събота, 10 декември 2011 г.

Приказка от родители за тяхното момиче

Кралица
Любящото сърце е началото
на всяко познание.
Томас Карлайл

В замъка на Тюдорите, Хемптън Корт, в едно от тъмните й подземия живееше пророкуващ магьосник. Не че кралицата го беше затворила там, той сам предпочиташе да стои долу, далеч от всички хора в двореца и извън него. Магьосникът можеше да вижда какво ще се случва в двореца със стотици години напред. Сам той би дал всичко, за да се оттърси от тази своя дарба, но не можеше.
Веднъж Елизабет Първа, кралицата девица, слезе при него. Лицето й изглеждаше измъчено, не беше спала цяла нощ.
- Кажи ми, магьоснико, кога ще открия любовта на живота си?
Магьосникът се опита да се измъкне, но тя не се поддаде.
- Какво виждаш?
- Ами... – заекна магьосникът. Кралицата винаги се беше държала добре с него. Осигури му уединение от хората, които не спираха да се допитват за бъдещето си. Това го изморяваше толкова много, че трябваше да спи с дни наред, за да се възстанови. Но беше настъпил моментът да се разделят. – Ето предсказанието... – рече магьосникът с ясното съзнание, че не можеше да избяга от изричането му.
Разтрепера се. Дългите му непочистени нокти се разпериха, той притвори очи и изрече следното:
Любов, каквато искаш ти,
Съдбата няма да ти отреди.
На друга тя е подарила
божествената си закрила.

Преди момичето да се роди,
Земята ще се разтупти
Порасне ли, ще дойде със „лотария”,
Чак от далечната страна България.

Ще търсиш себе си години,
Във дворцовите си градини.
Ти си владетел по рождение,
Но ще потънеш във забвение,

Та българката с божието име,
която шепне томлено: люби ме
не носи кралска огърлица,
но е от теб по-истинска кралица!
Кралица Елизабет грабна един от свещниците и го запрати по магьосника. Удари го по главата и старецът рухна на земята. От устата му се проточи тънка струйка кръв. Малко по-късно пророкът издъхна.
Минаха няколко години и през пролетта на 1559 година Елизабет се влюби в приятеля си от детинство, Робърт Дъдли. Всички очакваха, че тя ще се омъжи и ще роди наследник на трона. Елизабет обмисляше известно време дали наистина да го направи, но консервативните лордове се обявиха срещу евентуалния брак. Въпреки многобройните предложения тя никога не се омъжи. И до днес никой не знае какви са причините за решението й.
Около петстотин години по-късно Хемптън Корт, дворецът на Елизабет, реставриран неколкократно, се беше превърнал в туристическа атракция. Посетителите влизаха през железните порти на замъка, пазени от големи змейове. Вместо досадните екскурзоводи, от вратата ги посрещаха облечени в ливреи служители и оттам се навлизаше към кралските зали и покои.
Мария плати на таксито, което спря пред външните порти на двореца музей. Тя пристъпи навън. Оставаха две седмици до двайсет и петия й рожден ден и се чувстваше във вихъра на силите си.
По време на детството си беше израснала като общително дете с многобройни приятели. Заедно с двете й дружки - Тони и Лора, бяха сформирали импровизирана балетна група „Ми Ло Ти”, чиито изяви бяха редовни, а публиката винаги една и съща – родителите. Мария растеше и се изявяваше във все повече сфери. След балетната група, последва откритието, че може да свири много добре. Следващото й амплоа се разгърна в областта на писането. Пишеше стихове и дори издаде собствена стихосбирка. Зад всичките й публични прояви обаче, които никога не биха създали впечатление за нея като за плахо момиче, се криеше дух на принцеса, за която никой не знаеше нищо.
Тя копнееше да остави следа в забързания поток на времето, да раздава от това, което имаше и можеше да прави така, сякаш ако го оставеше при себе си, нямаше да може да понесе тежестта на талантите си. Попиташе ли я някой каква е най-голямата й мечта, отговорът вероятно щеше да бъде – да живее няколко живота едновременно, за да успее да свърши всички неща, които беше намислила. Хората я обичаха и я следваха, защото черпеха от изобилстващите й жизнени сили. Всички смятаха, че я познават, радваха се на богатия й вътрешен живот, без да подозират колко по-богат отколкото си мислеха беше. Тя инстинктивно го криеше от всички, сякаш, ако някой се докоснеше до него, щеше да й го отнеме. Мария потъваше във въображаеми пространства, от които й беше трудно да показва заинтересованост към външния свят – този на всички останали. Беше се научила умело да прикрива тези свои настроения зад престорено естествена веселост и социална ангажираност. Но вечер, когато останеше сама, никой, дори самата тя, не можеше да бъде друга освен онова себе, което тя също не познаваше.
