Приказка за влюбени

Белият слънчоглед
- Казваш какъв си? – попита белобрадият старец.
- Анестезиолог – отговори високия мургав мъж, при което старецът присви вежди. – Грижа се хората да не ги боли, когато се налага – счете за нужно да поясни мъжът.
- Хм – поглади брада старецът и остана замислен известно време, преди да продължи. В къщата беше тихо и сумрачно. Вятърът люлееше прозрачното перде със стари бродерии на кръгове и спирали. – Много хора – продължи той, - които са идвали при мен, казват, че не искат да ги боли. Сигурен съм, че това е така, но те всъщност не се интересуват от лечението. Никой от тях не иска да погледне навътре и да види откъде иде болката му. Как тогава очакват да се излекуват?
- Не знам. Аз не лекувам. Само се грижа да не ги боли.
- Както и да е – загуби търпение старецът. – Да чуем защо си дошъл...
- Казвам се Георги и идвам заради една болка в сърдечната област. Ходих при лекари приятели, но всички казват, че сърцето ми е наред. И все пак всяка сутрин то ме стяга, така че ми иде да вия от болка.
- Знам.
- Тогава защо ме питаш? – ядоса се Георги.
- За да може сам да се чуеш. Заслушай се... и ще чуеш болката си.
Старецът се обърна и запали свещ с кибритена клечка. После поднесе свещта под лицето на посетителя и рече:
- Ще ти струва петдесет лева.
Георги кимна. Беше готов на всичко, за да се отърве от ужасната болка. Старецът протегна ръка и поглади два пръста в очакване на парите. След като ги получи, продължи:
- Следвай пътя на белия слънчоглед и ще се излекуваш. А сега си тръгвай.
- Но един момент... това нищо не значи.
- Вън! – изгони го старецът. – Вън!
Георги стана и излезе. Този изкуфял старец беше един от всички шарлатани, които бързаха да ти вземат парите, без да сторят нищо, за което си им платил. А какви неща беше чувал за него – че бил излекувал толкова много хора с напътствията си. Знаеше също, че старецът е своенравен, но не беше очаквал нищо такова.
Георги забърза към червения си джип, трясна вратата и потегли шумно. По пътя мислите го връхлитаха като напаст от скакалци. Те се удряха в главата му и се пръскаха в безброй посоки. Цял живот се беше борил сам с вихрите на съдбата. Жена му го изостави рано и се наложи сам да отгледа дъщеря си. Двамата с малкото му момиче бяха заминали заедно за Англия, където той поработи известно време. Бяха тежки времена, но Георги си спомняше за тях с носталгия. Досега се беше погрижил за толкова много хора в практиката си, а когато прие предложение да работи на морето в една спасителна служба, спаси живота и на мнозина почиващи. Тогава все още се надяваше, мечтаеше, а нещата не спираха да се случват. Вярваше, че ако прави добрини, добрините ще се връщат в живота му. Но сега нямаше сили да продължава с надеждите. Годините минаваха, а той така и не срещна жена, която да заобича истински. В живота му се появяваха всякакви дами, но връзките му бяха непостоянни и през цялото време той беше с тях, но сякаш липсваше. Чувството му, че е сянка, отражение на нещо отдавна отминало го беше пропило изцяло. Сякаш ако се погледнеше в огледалото, нямаше да види отражението си. Дори хобито му да прави снимки не можеше да го спасява повече от самия него. Първоначално в снимането той намираше онази утеха, за която копнееше. Когато беше зад обектива, сякаш не участваше в живота, който го заобикаляше. Наблюдаваше хората и движенията им, следеше ги, а накрая можеше да приключи с всичко това, когато пожелаеше. Фотоапаратът беше стената, която го отделяше от другите. Понякога обаче се случваше точно обратното – обективът се превръщаше в единственият прозорец, който го свързваше с останалия свят. Ако не беше този прозорец, той рискуваше да се удави сам в собствените си преживявания. През прозорчето се виждаха дъщеря му на пет, седем, петнайсет години; роднини, колеги, пейзажи, приятели. Ала вече беше уморен, толкова уморен от всички и всичко. Да си родител за него значеше да си като камък. Каквото и да се случваше, той трябваше да остане непоклатим заради малкото си момиче. И го беше правил дълги години. Но сега... повече отвсякога жадуваше ласка и грижа, жадуваше за човек до себе си...
Така умислен Георги неусетно се прибра у дома. На следващия ден беше дежурен и трябваше да се наспи. Направи вечеря на дъщеря си, разговаря вяло с нея, а после й пожела лека нощ. Сънищата му се даваха в червени цветове. Всичко беше червено – горите, планините, хората, земята. Събуди се, облян в пот. Какво значеше червеният цвят? Всеки ден той го срещаше в работата си – това беше цветът на кръвта, това беше и цветът на живота. Беше виждал толкова хора, на които преливаха кръв и които се връщаха отново към живота. Червеният цвят имаше магическото свойство да съживява.
Закъсня за работа и когато пристигна, му представиха новата операционна сестра, с която трябваше да работят заедно:
- Ростислава, приятно ми е – рече тя.
