събота, 26 февруари 2011 г.

нов сайт

ПОДАРИ МИ ПРИКАЗКА чака новия си сайт другата седмица! В него е побрана цялата й необходима информация.

четвъртък, 24 февруари 2011 г.

вторник, 22 февруари 2011 г.

приказка за много специален копирайтър!

Многоточка

Едно момиче с пшеничени коси и солетени крачета подскачаше върху големи квадрати. Те приличаха на невъзможна къща с малка основа и твърде големи тераси. Тази постройка не се сриваше, въпреки нестабилната си конструкция, защото беше нарисувана с тебешир.
Всичко дотук можеше да се сметне за обикновено, докато човек не се загледаше в балоните, които изплуваха от устата на момичето. Те се разливаха във въздуха като космонавти и без стеснение показваха пълните си с букви кореми. Аз се приближих до един от тях, наведох се и прочетох:

„Лулу
и тебеширената дама

Тебешир Лулу си няма
Затова ще измисля наслуки
Вместо квадрати за дама
Малки човешки науки!

нови посоки ще сочи,
всеки път щом подскочи.”

Изправих се, а момичето ме погледна така, сякаш бях прозрачна.
- Как се казваш? – попитах я.
- Многоточка – отговори тя и побутна балона с буквите.
- Многоточка ли? Че какво е това име?
- Дълга история.
- Разкажи ми. И без това не ми се прибира – казах.
- Ами... виж – рече тя и грабна балона с буквите.
После го натъпка в юмрука си. Отвори длан и започна да го меси като тесто. Аз веднага се опасих, че ще се пукне и буквите ще се разбъркат, но те се сгъстиха и скоро балонът се превърна в черно топче. Тя бръкна в единия си джоб, за да го сложи, но вместо това обърна самия джоб. Беше скъсан.
- Имам десетки топчета и късам джобовете на всичките си панталони.
- Защо? – онемях аз.
- Първо – защото джобовете са мои и мога да правя с тях каквото си искам. И второ – защото обичам самодисциплината.
- Това второто не го разбрах – признах.
- Прибирам в тях разни неща, които не ми трябват. Точките си също. Те падат от джобовете ми, защото са скъсани, и аз се правя, че не забелязвам. Така ми е по-лесно да ги прежаля.
- Я гледай ти! – възхитих се.
Многоточка пъхна топчето в джоба си. То се търкулна от скъсаното място и се залепи върху червените й панталони. След това подскочи по сините квадрати на дамата и се скри.
- Къде изчезна? – попитах.
- Не знам. Тези лулута правят каквото си искат.
Многоточка живееше на последния етаж в стар блок. Същия ден й отидох на гости и играхме на „Не се сърди, човече”, докато се стъмни. Хич не ми се тръгваше, но знаех, че мама ще се притесни и се заобувах.
- Знаеш ли, може би трябва да подаряваш лулутата си, щом не ти трябват – рекох й, защото изведнъж ми се прииска да ми беше подарила едно.
- Да, не и може би – рече Многоточка и ме спечели окончателно.
На следващия ден тя не се появи. Чаках я цял следобед пред входа на блока. Когато слънцето бавно боядиса небето в оранжево, реших да отида и да я потърся у тях. Когато се приближих до вратата й, едно лулу ме чакаше там. Отместих го и почуках. Отвътре не се чуваше шум. Заблъсках по вратата, но отново никой не отвори. Тогава го прочетох:
„Лулу
и многоточието

Някой каза, че я води
в златна фабрика за думи
там ще мисли нови моди
за перални, пасти, гуми

а от джоба й се търкулиха
точки и по пътя свиха!”

