неделя, 28 октомври 2012 г.

БНТ за Подари ми приказка :)

Инициативата на БНТ за "Зелена Коледа" ни подсеща, че за да направим хората около нас щастливи, са нужни искрени пожелания. И то повече, отколкото традиционните материални подаръци. Това е и призивът на Диана Петрова, която съчинява приказки по поръчка. А за да не използва хартия, разказите изпраща до получателя като текстов файл. Така посланието остава вечно, без опасност кориците да пожълтеят.
Любимото занимание на Диана е да подарява авторски приказки. А магията от неочаквания край търси в личността на човека, за когото е предназначен разказът.
Диана Петрова:
- Има много хора, които искат да подарят нещо вълшебно. И аз трябва доста да дълбая, за да разбера какъв точно е човекът. И както следва, посланията изпраща към непознати. Задава различни въпроси, за да открие тайната на тяхната душевност. Често обаче се случва приказката да е подарък - изненада от целия работен екип, например.
Диана Петрова:
- Всеки от тях отговаря на някой от моите въпроси. Понякога се получава даже противоречив профил, защото всеки има различно мнение за този човек. Тези приказки са малко по-трудни.
Само за няколко месеца Диана е подарила над 60 лични истории на хора от различна възраст, пол и материалното благосъстояние. И те са романтични, авантюристични, комични, дори и страшни.
Диана Петрова:
- Всъщност, като се огледа човек и осъзнава, че много неща около него са по-приказни, отколкото си ги е представял.
От Диана научихме още - посланията винаги са изпълнени с много любов, но за да въздействат, трябва да са на езика на човека, към когото са отправени.

Приказкотерапия в действие :)

