сряда, 8 юни 2011 г.

В Public Republic - курсове по творческо писане!

В Публик Републик се провеждат курсове по творческо писане и литературни консултации с участие на двамата най-страхотни преподаватели по творческо писане в България - Кристин Димитрова и Владимир Трендафилов!






Рецензии към конкретен текст или книга от авторитетен литературен критик или писател
Мнение, препоръки за литературен или публицистичен текст
Консултация към журналистически текстове
Консултации към драматургични текстове (сценарии за игрални и документални филми, театрални пиеси, Script Doctoring)
Консултации по литература за ученици и студенти

Курс творческо писане

Изграждане и развитие на умения за създаване на литературен текст (поезия и проза) и журналистически статии
Курс по творческо писане на драматургичен текст (филмови сценарии, театрални пиеси)
Индивидуални задачи, упражнения, анализ и оценка
Препоръки за провокиране на креативното мислене
Издаване на сертификат

Допълнителна информация за литературните консултации.
Проф. дфн Милена Кирова (главен консултант),
доц. Владимир Трендафилов, доц. Магдалена Костова-Панайотова, Керана Ангелова,
Петър Чухов, д-р Юлия Йорданова,
Вяра Жекова, Живка Симова, Людмила Йорданова
За повече информация: artstudio@public-republic.com
Допълнителна информация за курсовете по творческо писане.
Кристин Димитрова (проза и публицистика)
Петър Чухов (поезия)
Керана Ангелова (проза и поезия)
Вяра Жекова (драматургия)
Живка Симова (интерпретативно съчинениe и есе)
За повече информация: artstudio@public-republic.com

събота, 4 юни 2011 г.

Глутници - приказкотерапия

Глутници

Тодор обичаше да се заседява пред компютъра вкъщи. Почти не излизаше и нямаше много приятели. До скоро работеше като секретар в градския съд, докато един ден внезапно не реши да си търси друга работа. Нито знаеше каква точно, нито искаше да мисли за това. Сега беше събрал пари, които да му стигнат за около година. Нахвърли в раницата си няколко чифта дрехи, сандвич, шише с вода и фенер, заключи апартамента си и тръгна по улицата. Прекоси целия град пеша и продължи нататък. Вървеше почти без да спира. Скоро започна да се смрачава. Наоколо се простираха ниви, едната – слънчогледова, другата – пшеничена, третата – с избуяли бурени.

В далечината по пътя се появи неясният силует на куче. То се движеше право към него. Тодор пое дълбоко дъх, за да потисне страха си, и продължи напред. Колкото повече се приближаваше към животното, толкова по-сигурен ставаше, че то не е куче, а нещо по-голямо. Вече можеше да различи сивия цвят на козината му. Когато видя бялата украса около дръпнатите му очи, разбра, че беше вълк. Сърцето му затупа като картечница. Той спря, без да посмее да погледне животното в очите. Вълкът го обиколи и подуши от всички страни, после седна пред него. Тодор протегна трепереща ръка и го помилва. После направи крачка напред и вълкът стана. Тръгна и вълкът го последва. Тодор се усмихна и продължи. Трябваше да се учуди на поведението на вълка, не по-малко странно от неговото, но не го направи. Щом Тодор можеше да върши необичайни неща, беше съвсем обичайно да ги прави и целият свят.

Вълкът придружи Тодор до първото селище, което се откри пред тях. После спря и тръгна в обратна посока, без да се сбогува. Тодор не се опита да го спре. Спусна се към селото и кучетата го посрещнаха с груповия си лай. Почука на първата врата, която видя. Отвори му прегърбена жена:

- Какво искаш, момче?

- Само да преспа на топло, бабо, ще си платя.

Жената отвори вратата по-широко, огледа го и му направи знак да влезе. Тодор започна да бърка в джобовете си за пари, но старицата го спря.

- Ял ли си? – попита тя.

Тодор не отговори, а хвърли поглед към печката в дъното, където къкреше тенджера с боб. Жената напълни една паница, извади хляб от долапа и му ги подаде. Тодор не си спомняше да беше ял по-вкусно нещо през живота си. Когато се насити, старицата мълчаливо му постели в съседната стая и го покани вътре. По стените висяха окачени черги, а в дъното имаше нафтена печка. Надвеси се над нея с кутия кибрит и след няколко опита, я запали. Стаята се затопли, но без да изсуши въздуха. Тодор поблагодари, събу се и се мушна между завивките, които ухаеха на сапун. Спа до късно на следващия ден, а когато се събуди, надникна през прозореца и видя, че бабата хранеше кокошките си на двора. Приближи се до печката. Там изстиваше прясно сварено мляко. Тодор пое дълбоко от мириса му, а после излезе на двора.

- Добро утро – поздрави той.

Жената вдигна глава от хранилките, където ръсеше жито, и рече:

- Бог дал добро. Седни да хапнеш, момче. Издоих кравите сутринта.

- Благодаря, бабо, но ще тръгвам.

- Не може така. Трябва да се закусва, казваше го моята майка, а на нея й го е казвала нейната...

Тодор се опита да се възпротиви, но не можа. Той отпусна рамене и влезе след нея в къщата. Тя грабна един черпак от чекмеджето до печката.

- Викай ми баба Мара. Гледам две крави и продавам мляко на един търговец. Криво-ляво преживявам. А ти що правиш, чедо, по наште места?

- Търся си работа.

- Аз мога да питам някой из село...

Баба Мара се изви към него, изпечените й ръце още държаха черпака. Остави го внимателно и се приближи до Тодор. Отметна една от белите си плитки назад и рече:

- Я да ми помогнеш днеска. Ще изведеш кравите на паша.

Тодор кимна и стана да иде до обора, който трябваше да е в задния двор. Взе една пръчка и ги поведе към нивята извън селото. Скоро се озова на същото място, където го беше оставил вълкът. Огледа се дали няма да го зърне пак, но го нямаше. Кравите го поведоха към близката гора. Тодор вървеше след тях до една влажна поляна, където те спряха и загризаха стръкове трева. Слънцето се процеждаше през дърветата и подхвърляше кръговете си във въздуха. Иззад шипковия храст отсреща се подаде същият вълк. Той мина край кравите, а те сякаш не го забелязаха. „Не трябваше ли да се уплашат?”, помисли си Тодор. Вълкът дойде право при него, изправи се на задните си лапи върху дрехите му и го погледна. Тодор понечи да се дръпне, но нещо го задържа. Втренчи се във вълчите очи, гмурна се в тях като риба. Кравите ги наблюдаваха няколко минути. След това хукнаха през гората, а Тодор побърза да ги последва. Не искаше да ги загуби и да разочарова старицата, която се отнесе така добре с него. Прибра ги в селото, влезе в двора, а там, застанала до обора, го чакаше баба Мара:

- Много бързо ги караш, момче. Ще ги умориш и няма да дават мляко.

Тодор искаше да й разкаже за странната си среща с вълка, но реши, че няма да му повярва и замълча. Сбогува се с нея и се прибра в града.

Влезе в първата книжарница, край която мина, запъти се към енциклопедиите и отвори една за животни. Намери статията за вълка и зачете. Когато стигна в средата, пръстът му спря на следното изречение:

„Вълкът обикновено се отделя от глутницата си, когато е готов да създаде своя.”

Тодор се усмихна за първи път, откакто беше напуснал работата си, затвори шумно енциклопедията и изскочи навън. Хукна по улицата и се прибра право вкъщи. Изкъпа се и се залови за работа.

Отиде в кравеферма и купи десет крави с парите, които беше събирал цяла година. След това намери шофьор на камион, който да ги закара до къщата на баба Мара. Уговори се с него да помага на старицата срещу добро заплащане.

Днес Тодор има своя фирма за компютри и е най-богатият човек в града. На входа пред голямата му къща може да се види малък каменен паметник на вълк.