Косите й бяха гарвановочерни, а очите... никога не беше виждал подобни през живота си. За онези, които не виждаха в тях нищо повече от очите на момиче, можеше да се каже, че очите й носеха цвета на морето. Но за него, който виждаше нещата през специалния обектив на времето и пространството, който можеше да спасява телата на хората и да отразява същината им през фотоапарата си – за него тези очи отваряха вратите към нов непознат свят.
- А вие? Как се казвате – подсмихна се дяволито Ростислава, която се развесели от начина, по който той я гледаше.
- Аз съм Георги – сякаш изплува той от дълбините на очите й.
- Георги – име на победител – смехът й се изсипа като кошница със звънчета.
- А Ростислава какво име е? – попита той сериозно.
Тя понечи да му отговори, но в този момент ги извикаха в съседния кабинет. Трябваше да подготвят пациент за операция.
До този момент за Георги сърцето беше само кух мускулест орган, който играеше ролята на помпа, поддържаща кръвообращението. Извън това възприятие, беше също така и банална метафора с неясен произход, към която прибягваха поетите със съмнителен талант. Но в мига, когато се гмурна в очите на Ростислава, му стана толкова леко... сякаш нищо вече не можеше да го задържи на земята. В мислите му срамежливо се промъкнаха първо думи, а след това и стихове, и той моментално и завинаги повярва в сърцето като орган на любовта.
На обяд се видяха в стола, където се хранеха повечето от колегите им, и когато Георги загуби Ростислава за миг от поглед, се усети, че я търси с онази непременност, с която бебета настояват за млякото си. Тя изникна пред очите му без престилка – с червена рокля, която разкриваше прекрасното й тяло. Мигновено си я представи с червена капела – истински огън момиче.
- Ехо – усмихна се весело тя. Беше си купила пластмасова купа с ягоди.
- Здравей отново – Георги се прокле заради схванатия си отговор. Как можеше да се държи като ученик пред момиче? Все едно туко-що беше видял най-големия диамант на света. Но упреците, които отправи към себе си, в този миг не му помогнаха да се окопити. Успя единствено да я последва мълчаливо.
Седнаха на една маса, без да забелязват злобните погледи на колегите си.
- Сестрите от операционната говорят, че сте на четирийсет и три, вярно ли е? – попита Ростислава.
- А ти как мислиш? – отвърна Георги.
- Мисля, че сте долу-горе колкото мен – на 23.
Двамата се засмяха, без да отместват очи един от друг.
- Това важно ли е? – попита той и хапна от картофите си. Беше започнал да възвръща самообладанието си.
- Да, доста важно – но само за другите.
Хареса му начина, по който се забавляваше с него. Беше истинска магия да срещнеш някой с дълбоки очи като нейните, който същевременно го закачаше като коте. Ростислава взе една от ягодите си и я захапа. Георги остави вилицата си и хвана ръката й. След това я поднесе към устата си, отхапа остатъка от ягодата и облиза пръста й, без да спира да я гледа в очите.
Колежките от съседната маса станаха веднага и се отдалечиха бързо, като зацъкаха възмутително. Ростислава се опита да погледне настрани, но Георги обърна лицето й отново.
- Ще ми позволиш ли да те снимам, ягодке? – рече той с цялата сериозност, на която беше способен.
- Само при едно условие.
- Целият съм в слух.
- Ще се облека като индийка.
- Като индийка ли? – Георги моментално излезе от любовното си вцепенение.
- Да.
- Довечера в шест при барчето в парка?
Тя кимна в съгласие, стана и отнесе таблата си. Георги не можа да откъсне поглед от апетитното й тяло. От него сякаш извираше силата, която му беше избягала преди време. Успя да удържи порива си да я последва и прекара остатъка от деня, като мълчаливо изпълняваше задълженията си. Това момиче му доказа за няколко минути, че не знаеше нищо за любовта. Беше пропилял години, без да се докосне до подобна топлина. Не само ласките и грижите й желаеше той, не спокойствието на духа, което можеше да му донесе. Искаше тялото й, разпъпено като узряла ягода, искаше да прокарва пръсти по голия й гръб, да спи върху гърдите й. Искаше, когато се събужда сутрин, да се гмурка в очите й вместо освежаваща баня. Жадуваше прегръдките й, искаше да я опознае цялата – с всичките й привички. По дяволите, с коя глава всъщност мислеше той?
През следобеда, когато тя си тръгна, а неговата смяна продължи, той с нетърпение дочака часа за почивка. Заключи се в една от сестринските стаи, извади рецепта и в продължение на час стоя над листа, като ту задраскваше, ту вдигаше поглед и го зарейваше през прозореца.
Вечерта я заведе до едни скали в парка, където тя се преоблече с индийски одежди. Снима я сама, а после със себе си до насита. Искаше да я има на колкото може повече снимки – да я покаже на дъщеря си, на родителите си, на целия свят. Скоростта, с която се беше хвърлил в новото си приключение, го главозамайваше. Слънцето вече залязваше и Ростислава събличаше одеждите, които беше надянала върху дрехите си. Той бръкна в раницата си и извади шампанско с пластмасова кутия с ягоди. След това Георги се изправи на скалите. Извади намачканата рецепта от джоба си, пое дълбоко дъх и зачете:
„Сред горски игли
Те се любят сред горски игли,
в планината - тревата и ручея.
Бавно шушнат в гората сами,