СВЕТЛА
- Някой затварял ли е някога тази врата? – попитах на поредната си среща Дявола, след като изгледах презентация с най-големите му жертви. Слайдът на Светла представляваше отворена врата към... ада. - Вратата стои постоянно така. - Защо? - За да виждам това момиче. - Защо ти е притрябвало? - Харесва ми. Гордея се с този експеримент. - Тогава защо не изкъртиш вратата – тя е нужна само ако ще я затваряш? Дяволът не можа да отговори на последния ми въпрос. Той се завъртя на един нокът и ми обърна гръб. Можеше да прави каквото си поиска, винаги е можел, освен... в случаите, когато му затворят вратата. Реших да изчакам времето за почивка на този многовековен мъчител, да ме остави сама да изгледам клипа в слайда на спокойствие. Всяко филмче на жертва обхождаше основни моменти от живота й – нещо като картотека на извършените ужасии. Зачудих се как действа този тандем Господ – Дявол, от представата за който не желаем да се откажем хилядолетия наред. Пред очите ми изминаха цяла върволица хора, всеки събрал чернилката от войната между двете човешки измислици. И после ми просветна, както се случва... когато си готов да приемеш нещо в мисълта си. Вратата. Тя е тази, която ги разделя, и която всеки се бори да отвори към себе си. Чия беше тази врата? Късно през нощта, когато Дяволът хъркаше с онази досадна непоправимост на старчок, живеещ вечно, аз си отговорих на този въпрос. Вратата, разбира се, принадлежеше на човека. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 2 Историята на едно безсилие Безсилието обикновено пониква в детството. Има един момент на около три-четири годишното дете, когато то е забравило безвъзвратно мъдростта на душата си. Дяволът казва, че почиства паметта им, за да може ефектът от лошото да се засили. Бог пък го прави, за да може човек да започне живота си на чисто. Никой от двамата, разбира се, не успява да свърши работата си докрай. Човек някакси знае колко кожи е сменил през вековете. Светла подразни Дявола със светлината в очите си. Това бебе притежаваше изключителна мощ, а Дяволът се страхуваше да не би светлината да разсее мрака на човешкия ад. За да смажеш едно дете, му отнемаш семейството. - Не – говореше замислено Дяволът на себе си. – Не е достатъчно. Най-големите злини са облечени в светли дрехи. Дяволът не лиши Светла от семейство... снабди я, и то с какво семейство. Трябва да кажа, че тук презентацията приемаше леко забързан вид – като в онези филми на ужасите, в които за една минута сканират миналото. Бащата на Светла с нож в ръката си, който минаваше по крехкото й момичешко тяло. Тя стои пред онова огледало, в което повече няма да се оглежда и се гърчи под подканите му да танцува. После той вади члена си, източва го като набръчкан маркуч и го натъпква в дупето й. Капе кръв, а после два-три кадъра, в които тя трепери с посинели устни през нощта. Блясъкът на очите, макар и омекнал, все още е там. Тогава Дяволът обръща камерата към себе си: - Така ли, драга, това ще продължи, докато очите ти угаснат – нарежда той, обезумял от собственото си безсилие. Включва в сценария и майката. Наръсва я с идеи за порно сцени с детето й. Тя няма да бъде участник – ако стореше това малкото сърчице на Светла щеше да се пръсне. Не, не искаме такава развръзка. И без това адските котли са препълнени. Искаме да оставим Светла жива и с угаснал поглед в очите. Майката само ще дава идеи и то без детето да знае за това. Господ беше приел образа на възрастна жена с тъмни дрехи. Така посещаваше Светла в сънищата й. Само двамата на сухата разорана нива. Буреносни облаци и силен вятър. Вятърът духаше в две противоположни посоки. Опитваше се да й даде напътствия, но не можа да стигне до нея. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 3 - Моля те, Господи, помогни ми – мълвеше тя всеки ден своите молитви. Има нещо специфично при Господ, което не трябва да забравяме. Той не подарява фишове от тотото. Много се инати за тази тъй важна подробност. Държи всеки човек сам да си купи фиш и да го пусне. Останалото било негова работа. Винаги съм искала да му разкажа колко е трудно да си купиш фиш, ако няма тото пункт. Или пък изобщо не схващаш концепцията на тотото. Светла с очи, пълни със светлина. Тя беше застинала в онзи момент на слепота, в който нямаше тото пунктове, не е имало и никога няма да има. Първи опит за самоубийство – на седемнайсет години. Хвърля се под кола, но не успява да умре. Осъзнава, че когато се самоубива, трябва да го прави така, че да не пречи на останалите. Какво й беше сторил шофьорът на колата? Беше се капсулирала в своя си свят. Не виждаше нищо през стените, затова можеше да гледа единствено себе си. Съвсем естествено беше, че не се вълнуваше от останалите светове, а най-вероятно и не подозираше за тяхното съществуване. Повече от десет години нежелано блудство с бащата – ето една идеална предпоставка за ослепяване към света. Втори опит за самоубийство – на 26. Нагълтване с хапчета. Опит – неуспешен. Дяволът, а не Господ, я спаси. Не беше приключил с нея. Блясъкът в очите беше угаснал, но сега... Светла можеше да послужи за друго. От известно време Дяволът беше решил да възцари ад на земята. Убийци, наркомани, луди щъкаха навсякъде. Притесняваше се да разгърне цялата си мощ, защото смяташе, че щеше да му доскучае. Не бе интересно за един цар да владее всичко в царството си и извън него. Но ако превърнеше живота на поне един човек в ад, би могъл по-добре да отгатне какво следваше. Светла беше идеална за тази работа. - Знаеш ли, от един момент нататък човек претръпва към болката. Не усеща нищо – изкънтяха думите й. - И затова си причинява болка сам – за да усети все нещо – продължих аз и за мое най-голямо удивление дефакто се включих в презентацията. Светла ме забелязваше, реагираше на това, което й казвах. - Ти пък какво знаеш? – сопна ми се Светла с цялата си ненавист към хората и към факта, че и тя самата беше човек. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 4 - Нищо – сгуших се аз. – Само гледам филма за теб. - Тогава млъкни и слушай! – изкомандва тя. След това сякаш отново загуби представа за мен – забрави ме и отново потъна в собствения си сценарий. Да излизаш от време на време от собствения си свят е лукс, на който малцина се радват. Това не се случва докрай и обикновено струва скъпо. Може да се умре от шок, когато се поживее в световете на останалите. Може човек да забрави себе си и да заживее в чужд живот. Може да се случат много неща – и все неприятни. Светла влиза в Софийска вода. Трябва да пререгистрира името си като наемател на апартамента, в който живеят. Чисти плочки, чисти стени, чисти тавани. Тихо бучене на компютри, маникюри и премерен грим. Руси момичета тракат отрудено по клавиатурите и с онази стойка на администратори, които притежават малката власт на вредители. Те сигурно са расли в малките си розови стаи, припкали са с белите си роклички да гушнат добрите си татковци, учили са в полуразрушени училища с доволството на хора, които могат да си позволят някоя и друга бира повече и две-три марихуани по време на умерено разгуленото си тийнейджърство. Мразеше ги. Мразеше ги с цялото си сърце за късмета им да бъдат повърхностни. Да се плъзгат по повърхността, без другите да им пречат. Никой не е натискал главата им под водата, никой не е прониквал с члена си в задника им сред медузите, не са се борили за глътка въздух. - Ето документите. - Липсва Ви копие от нотариалния акт – провъзгласи изрусената жена срещу нея. - Идвах вчера, попитах за документите и нося каквото ми казахте – отвърна хладно Светла. Гласът й се снишаваше, когато беше ядосана. Идеше й да оскубе тази кокошка зад бюрото. Учудена от собствената си агресия срещу служителката, Светла стана и побърза да си тръгне. - Изчакайте, забравихте останалите документи – викна изрусената подире й. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 5 Но Светла вече тичаше по мокрия тротоар и се опитваше да се съсредоточи върху тракането на токчетата си. Беше реално. Нямаше начин да не бъде. Във фантазиите й никой не потропваше с токчета. В интерес на истината презентацията представяше моментите от живота на Светла разбъркано, но логиката на действието беше неумолима. На моменти Дяволът се включваше с монолог, който сякаш представяше следващото събитие. „Потропване на чинии. Ненавиждаше домакинската работа – миене, готвене и пак същото. Прислуга в царския дворец на изверга. Прислуга на обществото, прислуга на мъжа си...”, говореше Дяволът, докато се почесваше по носа. Той направи пауза, стана, отиде да си сипе водка с доматен сок и се върна, за да продължи. „Какво толкова не й харесват на проституцията? Изпитваш удоволствие, взимаш пари за това и тъпчеш глупаците. Какъвто и да е мъжът в обществото – той е все разгонено животно в леглото. В носоглътката, където Светла задържа погълнатата сперма – точно там плува желанието й да се откаже. Монахиня или проститутка – все едно. Тя е обречена.” Тук Дяволът се хилеше с всичка сила. Пръски от доматения сок излизаха през носа му. „ За нея е все едно.”, повтори той. „Няма разлика в свят, който няма майки и бащи, няма богове и дяволи. Бездушен леден дворец на самотата. Така най-много ми харесва. Свят, който не дава отговори, не радва, не прави отстъпки.” Тук Дяволът беше прикрепил и няколко гръмовни включвания от Господ, за да придаде действеност на презентацията си. „Светла се нос като камък в тъмния космос към черната дупка на своя край.”, по-скоро просвещаваше Господ. „ Така съм ги конструирал, че около тях се завърта най-бесният вихър от събития. Но после всичко изчезва само пред очите ни. Настъпва края и иде ново начало. Никой не се върти вечно на въртележката, задвижвана от силните ръце на баща си.” www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 6 „Но тук на Земята”, прекъсваше го Дяволът с ирония в гласа. „се спазват именно твоите вселенски закони. Ако нещо се движи в слънчева система от извратеняци около слънцето на гадостта, не може да се излезе от нея просто ей така. Трябва ти допълнителна мощ, за да се откъснеш от това по-голямо себе си. Да дойде отвън или да откраднеш енергия от друго космическо тяло. Излизането от себе си, както споменах и по-горе, е лукс, който не всеки може да си позволи. Затова често дори да ти се отварят космически пътеки към други системи или стероидите на щастието да навлизат в твоята, ти по-скоро се пазиш от тях като от бомби, които могат да взривят тъй ужасния, но пък тъй познат свят на мъченичеството. На това се крепи и моето могъщество. Бог се изкашляше и пращаше по някоя гръмотевица. „Един от изходите е човек да разруши досегашния си свят до основи.” Дяволът бе наред: „ Но човекът като съставна единица от своя свят – също иска да се саморазруши. Инак не може да започне отначало. Кой строи замък върху разрушена колиба?” Всичко това, разбира се, вместо, да помагаше на Светла, я поставяше във все по-затегнатите вериги на безизходността. Където и да идеше или нещо й пречеше, или тя самата си пречеше да се почувства щастлива. Нямаше човек, който да можеше да я измъкне от матрицата, в която живееше. Нямаше и обстоятелство, което да го стори по невидимите пътища на късмета. И все пак когато се опита да източи кръвта си докрай, тя изстиска почти всичката. В това „почти”, си мисля, се изразяваше единствената надежда на Светла за живот. Беше възможно – подобно на пощата в Стара Загора, където й се наложи да влезе веднъж на път за София – нещо, което Дяволът сякаш беше изпуснал в презентацията си. Първият етаж бяха запазените развалини на древно селище, а на втория – нов живот с алуминиеви профили, дебели пощенски служителки и блестящи асансьори. Не можеше и не биваше да забравя какво й се беше случило. Трябваше да се научи да го вижда по различен начин. Да строи около него и над него. Да живее върху костите си. Как обаче... как се правеше това? Питах се така, напълно безпомощен и с ясното желание да й помогна с нещо. Тук презентацията отново забързваше. Започна безразборно нахвърляне на кадри – Светла при хомеопат, Светла при психолог, Светла при народен лечител, Светла с шекспирови сонети в ръка... – малките й макети преди строителната работа. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 7 Да правиш макет или план график на работата е едно, а да седнеш да я свършиш - съвсем друго. Общо взето се приема, че по това се различават обикновените хора от великите. Едните планират и мечтаят, без да се престрашават да направят първата стъпка. Вторите отново планират и мечтаят, включват на пета скорост и излитат от собствената си орбита към непознати слънчеви системи. Ако сте скачали в басейн, бихте могли добре да разберете ситуацията, в която се намираше Светла. Тя не само беше облякла банския си, не само беше платила входа си за басейна, не само беше застанала на ръба на басейна, не само беше заела поза за скачане... Тя всъщност беше скочила, но се намираше във въздуха сега – все още суха и все още не усетила благодатта на водата. Дяволът хъркаше вече съвсем неприлично. Имах чувството, че всеки момент ще разцепи прожектора на две. Но прожектора продължаваше да отразява живота на Светла. Как става сутрин, как нарязва грижливо петите си, след това мие зъбите си, облича костюма си, сресва косата си, излиза... Натиснах един от клавишите. Изписах няколко букви разбъркано. После от менюто натиснах Save. Запазиха се. Дали Светла сега ги сънуваше, изговаряше или четеше... Дали изобщо ги забелязваше. В момента се опитваше да заключи вратата на апартамента си. Ключалката заяждаше и вратата не можеше да се затвори. - Ъ, т...т...у – произнесе тя моите букви. Погледнах часовника си. Може би имах около час. Веднага се хванах на работа. Реших да използвам една проста и глупава програма за рисуване, както и бързописа си, който владеех до съвършенство. После трябваше някак да задвижа картините. Не беше нужно, защото Светла вече сама го вършеше. Нейната приказка от този момент нататък продължих така: www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 8 Светла беше стигнала почти в началото на станция Сердика. Беше към три следобед – метрото минаваше през десет минути, а чакащите бяха малцина. Чуваше се гръмовният трясък от влака, който фучеше на горния етаж. Светла погледна към тавана – определено не са пестили място, когато са го строили. Таванът представляваше огромен свод с нещо, което напомняше царственото величие на замъците. Имаше пространство повече, отколкото беше нужно – дали това беше архитектурна необходимост или прищявка на дизайнера – тя не знаеше. Изведнъж от тавана, като паяк, плетящ паяжината си нагоре, се провеси жена с множество крака. Превъзмогнала първоначалното си учудване, Светла се залови да ги брои. Това я успокои за миг и тя се огледа наоколо. Нямаше никой. Може би без да забележи, край нея бе минал един от влаковете и беше отнесъл всички пътници. Светла пое дъх дълбоко и издиша. Можеше да види дъха си. Това й се стори странно, тъй като на метростанцията не беше студено, но белия невлажен дъх продължаваше да излиза от устата й. Нещо не беше наред. Съвсем не беше. - Раних се със собственото си копие – продума жената паяк, а Светла изведнъж изплува от вцепенението си. Почувства смазваща болка върху раменете си, сякаш беше стояла в една поза с дни. - Коя си ти? – рече с треперещ глас Светла. - Аз съм Жената Паяк – отвърна невъзмутимо съществото, което висеше за един от множеството си крака. - Но къде съм... вероятно сънувам – продължи Светла. - Не – отвърна Жената паяк. - Но... но... как е възможно тогава? www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 9 Тя не отговори на въпроса на Светла, сякаш той не заслужаваше внимание. Вместо това продължи: - Ще ти разкажа моята история... - Светла плъзна поглед към основата на бедрата й. Те завършваха в нещо като дупка – толкова черна и космата под неоновото осветление, че по кожата й пролазиха тръпки. - Но... ти не можеш да бъдеш истинска! – възкликна Светла, която беше свикнала да се уповава само на себе си. Жената паяк се разсмя с топъл глас, но от устата й се показаха жълти зъби, от които се разнасяше дъх на развалено. - Плюех в една долина. От дългогодишното ми плюене там се образува черно езеро. Един ден седнах край нея и дванадесет дни и нощи се взирах във водите. Накрая потопих ръка в студените вонящи води и извадих руните на могъществото си. Гравирах ги по краката си, а те след това се покриха с косми – тук Жената паяк посочи бедрата си и се заигра с един от кичурите, които се виеха по тях. – Всяка част от света сега ми се подчиняваше. Контролирах всички. Но поднесох себе си в жертва на себе си. - Саможертвата е сделка. Правиш я, за да получиш нещо. Това всъщност не е никаква жертва – сряза я Светла, която отдавна не вярваше в черно-бялата оцветеност на света. Жената паяк раздвижи безпомощно седемте си свободни крака. - Трябва да призная, че не е така. Каквото и да се случи, аз все следвам пътя си. Минала съм през много трудности, за да стигна дотук. - Глупости – вече не на шега се ядоса Светла, която сякаш забрави за белия дъх, който излизаше от устата й, за абсурдността на паяка и за влаковете, които все не идваха. – Много ти разбира главата от трудности. - Ако не бях решила да бръкна във водите си, нямаше да извадя нищо. - Пак можеше да не извадиш нищо! – тросна й се Светла. - Но извадих руните и после ги скрих в космите по краката си. - Защо ти е да ги криеш? При този въпрос Жената паяк бързо издърпа паяжината си нагоре и се сля с отраженията на плочките. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 10 - Ти си страхливка! – изкрещя Светла, която едновременно се ядосваше на слабостта на жената паяк, но и усещаше радост от това, че вреше и кипеше в емоции, които й се сториха съвсем здравословни. Тя чуваше съвсем леко и съвсем издалече тупането. Туп-туп – то се приближаваше все повече. Вече беше толкова близо, че Светла не можеше да избяга. Погледна надолу към корема си. Туп-туп. По дяволите. Това беше собственото й сърце. Не бягаше от себе си, не бягаше от миналото си. В този момент Светла моментално се присети защо слезе на минус втория етаж. Скочи върху релсите на метрото и се впусна в тъмния тунел. Усещаше каменните греди между линиите, препъваше се, ставаше и отново продължаваше в непрогледната тъмница. Тунелът сякаш се свиваше и разтегляше. Правеше го толкова осезаемо, че Светла можеше да почувства стените, допрени до косъмчетата по ръцете си. - Защо все мен избират тия самоубийци! – оплака се тунелът с глас на дебел добродушко. – Знаете, че имам изход, затова го правите. Що не влезете в тунел без изход?! А! - Съжалявам. Извинявайте много – продума тихо Светла, която трепереше от ужаса, че досадничи. Страхуваше се много да не пречи, да не се натрапва. - Абе не ща да ми се извинявате! За мен вие сте джуджета. Мислите се за невидими в тъмното, но всъщност всичко, което искате, е да ви забележат, приемат,обичат. Джуджетата всички ги забелязват, защото са различни. - Извинявайте – почти се разплака Светла. Не беше плакала от доста отдавна. – Не исках да ви преча. - Ама пречиш! На храносмилането най-вече – задави се тунелът и се изкашля. Светла плачеше с глас. Скапаният тунел искаше да я изгони. Сама искаше да се отърве от себе си. Самосъжалението се изсипа от тъмнината и полепна по кожата й. - Добре, хайде, престани – рече с досада тунелът. – Не пречиш чак толкова. Всъщност без такива като теб щях да умра от скука. Ти от какво си дошла да умираш? - От мъка. - Хайде сега, от мъка. Умира се най-вече от скука. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 11 Светла вече бършеше сълзите си. Сега свиванията на тунела й се сториха почти като прегръдка. Прегръдка, от която не желаеше да излезе. - Искам да остана тук завинаги. Моля те! Не ме гони! - Няма начин, мила. Тук, в тъмното може да умреш от скука и това е всичко, което ще ти се случи. - Не – рече Светла и се събу. При следващите си крачки рукна кръв по стъпалата й, но ако Тунелът можеше да види изражението на лицето й, би забелязал, че тя всъщност се наслаждаваше на болката от стъпването. - Нека ти покажа – и той се разтвори, за да я изтика с тъмните си ветрове към осветена стая. Преди да успее да се обърне, тунелът беше затворил стените си. - Намирате се в стаята за рецитали – чу тя тържествен глас. Пред нея стоеше рицар, облечен в бухнали златисти три четвърти панталони. - Тук се изпълняват рецитали денонощно – по-скоро провъзнесе той от пиедестала, на който стоеше прав. - Егати безсмислието – не се стърпя Светла. - Моля да пазите добрите си обноски – рече той с целия разкош на високомерието си. – Започваме. Гръмна духова музика, а десеттина девойки, облечени в бледи материи танцуваха в средата на стаята. По някое време се отдръпнаха заднишком, развели воалите си напред, за да направят място на рецитиращия принц. Желаем цвят от свежите цветя, за да живее вечно красотата. И нека вехне розата, но тя оставя свой наследник на земята. А ти, пленен от свойта красота, отдавайки й всеки жизнен сок, богатството превръщаш в нищета, www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 12 свой собствен враг, безмилостно жесток? Ти, с който тоя свят е украсен, в нетрайното на пролетта съперник, погребал в пъпка бъдещия ден, еднакво си прахосник и скъперник. От жажда за живот на смърт предаваш това, което само предвещаваш. Шекспир Принцът се прокашля. Гласът му се промени и придоби неочаквана жестокост. ТАТКО Не струваш, не струваш с тази черна обувка, в която като стъпало аз живях тридесет години, жалка и бяла и едвам дишах и не можех да кихна дори. Татко, трябваше да те убия. Но ти умря преди да успея - мраморно тежък, чувал пълен с Бог бяла статуя мъртвешка със сив пръст на крака голяма колкото тюлен от Фриско. прехапа красивото ми червено сърце на две Забит е здраво кол в дебелото ти черно сърце Те винаги са знаели, че бе ти. Татко, татко, копеле, навеки ти умри! Силвия Плат Очите на Светла потъмняха. Тя сведе глава и се загледа в обувките си. Принцът продължаваше своя неуморен рецитал, без оглед на реакциите й. Луната няма защо да бъде тъжна, Поглеждайки изпод своята качулка от кост. Тя познава всичко това Чернотата й се пропуква и пълзи. Стори й се, че стихотворенията следваха определена логика. Биеха я с камшиците на словото си. Сякаш принцът я познаваше отдавна и след като владееше тънкостите на мъчението, беше решил да я налага денонощно. Потърси изход от стаята, но не видя да имаше врати. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 13 Това са моите ръце Коленете ми. Може да съм кожа и кости, но пък съм съвсем, съвсем същата жена. Светла не само че не се отегчаваше, а всъщност се ужасяваше. Изведнъж всяка дума от устата на принца започна да излиза като балон, подобен на тези от комиксите. Балоните се смесваха и разбъркваха, докато не се получи каша. Сива стена е сега, изподрана и кървава. Няма ли път да избягам далеч от разсъдъка? Стъпки зад мене завъртат се в кладенец. Няма дървета и птици в света, Има само горчиво. Лека полека думите в балоните започнаха да се пренареждат. Тонът на принца се смени - от тържествено-превъзходствен се превърна в прозявка. СЯНКАТА е нещо което ме помни и съществува от мен. Запис на лента. Храни се, наедрява или пък изтънява, държи ми се за ръкава - няма я само нощем, когато самият съм сянка на себе си от по-рано. държат ме назад лицата ми, държат ме назад думи, държат ме назад проблясъци, държат ме назад глупости, междувременно аз съм това което се губи при записа. Владимир Трендафилов www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 14 Светла беше любопитна да продължи нататък, затова сама реши да го разбуди с един стих на Висоцки: Ако умреш трагично, ти си истински поет, ако и срока спазиш, си чудесен. Това наистина имаше ефект, защото принцът нае с нова сила и сякаш този път прозвуча романтично-отнесено. ПРОБВАМ С КРАК РЪБА НА ВОДАТА Телефонът ти дава свободно, дава свободно, дава свободно. Толкова уж свобода, а нямам друг избор, освен да оставя слушалката. Нямам друг. Избор. Целувам те и ти махам с ръка от острова на свободата си. Такъв океан е до теб. Тъкмо Светла се беше успокоила, тъй като стиховете вече не я тормозеха така, както в началото, когато се вцепени при следващия. Играехме на картите с Бог И той цака попа ми с двойка. Ама, Господи, според правилата www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 15 не може така – размахах аз ветрилото си от карти. Тогава си измисли някакво обяснение – отвърна той. И раздаде наново. Каква наглост! Светла беше възмутена и едновременно с това се радваше, че можеше да изпитва възмущение. Тръгнал той да ми говори за Господ. Нима е възможно Господ да допусне едно дете да страда тъй, както аз? Няма Господ. Няма! Но принцът продължи сякаш не забелязваше терзанията й. КАК ЦАР ДАВИД ПОЛУЧИ ОТНОВО ЖИВОТА СИ Давид получи живота си, Изпълнен с мъчения. Бог му рече, че животът му на мъченик трябва да бъде запазен. Защото някой ден той ще напише псалмите божии. Ще помогне на хората. Понеже само мъченик може да го стори. На Давид обаче му писна от мъките. Сложи камък на шията си и се хвърли в морето. Ако трябва да остана жив, нека видим как ще се случи. Един кит прегриза въжето с камъка и Давид изплува. Давид остана неубеден. Във водата е прекалено лесно – каза и се хвърли в кратера на вулкан, та да види как ще излезе. Падна на гърба на орел www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 16 и пак се върна при хората. Хм – рече Давид, - виждам, че нещо друго трябва да се измисли. Давиде – чу се глас от небето, - НЕ МЕ РАЗИГРАВАЙ. - Знаеш ли, много си мръсен. Опитваш се да ми кажеш нещо с въшливите си стихове ли? – закани му се Светла. - Не, съвсем не. Това си е моят рецитал. - И на кого го рецитираш? - На себе си. - Ха! А аз помислих, че на мен. - Ами не. Ти се натресе в моя свят. Тръгвай си! Светла беше смаяна, но не от внезапната грубост на принца, а от факта, че имаше и други светове освен нейния. И те имаха право да съществуват. И те имаха право да се вълнуват от дреболии като програмата със стихотворения, включена в дневния ред. Не беше смешно, защото тези дреболии си бяха много важни за тях, макар Светла да ги мислеше за маловажни. Ако всичко това беше така, Тунелът наистина беше прав. Да гостуваш в света на другите е вълнуващо, но не и да останеш в него. Само при мисълта да живее до края на живота си с този измислен принц и да слуша безкрайните му рецитали, тя сега потръпваше от ужас. Време беше да си ходи. Но нищо не се случваше. Нищо не се случи и още дълги дни, докато един ден Тунелът не си прибра Светла обратно. Това се случи без фанфари или специални приготовления. Просто сърцето й се разтуптя по онзи начин, който вече познаваше и стените се отвориха. Светла се озова отново боса на релсите. Тръгна по тях, изпълнена с благодарност. Скуката наистина можеше да бъде убийствена, а скучно беше всичко, което не я касаеше. Скука беше и онова, което макар и да я касаеше, се повтаряше до безкрай. - Как си? – промълви тя предпазливо, с широко отворени очи към Тунела. Тук се чувстваше безкрайно уютно. - Мисля, че е време да сменя очите ти. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 17 - Моля?! - Струва ми се, че не виждаш световете си. Ако трябва да бъда по-точен, – и Тунелът се прокашля отново, за да придаде достоверност на думите си. – ти всъщност виждаш само един свой свят. - Как смееш да се месиш в живота на хората?! – сопна се Светла. Имаше чувството, че се беше свила наполовина – толкова, че се бе превърнала в джудже. - А ти как смееш да се месиш в моя?! – разбоботи се Тунелът сякаш всеки миг щеше да се свие. Без да дочака отговора й, Тунелът вече се беше заел с процедурата. В живота над земята да смениш очите си бе болезнено. Тук обаче всичко беше НЕ-вероятно, че дори и такава сложна операция се извършваше бързо, безболезнено и без присъствието на лекар. Светла не изпита болка, но усети осезаемо смяната. Първо й се прищя да узнае цвета на очите си, новия си вид – сякаш това беше най-важното. Нарече се глупачка наум. Но вече Тунелът не беше тъмен и край нея се разкри приказна картина. Цветя растяха по стените на тунела, деца играеха. Минаваха хора, които й се усмихваха и й показваха уважението си с леки кимвания, потупвания по рамото или дори поклони. Светла не знаеше как да приеме това. Движеше се като парализирана и не смееше да им отвърне. Но преди да се освести, Тунелът я прегърна и неусетно започна втора операция. След нея тя се озова в джунглата. Птици пееха, змии се извиваха и пантери пробягваха в далечината. Изведнъж пейзажът се смени и Светла се оказа между пясъчни дюни, на гърба на една камила. Горещината се стичаше по тялото й и я задушаваше. Притвори очи, за да се предпази от праха, който влизаше в очите й и се озова на брега на океана. Влезе във водата и се гмурна надълбоко при големите риби. Плува заедно с тях и когато се обърна да види краката си те се бяха превърнали в две перки. Тунелът, който сега взе формата на подводна пещера, отново се намеси. След третата си операция Светла танцуваше всред свои приятелки. Докато се радваше на ритъма, тя забеляза пълния синхрон и неочакваните композиции, които приятелките й създаваха. Жените бяха облечени в разноцветни дрехи и танцуваха с видимо удоволствие. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 18 Малко преди Тунелът да се намеси отново във вихъра на въртенето и да извърши своята четвърта операция, Светла го помоли да спре. - Имам нужда да знам – рече тя. Последва пауза. - Това са все твои светове. Можеш и сама да правиш операция на очите си. Опитай. - Но... аз не съм медицинско лице. - Защото аз съм... – рече иронично Тунелът без да спира да върти Светла във вихъра на танца. - Моделирай световете си. Можеш да живееш както поискаш. - Никога не съм вярвала, че това е възможно. - Защото никога не си подозирала, че притежаваш повече от един свят. - Искаш да кажеш, че сама съм си предизвикала всичко – изнасилванията от баща ми, проституцията и многото други опити за изнасилвания... Тунелът мълчеше. - НЕ СЪМ! НЕ СЪМ! НЕ СЪМ! НЕ СЪМ! – викаше Светла извън себе си. - Не си ги придизвикала, но си ги гледала толкова дълго... че не си имала очи за другите си светове. От дъното на корема й се откърти болезнен стон. Тя се преви на две и падна на земята. - Мисля да пусна влаковете да те смажат. - Давай – хлипаше Светла. - Да умреш, нали това искаше... – суетеше се непривично за себе си Тунелът. Още не беше изрекъл това и Светла чу далечния грохот на влака. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 19 Спря се боса насред линията с лице към шума на машината. Очите й, тъй тъмни допреди малко, сега светеха, защото отразяваха фаровете. Малко преди влакът да я помете, тя си пое дъх. Известно време беше истинска тъмница, досущ като преди смъртта. А после една малка светла точица се запъти към нея. Тя идеше някъде от дъното на тъмното, някъде дълбоко, може би дълбоко от самата нея. Точицата се увеличи и се превърна в голяма светла стая, стая, тъй позната и тъй уютна, а всъщност стая, която никога не беше посещавала. - Това е твоята стая – рече тунелът, който вероятно се спотайваше нейде в невидимите тъмници. - Ама ти още ли си тук? - Да. Не можеш да излезеш от мен. Имам два изхода, от двата си края, но ти си стоиш толкова упорито в мен. ТРЯБВА САМА ДА ИЗЛЕЗЕШ ОТ ТУНЕЛА СИ – натърти той. - Не мога! Не мога – викаше Светла. – Ти си част от мен, аз не мога без тебе. - Не, ние никога не сме били едно. Ти не си това, което ти се е случило. - А какво съм тогава? - Ти си участник в събитието, не самото събитие. Защо се страхуваш да ме забравиш? Както и да е. Свърши се вече. Отсега нататък ще живееш в твоята стая. - Не ме оставяй. Моля те! Но Тунелът просто си отиде. Изниза се като мокър парцал и остави вратата да се вее, свободно полюшвана от вятъра. Светла плака три дни и нощи. Беше й толкова удобно да плаче сега. С всяка сълза се чувстваше все по-спокойна. Започна да събира сълзите си в канчета, в тенджери и вечер си готвеше манджи с тях. Готвенето не й беше страст преди да умре, но сега тя влагаше цялото си същество в това да майстори курабии, кифли, торти, супи, мусаки. Събираше тишината в буркани, а после ги вареше и съхраняваше в долапа. Стаята всъщност не беше никак лоша. Имаше си прозорец към градина, библиотека и място за танци. Отвън можеше да се види рекичка, при която Светла често се заседяваше. Птиците пееха, мравки пролазваха между раните по ходилата й, а пръстта беше тъй черна. Всеки ден от нея поникваха нови и нови треви. Треви, които Светла засаждаше или треви, които се случваха и на нея, и на целия свят. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 20 Тъй като нямаше какво да прави с толкова много ядене, тя го раздаваше на птиците. Започна да й харесва да прави нещо за другите с това, което можеше или вече си имаше. И тя реши да направи същото и със страданието си – то си беше нейно, но можеше да послужи и на други. Светла пълнеше коритото на реката със сълзите си, особено на лято, когато то пресъхваше. Реката, благодарна за помощта, отмиваше раните по нозете й и те почти бяха зараснали. Светла прегради реката, за да не би по погрешка реката да залееше мравуняка. След това в продължение на години тя учеше мравките да танцуват валс. Влагаше много труд и време и накрая усилията й се увенчаваха с успех при различни поколения мравки. Искам да отбележа, че това никак не беше лесна работа – не всеки можеше да научи мравка да танцува. Тези малки създания все работеха и не знаеха да се забавляват. Всъщност почти никой не бе способен на подобно нещо. За тази цел се искаше да си видял обесен паяк, да си слушал безкрайно поезия, да си претърпял няколко безболезнени операции на очите и да те е премазал влак. В живота на Земята не познавам такъв човек, който да е преживял толкова много, че да стане достоен за учител на мравки. Всъщнст измина цяла вечност преди Светла да поиска обратно живота си. Едва сега, когато беше умряла за него, тя можеше да живее. Споменът за Тунела не беше отминал. Само дето той вече не се появяваше в нейната стая, макар вратата към него все така да зееше отворена и свободно полюшвана от вятъра. Дяволът се събуди дълго след като запазих презентацията в паметта на компютъра му. По-късно разбра какви съм ги вършил, но реши да не сменя събитията. Сега Светла не беше толкова подходяща за мърсуване. Щом се беше научила да преработва страданието, край, нещата бяха загубени. Успокои го и фактът, че и Бог не можеше да стигне до нея. Човек, който бе преживял толкова много все щеше задава въпроси: „Как е възможно да има Бог, който да допуска това?” www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 21 Малко преди да си тръгна от ада, видях следното: един крак със зараснали рани по ходилото се протегна от светлината в прожектора и затръшна с всичка сила вратата на слайда. Дяволът и Господ, които постоянно се бореха от коя страна да е отворена вратата, останаха с пръст в уста. На онзи свят явно всичко беше възможно. 
www.podarimiprikazka.com
Диана Петрова

