понеделник, 1 декември 2014 г.

Сватбена приказка за готвач

Щастливият конкурент
Можете ли да предположите, че в нашия град живее и работи вълшебен готвач? Той се нарича Васил и приготвя ястията си с толкова любов, че който хапне от гозбите му, открива съставките на собственото си щастие. Още преди време се прочул ресторантът му и заприиждали хора от далечни краища с надеждата да открият онова, което ги прави щастливи. Нямало значение колко дълго ще се вари и пече едно ястие, Васил винаги бил достатъчно търпелив, за да го приготви по уникалния вкус на всеки човек. Славата му се разнесла и сред готвачите. Те искали да разберат каква е тайната на успеха му и един по един се изреждали с все по-трудно изпълними желания пред него. Но накрая и те си отивали доволни. Ето че обаче се намерил негов колега, който му завидял за успеха, макар сам да бил също добър готвач. Той чул за една планинска магьосница, която може да му помогне със съвет. Тя не се показвала всекиму, а само на онзи, който успеел да я примами с нещо, изработено от самия него. Така нашият герой сготвил от най-вкусните си манджи и тръгнал да я търси из планината. Помирисала магьосницата аромата и изскочила насред пътя му.
-          Що искаш да знаеш, момче? Ще ти го кажа, а в замяна ще ми дадеш храната.
Без да се мае, готвачът отговорил:
-          Искам да дам задача на Васил да сготви нещо, което да не успее. Но не знам какво.
Магьосницата изяла вкусотиите, които й занесъл, облизала се и казала:
-          На обущаря обувките са скъсани. Това е твоето решение.
Без да обяснява повече, тя отпратила готвача. Той не разбрал какво искала да му каже, но на слизане се спънал и едната му обувка се скъсала. Веднага щом се върнал в града, отишъл да си купи нови. Момичето, което му ги продало, било толкова мило и усмихнато, че като че ли всичко му потръгнало. Щом премерил обувките, те му се сторили необикновено меки и удобни и той попитал:
-          Как се казваш, момиче?
-          Александра – казала тя.
-          Александра, току-що ми даде чудна идея!
На следващия ден отишъл в ресторанта на Васил. Пожелал от него да направи ястие по свой вкус – нещо, с което да направи щастлив самия себе си. За свое учудване Васил много се затруднил. Той знаел добре какво да сложи, така че да удовлетвори вкуса на всеки човек, но своите вкусове – тях почти не помнел. Започнал Васил да приготвя гозбата за себе си. Или преварявал, или изсипвал повече сол, или се спъвал и готовото ястие падало на земята. Като го гледал, колегата се смилил над него, станал и сам отишъл в кухнята. Събул обувките си и рекъл:
-          Обуй ги! Може би с тях ще ти потръгне.
Така и станало. Той приготвил най-вкусното ядене на света, онова, което да се услади на самия него. Ароматът му се понесъл над града в ранната утрин. Александра, която тъкмо отваряла магазина си, го подушила и не могла да устои. Качила се на колата си и с възможно най-бърза скорост пристигнала до ресторанта на Васил. Влязла вътре и по навик погледнала към обувките му.
-          Подари ми ги един готвач. Те... те ми помогнаха да направя най-подходящото ястие за мен – казал колебливо Васил.
-          Може ли да опитам от ястието? – поруменяла Александра.
Двамата яли от вълшебната гозба, говорили си и се усмихвали, а колегата напуснал заведението бос и по-щастлив отвсякога, защото за първи път през живота си сам забъркал вълшебна каша, от която можел да направи двама души щастливи.

Днес, в деня на тяхната сватба, срещнах щастливия конкурент на Васил. Той празнува заедно с влюбената двойка и мога да ви уверя, че сърцето му прелива от добри чувства към младоженците. Това не се случва за друго, а защото точно те, които стоят пред вас сега, му показаха, че и той има добро сърце, което да приготвя любов за другите, че и той като Васил може да се нарече вълшебен готвач.