автор: Диана Петрова

www.podarimiprikazka.com

Две - приказка за рожден ден

Две

Две

Лилия беше висока и кокалеста, с дълга кестенява коса, която се стелеше по раменете й като водопад. Красотата й не беше нито кукленска, нито фатална, но тя излъчваше копнеж по неосъществими неща и една сладка безнадеждност, на която малко мъже можеха да устоят. Чарът й отразяваше вътрешния сблъсък на две на пръв поглед несъвместимости, които тя отчаяно се опитваше да помири – математическата и романтическата си същности. Лилия беше може би единствената жена в България, която се влюбваше освен в мъже, и в иконометрични модели. Тя можеше да се взира с часове в числата и формулите, и подобно на хората, които обичаха да редят пъзели, изпитваше интелектуален екстаз от заниманието си. Но формулите и числата за нея не носеха баналния смисъл, който всички хуманитаристи биха вложили в тях. Те не бяха просто предизвикателство за ума й, а чиста форма на красота като диамантена скулптура, скрита между усойни скали.
Склонността на Лилия да търси красотата във всичко край себе си я караше да приема всеки ден като рожден. Тя живееше в едно непрестанно очакване да се прероди по айнщайновски и на моменти това я правеше нетърпелива. Хайде, кога най-сетне щеше да срещне любовта на живота си, кога децата в Африка щяха да спрат да гладуват и кога... сърцето й щеше да се успокои? Работата й в БНБ беше истинско спасение за тревожната й душа. Тя обичаше тази работа не само заради това, че й позволяваше да се докосва до любимите й числа, а и защото я държеше стъпила на земята. Сякаш ако не беше старата красива сграда, в която работеше, тя щеше да отлети завинаги от земята.
Всяка сутрин Лили си правеше малка разходка на втория етаж в банката, който наричаха „бел етаж”. Човек би си помислил, че много искаше да работи именно тук, защото там се намираха кабинетите на ръководството и заседателните зали. Но единствено нейният любим, Богомил, знаеше истинската причина. Тя винаги разглеждаше бюрото на банков чиновник от трийсетте години с автентична пишеща машина, изложено на етажа. Мястото я привличаше със сила, която тя не можеше да си обясни другояче, освен като глупава прищявка. Веднъж, когато никой не се виждаше по коридора, тя не можа да удържи любопитството си и прескочи въженцето, което отделяше бюрото. Отблизо машината беше великолепна, сякаш беше събрала цялата мъдрост на времето и безвремието в себе си – нещо като модел за всичко.
Лилия се огледа крадешком, а после натисна копчето с цифра две. Никой не би могъл да каже защо избра това копче, най-малко пък самата тя – просто така й хрумна. То изщрака в празното пространство, сякаш обявяваше старта на състезание. „Състезание със самата мен...”, помисли си Лили и се усмихна на собственото си остроумие. Когато отдели пръста си, копчето не искаше да се прибере обратно. Тя защрака с треперещи ръце по него, но колкото повече се опитваше да го върне на мястото му, толкова повече то се изваждаше. Моментална вълна на ужас мина през цялото й тяло. Ами ако откриеха, че тя го е счупила... вече имаше отпечатък от пръста й върху него. Лили вмъкна тънките си пръсти в зейналото пространство между него и другите копчета и го измъкна, мушна го в джоба на жилетката си и се запъти бързо към работното си място.
Днешният ден не можа да се съсредоточи в работата. Чакаше с нетърпение да се прибере вкъщи, да преспи Денис, четиригодишния й син, и да разгледа на спокойствие копчето.
Когато това се случи, тя го извади внимателно от джоба си под нощната лампа и започна да го разглежда. То беше съставено от две части като миниатюрна кутийка. Лили се опита да ги раздели и какво беше учудването й, когато стори това без забележително усилие. Вътре в копчето бяха свити две хартийки. Лили разви първо едната много внимателно. Духна, за да изпъди праха и видя следното:

y (t) = Ay (t)+ E Zy (t-1)+Cx(t)