В своя измислен свят тя беше кралица, не защото си се представяше по този начин, не защото смяташе, че контролира крехкия си живот, а защото подобна интензивност на усещанията можеше да понесе само кралица, на чиито плещи лежеше съдбата на милиони.
Мария обичаше да пътува и беше посещавала някои европейски дворци музеи. Там тя се чувстваше така сякаш някога бе обитавала тези стаи, терзаела се беше от същите чувства, които бяха изпитвали обитателите им. Сякаш любовта, която я изпълваше, й идваше в повече – тя не можеше да я побере цялата, и копнееше да раздава. Ако умееше да рисува с очи, то Мария би построила двореца на световната си душа тухла по тухла съвсем сама. Тя знаеше как да го направи, сякаш го е разглобявала и престроявала хиляди пъти. Беше едновременно разпъпващо се цвете и диамант, кристализирал мъдростта на времето във фестивал от отражения.
Писането й помагаше да се разтоварва от разкоша на вътрешното си богатство – Мария искреше, когато го правеше, гореше като огън, запален от любим за любима. Щом отлееше малко от духовната си пълноводност, й олекваше. Всички тълкуваха това като желание за изява. Но то беше много повече, а именно необходимост да преживее любовта както за себе си, така и за някой друг, когото все още не познаваше. Тя копнееше да си почине в прегръдките на въображаемия си любим, да усети сладостния трепет от постепенното загубване на себе си в другия.
*
Мария се огледа. Потоци от посетители нахлуваха в дворцовите градини и във величествената сграда отсреща. Скупчените туристи се разделяха на групи – жените тръгваха след вискокопоставена дама, а мъжете след мъжа, облечен като секретар. Следваше постановка, която пресъздаваше моменти от личния живот на Хенри, бащата на Елизабет. Така й бяха разяснили от туристическата агенция, където я обявиха за спечелила от томболата. Всяка година се разиграваше лотария измежду пътувалите през агенцията. Печелеше я един потребител на услугите и той получаваше безплатна екскурзия до чужда страна. Този път бяха организирали посещение на лондонския древен дворец.
Мария заобиколи тълпата с туристи и се шмугна сама в залите. Искаше да се полюбува на дворцовите декори. Неусетно минаваше от една зала в друга. Представи си как с всяко влизане в следващата дворцова стая, тя се превръща в придворна дама и всеки път живее различен живот. В едната всекидневна ще свири на пиано. В другата стая ще пише стиховете си, докато царското перде се полюшва и й открехва гледка към прелестните градини на двореца. Унесена в мисли, тя не обръщаше внимание на непознатия мъж, който я следеше. Той се скриваше в предходните зали, издебваше я, наблюдаваше я, снимаше я. Тя вървеше по коридорите, оградени с въженца, които възпрепятстваха нежелателното нахлуване на туристи. Оглеждаше таваните, пода и стените. Всичко я вълнуваше – ненаситната й воля за живот я тласкаше към опознаване на всяка подробност от вътрешнодворцовия пейзаж.
Мина край врата, която се хлопна. Спря и се озърна. Мъжът след нея веднага се скри зад една от колоните. Мария не го видя. Може би някой в дъното... но не, туристическата група беше твърде далеч, а нито отпред, нито отзад се виждаха музейните пазачи. Вратата хлопна отново. Мария се поколеба само миг. Тя прескочи въженцето и открехна вратата. Мъжът я последва след малко, като също се озърна наляво и надясно.
Отвътре лъхаше на застояло. Очите й се разтвориха широко, а любопитството й се разпали. Светлината от залите нахлуваше през вратата и озари призрачен огледален коридор. Да се оставеше ли да пътешества в тези забранени пространства - сърцето й вече препускаше със скоростта на изплашена чайка, сякаш предугаждаше важно събитие. Ако си го позволеше, това пътешествие щеше да има мирис, цвят и допир. То щеше да я отведе там някъде долу в света на кралските тайни. Макар Мария добре да разграничаваше въображаемия си свят от общия за всички останали, тя винаги му даваше възможност да се прояви. Този път също не направи изключение.