Сватбена приказка за любител на Северния полюс

Гарата на пингвините
От стотици години в дън гори живее магьосницата на любовта. Тя е дарена с вечен живот по повелята на космически сили и вечният живот не й тежи. За да е така обаче, тя полага постоянни усилия да не скучае. Не иска да причинява вреда на човешките създания и за тази цел се забавлява с любовни истории, които сама забърква.
Преди седем-осем години, когато отново скучаеше, магьосницата си набеляза програмиста Тони. Тя поръча на компютърната компания, в която той работеше да й разработят програма с нелепото наименование: „Гарата на пингвините”. Целта на програмата била да упътва всички мъже, които не са открили своята половинка по предварително зададени критерии на желаните  й качества. Тони беше извикан от шефа си за разговор.
-           Тони, ако играчът я намери във виртуалното пространство, спокойно би могъл да я намери и в живота си! И като направиш програмата, първи ще я изтестваш! – декламираше възторжено шефът му.
-          Не, това е някаква шега и не желая да участвам в нея – мърмореше Тони.
-          Това е реално задание и те съветвам да се залавяш за работа.
-          Само не разбрах, защо точно пингвини.
-          Такова е заданието на клиента.
-          Кой е клиентът тогава?
-          Някой, който има много пари, Тони, и за когото се говори, че живее весело вече стотици години – шефът му се разсмя непривично силно.
-          Ама това е глупаво! – продължаваше да мърмори Тони, докато се отдалечаваше към бюрото си.
-          Глупав клиент с пари няма! – отсече шефът.
Малко по-късно Тони се залови да чете изискванията за задачата. Щеше да му бъде назначен психолог, с който да работи съвместно и какви ли още не неща.
Оттогава изминаха много безсънни нощи, в които Тони работи. Създаде виртуална гара на Северния полюс. За да стартира играта, играчът трябваше да плати еднопосочен билет за сърцето на половинката си, която все още не познава, и която трябва да открие сред стадо пингвини, разположени един до друг на гарата, за да се топлят. Играчът имаше право на няколко жокера, за да я намери. Жокерите се предлагаха в съответствие на предпочитанията на играча, обявени през въпросник, на който играчът отговаряше в началото. Именно на базата на тези отговори играта изграждаше любимата.
Дойде време за първото тестване. Тони влезе в играта и си купи еднопосочен билет. Отговори на въпроси за себе си и започна да търси всред стадото от пингвини, които сам беше сътворил виртуално. Но каквото и да правеше, не я намираше. Използва жокерите си и продължаваше да не я намира. Програмата му даваше грешки тук и там, Тони фиксваше кода, чекинваше, приготвяше нова версия и отново тестваше, но безуспешно. Накрая стана раздразнителен, ядосваше се, че е създал софтуер, който не става за нищо.
Именно тогава, а не по-рано или по-късно той срещна своята Юлия в реалността. Забеляза я, защото самата тя ходеше с толкова сладка пингвинова походка, а в главата му по онова време имаше само пингвини. Една нощ, отчаян от неуспеха си с програмата и влюбен с цялото си сърце, той написа любовно стихотворение за любимата си. На следващия ден отново тества програмата си. Получи като жокер – писмено послание и му хрумна да изпише стихотворението. Така успя да открие виртуалната половинка сред пингвините, а тя приличаше толкова много на истинската Юлия. Истински успех!
Както вече се досещаме, след тези събития магьосницата се отегчи и предпочете да се занимава с други свои жертви. Но днес, на сватбеното тържество на тези съвсем съвременни приказни герои, тя се появи за последно. Искаше да й простят за забавата, която си устрои на техен гръб. В израз на най-добри чувства и малко вина тя им остави и своя сватбен дар – един съвсем реален, огнен, красив и дълголетен брак.