Очите й блеснаха като на дете, открило играчката, за която е мечтало. Когато разтвори втората хартийка, учудването й премина в ужас, защото върху нея беше изписано собственото й име. Тя стоя втренчена в двете хартийки известно време, после ги сви внимателно и ги прибра в копчето. Него Лили скъта обратно в джоба си и легна. Въртя се дълго, без да може да заспи. Тази формула приличаше толкова много на иконометричен модел, стига неизвестните да имаха своите стойности... Но името й, какво правеше там? Сигурно беше глупаво съвпадение и все пак... какво съвпадение?!
Лилия задряма призори и скочи, щом часовникът я събуди. Изпрати детето си на детска градина и се натика в метрото. Близо до нея се държаха две близначки на около трийсет години – те бяха облечени еднакво и я гледаха, без да отместват поглед. Лили понечи да се скрие, но хората бяха натъпкани във вагона като шишета и не успя да помръдне. Никога не слушаше оператора, който съобщаваше спирките, но сега... „Следваща спирка е... Гладната земя”. Лили подскочи и се огледа трескаво. Да не би да сънуваше? Ощипа се, взря се в близначките, те започнаха да протягат ръце към нея. В този момент вратите се отвориха и Лили изхвърча като попарена на станцията. Втурна се към ескалатора, а навсякъде имаше надписи – „Гладната земя”. Изкачи се и излезе от подлеза, който беше напълно непознат за нея. На повърхността вятърът вееше безжалостно, а слънцето блестеше в очите й. Навред имаше само пясъци и нищо друго. В далечината се виждаха колиби и тя без да се двуоми се запъти натам. Посрещнаха я полуголи тъмнокожи, накичени с много гривни и шарени препаски вместо панталони. Те й говореха на неразбираем език и сочеха с копията си към колибите. После доведоха белокож човек, облечен досущ като тях. Той я огледа от всички страни и обясни на чист български, че бил открит като бебе в пустинята и племето го осиновило. Те знаели предварително, че ще го намерят, защото така пророкували великите духове. Той владеел племенния език и български, като на втория никой не го бил учил. Очаквал този момент цял живот, защото мисията му била да разведе Двойната жена из Гладната земя. Тя отговаряла изцяло на описанието на духовете и белокожият понечи да я хване за ръка.
На Лили тези самопризнания й дойдоха в повече, причерня й и тя се отпусна в ръцете на един чернокож зад нея.
Събуди се, като не знаеше колко време е минало. До нея стоеше белокожият, който само ѝ се усмихна.
- Хапни, защото те чака тежък ден – рече той.
Лили не отговори, само размърда ръце. Тя стана, а чернокож мъж й донесе паница с шепа храна, която Лили виждаше за първи път. Докато дъвчеше бавно, реши, че ще следва този белокож, който не познаваше, макар да не знаеше накъде я водеше и какво се случваше с нея.
Малко след като се нахрани, тръгнаха през пясъците и скоро стигнаха до друго селище. Там миришеше на гнило и имаше много чернокожи деца, които бяха толкова слаби, че не приличаха на човешки същества. Сърцето на Лили се късаше, като ги гледаше, но белокожият не се задържаше много и продължиха нататък. Вечерта отседнаха в едно селце, където племенния вожд им поднесе единствената храна, която имаха. Лили отказа, като направи знак да я даде на някое от децата.
- Ако искаш да ни помогнеш, трябва да разгадаеш формулата от копчето – рече белокожият.
- Откъде знаеш за него? И защо ми показваш всичко това?
- Защото само ти можеш да помогнеш.
- Как така само аз... аз съм един банков служител от България, бас ловя, че не знаеш къде се намира тази страна.
- Знам, защото и аз съм оттам – отвърна кротко белокожият.
- Виж, цялата тази история е абсурдна и аз не знам...
- Ще се върнеш при любимите си хора едва когато успееш да ни помогнеш. Освен това ще получиш и награда...
- Не ми трябва награда, върни ме обратно при семейството ми, дивак такъв! – изкрещя Лили, която не можеше да слуша повече тези врели-некипели.