Изненада за Августина - приказка за приятелка

Изненада за Августина Някъде към края на юли малко преди рожденния си ден Августина сънува странен сън. Когато се събуди, тя се протегна и разтърси глава, за да се освободи от маниакалната осветеност, която преливаше от съня в бляскавото утро. Отвори щорите и присви очи. Устата й се изви в принудена усмивка. Помисли си, че така не бива да я вижда никой, дори самата тя не биваше да се вижда. Направи си кафе и се отпусна на дивана. Не можеше да спре да мисли за съня си. Шахматна дъска с изваяни по кукленски фигури – златни срещу сребърни. Всички те блестяха така ослепително, че в съня си тя постоянно прикриваше очите си с ръце. Днес щеше да се подготви за суинг партито, на което планираше да иде довечера с приятеля си. Нова рокля, среща с приятели, загрявка за шоуто довечера. Трябваше да се обади на сестра си... утре имаха рожден ден. Няколко позвънявания... „Няма връзка с този номер.” Хм. Миг по-късно обаждане от майка й. Сестра й, близначката, не се прибрала цяла нощ. Излязла с приятели, а още я нямало. Да не била случайно при нея. Не?! Ужас. Пет минути по-късно Августина навличаше дънките си, като мислеше да обходи всички места, където би могла да иде. Щом отвори вратата, някой нахлупи черна торба върху главата й и грубо я поведе надолу по стълбите. Махнаха торбата едва когато я стовариха в бус с черни стъкла. Трима мъже се преобличаха в електрикови оранжеви униформи. Августина за миг затвори очи – крещящият цвят я ослепяваше. Върху ръкавите им беше извезан следния надпис: „Операция Менгеле”. Сърцето й се сви от ужас. Подобен надпис не можеше да донесе нищо добро. - Кои сте вие? – попита тя с треперещ глас. Мъжете я погледнаха пренебрежително и не отговориха. Скоро се озоваха на малка кокетна аерогара, която Августина не беше виждала по-рано. Там я прехвърлиха на самолет със същия надпис върху дясната страна на кабината. - Къде ме водите? – извика тя отново. Без отговор. Самолетът беше луксозно оборудван и приличаше на вътрешността на лимузина. Широки канапета, покрити с разноцветна коприна, кожа и миниатюрни масичка с табакера върху нея. На дивана стоеше мъж, облечен в бял фрак и с тъмни очила. Той щракна с пръсти и двамата му бодигарди се отдръпнаха. Зад него се разкри голям телевизионен монитор. - Гледай – рече той на развален български. – И тихо! Започна да тече американски филм за градче на име Кондидо Годой, което се намирало в Бразилия до границата с Парагвай. Там, известният фашистки доктор Менгеле, провеждал тайно експерименти с близнаци. Августина беше толкова уплашена, че не можеше да се съсредоточи върху филма. Всички в купето я наблюдаваха, без да отместват поглед от нея. Когато след около двайсет минути филмът приключи, Августина рече: - Сестра ми е при вас, нали? - Да – отговори мъжът с очилата. - И сега намерихте и мен. Какво сте намислили? - Ще види какво – разваленият му български й действаше успокояващо, макар в ситуацията, в която се намираше, да не изглеждаше да има нищо такова. - Сигурно ще си правите експерименти с нас, нали?! Изроди! – викаше Августина. - О, не, не. Августина не разбира. Това бил филм за Менгеле. Той вдъхновил наш водач превърне един град в град за близнаци. - По дяволите! – отдъхна си за момент Августина, но после се досети, че това не променя ситуацията. – Тогава какво правя тук? С какво се занимавате вие? - Не бърза и ще види... – приключи разговора мъжът и стана. - Къде отивате? Няма да мръдна оттук... докато не ми обясните всичко. - Ти и без това няма мръдне, докато аз не кажа – усети твърдостта в гласа му тя. Приземяваха се. Самолетът плавно докосна земята. На малката писта досущ същата като в България ги очакваше джип с логото на Менгеле. Августина отдавна се беше отказала да вика за помощ. Тя влезе в джипа, без да се налага да я въвеждат насила. Подготвяше се да посрещне онова, което я очакваше, макар и в това да не виждаше смисъл. Но самата подготовка, ако ще за нещо, което никога не е било и никога няма да бъде, успокояваше. - Туинсбърг – град, създаден от близнаци Уилкокс. Сега град превърнат в град само за близнаци и него ръководи наш водач. Ти отива там. - Аха – задоволи се да каже Августина. Беше установила, че ако изискваше информация, нямаше да я получи. А и това звучеше по-добре от града на доктор Менгеле. Джипът паркира пред нова сграда, която приличаше на офис здание. Когато слязоха, Августина долови мириса на прясно положен латекс. Влязоха през вратата, украсена в стил рококо. Всичко тънеше в лукс и разкош. Големи столове с позлатени извити крачета, изрисувани стени, тежки завеси и големи картини. Пристъпиха в притъмнена зала. В дъното й имаше малка шахматна маса с извити крачета и лампа, която я осветяваше. Върху нея бяха поставени златни и сребърни фигури – не същите като в съня. И все пак Августина ги беше сънувала! Всъщност съвсем не бяха същите. Те се движеха. Конят потропваше, топът отмяташе перчема си, а офицерът ту слагаше ръката си за поздрав, ту я сваляше. Царицата пооправяше роклята си, а царят не спираше да размахва показалеца си. Пешките играеха суинг помежду си и се прехвърляха една през друга. Августина не можеше да откъсне поглед от фигурите. Първоначално помисли, че този шах е играчка като онези, които се навиваха и отново правеха това, за което бяха програмирани. Наблюдава го известно време, за да види дали действията на фигурите щяха да се повторят. Но не, те сумтяха, разменяха си реплики на непознат език и сякаш недоволстваха от дългото чакане. Царят на няколко пъти погледна часовника си. Никой не обърна внимание на Августина. Вероятно беше твърде голяма, за да се забележи. Августина се огледа. Беше сама в залата. Обиколи всички тъмни ъгли, но се оказа, че залата нямаше нито врати, нито прозорци. Върна се отново към фигурите. Не проумяваше нито защо я доведоха тук, нито какво я очакваше. Усети отново ледени тръпки да я побиват. Минаха часове. Нищо. Усети пълния си пикочен мехур. Трябваше да стори нещо, за да се измъкне оттук. Изведнъж мозъкът й започна да работи на пълни обороти. Как да получи постоянен резултат, а именно, да се измъкне от залата в следствие от събитие с неопределен изход. Логико- философският подход към нещата нямаше да я отведат никъде. От сутринта насам й се случваха все невероятни неща. Чувстваше се като землянин, който е попаднал в космически кораб и броди из незнайни кътчета на вселената под мъдрото ръководство на Пътеводителя на галактическия стопаджия. И все пак парадоксът беше налице дори в онази реалност, която тя познаваше до вчера. Казината например правеха постоянна печалба ден след ден, като използваха събитие с напълно случаен изход. Собствениците им знаеха нещо, което вероятно знаеха и борсовите играчи. Може би просто трябваше да играе... да изиграе проклетата игра, пък да види. Тя помести една сребърна пешка. Пешката се изхлузи от ръцете й и направи няколко преобръщания във въздуха. След това се приземи на полето с разтворени ръце, сякаш беше въжеиграч. Но с кого да играе проклетия шах? Августина се огледа отново – може би онзи досадник с очилата я наблюдаваше някъде отблизо. Можеше поне да участва в играта. Тогава премина от другата страна и премести златна пешка. Златната пешка се завъртя като балерина и замръзна в полето където трябваше да стои. На Августина тази игра се хареса и тя за миг забрави за пълния си пикочен мехур. Фигурите се движеха бързо и правеха виртуозни движения във въздуха или по шахматната дъска. Августина надхитряваше самата себе си с всеки следващ ход. Забеляза, че колкото по-напред отиваха към противниковото поле, толкова по-бавни и опростени ставаха движенията на фигурите. Сякаш фигурите се успиваха с всеки ход напред. Августина така се увлече, че започна да мисли за шахматната игра със самата себе си като за хазартна игра. Всяка ръка в хазартната игра бе уникално събитие, при което изходът бе случаен и нямаше никаква връзка с предишната или следващата ръка. Знаеше го от уроците по рисков финансов мениджмънт. Ако се мислеше за индивидуалната игра на всяка от фигурите се получаваше случайно разпределение между печеливши и губещи ходове за всеки от отборите. Но ако фигурите работеха заедно – един за друг или един вместо друг и ако играта продължаваше ли, продължаваше, щеше да се появи закономерност и щеше да се получи постоянен, предсказуем резултат. Августина не можеше да матира сама себе си. Въртеше се край дъската и изпробваше различни борсови теории за игра. След това реши да се раздвои така: сребърните фигури ще играят с пълната увереност в несигурността и непредсказуемостта на хода на златните. Златните фигури ще играят с увереността, че след достатъчен брой ходове, резултатът ще е относително предсказуем и сигурен. Веднага щом си постави тези правила фигурите спряха да се движат сами и започнаха да се държат като обикновени предмети. Вратите на залата се разтвориха и светлина заструи от всички посоки. Шахматната дъска с танцуващите фигури потъна в пода. От всички страни се стекоха суинг танцьори в разноцветни дрехи. Истински карнавал за окото. Те се преобръщаха, скачаха и се насочваха към нея. Августина загуби ума и дума. Тя стоеше с полуотворена уста и без конкретна мисъл в главата си. Изведнъж двойките се разделиха в две редици, като не спираха да танцуват на място. В средата стоеше сестра й, близначката, която бавно тръгна към нея. Очите им се насълзиха. Двете се прегърнаха. В този момент Августина се радваше единствено, че се виждат. - Честит рожден ден – рече сестра й и в този момент песента „Happy Birthday” гръмна от всички посоки. Августина се разсмя през сълзи. - Бях забравила за рожденния ни ден. Нали изчезна внезапно, а ето къде си била. Но какво е всичко това? - Изненада за теб. - Изненада?! – слиса се Августина. – Знаеш ли, тези шахматни фигури наистина се движеха... - Да, това е най-скъпата играчка на света. Състои се от над 2000 програми за разнообразни действия на фигурите. Те са задвижвани дистанционно с помощта на новата технология... - Спри! Искаш да кажеш, че ти си наела всички тези хора и си ме довела тук? Сестра й кимна в съгласие. - Но, по дяволите, това струва истинско състояние! Сестра й кимна отново. - Откъде взе парите? - Още не съм им платила. Международна фирма за ВИП изненади „Августина” – двете се умълчаха за миг, а после избухнаха в нервен смях. Августина внезапно се свъси. - Какво ще правим сега? Колко им дължиш? - Допреди две минути им дължах 250 000 евро, но сега вече сметките ни са чисти. - Разказвай, разказвай. Суинг танцьорите ги бяха поели на ръце и ги носеха в шеметните си танци към ресторанта, който се намираше в дъното на залата. Там на маса в средата, на шахматна покривка с блестящи прибори в сребро и злато и чаши за наздравица стояха родителите им, малката им сестра, гаджето на Августина и няколко от най-добрите им приятели. Първият, когото Августина фиксира, беше Готко, близък приятел - така и не бе узнала истинското му име. Той беше във фрак с папионка и щедро гелосана коса. Въртеше глава наляво-надясно и се подсмихваше в стил мадоната на Леонардо. Сто на сто идеята беше негова. След това тя прехвърли погледа си и към останалите. Необичайното в облеклото на всички бе, че сякаш всеки от роднините й беше облечен като шахматна фигура. Сърцето й се свиваше. Нямаше да може да понесе още от изненадите. Сестра й усети това по леките потрепервания на ръката й, която държеше в своята, и реши да намали темпото. Откога се беше научила да управлява хода на събитията?! Човек никога не можеше да опознае докрай най-близките си хора. - Нека първо ти обясня. После ще се прегръщате – рече тя и прочете моментно неудоволствие по лицето на майка им, която копнееше да доближи детето си. След това й кимна така сякаш й казваше: „Вярвай ми! Вече съм голяма.” и продължи. – За да успокоя бедната си сестрица, на която всичко това й дойде в повече, искам само да й разясня, че не дължим нищо на компанията за ВИП изненади и единствената причина за това е нейната блестяща шахматна игра. Когато отидох в офиса им, за да преговаряме за изненадата в този уникален град на близнаците, единствен по рода си в света, те не знаеха, че нямам средства да платя всичко това. Бях се изтупала с нова рокля, за да изглеждам платежоспособна. Исках да изненадам сестра си така, че да го запомни за цял живот. Разбира се, за това в повечето случаи са нужни доста повече пари, отколкото мога да си позволя. Когато стана дума за шахматната игра, шефът на компанията ме уведоми, че досега не са имали човек, който да си е изработил такава стратегия за игра, че да успее да я превърти. Веднага отвърнах, че сестра ми ще е първата. Тук тя замълча и стисна ръката на Августина още по-силно. - След това той отвърна, че ако сестра ми успее да го направи, изненадата ще ми излезе безплатно. Откъм масата се чу минорно „А-а-а-х!”. Изглежда никой освен близначката й не е знаел какви ги върши. Какви ли лъжи им бе наговорила! По лицата на всички се изписа истинско учудване. В този момент всеки от тях осъзна, че беше само пешка в играта. Близначката бе преметнала всички и ги беше поканила да присъстват на представление, а се оказа, че самите те са били на сцената и са участвали като статисти. Да се чуди човек шахматната игра на коя от двете сестри е била по-добра. Дори майка им, която трябваше единствено да звучи притеснена по телефона, за да застави Августина да търси сестра си, сега изглеждаше изумена. - А ако не бях успяла? – откърти се от гърлото на Августина. - Това нямаше как да се случи. Ти винаги успяваш. Познавам те по-добре от всеки тук. - И все пак... - Еми щях да работя цял живот, за да им ги върна, без лихвите, разбира се. - Ти си луда! – викна Августина. – Изложила си цялото ни семейство на безумен риск. - Нямаше риск. Ти щеше да успееш – единствената в света. А и аз бях с теб в мислите си. - Спести ми го – нацупи се Августина. – Не участваме в приказка. - Напротив. Това тук наоколо не е ли приказка? – сестра й протегна ръка към масата и хората край нея. Настъпи неловка тишина. След това Августина се взря в Готко. Загадъчната му усмивка, която все още не беше слязла от лицето му, внезапно я развесели. Тя се обърна към сестра си и този път я прегърна наистина силно. - Ах, каква си само! – прошепна й тя в ухото, а останалите вече вдигаха наздравица. Всички се изредиха да я прегръщат, а най-накрая я поздрави и шефът на фирмата за ВИП изненади. Той беше облечен в бял фрак и носеше тъмни очила, които свали преди да подаде ръка на Августина. - Какво ще кажеш? – попита я близначката самодоволно. От дъното на пищната зала се задаваха няколко безупречно облечени сервитьори, които носеха тортата със свещите. - Къде е тоалетната? – отвърна Августина и звънкият смях на двете сестри се разля като шампанско над масата.
www.podarimiprikazka.com
Диана Петрова

