петък, 4 септември 2015 г.

Приказка за китарист

Червената пандела
Една сутрин Асен се събуди с главоболие. Опита се да си спомни дали снощи не беше пийнал с приятели, както обичаше да прави. Но не. Беше си останал у дома, бяха гледали един от любимите си филми с Лилия, а после бяха заспали.
Огледа се. Нея я нямаше. Най-вероятно беше тръгнала за работа. Асен стана и се разходи из стаята. Нещо не беше наред, той не беше в собствената си спалня. Мястото много му напомняше на нещо от детството му... ами да! Това беше детската му стая. Разтърка слепоочията си, но нищо не се промени. Нито главата спираше да го боли, нито детската му стая изчезваше.
Разходи се из апартамента на родителите си. Всичко беше поставено по начина, по който го помнеше, когато беше малък. И шкафовете, и чекмеджетата с посудата, и леглото му, което сега му се стори твърде малко. Как беше възможно? Къде беше Лилия?
Асен наплиска очите си и излезе навън. Пред блока го очакваха непознати мъже:
-          Айде бе, Асене, откога чакаме?! Бързо, че треньорът ще се разсърди!
-          Ама какъв треньор, кои сте вие?
Докато изричаше това, Асен се взря по-обстойно в лицата на мъжете. Имаше странното усещане, че ги познава отнякъде. Изведнъж го осени прозрение. Това бяха съотборниците му от училищния футболен отбор. Само дето сега бяха пораснали. Асен се зачуди какво да прави, а после реши да не казва нищо. Трябваше да разбере какво се случва. Тръгна с мъжете и скоро се озоваха в училището. Там всички бяха пораснали – големи, възрастни хора, които носеха възмалките си училищни раници, подминаваха се един друг в училището и се подбутваха. Щом влязоха във физкултурния салон, към Асен се приближи стария му треньор.
-          Здравей, Асене, очаквахме те. - Асен понечи да отвори уста в отговор, но треньорът продължи: - Ще ти спестя чуденките. Докато си сънувал, си попаднал в малко вероятната една милионна възможност на ума си да се завърнеш в миналото, вече като пораснал човек. Имаш уникалния шанс да го промениш. Успееш ли да го направиш, водещата реалност, в която ще живееш, ще бъде именно тази. Можеш да станеш футболна звезда, имаш данни!
Съотборниците го наблюдаваха мълчаливо.
-          Какво да правя сега? - отвърна Асен.
Всички вкупом вдигнаха рамене. Асен прекоси физкултурния салон. Той не знаеше накъде ще тръгне и какво ще стори. Реши, че има нужда от време да помисли. Седна в кръчмата срещу училището и си поръча една голяма ракия.
-          На деца не сервираме – отвърна лелката през бара.
Асен мигом се ядоса, но бързо му мина. Какво разбираше тази жена? Не тя се беше озовала в миналото си. Сега Асен се чувстваше предаден от всички, от света, в който пребивава, от света, в който бе живял до вчера, от ума си и от фантазиите си.  
В този момент в заведението засвири китара. Непознат мъж в дъното пееше:
„В миналото днес си ти турист,
Можеш тъй добре да си го разясниш,
Ако пък решиш да станеш китарист
Можеш и сегашното да промениш.“

Асен излезе от заведението и вместо навън, сега се озова в залата по кик бокс. И постепенно всичко му се избистри.
Можеше да реши отново да стане който си поиска, можеше да има достатъчно време да работи над това свое желание, можеше да поправи грешките си, или да отдели повече време на нещо, което беше пренебрегвал, да сбъдне мечтите си. Можеше да стане някой друг, можеше отново да бъде с хората, които най-много му липсваха, да им каже всичко, което не беше успял, да промени себе си, да промени света, да промени нещо – каквото и да е!
Затвори очи за миг. Имаше ли по-голямо изкушение от това да получиш време да се развиеш отново, но със сегашния си ум, със сегашните си чувства?
Отвори очите си и съзря надпис, окачен на едната стена в залата: „Войникът може да се бори дълго и старателно за една червена пандела. Наполеон Бонапарт“
Неговата Лилия, неговата червена пандела. Ако останеше тук, той щеше да я срещне едва след двайсет години или може би нямаше да я срещне изобщо. Сърцето му се сви. Сви се така, че гърдите го заболяха. Можеше да приключи с този свят, макар все още да не знаеше как. Но не можеше да измами себе си и не можеше да рискува да приключи с любовта на живота си.
Асен се измори от твърде много впечатления. Той се прибра у дома и легна на леглото в детската си стая. За свое най-голямо облекчение, този път се събуди в спалнята си, у дома, до своята жена. Малко по-късно, когато двамата закусваха, тя попита:
-          Сънува ли нещо тази нощ?
-          Да – отговори Асен.
-          И какво беше то?
-          Сънувах... един свят без теб и побързах да се събудя.

Лилия и Асен се разсмяха, а после се целунаха.  Асен не разказа съня на любимата си, но едно беше сигурно. Той щеше да го запомни като най-силното доказателство за любовта към жена си, защото ако един мъж може да се откаже от тъй рядката възможност да получи всичко наново само заради една жена, то той вероятно я обича повече от самия себе си. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар