петък, 31 март 2017 г.

Изборът на мъжа риба

Изборът на мъжа риба
Преди много години живеел един селянин с младата си съпруга, с която очаквали дете. Той бил страстен рибар и често ходел да лови риба на близката река. Веднъж му станало много горещо и решил да се разхлади във водата. Влязъл в реката и заплувал. Водата била лека и приятна, освежавала и тялото, и духа му. Не щеш ли обаче изведнъж се появило силно течение и реката го отнесла към морето. Как ли не се опитвал селянинът да доплува обратно до дома, но морето било по-силно от него.
Дожаляло му за любимата, за бъдещото им детенце. Дали някога щял да ги види отново?
Изминали дни, седмици, а мъжът все плувал ли, плувал. Хранел се със сурова риба, която улавял с голи ръце, пиел от дъждовна вода, когато валяло, а нощем се отпускал във водите и заспивал. Сутрешните лъчи на слънцето го събуждали и той всеки път се учудвал, че бил още жив. Скоро му пораснали малки образувания, подобни на хриле, пръстите на краката му се покрили с ципа и той заживял във водата – полуриба, получовек.
Много много години по-късно Стоян и Росица пристигнали на почивка на морския бряг. Настанили се в малък уютен хотел, разположил Стоян въдиците си в стаята и двамата отишли на разходка. Тръгнали по брега и продължили нататък по плажа. Росица, която била бременна, вървяла редом с мъжа си, но ето че бързо се уморила и го помолила да се прибират обратно. Точно тогава видели закътано местенце, което се сторило много подходящо за риболов на Стоян. Разбрали се на следващия ден той да иде там на риболов, а тя да си почине в хотела. Така и сторили. Станал Стоян още по тъмно, целунал спящата си любима, взел тихо въдиците си и излязъл.
Пристигнал на мястото по развиделяване. Заслизал по скалите към морето. Цветни камъни, изваяни от десетки пластове наслоения, шаренеели по брега. Морето било тихо и вълните галели брега като копринени шалове. Намерил най-доброто място, разпънал въдиците си, настанил се на камъните и зачакал. Слънцето вече се изкачвало над водната повърхност и сега разстилало цветните си отблясъци в шарено хоро от нюанси. Стоян се загледал в морската повърхност. Все едно виждал душата си в огледало - толкова обширна била тя, толкова неща не знаел за нея.
И както стоял замислен всичко станало много бързо. Изведнъж някой задърпал стръвта му с такава сила, че и въдицата, и той се озовали във водата. Докато се опомни да я пусне, Стоян се озовал далеч далеч в морето. Едва когато пристигнали на пустинен бряг, Стоян можал да разгледа странното същество. Уж било човек, а в цялото му изражение имало нещо рибешко. Това бил мъж с червена коса и странни образувания от двете страни на тялото си, които наподобявали хриле.
- Кой си ти? - викнал изплашено Стоян.
Мъжът не отговорил. Той захванал да строи заслон. После уловил риба с голи ръце и стъкнал огън от искрите на два камъка. Хапнали и легнали. Мъжът риба вече спял, а главата на Стоян бръмчала от мисли. Той не мигнал до сутринта. На развиделяване мъжът риба се приближил до него.
 - Ти ще плуваш в морето, а аз ще ида вместо теб при Росица. Тя ще стане моя жена!
Като чул думите му, преди да се опомни, Стоян се надигнал и стоварил юмруците си върху непознатото същество. Сбили се, завъргаляли се в пясъка. Рукнала кръв. Борили се дълго, докато накрая двамата задъхани, изпотени и изморени се проснали на брега. Едва сега погледнали към брега. Назад, по пясъка имало червени следи от кръвта в такива форми, че се образувала рисунка. На рисунката - лицето на Росица, прекрасните й вежди, изваяният нос, устни и брадичка, тялото й, обвито в косите й - всичко било толкова истинско, сякаш рисунката била жива. Морето галено отмивало червените краски от плажа, а двамата мъже наблюдавали как лицето се слива с пясъка и изчезва.
