петък, 29 април 2011 г.

Подари ми приказка и Мадлен Алгафари!

"Подари ми приказка" ще подари няколко похвата за писане на приказки в групата на Мадлен Алгафари на 26 май. Ето и обявата в сайта й:

- 26 май 2011: Творческо писане - Всички умеем да пишем. Писането изважда психично съдържание от несъзнаваното в съзнавното. Назоваването му го прави кнтролируемо и позволява да се работис него. Писане с лява ръка - ръката на интуицията. Разширяване размаха на изразността и въображението - врата към вътрешната ни промяна. Автоматично писане.

http://madlenalgafari.com/practice/groups

сряда, 27 април 2011 г.

приказка за мениджър на циментово предприятие!

Томас и неговите чудеса
Сам натъпка димящия фас в пепелника си. Омачка го от всички страни и се заигра излишно да го гаси. Разтърка очите си и разкърши рамене. През последните дни имаше чувството, че носеше цялото циментово предприятие върху плещите си. Холсим България потъваше в подвижните пясъци на кризата, а заедно с него завинаги си заминаваше и неговата кариера. Въображението му чертаеше тъмни краски на новото ежедневие, което го очакваше – в България неговата възраст от 56 години се смяташе за равносилна на 82 от работодателите. Нямаше кой да го вземе на работа дори като счетоводител. Имаше да изплаща толкова кредити, че може би и внуците му щяха да се занимават с тях. Щеше да му се наложи да привежда глава пред всички мръсници, които беше отрязвал през годините, щеше да остане на пътя, може би дори да рови по кофите...
Излезе навън и се приближи до една купчина цимент. Наведе се и нарисува човече в циментовия прах. Въздъхна тежко и стана. Главата му беше изпразнена като тенекиена кофа, трябваше да се наспи, защото утре го чакаше най-тежкия ден през целия му живот. Щеше да му се наложи да се изправи пред служителите си и да им каже новината, която те отдавна надушваха, защото нямаше жив човек в предприятието, който да не бе подал по няколко автобиографии на други места.
Свадливата му жена се опита да му се скара за нещо, но той я подмина и се тръшна на спалнята, както си беше досущ с обувките.
*
Предприятието пустееше. В ясната нощ тук там се белееха купчини пясък и чакъл. В кристалната тишина се дочуваха звуци от напрегнат разговор. Някой раздразнено спореше.
- Тъкмо се бях наканила да го издърпам и ти се появи!
- Глупости, аз си бях там от самото начало!
- Искаш да те повишат и ми го открадна.
- Как не те е срам! А аз бях тази, която те предложи на Съвета.
- Нямам повече нужда от теб!
- Неблагодарница! – изкрещя едно от полупрозрачните същества и размаха полупрозрачната си пръчка напосоки.
От нея заискри лъч светлина и обля купчина чакъл, която се превърна в гълъб. Другата фея се свъси, насочи пръчката си към циментовата прах и се накани да замахне. В този момент обаче приятелката й също вдигна своята магическа пръчка и двата лъча се събраха в рисунката на Сам. Тя се обви в бял облак и след като той се слегна, оттам се показа чисто гол мъж, полепнал с циментова прах. Феите се спогледаха в учудване и отново избухнаха една срещу друга. Докато сипеха обвиненията си, мъжът се огледа, после се заслуша в разговора им и накрая се приближи до тях. Двете мигом млъкнаха.
- Трябва ми баня и чисти дрехи. Освен, разбира се, ако не ме харесвате такъв – усмихна се мъжът.
След като го облякоха и настаниха в стола на директора, те понечиха да се изнижат тихомълком.
- Колко време ми давате?
- 4 години – рече гузно една от феите. – Чак тогава ще се развали магията.
