събота, 9 юли 2011 г.

Царят на горите - приказка за winners

Царят на горите

Когато някой чуе за царят на горите, обикновено си представя една гора и нейния цар. Но нека бъдем наясно. Тук става дума не за кой да е, а за царят на горите, на всички гори. Представете си само – това са цели 40 милиона кв.км. от земната повърхност.
Ако трябва да бъдем честни, той не винаги е бил цар, всъщност неговата история започва много много отдавна...
В една топла балканска страна, нейде в югозападна Европа, живееше млад строен мъж със слънчева коса и очи с цвета на разлистена гора. Името му беше Деян. Когато се усмихнеше, разсмиваше всички край себе си; когато минаваше край девойките и им кимваше за поздрав, сякаш купа с въздишки се плисваше зад него. Заловеше ли се с нещо, всички знаеха, че то ще бъде завършено. Затова съседи и приятели често го молеха за помощ. Работеше, където му попадне, и никога не се разделяше с приятеля си – пощенския гълъб. Често го изпращаше да му донесе новини или сам пращаше такива – понякога по сто пъти на ден. Разхождаха се из планини и гори, из долини и морета.
Веднъж в една дълбока гора отвъд много планини гълъбът на Деян летеше напред и когато се завърна, запляска с криле. Без да се колебае, Деян тръгна след него и стигна до човек, който лежеше до едно дърво. Кракът му беше заклещен в капан, а на мястото където зъбците бяха захванали глезена, се беше образувала рана.
- Не се бой, сега ще ти помогна.
Деян освободи крака, свали ризата си и го превърза. После изпрати гълъба си да доведе още хора, за да пренесат ранения мъж до близкото селище.
- Как да ти се отблагодаря? – промълви човекът.
- Имам си всичко, само принцеса не съм си намерил още... – пошегува се Деян.
Но човекът изглежда не разбра шегата и заговори бавно.
- Има легенда, че в тази гора се намира най-красивата жена на света. Но тя е скрита в свещеното дърво. Ако го намериш и отчупиш клон от него ще оживее, а ти ще се превърнеш в цар на горите...
- Хей, хей – аз само се шегувах! – прекъсна го Деян.
- Да, но аз не се шегувам – мъжът пое дъх и продължи. – Според легендата само мъж, който притежава голяма вътрешна сила може да отчупи клон от това дърво.
- А как да открия това дърво, за да проверя дали пък случайно това не съм аз? – подсмихна се Деян.
- Ще го познаеш. Стеблото му прилича на женско тяло...
- Започва да ми харесва...
- Много мъже го търсят в различни гори, но само най-упоритият ще го намери.
- Добре, добре. Остани със здраве – каза Деян и помаха на хората, които вече се задаваха.
Късно вечерта, когато младият мъж се завърна вкъщи, той се събу и легна, изтощен на леглото. Вечерта му се присъни дървесната девойка. Косите й блестяха и се вееха като клони, тя му се усмихваше и му махаше да дойде при нея. Но колкото по се приближаваше, толкова тя се отдалечаваше. Сутринта се събуди със съжаление. Така му се искаше да продължи да е с нея в съня си.
Докато се приготвяше за обикновената си обиколка, гълъбът кацна отново на рамото му.
- Какво има сега? Да не би някой друг да се е заклещил...
Облече се и тръгна след гълъба си, който нетърпеливо го водеше напред. Когато спираха да починат, гълъбът бързаше да продължат. Изминаха дълъг път, спяха в различни села, прекосяваха реки и долини, но Деян не се завърна у дома, докато не видя къде ще го отведе гълъбът. Накрая стигнаха до един хребет, покрит с широколистни гори.
Навлязоха на стъмване и се подслониха под едно дърво. Вятърът шушнеше в оголелите му клони. Пълнолунието го огряваше в призрачна светлина.
Деян и гълъбът му бяха толкова уморени, че не забелязаха нито луната, нито призрачно осветеното дърво. Изгревът ги обля и скоро се размърдаха. Деян се надигна, за да се поразтъпче. Гълъбът му не се виждаше наоколо. „Сигурно е отишъл да търси храна.”, помисли си Деян. Вдигна глава да огледа дали птицата не е кацнала на някой от клоните и що да види.
Ахна, а след миг и гълъбът се завърна. Двамата дълго гледаха клоните, обикаляха около дървото и не можеха да повярват на очите си. Стеблото му беше като тяло на жена, клоните като ръце, а в горната част дори се различаваше лицето й. Деян поглади глезените на дървесната жена. „Момиче мечта!”, рече си и се усмихна на собственото си остроумие. После се протегна да стигне някой от клоните, но те бяха твърде нависоко. Започна да се катери, ала кората на дървото беше толкова хлъзгава, че няколко пъти падна на земята. Изпрати гълъба си да му донесе клонче, но и малките клони се оказаха жилави. Колкото и да се опитваше, гълъбът не можеше да откъсне нито един.
Изморен, Деян седна при стеблото и се облегна на него. Как, как можеше да достигне до клон от свещеното дърво? Докато мислеше какво да стори, погледът му се спря на гълъба, който ровеше в пръстта. Деян хвана един камък и започна също да я разравя. Копаеше все по-надълбоко и по-надълбоко. „Ще се уплаши да не стигна до корените й, ще се наведе да ме отпъди и... тогава ще откъсна клон от нея.”
- Не – чу се зад него. Деян се обърна и видя странно дърво в близост до нея, чиято кора беше изпъкнала като човешко око.
- Какво?! Ти говориш? – учуди се още повече той.
- И още как.
- Сигурно ми се привижда.
Ех, поредния, на който трябва да обяснявам за какво иде реч... А после той дори няма да повярва какво му се е случило – продължаваше да нарежда дървото.
- Добре, добре. Кажи как да стигна до нея? – рече Деян нетърпеливо.
- Охо, той иска да стигне до клоните й... ах, ах, ах – засмя се дървото. – Все пак държа да отбележа – ти си първият, който реши да попита. Останалите бягат през глава, а после дори не разказват за случката в гората. И как иначе? Ще ги сметнат за луди.
- Та?!
- Та... към дамите, пък било то и дървесните, се подхожда нежно. Говориш й колко е хубава, поливаш я, почистваш около нея и си винаги на нейно разположение.
Деян погледна дървото косо.
- Ами ако не трябва да слушам съветите ти? Явно досега никой не е стигнал до клоните й.
- Едва ли си ти – върна му го дървото. – Избраникът щеше знае как да направи всичко.
Деян прекара остатъка от деня край дървото. Колкото и да подухваше вятър, не помръдваше клонче. Това дърво сякаш беше замръзнало. Той го обикаляше, а гълъбът кацаше от клон на клон. Вечерта младият мъж изпрати птицата до родния си град със специална заръка.
А самият той се подслони до основата на дървото и се подготви да задреме.
Измина цял месец преди гълъбът да се завърне.
Малко след него вървяха множество хора. Някои от тях носеха огромни кофи с вода и чанти, пълни с всевъзможни неща. Те огледаха дърветата наоколо и започнаха да ги украсяват с бели ленти. Поливаха ги, почистваха старата им кора, варосваха ги, за да ги предпазят от насекоми.
Приятелят на Деян, Наско, беше дошъл с цялото си семейство. Те си разгънаха шатра и се приготвиха да заживеят на мястото. Силвия, съпругата на Наско, се грижеше за листата. Тя редовно ги премиташе и отвреме на време подвикваше на децата, които не спираха да се катерят по околните дървета. Баба Лили от тяхното семейство пък готвеше толкова вкусно, че по обед всички се събираха край огъня, похапваха, пийваха и се веселяха. Тогава Наско изваждаше от любимите си пури и двамата с Деян димяха, докато разказваха истории на останалите.
Ина координираше дейностите или по-скоро си записваше кой какво прави. Тя обичаше да досажда на всички, но настъпеше ли 5 часа, грабваше чантата си и се отдалечаваше. Никой не знаеше къде отива, но всяка сутрин се появяваше отново и започваше всичко отначало.
Деян често минаваше и поправяше работата на останалите. Той ту се отдалечаваше, за да изхвърли ненужните листа, ту носеше цветя от по-отдалечени места, които искаше хората му да засадят. Беше замислил да направи жива градина край свещеното дърво със стотици вида цветя. Може би това щеше да й хареса, може би това щеше да я смили.
На дървесната девойка той се беше отдал изцяло. Разказваше й как ще си измайстори истински дървомобил, макар тя да не му отговаряше. Тогава щели да препускат по целия свят заедно с вятъра, да ходят на най-красивите места и да бъдат много щастливи. Колкото повече време минаваше, толкова повече Деян се влюбваше. Така искаше да узнае истинското й име, да се разходи с нея, да я целуне. През цялото време той нито за миг не помисли, че тя няма да оживее.
Вечер, когато слънцето гаснеше и обливаше дървесната девойка във всички цветове на дъгата, той сядаше и й се любуваше.
Дървото със зеленото око често проскърцваше с клони, докато мърмореше. Какви били тези щуротии, дървесната девойка никога нямало да се омъжи за него. Как можел да стъкмява сватба, преди да я е попитал, още повече как щял да се ожени за нея, ако тя имала стебло вместо бедра и клони вместо ръце...
Една ранна утрин Деян извади пура от любимите си и се настани до свещеното дърво, за да погледа разпуканите пъпки по него. Те едва се показваха, но вече шареха дървото с нежните си розови цветове. Той попуши, помълча и рече:
- Ще те оставям, хубавице. Явно не аз съм избраният.
Тогава чу как се раздвижват клоните на свещеното дърво – за първи път откакто бяха заедно. Нежните му, светлозелени листенца се поклатиха, сякаш му махаха за първи път. Пъпките изведнъж избуяха в прелестна розова феерия, стеблото се заклати, а корените й се заизмъкваха един по един. Изведнъж стеблото й се раздели на две, дървесната девойка се обърна, скочи на земята и отметна корените си назад. В този миг те пропълзяха до главата й, лиснаха се като косите на изкъпана девойка и цялото й тяло оживя. Бели цветове от съседните дървета се разлетяха и струпаха по голото й тяло. Изтъкаха й най-ароматната бяла рокля, а едно се затъкна и в косата й.
Деян заотстъпва назад, но тогава девойката взе да пристъпва към него. Следваше дъха му и се превръщаше все по-бързо в човек. Накрая го прегърна и целуна. Изведнъж всичко засия и зад нея започнаха да оживяват едно по едно няколко дървета. Едно, две, три, четири, пет... от красиви по-красиви жени. Роклите им бяха светлозелени или тъмнорозови. Дълги, къси, с коланчета и ветрила в ръце, те наобиколиха приятелката си. Изглежда дълго се бяха гласили за нещо много специално.
Деян не смееше да продума, за да не развали магията, но накрая се престраши и рече:
- Как се казваш?
- Марина – пошушна дървесната девойка.
Той я хвана за ръка, а всичките им приятели се събраха зад тях. Двамата се ожениха още същия ден, а дървесните девойки бяха шаферки на сватбата. Хората не можеха да се нагледат на булката – никой не беше виждал по-хубава девойка през живота си. За нея дървесните шаферки затанцуваха специален танц – танцът за новата царица. Тя най-сетне беше намерила своя цар и сега всички можеха да празнуват.
Минаха дни, месеци и години...
Дърветата позабравиха за царската сватба, а хората тръгнаха отново по задачи. Деян и неговата любима, Марина, заживяха весело и щастливо в голямата гора. Скоро се очакваше да имат и свое дете. Неговото сърчице туптеше в различен ритъм от този на майка му. Когато баща му допреше ухо до корема, той можеше да го чуе. За бебето Марина често казваше, че може би се е появило още в кората й заради тяхната любов. Това било така, защото само любов, която се поливала и почиствала редовно, можела да дава живот. Тези думи не бяха по-различни от изреченото от стария дървен мърморко със зеленото око, но от устата на Марина, прозвучаха като предсказание за дълги щастливи дни.
Между другото дървеният мърморко продължаваше да негодува за всички неща, за които можеше да измисли причина да негодува. Именно той спечели сърцето на секретарката Ина и тя остана в гората оттогава до дълбоки старини. След дългогодишно търсене, тя най-сетне беше намерила своята половинка.
Да бъде цар на горите не беше лесно за Деян. Трябваше да съблюдава кога изгрява слънцето, дали не пече твърде силно, да пълни реките с вода, да обира листата наесен. Понякога се налагаше да ги гори и какви ли още не неща. Но Деян беше първият цар, който съумя да използва гората и по друг начин. Той вечно препускаше със своя дървомобил от единия край на света до другия и плашеше Марина с високите си скорости. Продаваше дърветата, от които се правеха мебели за хората, превозваше ги, разговаряше със слънцето, ветровете и облаците. Случваше се да работи и с дървеняци, пък даже и с техните дървеници, но се беше научил бързо да се справя с тях.
А вечер, когато небето се обагряше в разноцветни краски, Деян отново вадеше своята пура и задимяваше. Затова ако някога в далечината преди залез слънце видите бяла мъгла над някоя река или в дълбоката гора, то не се съмнявайте, че царят на горите е там, пуши и се забавлява.
Мислите, че това е то. Приказката за царят на горите завърши. Ала не, истината е, че тази приказка едва сега започва... В нея ще се появят нови герои, като неродения Бобо, а ще изчезнат други като Ина и нейния Дървен Мърморко. Само едно нещо ще си остане същото, а то е, че царят на горите, Деян, винаги ще получава онова, което иска. Където и да иде, той ще организира всички и всичко, преди да се е случило каквото и да било, или ще се осланя на своя гълъб, който ще го води на нови места. Веднъж го попитах как прави тези неща. А той ми отвърна:
- Като си представиш, ама наистина си представиш, че си цар Тогава може и да забравиш, че това е само представа...
www.podarimiprikazka.com

неделя, 3 юли 2011 г.

За тестването и приказките!

Тестването като структура и последователност от определени операции, взаимосвързани посредством определени етикети, е същото като да напишеш роман :)