После мъжът риба внезапно проговорил. Той разказал за собствената си жена и как отдавна копнеел да се прибере у дома, макар и да знаел че и тя, и детето му вече отдавна да не били сред живите. След като привършил разказа си, мъжът риба се вгледал във вече гладкия плаж, по който сега нямало и следа от рисунката. После се обърнал към пленника си.
Стоян плачел за първи път от много години насам. Мъжът риба се приближил до него. Поставил ръката му върху рамото си и му направил знак да се хване здраво. После се обърнал с гръб и се гмурнал в морето. Понесли се отново като стрела през водната шир.
Било вече привечер, когато мъжът риба върнал Стоян на брега. Сбогували се без думи. Стоян погледал как странното същество се отдалечава в сумрака, а после се запътил към хотела без въдица. Когато влязъл в хотелската стая, видял как Росица спи, облегната на възглавница, и я погалил. Нямало по-ценно нещо на света от това красиво спящо момиче. Тя, с малките си нежни ръце, с тихия си сън, с леката си усмивка, държала цялото му щастие. Именно образът на това момиче върху пясъка го върнал обратно в света на хората. Именно копнежът на сърцето по нея му давал желание да продължи да живее.
Стоян никога не разказал историята за мъжа риба на жена си. Той предпочел да прескочи в по-обикновена приказка - онази, в която, макар да нямало кой знае какви приключения, двама души се женят, ражда им се прекрасно дете и те заживяват щастливо до края на дните си. Тази приказка, била единствената, в която си струвало да живее.


петък, 7 октомври 2016 г.

Мелодията на любовта - приказка за майстор на тонколони

Мелодията на любовта
Имало едно време един мъж, който можел да майстори тонколони. Той познавал добре акустиката на различните дървени плоскости и за него било голямо удоволствие да изобрети нещо, което да достави на хората най-приятния звук за ушите им.
Веднъж го поканили на рожден ден на малката му племенница и тя поискала за подарък ръчно изработени колони от специално дърво.
Той мислил да купи плоскости и да сглоби от тях подаръка, но същата нощ сънувал странен сън. В съня си той подарявал колони на девойчето и още с подаването им, те се разпаднали. То заплакало и никой не можел да го утеши. Щом се събудил, Асен вече бил убеден, че трябва да намери истинско дърво за подаръка си.
Не казал нищо на любимата си, Виктория. Тя може би щяла да го разубеди да тръгне на път за такова нещо, а и щяла да се притеснява за него, докато той се завърне.
Взел брадва назаем от приятел, взел и нож за всеки случай и тръгнал към гората да търси специалното дърво. Вървял по пътеките нагоре – оглеждал дърветата, но нищо не му харесвало. Изгубил се. Вече нито пътеки имало, нито поляни, само дървета и храсти, през които едва преминавал. Ожаднял и огладнял. Поогледал се и видял едно дърво със странна кора. То било почти бяло и огромни смолисти сълзи течали по него. Навел се и пипнал смолата. Това дърво щяло да бъде идеално за целта му. Извадил брадвата от раницата си и замахнал да го отсече. Но после отпуснал ръце. Изведнъж усетил колко силна била умората му. Така му се пиело, така му се хапвало. Бил крайно изтощен. Навел се и отчупил малко смола, а после още малко. Хапнал от нея – заситил се. Приспало му се. Настанил се под короната на дървото и задрямал, а дървото пуснало листо по листо от клоните си и го завило отгоре додолу.
Спал така затоплен, а когато се събудил, се опитал да стане, но не се получило. Огледал краката си – сега те били вкоренени в земята. Погледнал към ръцете си – сега те висели високо над главата му.
·         - Какво става? - ужасил се той.
·         - Ще останеш тук завинаги – разнесъл се глас от дървото.
·         - Кой говори?
·         - Ти искаш да ме отсечеш. Ще си платиш!
·         Сега Асен разбрал кой говори и не можел да повярва на ушите си. После очите му се насълзили за първи път от години. Натъжил се за себе си, за живота си, за всичко, което изгубил с прищявката си да намери специалното дърво за племенницата си.