Мъжът, който сега беше облечен и спретнат, вместо да се притесни или ядоса, се разсмя, сякаш туко-що му бяха съобщили, че е спечелил един милион долара. Феите не дочакаха да утихне смехът му и тихо се измъкнаха от кабинета.
На следващата сутрин слънцето блесна още при изгрева си и то така все едно се готвеше да ходи на парад. Сам изключи тромаво алармата си и се заприготвя за работа. В банята се спря пред отражението си в огледалото на тоалетния шкаф. Подпухнали очи, сбръчкано чело и подута уста – толкова ли му личеше, че съжалява? Пристигна в предприятието с един час закъснение. Беше решил да не бърза, и без това нямаше за какво и за къде. Кимна на секретарката, от чието бюро се разнесе познатият мирис на кафе и влезе в кабинета си. Още с отварянето на вратата почувства, че нещо не беше наред. Един от столовете беше разместен, а директорския му стол беше обърнат наопаки. Той се приближи до него, но в този момент столът се завъртя. В него стоеше ухилен до ушите, къдрав, добре облечен млад мъж.
- Томас – можеш да ми викаш така. – Съкратено от: „Изгряващото слънце за мен и моето предприятие”.
- Какво...
- Искам да опитам от местните ви ястия... също така да изпия стотина бутилки вино... и ако няма да те затрудни много – да се махнеш от погледа ми за около година.
- Абе я ставай от стола ми и изчезвай! Днес изобщо не ми е до шегички – вкисна се не на шега Сам.
- Шегички... мда... Вървят двама мъже и единият казва: „Струва ми се, че тази прекрасна дама ми се усмихна.” „Ай стига бе, и аз се смях цяла седмица, като те видях за пръв път.”
- Ей, хлапе – опита се да го хване за яката Сам, който се беше зачервил целият. Но Томас хвана ръката му и я огъна с лекота. Сам извика от болка и падна на земята.
- Забравих да предупредя, че съм циментов... като оная крава, дето висяла на черешата. Отдолу минала друга крава и я питала какво прави там. Тя й отговорила, че яде круши. След като кравата долу се зачудила как така, нашата й отговорила, че си носи от къщи.
- Нищо не разбирам, какво дърдориш и кой си ти?
- Ако ти кажа истината, няма да ми повярваш. Ако не ти я кажа също. Така че защо просто не ме оставиш в Холсим. След година то отново ще излезе на печалба. Нищо не губиш...
Сам понечи да посегне отново към непознатия, но отпусна ръка. Така и така всичко отиваше по дяволите. Защо изобщо се занимаваше с този смешник? Излезе от кабинета си, а после и от предприятието, без да знае накъде да тръгне.
През това време Томас уведоми секретарката, че от днес той ще замества господин изпълнителния директор за неопределен срок от време. През първите седмици новият изпълнителен директор се стори твърде странен на всички в офиса, но постепенно всички го заобичаха заради непрестанните му шеговите изказвания и наглед хаотичния му начин на работа. Той често организираше срещите си по едно и също време или пристигаше в последната секунда на летището, но в този наглед напрегнат начин на живот цареше подводното спокойствие и ред на циментовия му характер. Нямаше разговор, от който той да излезе победен, нямаше презентация, на която той да не се представи блестящо. Със служителите във фирмата се държеше като с приятели и макар в началото хората от мениджмънта да не одобряваха подходите му, не казваха нищо, защото за разлика от самите тях, той постигаше каквото желае по този начин. Славата му не закъсня и скоро всички се отнасяха към него като към скъп чужденец, макар да го чувстваха много по-близо до себе си, отколкото който и да е шеф