хлапетата, да разгледа къщата, а защо не и да подремне. За никъде не бързаше, можеше спокойно да размишлява над бъдещите си действия. Така или иначе не се очакваше да направи кой знае какво.
Но както се случва обикновено в немските приказки, по този начин бързо се изплъзват че една, че две, че три години. Емил все не се насищаше на океана, на къщата на мечтите си. Къде сега да се връща обратно. Тук имаше всичко... почти всичко.
Не му отне много време преди да разбере, че онова, което най-много му липсва, е жена. Това изглежда не е сложна операция дори за човек, който не е немец. Но предвид всички останали облаги, защо да не си поседи още и още и още.
И все пак скучаеше. Децата в къщата не порастваха, къщата не се намърсяваше, слънцето не спираше да пече – всичко беше идеално и като такова, то все повече му се струваше непоносимо.
Тук ще направя отклонение, за да вметна, за горкия читател, който най-вероятно никога не е живял в приказка, няма намерение да живее на такова място и дори да има намерение, няма да има щастието да го стори. Да се живее в приказка често съвсем не е приятно. Може да те изядат, да ти извадят очите, може да те оженят за принц поради липса на други желаещи, може да превърнат чисто новото ти беемве в тиква и най-сетне... може да не успееш да живееш другояче освен щастливо до края на дните си. Това в света на немския Браузър се явява като много добър бизнес, но от философска гледна точка, каквато безспорно притежават повечето немци, това също така е предмет на безмерна скука. Безмерната скука пък по пътя на логическото умозаключение неизменно води до тихо отчаяние или което е още по-вероятно - до ужас.
Така и за нашия нищо неподозиращ за мечтата си, осъществена по немски, Емил, лека полека, тя се превърна в ад. Децата го дразнеха, тишината го уморяваше, чистотата в къщата го потискаше. Нищо различно не се случваше.
Едва тук ще сложим началото на неговата приказка – или казано по-иначе, на приказката на неговия живот.
Той реши да прибегне до Интернет, който се намираше посипан по всеки виртуален път, започващ от края на градината му. Трябваше да се разсее, да поговори с някого, да види какво става по света. Направи си акаунт във фейсбук и там се запозна с жена. Жена от България. Жена от реалността. Абе жена.
Пишеха си в продължение на часове, в някои дни не можеха да се откъснат един от друг.  И вече нямаше значение, че Емил се намира в своята супернова, суперчиста къща. Нямаше значение, че има семейство, което сякаш не порастваше и също така изглеждаше толкова истинско именно защото на моменти страшно много го дразнеше.
Един ден Емил реши. Той щеше да тръгне по безкрайните светли виртуални пътеки обратно към дома. Щеше да изостави никога непорастващите деца, щеше да зареже рая си. Можеше да не стигне далеч, можеше никога да не се прибере, но след като има щастието или нещастието да срещне нея, той вече не можеше да живее същия живот.
Малко преди да тръгне по своя път, той все пак реши да остави послание до немския Браузър. Току-виж тъпата машина се зарадвала на окаяното му решение сам да напусне мечтата си – нещо, което програмата чисто по немски беше изчислила с точност. Съобщението той изписа на странен език, вероятно по-древен от немския, който браузърът едва ли щеше да разчете без помощта на подходящ протокол и гугъл преводач с кирилица.
То гласеше следното: „Човек и добре да живее, се жени.“
И така. Близо сме. Никой все още не знае как завършва тази немска приказка с главен български герой. Но ето ги фактите. В мечтаната къща живеят сам сами две непорастващи деца. Немски браузър в дълбините на немското интернет пространство се върти от яд в опитите си да разшифрова посланието на един чужденец. Емил пътува към своята любима по светлите пътища на програмния код. Мечта с липсващи елементи страда за своята несъвършеност. Българка, която обича скитащ мъж далеч от страната си, му изпраща приказка, която ще го пресрещне по светлия път на програмния код.
Животът е кратък и неговата шефка, която също така е шеф и на браузъра, на мечтите, на пътищата и всичко, което се движи по тях, се нарича „Любов“. Така завършват само немските приказки.
Но аз ще добавя и своя послеслов. Немците обичат приказки. Каквото и да стане, то все едно не е станало, ако няма кой да разкаже приказка за него. Може да е нещо адски отегчително като любовта на една българка към един българин, заминал в Германия, за да търси успеха си. Е, какво му е интересното на това? Тайната е проста. Дори в тази студена страна любовта на двама чужденци може да сгрее и нашите сърца.


Честит рожден ден, любими!