петък, 4 септември 2015 г.

Приказка за една детска любов

Защото солта е любов
Преди много години под беззвездното небе се разстилало прекрасно море с бели води.  Слънцето го огрявало с лъчите си и то блестяло така както може да блести само любовта в сърцата на хората. Утрините морето разказвало как е преминала нощта, а Слънцето – какво се случва от другата страна на земята. Хората се радвали с усмивки на лица или плачели с безсолните си сълзи. Въпреки това според Слънцето те не познавали истинската сила на любовта, защото не притежавали сол в очите си. А солта била любов, казвало Слънцето, защото в Бяло море имало толкова много от нея.
Подаръците на Слънцето за своята любима, Бялото море, били нощни. То осветявало Луната, за да може тя да напомня на морето и през нощта колко много любов праща Слънцето. Морето се вълнувало при тези любовни послания, затова често и днес казваме, че Луната влияе на вълненията на морето.
Луната обаче, която била само вестносец на любовните послания лека полека също се влюбила в морето. Слънцето усетило това, но нищо не можело да направи. Нито можело да я прогони от Слънчевата система, нито можело да огрява постоянно своето море, защото така щяло да го погуби. То се разсърдило и затъмнило цялата Земя. Всичко по нея щяло да погине. Не се появявало пред морето, а през това време Бяло море как ли не се опитвало да предаде на своя любим, че ако ще и всички луни да се влюбят в него, то си остава любима на своето Слънце.
Що да стори Бялото море? Как да постъпи? Спомнило си за човешките същества, които се къпели в него. Те се радвали на вълните, целували се, хващали се за ръце, играели във водата. И при този спомен му хрумнало какво може да стори. Бяло море решило да даде свое собствено обещание, да направи свое любовно послание към Слънцето.
Нощем то събирало от най-скритите си раковини и перли и струпвало всичко на самотен бряг. Брегът не бил случаен – там живеела древна магьосница, която морето искало да помоли за услуга. Щом насъбрало достатъчно съкровища, то ги поднесло пред къщата на магьосницата и поискало тя да вдъхне от любовта му на две човешки същества, които избрало. Искало да направи това, за да може да покаже на Слънцето каква трябва да бъде любовта им и как нищо, ама нищичко на този свят не може да я засегне.
-          Как точно смяташ да му поднесеш такъв подарък? – попитала магьосницата.
-          Просто няма да му го поднасям. Искам да вдъхнеш от моята любов на Николай и Дарина. Нека те се обичат от деца и нека любовта им продължи през целия им живот. Това ще е моята жива картина – подарък от мен за него. Нека наблюдава живота на тези две същества, нека види и плодовете на любовта им: щастието им, детето им, всичко.
-          Ще ти струва скъпо – подсмихнала се магьосницата.
-          Какво искаш в замяна?
-          Ще отнема половината ти сол, ще се променят обитателите ти. Ще потъмнееш завинаги.
-          Но защо ти е моята сол?
-          Трябва ми. Имам да осолявам много човешки сълзи с нея.
-          Защо искаш да ги осолиш?
-          Защото солта е любов, а любовта на хората е магията, която движи света... е добре де, и моят бизнес. Почти всеки, който се допитва до услугите ми, го прави заради любов.
Морето се умислило. Повече нямало да може да побира същите видове риби, нямало да осветява нощта, нито да бъде толкова красиво, че да пленява своя любим с белотата си. Но ако не направило това – може би щяло да загуби и своя любим. При тази мисъл, морските му дълбини се свили, вълни забушували и покрили плажовете му.
-          Така да бъде – казало най-сетне.
Мигом небето притъмняло. Засветкали светкавици, скрили и слънцето, и луната. Огромни бели фъртуни от сол се извисили в небето и изчезнали завинаги. Те се разпръснали по човешките очи, попили в човешките сърца, така че всеки път щом някой заплачел, сълзите му вече щяли да имат солен вкус.
Магьосницата взела своето и оставила Бялото море само. Тя литнала до Слънцето и му показала Николай и Дарина – двойката, която избрала, за любовен подарък. Слънцето онемяло. То започнало да осветява пътя на двамата влюбени. Проследявало как се заражда любовта им, още когато Дарина била на 13 години, а Николай на 17. Те преминали през какви ли не етапи от живота си – той отишъл в казарма, но Дарина го очаквала да се завърне при нея. После двамата учили в университет, заживели заедно, а накрая се родила и прекрасната Никол – жива картина в картината на тяхната любов.
Слънцето не можело да плаче и не винаги знаело как да обича. Но дълбоко в огненото си ядро хранело и до днес храни любов към едно единствено море на планетата Земя. Това е морето, което сътвори любовта на Николай и Дарина, морето, което знае как да обича.
Затова днес, в деня на сватбата на тези две деца на вселенската любов, Слънцето и Морето също празнуват. Те гледат безмълвни картината на своята собствена любов в очите на Николай и Дарина, в усмивката на тяхното дете, в солта от радостните сълзи на техните близки. Те знаят без колебание, че тяхната любов и тази на човешките същества ще продължи вечно, че нищо не ще я сломи. Те всъщност тайно кумуват.
Дарина и Николай, празнувайте и от името на невидимите гости на своята сватба – Слънцето и Морето. Вие сте техният любовен подарък, вие сте израз на вселенската любов между великите природни сили. Те винаги ще бдят над любовта ви.


Няма коментари:

Публикуване на коментар