а във вятъра нежно шепти
водопадната същност на случая.
Те се любят сред горски игли
и отидохме там аз и ти

в планината и виждаме - мъчат я,
искат все да останат сами.
А гората безмълвно цъфти
да приема мечтата им учат я

те се любят сред горски игли
искат все да останат сами.”

- Това за мен ли е? – рече тя и поруменя.
- Да, на моята малка сладка ягодка.
Ростислава се приближи до него. Блузата й се издуваше от вятъра. Тя я съблече, а после събу и късите си панталони. Остана чисто гола пред него, огряна от залеза, вперила морските си очи в неговите. Прокара треперещи пръсти през косата му, а той я притегли с една ръка към себе си. Тя впи ягодовите си устни в неговите и двамата се търкулнаха в тревата. Гората зашумоли, вятърът се плисна по телата им.
Ростислава се плъзна по корема му надолу и се изви отново като коте. Всичко се случваше толкова естествено, колкото никой от двамата не можеше да предвиди. Беше заредена като вулкан, готов да изригне. Силата на Георги я плашеше приятно, а внезапно избуялата им любов още повече. Неговите вълни се издигаха и падаха на същата честота като нейните.
- Ти си моята малка харизматична жена...
- Не бързай – шепнеше тя, докато той я изпълваше с всяка изречена дума.
- която
придава
вкус и цветове на живота,
греховно
атрактивна
и
неприлично
интелигентна!
- Не спирай – примоли се тя. – Не спирай.
Капчици пот над устата й, косата й разпиляна по тревата. Сладостното усещане в слабините... От него се отчупи въздишка като камък, който е висял в гърдите му цяла вечност, търкулна се по склона и се загуби всред чуруликането на птиците.
*
На следващия ден Георги се събуди и с учудване установи, че за първи път не чувства познатата болка в гърдите си. Скочи, позвъня й и каза, че ще уреди днес и двамата да не се появят на работа. Искаше да избяга с жената на мечтите си някъде далеч от хорските погледи, там, където можеха да се наслаждават един на друг на спокойствие. Ала дъщеря му! Как беше забравил за нея?! Трябваше да запознае Ростислава с дъщеря му, но спри сърце... нека първо се порадва на първото си райско пътуване.
Резервираха си хотелска стая в Габрово за два дни.
- Всички са на море и ще ме оставят да подреждам спокойно целувки по теб – рече той, преди да се качат в колата.
- Почакай... – свъси се тя. – Трябва да ти кажа нещо.
- За ягодовите си устни ли, или за небесносините си очи...
- Престани. Важно е!
- Кое може да е по-важно от това да сме заедно!
- Женена съм – рече тя и го погледна изпитателно. – Но смятам да се разделяме...
- Хм, тогава не е важно. И аз трябва да ти кажа нещо... имам дъщеря и искам да се запознаеш с нея.
- Нека не бързаме...
Дъщерята на Георги, като всяко момиче, което беше безумно влюбено в баща си, нямаше да хареса новата му приятелка. Тя нямаше да хареса и начина, по който се променяше баща й, откакто беше с Ростислава. Той вече нямаше да откликва на нуждите й, веднага щом го повикаше. Постепенно щеше да й залипсва дори умората и отчаянието му – маркерите на големия, по които един малък човек свиква да върви.
Но Ростислава нямаше да й се разсърди, защото притежаваше вродената женска мъдрост на своите баби. Детската любов е егоистична, щеше да си повтаря тя, детето мисли единствено и само за себе си. Не търси щастието на родителя, а своето собствено, макар да пропуска, че ако родителят не е щастлив, никой няма да спечели. Така беше хилядолетия преди всички те да са се родили, така трябваше да остане и занапред.
Георги беше вече излекувал сърцето си, то вече не го болеше от момента, в който видя морскосините очи на Ростислава. Той беше решил, че дори с цената на това да нарани нечие друго сърце – било то на майка или дъщеря, този път щеше да позволи на своето да се излекува. Беше му време за почивка, беше му време да помисли за себе си.
Хората, които ги заобикаляха, също щяха да се държат като деца. Но представете си някой, който цял живот се е самонаказвал да не последва сърцето си, да гледа как двама души с лекота махват на предразсъдъците, яхват свободата си и препускат към любовта. Трудно е... чуждото щастие да ти напомня всеки ден колко си сгрешил или как късметът никога не е спирал при теб. Ростислава трябваше да намери сили да прости и на тези нещастни деца край себе си, чиито сърца щеше да наранява, без да желае.
Спряха край една слънчогледова нива. Скочиха от червения джип и Ростислава грабна бялата си капела. Шмугна се между слънчогледите и хукна да бяга. Георги взе фотоапарата си и се втурна да я догони. Когато най-сетне го стори, той я прегърна, а после се нагласи да я снима. За миг в обектива му проблесна бяло петно. Стори му се, че сред жълтото море от слънчогледи имаше и един бял. За части от секундата осъзна, че белият слънчоглед не беше нищо повече от шапката на Ростислава. Припомни си думите на белобрадия старец. Сякаш едва сега успя да завърши картината на цялата история след посещението си при мъдреца. „Белият слънчоглед – това била тя, моята малка ягодка.”, му проблесна. После все така светкавично нарисува себе си, нарисува и Ростислава в ума, сърцето и съществото си. Вече нарисувани, те придобиваха кървавочервения цвят на живота. Георги хвърли фотоапарата, грабна жена си, бялата й капела падна, а той се сля с нея в най-сладката целувка на света.

www.podarimiprikazka.com

Разказче със световни конспирации, яхти и т.н.

Остров Саона

Една утрин в българската централа на Кока Кола щеше да се появи новата търговска мениджърка за източна Европа. Посещението й беше планувано от дълго време, а отделът за човешки ресурси се готвеше повече от два месеца за събитието. Името й беше Маргарет Уейн и в жълтата преса се говореше, че баща й е милиардер, но никъде не се споменаваше името му.
Секретарката на търговския мениджър за България тъкмо привършваше с четенето на статията, когато господин Стефан Трифонов се появи. Тя смота набързо вестника и скочи, за да му припомни задачите за деня, които започваха с Маргарет Уейн и завършваха отново с Маргарет Уейн.
Търговският мениджър на Кока Кола за България беше едър, с лице, издаващо упоритостта на човек, който нищо не може да отклони от целта. Нямаше клиент, който той да не остане убеден в това, което господин Трифонов беше намислил, нямаше и жена, която да не се впечатли от него. И все пак леките сенки под очите и формата му не можеха да прикрият факта, че работеше непрестанно.
- Здрасти, Деси. Направи ми двойно късо кафе и след пет минути в кабинета ми с графика за Маргарет.
- Разбира се... – рече тя и секунда след това вратата се затвори пред носа й.
Малко по-късно тя влезе във вече задимения му кабинет с чаша кафе и започна да изрежда точките по програмата на госпожица Уейн.
- Трябва да спра тази проклетия – рече Стефан, след като обсъдиха задачите за деня и загаси недопушената цигара. – Може би, някой ден, когато по цял ден ще развявам знамето на собствения си кораб – засмя се той.
- Сигурна съм, че този ден ще настъпи – отвърна Деси.
- Така ли? И кое те прави толкова сигурна?
- Вие вече имате живот мечта, тогава защо не?! – засмя се глупаво тя и побърза да излезе.