Белокожият я хвана за лакътя и я стисна силно. Тя се опитваше да се отдръпне, но той продължаваше да я стиска. Накрая внезапно й се приспа и се отпусна назад.
Събуди се в прекрасна зелена долина. Край нея подскачаха и си играеха сърнички. Беше сама. Стана и сърните се подплашиха. Хукнаха да бягат, а после се спряха в долината, ширнала се пред нея. Лили се вгледа в тях. Боже мой! Бяха се наредили така, че изобразяваха формулата от копчето. Какво се случваше?! Нима полудяваше? В миг се сети за детето си и за любимия, когото не беше виждала цяла седмица преди тези странни събития. Изпита страх за тях и страх за себе си – може би никога нямаше да ги види отново.
Насочи се към сърните, а те тръгнаха едновременно, без да се разместват. Пазеха известно разстояние от нея и се движеха, така че продължаваха да изобразяват формулата. Всичко й приличаше на филм с ужаси, но като че ли това изостри сетивата й. Лили вървеше и се връщаше към мислите си отпреди странните събития. Тази формула така приличаше на иконометричен модел... какви ли можеха да са стойностите на неизвестните? В този миг сърните започнаха да се разместват. След малко те изобразяваха неизвестните по различен начин. Лили изведнъж спря и се почеса по главата. Всички сърни също спряха. Тя реши да ги провери и мислено прехвърли едно от неизвестните от другата страна. Те веднага се пренаредиха като огледало на мисълта й. Опита пак, същото...
Тези животни четяха мислите й като техен двойник. Числото две се появи отново в съзнанието й. То беше виновно за всичко, това проклето число. Сега се присети и за думите на белокожия за Двойната жена. „Добре”, каза си, „трябва да помисля. Числото две е първото от четните числа. То не е едно, то раздвоява. Две поставя под въпрос числото едно... Така. Дотук добре. Какво още прави, освен че внася смут? Ако мъжът е първият човек според библията, то жената е номер две. Как не се беше сетила по-рано? Две можеше да символизира женското... а онзи белокож я нарече Двойната жена. Но тя нямаше сестра, нито познаваше някого, който да прилича на нея. И все пак обичаше двама души, проклетата кутия се беше отворила на две половини, листчетата бяха две, близначките, които я наблюдаваха, също, и това със сърните беше втората странна част от нейното пътешествие. Умът й заработи на пълни обороти. Знаеше, че буквите в нумерологията имат числена стойност. Трябваше да ги замести със съответните числа и да види какво ще се получи. Не си спомняше коя буква кое число представлява, но сърните явно знаеха това, защото смениха формата си с числа. Те наистина бяха двойник на нейните мисли.
Лили реши уравнението и изобщо не се учуди, когато крайният резултат беше числото две.
Точно тогава измежду стадото изникна белокожият. Той се изправи и рече:
- Остава ти да направиш едно последно нещо и ще получиш наградата си.
- А семейството ми... То добре ли е? – попита Лили трескаво.
- Има една река – отвърна белокожият. – Трябва да съединиш двата й бряга. Тогава вече светът ни няма да се дели на две и няма да има глад и войни. Ако успееш до залез слънце, ще те отведа при семейството ти.
- Но това е невъзможно. Аз да не съм някакво божество?
- Тогава никога повече няма да ги видиш...
- Ах, ти! Негодник такъв – извика Лили извън себе си, но после побърза да се прибере в кожата си, защото внезапно изчисли почти нищожната вероятност подобно отношение към белокожия да е и от най-малка полза за нея.