Сватбена приказка за любител на фентъзи

БОТЪТ ПОЕТ
Вдън древен флоренциански замък на ръба на една скала се беше заселила хилядолетна магьосница. Многобройните туристи не я смущаваха, защото тя обитаваше само онези стаи, които бяха забранени за туристи. Влачеше се от помещение в помещение, мълвеше своите тайни заклинания и когато й доскучаваше, променяше живота на някого. В един мрачен ноемврийски ден магьосницата насочи пръста си на северозапад. От нокътя й се проточи бледа светлина, която премина през няколко държави и пристигна върху бюрото на Кирил. Той не й обърна особено внимание, защото се занимаваше с три компютърни проекта, а бързаше да приключи всичко малко преди сватбата си с Ваня. Светлината се вмъкна през порите на бялата му кожа, разля се по черната му коса, попи в тъмните му очи и озари усмивката му. Късно през нощта, когато той стана от бюрото, се огледа и не можа да повярва на очите си.
Намираше се в космически кораб, изпипан до най-дребните детайли и дори малко футуристичен, като че ли сам си го беше измислил. Кирил разтърка невярващо очи, ощипа се тук там, но очевидно не спеше. Космическият кораб се раздруса, Кирил моментално беше прилепен до седалка, върху която щракнаха няколко колана. От компютърния екран срещу него гръмна гласът на бот.
„Добре дошли на борда на Откривателя на Мечти – най-новият напълно роботизиран прототип на НАСА. Ако се чувствате изненадан или така все едно сънувате, моля откажете се от тези обидни за технологичния напредък фантазии. Това, което се случва, е толкова реално, колкото и всяко едно от пътуванията ви до Италия. Причината да имате честта да се озовете на това привилигировано място е скуката на Превеликата Властелинка на сърцата. Целта на пътуването ви беше зададена като сбъдване на най-смелата ви мечта. Корабът не получи данни коя е мечтата. Мисията ви на кораба е да я откриете.”
Щом гласът от екрана утихна, Кирил се огледа с ужас в очите:
-       Какво, по дяволите... – успя да промълви, докато почувства мощно разтърсване на тялото си. Корабът очевидно се готвеше за излитане.
Минути по-късно Кирил вече беше в безтегловност и можеше да огледа по-старателно космическия кораб. Това чудовище изумително приличаше на Звездния разрушител от имперски клас, само дето не беше разрушител. В огромната зала, където се намираше Кирил, можеше да види многобройни непознати съоръжения, над които висяха следните надписи: „Турболазер за идентификация на мечта”, симулатор за „Разтегляне на времето”, множество кораби за „Поддръжка и превозване на обстоятелства”, „Лична обсерватория за изкуствен интелект”.
-       Ще имам собствена обсерватория?!
-       Да – отговори сухо Ботът.
-       Оборудвана ли е?
-       Да.
-       И ще мога да правя в нея каквото си поискам?
-       Да.
Радостта на Кирил беше неимоверна. Той все още стоеше втрещен и наблюдаваше как измежду съоръженията се движеше мултиплицирана роботизирана маса от малки работещи конструкции, които прехвърляха огромни живи пана с екскурзиите му с любимата в Рим, Сицилия и Флоренция. Те се носеха по автоматична лента и се претопяваха в блестяща фуния за междумозъчно преобразуване на златни минали преживявания в настоящи предпоставки за осъществяване на мечтите. Всичко беше обозначено и детайлно разяснено в табели край съоръженията с изключение на едно, а именно Йонният предпазител за „Запазване на тайната от мозъка на мечтателя” – там освен заглавието, нямаше други разяснения.
-       Защо е нужно да се пази тайна? – попита Кирил.
-       Тайната помага за сбъдването на най-смелата мечта. Конструирахме това съоражение специално за вашия случай – отговори ведро Ботът.
-       Все едно! – отбеляза Кирил и побърза да влезе в обсерваторията.
Тя се превърна в любимото му място и той прекарваше там в продължение на седмици, месеци. От време на време разговаряше с Бота и го разпитваше за подробностите по съоръженията. Изучаваше с присъщата си сериозност части на кораба, който се оказа дълъг цели 1600 метра, а мощта на двигателите му – мощ на 25 000 обикновени космически кораба. Може би нещата щяха да се проточат и по-дълго, докато един ден той не каза на Бота:
-       Всичко това е чудесно, но колко дълго ще продължи?
-       Не съм упълномощен да разкривам.
-       Знаеш ли? – замисли се Кирил на глас. – Започва страшно да ми липсва моето момиче.
-       Невъзможно – отговори равно Ботът. – Тя не е регистрирана от идентификатора за мечти, а мога да ви уверя, че той работи с точност до гегаминимечтателност.
-       Глупав бот! Не е регистрирана, защото не е мечта, глупако. Тя е моята реалност. Там! Долу!
Кирил се изнерви от краткия си разговор с бота, замисли се още по-дълбоко и от този момент той започна стремглаво да губи интерес в обсерваторията. Скоро просто седеше и се наливаше с всякакви напитки от безбройните възможности на Роботизираната космическа кухня. На следващия ден, когато Кирил се събуди, той с изумление видя приятелите си: Жоро, Колйо, Иван, Асен, Бъг. Последваха още няколко месеца в забава, където всички се разхождаха из кораба и научава подробности за експериментите, които Кирил вече провеждаше в обсерваторията си. Макар корабът да нямаше право да се занимава с мечтите им, момчетата много се вълнуваха от пътуването.
Но Кирил все повече странеше от приятелите си, без сам да знае какво се случваше. Скоро Ботът обяви, че корабът губи мощ и ще угасне в космическото пространство. Кирил и приятелите му никога нямаше да се завърнат на земята. Тогава Кирил наистина се стресна. Но какво можеше да стори?! В главата му нахлу образът на Ваня – как го докосваше, как се стелеха косите й, колко сладки бяха целувките й. Колко по-хубаво би било, ако и тя беше тук, ако заедно осъществяваха това пътуване към най-смелата му мечта.
И тогава се случи чудо. Йонният предпазител за „Запазване на тайната от мозъка на мечтателя” се самоизключи. Светлина заля всички зали в кораба и всички успяха да почувстват мощния тласък на необичайна сила.
-       Какво става? – попита трескаво Кирил.
-       Ти зареди кораба и сега той може да ви отведе обратно.
Приятелите му започнаха да го потупват по рамото един по един, но той все още сякаш не разбираше.
-       Но как се случи това?
-       Едва сега твоят мозък, твоето тяло, твоята душа едновременно осъзнаха какво означава любовта ти към Ваня. Тя може да не строи обсерватории и може да не е способна да те изведе в космоса. Но тази любов може да задвижи гигантски роботизиран космически кораб, който да сбъдне и най-смелите от мечтите ти. Тук, далеч от нея, в царството на фантазиите си, да се върнеш при нея се превърна в най-силната и най-смелата ти мечта.
След крайно неприсъщата реч за един обикновен компютърен бот, всички стояха, зейнали и невярващи на ушите си. И докато корабът приготвяше своите пътници за приземяване, в главите им се въртеше еднаква мисъл. Любовта, а не нещо друго, бе превърнала един говорещ бот в отчайващо романтичен поет. Ей на това му се казваше чудо на техниката!
-       Чудо на любовта, уважаеми пътници – сякаш ги поправи Ботът кратко преди Кирил да се събуди до любимата си.
Далеч от суетата по завръщането в самотните стаи на флоренцианския дворец, старата магьосница се смееше така, че и стените можеха да разберат колко добре се забавляваше.