Грабнах балона и без да се замисля се втурнах по пътя. Зърнах още едно лулу зад ъгъла на старата калдъръмена улица. Хукнах след него, но то, щом ме видя – заподскача. Хвърлих се смело върху него и лулуто се отвори като парашут. В корема му забълбукаха букви. Но нямах време да го чета и продължих нататък. Последният балон беше увиснал на едно дърво точно пред златната фабрика за думи. Надигнах се на пръсти и го откъснах като круша. Задържах трите балона в ръцете си и веднага си помислих, че приличат на захарни памуци. Приближих се до входа на фабриката. Над входната врата зееше отворен прозорец. Оттам се разнесе стъкленото мърморене на чиновници. Балоните забълбукаха като супа и изведнъж хвръкнаха нагоре. Скочиха през прозореца и влязоха вътре. Побягнах, без да се обръщам.
*
Многоточка работеше съсредоточено. Вадеше лулута от устата си, мачкаше ги, натъпкваше буквите в тях, докато не заприличваха на черни точки. Понякога променяше цвета им, но това изискваше допълнителни усилия. След това ги изсипваше в щайги. Една дебелана ги увиваше в целуфан и завързваше панделка отгоре им.
Многоточка се изправи и изтри потта от челото си. Вратата в дъното се хлопна и оттам се подаде едър мъж в костюм.
- Модата с лулутата е заляла целия град! Ще работиш и нощем.
- Но... на мен и това ми е много.
- Не ме интересува! – отсече мъжът. – Продължавай!
Многоточка се върна обратно към заниманието си, но очите й бяха се уморили толкова, че гледаха отново така, все едно светът беше прозрачен. Мъжът отново отвори тежката врата и я затръшна след себе си. Миг по-късно в пролуката долу се изляха балоните един по един. Те се търкулиха и се скриха зад няколко щайги. Многоточка ги забеляза и направи знак на дебеланата, че спира за днес. Тя само това чакаше, защото побърза да се шмугне зад една вътрешна врата, която водеше към столовата на фабриката.
Балоните се приближиха до Многоточка, тя разтвори ръце и ги прегърна. След това грабна една буква “х” от лулуто, което чакаше да се превърне в точка, и залепи с нея скъсаното място на джоба си. После нежно омеси балоните, докато ги превърне в точки. Накрая ги постави в джоба си.
Работи до късно вечерта. Произвеждаше нови и нови балони от устата си и ги превръщаше в малки черни кръгчета. После ги трупаше в щайгата. В залата стана тъмно, само луната през стъкления прозорец на тавана осветяваше помещението.
Първото, което усети Многоточка по пътя на своята свобода, беше боцкане от джоба. След това той започна да се надува, надува и прокъса крачола на червения й панталон. Показа се миниатюрно кафяво ботушче, като онези, които продават, закачени на ключодържатели. После тънко краче, а накрая се измъкна цяло малко момиченце с кафяво палто и шапка, под която изпълзяха кафеви кичури.
- Не може да бъде! – ахна Многоточка.
- Изобщо не приличаш на мен! – рече й малкото момиче. – На твое място досега да съм се махнала оттук.
- Ти да не си Лулу?
- А кой друг? – отговори спокойно тя.
- Хей, внимавай как говориш с мен – вирна нос Многоточка.
- Ще те измъкна оттук.
- Че аз не съм казала, че искам.
- Не си – каза Лу. – Слушай какъв е планът. Правиш една гигантска топка с дръжки отстрани. После ще се хванеш за нея, а аз ще я затупам и ще те изстрелям през прозореца.
- Не, ще се нарежа със счупени стъкла. А и ти няма как да се измъкнеш след това. Не става – поклати глава Многоточка.
Лу замълча и се загледа в прозореца на тавана.
- Аз съм измислена, така че ще остана тук, а ти ще ме измислиш наново... когато излезеш.
- Не! – кресна Многоточка и се учуди колко високо го направи. – Тук аз съм шефът. Ще дойдеш с мен.
Лулу повдигна рамене, прозя се, а после се намъкна отново в джоба.
Многоточка работи цяла нощ. От устата й излизаха все нови и нови балони, които тя грижливо омесваше и поставяше в щайгата. Малко преди зазоряване седна изнемощяла на пода. Скоро началникът й щеше да пристигне заедно с дебеланата. Щом се сети за това, тя се надигна тромаво. Грабна точките, които беше направила, и ги хвърли във въздуха. Те се подредиха една до друга като стълба до стъкления таван. Многоточка стъпи на първата. Олюля се, но след като подскочи няколко пъти и се увери, че няма да падне, постави крак на втората точка. Така тя се заизкачва нагоре, докато накрая стигна до прозореца. Опита се да го отвори, но той беше заключен. Паяжини го покриваха като домашно изплетени покривки. Тогава тя подсвирна на точките под себе си, те се събраха и се сляха в една. Момичето хвана голямата топка, която се получи, и я запрати в стъклото. То се разпиля на хиляди стъклени буквички и отвори небето пред нея. После топката отново се раздели на малки точки и образува път нагоре.
- Не натам, а надолу – викна им Многоточка.
Точките бързо заподскачаха в обратна посока. Когато Многоточка най-сетне благополучно стъпи на земята, хукна да тича през глава.
Тича, тича през страни и гори, долини и висини. Когато не можеше да се покатери върху някой връх, тя викаше точките си и те се нареждаха като стъпала пред нея.
Лу така и не пожела повече да излезе от закърпения й джоб. Само, докато си почиваха нейде из снежните върхове на Швеция, веднъж тя подаде отвътре своето първо и последно лулу. Ето го и него:
За Многоточка
и нейните страхове