·         Изминали дни, а после седмици, месеци. Асен се вкоренил още повече в земята, а ръцете му все така висели нагоре като клони. Дървото извличало земни сокове, събирало ги в корените си, а после Асен се навеждал и пиел от тях.
·         Така се прехранвал ден след ден. Пораснали брадата му и косата му и вече сам не приличал на себе си. Забравил всякаква надежда да се върне обратно. Единствено мисълта за любимата му, за косите й, за белотата на ръцете й, за нежните й милувки му помагала да продължава през всеки изминат ден.
·         Изглеждало обаче, че и дървото тъгува. То пускало смолистите си сълзи и шумоляло ту ядосано, когато духал вятъра, ту тихо, все едно сумтяло от болка. Веднъж след като една горска буря преминала, то се обърнало към Асен:
·         - Има един начин да те пусна.
·         Асен вдигнал глава към похитителя си.
·         Листата на дървото се разшумолили, клоните му се извили още по-нагоре, а после то сякаш въздъхнало.
·         - Какъв е този начин? – попитал Асен.
·         - Моята любима – брезата се намира далеч в края на гората. Аз виждам оттук прекрасното й бяло стебло. Но тя не може да ме види, нито чуе. Десетки години се опитвам да й предам любовта си, ала колкото и да вдигам шум, когато духне вятъра, всички край мен също шумят и тя не може да ме чуе. Но ти си човек, мислиш другояче. Ако измислиш как да й предам любовта си, ще ти простя за това, че искаше да ме отсечеш.
Асен не отговорил веднага. Изобщо не знаел как да помогне, като се има предвид, че не разполагал нито с краката, нито с ръцете си. Паднала вечерта, а с нея и нощта. Асен не мигнал до сутринта.
Щом се зазорило, изчакал да се събуди дървото и рекъл:
-       Ще направя каквото мога, но ще трябва да отсечем един от клоните ти.
-       Какво ще правиш с него?
-       Ще видиш.
Дървото помислило, помислило, пък после въздъхнало и рекло.
-       Добре, но ако нищо не се получи – ще те изсмуча целия с корените си и нищо няма да остане от тебе.
Асен погледнал към небето, което сега било свъсено, после към гората, която се простирала пред него по-прелестна отвсякога.
-       Така да бъде – съгласил се. – А сега освободи ръцете ми.
Дървото се поколебало.
-       За да не отрежеш цялото ми стебло, ще омотая краката ти с корените си, че да не можеш да помръднеш. Ако го сториш, тогава и ти ще загинеш, защото няма да ти давам да се храниш от соковете ми.
-       Така да бъде – потвърдил Асен без колебание.

Дървото освободило ръцете му и Асен за първи път от толкова време раздвижил пръстите си. Зарадвал се, надеждата се върнала в очите му. После стиснал зъби. Грабнал брадвата си и огледал клоните на дървото. Набелязал си един.
-       Сега ще боли – рекъл за първи път със съжаление към похитителя си.
-       Давай!
Асен замахнал силно и забил брадвата в клона. След това още веднъж и още веднъж. Дървото се поклащало при всеки удар. Стонове се изтръгвали от корените му, та чак до короната. Асен работил дълго, изпотил се. Най-накрая клонът паднал на земята.
И той, и дървото въздъхнали, изтощени до крайност. Напили се от земните сокове и след това заспали. На сутринта отрязаното място било цялото покрито с нова смола.
Асен се захванал да дълбае с ножа от отсечения клон. Дълги дни и нощи той майсторил по него. Събрали се птици, лисици и катерици да наблюдават странния обитател на гората. Асен дълбаел, режел, а после скрепял със смолата от отсеченото различни малки дървени прегради. Изминали още дни, докато завърши творението си. Ето че един ден бил готов. В ръцете му стояла чисто нова кутия. Закрепил я той със смола върху отсечения клон и рекъл:
-       Сега ще чакаме.
-       Какво?
-       Да духне вятър.