досега. Те се състезаваха да прекарат повече време с него. Един от служителите го развеждаше из най-китните български дестинации като Пловдив, Банско, Перперикон. Друг, на вид гастроном не го остави на мира, докато Томас не опита всички български традиционни ястия. Туршията и лютеницата му станаха любими до такава степен, че по местата, където обядваше, вече знаеха менюто му наизуст. Оказа се, че виното е любимото му питие и с тази своя слабост той успя да спечели почти две трети от офиса си. Стана така, че стига да пожелаеше, можеше да накара хората да работят за него и без заплащане за няколко месеца.
Но истинският му характер се развихряше в работата. Идеите му винаги изглеждаха малко абсурдни в началото, но неусетно как той успяваше да убеди всички в тяхната изпълнимост и успех. Веднъж бяха седнали в малко крайпътно заведение по пътя от река Отава, където се бяха спускали с лодка по течението по време на тийм билдинг. Той смело поръча парче торта освен кафето си и всички се спогледаха сконфузено, защото беше ясно, че тортата най-вероятно ще е от миналата седмица. Подозренията им се оказаха верни, но вместо да се намръщи и да вдигне скандал в заведението, той стана и разцелува сервитьора. Пред смаяните погледи на останалите той го помоли да го запознае с готвачката и след като й плати хилядарка в брой, я помоли за рецептата на торатата. Когато тя изчервена до уши му я издиктува, той я записа надлежно, а после тикна още хиляда лева в ръцете й.
Роно, най-добрият му приятел го попита недоумяващо:
- Защо похарчи толкова пари за старо парче торта и хвърчащ лист с рецепта?
- Защото с тази рецепта ще направим революция в циментовата промишленост, приятелю – отвърна му с грейнали очи Томас.
Първоначално всички сметнаха, че се шегува, но Томас съвсем не се шегуваше. Така и никому не стана ясно какво в рецептата на кекса му помогна да извърши иновациите в заготовката на цимента, но след подобаваща реклама на новата смес, поръчките тръгнаха и формулата беше патентована. С нея Томас изведе Холсим на световния пазар само за няколко месеца.
Уменията му да води преговори блеснаха автоматично, след като убеди десет европейски магната в областта да му заплащат двайсет процента от годишната си печалба затова, че използват неговата формула за производство на цимент от ново поколение.
Сам гледаше отстрани на успехите на своя заместник и колкото се радваше, толкова и тайно му завиждаше. Завистта му обаче не беше искрена, а по-скоро приличаше на старческо намигване към пробивния хлапак. Така неусетно мина не една, а още цели три години гладко издигане на старото предприятие. Сега технологиите и сградата бяха изцяло реновирани, служителите получаваха двойно по-високи заплати и всичко изглеждаше така сиропирано, че не можеше и да се мисли за горчилката отпреди няколко години.
Томас не се спираше на едно място. Нямаше празен уикенд в графика му. През зимата той ходеше на ски във Val D’Isere, през лятото плаваше с лодка в Корсика. Но ето че един петък вечер той беше необичайно тих и сякаш малко уморен. Ведрата Лили, секретарката му, няколко пъти си намира поводи да влиза в кабинета и се опита да го успокои посвоему, като предложи да му поръча вечеря с морска храна, която знаеше, че обича много. Но той няколко пъти й отказа. Вместо това я попита:
- Как мислиш дали Мерелин е пила Мерло?
- Не знам – разсмя се Лили.
- Ами да идем да питаме в бара – рече той.
Пристигнаха малко преди 8. Барът беше пълен. Настаниха се на високите столчета, а Томас попита приближаващия се барман:
- Колко струва капка вино?
- Нищо – отвърна тъпо той, като гледаше в недоумение как се киска Лили.
- Капнете ми една чаша тогава – рече Томас, а после потупа бармана по рамото и му бутна бакшиш.
- Ти си страхотен, знаеш ли? – каза Лили, когато мъжът зад бара се обърна.
- Не... дори не чувам добре. Ще се наложи да ми повториш онова, което каза, няколко пъти...
- Ей! – закани се на шега тя.
- Лили, утре си заминавам – рече Томас.
- Този път ще скачаш с парашут ли? – разсмя се отново Лили.
- Нещо такова.
- Ами ако парашутът ти не се отвори.
- Значи този спорт не е за мен.
Двамата се засмяха отново, но лицето на Томас изведнъж стана сериозно.
- Искаш ли да чуеш цялата история?
- Да – прошепна Лили.
Тръгнаха си едва в три през нощта. Томас спря едно такси и й помогна да се натовари. После походи из заспалия град, а накрая се върна отново в предприятието. Зората го посрещна в двора, където той вървеше бавно от единия до другия край.
- Готов ли си? – чу зад гърба си гласа на една от феите.
- Ще ме водите на купон ли? Разбира се, че не. Искам да си остана у дома и да пия чай... Вие как мислите?
- Ами...
- Всъщност, по-добре не мислете, именно така ме превърнахте в човек, доколкото си спомням – сега в гласа му се долавяше заплашителна злъч като на куче, на което са му отнели кокала.
- Разбери, ако не те превърнем отново в циментов прах, и някой разбере, сме загубени. Ще ни отнемат магическите свойства и... ще се превърнем в безсилни хора – рече гузно една от феите.
- Ама защо изобщо му обясняваш – включи се другата фея. – Да действаме.
- Давайте, давайте – подкани ги Томас. – Само се чудя не ви ли е скучно да вършите чудеса с магически пръчки. Много по-забавно е да го правите без тях.
- Какво искаш да кажеш? Да не би да имаш предвид онова, което направи със завода... – изкриви лице първата фея.
- Не... съвсем не. Но може би най-големите чудеса са онези, които се вършат без магическа пръчка.
- Е, ако не те бяхме превърнали в човек, щеше да си останеш циментова рисунка и нищо от това, което постигна, нямаше да се случи.
- Да... може би сте прави. Магическата пръчка всъщност няма значение. Важното е какво решение стои зад нея. Именно то е което ви прави могъщи. Ако решите, можете да ме превърнете отново в прах... или пък да ме оставите да вървя по пътя си. Не е ли именно това свободата, която търсите с чудесата си? Защо допускате някой да ви налага правила за срок на магията? Ако не можете да правите каквото си искате, какви феи сте всъщност?
Двете се спогледаха. Този Томас неслучайно беше убедил десет европейски магната в циментопроизводството да му заплащат двайсет процента от годишната си печалба. На хлапака определено не му липсваше дар слово и чар.
*
На следващия ден нямаше и следа от Томас. Вещите в кабинета му си стояха все така. Единствено имаше бележка на бюрото му, която по-късно със сълзи на очи, но и едновременно с усмивка Лили прочете на всички в офиса, включително и на Сам:
„Моите феи ми подариха още куп приключения в други страни. Но няма да обяснявам защо си тръгвам – защото вие, приятелите ми, нямате нужда от това, а враговете ми няма да ми повярват. Исках да знаете само, че спечелих от времето си, прекарано с вас, почти толкова, колкото и вие от мен  Музиката беше по-сладка, виното по-гъсто, а смехът по-висок, защото ги споделях с вас. Имах подозрения, че съм роден победител, но сега го знам със сигурност. Вярвам, че и при вас е същото. Наздраве и благодаря.”