много точки се събират
в джоба на едно момиче
те по дрехите извират
а оттам във многоточия.

с тях, кажете й да знае,
може да отиде, гдето пожелае!

сватбени поръчки!

"Подари ми приказка" започва да изпълнява поръчки за младоженци и влюбени!

понеделник, 21 февруари 2011 г.

Художествено мото на ПОДАРИ МИ ПРИКАЗКА!

Имало едно време момиче, което живеело в обикновена колба. През прозрачните стъкла тя гледала към целия свят. Но и целият свят можел да надникне през стъклените стени и да види момичето. Ето това й се приискало да промени.
Приближила се до стъклото на колбата и погледнала през него. Дъхът й нарисувал бял облак, който й попречил да гледа навън. Тогава тя покрила с въздишките си цялата колба. Така никой нямало да може да я вижда. Но колкото и усилия да полагала, белите облаци от дъха й бързо се изпарявали и колбата отново прозирала постарому.
Тогава й хрумнало да излезе от колбата и да се разходи. Направила го и хората престанали да я забелязват, защото вече не била момичето от колбата, а само едно момиче.
Върнала се посърнала зад стъклените си стени. Минала година и всичко вървяло, както преди. Веднъж обаче един човек се приближил и се огледал в стъклото от колбата, което отразявало лицето му като огледало. Докато го наблюдавала, изведнъж разбрала какво трябва да направи.
Започнала да му разказва приказка за самия него. Скрит зад някой от героите или показан в друг, той можел да бъде както видим, така и невидим. Човекът слушал, слушал за себе си и понякога толкова се захласвал, че спирал да вижда момичето, а което било още по-чудно - едновременно с това успявал да я види за първи път.
Ето как момичето от колбата променило всичко, което искало!

неделя, 20 февруари 2011 г.

Мъжка приказка!