Сватбена приказка за любител на екшън филми

Любовен филм
Беше ранна ноемврийска утрин, малко преди сватбата на Дончо с Лора. Както обикновено, той вече беше в банката, където работеше като началник отдел по кредитиране. Пиеше кафето си и се взираше през прозореца. Макар спокоен и щастлив, животът му все пак от време на време му се струваше скучен. Не щеш ли, навън паркира черна лимузина, отвори се врата и оттам се показа мъжка обувка от крокодилска кожа. От колата излезе висок мъж с каубойска шапка и с пистолет в ръка. Дончо стана от бюрото си и се приближи до прозореца. Видя как мъжът влезе през вратите на банката. Миг по късно той видя през стъклената си врата как мъжът удари вратата с юмрук и тя се разпадна с трясък. Непознатият погледна към ръката си самодоволно и влезе.
-          Какво си мислите, че правите? – викна Дончо.
Онзи хвърли чувал върху монитора му и рече:
-          Искам до минута чувалът да се напълни с банкноти!
Мъжът свали шлифера си пред смаяния Дончо, а след това и лицето си, което се оказа добре изработена маска. Отдолу се показаха косматите му бузи и чело – истинско лице на котарак. Панталонът му се размърда и от задния джоб изникна котешка опашка, която се спусна надолу чак до коленете му. Дончо не вярваше на очите си – това създание беше като котарак с гигантски размери.
-          Оправи ми деня или ще се превърна в сутрешния ти кошмар! – изсъска Котарака.
-          Ок! Ок! Само по-леко – съгласи се уж Дончо, който в този момент можеше да мисли само за Лора и как не желае да я загуби.
След това подмина странното създание и секунди след като онзи завъртя главата си встрани, той ритна ръката му с пистолета. Пистолетът изгърмя във въздуха и скоро всичко утихна. Когато Дончо се освести, лежеше на земята в стар киносалон всред пушека от пистолета. Срещу него стоеше седнал на стар кашон Котарака и потупваше с пистолета по кашона.
-          Признавам, че не го очаквах. Всеки, който успее да измъкне пистолета от ръцете ми, получава това, което най-много иска. И ето ти!
В този момент огромен джип разкъса киноекрана и се приземи на милиметри от него.
-          Дни преди пенсия! А трябва да върша такива неща – мърмореше стар негър в полицейска униформа вътре. – Качвай се! Тия шефчета от Холивуд се чудят какво да измислят. Не стига, че съм претоварен с работа, а сега ми тупнаха и теб. Трябвало да те взимам навсякъде, където ходя. Ай, ай, ай!
Чернокожият натисна педала на газта и колата изръмжа. Дончо влезе и потеглиха рязко. Мъжът не преставаше да дърдори, докато караше с безумно висока скорост по нюйоркски булевард. Дончо погледна назад – преследваха ги три еднакви черни джипа. Скоро започна престрелка между чернокожия и мъжете. Колата пред тях се взриви, а той някакси успя да я прескочи и се приземи в полуизоставен завод със стари машини. Двамата изхвръкнаха през прозорците, като чернокожият се закачи на куката, провесена от кран, а Дончо се приземи право в кабината.
-          Виждаш ли куката? – викаше чернокожият в истерия. – След две секунди да е на покрива.
Облян в пот и невярващ на очите си, Дончо натисна едно копче, което захвърли закачения чернокож на покрива на сградата. При отхвърлянето на мъжа, таванът някак услужливо се продупчи специално за изпълнението. Когато падна върху сградата, Дончо погледна към небето. Там свистеше хеликоптер, от който започнаха да го обстрелват мъже в черни костюми.
Докато бягаха от преследвачите си, Дончо се опитваше да задава въпроси на чернокожия, за да разбере каква беше причината да ги преследват. Но все не оставаше време. Така в непрестанно преследване изминаха дни, седмици и месец.
Беше започнало да му омръзва, а Лора – тя така му липсваше. Ръцете й, косите й, милувките. Сега изглеждаха толкова далечни. Изведнъж страшно му се прииска да се прибере у дома. Не щеш ли, като по сценарий на късометражен филм, скоро отново минаха край изоставеното кино и видяха екрана, който строителни работници закърпваха.
-          Спри – викна Дончо на чернокожия, който караше кола, зареждаше пушката си и едновременно с това говореше по телефона.
Онзи дори не го чу и Дончо, който вече съвсем ясно знаеше какво точно иска да се случи, скочи от колата. Превъртя се няколко пъти и отново разкъса киноекрана. Падна върху Котарака и пистолетът му отново хвръкна и гръмна във въздуха. Залата блесна, внезапно огряна от сини светкавици и изведнъж Дончо се оказа обратно в банката.
-          Пожела си да се върнеш при любимата и когато ритна пистолета, желанието ти се сбъдна. Това е просто покъртително – занарежда Котаракът. - Да не си решил да ставаш участник в любовен филм?
Дончо не отделяше поглед от него. Той закима, а накрая се усмихна.
-          Вече не си интересен – продължи Котаракът. - Не ми трябват и парите от банката. Нямам работа тук.
Котаракът се запъти към вратата, а Дончо все още стоеше и се усмихваше. На излизане онзи постави каубойската си шапка и в този момент изчезна. През това време, без да се бави, Дончо се втурна към къщи.  По пътя си мислеше, че в скучната реалност на службения си банков живот, имаше само един човек, с когото искаше да бъде. Да бъде днес, да бъде утре, да бъде до края на живота си. Ако ще това да беше най-сладникавия любовен филм, в който ще участва. Любовните филми, в крайна сметка, казваше си от личен опит Дончо, може да не стават за гледане, но определено са най-подходящите филми, в които да се живее.


събота, 30 август 2014 г.