www.podarimiprikazka.com

fairy tale for a manager of a cement enterprise!

Thomas and His Miracles

Sam jammed the smoking fag-end in the ashtray. He played excessively to put it down. Then rubbed eyes and moved his shoulders. During the last days he had the feeling that he carried the whole cement enterprise on them. Holcim Bulgaria was sinking in the moving sands of the crisis and so was his carrier. His imagination painted dark colors of the new days coming – in Bulgaria the age of 56 was deemed as 80 by employers. Nobody would take him even for an accountant. He had to refund so many loans that his grandchildren would still be paying them. Sam knew he would need to live on the street…
He went out and approached a heap of cement. Then bowed and painted a little man in the cement powder, sighed and got up. His head was ringing like a bell. Sam was dying to get a sleep because tomorrow was the hardest day in his life. He had to tell his employees the bad news which they smelled from quite a time. There was no living person in the enterprise who hadn’t send CVs here and there.
Coming back home his scold wife tried to shout about something, but he passed by her and threw himself on the bedroom.
*
The enterprise was deserted. In the clear night heaps of sand and rubble were gleaming. Through the crystal silence intense talking could be heard. Somebody was irritably arguing.
“I was just going to pull him and you showed!”
“Bullshit! I was there from the very beginning!”
“You wanted a promotion, that’s why you stole him from me!”
“Shame on you! I was the one to propose for you before the Council and you did this to me!”
“I don’t need you anymore!”
“You!”, shouted one of the semi-transparent creatures and swung the gleaming magic wand at random.
A ray flashed out of it and poured over the heap of rubble which turned into a pigeon. The other fairy knitted her brows, turned her magic wand to the cement powder and made as if to strike. At that moment her fellow fairy also raised her wand and both rays met exactly at Sam’s drawing. It sank into a white cloud and after the powder settled down, a naked man covered with white powder showed. The fairies looked at each other in total amazement and burst out. While accusing each other, the man looked around, listened to their talk and finally approached them. Both the fairies fell silent.
“I need a shower and clean clothes. Except if, of course, you don’t like me that way.”, smiled the man.
After they dressed him and put him in the Director’s chair, they tried to go out noiselessly.
“How much time do you give me?”
“Four years”, replied guiltily one of the fairies. “It’s then that the spell can be broken.”
The man who was now neatly dressed instead of getting embarrassed or furious, laughed as though he had just found out that he’d won a fortune.
In the next morning the sun shined in early morning as though preparing for a parade. Sam turned off his alarm reluctantly and got up to prepare for work. He gazed at himself before the mirror. Swollen eyes, wrinkled forehead and bloated mouth – was it so obvious that he was sorry?
He arrived into the enterprise one hour late. Sam nodded to the secretary smelling the well known coffee aroma and went into his office. By opening the door he felt something wasn’t right. His chair was turned with its back to the desk. Sam approached and at that moment the chair turned. A smiling curly and neatly dressed man sat in it.
“Thomas”, you can call me that way.
‘’What the hell?!”
“I’d like to try your local meals, drink a hundred bottles of wine... and if it isn’t too much – let you go for a year or so.”
“Why don’t you get out of my office! Today is really not my day!”, grumbled Sam obviously not joking.
“Two men are walking while one of them says to the other: “I think the nice lady smiled at me.”The other replied: “Really, because I used to laugh when I saw you for the first time.”
“Hey, you!”, Sam tried to get him by the collar, his face red all over. But Thomas grabbed his hand and winded it very quickly. Sam cried in pain and fell on the ground.
“I forgot to warn you that I am as strong as cement.”
“Who the fuck are you?”
“If I tell you the truth, you won’t believe me. If I lie, you won’t too. So why don’t you just leave me in Holcim, come back after a year and see it prospering.”
Sam made as if to strike him, but then dropped his hand. Everything was going to hell. He went out of his office and the enterprise not knowing where to go. At the same time Thomas told the secretary that from now on he was substituting for the Executive Director for an indefinite period of time. During the first weeks the new Executive Director was deemed strange by everybody in the office, but after some time they liked him because of his jokes and a little chaotic working manner. He was often organizing his meetings at one and the same time or was arriving the very last minute at the airport, but behind this intensity lay the hidden tranquility of his cement self. There was no conversation which he would end as a defeated man; no presentation which he wouldn’t show brilliantly. He behaved as a friend to friend towards the employees in the company and although the managers didn’t approve of his methods, they didn’t dare say anything against him, because he was not only achieving results, but also had cast his charm upon them. The employees competed to spend more time with him. Someone led him to Plovdiv, Bansko, Perperikon. Another person, being gastronome didn’t let him alone till he didn’t try out all traditional Bulgarian meals. Turshia and Lutenitsa became his favorites and they learned his menu in the local restaurants.
It turned out that wine was his favorite drink and this weakness won him two thirds of the office. If he only wanted, he could make people work for him without receiving paying for a certain period of time. This was unachievable in Holcim till he came.
But his real character showed in his work. His ideas always looked a little awkward in the beginning. But unnoticeably he managed to convince everybody in their effectiveness and success. Once they stopped for coffee at a little restaurant on their way back from river Ottawa where they made rafting as a team building activity. He bravely ordered a piece of cake and everybody warned him that the dessert might be two weeks old because here cakes were simply not to be ordered. But he wouldn’t listen. Anyway their suspicions justified as he tried his fork on the solid cake. Instead of complaining he stood up and kissed the waiter before the amazed looks of everybody including the waiter himself. Thomas asked for the cooker to come, paid her a substantial amount of money and asked about the recipe. Blushing all over, the poor woman dictated it, he wrote it down on a piece of paper and gave her another sum of money. Rono, his best friend asked:
“Why did you spend so much of the green stuff on a recipe and a piece of old cake?”
“Because with this recipe we will make a revolution in the cement industry, pal!”, replied Thomas with shining eyes.
At first everybody thought this being a joke, but Thomas wasn’t joking. It didn’t get clear for anyone what in the recipe of the cake helped him make the innovations in the cement’s substance, but after an advertising and PR campaign of the new formula, orders piled up. It was patented and Thomas marketed it around the world. A few months later Holcim Ltd. was one of the leading companies on the European cement market thanks to Thomas’s negotiation skills. He quickly convinced ten European magnates in the field to pay to Holcim twenty percent of their annual profit only for the credit to use the new formula for cement production.
Sam looked at the success of his substitute and as much as he felt pleased about it, he also secretly envied his inheritor. Nevertheless his envy was nothing more than an old master’s wink to the smart guy looking so much like himself, although throwing doubt at his own professional qualities. Thus four years of steady company’s growth passed. Now the technologies and buildings were totally renovated, the employees received twice better remuneration packages and all went so sugary that it was hard to remember how it all started a few years ago.
Thomas couldn’t stop at one place. He had no free weekend in his agenda. During the winter he went skiing in Val D’Isere, during the summer he went rafting in Corsica. But… one Friday evening he was not in his usual great mood. Nice looking Lili, his secretary searched for excuses to get into his office and tried to suit him in her own way proposing to order him seafood for dinner, which she knew he loved very much. But Thomas declined. Instead he asked her:
“How do you think, did Merilyn drink Merlot?”
“I don’t know”, Lili laughed.
“Let’s go and ask in the bar.”, he said.
They arrived a quarter to 8. The bar was full. The two of them made themselves comfortable at the stools and Thomas asked Lili to translate to the approaching barman:
“How much for a drop of wine?”
“Nothing”, replied the barman in Bulgarian looking like a sheep.
“Then give me a glass of drops, please”, Lili translated and then Thomas patted the barman’s shoulder giving him a tip.
“You are about to be perfect, did you know that?”, said Lili when the barman turned.
“I don’t hear you very well. Please repeat.”, smiled he back.
“Hey, you!”, she threatened jokingly.
“Lili, I am leaving tomorrow.”
“This time perhaps parachuting?”, she laughed.
“Could be.”
“What if the parachute doesn’t open?!”
“Would mean this sport is not for me.”, said Thomas.
Now both of them laughed but Thomas’s face frowned shortly after.
“You wanna hear the whole story?”
“Sure.”, whispered Lili.
They went out at three in the morning Thomas calling for Lili’s taxi. He waved goodbye like old friends do and then Thomas took a walk around the sleeping city coming back to the enterprise. Dawn welcomed him in the company’s yard.
“Are you ready?”, he heard the voice of one of the fairies.
“Of course not. How do you think?”, now his voice like a dog’s snarling after his bone had been taken.
“Now, if we don’t turn you into cement powder again, we’re lost. The Fairy’s Council will take our magic skills away.”, said guiltily one of the fairies.
“Come on, do it. I just wonder how you go on making wonders only with magic wands. It’s greater fun doing without them.”
“You don’t mean your activity on the enterprise, are you?”, the other fairy crooked her face.
- “In fact I do.”
Both fairies changed looks. This guy, Thomas, had convinced ten European magnates in cement production to pay twenty percent from their annual profit. He definitely was good at negotiations.
*
The next day Thomas was gone. His belongings still stayed at the office. Lili found a note on his desk which she read half smiling, half crying in front of her colleagues. It said:
„My friends don’t need an explanation and my enemies won’t believe it. Therefore it’s pointless. I won from my time with you nearly as much as you did with me. The music was sweeter, the wine thicker and the laughter louder, because I shared them with you. Thank you.”

