петък, 22 януари 2016 г.

Завръщането


Още от предната вечер по всички телевизии в страната обявиха, че от следващия ден се очаква невероятно силна магнитна буря. Водещите на предавания предупреждаваха за възможни нежелани реакции при хората, за странно поведение на животни.
Станимир и Любослава бяха излезли навън тази вечер и така и не узнаха за предупрежденията.
Рано сутринта Леа, домашната им котка, противно на привичките си, не се появи в спалнята. Животното стоеше на перваза и гледаше с втренчен поглед навън. То не помръдваше, сякаш беше спряло да диша. Това се стори странно на господарката й, но тъй като днес Любослава трябваше да отиде по-рано на работа, тя се приготви, целуна любимия си, остави му бележка да провери Леа по-късно и излезе.
Станимир се събуди, прочете заръката на приятелката си и отиде при котката.
- Ела тук, Мърморани.
- Не съм Мърморани. Аз съм Леа.
Станимир се стресна. Откъде идеше този глас, какво се случваше?
- Леони, ти ли… говориш? - попита той с пълното съзнание за абсурдността на въпроса си.
- Виж, събира ни единствено любовта към Любослава. Мога да ти предложа сделка.
Не беше лъжа. Котката му говореше. Станимир разтърка очи, даже предположи, че беше пийнал повечко предната вечер. Но нищо не се промени. Котката говореше и това наистина се случваше.
- Каква сделка? - попита предпазливо Станимир.
- Ще ти помогна да изкачиш К2. Не ме интересува дали това ти е мечта или не.
- Наистина ли? - рече Станимир, който незнайно защо в този момент се сети за шефа си - същият, който не оценяше усилията му в работата. Настъпи пауза. Дълга пауза. - И какво ще искаш в замяна?
- Когато съм с Любослава да не ми пречиш.
- Мхм. Не искаш ли твърде много?
- А не си ли плащам добре за това?
Не изминаха и няколко минути и в стаята се струпаха раница, трекинг обувки, гети, карабинери, термо облекло, бинокъл, таблетки за пречистване на вода, щеки и какво ли още не. Станимир разглеждаше нещата и не можеше да повярва. Докато в началото мислеше, че алкохолът му беше дошъл в повече, че просто трябва да се ощипе и да се събуди, но си играе още малко, защото му е любопитно как ще завърши всичко, сега изведнъж започна да размишлява, че не бе кой знае какво да й угоди. Щеше да преживее нещо, което не бе преживял - да иде на измислено от самия него пътуване, да направи нещо значимо, нещо, за което после другите ще го оценят, нещо за самия себе си - пък ако ще това да беше просто една фантазия. Не беше ли тъй сладка тя!
- Кога мога да тръгна? - произнесе най-накрая.
- Още днес вечерта. Имаш самолетен билет.
- А Любослава?
- Аз ще се оправя с нея - отвърна Леа, която сега вече слезе от перваза и се настани на дивана все едно беше новият господар на дома.
Станимир се поколеба още известно време какво да стори, погледна отново към екипировката и като отпъди всички мисли в главата си, се залови да се приготвя.
*
Скоро той се озова в подножието на върха и се заизкачва към първия лагер по маршрута. Премина през завои, тунели, висящи мостове, бездънни кратери. По пътя си той срещна няколко групи - едната - полска, другата - естонска, третата - ирландска. Те се придвижваха по-бавно от него самия и си помагаха един другимо. Станимир ги изпреварваше и вървеше напред към целта си - все едно му бяха дошли незнайни сили, сили, които самият той не притежаваше. Още привечер през втория ден от изкачването задуха силен вятър откъм Китай. Притъмня. Големи гъсти облаци се спуснаха и настъпи непрогледна мъгла. Станимир се ориентираше основно по джипиеса си, но сериозно мислеше дали да не се върне в лагера и да продължи след няколко дни. Тъкмо щеше да го стори, когато долови слаб глас сред бурята. В първия момент помисли, че е от свиренето на вятъра, но спря и се ослуша. Този път го чу по-отчетливо. Гласът звучеше много уморен и викаше за помощ. Станимир си помисли да подмине. В крайна сметка участваше в една фантазия, можеше да си позволи да не се държи като себе си. Но гласът беше дрезгав и жаловит, а и в крайна сметка какво толкова можеше да се случи, ако поспре да помогне. Станимир се защура из околността, ослушваше се, викаше. Изминаха часове, мъглата се поразсея, но вятърът беше толкова силен, че Станимир едва успяваше да върви.