Подаръкът на старицата - сватбена приказка

Подаръкът на старицата
Малко преди сватбата си Илия бързаше към работното си място. По пътя го спря съсухрена старица, която поиска няколко стотинки. Илия извади портмонето си и понечи да й остави пари, но щом видя треперещата й ръка, поспря. Погледна часовника си. Закъсняваше. Въздъхна и я хвана под ръка.
-          Ела с мене, бабо, ще ти купя нещо да хапнеш.
-          Не искам да ям, чедо, друго ми трябва.
-          Какво ти е нужно?
-          Дървена кутийка.
-          Че защо ти е притрябвало такова нещо? – учуди се Илия.
Старицата не отговори, само го гледаше с умоляващи очи.
-          Хайде с мен. Аз работя с дървесина и ще ти направя – каза той.
Старицата се зарадва и двамата продължиха по пътя. Стигнаха късно в офиса му. Илия остави нещата си и отложи всичките си срещи. След това отиде в работилницата, преоблече се и сам започна да майстори кутийка за старицата. По обед всичко беше готово и той я подари на жената, като бързаше вече да се заеме с отложените си задачи.
-          Благодаря ти, момче. За благодарност ще ти дам специален дар – старицата извади сребърно ключе от единия си джоб.  - Всеки път щом го поставяш вътре, казвай какво искаш да промениш в себе си. Не след дълго ще получиш промяната.
Илия понечи да каже нещо, но старицата, която допреди малко едва ходеше, сега се обърна и изчезна с невиждана бързина. Той се зачуди още малко, поклати глава и се захвана с работата си. Работи усилено през деня, но не можеше да спре да мисли за кутийката.
Привечер, преди да се прибере, реши тайно да я пробва. Сети се за многобройните пъти, когато искаше да направи добро някому и вместо да получи благодарност – хората като че ли не виждаха добрината му. Пожела си да е по-всеотдаен за себе си, а не толкова за другите. Сложи ключето в кутийката и тя тракна.
После съвсем окъснял, се отправи към  дома си при любимата си, Десислава. Щом се прибра вкъщи, тя го прегърна и целуна. Илия я отдели от себе си и я погледна в очите. Тази жена бе всичко, което го правеше щастлив. Любовта му към нея преливаше и той я раздаваше на хората около себе си, независимо дали те го разбираха и оценяваха. Искаше да пътува с нея, да живее с нея, да се радва и тъжи с нея. Както и да се стараеше да мисли за себе си, тя винаги присъстваше.
 Но този път сякаш я видя по съвсем различен начин. Тя бе причината за тази всеотдайност и ако я нямаше в живота си, той не би могъл да бъде какъвто е.
И днес, в деня на сватбата си, Илия все още не е сигурен дали подаръкът на старицата, който сам изработи, наистина го промени. Но когато тази сутрин той видя най-красивата булка на света – бялата, прекрасна Десислава, той изведнъж проумя дара на старицата.  Всичко, което го правеше всеотдаен към останалите и всичко, което го правеше всеотдаен към себе си, бе любовта му към неговата собствена жена.


Първа публикация на английски език!

С гордост поствам първата си публикация на английски език в международното списание за литература "B.O.D.Y"! Може да я разгледате ето ТУК.
Тя включва откъс от новия ми роман "Синестезия", редактор е Michael Stein, a преводач - Ekaterina Petrova.
Специални благодарности на тези хора, както и на Sozopol Fiction Seminars, инициативата на фондация "Елизабет Костова" за всичко, което направиха за мен  Топло благодаря!

I am proud to post my first publication in English in the International literature magazine
B O D Y. It consists of an excerpt from my new novel "Synesthesia", editor is Michael Stein and translator is Ekaterina Petrova.
Many thanks to those two very important people for me, as well as to Sozopol Fiction Seminars, the initiative of Elizabeth Kostova foundation for everything they have done for me. Warm thanks!


Диана Петрова
автор и притежател на "Подари ми приказка"

понеделник, 25 август 2014 г.

Писмо до бащата



Мили татко,
Вече съм на повече от трийсет години, а все още те търся. В очите на един мъж, в поведението на друг. В изражението, в постъпките, в сигурността, която се старае да даде, в обичта.
Но никой от тях не е като теб. Те не копаят кладенци, не изпълняват тайно желания, не спестяват от обедите си, за да съм аз добре. Те не се намесват, когато не знам как да постъпя, не се осмеляват да взимат решения, не носят отговорност, не изслушват, не правят нищо, ако не ги помоля специално за това.
Като малка бях щастлива, че имах най-хубавия татко на света. Като по-голямо момиче се ядосвах, че той е толкова прекрасен, че никой мъж не може да се сравни с него и така ме обрича на нещастие в търсенето на някой по-добър.
Днес познавам много жени, които нямат и частица от това. Те не знаят с кого да сравняват, нямат идея, че е възможно да съществува мъж като този и животът им е поредица от саморазрушителни събития. Оттам мечтите им са скромни, а животът им се смалява заедно с мечтите.
Аз обаче съм свидетел как се случи такъв човек да живее в дома ми – пък било и за известно време. И като съм виждала какъв трябва да е мъжът, зная и каква може да си позволи да е жената.
Това, което днес постигам всеки ден с децата си, в работата си, в борбите си, в отношенията си – се случва, защото в свят, в който повечето жени не знаят как да се държат, аз някакси винаги съм знаела.
Искам да ти споделя, че именно защото се оглеждах в теб, аз мога да се чувствам удобно в кожата и на момиче, и на девойка, и на жена и вероятно на старица - още само предполагам за последното. Мога да бъда и принцеса, дето усеща граховите зърна под дюшека си, мога да бъда и най-силната жена на света, защото заедно с теб ставам нещо повече от това, което реално съм. Оценям го като най-големият подарък, който си направил за мен - с думите и действията си.
Искам да знаеш, че все още смятам, че мога да бъда щастлива във връзките си най-вече, защото някога съм живяла под един покрив с най-силния, най-милия, най-всеотдайния мъж на живота си. Било е отпреди да се родя и малко след това. Значи е възможно да се случи и по-късно.


Честит рожден ден, татко!