Не се наложило да чакат дълго, защото още в същия ден през следобеда задухало. Вятърът нахлул вътре през пролуките. Засвирила нечувана горска музика – която разказвала без думи за любовта на едно горско дърво към друго. Музиката литнала през цялата гора и достигнала до брезата. Тя понадигнала клони и се взряла в далечината, за да провери откъде се носи тази блага мелодия. И тогава забелязала дървото горе на хълма. То било с един отсечен клон, върху който била прикрепена странна кутия. Помахало й далечното дърво с листата си, а тя, макар тиха и срамежлива, му отвърнала.
*
Кутията продължила да произвежда любовни поздрави до късно през нощта, а когато на сутринта вятърът утихнал, Асен вече отдавна спял дълбоко.
Една катеричка преминала през лицето му и го събудила. Надигнал се и се огледал. Какво било учудването му, когато усетил, че краката му били свободни, ръцете му също. Станал предпазливо и направил няколко крачки. Разтъпкал се, подскочил няколко пъти, даже потанцувал. Ах, какво щастие! Ах, каква радост!
После погледнал към дървото похитител и без да се бави повече, се обърнал да си ходи.
-       Човече, ти стори чудо. За това че ми помогна да спечеля любимата си, ти давам благословията си! Тя е най-силна от всички на света. Ето я: Нека бъдеш щастлив в любовта си!
Асен благодарил, а после погледнал към останалите парчета от отсеченото дърво.
-       Може ли да ги взема? Трябва да изненадам някого.
-       Твои са – рекло дървото.
Асен се сбогувал с похитителя си, който сега вече не му изглеждал толкова лош и страшен, и заслизал надолу по хълмовете. Вървял дълго, преди да стигне в града. Когато най-накрая се прибрал у дома, любимата му, Виктория, не била там. Дали все още го чакала, дали го обичала, той не знаел. Но решил да се приведе във вид: постригал се и се обръснал. После се захванал с майсторенето на колонките, този път за племенницата си. До вечерта те били готови, макар че рождения й ден отдавна бил минал.
Тук някъде се губят следите на историята. Никой не знае с точност как се развили събитията в следващите няколко дни.  
Но след време, когато веднъж Виктория и Асен отишли в дома на племенницата му, момичето извикало Виктория в своята стая. Пуснала й любима своя песен от ръчно изработените тонколони и рекло:
-       Много ще сбъркаш, ако не се омъжиш за чичо Аси.
В този ден и в много други, далеч от тях в планината вятърът все още нахлувал в пролуките на една музикална кутия. Оттам се разнасяла най-нежната, най-чистата, най-красивата мелодия на света, тази, която спасила Асен и тази, която вероятно ежедневно променяла света. Никой в града не можел да я чуе. Но всички я усещали – в очите на младоженците, в лекия трепет на пръстите им, в тихия шепот на изречените обещания един към друг.
Това била мелодията на любовта.

Приключенията на Никола Браткус - приказка за петгодишно момче

Приключенията на Никола Браткус
Малкият Никола Браткус живеел с родителите си в далечна страна. Веднъж, когато дошъл на гости на маминка Кати в България, той излязъл с нея на разходка до езерото в парка. Там било разположено заведение със сокове, кафе и сладолед. Щом ги видял, той извикал:
-      Маминко, искам сладолед!
-      Хайде тогава – отговорила маминка и двамата се запътили към количката със сладолед.
Точно до нея, пред огледалната витрина на заведението, седяла жена, която рисувала лица.
-      Искам да ме нарисуват, маминко! – рекъл Никола.
-      Не, миличък. Сигурно се чака дълго.
-      Няма да е дълго. А можеш и да избере животно, което да нарисувам върху лицето му – обадила се жената.
-      Моля те, маминко! Моля те! – увиснал на ръката на маминка Никола.
-      Добре – съгласила се неохотно маминка, която не искала да му отказва нищо сега, когато бил само за малко в България.
Никола толкова се зарадвал, че преди да седне на стола пред художничката, й подал багерчето си.
-      Подаряваш ли ми го? – учудила се непознатата жена.
-      Да – отвърнал Никола.
-      Благодаря ти! – светнали очите й. – Сега ще направя нещо специално за теб. Ще ти нарисувам няколко лица с вълшебната си четка!
-      Искам да съм тигър!
-      Тигър – значи тигър.