Висока и кокалеста, със слаба руса коса, Маргарет Уейн имаше хладен поглед, който много напомни на Стефан този на историческите личности, от чиито решения зависеха съдбите на мнозина.
- Уейн, Маргарет Уейн – представи се тя на Стефан.
Прекараха по-голямата част от деня в разговори, на обед се храниха в скъп ресторант, където лично Деси беше направила резервация отпреди месец.
- Виждам, че всичко тук тече по масло и мед. Предполагам това се дължи основно на вас – рече тя на английски и се ухили.
- На целия ни екип – поправи я Стефан.
- И все пак, мисля да Ви предложа за друга позиция, където ще бъдете още по-полезен за компанията ни.
- Целият съм в слух.
- Става дума за внедряването на SAP технологията или Wave 2 версията в бизнес процесите на всичките двайсет и осем държави от корпорацията. Предполагам, че ще съуемете да изпълните задачата като начало за първите осем страни, които трябва да заработят със системата до януари 2012 година.
Стефан не отговори веднага. Капки пот избиха по челото на Маргарет.
- Разбира се – смили се той.
- Очаквах да приемете това предизвикателство.
- А аз да ми го предложите.
Двамата се разсмяха шумно, нетърпеливи да се оттърсят от напрежението. Остатъкът от деня прекараха в разходки из София, а вечерта във Военния клуб, където бяха организирали коктейл в нейно име. В края на деня всички бяха уморени и побързаха да се разделят. На сутринта Маргарет летеше обратно и нямаше да се видят отново.
Няколко седмици по-късно, Стефан трябваше да се присъедини към обучителна програма по новата система в сградата на САП България. Семинарът беше подготвен изцяло за международната адвокатска компания Fenix Lawyers, а Стефан щеше да бъде единственият служител от друга компания, който щеше да го посещава. Той беше допуснат по изключение и когато пристигна на първата лекция, му дадоха адреса и паролата на имейл, в който трябваше да получава информативни материали от обучението. Стефан нямаше намерение да се превръща в редовен студент и затова реши, че ще чете от материалите по-късно. След първата лекция, той посети още няколко и престана, тъй като ангажиментите по предаването на задълженията му на новия човек, избран за неговата позиция, се оказаха повече, отколкото предполагаше. Когато най-сетне намери време да се заеме с материалите по новата си задача, той реши да отвори имейла си. Започна от последните писма и установи, че след като обучението е приключило, имейлът продължава да се използва за обмяна на информация между служителите от адвокатската фирма. Няколко от писмата му се сториха странни. Бяха изпълнени с графики, които изобразяваха движенията на акциите на големи компании на международния пазар. В една от тях имаше отделна таблица за търгуването на акциите на Кока-кола. Стефан се заинтригува и започна да следи редовно пощата си. През следващите няколко месеца по-голямата част от времето му минаваше във взиране в стотиците изображения и таблици с информацията, приложена към тях.
- Преди трето число на всеки месец се случва нещо необичайно – каза една вечер той на приятелката си, Филипа, докато двамата пиеха вино в шумен ресторант.
- Да не би да следиш цикъла ми – опита се да се пошегува тя. – Хайде, стига с тези имейли. Да се позабавляваме! Намислила съм тази година да идем на сафари в Африка. Знаеш ли, че в ЮАР има гора, където хората оставят писмата си в стари обувки, завързани по клоните? Може би наистина е време да се поразсеем...
-
- Може би – отговори механично Стефан, а после изведнъж прие още по-сериозно изражение. – Слушай, не се шегувам. Тази адвокатска фирма е намислила нещо. Никога не съм разбирал много от финансови щуротии, но, Филипа – всеки месец около трето число Fenix Lawyers правят суперизгодна сделка с чудесно портфолио от акции от различни големи компании.
- Скъпи, толкова се радвам, че мислите ти са заети с подобни глупости. Така е сто пъти по-добре от това да изневеряваш...
- Филипа! – разсърди се Стефан. – Ти май наистина не разбираш. Искам да ЗНАМ дали съм хванал правилно схемата. Имам сериозни подозрения, че тия мазняри са забравили за моя имейл.
Филипа махна с ръка и стана. Тя не се интересуваше от делата на мъжа си, стига те да не пречеха твърде много на личния им живот. В такива моменти внезапно организираше екзотично пътуване, където двамата отиваха да се позабавляват. Тя смяташе, че ако Стефан се отдалечи за известно време от заниманията си, нямаше начин да не се охлади ентусиазма му. Обикновено беше права, но сега срещаше особено сериозна съпротива.
- Да тръгваме – рече просто Филипа.
Затова му харесваше това момиче – никога не можеше да разбере какво й е в главата. Как беше възможно да мисли за други неща при условие, че той й разкриваше цяла пещера със съкровища?! По същия начин реагира и когато й съобщи, че по някакви свои съображения е решил да помогне на фондация „Съвременност и просвета” да построи нова университетска сграда, в която да преподават нови преподаватели с нови идеи в главите си. Дори подобно дело не можа да я впечатли, а всяка друга жена би била очарована, ако мъжът й се заловеше с подобна инициатива. Филипа искаше само едно – да прекарват повече време.
През следващите месеци Стефан започна своето малко разследване, като изпрати Деси в Хърватска – там където се намираше седалището на Fenix Lawyers. Беше й поръчал да си наеме техен адвокат и да симулира, че иска да заведе бракоразводно дело. Разбира се, Деси нямаше намерение да се развежда наистина, не защото все още обичаше мъжа си, а защото на хоризонта не се появяваше друг. Планът им беше следният: Деси симулира, че иска да заведе бракоразводно дело, защото е влюбена в местен гражданин на Хърватска. Оглежда вътрешността на фирмата и докладва за всичките си впечатления оттам. Трябваше да записва всичко, което й направеше впечатление, за да получат доказателство дали наистина тази фирма беше „куха” и служеше за параван на нечия пералня за пари.
В помещението, което беше сравнително голямо, работеха малък брой служители – около десетина. Секретарката дъвчеше дъвка и надуваше балончета, но когато Деси премина през стъклената врата, тя оправи полата си и се опита да скрие лакочистителя от бюрото си. Помолиха я да ксерокопира документите си и така Деси разбра, че те не поддържат дори ксерокс машина – нещо, без което една самоуважаваща се адвокатска кантора от тяхната големина, не можеше да пропусне.
Един от няколкото дни, през които Стефан я беше „командировал”, Деси реши да се разходи из града. Струваше й се, че заслужава малка почивка за това, което правеше за него. На всичкото отгоре през цялото време трябваше да си държи устата затворена, а това беше изтощителна работа. Тя не спираше да се чуди как ли Стефан беше оправдал внезапното й излизане в отпуска пред останалите колеги? Деси се забавляваше при мисълта, че шефът й сега се бори с безбройната документация, която в момента заливаше бюрото му. Нека остане сам с всички бюрократични глупости, нека оцени колко е важна тя!
Опиянена от тайната мисия, която й беше възложена, тя си позволи разходката, защото внезапно й се прииска да демонстрира значимостта си, нещо, което не можеше да стори на работното си място. А и какво друго й оставаше – допълнителното възнаграждение за свършената работа не беше толкова щедро, колкото очакваше. Освен това знаеше, че шефът й наистина върши нещо нередно, нещо, което нито влизаше в задълженията му, нито се отнасяше до работата му. Тези изводи тя направи от напрегнатия вид, който той имаше, когато й предложи да замине. Никой никога не й предлагаше командировка, а и командировките не се предлагаха. Те бяха задължение, което се вършеше и толкоз.
Деси познаваше добре шефа си и когато той й нареди какво да стори през следващия ден в Хърватска, тя отвърна, че няма да има възможност, защото смята да се разходи из града. Стефан сниши глас, което означаваше, че е извън себе си от яд. Така правеше всеки път, когато побеснееше.
Малкото бягство на Деси в крайна сметка дотежа на съвестта й и тя реши да се реваншира като направи нещо, което шефът й не беше изисквал от нея. Пофлиртува с един от служителите и в резултат съумя да изнесе документи от бюрото му, като прилежно ги ксерокопира. После ги върна също толкова незабележимо при едно от посещенията си в офиса. След като няколкото дни изтекоха, тя реши да остане още седмица на собствена сметка. Поддържаха непрестанна връзка по скайп със Стефан и тя му съобщи за почти невероятната си находка, че в някои от документите се споменаваха имена като Иво Йосипович, президентът на Хърватска, и Путин. Както предполагаше, откритието й накара Стефан да забрави за малката й демонстрация на независимост.
За жалост обаче, в деня, когато се връщаше, Стефан трябваше да замине за Африка с приятелката си и Деси нямаше да може да му предаде ксерокопията веднага.
Филипа беше организирала месеци по-рано малката екскурзия в Африка, където щяха да ходят на сафари и да плещят на развален английски с местните. Там те си прекарваха добре, но радарите на Филипа улавяха напрежението в Стефан – той не можа да се отпусне докрая, макар, че желаеше това пътешествие толкова отдавна, колкото и тя.