Скоро стигна до процеп в скалата, където без малко да падне. Надникна надолу и какво да види - мъж, който викаше, но беше така уплашен, че Станимир не беше сигурен дали човекът го забеляза. Успокои го и си обмениха няколко реплики, от които разбра, че човекът също тръгнал да изкачва сам върха и се загубил. После пропаднал в процепа и не могъл да се измъкне.
Какво да стори за да му помогне? Можеше да се опита да се свърже с планинска служба или да намери лагера, откъдето да повика подкрепление. Но дотогава човекът щеше да умре. Станимир се ядоса. Защо след като всичко това беше фантазия, не се появеше примерно хеликоптер, или групите естонци, поляци и ирландци, които да помогнат, а Станимир да може да продължи пътя си, да достигне края на силите си, на фантазиите си, да се почувства успял и оценен - от себе си, от целия свят, пък бил и той измислен. Къде сега му се изпречи този пострадал? Но бързо му отмина. Опита се да се събуди, да приключи всичко и да забрави за него възможно по-бързо, но колкото и да се щипеше, не се събуждаше. Това първо го уплаши, после съвсем го разстрои, а накрая го амбицира още повече да доведе нещата докрай. Така ли?! Ще си играя сам със себе си, каза си. Ти ще видиш сега, Станимирчо, закани се той.
Без да се чуди повече, той заби първия клин в скалата и закачи карабинер на него. Опъна осигурителното въже и слезе до долу. Помогна на мъжа да се изкачи, а той самият остана долу. Тръгна да се изкачва, но някъде по средата на пътя въжето се спусна рязко и Станимир падна много лошо.
- Повикай помощ. Кракът ми сигурно е счупен - изохка към човека горе.
Изплашеният до смърт мъж, който вече се беше спасил, послушно се скри от процепа с обещанието, че скоро ще се върне. Така измина един ден, а след това и втори. Джипиесът, който Станимир беше взел със себе си, се беше строшил при падането и сега вероятно никой не знаеше къде се намира.
Много мисли се извърволиха в главата на Станимир. Как можеше сам да си причинява този кошмар? Вече дори не беше сигурен дали се случваше наистина. Жаждата го мъчеше. Студът и болката в крака също. В Станимир започнаха да се прокрадват мисли, че всичко е истинско. Беше по-силно от него. Много по-силно. Човешкият мозък не беше устроен да работи в две реалности, без да счита едната за измислена, а другата за истинска. Сега Станимир се чудеше дали пък животът му с Любослава не е бил само един сън, в който той е мечтал да живее, да бъде с любимото момиче. Да танцуват, да се целуват… По дяволите!
И тогава Станимир се отдаде на убеждението, че всичко се случваше наяве, за да, ами всъщност за да оцелее. Защото вярваше в себе си и в силите си да справи. На това го бяха научили преходите - че може, че знае, че го заслужава. В крайна сметка той беше този, който се грижеше за останалите и който нямаше нужда от друг да се грижи за него.
И ако това наистина се случваше, то тогава… помощта се бавеше.
И ако помощта се забавеше още той може би никога повече нямаше да извършва преходите си, камо ли да кара колелото си. Това дори щеше да бъде краят на мечтите му. Ами ако не го откриеха? Ако никога повече не можеше да зърне любимата си, дори тя да представлява само една мечта. Тази мисъл го изпълни с неизпитван страх - него, безстрашният, този, на когото всички се доверяваха, който всичко можеше, на когото всичко му се получаваше. Очите му потъмняха в блатисто зелено, а устата му се сгърчи от болка. Не трябваше, не можеше да се случи така.
Измина трети ден. Жаждата беше непоносима, а Станимир се беше вкочанил от студ. При всяко движение болката го вцепеняваше. Как ли не се опитваше да откачи крака си от мястото, където се беше заклещил, но единственото, което изпитваше, беше още болка.