Онова, което я отличаваше от обикновените момичета беше фактът, че можеше да приеме онова, което предстоеше да се случи, като реално. Мария беше способна да достигне своя край в пътуването до себе си и да съхрани сили за пътя си обратно? Пророкът беше видял това преди петстотин години – Мария, младата българка, единствена носеше кралската сила в себе си.
„Сред горски игли
Те се любят сред горски игли
в планината - тревата и ручея
бавно шушнат в гората сами

а във вятъра нежно шепти
водопадната същност на случая
те се любят сред горски игли

и отидохме там аз и ти
в планината и виждаме - мъчат я
искат все да останат сами

а гората безмълвно цъфти
да приема мечтата им учат я
те се любят сред горски игли
искат все да останат сами.”
- Виланела за живота на Елизабет! Всяка сричка в него има определен ритъм. Скъпа моя, знаете ли колко трудно се пише виланела? – рече дребен грозноват шут, който завъртя един от краищата на шапката си.
- Вероятно не – отвърна Мария.
- Браво – брависимо! Тя не се страхува да си признае. Издържахте първа точка от моя тест за кралици.
- Какво?
- Все ще развалите магията с някакви си въпроси. Научете се веднъж завинаги – въпросите вредят на вашето здраве. По-добре отговаряйте.
- Кой си ти?
- Точка две – тя говори с мен без да се усъмнява в моето истинско съществуване. Брилянтна!
Мария огледа шута. Беше с гримирани очи, чиито краища бяха набраздени с дълбоки бръчки. Този шут бе на не по-малко от петстотин години! Мисълта й я проряза едновременно със своята абсурдност и достоверност. Възможно ли беше да среща шут на петстотин години? Според всички останали не, според Мария обаче...
Шутът се претърколи надолу по коридора и се скри между отраженията на шапката си в далечината. Сумракът постепенно отстъпваше място на бледа светлина.
- Точка пет, шест, седем – отекваше гласът му в далечината.
Мария го последва. Току се приближаваше към него, и той избързваше напред. Накрая стигнаха до малка стаичка.
- Това е то килията на магьосника.
- Магьосника на Елизабет, нали?
- Откъде знаеш за него?
- Знам – рече загадъчно Мария. – Всяка кралица си има магьосник.
- Хм. Ще ти кажа направо... Имаш всичко необходимо да бъдеш кралица, липсва ти само едно.
- Какво? – попита Мария така, сякаш отговорът на този въпрос би отговорил на всички останали.
- На една кралица й трябва крал.
- Ха-ха – засмя се Мария. – Ти дори си забавен, макар на пръв поглед да изглеждаш страшничко.
- Така е и в любовта, драга. Може да изглежда страшно, а може и забавно.
- Добре – продължи Мария, която се залови да разплете пъзела, в който се беше озовала. - Откъде можеш да си сигурен, че няма крал до мен? Та ти ме познаваш от няколко минути.
- Ами... ами... не мога, но не би отивало на една кралица да срещне кралят си преди да дойде в двореца. Все пак за теб има предсказание отпреди петстотин години.
- Сигурно сънувам – ощипа се Мария.
- Сигурно – повтори шутът като ехо. – Виж, драга, понякога кралят на сърцето ти изобщо не прилича на крал. Няма дълги златни одежди, нито носи корона. Аз съм тук само за да се уверя, че няма да сбъркаш.
- Да бе, точно ти ще ми помогнеш – тросна се Мария. Шутът започваше да я ядосва. Какво си въобразяваше, че й говори? Да не се мислеше за нещо между Амур и семеен терапевт?
- Ще го познаеш по едно – шутът упорито продължаваше своята пледоария, сякаш не я чуваше. – Той ще те вижда като най-прекрасната жена на света, независимо колко се променя огледалото на времето.
- Огледало на времето?
- Да, когато се оглеждаш в него – то всеки път ще те показва по-различна. Но ти ще си останеш все същата малка кралица в неговите очи.
- И как бих могла да го разпозная според твоите меко казано неясни указания? Нямам цялото време на света – подсмихна се иронично Мария – нейния начин да се измъкне от неудобството, което изпитваше.