ТРИМАТА МЪДРЕЦИ - приказка за приятел

ТРИМАТА МЪДРЕЦИ
Преди много време в райската градина се родили трима братя. Те можели да вършат каквото си поискат, но при едно условие. Не трябвало да продумват и дума. Ако го сторели, Бог щял да ги накаже с вечен живот на земята. Слушали сладкогласите песни на пойните птици, наслаждавали се на не-земната красота на райската градина и не можели да я споделят посредством словото.
Един ден обаче край тях минала най-прекрасната девойка, която някога били виждали. Косите й падали като тъмноесенен дъжд по раменете, очите й искряли като златните листа на старите дъбове, а бедрата й усмирявали с мекотата на тихото лъчение, което излъчвали.
- Ах! – възкликнал неволно първия брат, най-големият.
- Не мога да замълча пред лицето на хубостта – не се стърпял и средният.
- Ей сега я втасахме – включил се и третият.
Бог се разсърдил и наказал тримата братя. Той ги изпратил на земята и те живели там вече пет хиляди години. Ах, защо се излъгали да продумат те онзи ден в райската градина! Вече дори не помнели хубостта на девойката, която ги запратила на това ужасно място – Земята!
На Бог обаче му домиляло за тях. Решил да им даде шанс да се върнат в райската градина. Рекъл им:
- Дълго обикаляте света, познавате хората. Ще ви изпратя в съня на един непознат човек. Всеки от вас трябва да му разкаже по една история за самия него, без да знае нищо за живота му. Който успее да го промени с думите си, ще върна в райската градина. Зарадвали се тримата братя, подскочили от радост. Заприготвяли се да се вмъкнат в съня на човека, макар никога досега да не били правили подобна работа.
- Какъв ли ще е човекът? Млад или стар, сакат или здрав, смел или глупав?
- Няма значение какъв е човек, важното е да има човек – рекъл средният брат.
- И все пак ще взема да си измия зъбите – няма да му лъхам на древност, като заговоря – рекъл най-малкият.
- Няма значение как се приготвяме. Важното е да има процес на приготвяне – не се стърпял средният да сложи похлупака на гърнето отново.
Не след дълго се озовали в тъмна стая, а може би две или три стаи. Никой от мъдреците не знаел.
- Този човек не знае колко стаи има у себе си! – възкликнал най-големият.
- Той се колебае – за добро или зло. В повечето случаи колебанието по-скоро пречи, отколкото помага – обобщил средният.
Малкият не казал нищо и се настанил в най-тъмното кътче на стаята. Тримата мъдреци се потопили в дълбок размисъл. Какви истории да разкажат на чужденеца, в чийто сън се озовали? Трябвало да съберат целия си хилядолетен арсенал от мъдрости, за да го отведат към промяна. Залогът им бил твърде висок. Малко преди разсъмване, когато било най-тъмно, те разбрали, че времето им е настъпило, тъй като в най-тъмното, най-лесно се въздействало на сънуващия - поне според средния брат, който винаги имал готова рецепта за всичко. Пръв започнал първият мъдрец: „Преди много години живеел един рицар, който имал рицарско сърце. Веднъж в една особено тежка битка, нашият рицар загубил крака си. Сега не само, че нямал да има свое приключение, но нямало и да участва в чуждите. Животът нямал повече смисъл за него! Влачел обезкървеният си крак и ходел със сплъстена коса през горите. Седнал под листата на един дъб и решил да стои там, докато умре. Не щеш ли от кората му проговорил тих женски глас: - Измий ми косата и ще ти върна крака. Поогледал я рицарят – тялото й било част от дъба и човек можел да я види добре само ако се вгледал. - Защо да го правя? В това няма нищо рицарско. - Измий ми косата и ще ти върна крака – повторила девойката. Рицарят се замислил: „Да й измия ли косата сега? Ами ако мине някой и ме види, какво ще си помисли – че съм някакъв луд, който мие дърво. Не, няма да го сторя.” Но още докато клател отрицателно глава, се разколебал. „Да взема да я измия тая коса. Ами ако наистина ми върне крака.” Докато стоял така, потънал в собствените си мисли, що да стори, девойката от дървото все повече и повече избледнявала. Когато най-сетне взел решение да й измие косата, тя вече била изчезнала в гънките на дървото. Въздъхнал рицарят, станал и затътрил крака си нататък из гората. Вървял, вървял и отново се изморил. Решил да поседне на припек на една поляна – да се постопли малко. Но щом седнал, веднага подскочил. - Ау – извикал таралежът отдолу. – Абе ти рицар ли си или лукова глава?! Пфу, нямаш никакви обноски. - Аз... аз... извинявайте – стъписал се рицярят, който за първи път виждал говорещ таралеж. - Нарушаваш ми свободата! – изкряскал таралежът. – Не се научиха толкова години. Толкова Г-О-Д-И-Н-И. Все едно и също повтарям. ДРАГИ МИ ГОСПОДИНИ, ВЕЧЕ СЕ СЛУЧИ, КАКВОТО ИМАШЕ ДА СЕ СЛУЧВА. Рицарят го гледал с удивление. Дори се поусмихнал, защото да срещне подобен таралеж било последното, което очаквал в този ден. - Какво искаше да кажеш, Таралеже? Таралежът заскубал иглите си от яд, защото отново трябвало да обяснява на човека. Свил иглите си, скръстосал ги в поза за медитация и след малко продумал с благ глас: - Заболя ли те задника? - Да, заболя ме. - Какво означава това тогава? - Означава... че трябва да внимавам къде сядам – отговорил рицарят. - Защото... – подканил го с една от иглите си таралежа, като я размахал във въздуха. - Защото... ами не знам... да не ме заболи... - Защото, уважаеми, истината от парещите игли по задника ти, извини ме за грубия ми език, ще те направи свободен. Но преди това истината ще те накара да се почувстваш ужасно. Рицарят се замислил над думите на таралежа. Докато се чудел как да ги разтълкува, таралежът заспал. Не му оставало друго, освен да продължи пътя си. „Е, да”, мислел си той, „Нямам крак и не ставам за нищо. Но сега пък мога да ходя където си искам и да се държа както ми падне. И все пак това прави ли ме свободен?” Вървял, вървял рицарят и накрая стигнал до една река. На брега й имало дървена лодка. Огледал той лодката, зачудил се – да се качи ли в нея или не. Ако влезе вътре, тя ще го отнесе по незнайните завои на реката. Ако не се качи, ще трябва да остане на брега, докато... умре. Чудил се, маял се що да стори. Така изминали десет години. От стоене отрязаният му крак се забивал все повече в глината, която се отмивала от речните наноси. Накрая пуснал корени дълбоко в земята. Лодката отдавна била изгнила, а реката прииждала и прииждала. За нещастие рицарят не можел да измъкне крака си. Как ли не се молел на водата да му проговори, да го спаси. По въпроса за спасението си от гибел, сега той нямал колебание. Но чудото все не се случвало. Накрая водата му стигнала почти до устата. Миг преди да се удави, той най-сетне съзрял що е щастие. В непоколебимата хватка на смъртта той видял най-голямото богатство, което имал. Това не били нито героичните му подвизи, това не била нито девойката от дървото, която можел да има. За жалост, това не била и свободата, която получил от таралежа. В този миг осъзнал, че единственото, което се страхувал да загуби, било самият себе си. И ако можел да върне живота си – ах, как щял да мие косите на девойката от дървото, ах, как щял да разцелува таралежа и ах, как щял да участва в чуждите приключения. Не щеш ли, тъй като този път най-сетне приел урок – не от живота, а от смъртта, последната загубила интерес към него. Водата освободила вкоренения му крак, завъртяла рицаря във водовъртежите си и го изхвърлила на брега. Когато се пробудил, той усетил и двата си крака – цели-целенички, както преди. Скочил и така подскачал цял ден да се нарадва на чудото. Този рицар живее и до днес. Онзи ден го срещнах в една международна компания, в отдела по човешки ресурси. Беше забравил за приключенията от миналото си. Беше тръгнал отново по пътя на своето съвсем рицарско сърце. - Добре - рекъл средния брат мъдрец. – Но как разбра, че работи в международна компания... Малкият брат го изпреварил и отвърнал: - Те всички работят в международни компании. - Добре, но тогава как разбра, че е в отдела по човешки ресурси? – попитал отново средният брат, който много държал на точността. - Не съм разбрал. – отвърнал големият. - Само предположих. Все пак в един отдел по човешки ресурси можеш да участваш в безброй много чужди приключения. Засмяли се тримата братя, но слънчевите лъчи вече надничали в тъмната стая на съня. И незнайно защо мъдреците решили, че трябва да побързат с историите си. Тогава започнал вторият: „ Драги ми сънуващ, Пиша писмо до теб, в което искам да изложа открито каквото искам да ти кажа. Струва ми се, че живо те вълнува въпроса кога един мъж е интересен за жените. Въпросът е доста деликатен и труден за отговаряне. Душите на девойките, досущ като телата им, имат различна форма. Ти долавяш тази вътрешна организация на личностите, но всъщност не ги познаваш. И то да си само ти... Откакто съм жив и ходя по тоя свят, а именно, от приблизително пет хиляди години, любовта все е била и ще бъде скрит живот. Понякога няма как да опознаеш една девойка, без да се влюбиш в нея. Срещата на два характера е като взаимодействието между две химически вещества: ако има реакция, и двете се трансформират. Любовта е като огън. Но дали ще стопли сърцето ти или ще го изгори, е трудно да се каже. Всъщност, няма как да узнаеш, ако не рискуваш да я допуснеш до себе си – и то за пореден път, въпреки, да кажем неудачите в миналото. Сега по въпроса за свободата – тук имам да ти говоря много, затова ще кажа само две-три неща. Ако обичаш някого, дай му свобода да върши каквото пожелае. Върне ли се при теб, значи е твой. Не го ли направи, значи никога не си го имал. Инак в по-философски смисъл свободата е само идея – ето аз още не съм срещнал свободен човек. Пусто да остане, човек не може да избяга от себе си.” Струва ми се, че тук някъде, човекът заспа още по-дълбоко. Затова и третия брат побърза да разкаже своята история: „Попитах небето: - Къде е любовта на живота ми? То изпари думите ми и стана още по-синьо. Попитах земята: - Кой съм аз? Тя се гънеше и мълчеше. Попитах огъня: - Как да бъда щастлив? Но той така пареше, че не можах да изчакам отговора. Надвесих се над кладенеца да питам водата: - Защо да живея? - Ела да ти кажа – отвърна тя. - А, не – казах й – аз само така си питам.” Стаята беше събрала куп есенни лъчи. Тя със сигурност вече беше само една, макар да таеше входове за хиляди други. Непознатият я напусна и се събуди. Забрави съня си и продължи да живее. А тримата мъдреци никой нито видя, нито повече чу.
www.podarimiprikazka.com
Диана Петрова