И преди маминка Кати да каже нещо, художничката извадила от чантата си златна четка. Затворила очите на Никола и започнала да рисува по лицето му с нея. Когато Никола отворил очи, се погледнал в огледалната витрина. Оттам го наблюдавал истински тигър с грива, опашка и дебели лапи. Никола размърдал пръсти и лапите във витрината се поместили. Отворил уста и изръмжал. Разбягали се хората около него, изпокрили се в сградите наоколо. Маминка му също се скрила зад един стълб. Хукнал Никола да ги преследва, без сам да знае защо. Като минал край щорите на близкия магазин, не щеш ли закачил опашката си в тях. Помъчил се да се измъкне, но не успял. През това време художничката още държала четката си в ръка, вдигнала я и я завъртяла във въздуха. Посипал се златист прах навсякъде. Полепнал по Никола. Никола внезапно се укротил, заскимтял като коте, опашката му се освободила, смалила и изчезнала. Той се върнал обратно при художничката и седнал на столчето. Започнала непознатата жена да трие с кърпа лицето му, лапите му и туловището. Скоро той вече не бил тигър, а отново момче – чисто и спретнато. През това време хората вече надничали от скривалищата си, а маминка забързала към него.
-      Искам още! – викнал Никола.
-      Не! Тръгваме! – настояла маминка Кати.
-      Защо тръгваме?
-      Това е опасно!

Художничката прибрала четката си в чантата, но Никола се впуснал натам и я грабнал от ръката й. После сам размахал четката по лицето, по краката, по корема си. Миг по-късно отново се погледнал в огледалната витрина. Оттам сега го наблюдавал тюлен с жално изражение. Животното душело с муцуна и въртяло глава към насъбралите се хора. То тръгнало по перките си и се гмурнало в езерото. Поплувало известно време, а после водата измила боята от него и изведнъж Никола се озовал в средата на езерото. Потъвал! Ами сега!
-      Помощ! Помощ! – викнал Никола.
Художничката грабнала захвърлената четка, вдигнала я във въздуха и от нея отново се посипал златист прах навсякъде. Никола изплувал над езерото като супермен и се приземил на брега до маминка.
-      Внучето ми! Внучето ми – шепнела тя с разтреперан глас.
-      Защо се страхуваш, маминко? Няма нищо страшно.
Маминка Кати прегърнала Никола, както бил целия мокър, а край тях се насъбрали още повече хора. Художничката започнала да събира нещата си. Искала да се изнесе от мястото, преди да я забележели. Но сякаш не намирала нещо. Тършувала, отваряла и затваряла чантата си, надничала зад рисунките.
През това време Никола отместил единия си крак, защото нещо му убивало. Погледнал надолу. Там стояла захвърлена златната четка. Изведнъж сърцето му затуптяло, ръцете му се изпотили, той стиснал устни и бързо клекнал. Грабнал четката и я вдигнал.
Маминка хванала вълшебния предмет здраво и погледнала внука си. Никола присвил очи. Като видяла как момчето се пази от нея, ръцете й лека-полека се отпуснали. Тя се усмихнала с най-топлата усмивка на света. И сама започнала да рисува морж по лицето му.
Скоро Никола вече имал огромни кучешки зъби по брадичката си, дълги и бели. После и кафява кожа. Сега пръхтял и едва си поемал въздух. Тук в парка до езерото било толкова горещо, че моржът без малко да припадне. Трябвало много бързо да се разхлади. Огледал се той и видял хладилната количка със сладоледа. Моржът се повдигнал и се покатерил вътре. Намърдал се между сладоледите, а те се топели и полепвали по кожата му, като триели разни части от вълшебната боя. Художничката се приближила до него и рекла:
-      В четката остана още малко сила. Можеш да избереш – дали да те дорисувам пак и да останеш морж завинаги или да изтрия боята от теб и да се превърнеш в момче.
Никола вдигнал поглед към маминка. Тя плачела. Обърнал се към художничката и издал непознат звук като истински морж. Жената протегнала четката нагоре пред изплашения поглед на маминка и останалите зяпачи. Четката хвръкнала от ръцете й и изтрила боята. След това паднала на земята и от златна - четката станала обикновена.