- Много просто. Винаги гледай очите – те са единственото огледало, което може да те отразява по един и същи начин. Ако не видиш отражението си на кралица, значи кандидатът е фалшив. Горката Елизабет, ай, ай – завайка се шутът, но вместо това да натъжи Мария, то я развесели.
- Нека позная. Елизабет никога не се е видяла като кралица в нечии очи.
- Именно, скъпа, именно. Тя гледаше и гледаше и гледаше, но за всеки кандидат тя беше само онази кралица, която можеше да се види и в огледалото на времето. Ти обаче... ти си родена с друга съдба.
- Ах – засмя се искрено Мария, която забрави за колебанието си в реалното съществуване на шута. – Как искам да ти повярвам.
- Хайде, довиждане! И не забравяй да копаеш градините си – грижи се за себе си и скоро градините ти ще дадат своите плодове – заехтя гласът на шута, който се превъртя няколко пъти и мигом изчезна.
Мария се пробуди. Ярка светлина блесна в очите й. Когато отвори очи, тя ахна от изумление. Беше легнала на царската спалня, а отстрани я наблюдаваха група туристи и се подсмихваха. Веднага поруменя. Ситуацията й се стори повече от конфузна. Как се беше озовала тук? Не помнеше. Идеше й да се разплаче, но в този миг млад мъж избута хората и прескочи въжето. Той спря музейните пазачи, които се задаваха, готови да изразят възмущението си от поведението на посетителката. След това се обърна към нея и рече:
- И сега, се усмихни за снимка.
Мария инстинктивно впи очи в неговите. Те бяха тъмни и топли. Канеха я да им се довери и й смигваха закачливо. Мъжът подаде фотоапарата на един от пазачите, приближи се до Мария и застана на колене пред нея.
- Нека се престорим, че те снимаме за лотарията на туристическата агенция. Фирмата ще плати глобата за неправомерно ползване на музейно имущество. Не знам как си се озовала тук, но ще те измъкна. А сега ме погледни, все едно сме влюбени.
- Това ли каза на онези пазачи? – попита тя.
- Не само. Казах им още, че съм решил да ти направя предложение да се омъжиш за мен тук.
Все още изумена от случващото се, Мария го погледна. В ушите й отекнаха ръкоплясканията на групата туристи, но някъде зад тях тя долови ехото от думите на шута. След това чу как мъжът изрече:
- Ще се ожениш ли за мен, кралице на мечтите ми?
Новият крал на сърцето й беше нает фотограф от туристическата агенция, който трябваше да заснеме посещението на спечелилата от лотарията с рекламна цел.
Новата кралица на сърцето му в този миг би избягала, но не можеше да откъсне поглед от очите му, защото в тях туко-що различи кралската си осанка.
www.podarimiprikazka.com

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Трите феи - приказка по поръчка за три детски учителки

Само един на милион получава просветление
без помощта на учител.
Бодхидхарма

Има една особена порода хора, на които се крепи света. Те ще ви подадат ръка, когато падате, макар това да означава, че дълго време ще използват само другата си. Ще претоплят чая ви и ще ви шепнат нежни слова, когато ви се мрънка. Вие ще се оплачите и ще заспите, а те ще ви мислят цяла нощ и ще се страхуват заедно с вас. Ще ви се скарат, когато се държите зле със себе си или с останалите, дори с риск да ви загубят като приятели. Но как се раждат такива хора? Защо са толкова различни от останалите?
В прохладните небесни селения, далеч от хорските очи, се намира вълшебното царство на феите. Те могат да правят всичко, което си представяме и което не си представяме, и желанията им винаги се сбъдват. Когато страдаме, чуват молбите ни и идват да ни помогнат. Често не ги виждаме като феи, защото са много потайни, и обичат да се превръщат във всевъзможни неща. Щом ни видят, че страдаме, се притичват на помощ във формата на дъжд, любов, кладенец, пръст или трева, въобще на всичко, което им хрумне. Само сърцето им не може да се промени. Винаги го носят със себе си и то никога не спира да желае добро...
Там всред облачните царства живеели и три феи. Наричали се Снежина, Невена и Павлина. Те завършили небесния университет със специалност „Вълшебства за деца”. За тази специалност кандидатствали почти всички феи в облачното царство, тя била най-желаната и в нея се приемали само феи с висок успех във вършенето на вълшебства. Най-тежкият изпит, на който късали повечето от феите, бил практически. Предметът се наричал: „Детското сърце и начини да го достигнем”.