Сватбена приказка - Пътуване до Луната

Пътуване до Луната
Малко преди деня на сватбата си Радостин получи служебен имейл от шефа си, че трябва да работи следващата нощ в офиса. Шефът му се извиняваше за създалото се неудобство и обещаваше, че това е случай, който няма да се повтори. Радостин очакваше, че Петя ще му зададе куп въпроси, но за негово облекчение, тя не прояви особен интерес. Целуна го за лека нощ и скоро Радостин пътуваше към офиса.
В този ден имаше пълнолуние и Луната светеше в своя кехлибарен блясък. Радостин я загледа. Още от дете мечтаеше да пътува до нея - толкова беше красива тази луна, досущ като любимата му. Малко по-късно той влезе в офиса, запали осветлението и отиде до бюрото си. Там имаше пергамент, увит в пандела. Върху него беше изписано следното: „Подарък от котарака Капи за Манекена”. Радостин помисли, че това е изненада, която му е спретнала Петя, защото нямаше кой друг да знае за котарака им, но после бързо отхвърли мисълта, тъй като изглеждаше малко вероятно да са й дали достъп до офиса. Пресегна се и разтвори пергамента:
„Уважаеми Радостин,
Вашият котарак Капи е междузвездвен координатор по избиране на печеливши заселници на планети за пътувания до съответните луни. Вие едва ли сте подозирали това, когато сте го взели за отглеждане в дома си. Тъй като той искаше да прекара няколко земни години в едно от най-милите и щастливи земни семейства, избра именно вас. Вселенската камара на звездните наблюдатели категорично и единоизвънземно одобри решението му именно вие да пътувате безплатно до Земната Луна. Честито! Скоро при вас ще се приземи безшумна лунетарна капсула. Ако ни се доверите, влезте в нея и тя ще ви отведе на изключително кратко пътешествие до Луната, където ще разгледате някои кратери, самата земя от разстояние и ще получите наставления от инструктор по лунна походка. После ще ви върнем обратно.
Приятно пътуване!”
Радостин сгъна пергамента и се огледа невярващо. Това беше най-странната шега, която някой си правеше с него! Тръгна да си ходи и слезе при рецепцията на офис сградата. Там обаче имаше портиер, който го помоли да се върне обратно. Какво беше учудването му, когато влезе отново в офиса. В средата на помещението, сега имаше компактна капсула с една седалка. Огледа я отдалече от всички страни и дори малко се стресна, когато вратата й се отвори.
Поколеба се за последно и се вмъкна вътре. Надяна костюма, който беше прилежно приготвен, като се бори известно време да го закопчае на всички места, където имаше закопчалки. След това капсулата се затвори и блесна екран, който показваше бюрата в офиса. Скоро почувства размърдване и как капсулата потегля, чупи прозорците на офиса, а след това се извисява над града, над България, над облаците и се озовава в космоса. Не усещаше безтегловността си, което го усъмни, но реши просто да види какво ще се случи.
Докато пътуваше животът му от последните години беше преминал на лента и в почти всеки кадър присъстваха Петя и малката им дъщеричка, Ева. Толкова ги обичаше, а сега искаше повече от всичко да е с тях, да сподели звездите и космическите гледки. Изведнъж вратата на капсулата се отвори и вместо лунен пейзаж, пред него стоеше любимата му с екип от хора с фотоапарати, камери и кинематографично оборудване.
-          Повярва им поне за миг, нали?! Това е най-новият лунен симулатор, поръчан специално за един от най-големите молове в София. Екранизацията с излитането към луната бе създадена специално за теб под мое ръководство. Нямаш и идея какво направих, за да пренесат това чудо тук за една нощ! Но материалът се получи чудесно!
-          Какъв материал?! – Радостин я гледаше невярващо.
-          Филмът, скъпи! Заснет си вътре, а сега те снимат и тук. После ще направим монтаж. Целуни ме! Не стой така, това е сватбения ми подарък за теб.
Щом се окопити, Радостин я грабна в ръцете си и я целуна с цялата любов, на която беше способен. По време на краткото си лунно пътуване, той беше разбрал, че най-голямото му желание вече не бе същото. Точно сега той държеше в обятията си най-съкровената си мечта за чисто земно безлунно щастие.


Сватбена приказка с една любовна рецепта

Рецептата на магьосницата
Отпреди хиляди години та чак до наши дни в една пещера живее старата магьосница на любовта. Тя кове съдбите на хората и измисля пътищата, по които да ги събере. Старицата е майстор готвач на любовни истории и живее вечно. Записала е в дебела книга стотици разкази за човешки съдби, забъркани от самата нея. Често ползва като основни подправки особена черта на поне един от двамата влюбени. Така е сторила и с двете деца - Боряна и Никола – достойни жертви на нейната любовна кулинария. Ето и тяхната история.
Никола бил упорито момче още от малък – толкова, че сякаш упоритостта му била по-силна от самия него. Магьосницата преляла тази негова черта в живота, така че също толкова настойчиво да се повтарят важни срещи в живота му, без сам да съзнава това.
Веднъж малката Боряна минавала по улиците на родния си град и подритвала камъчета. Вървяла така, вървяла, докато видяла захвърлена прашка. Вдигнала я и я погледнала – нещо й се сторило така близко и познато, сякаш тя самата някога е притежавала дървената играчка. Оставила я встрани на тротоара. Може би притежателят й щял да я потърси. Тя не знаела, че по това време в същия град пристигнало на гости семейството на Никола. Пуснали момчето да се разходи из града, като го предупредили да не се отдалечава. Той взел прашката си със себе си, за да не скучае. Когато се върнал, осъзнал, че я е загубил.
Десетина години по-късно, когато Никола бил вече млад юноша, се връщал от училище по една софийска улица. Не щеш ли, съзрял паднала фиба на тротоара. Навел се и я взел в ръцете си. Фибата му напомнила на нещо, но бързо прогонил това усещане. Никола я оставил обратно, като решил, че някое момиче я е загубило и можело да си я потърси. Той не знаел, че час по-рано по същия тротоар преминала Боряна, която дошла в София на гости при леля си. Докато вървяла по улицата, Боряна свалила ластика от косата си и не забелязала, че фибата паднала.
Прескачаме още време, за да се пренесем в наши дни. Боряна се срещнала с Никола в дома на леля си. Щом видял хубавото момиче, тя му напомнила силно на нещо от детството му – на загубена вещ, но негова ли, нейна ли, не знаел. Тогава действал бързо, подпален от любопитството си. Предложил да изпрати девойката до центъра на града под предлог, че има работа там. По пътя разменили телефоните си и си обещали да се видят, но щом Никола се разделил с Боряна, забравил за странното усещане, което бил изпитал. Още не бил готов да получи най-големият дар в живота си.
Три месеца по-късно й телефонирал по грешка. Разприказвали се, но тя не пожелала да се видят. Тогава се проявила упоритостта му – същата, с която и животът му поднасял това момиче. Така той започнал да й се обажда редовно.
Сега всички ставаме свидетели как старата магьосница е омесила любовта на Боряна и Никола, без самите те да имат и представа какво е сторила.
Днес е важен ден. Събрали сме се, за да празнуваме. Сутринта по изгрев слънце магьосницата най-сетне извади сватбената питка на Боряна и Никола от магическата си фурна. Тя е полята с много обич и е зачервена и узряла от добре втасалото през годините тесто. Ухае на вкусно и е невероятна наслада за окото – едно от най-добрите изпълнения на старата жена.
И докато всички хапваме от ароматната питка, нека се замислим – дали и нашата собствена любовна история не крие тайна рецепта на магьосницата, дълго изпълнявана и непозната за самите нас – досущ като рецептата за любовта на Боряна и Никола.





сряда, 13 август 2014 г.

Сватбена приказка: Цветовете на вишната

Цветовете на вишната
Далеч оттук в една японска градина растяло вишнево дърво. Неговите цветове били най-ароматните в света и сияели с неземна хубост. Щом цъфнели, се откъсвали и се понасяли по земята.
Където попаднел прах от тях, настъпвала радост за хората – утешавали се тъжните, събуждали се за живот отчаяните, опиянявали се влюбените. Но за да се направи място на новото, дървото привличало частици от миналото на човеците и те се връщали към пръстта в японската градина по вятъра. Именно от хорското минало се хранело дървото, за да дарява от чудесата си.
Преди много години прашец от вишневия цвят попаднал и в дома на малкия Андрей от Лом. Тогава родителите му го изпратили да учи в друг град. Там се научил да се грижи за себе си, но детството му – то отлетяло по вятъра към далечната японска градина.
Години след това вишнев цвят попаднал в квартирата на Андрей. Не след дълго момчето завършило и заминало в София, за да учи и работи. Постигнал много, но това вече не му било достатъчно, както преди.  
Един ден, когато навън се разразила буря, Андрей се приближил до прозореца в дома си, за да го затвори. В последния момент вътре влетяла вишнева клонка. Той се навел и я огледал, но не забелязал нищо особено. Поколебал се дали да я хвърли обратно навън, но му харесали извивките й и я поставил на шкафчето до леглото си. След това забравил за нея и продължил живота си постарому.
В идните дни той срещнал Севдалина – тъй чудни били очите й, тъй мека кожата й, тъй красиви ръцете й. Влюбил се в нея със същото безразсъдство, с което вишневите цветове прелетявали през толкова много държави, за да носят промяна. Най-сетне се чувствал изпълнен и предишната му самотност отлетяла по вятъра към далечната японска градина.
Севдалина харесала вишневата клонка у дома му и я посяла в стара саксия. Клончето пуснало корени и родило пъпки. В деня, когато разбрала, че очаква дете, разцъфнал първия вишнев цвят. Той бил толкова омайно красив, че влюбените не можели да му се нагледат. През хиляди километри от старата японска градина, вишневото дърво можело да усети радостта на влюбените.
Замислило се. Не искало да наранява чистата любов на Андрей и Севдалина, да отнема нещо от миналото им. Не можело да продължава така. Дървото дарявало промяна на другите. Самото то обаче стояло все на същото място и не се променяло.
Внезапно затрещели гръмотевици. Разшумоляли се тревожно листата му. Корени засмукали живителни сокове от земята с всички сили. Запращяла кората му, изхрущяли старите клони. За една нощ дървото се разпъпило и рано сутринта разцъфнало в най-нежните цветове през целия си живот. Щом последните му цветчета се понесли по света, то посивяло, свило се и увяхнало. Така то щяло да бъде миналото в замяна на любовното щастие за Андрей и Севдалина.
Именно те са новите стопани на вишневото чудо, тук в далечна България – те го поливат ежедневно с любовта си, те му светят с чудните си души. Кой знае дали ще е нужно повече?!
Днес, уважаеми гости, специално за тяхната сватба, пристигнаха и последните вишневи цветове - дар от старото японско дърво. Само ако се огледате, може да ги видите край себе си.

Този път може да не успеят да утешат тъжните, да събудят желание за живот у отчаяните и да опиянят влюбените. Но точно те носят надеждата и промяната, от която всички се нуждаем.  Защото макар старото японско дърво да живя за другите, то отдаде живота си пред лицето на тази любов – за да може нищо на света да не е способно да помрачи семейното щастие на Андрей и Севдалина. 

събота, 19 юли 2014 г.