Привечер заваля сняг. Първоначално Станимир се зарадва, защото можеше да разтопи малко с премръзналите си ръце и да пие. Но после видя, че снегът се събира бързо горе и лека полека се образува кора. Скоро снежна покривка щеше да покрие процепа и никой вече да не може да го открие тук долу.
И тогава в пълната безнадеждност на положението си, в полумрака на настъпващата нощ, сякаш от скалата се появи образа на Любомира. Тя го гледаше с топлите си очи, докосваше го с нежните си ръце. Хвана го за ръка и с лекота го измъкна от мястото, където се беше заклещил, а той тръгна след нея, без да се вълнува дали всъщност умираше, или се събуждаше, или полудяваше. Скалата се разшири и заприлича на новия дом, в който се нанасяха. Любомира и Станимир танцуваха заедно вътре и така добре усещаха и телата, и умовете си, че все едно не бяха отделни хора, а един и същи човек. При всяко завъртане, те се целуваха. И всичко беше топло, хубаво, светло.
*
Носят се предания, че котките са безмилостни животни. По природа мислят преди всичко за себе си и постигат целите си на всяка цена. Има само една възможност те да сторят нещо за някого и то е, когато любимият им господар го желае повече от всичко.
Магнитната буря беше приключила отдавна, но Леа обичаше Любомира, а Любомира обичаше Станимир.
И до днес той не узна как след цялото смъртоносно приключение той се озова у дома, как съвсем наистина се въртеше в танц със своята любима, как нямаше и помен от това, че кракът му е бил заклещен, дали е сънувал или дали просто е пийнал повече предната вечер.
Но отвреме на време, когато останеше сам, размишляваше за странното си пътешествие.
Беше тръгнал за върха, а всъщност не беше успял да помръдне от позицията си. Беше тръгнал да надделява себе си, а не избяга от същността си. Не постигна нищо - нищо повече от това, което вече знаеше, че може. Но по страха дали наистина е оцелял, по радостта, която изпита, когато осъзна, че е отново у дома, той вече знаеше по-добре от всякога кое го държи тук или кое е избрал да го държи тук.
Това не беше опиянението от издръжливостта му, която можеше да преодолява дори последствията от магнитните бури. Не беше и способността на ума му да се отдава толкова силно на една идея, че да я превръща в истинска. Не беше мъжката му сила.
Това чисто и просто беше една нежна ръка, която можеше да вземе сутрин и да прилепи до устните си.

Най-скъпия подарък на Бог


Всичко започна една вечер, когато Александър играеше на компютърна игра заедно с брат си. Брат му често го побеждаваше, но двамата много се забавляваха на виртуалните си срещи. Изведнъж мониторът му просветна като звезда, заслепи го за известно време, а после токът изгасна. Александър стана от стола си и погледна през прозореца. В целия квартал нямаше ток.
- Бамбина, къде си?
Жена му не отговори.
- Бамбина – извика Александър, но отново не получи отговор.
Погледна навън. Светлините лека полека се запалваха и градът изплуваше пред погледа му. 
- Бамбина – извика той за трети път и тогава и в апартамента светна светлина. 
Какво се случваше? Александър се беше озовал в свръхлуксозен лекарски кабинет, такъв, за какъвто би мечтал всеки лекар. Огледа всички стаи – та това беше апартаментът, в който живееха! Дори пианото му беше тук, макар не и на същото място, където беше поставено преди. Как така! Преди да има време да осъзнае какво става, звънецът на вратата иззвъня с любимата му мелодия, която сам обичаше да изпълнява. Александър отвори вратата. 
Пред него стояха трима възрастни мъже с дълги наметала в различни цветове. 
- Кои сте вие? – попита смаяният Александър, на който се стори, че тримата мъже имат нещо общо с всичко, което се случваше.
- Не се плаши – рече най-високият. – Ние сме тримата мъдреци, онези, които посетиха Христос при раждането му.
- Не богохулствайте!
- Не го правим – отвърна средният на ръст, който поглади бялата си брада. – След изпълнението на тогавашната ни задача, получихме подарък от Всевишния.
- Какъв? – попита след кратка пауза Александър.
- „Поискай и ще ти се даде“, е казано – включи се и най-ниският.