НАРОВИТЕ СЕМЕНА

Когато листата на дърветата поруменеят и есенният вятър запее тъжна песен, старият горски магьосник започва да приема гости. Те, за съжаление, не са много любезни – отбиват се само за да поискат нещо. Но старецът няма нищо против. Гледа винаги да изненадва гостите си – прави го от скука и защото си е малко вдетинен.
Така една слънчева есен при него се отбил момък на име Найден. Той искал да спечели ръката на самата прекрасна принцеса и затова трябвало да победи царската войска само за два дни. Казал на магьосника, че бил най-бързият боец, но въпреки това едва ли щял да се справи с толкова много войници.
Магьосникът се съгласил да помогне на Найден. Старецът му дал купа с нарови семена и го предупредил да запази едно и за себе си. Щом ги посеел, от тях мигом щели да израстат големи нарови дървета. Найден не знаел с какво могат да му помогнат тези дървета и си тръгнал озадачен.
Запътил се към царството, а пред него се виела опашка от жени, облечени в черно.
- Защо сте тук? – попитал една от тях.
- Идваме да оплачем мъртвите си синове – рекла тя. - Предводителят на войската, Симеон, убива всички, които поискат ръката на царската дъщеря.
Найден подминал опашката и помолил пазачите да го пуснат при царя. Той го приел и когато момъкът влязъл, изгледал дрипавите му дрехи отдолу до горе.
- Къде ти е оръжието? – попитал царят.
- Нямам, Ваше височество.
Царят дал знак на пазачите да придружат момъка до войската му и им наредил да подготвят място за още един мъртвец, защото бил сигурен, че и Найден ще бъде убит.
*
Царската войска се разстилала като дъжд по цялото поле, всички въоръжени с оръжия от страшни по-страшни. Щом видели Найден да се задава, войниците настръхнали и насочили копията си към него. Той се втурнал срещу тях, промушил се през първите редици, прескочил вторите и се хвърлил право върху коня на Симеон. Грабнал ножа от ръката му и го допрял до врата му. Войниците не посмели да помръднат, защото сега техният водач можел да умре.
- Какво искаш? – попитал го през зъби Симеон.
- Дай ми войската си за една нощ и аз ще се предам – пошушнал му Найден.
- Хм – закашлял се предводителят.
- Ако го сториш, ще станеш герой за цял живот. Ако откажеш, и двамата ще умрем безславно – добавил момъкът.
Предводителят помислил каква чест го очаква. После погледнал към ножа, опрян в гърлото му, и дал съгласието си. Заповядал на войската си да се подчинява на Найден само за една нощ, а на следващата сутрин да го убие. После се отправил към дома си да си почине.
Когато останал сам с войската, Найден им заповядал да прекопаят бойното поле. Войниците се трудели до късно през нощта, защото земята била утъпкана и суха. Призори момъкът им раздал наровите семена. Всеки засадил своето и скоро се извили дълги смолисти дървета. Корените им запълзяли по рохкавата пръст и потънали в земята. Клоните им се раззеленили и накичили с пъпки. Положило всяко дърво дебелата си сянка.
Есенното слънце не бързало да се покаже, сякаш пазело Найден от присъдата, която сам си наложил. Но ето че лъчите му се провряли през облаците и се състезавали кой по-първо ще стигне до земята. Грейнала утринната зора, заблестели тъмнозелените листа на дърветата. Надигнали се корените като дълги поли на момичета. Гъста мъгла се спуснала от небето и покрила наровата гора. После се вдигнала също толкова бързо, а на полето се показали чудно красиви девойки със стебла, вместо глезени. Те разказали, че ако се грижат за тях всеки ден, ако ги поливат и прекопават, щели да народят куп деца...