www.podarimiprikazka.com

понеделник, 25 април 2011 г.

Приказка за мениджър

Скоро малко класика с феи, вълшебни пръчки, трагични грешки, съмнителен хепиенд и... един изпълнителен директор на циментово предприятие! На английски... за да може мениджърът все пак да си я разбере :)
www.podarimiprikazka.com

неделя, 17 април 2011 г.

Ако някой се е втурнал да терапевтира с приказки, ето как :)

1. Терапевтичните истории трябва да са подходящи за деца - напр. не може да се пише за кражба за деца на 3 г., защото те изобщо не разбират концепцията за нея. Не очаквайте една история да прескача стадии на развитие при децата.
2. Когато изграждате сюжета, е добре да изолирате конкретен пример. Напр. вместо да пишете за агресията въобще, опитайте се да отработите само "бутането на другите деца от стола на обяд".
3. Не е съвсем задължително да предлагате решение. Въображаемите решения могат да помогнат на децата сами да стигнат до своите заключения. Онова, което им е нужно е пътят, по който да стигнат сами до своето заключение.
4. Определено трябва да сте индиректни в историите - не изнасяйте лекции и не инструктирайте директно. Напр. история за зайче, което наранява приятел и майка му се скарва, в резултат на което спира да го наранява - това е лекция, не история!
5. Историята трябва да позволи на вашите слушатели сами да направят извода си, сами да извървят пътя до там или с други думи трябва да създаде нещо толкова привлекателно, че децата да поискат да го изимитират и да ангажират с него въображението си.
6. Не е нужно историите винаги да са с предвидим край - напр. вместо историята да помогне на детето да тръгне на предучилище, може да изясни на майката, че детето й все още не е готово за тази стъпка
7. Историите не винаги лекуват, но, да се надяваме, помагат - историите за осиновени деца.
8. Метафората обогатява историята - корона за принца, кукла за Силвия, вълшебно килимче за Дион...
9. Имайте предвид и мултикултурната чувствителност
10. Четете много, за да развивате собственото си въображение!
www.podarimiprikazka.com

Що е приказкотерапия?

Тъй като ми се струва, че малко сме запознати по темата, превеждам откъс от доклад по един уъркшоп по темата. В интерес на истината по този модел експериментирам и аз. Е, не мога да съумея да предвидя финалите и решенията... Ако не ги оставя да ме изненадат, ми се губи вкуса - какво да се прави. :)

Модел за писане на терапевтични приказки
Метафора
Път
Решение


Когато пишете терапевтични приказки, трябва внимателно да подберете метафора, която да отговаря на нуждата. Те не трябва да морализират или да вменяват вина, а да ОТРАЗЯВАТ това, което се случва и по "пътя" на героите да предоставят приемливо средство за справяне с проблема или вариант на бъдещо решение. Преди всичко е необходимо първо да се разработи решението - ако то не е ясно, то тогава няма да се знае в каква посока да се работи.
Метафорите се намират най-лесно от детето или ситуацията, напр. ако се използва любимото животно или играчка на детето; ако се взимат елементи от естествената среда - но няма правило за това. Историите не се разбират много с правилата!
В крайна сметка пътят е толкова важна съставка, колкото е и решението, тъй като пътят спомага за натрупване на напрежението в историята - за 3-4 годишно дете пътят може да е съвсем простичък. Може да се използва повторение на изживяното, песен или рима в историята. За по-голямо дете пътят трябва да е по-сложен и да включва няколко обрата и задачи по пътя на търсенето.