- Пожелахме да разговаряме с човек две хиляди години по-късно, достоен човек за времето си. Искахме да видим какво се случва с човечеството. Всевишният ни изпрати светлината от една звезда, която да ни отведе при човека. И ето ни тук – обясни високият.
- Това трябва да е някаква шега! Небето днес е беззвездно.
- Звездата светна от дома ти – доложи средният на ръст.
- Объркали сте се. Просто компютърът ми изгоря. Това е всичко – той понечи да затвори вратата, но тя беше заяла и не можеше да се помръдне.
- Млади момко, не знаем за какво говориш, но се уповаваме на Бог, който неслучайно ни доведе тук – подразни се ниският. - Няма ли да ни поканиш, момче?
Александър ги изгледа от глава до пети и обратно, помисли, помисли и рече:
- Заповядайте.
Тримата мъдреци започнаха да задават въпросите си за новия свят – за колите, които наричаха „бръмчащи коне“, за блоковете, които наричаха „дворци“, за самолетите, които наричаха „летящи демони“. Поискаха да узнаят дали хората вярват в Иисус Христос, дали спазват божиите заповеди и какви са новите герои на времето. Александър отговори на въпросите им, доколкото можа, предложи на мъдреците топъл чай и от супата на Радина, която се намираше в хладилника в съседната стая. На мъдреците страшно им се услади тази супа и когато попитаха как е сготвена, Александър, който не знаеше какви съставки слага жена му, отговори: - С любов.
Тримата мъдреци погладиха доволно брадите си. И все пак като че ли през цялото време изглеждаха някак напрегнати. Те споделиха притесненията си по повод гибелта на човечеството и злото, което върлува в света. За да ги успокои, Александър посвири на пианото и и им разказа за нововъведенията в медицината, с помощта на които можеше да помогне на много хора да оздравеят, разказа им за добрините на съвременниците си, за църквата и как народите са се борили да запазят вярата си през вековете. Разказа и за благотворителните организации, за всички, за които знаеше, че помагат на другите с каквото могат.
Александър се погрижи за гостите си с всичко, за което се сети, без да знае как са се появили, дали не лъжат, дали не са луди. Той го направи без да разбира какво се случва и без да мисли дали това е вероятно или не е. Това беше повече от знак за мъдреците, че той е човекът, който Бог им е посочил за пример от времето след двехилядната година.
- Прибираме се спокойни за това, че оставяме света в ръцете на хора като теб – обяви високият. - Преди да тръгнем, се надяваме да приемеш подаръците ни. Моят е знакът за подкрепата ни.
И тогава извади изпод наметалото си малко куче, което се впусна в кабинета, завъртя се няколко пъти и застана до Александър. Средният на ръст мъдрец бръкна в джоба на наметалото си и извади оттам будилник.
- Нека те буди всеки път, когато ставаш, за да лекуваш другите.
Третият започна да рови из наметалото си, но не извади нищо. Изчерви се. Беше забравил подаръка си. Тогава той положи ръка на рамото на Александър и рече:
- Моят подарък е закрилата над любовта на една жена, която топли сърцето ти и ще пълни къщата ти. 
Двамата мъдреци погледнаха със свити устни към своите подаръци, които сега им се сториха съвсем незначителни. Александър видя това и се разсмя. Той прегърна приятелите си, помоли се за доброто им пътуване обратно – от там, откъдето идеха, и обеща да даде всичко от себе си, за да следва божия път в живота си.
След това мъдреците излязоха, заяждащата допреди малко врата сама се затвори зад тях и веднага след това осветлението отново угасна. Александър стигна до дивана пипешком и седна, като подпря едната си ръка на облегалката. Малко след това, когато осветлението се включи, Александър видя, че до него седи любимата му Радина, която сега той бе прегърнал. Двамата гледаха един от любимите си филми и всичко беше както преди. 
Отдъхна си наум, примъкна я по-близо до себе си и благодари на Бог, че му дарява най-скъпото. Не вниманието на мъдреците към самия него, не честта да бъде избран като техен домакин в сегашния свят. Бог му бе дарил най-простото и най-истинско щастие на света – едно момиче, с което да споделя любимите си филми тази вечер, в близките години и всъщност... до края на дните си.