Сега морж вече нямало, а Никола излязъл от количката със сладоледите и започнал да зъзне. В същото време зад него багерът му се уголемил. Художничката се качила в багера, запалила мотора му и потеглила.
-      Маминко! Маминко! – викнал Никола и прегърнал маминка.
-      Милото ми дете, ти си най-голямото щастие за мен. Обичам те!
Така завършва приказката за Никола – единственото момче на света, което било за кратко истински тигър, тюлен и морж. Той можел да се превърне в животно завинаги, но избрал да остане човек. Не заради това да изглежда като хората, не и затова да живее като тях. Направил го, защото имал две мили очи, пълни със сълзи, които се взирали с толкова обич в него, че той не можел да не постъпи човешки.


Любов - приказка за двама романтици

Любов
Преди много години Адриатическо море, както го наричали хората, се бунтувало в ожесточени бури, сякаш било ядосано на целия свят. То често си правело шеги с хора от далечни държави, които по случайност произнесели истинското му име на два езика. Засмуквало ги и ги запращало стотици години назад, предизвиквало силите им, отнемало любимите им.
Далеч от Адриатическо море, в Лондон живеели двама влюбени от различен произход. Те работели в една фирма и споделяли всичките си радости заедно. Йоана трябвало да пътува в други страни, а Бурим ненавиждал куфара й, който го разделял от нея. Веднъж, когато тя отново се готвела за път, той влязъл в спалнята, спънал се в отворения куфар и така изохкал, че без да иска произнесъл истинското име на морето на два езика.
Лумнала светлина, куфарът се разтворил, уголемил се и погълнал Бурим и Йоана. Затворил се капакът и през пролуките му те видели, че излитат през прозореца. След известно време горе в небето куфарът се разтворил и изтръгнал Йоана от ръцете на Бурим. Дни по-късно куфарът захвърлил Бурим на земята и когато той го отворил, видял, че се бил озовал насред бойното поле. Коне препускали, кръстоносци се сражавали с хървати.
Бурим съзрял малко момче, което стояло със свити рамене насред битката и плачело. Това момче му се сторило познато, но то не обръщало лицето си към него. Зад гърба му замахнал кръстоносец със сабята си. Бурим извикал и се втурнал към детето. Сритал кръстоносеца, отнел му сабята и двамата се сборили в калта. Детето се обърнало към боричкащите се мъже и вперило поглед в Бурим. Бурим целият настръхнал – в детето той видял сам себе си преди много години. Момчето се приближило до него и времето за миг спряло. Докоснало Бурим и в същия миг преминало в тялото му. Куфарът всмукал отново мъжа и литнал високо в небето.
Движил се Бурим известно време, после се приземил. Когато куфарът се разтворил и мъжът отново подал глава, се оказало, че се намира в царски дворец пред трона на царя:
-         Ти ще лежиш на тъмно сто години! – викнал царят срещу него.
-         Но защо? – попитал с треперещ глас Бурим.
-         Защото посмя да влезеш в двореца ми без позволение.
Стражарите се запътили да отведат неканения гост, но в този момент дворецът се разтресъл, започнал да се подува и да оформя гигантски черти на човешко лице. Без да се бави, Бурим се вмъкнал бързо в куфара с последна надежда, че вълшебният предмет ще полети. В първия момент не се случило нищо подобно, но после под него се оформили гигантски устни, бузите край него се издули и мощна въздушна струя изстреляла през устните куфара в небето. Бурим разтворил капака на летящия куфар и отдалеч видял странния дворец – лице. Това лице му било много познато – толкова мило, топло и силно лице – лицето на баща му. Той се усмихнал едва-едва, а после лицето изведнъж започнало да се смалява, като се придвижва нагоре. Настигнало куфара, куфарът се отворил отново и Бурим се озовал всред облаците срещу собствения си баща. Двамата мъже се погледнали с умиление – колко много си липсвали един на друг, колко добре разбирали другия сега когато Бурим след смъртта на баща си поел ролята да бъде глава на семейството. Лицето на бащата се вляло в това на Бурим, точно както сторило момчето от предишната спирка.