Сватбена приказка за Красимир и Пламена

Длан
Красимир се изкачваше на върха на оранжевеещата от залеза планина с раница на гърба.Той не знаеше какво имаше там горе, но можеше да види очертанията на дървена маса, към която го теглеше неудържимо. Щом се изкачи на мястото, пред него се очерта силуета на непознат висок мъж с оръфана каубойска шапка.
-       Защо си дошъл? – попита мъжът и потропна леко с единия си прашен ботуш.
-       За да играем покер. Чух, че никой не можел да те победи.
-       Не играя с малки залози – рече онзи, като погледна към Красимир пренебрежително.
-       Имам пари и имам късмет – произнесе много бавно Красимир. – Тези дни прибрах печалбата си от тотото.
Онзи се изплю на земята. Залязващото слънце пръсна оранжеви отблясъци по лицето му. Вятър повя периферията на шапката му.
-       Казах, че залозите са наистина високи.
-       Назови цифра – в този момент Красимир беше готов да заложи всичко, за да види лицето на покерджията, след като онзи загуби.
-       Играя до изгрев слънце. И искам цялото ти богатство.
-       Така да бъде – отвърна Красимир. - А ти какво ще заложиш?
-       Името си! Ако ме биеш, ставаш най-великият покерджия на всички времена.
Без да се бавят повече, двамата се настаниха на дървените столове до масата. Играха през цялата нощ. Преминаха през всякакви комбинации. Рано сутринта, при пукването на оранжевия изгрев покерджията беше обрал последните ръце. Красимир беше изгубил играта.
Настъпи моментът за разплата. Младият мъж усещаше горчилката от загубата, която се разнасяше по цялото му тяло. Как беше могъл да опропасти богатството им, почивката им в Бора Бора, която осигури с печалбата от тотото, само за да играе с този тук?
Но нямаше какво да прави. Прерови всичките си джобове, изсипа раницата си. Земята се покри с пари, които вятърът повяваше по оранжевеещата от изгрева трева.
Покерджията не помръдваше.
-       Какво чакаш? Взимай – рече сломено Красимир.
-       Казах цялото ти богатство. Прибирай си хартийките. Тук няма да ми трябват.
Красимир го погледна невярващ. Без да чака втора подкана, той обра всички пари и ги напъха обратно в раницата. Сложи я на рамо и погледна покерджията в очакване. Но онзи не гледаше към него, а малко встрани. Красимир се обърна. Зад него стоеше Пламена.
Младият мъж се сепна от ужас и отвори очи. Беше в самолет, а Пламена беше отпуснала глава върху рамото му. Постепенно лицето му се успокои и по него пролази усмивка. Припомни си всичко. А именно, че отиваха с любимата му в Бора Бора, след като прибра печалбата от тото играта си миналата седмица.
Той взе меката й топла светлооранжева длан в своята. Дали почивката му, щастието му, или самия той би бил същия без тази ръка?

 В този миг той вече знаеше, че е спечелил на най-трудната покер игра с много късмет - само в едната си десница сега Красимир обхващаше цялото си богатство.

Сватбена приказка за Кори Фей и Гергана

Кори Фей – корифеят на кулинарното щастие
Далеч оттук, в незнайна страна живее и работи вълшебният готвач на име Кори Фей. Днес всички го познават, но никой не знае началото на неговата история.
Преди време той не подозирал, че може да помага на хората с рецептите си. Приготвял всяко от ястията си с толкова любов, че който хапнел от гозбите му, откривал необикновените съставки на собственото си щастие.
Прочул се ресторантът му и заприиждали хора от далечни краища с надеждата да открият онова, което им липсвало, за да станат щастливи. Нямало значение колко дълго ще се вари и пече едно ястие, Кори Фей винаги бил достатъчно търпелив, за да го приготви по уникалния вкус на всеки човек.
Веднъж в ресторанта му дошъл специален гост. Външността му с нищо не подсказвала, че е стар вълшебник. Човекът няколко пъти връщал ястието, което му поднасяли помощниците на Кори Фей. Те самите вече загубили търпение, но Кори Фей продължавал да се старае да изпробва нови рецепти, за да угоди на госта си. Късно след полунощ гостът най-сетне останал доволен от вкуса на ястието си. Той поблагодарил, платил и си тръгнал.
Малко след като се отдалечил, един от помощниците забелязал, че на масата има оставена книга. Опитали се да го настигнат, но той сякаш потънал вдън земя. Кори Фей се приближил и разгърнал старинно издание с рецепти. Една от страниците била прегъната, сякаш била отбелязана специално. Там имало рецепта за сладкиш с негово име!  
Сладкиш „Кори Фей“
Продукти: Всички продукти са отгледани в средата на добро семейство.
Начин на приготвяне: Изчистете ги от мобилни устройства. По желание, отстранете и тютюневия дим от основния продукт. Размийте готовата смес с много търпение и добрина до получаване на пухкаво покритие. Разделете на две. Към всяка част се прибавя обилно количество работа, две щипки хумор и много любов. Едната половина се примесва с розово масло (по възможност се сдобийте с такова от Розовата долина в Казанлък). Тук може да поръсите с подправки, които водят до късно събуждане. Именувайте тази част от сместта „Гергана“. След това съединете с другата и разбърквайте до получаване на хомогенна смес.
Внимание: количествата са достатъчни само за две порции.
Странични ефекти: неустоима влюбеност от хората, които го ядат заедно. Опиталите остават заедно и живеят щастливо цял живот!
Всички можем да се досетим как завършва тази приказка. Прекрасната Гергана среща Кори Фей, майсторът на кулинарните вълшебства. Той приготвя сладкиша по старата рецепта и двамата го хапват.
Днес, в деня на тяхната сватба, завършва приказката за първата им среща и започва нова – без рецепти, но с много обич.

И все пак мернах за секунда стария вълшебник сред гостите на тържеството и той ми сподели какво възнамерява да направи. Много късно тази вечер, когато всички се разотидат, а двамата влюбени затворят врати, той сам ще приготви сладкиша на съвместното им щастие. Може би дори в този стар капризен господин се крие спомен за дълбока любов подобна на тази между Кори Фей и Гергана.