- Изглежда истината е в о. Саона – предизвика го тя.
- Истината е в теб – отвърна той. – Където си ти, там е моето щастие. Виж, скъпа, знам, че напоследък не отделям много време за нас двамата... но повярвай ми – заел съм се с нещо, което може да промени живота ни завинаги. Може би в следващите години единствената ми грижа ще бъдат параметрите на подводния ми фотоапарат и курса, по който да подкарам яхтата си.
- Това не ми харесва. Никак – притесни се едва сега Филипа.
- Но ще, ще...
Тя поклати отрицателно глава и се опита да се разсее от страховете си. Те я обземаха някак насила, нежелани – като досадна работа, която трябваше да свърши. Инак й беше леко, без да можеше да обясни това, сякаш двамата със Стефан бяха на прага на ново прераждане.
- Жираф! Бързо! Искам да те снимам тук! А после, спомен и с носорога... Двамата, ще се снимаме двамата...
Щом се върнаха обратно в България, първата работа на Стефан в понеделник сутринта беше да се види с Деси. Тя беше дошла по дънки – нещо, което не си позволяваше преди.
- Напускам – рече тя и се усмихна загадъчно, когато останаха сами в кабинета. – Подадох предизвестие.
- Хърватската жертва се превърна в хищник – рече Стефан, изненадан от развоя на събитията.
- Да – и той напуска глупавата кантора. Развеждам се и отивам при него.
- Деси, ти едва го познаваш...
- Както и да е – това си е моя работа. Ето и документите – рече тя, като придоби делови вид. – Тук ще видиш много имена, които си чувал по телевизията, но може би още повече ще те учуди името на една наша обща познайница.
Стефан я погледна въпросително. Да, Деси щеше да му липсва – тази мръсница го оставяше да се бори сам с бюрокрацията в офиса и извън него.
- Коя?
- Маргарет Уейн... по бащино име Рокфелер.
- Какво?! – изуми се той.
- Изглежда грозната кучка е замесена в голямата каша. Толкова от мен. Останалото ще си го разчетеш сам.
Деси посочи към петте папки с документи, които лежаха на бюрото му.
След заминаването й Стефан прекара няколко дни, заровен в книжата. Изминаха пет седмици, преди да се престраши да посегне на общите им спестявания. Реши да запази тази своя стъпка в тайна от Филипа. Не искаше да губи време и енергия да й обяснява каквото и да било. Вложи двайсет хиляди лева в акции според изчисленията по графиките на трети септември сутринта. До вечерта цената на акциите се беше вдигнала двойно и той беше умножил парите си. Вместо да ги изтегли, Стефан започна да влага всеки месец събраната сума и така скоро спокойно можеше да се пенсионира.
До юни месец следващата година, той беше вече милионер. Ако продължаваше в същия дух, му трябваше още година, за да осъществи мечтата си. Остров Саона! Прекрасната му яхта се поклаща на пристанището. Той пие местен коктейл от собствения си бар на плажа. А Филипа му маха с ръка от водата. Намерила е морска звезда!
Телефонът му иззвъня и го откъсна от блаженството на мечтите. Беше Маргарет.
- Знам за малките ти игрички – рече мазно тя на английски.
- А аз за твоите – отвърна тихо Стефан, защото тонът й моментално го ядоса. – Бършеш задниците на големи личности. Не се съмнявам, че това ти харесва.
- Красивата ти женичка... може да умре до пет минути, ако не следваш инструкциите ми. Какво си мислеше, че ще забогатееш и ще извъртиш всички ни?! В тази игра участват играчи, много по-големи от мен и теб, умнико. Минала съм вече по твоя път и не можах да избягам. Нищо, че прадядо ми е световноизвестен банкер. Има и по-големи от него – но това не го пише в Уикипедия – нервният смях на Маргарет се изсипа като счупена ваза върху плочки.
- Ти си луда! – рече Стефан още по-тихо.
- Да оставим комплиментите. Ще се наложи да изпълниш няколко тайни мисии, преди да те пуснат с добрата сума, която така предвидливо си докара без знанието на Филипа.
- А защо просто не ме убият, кучка такава – Стефан очевидно беше извън себе си, защото сега почти шепнеше.
- Защото им е все тая – само жив могат да те използват, но ти не си заплаха за тях.
- Имам документи!
- Глупости! Нямаш нищо срещу тях – няма кой да ти повярва. Да те убият обаче би значело да създадат подозрения. Затова не се бой – ще забравят за теб, ако сега си послушен.
Стефан имаше отчаяна нужда да запали цигара. От няколко месеца се опитваше да ги откаже, но веднага щом получи информацията за мисията си в Москва, той извади цигара от чекмеджето и задими с треперещи пръсти. Дали Филипа беше добре?! Обади й се, а след това позвъни и на Деси. И двете не подозираха за това, което му се беше случило туко-що.
Трябваше да отиде в Москва и да се погрижи за превозването на двайсет камиона с пари от столицата към затънтено село в провинцията. Камионите, разбира се, щяха да бъдат облепени с реклами на Кока Кола – работата му в компанията се превръщаше в алиби за пред властите. Как му липсваше Деси сега, за да го измъкне от цялата бюрократщина по взимането на отпуски. От офиса щяха непременно да задават въпроси, а не можеше да си позволи да напусне работата си, защото така подписваше смъртната си присъда. Как щеше да оправдава присъствието си в Москва, ако не с превозване на сладкия сироп?
На следващия ден Стефан връхлетя в офиса с огромни сенки под очите. От километър можеше да се забележи, че не е мигнал цяла нощ. На бюрото го чакаше пратка от Хърватия, а под подател стоеше името на адвокатската фирма: Fenix Lawyers.
Стефан разтвори плика – вътре имаше три отделения. В първото бяха поставени подредени самолетен билет, хотелска резервация и виза за Москва – неща, за които Деси щеше да се бори в продължение на минимум месец, ако трябваше да организира пътуване. Във второто отделение беше поставен самолетен билет от Москва до Атина, където трябваше да отнесе важни документи до някакъв адрес. Чистото му досие и работата му в Кока Кола се оказваха идеални за подобна задача. Кой щеше да го заподозре? Та той пътуваше непрестанно по работа и още по-непрестанно по почивки. За миг си помисли да върне парите и да приключи с тази история – но тези, чиито имена лежаха в ксерокопираните документи, никога нямаше да го оставят на мира. В третото отделение лежаха чисто нови паспорти за него и Филипа, но с чужди имена, които трябваше да им послужат след като приключи с мисията.
Кой беше най-подходящия момент да разкаже всичко това на Филипа? Ако го направеше сега, нямаше да може да изпълни проклетата мисия спокойно. Никога не знаеше как щеше да реагира тя – не, сега не можеше да рискува. Вгледа се в новото си име върху паспорта – Едур. Е Д У Р - защо пък не. Едур, капитан на собствената си яхта, истински капитан, а не някакъв си мениджър с измислен сертификат по скуба дайвинг. Нима беше започнал да мисли за себе си по този начин? Колко бързо можеше да се промени човек? Не биваше да го допуска, не биваше да си го позволява на никаква цена.
Кое правеше човека такъв какъвто е – не работата му, по дяволите, не и проклетата работа. Какво беше Кока Кола за него сега – единствено удобно алиби за пред руските полицаи, а до скоро по-голямата част от живота му преминаваше в българския й офис. Кое тогава? Яхтата мечта, белнала се като чайка на пристанището в искрящо сините води на океана?