В този момент се задал Симеон. Той бил облякъл униформата си с всички ордени за храброст по нея.
Огледал се и щом видял красивите девойки и разнежените си войници, извикал:
- Какво става тук?! Веднага ми доведете Найден.
Настъпила тишина, такава тишина, каквато се стели само в нарови гори върху пусто поле.
Двама войници се приближили до предводителя си, хванали го и го завели при Найден.
- Сега ти си нашият водач – рекъл по-едрият на Найден. – Кажи ни какво да сторим със Симеон.
- Смърт! Смърт! – разнесли се викове сред множеството.
- Не! – прекъснал ги Найден. – Дайте му лопата.
После наредил на Симеон да изкопае дупка, извадил от джоба си последното нарово семе и му го подал.
- Засади го!
Предводителят мълчаливо изпълнил заповедта. Спуснала се отново мъглата, а после се вдигнала. Всички ахнали, щом съзрели хубостта на най-красивата от всички девойки в полето. Тя протегнала нежната си ръка като цъфнал клон и погалила лицето на Симеон. Той паднал в корените й и заровил ръце в пръстта.  От очите му покапали едри сълзи.
- Защо плачеш? – попитала го красавицата.
- Защото трябва да те изкореня.
- Но ти ме създаде. Ако се погрижиш за мен, ще ти родя прекрасни деца.
- Аз воювам и убивам, не създавам.
- Но ти ще бъдеш славен водач! Не бива да постъпваш така.
- Ох, какъв водач съм аз... – въздъхнал Симеон и огледал войниците си, които току поливали, току почиствали дърветата си. – С войска градинари.
- Най-добрият – рекла девойката и го прегърнала с цъфналите си ръце клони.
През това време Найден понечил да тръгва към царския дворец. Но Симеон го спрял:
- А ти няма ли да посадиш дърво, Найдене?
- Не – отвърнал тъжно момъкът. – Семената свършиха.
- Какво да сторим за теб тогава?
- Вие сторихте достатъчно. Сега мога да се омъжа за принцесата.
Тогава войниците, и дърветата, и Симеон – всички до един му се поклонили. Найден им благодарил, сбогувал се с тях и се запътил към двореца.
Така той се омъжил за прекрасната принцеса. Вдигнали пищна сватба в наровата гора. Били поканени всички войници и техните нови семейства. Празникът отминал и Найден заживял щастлив и доволен с невестата си.
Но всяка сутрин стоял умислен пред прозореца на дворцовата спалня и гледал към полето, по което сега щъкали децата на войниците и жените със стебла. Прекрасната принцеса често го питала какво му е, но той никога не й разказвал. Минали години, Найден наблюдавал гората от нарови дървета, големите им червени плодове, после как се разпукват и от тях се раждат деца. Виждал и щастието по лицата на войниците. Едва сега разбрал какво си е сторил, като е дал последното си нарово зърно – той не можел да засажда повече дървета.
Дните минавали, а Найден тихо гаснел в нерадостните си царски покои. Една сутрин царедворецът влязъл при него и известил, че пред портите го чака цялата войска. Найден се зачудил какво ли искат хората му, след като не ги е повикал. Излязъл и видял Симеон да стои най-отпред с ръце зад гърба си. Найден се приближил до него и Симеон показал дланите си, свити в юмруци. Отворил ги и подал на приятеля си няколко нарови семена.
- Не знаем дали са вълшебни, но ги събрахме от нашата градина. Приеми този дар от нас – рекъл Симеон.
Щастлива усмивка се изписала върху лицето на Найден, който взел семената и на свой ред се поклонил на войската. На следващата утрин тръгнал на далечен път, за да сади своите вълшебни дървета. Говори се, че те поникват и по най-сухите земи в царството, а Найден се грижи за тях като за свои деца, търпеливо чака да дадат плодове и да събере нови семена.