Снежина, Невена и Павлина били единствените три феи, които успели да вземат изпита си от първия път. Трябвало да спечелят сърцата на група малки феи в продължение на няколко месеца. Колежките на трите феи подарявали на децата от облачното царство пътешествия с балони, златни рокли и летящи каляски с коне. Но колкото и да се стараели, така те не успявали да спечелят детските сърца, защото не усещали, че детето, пък било и то малка фея, се нуждае най-вече от топлина...
Снежина подготвила на своята група малки празненства, в които трябвало да участват като главни герои. Измисляла им стихчета, а понякога правели това заедно с тях. Изтъквала децата като водещи творци и така печелела сърцата им.
Невена подходила по друг начин. Тя знаела, че детското сърце най-бързо се отваря, щом за него има приключения и забавления. Измисляла походи на децата из земното царство на хората, гмуркали се в облаците и си водели облачни дневници. Рисували с водните си бои по асфалта – пускали дъжд или сняг и се състезавали кой по-добре ще украси полята и горите. Никой не знаел какви точно магически методи използвала Невена, но непослушните феи веднага се влюбвали в нея. Те винаги пишели облачните си домашни и чакали с нетърпение часа на общите им срещи.
А Павлина – е, тя била родена да се занимава с малките феи. Ако някоя от феите се спънела и ударела коляното си, първо тичала при нея за утеха. Ако ли пък й било тъжно, се присламчвала към Павлина и се облягала на раменете й. Павлина знаела за всички дребни бели на своите феи, но вместо да гълчи поверените й деца, тя им дарявала цялата любов, на която била способна.
Не се знае чии магически методи били по-добри, но резултатът бил налице. Единствено тези три феи преминали през страховития изпит и получили почетна диплома за „Владетелки на детското сърце”.
Сега вече те можели да идат на съвсем истинска практика долу на земята – там, където толкова много деца се нуждаели от тях.
Трябвало да придобият човешки облик, крилцата им да се свият и да се научат да ходят като останалите хора. Но никоя от тях не трябвало да издава тайната, че не са хора, а феи, дошли да преминат през практическите си упражнения. Щом ги приключели, те отново щели да се приберат в царството на феите и да вършат добрите си дела.
Снежина, Павлина и Невена се превърнали във възпитателки в детска градина. Там щели да са близо до децата и по-бързо да преминат практиката си.
Запознали се с новите си малки приятели – Непослушко, Добродушка, Палавко, Хитрушко, Скокливка и много много други.
Непослушко никога не искал да застава редом до другите деца. Той дърпал косите им, щипел ги или се изплювал пред креватчетата им, за да може като станат, да стъпят право в плюнката. Това много го развеселявало.
Добродушка не смеела да каже нищо на децата, които й отнемали играчките. Свивала се в някой ъгъл на стаята и започвала да плаче.
Палавко измислял все нови и нови бели – я отварял балконската врата и натрошавал филията си, за да влезат гълъбите или скривал куклите на момичетата, за да ги разплаче.
Хитрушко скривал под пижамата си някоя играчка и когато станело време за сън, се преструвал, че спи следобед, но щом учителките излизали от стаята, той се измъквал от леглото. Сядал и играел, докато приятелчетата му спели.
Скокливка пък подскачала по цял ден, катерела се по тръбите на парното и госпожа Павлина веднъж даже едва я хванала, след като паднала от тръбите право в ръцете й.
Когато се запознали с децата от групата, трите феи се спогледали уплашени. Как щели да се справят с цели трийсет малки непослушковци, които на всичкото отгоре били толкова сладки, че човек не можел да им се скара, та камо ли пък фея. Ако не успеели, щели да бъдат отлъчени от собствения си свят и завинаги да останат хора, което било най-голямото наказание за една фея.
- Какво ще правим? – рекла Павлина.
- Каквито и игри да измислим, се съмнявам да се справим с цели трийсет човешки деца – посърнала Снежина.
- Не се безпокойте – усмихнала се единствена Невена. – Ще си съставим план. Всяка от нас ще прави това, което умее най-добре. Някакви човешки деца ли ще ни уплашат. Ние феи ли сме или лукови глави?
- От това, което виждам – рекла Снежина, която наблюдавала как мъниците разхвърляли играчките, напикавали се в гащите, плачели, бъркали си в устата, - да си учител в човешка детска градина може наистина да те направи лукова глава.