събота, 20 октомври 2012 г.

За приказките от големите умове :)

Мисля, че всички можем да научим нещо от този откъс, стига да го приемем като добър съвет от големите умове. Това казват Бетелхайм и Песешкян на учителите, които представят приказки в училищата: "Ако някоя приказка не е интересна за дадено дете, това означава, че тя просто не се докосва до неговата проблематика. От тази гледна точка степента на вслушване в приказката не зависи от степента на развитото внимание и концентрация, а от степента на заинтересованост от разказа. Децата, които внимават, просто са открили своята история, а тези, които се разсейват, трябва да бъдат привлечени чрез други приказни истории. Приказките са богати не на поуки, а на живот; за възприемащия ги растящ човек те са заредени с потенциална, даваща цел и смисъл жизненост. И затова обект на обсъждане би трябвало да бъде по какъв начин те да се съпреживяват, а не само как да се разбират умно. Да извървиш пътя на приказния герой, значи да откриеш път в себе си. Образното мислене е изключително надежден начин за вникване, по-надежден от обясненията и назиданията. Дори такава институция като църквата открай време си служи с притчи и сказания - те предхождат назиданията. Обобщавайки казаното дотук, можем да подчертаем отново, че проблемът при изучаването на вълшебната приказка в училище не е социологизирането й, нито морализаторският или културологичният й прочит. Това, което се пропуска, е връзката между социалната, душевната и физическата сфера, отразени в приказните текстове. Както и да променя програмите си, училището утвърждава един безпощаден социум и един все по-беззащитен индивид. И колкото повече се усложняват проблемите в семейството, училищната среда и улицата, толкова по-нужни стават простите приказки с техния потенциал за въдворяване на вътрешен ред. Педагогическото въздействие на приказките е добре да се насочи по-цялостно към личностното развитие на детето. Не е опасно за "чистата" репутация на литературното образование и педагогиката, че може да си поставят и психологически цели. Просто трябва да се ратува за един по-цялостен подход при изучаване на приказката: да се обединят естетическият и познавателнообразователният аспект с този на личностното постигане (индивидуацията). Детето трябва свободно да се движи между тези три типа пространства: психологическото, естетическото и образователното. Психологическият аспект може би изисква разработването на специална програма за обучение първо на самите учители. Защото училището не бива да откъсва детето от приказките нито с отсъствието им, нито с отчуждаващото преподаване."

четвъртък, 11 октомври 2012 г.

Среща със себе си

Среща със себе си

Поглеждам към вратата на тоалетната.

Мъж в костюм на табелата.

Мъжка, значи.

Гледам жена с периферието

да стои до съседната тоалетна.

Потискам порива

да я огледам хубавичко.

Но периферното зрение –

моята гордост...

Виждам, че тя пък

поглежда табелата

на другата тоалетна.

Мъж в костюм.

Гледам нейната табела и моята.

Тя гледа своята табела и моята.

Всяка с периферното мярка другата жена.

Кръстосани сме отвсякъде.

Съвсем естествено

се споглеждаме,

окуражени от съвпадението –

Усмихвам се и тя

на мен. За първи път

някой да се усмихне

на взаимното объркване.

Влетявам в тоалетната

да се спася от неудобството

на фамилиарната непозната.

Как смее да се държи като мен?

Миг, преди да го сторя,

с периферното мервам

ъгъла, къдете е скрепено

огледалото.

Диана Петрова www.podarimiprikazka.com

сряда, 10 октомври 2012 г.

Кристин Димитрова с нова книга!



Днес в 7 вечерта в Суингинг Хол Кристин Димитрова ще ме усмихне със своите стихове. Тя представя книгата си "Градината на очакванията и отсрещната врата". Преди време една журналистка от радиото ме покани да избера песните за предаването, в което трябваше да си приказваме някакви умни думи. Изброих няколко песни, които ми харесват. Осъзнавах, че нямат нищо общо помежду си, но това си бяха мои любими песни и дори се притеснявах, че не успях да включа повече. Самото радиопредаване за мен беше малко разочароващо. От имената, които бях споменала, бяха подбрани други песни – непознати за мен, чужди и почти неприятни за слушане. И всичко това се оказа допълнено с малко ранна опера, която също нямах предвид. След предаването журналистката ми каза: „Кристин, нямах представа, че изборът ви е толкова среден. Немузикантски. Та това, което ми изредихте, бяха просто хитове. Другите преди вас си избираха джаз, класика, авторска музика...“

Значи това е бил проблемът: моят вкус, който е трябвало от любезност да бъде донякъде зачетен, но всъщност поправен, подобрен и издигнат до нивото на срещата. Екипът на радиото, притеснен за стила на предаването, е минал през иглени уши, за да го опази.

Натъжих се. Не защото смятах, че „драгият слушател“ ще се почувства по-щастлив, ако чуе точно „моите“ песни – аз не съм музикант и не съм мислила, че от мен се очаква да се състезавам по композиционни тънкости с невидими конкуренти. Натъжих се, защото ме бяха попитали коя е моята музика.

Ако ви е страх, че нещо няма да ви хареса, не питайте. Ако сте готови да приемете някого такъв, какъвто е, питайте го за всичко. Само нека не ни се налага да лъжем за това, което обичаме. Защото един ден ще се събудим между чужди предмети и ще разберем, че не можем да се събудим.

www.podarimiprikazka.com