От време на време и горският магьосник подучува тези слухове. Той всеки път се подсмихва, защото си казва, че Найден бил първият човек, който не послушал съвета му и въпреки това не сгрешил. Понякога старецът се улавя, че мечтае той пак да го помоли за помощ. Потрива ръце и се оставя да крои планове за новите чудеса, които ще му подари. Разбира се, тези мисли го спохождат, не за друго, а понеже скучае и открай време си е малко вдетинен.

събота, 19 февруари 2011 г.

четвъртък, 17 февруари 2011 г.

Приказка за психотерапевт!

Чернокоска и живото въже

Преди много години, край едно планинско езеро, в една колиба, живеела стара магьосница. Тя не пускала никой да се къпе в езерото и предупреждавала, че ако някой го направи, лошо му се пише. Разказвала на всички, че някой ден ще дойде една хубавица, която ще заживее на дъното му и това ще й осигури вечен живот. Но дотогава езерото трябвало да се пази чисто.
А езерото сребреело като детска сълза. Редки птици кацали край него и възпявали хубостта му. После отнасяли мълвата за бистрите му води из далечни земи.
Близо до езерото, между планинските скали се гушело малко селце. От него се стичали влюбени двойки да му се любуват. Някои не можели да се въздържат и се къпели в прохладните му води.
Старата магьосница се ядосала, че не спазват забраната й и щом се раждало тяхно дете, го отмъквала още в първата нощ след раждането и го хвърляла в езерото.
Минали години. Веднъж в селото се чуло, че Теодора Прекрасна, млада лечителка с чудна сила и хубост, се кани да посети езерото. Тя лекувала най-различни болести само като поговори с болния или му подържи ръката. Често помагала на хората да открият загубен роднина или вещ. Зарадвали се селяните, заприготвяли се за идването й, грейнала надеждата в къщите на много семейства.
Посрещнали лечителката с хляб и мед, помолили я да им помогне. Но тя не искала да прави нищо, преди да види езерото. Завели я там, а на брега изневиделица се показала старата магьосница.
-          Идвам да извадя децата от езерото. Ще ме пуснеш ли? – попитала Теодора Прекрасна.
-          Да – отвърнала магьосницата, - но ти ще потънеш вместо тях.
-          Проклетница, чудовище! – завикали селяните, които едва сега разбрали кой е отмъкнал децата им.
Теодора Прекрасна направила знак на множеството да замълчи. Щом селяните утихнали, се изправила на един камък, а вятърът нежно затанцувал по черната й коса.
-          Нека бъде, както пожелаеш – рекла.
Тя се сбогувала със селяните, изредили се те да й целуват ръка. После се покатерила на високата скала край езерото, погледнала за последен път назад, обърнала се и скочила в пропастта. След малко показала главата си от водата и източила снага във въздуха. Удължила се чак до брега, като направила мост от гърба си. По него тръгнали да се изкачват едно по едно децата от езерото, които вече били пораснали. Те стъпвали на брега и се запътвали към някоя от смаяните жени от селото. Така до залез слънце по гърба на Теодора Прекрасна се изкатерили всички деца. Накрая последно се покатерило и едно чернокосо момиченце. То се огледало, не разпознало майка си и се обърнало към лечителката.
-          Чернокоска – така се казваш, нали?! – попитала тя детето.
Изплашеното момиче кимнало, Теодора му се усмихнала и без да откъсва поглед от него се смалила и се скрила в езерото.
Магьосницата се изкискала и заподскачала – най-сетне щяла да живее за вечни времена. Селяните не забелязали радостта й, защото сега за тях също настъпил празник. Всички семейства в селото били от щастливи, по-щастливи. Прибрали те децата, зазвънял детски глъч из дворовете, напълнили се къщите. Забравили за добрината на Теодора Прекрасна и за Чернокоска. Момичето се скрило от тях и те не се сетили да я потърсят. Заживяло край езерото и се спотайвало от всеки, който се приближи до брега, а вечер, когато той опустявал, лягало върху камъните и зъзнещо от студ задрямвало нездравия си сън. През деня търсело ягоди и малини из близките храсти, за да се храни. Пиело вода от езерото и се къпело в него. Старата магьосница не го закачала, защото била предоволна, че Теодора е на езерното дъно.
Минали години, Чернокоска пораснала, но продължила да се крие край езерото.
Не щеш ли, веднъж оттам минал далечен пътник. Той бил с бяла брада, дълга до коленете, а дрехите му висели по него, окъсани и мръсни. Спрял се, изплакнал лицето си в езерото и седнал да си почине.
-          Ела, ела насам – рекъл, обърнат с гръб към храста, където се криело момичето.
То първо се огледало да види на кого говори, но нямало никой освен тях.
-          На теб говоря, момиче, приближи се – продължил той.