Не дори и това. Филипа – жената, без която не можеше да диша, второто му аз, неговата тиха революция срещу стремлението му към самоунищожение. Не... не беше само тя. Мечтата му – единствена можеше да го запази такъв, какъвто е. Страхуваше се от предстоящото, но някак беше уверен, че двамата с Филипа щяха да оцелеят и да прекарат остатъка от дните си щастливо. Странно! Мечтата му да има яхта и бар на остров Саона му изглеждаше толкова абсурдна някога, а сега, когато придобиваше реални очертания, той се страхуваше още повече. Не от премеждията, които със сигурност му предстояха, а от осъществяването на най-смелото му желание.
Очите му се напълниха със сълзи – за онзи човек в себе си, който се канеше да изостави завинаги. Огледа се в кабинета си, затърси трескаво на какво да спре погледа си. Видя снимка с другите инициатори от фондация „Съвременност и просвета”. Обеща си, че някой ден ще се погрижи за университета така, както никоя държава нямаше да го стори. Беше си същия, съвсем същия – само не трябваше да спира да мечтае.
www.podarimiprikazka.com

Приказка за още един идеален мъж :)

Гореща белота
- Високите хора са по-щастливи – разнесе се гласът на един от героите във филма, който прожектираха в киносалона.
- Не, не по-щастливи, просто печелят повече – отговори му героинята.
- Това не е ли едно и също?
Аспарух прегърна годеницата си, Люси, която беше доста по-ниска от него, а тя го погледна любовно. Беше четвъртък вечер и те отново бяха заедно за традиционната си киновечер. Целунаха се и дълго не отделиха очи един от друг в тъмнината.
Когато излязоха от киносалона, вече се смрачаваше. Огненият залез обливаше сградите на отсрещния тротоар като в сюрреалистична картина. Аспарух се загледа в огледалните отблясъци на слънчевия фестивал. Слънцето все искаше да стигне земята с лъчите си. Милиарди пъти то изпращаше своята любов към нашата планета, а вероятно единственото, което искаше, е да се приближи до нея. Но ако го стореше, всичко би изгоряло като факла. Колко ли беше мъчително да гледа любимата си отдалеч, защото ако се озовеше наблизо, щеше я унищожи! Аспарух притегли Люси до себе си и я целуна отново. Изведнъж му се прииска да благодари на Слънцето, Земята, на тревите, животните и въздуха, че нищо не му пречеше да стои до своето момиче. Меката й топлина му беше по-скъпа от всичко на света, беше му дом и пристан, за който бе копнял през целия си съзнателен живот.
- Какво има, скъпи? – засмя се тя. – Би трябвало да си най-щастливият човек с тези прекрасни метър и деветдесет и осем сантиметра ръст.
- Ами то си е така – имам теб – привлече я той към себе си.
- Тогава какво ти е? – свъси вежди Люси.
- Нищо, просто се замислих... Да тръгваме.
Аспарух изготвяше чертежи в едно архитектурно бюро, а когато си почиваше, често копнееше с Люси да заминат някъде на по-хубаво място, където да проектира и построи сам къщата на мечтите им. Не че не му харесваше града, в който живееха, но се улавяше често да се страхува за Люси и семейството, което бяха на път да създадат. Искаше да осигури най-доброто бъдеще за децата си и най-спокойната среда за жена си. Но тук, в България, трудно можеше да дири покой, такъв, какъвто си го представяше. Вътрешно знаеше, че тази дума беше измислена от хората, за да си представят по-лесно рая, но това не можеше да му попречи да я търси долу на земята. Понякога нещата в света, в който живееха, се назоваваха, преди да се създадат. На това се крепеше надеждата му, че някъде някога животът би могъл да бъде такъв какъвто трябва.
Парите бяха нещо, с което той смяташе, че ще постигне този мир. Затова от известно време беше започнал да търгува с финансови инструменти на Форекс пазара. Преди да си открие сметка към форекс брокер, Аспарух отдели няколко месеца, за да се запознае с правилата на търгуване и спецификата около финансовите пакети. Дори известно време изпробва да търгува на демо сметка. Знаеше, че това не е начин да упражни усвоените знания, както го рекламираха навсякъде в Интернет, а по-скоро успешен модел за зарибяване. Той не беше от хората със залепен етикет на челото: „хазартни играчи”. Нямаше колебания, че ламтежът за бързи и големи печалби е най-бързият път към зануляване на сметката му, но реши да търгува, защото без да подхранва мечтата си, тя щеше да се изгуби между ежедневните му задължения и да го превърне в нещо, което нито той самия, нито любимата му жена щяха да харесват повече.
Прибраха се късно у дома. Бяха изморени и побързаха да се приготвят за лягане. През нощта Аспарух спа неспокойно. Сутринта се облече набързо и тръгна към работа. Паркира колата си близо до офиса и мина през подлеза, за да излезе от другата страна.
Всичко стана много бързо. Някой го повали на земята, а друг нахлупи черен чувал върху главата му. След това не можа да си спомни нищо.
Събуди се на пода в джип, който извиваше по пустинен път. Размърда ръцете си, но те бяха здраво вързани с въже. Дясното рамо го болеше. Огледа се. Видя кубинките на двама мъже, които разговаряха шумно на английски, единия с български акцент. Българинът се разхили, а другият го напсува и се изплю встрани. При всяко раздрусване по неравния път главата на Аспарух се удряше в пода и той понечи да се изправи.
- Аха, ето я и спящата красавица – подритна го българинът.
- Къде съм? – успя да промълви Аспарух.
- Къде съм, къде съм? – изимитира го българинът. – Скоро ще разбереш...
Другия мъж изрече нещо на английски и българинът преведе:
- Ако се държиш прилично, няма да докоснем малката ти сладка женичка...
Аспарух настръхна. Започна да прехвърля наум всички хора, които бе възможно да беше наранил неволно. Той нямаше врагове, винаги се беше старал да се отнася с другите така, както би искал те да се отнасят с него, но рядко получаваше същото отношение. Затова онова, което се случваше сега, не го шокира – беше напълно възможно да имаше врагове, за които да не подозираше.