- Хайде стига, Снежина – точно ти ли го казваш. По-добре измисли начин да привлечем вниманието на тези малки разбойници.
Павлина вече не участвала в разговора на другите феи, пеела песничка на едно дете, което плачело и държала друго в скута си. Трето пък я дърпало за бялата престилка, а четвърто се люлеело на врата й.
Снежина се замислила. Трябвало й истинско малко чудо, за да озапти непослушковците. Затова извадила вълшебната си пръчица и почукала няколко пъти по стената. Децата се обърнали към нея, кой с пръст в уста, кой тръшнат на пода.
„Имало едно време... детска градина на малките феи – започнала тя разказа си. Докато говорела, на стената се сменяли различни картини. Някои от героите се появявали наистина, минавали край децата и те можели да ги пипнат и заприказват.
Не минал и половин час, и всички деца гледали във вълшебната й пръчица с полуотворени усти, а тя разказвала ли, разказвала. След това предложила на децата да изиграят игра, в която всеки да измисли част от приказката. Каквото и да хрумнело на малките мечтатели, Снежина го оживявала с пръчицата си – африкански слонове, индианци, космически кораби – детската стая се изпълвала с всевъзможни герои. Децата първо ги гледали в захлас, но скоро сами започвали да участват в приказките. Непослушко се вмъкнал в космическия кораб, Добродушка галела големите уши на слона, без да се бои от него, а Скокливка скачала толкова високо, че да достигне врата на жирафа.
В тази игра Снежина можела да научи децата да се грижат за себе си и за останалите. Те трябвало да внимават да не бъдат настъпани или да предупредят другарчетата си да се помръднат, за да може космическият кораб да се приземи на празно място, а не върху нечия глава по невнимание. Всички се забавлявали, смеели се и щом Снежина отворела уста да продължи с разказа си, всички замлъквали.
Вечерта, когато родителите дошли да приберат децата си, те не могли да ги познаят. Те били усмихнати и развълнувани, а и никое не искало да се прибира у дома.
На следващия ден Невена решила да им спретнат малко пътешествие. Щели да пропуснат следобедния сън, на което всички деца се зарадвали. Тя замахнала с вълшебната си пръчица и пред сградата на детската градина се извил оранжев път. Пред вратата вече чакал автобус, плетен на една кука – като истински старовремски шушон. Той изглеждал толкова весел и шарен, че децата сами тръгнали към него. Госпожа Невена се качила последна заедно с другите две госпожи. Този ден децата отишли на гости на ескимосите. Там било много студено и госпожа Павлина веднага им раздала малки кожухчета и шапки, за да не настинат. Тях тя сътворила с вълшебната си пръчица. След това светкавично пропътували до Южна Африка, където плетеният автобус ги повел през пустинята. Там видели много камили, кактуси и оазиси. Малко преди да се върнат, те минали и през прекрасните европейски планини. Видели Швейцария, Германия и Франция и много деца досущ като тях. Научили се да поздравяват на няколко езика и видели както бедстващи, така и богати деца. Едните нямало какво да ядат, а другите имали собствени малки детски дворци, пълни с игри и забавления. Точно в четири часа следобед автобусът паркирал отново пред детската градина и децата заслизали от него със светнали очи. Те вече никога нямало да поискат да се отделят от любимите си госпожи.
Докато траяло пътуването госпожа Невена не спирала да разказва на децата за другите страни и техните обичаи. Научили ги, че техният свят бил само един от многото, които съществували.
Третия ден бил ден за почивка. Госпожа Павлина прегърнала всяко едно от децата – с някои разговаряла. Те сами идвали при нея и й разказвали за детските си неволи – как се спънали, как мама им се скарала. Тя ги успокоявала и им се усмихвала благо, а ако някое от децата тъжало много за родителите си, тя го развеселявала, като имитирала я майка му, я баща му. Докато детето се смеело, то се уморявало, а после заспивало в скута й. Госпожа Павлина умеела да се грижи за децата, без да следва написаното в книгите. Нужно било само да погледне сладките мъничета, за да знае какво трябва да направи. Нямало дете, което да не я е заобичало през този ден.