Скоро ще преведа и примери от същия уъркшоп :)
www.podarimiprikazka.com

петък, 15 април 2011 г.

Приказките за осиновени и издателство Летера!

Издателство Летера прояви интерес към приказките за осиновени. Силно се надявам, че ще бъдат издадени към края на годината или началото на следващата. Щастлива съм!

сряда, 13 април 2011 г.

сватбена приказка и кумска реч

Подари ми приказка се залавя с поредната приказка. Дали в сватбената приказка задължително трябва да има пърхащи криле? Може пък младоженците да прекосяват вътрешните си планини и реки, за да излязат от себе си и да стигнат до другия... Къде обаче по този път се появява не кумът, а може би още по-важният човек - кумицата? Предполагам, където сюжетът я отведе... Тази шизофренична роля на писател и едновременно първи читател на неуправляемите ми сюжети е нещо като силен тютюн - хем замайва, хем задавя:)

събота, 9 април 2011 г.

редакция на книга на изд. "Ентусиаст"

Подари ми приказка се залови с предизвикателството да редактира 500 страници с напътствията на Гай Кавазаки за финансовите въпроси на IT бизнеса! През тези две седмици ще се прави само това! Е... и още някои неща като среща с издателство за книжката с прикзаки за осиновени деца!!

неделя, 3 април 2011 г.

нови услуги по предложение на гифт.бг :)

Приказка вместо предсказание
Мечтата, произнесена на глас, е наполовина сбъдната, както и клетвата – има безброй доказателства за това. Не е тайна, че за да се случи нещо желано, първо трябва да си го представим или изговорим. Потоп от амери...канска литература ни залива, за да ни обещае същото. Но дали можем ясно да формулираме целите си? Когато сме обгърнати от лична неопределеност, винаги помагат белият лист и мастилото.
Гласът, излязъл от нас, е като ехо, което препуска към бъдещето и се връща, за да ни разкаже за възможностите, които ни очакват. Това не е предсказание, а направен от самите нас обзор на посоките, които можем да поемем. Не е дори и нещо, което изцяло си измисляме. Та ние все пак чуваме собствения си глас, когато извикаме.
Представете си, че някой ви помогне да запишете това ехо в приказка и така то определи ваши желани бъдещи моменти. Ще можете да си я припомняте всеки път, когато ви се стори, че мечтата ви се изплъзва. Това няма да е чужда истина, изживяна в нечий чужд живот, записана в нечия чужда книга, а вашата собствена – „предсказана” нарочно от самите вас, за да се случи наяве.

Разказ с нещастен край

Детето ви вече не чува думите ви, не защото има проблем с ушите, а с хормоните си?! Упорито се опитвате да му обясните, че ако пропуши, пропие или не дай боже се пристрасти към наркотици, мимолетната слава, която ще си... създаде в училище, ще му излезе скъпо. А понякога може да струва здравето или живота му! Но думите ви потъват като камък в море, защото вече не говорите на един език с него! Отчаяни сте, изпробвали сте всичко освен...
да му подарите разказ с нещастен край! Главният герой в него ще е самият той с неговите приятели, родители, среда, проблеми, влюбвания... Ще се разиграе един от сценариите, от който искате да го откажете. Краят няма да е дори трагичен, защото в трагедията има красота, а достоверно нещастен за него.
Ако търсите чудото, което да накара детето ви да се замисли, и не успявате да го намерите... добре дошли в клуба. Това, което родителят не може да направи, колкото и усилия да полага, е съвсем постижимо от една добре разказана история. Детето ви може да се събуди разтреперано, но и щастливо от това, че кошмарът му е бил само сън. По-добре да се опари на котлона, който вие ще загреете, отколкото да изгори като факла в огъня, който само си е запалило.
www.podarimiprikazka.com