- Къде ме водите?
- Там, където ще можеш да се изявиш. В Кристалната пещера! Чувал ли си за това местенце? Намира се на триста метра под земята в пустинята. Ако някога си мечтал да посетиш Мексико, сега ще имаш тази възможност.
- Но защо мен? Какво съм ви сторил? – гласът на Аспарух затрепери.
- Защото имаш идеалната височина, която ни трябва. И защото си от страна, на която по-голямата част от света не е чувал името. Та ако се случи нещо с теб или не се държиш прилично, няма да се вдигне много пара.
- Откъде знаете?
- Проучихме всичко. Имаш двама-трима приятели. Ако не вярваш, ето ти доказателство – казват се Николай, Васил и Милен. Останалото е разни роднини и, разбира се, прекрасната ти малка женичка... – българинът поглади брада и се подсмихна коварно.
Аспарух сви устни и понечи да се надигне, за да го удари, но при следващото поклащане се стовари отново на пода.
- Хей, по-полека. Пази си силите. Ще ти трябват – разхили се отново българинът.
Когато джипът най-сетне спря, вратите се отвориха и двамата мъже изведоха Аспарух. В очите му заблестя същото онова слънце, чийто огнен фестивал беше наблюдавал преди няколко дни. Колко далеч му се струваше това време сега!
Напъхаха го в една палатка, където го чакаха още двама мъже. Българинът сервилничеше пред тях – ту подаваше цигари, ту се изпъваше като войник. Когато единия от тях заговори, сънародникът на Аспарух започна да превежда:
- Утре сутринта ще те спуснем в най-горещата пещера на планетата. Наричат я Кристалната пещера и спускането към нея започва само на километър оттук. Тя е пълна с кристали на повече от половин милион години и едва наскоро са прекратили процеса по образуването им. Причината е, че миньорите отклоняват водата с индустриални помпи. В средата на пещерната зала се намира диамант, който е два пъти по-голям от всички открити досега диаманти.
Мъжът извади памучна кърпа и избърса потта от челото си. След това пое дъх и продължи. Българинът също наостри уши и запревежда:
- Скоро никой няма да отклонява водата към Кристалната пещера и тя ще потъне отново. Екип от учени взимат проби от нея всеки ден. Има една седмица до пускането на водата, затова нямаме никакво време. Щом всички си тръгнат към девет вечерта, на мястото отиваме ние. Имаме човек от техния екип, който ще задейства съоръженията до долу. Платили сме му солено изЗатова разчитаме на теб да не ни разочароваш – тук мъжът направи пауза. – Разбира се, ако решиш да го направиш, ще те разочароваме ние. Предполагам не искаш да знаеш как точно.
Аспарух поклати глава отрицателно.
- Сега по същество – продължи колегата до него, по чието лице също се стичаха капки пот. – Диамантът се намира на върха на един от кристалите. Трябваш ни, защото ще можеш да го стигнеш и освободиш за по-малко от пет минути.
- Но това е смешно! – избухна Аспарух. – Толкова ли не можете да изградите приспособление, с което да го достигнете?
- Ти как мислиш, умнико! – викна българинът, а после преведе на английски това, което беше казал.
Колегите му го смъмриха и той отново прие овчо изражение.
- Не, защото това изисква време, а ние имаме само пет минути да го сторим. Толкова може да се стои вътре без екипировка. На шестата минута умираш... от горещина.
На Аспарух му се завъртя свят. Какво се случваше с него? До онзи ден той излизаше с жена си и двамата мечтаеха за живота, който искаха да съградят. Тя щеше да му роди момиченце, а той щеше да й построи къща някъде далече, където никой нямаше да ги безпокои. Може би щяха да си вземат и котето, за което си мислеха отдавна. А днес трябваше да рискува живота си, като влезе в самия ад, толкова дълбоко под земята, и то защото ако не го направеше, целият му свят щеше да се стопи. Дали не сънуваше? Ето защо търсеше покой. Кой човек би искал да живее по този начин? Но докато си задаваше тези въпроси, Аспарух усети същата тръпка, която пъплеше в стомаха му всеки път, когато залагаше на високорискови финансови инструменти. В дъното на томлението му по покоя беше зарито зрънцето на авантюристичния му дух. Той криеше тази любов към риска добре от себе си, така добре, както смело разкриваше любовта към жена си. Колкото повече жадуваше покоя на съвместното им съществуване, толкова повече поливаше това зрънце, което заплашваше да избуи. И сега, когато стоеше пред смъртна опасност, усети познатия гъдел.
- Ако го направя, ще оставите ли на мира мен и семейството ми?
- Разбира се, дори ще се погрижим да забравиш за всичко това. Ще помниш само, че си сънувал кошмар.
Аспарух ги изгледа недоверчиво. Беше по-лесно да го очистят след като им свалеше диаманта. Нямаха причина да го оставят жив. Но не виждаше какво друго да стори. Чудеса все пак се случваха. Може би не такива като в приказките, но ако свършеше всичко, имаше макар и малка вероятност да остане жив и да се върне при Люси.
- Дадено – рече той.
След това го изведоха. Навън захладняваше, но не подухваше вятър. Беше задушно. Край краката му пролази гущер. Аспарух погледна нагоре – небето потъмняваше. Скоро щеше да падне нощта.
Докато го спускаха единственото, за което мислеше, беше Люси. Неговата Люси – с нея би избрал да прекара остатъка от дните си, където и да било. Искаше отново да помирише косите й, да зарови ръце в тях, да усети меката й топлина. Колко малък и самотен се чувстваше тук в този кладенец, който щеше да го отведе в ада. Да, ад беше всяко място, където я нямаше.