Чернокоска пристъпила колебливо напред. Поседели мълчаливо двамата и като се приготвил да става, старецът я попитал откъде е и какво прави тук. Момичето му разказало за лечителката, която го измъкнала от езерото заедно с другите деца и как се била скрила от селяните, за да не я приберат. Старецът изслушал внимателно разказа й, седнал отново и погладил брада.
-          Ако искаш да извадиш Теодора Прекрасна от езерото, аз мога да ти кажа как.
-          Да, кажи ми, дядо! – зарадвало се момичето.
-          Добре тогава, но първо ще трябва да ми изпереш ризата.
Чернокоска кимнала в съгласие и веднага се заловила за работа. Свалил дядото мръсната си риза и й я подал. Тя затъркала дрехата на брега – търкала, търкала цял ден, но мръсотията не излизала. Прала я три дни, докато накрая я проснала на един камък да изсъхне. Ризата светнала снежнобяла на слънцето. Чернокоска се уморила, очите й се притворили за сън, а ръцете й се разранили. Понечила да откъсне от дрипите си, за да ги превърже, но дядото я спрял:
-          Сега, още преди да е изсъхнала ризата ми, трябва да идеш до селото. Ще им кажеш всичко, ще направите въже от хора. Ще го спуснеш от скалата и ще извадиш Теодора Прекрасна от езерото.
-          О, не! – дръпнала се девойката. – Аз... не мога да ида при тях.
-          Знам, че те е страх – при тия думи Чернокоска се изчервила. - Но сега трябва да им се покажеш.
Тя погледнала към небето – слънцето греело, а светлосиньото небе не обещавало нито едно облаче. Свела очи към ризата – пара се надигала от нея.
-          Ще ида – въздъхнала.
Запътила се към селото, а от раните й капела кръв. Очите й се пълнели със сълзи, но тя стискала ръцете си и вървяла надолу.
Щом пристигнала, хората започнали да я заглеждат и да шушукат. Тя изведнъж се спряла, вдигнала високо глава и им извикала да се съберат. После разказала историята си и как могат да извадят Теодора Прекрасна от езерото. Сетили се селяните за добрината на  милата жена, която спасила децата им. Повярвали на Чернокоска и скоро от селото се извила дълга опашка от хора, които вървели мълчаливо след нея. Кръвта й продължавала да капе и силите на Чернокоска намалявали, но тя продължавало да върви.
Когато стигнали езерото, ризата била почти изсъхнала. Дядото побързал да нареди по-хилавите селяни отпред, а по-силните отзад и им казал всеки да хване съседа си за кръста и да не го пуска, докато не измъкнат Теодора Прекрасна от езерото. Сложил Чернокоска най-подир и й рекъл:
-          Ти трябва да държиш живото въже – а после й направил знак да мълчи и прошепнал. – Ако го изпуснеш, всички ще потънете в езерото.
Момичето го погледнало с ужас в очите, защото било толкова изморено, че не вярвало, че може да се справи с тази непосилна задача. Но дядото не отстъпил.
Тогава Чернокоска хванала кръста на последния човек с треперещи ръце, забила пети в пръстта и направила знак на хората да скачат във водата. Първият се засилил и скочил. След него, без да го пускат, се хвърлили и останалите. Мощна сила задърпала девойката към ръба на скалата. Петите й оставили кървава диря в пръстта. Тя се хлъзнала и паднала надолу в пропастта. Но косата й се закачила за едно дърво, расло от скалата, и всички увиснали във въздуха, закачени за нея.
Тя изохкала от болка – косата и ръцете й държали цяло въже хора. За миг си помислила дали да не отпусне ръце и да остави всички да потънат, защото болката била непоносима. Но после лицето на лечителката отново изплувало в мислите й – тази жена, която била всичко за нея. Тогава изопнала лице, стегнала ръцете си и започнала да тегли хората обратно. Теглила, теглила, теглила – всички се покатервали по раменете й и оттам на ръба на скалата. Накрая последна на въжето се появила и Теодора Прекрасна, все така мила и хубава. Хванала се за косата на момичето, покатерила се по нея, а после подала ръка на Чернокоска да я изтегли.
Момичето се добрало изнемощяло до лечителката. Те се прегърнали и стояли дълго така. Когато Теодора Прекрасна най-сетне я отделила от себе си, за да я погледне, раните й вече били излекувани. През това време старецът изчезнал и не се появил никога повече, а злата магьосница се уплашила толкова много от силата на момичето, че паднала като покосена и тозчас умряла.
Теодора Прекрасна заживяла в селото с Чернокоска като майка с дъщеря, сякаш никога не се били разделяли.
След като всичко преминало, селяните дълго се чудели защо лечителката не се е спасила сама, след като притежавала чудодейни сили. Ще кажете, защото така се случва в приказките. Но ако питате мен, нито хората от живото въже, нито белобрадия старец, нито дори злата вещица са можели да й помогнат. Имало е само един човек, който е бил способен да го стори и това е Чернокоска - нейното малко ранено момиче.