Така дните се въртяли и се сливали в седмици. Снежина и Невена всеки ден измисляли нови изненади за човешките деца. Научили ги да отстъпват на приятелчетата си, да казват както „не”, така и „да”, когато пожелаят, да се държат учтиво с възрастните, да изработват къщи от хартия, да пеят песни на различни езици и да измислят собствени приказки, вдъхновени от пътешествията си из други страни.
Дошло време феите да се прибират у дома. Те знаели, че им остават само няколко дни преди успешното завършване на практиката им. Всяка от тях мълчаливо преживявала раздялата още преди да се е случила.
Госпожа Снежина много се привързала към децата – тя била възхитена от размаха на въображението им, от добротата на малките им сърчица, от желанието им да пътуват и откриват нови чудеса по света.
Госпожа Невена пък се удивила от дълбините на познанията им – децата знаели малко за заобикалящия ги свят, но всичко за вътрешния си. Сякаш все още не били започнали да се отделят от него дотолкова, че да забравят кои са, както се случвало при възрастните. Абсурден човешки живот! Колкото повече един човек порасвал – толкова повече научавал за външния свят и толкова повече забравял за истинските неща в душата си.
Госпожа Павлина пък била покъртена от безкрайните количества любов, които можело да събере едно малко детско сърчице. То умеело да обича, дори когато го нараняват, да прощава много по-бързо от възрастните и да дава всичко за любимите си хора.
Всяка от трите криела от другите колко много се е привързала към децата от детската градина. Та нали били феи – не можели да се пленяват толкова от човеците. Питали се, защо в света на феите смятали човешкия свят за толкова недостоен за сравнение с техния, че чак наказвали поданичките си, като ги изпращали за дълго на земята. В сърцето на всяка една от феите се зародил копнеж, неизпитван от никоя друга фея досега. Приискало им се да останат при хората, да се превърнат в хора.
В деня преди заминаването си първа за своето желание признала Павлина. Тя най-добре от всички знаела, че не може да избяга от сърцето си, а и припомнила на приятелките си, че всички желания на феите се сбъдват и рано или късно щяло да стане ясно какво било нейното.
- Признавам, и при мен е същото – свела поглед Снежина. – Тя преглъщала сълзите си и не смеела да погледне дружките си в очите.
- Защо се срамуваме? – рекла Невена. – Може би никой от нашия свят не подозира колко прекрасни могат да бъдат човешките деца. Това сигурно се случва, защото се обръщат към нас само когато някой човек има проблеми. Но да се грижиш за тези деца... може да означава да се грижиш за своето дете, онова в теб, което си чопли в носа и яде филия, намазана с масло; онова, което може да стопли сърцето ти и което така несправедливо забравяш всеки ден. Не се знае кой получава повече – дали детето или онзи, който се грижи за него.
Настъпило мълчание. В очите на трите феи напирали вълшебните им сълзи. Ако заявели, че искат да останат при хората, не само това щяло да бъде скандал на годината в царството на феите, а и никога вече нямало да се завърнат горе. Такива били законите им... Откакто били започнали да се грижат за човешките деца, трите феи се променили много. Станали по-смели, по-обичливи и по-истински. Дори вече не се нуждаели от вълшебните си пръчици. На крилете на детското въображение, те можели да заведат децата навсякъде.
Час преди връщането им те се спогледали и си кимнали мълчаливо. Невена написала с помощта на приятелките си писмо, което щели да изпратят по пощальон до своето царство.
Запечатали плика и го пуснали във вълшебната пощальонска чанта на феята гълъб. След това всяка от тях се свила на едно от детските креватчета и заспала за не повече от десет минути. Малко преди да дойдат децата в градината, феите щели да са забравили кои са били и щели да продължат да живеят живота си като хора. Но тяхната майчинска грижа, умението и старанието да разберат детската душа и да й помогнат – те нямало да изчезнат. Та нали желанията на феите винаги се сбъдвали, ала сърцата им си оставали сърца на феи.
Главната фея, която се разпореждала с поданичките си получила същия ден следното писмо:
„Ние – Снежина, Невена и Павлина доброволно се отказваме от правото си да бъдем феи и Ви връщаме вълшебните си пръчици. Вече нямаме нужда от тях, защото оставаме в човешката земя и се превръщаме в хора завинаги. Знаем, че няма да ни разберете, но ако поне за миг забравите гнева си, който ще предизвикаме с това писмо и го прочетете докрай, може би и вашето сърце ще ни прости.