Още в предверието на пещерата се усещаше ужасната горещина. В помещението беше около четирийсет градуса, а вътре в пещерата сигурно с десет градуса по-горещо. Пуснаха осветлението и големите кристали заблестяха с цялата си мъртвешка красота. Белотата им наподобяваше тази в снежна пустош, в която не се виждаше човек нито напред, нито назад в продължение на километри. Показаха му къде е диамантът през стъклените врати, които отделяха пещерата от предверието.
Аспарух затвори очи преди да влезе. Представи си как Люси поставя главата му в скута си и го гали нежно, както обичаше да прави. Всичко щеше да бъде наред. След това пое дъх и влезе вътре. Лъхна го тежестта на огнената струя отвътре. Трябваше да внимава къде стъпва, защото някои от кристалите се хлъзгаха. Бяха изминали вече две минути, когато стигна до кристала, на чийто връх се намираше диамантът. Той блестеше на осветлението от лампите така, че заслепи Аспарух. Очите му се бяха зачервили и усещаше дразнение в роговиците, сякаш първо те се разтапяха. Аспарух се пресегна и хвана диаманта. След това извади от единия си джоб инструмент, с който го преряза от кристала под него. Миниатюрни парчета кристал се разхвърчаха във всички посоки. После го постави внимателно в джоба си и видя до обувката си изхвръкнало парче от него, голямо колкото нокът. Наведе се и го взе. Пъхна го в един от многото джобове на панталона си. Оставаше му по-малко от минута и половина и той веднага се насочи към изхода. Краката му тежаха, сякаш на всеки от тях беше вързан камък. Връщането се оказа по-трудно. Прималяваше му и се опитваше да диша повърхностно, за да не влиза горещ въздух в дробовете му. Когато най-сетне се довлачи до вратите, те се отвориха и оттам го поеха двамата мъже, които го бяха довели с джипа.
Някой бръкна в джоба му и извади диаманта под възклицанията на другите. След това Аспарух усети бодване в дясната си ръка, онази, която го наболяваше. Обърна се и видя как единият от мъжете изпразваше съдържанието на спринцовка в нея. След това белотата го обгради отвсякъде и той потъна в нея като в пухено легло.
*
Когато отвори очи, видя над себе си тръбички от системи. Огледа се – беше в болница. Люси беше задрямала на стола до него. Тя не изглеждаше добре – бледа и отслабнала. Той се размърда и Люси мигом скочи. Разплака се с глас и го прегърна. Обсипа лицето му с целувки, а после седна отново до него на леглото. Очите й блестяха, навлажнени със сълзи.
- Обичам те – рече тя.
- И аз те обичам – едва чу гласа си Аспарух. – Но ти си знаеш това.
- Не говори, миличък. После ще говорим. Важното е, че си жив.
През двайсетте дни, в които Аспарух беше в болница, Люси стоя неотлъчно до него. Тя хукваше да му донесе нещо, което иска да хапне, или викаше сестрата за щяло и нещяло. Разказа му, че го открили в малко селище край Мексико. Бил припаднал на изоставен път. Разбрали, че е българин по личната карта, закопчана в джоба на ризата му. Настанили го в болница там, докато българските власти се погрижат за връщането му у дома.
Аспарух наистина не помнеше какво се беше случило с него. Единственият му спомен беше горещата белота, сред която търси пътя обратно до Люси.
След две седмици го изписаха и се прибраха отново у дома. Аспарух мина край кухненската маса и поглади повърхността й. След това се приближи до прозореца и отмести пердетата. Погледна навън и прокара пръст по стъклото. Искаше да се запознае отново с живота, който беше загубил толкова бързо.
Бяха донесли дрехите, които е носел в Мексико, в найлонов плик. Вечерта, когато жена му понечи да изхвърли мръсния панталон, той я спря. Искаше да провери всичките си джобове, търсеше следи, по които да разбере какво се беше случило с него. Тя го наблюдаваше като коте, пред което се размахва дребна риба. Беше готова всеки момент да скочи и да се бори за него със самия него. Каквото и да беше се случило, то нямаше значение за нея сега. Тя искаше Аспарух целия, такъв, какъвто си беше; такъв, какъвто е сега. Малкото джобче до гайката на панталона му прикова погледа и на двамата. То беше издуто и Аспарух пъхна пръсти вътре. Извади парчето диамант колкото нокът.
*
В самолета за Рим, където се канеше да й предложи брак, Аспарух държеше малка червена кутийка във вътрешния джоб на сакото си – съвсем близо до сърцето. В нея се намираше пръстен с част от диаманта, който беше намерил в панталона си.
Тя не знаеше, че това беше целта на малката им екскурзия до Италия – предполагаше се, че щеше да бъде изненада за нея. Но сърцето й биеше учестено, защото усещаше, че животът им поема в нова посока. Аспарух се вълнуваше със същата сила, но по-различно. Той се беше променил много след мистериозното си изчезване. Беше станал по-спокоен, не се притесняваше вече за бъдещето им и демонстрираше привързаността си към Люси още по-смело.
Край тях мина стюардесата и ги попита дали искат нещо за пиене. Двамата кимнаха едновременно, спогледаха се и се засмяха. Аспарух се остави да потъне в топлите й очи, а тя не отмести поглед и го хвана за ръката. Беше търсил сигурност в парите – сега, след като беше продал по-голямата част от диаманта, ги имаше в изобилие, но не те бяха виновни за щастието му. Беше търсил риск, макар да не искаше да го признае пред себе си, но не той можеше да преобърне стомаха му за по-малко от две секунди. Беше търсил покой за себе си и семейството си в мисълта да замине в чужда страна, но вече не мислеше, че и там щеше да ги намери. А сигурността през цялото време е била толкова близо до него, че не беше успял да я забележи. Тези две хубави очи, които го гледаха усмихнати сега, само те можеха да му дадат любовта и сигурността, за които бе жадувал. Те щяха да го обичат все така, дори смъртта да го разделеше от тях. Това беше единствената сигурност, която всъщност беше търсел. Уплаши се – беше ли достоен за своята малка прекрасна Люси? Без съмнение, казваха очите й, без никакво съмнение.

www.podarimiprikazka.com
Диана Петрова