По-конкретно

ПОДАРИ МИ ПРИКАЗКА предлага решения както за компании, които осъзнават нуждата от художествено мото на интернет страницата си, така и за оригинални подаръци на любими хора, приятели, колеги.
Ако сте компания или организация и желаете да поддържате висок професионален имидж, без да изглеждате недостъпни за определени групи от клиенти, художественото мото на интернет страницата ви може да изпълни и двете задачи.
То представлява визитна картичка за вашите клиенти, защото пресъздава моменти от създаването на компанията ви или предава послание за целите ви в оригинален художествен сюжет.
Изборът на клиента често се влияе от първото впечатление, което ще създадете. Кой текст смятате, че ще се изчете докрай – този, в който подробно разяснявате дейността си или увлекателен художествен разказ за същото?
По зададени от вас критерии създаваме история, в която любимият ви човек е главен герой. Вие му я подарявате в малка книжка, CD, календар, специален плик или mp3 файл.
Ако поръчате приказка на вашето дете, съпруг, майка, приятел, колега, историята може да е биографична или по събитие от неговия живот, а стилът – какъвто пожелаете.  Ефектът - да разсмеете любимия човек, да го разплачете от радост или и двете едновременно.
Твърде вероятно е това да е първият и единствен разказ, написани специално за него, и най-милият подарък, който ще получи за празника си. Помислете дали вие да сте човекът, който ще му го поднесе.

сряда, 16 февруари 2011 г.

Можете да поръчате разказ или приказка в стиловете: любовен, мистерия, ужас, детски, комичен, трагичен и др. Ако желаете може да се имитират и похватите на писане на даден автор.
Прочетете първата история за себе си! Може би никога не сте били главен герой или никой никога не е писал за вас? Изберете какъв искате да бъдете - смелия победител или злия магьосник на офиса, любимият на жените или мъжът със страшната маска, дивата нимфа или жестоката вещица. Подарете историята на близък човек, колега или детето си. Гарантирано ще го спечелите!

Подари ми приказка!

Какъв подарък може да зарадва по еднакъв начин любимия за Св. Валентин, детето ми за Коледа или скъп приятел? И лъснатият ми шеф, и шантавата ми съседка, и личният ми лекар, и любимата ми учителка, и познатия ми програмист, и дори колежката, която не харесвам - всички до един искат ИСТОРИЯ ЗА СЕБЕ СИ! Тя може да е разказ, приказка или стихотворение. Вие решавате дали ще разсмива, разплаква или интригува, дали ще шепне нежни слова или ще разказва ужасии. Главният герой е човекът, на когото подарявате неговата история в малка книжка с 3-4 страници! За да подарите най-специалния подарък са ви нужни една седмица и имейл за връзка: kukurzliak@gmail.com. Ако не сте като приятелката си, чието хоби е да щъка по магазините, ако не искате да отделяте от свободното си време, за да майсторите нещо "уникално", а после да замервате коша с творението си, имате още една възможност да поднесете специален подарък на специален или може би не толкова специален човек. Направете го главен герой! ПОДАРЕТЕ МУ НЕГОВАТА ПРИКАЗКА! И той ще запомни подаръка ви!