Сърните и белокожият я отведоха до брега на бурна река с тясно устие. Пръски хвърчаха във всички посоки, реката се гневеше и тътнеше гръмовно. „Две”, не спираше да мисли Лили. „Ето тук, на брега на тази река, за първи път белокожият наруши двойката. Това беше третото мястото, на което я заведе.” Очите й заблестяха, докато се чудеше какво да стори. Можеше да се насипе пръст и да се отклони реката, но бреговете отново щяха да са два. Можеше да се построи мост, но нямаше материали, с които да се стори. Лили мисли цял ден. Слънцето преваляше и с него в сърцето й се настаняваше лугаво отчаяние. Трябваше непременно да реши тази задача, заради себе си, заради семейството си. Тогава внезапно се сети. Как изобщо не й хрумна по-рано?
Приближи се до брега, клекна и залази с ръце през водата. Застана в полулегнало положение, сякаш се канеше да прави лицеви опори. Ръцете й се опряха в отсрещния бряг. Лили заприлича на мост между двата бряга. Изведнъж засветиха светкавици, заваля дъжд, реката започна да се пълни, а белокожият и сърните се разбягаха. Но Лили не помръдваше. Сега в мислите й бяха единствено Денис и нейният любим, Богомил.
Водата я заля и когато Лили потопи глава в нея, изведнъж настана тишина. Измина известно време и тя установи, че не диша, но не се задушава. Сякаш вече нямаше нужда от дишането. Тогава всичко засвети и изпод пясъка поникна като цвете човек с гръб към нея. Той бавно се обърна и сърцето й примря. Лили се изправи бавно, а сълзите, които напираха от очите й, се сляха с речната вода. Пред нея стоеше дядо й, любимият й дядо. Онзи, който й разказваше чудни приказки като дете, онзи, който я водеше навсякъде с него. Онзи, който си замина от нейния свят така нелепо и когото толкова пъти мечтаеше да види още веднъж.
- Мило дете – рече той, а гласът му звучеше като че излизаше от пещера. – Гордея се с теб.
- О, дядо – проплака Лили и го прегърна. – Ако знаеш как съжалявам, скъпи мой дядо.
- Винаги съм бил сигурен, че моето момиче има силата да спаси цял един свят.
- Дядо, дядо... – продължаваше да хлипа Лили.

След като се успокои дядо ѝ заговори. Казваше, че всички неща в света, който Лили познаваше, имали отпечатъка на числото две. Те си били същите неща, но освен това представлявали и просто една идея. Точно затова чудесата били възможни. Нещата не се променяли, но идеята за тях можела да се промени винаги, стига човек да обичал истински. Само любовта можела да извие мост между единия бряг на реалните неща и идеята на човека за тях. Точно такова чудо сторила Лили, Двойната жена, както я нарекъл белокожият, защото имала математически ум, който намирал решенията на най-сложните задачи и едновременно с това била мечтател, който би сторил и невъзможното за любимите хора... Този свят, казваше дядо й, бил съграден от мечтатели с математически умове!
Лили не беше сигурна, че го разбра добре. Тя се наслаждаваше на присъствието му, слушаше гласа му, докосваше дланите му, за да се увери, че е там и е истински. Но тревогата в нея растеше с всяка изминала секунда, защото предусещаше, че скоро отново трябваше да се раздели с него.

- Е – рече той. – Ще вървя.
- Не ме оставяй, дядо. Обичам те.
- Ти пазиш идеята за мен в сърцето и ума си.
- Не искам идея, искам да сме заедно, както беше едно време...
- Това е минало, дете – въздъхна дядото и я прегърна отново. – И то е само идея.

Лили се разрида на глас като малко дете. Но това не беше вече тъжният плач на отчаянието. А плачът, който измива спомените и ги превръща в диамантена статуетка сред усойни скали. Когато най-сетне спря да хлипа, тя се усети чиста като дете. Все едно започваше да живее наново. Огледа се, дядо й вече го нямаше, а тя се намираше на една от спирките в метрото. Бръкна в джоба си, а копчето вече го нямаше там.
По-късно, когато отиде на работа и се приближи до пишещата машина, видя, че копчето с двойката беше на мястото си. Лили се подсмихна и се запъти към нейния етаж. Нямаше намерение да проверява къде е синът й, нито пък любимият й мъж. Беше изчислила, както само единствената жена в България можеше да стори, че всичко отново или по-точно вече си беше на мястото.
автор: Диана Петрова
www.podarimiprikazka.com