Така горе в небето, без да знае накъде отива, спасител първия път и спасен втория път, сега Бурим пътувал към трето място.
Куфарът този път го стоварил на брега на морето в днешния град Зарад, но Бурим не знаел това. Пред него се намирал мерцедес, а до колата – била поставена саксия с палма – любимото цвете на Йоана. Излязъл Бурим и се огледал. Пред него се изправила вълна, която се уголемявала, уголемявала, докато не се превърнала в чудовищна водна стена. Само няколко мига и щяла да се сгромоляса върху него. Втурнал се Бурим към колата, но после се спрял за миг. Обърнал се към цветето. Върнал се и го грабнал. Обърнал се да се шмугне в колата, но било късно. Вълната го заляла с грохот и той се преобръщал ли, преобръщал всред водната стихия, но не пускал цветето от ръцете си. Без малко то да се прекърши, но сега и то устоявало учудващо на водния ураган. Бурим се борел за дъха си. Трябвало да пусне цветето, което го забавяло, и да изскочи на повърхността. Но сърце не му давало. Това цвете било на неговата любима, на най-топлата жена на света, на онази, която осмисляла дните му. А дали щял да я види отново някога? Защото без нея – без нея дърветата спирали да шумят, птиците спирали да пеят и водата спирала да тече.
Щом си представил своята Йоана - и бащата, и детето и мъжът в него се обединили. Силите му се утроили. Изплувал нагоре, като все още стискал цветето в ръце. От момента на излизане на повърхността едно листо от палмата се отчупило. От стеблото изникнал първо един женски крак, а после още един. Отвътре се заизмъквала жена, която стъпила на раменете му, по главата му. Най-накрая се измъкнала от стеблото, цопнала във водата и когато показала главата си – какво било учудването на Бурим да види своята Йоана.
Двамата се разплакали, прегърнали се и се слели в целувка. И докато те се люлеели в прегръдките си, нежни вълни ги отнесли на брега.
-         Të duaпрошепнал Бурим на албански.
-          Обичам те – отвърнала Йоана на български и думите й последвали тези на Бурим.
Щом ги чул, в миг Бурим се сетил, че възкликнал със същите думи, когато ритнал куфара.: тьо-дуа-о-би-чам-те. Той така и не узнал, че това било истинското име на Адриатическо море.
В този миг изведнъж изпод земята се отворили малки дупчици, образували се стълби към морето. Зара, древният хърватски град, наречен днес Зарад – най-красив от всички градове на света, разстилал полите си към морето. Засвирила нечувана музика, музика, която разказвала за забранената любов на едно море и една хърватска равнина – те можели само да се докосват по краищата, защото и веднъж да се прегърнели, равнината щяла да бъде удавена завинаги.
За да вижда любимата си, за да я има, морето трябвало да удържа силата си всеки ден. Нима имало влюбен, който бил способен на такова нещо?
Сълзите на морето пръскали върху Бурим и Йоана. Очите на водния гигант се пълнели с гледката от любовното щастие на двамата човеци. Морето въздъхнало с тъга, че не можело да получи същото. Равнината разтворила дупчици в скалите си, морето се вмъкнало жадно в тях и от сблъсъка на вълните и скалите се разнесла неземна музика. Морето изпълнявало сиренада на любимата си, подарявало й поема със спасението на двама влюбени, които се обичали толкова силно колкото Адриатическо море обичало Хърватската равнина. Шепнело й за любовта си на всички езици на света.
*
Бурим и Йоана се прибрали в Лондон с мерцедеса и вдигнали сватба. А от този ден нататък, вместо да си прави шеги с хората, Адриатическо море изпълнява денонощно музика пред своята любима. Защото любовта е да имаш цялата сила на света и да не я използваш. Защото любовта е да позволиш на други да бъдат щастливи, макар ти сам да не си. Защото любовта е когато можеш да даваш, без непременно да искаш да имаш.

И днес, ако идете в хърватския град Зарад, ще видите стълбите, които равнината е изляла към морето. Двамата влюбени все още само се докосват, а от техните ласки изпод скалите изниква най-вълшебната музика – музиката на любовта.