Научихме много от човешките деца – повече, отколкото успяхме да им дадем. Привързахме се към тях и вече не можем да си тръгнем. Предаваме наученото и на вас. Може би, когато измине достатъчно време, ще приемете сега налудничавата идея да приложите някои от правилата и в училището на малките феи.“
Главната фея вдигна глава. Тя не се разгневи, както очакваха поданичките й. Дори крилата й не потръпнаха, докато четеше писмото.
Беше изминало много време, откакто беше оглавила Облачното царство. Беше виждала страданията на хората, беше чувала молбите им. Чудеше се дали феите наистина са се привързали към хората, тези същества, които непрестанно цивреха и създаваха проблеми, или наистина трите й поданички имат толкова широки сърца? За всеки случай, не беше лесно да признаеш, че ученичките ти са по-достойни от теб.
Може би на феите им беше скучно тук горе – а какво ли наистина би се случило, ако слезеха на земята и завинаги се превърнеха в хора? Царството им щеше да се разпръсне всред облаците и да изчезне завинаги, но пък... феите щяха да се втурнат в най-чудното пътешествие в живота си – а именно да бъдеш човек.
Изминали няколко дни, в които Главната фея поръчала да не я притесняват. Тях тя прекарала замислена на облачния си прозорец, от който можела да вижда целия човешки свят. В ума си прехвърляла изминалите години на управление, добрите дела, които били извършили всички.
Вече знаела какво трябва да стори.
На идната утрин свикала всичките си поданички и обявила следното:
- Уважаеми феи, настъпи момента да се разделим. Всъщност от този ден нататък ние дори ще бъдем по-близо една до друга. Феите вършеха добрините си през столетията, без да познават човешките сърца отблизо. Не смеехме да се смесим с хората за дълго, страхувахме се да не се заразим от техните терзания. Три от нашите феи... – тук тя направила пауза, в която всички си помислили, че ще последва наказание – ни показаха как трябва да продължим оттук нататък.
Феите, скупчени една до друга, закачали крилцата си, блъскали се да излязат по-напред, за да чуят думите на Главната фея в този съдбоносен за всички им момент.
- Давам ви право на избор. Имате три варианта – оставате феи, както досега; слизате на земята и се превръщате в хора или се разпръсквате сред хората и се превръщате в техни черти на характера. За да не настъпи пълен хаос нека всяка от нас направи своя избор и има право на преразглеждане само веднъж годишно – в случай, че се откаже от досегашното си статукво. Въпроси?
Множеството зажужяло. Феите внезапно се развълнували. Сърчицата им затупали така силно, крилцата им запърхали така бързо. Всички започнали да се питат една друга, да се тревожат и вълнуват. Вдигнал се облачен дим от многото приказки. Вълненията им преливали и преливали и преливали, докато накрая не се сляли. Загърмели облаците, които едва побирали чувствата им, затрещели и изсипали вълшебен дъжд над земята. Който от хората се намокрял от него, ставал добър като феите и изпитвал желание да помага на ближните си.
И до днес никой не знае какво се е случило с царството на феите – има ли го, няма ли го. Дали някои хора не са бивши феи или дали добрините на други не се дължат на желанието на някоя фея да се разпръсне сред купчина хора. Едно е сигурно – без Снежина, Невена и Павлина нищо, ама нищичко не би се получило. Защото как светът би съществувал до днес, ако нямало феи, които да поливат малките детски сърчица с вълшебствата на любовта си. Да възпитаваш дете като тях си е трудна работа. Иска се не само да можеш да го правиш, не само да отдадеш сърцето си, иска се смелост. Ако питате Главната фея, тя ще ви кажа, че се иска все някога да си бил фея, но това е друг въпрос.
Ето затова, ние, майките на тези деца, които винаги усещаме кое е най-добро за тях, благодарим на прекрасните ни учителки. Благодарим им по-скоро за смелостта, отколкото за любовта им към нашите деца. Но освен за това им благодарим за още едно.
Оглеждаме се, можем да видим феи навсякъде – в детската градина, у дома, в топлия поглед на майчините очи, в неочакваната помощ, която получаваме от непознат, в кроткия сън на детето ни. Може дори да не подозираме, че и ние ги носим у себе си... добрините на Снежина, Невена и Павлина вчера, днес и за в бъдеще се оказват твърде силно заразни.

www.podarimiprikazka.com