вторник, 20 август 2013 г.

Стоте очи на Пауна - сватбена приказка

СТОТЕ ОЧИ НА ПАУНА
В Ягодинската пещера, една от най-древните в Родопите, живееше Ввечният паун. Никой не подозираше за съществуването му, защото Паунът умееше да се спотайва добре. Той обикновено излизаше от пещерата след дъжд и докато грееше слънце, защото това беше единственото време, през което можеше да скрие пъстрата си украса зад цветовете на дъгата.
В един такъв ден той се плъзна по дъгата и разпери многооката си опашка в небето. Не след дълго се озова върху покрива на лондонска сграда, където живееше Петя. Вмъкна се през прозореца. Петя отвори едното си око и щом видя Пауна, се стресна:
-          Къш! Как се озова тук?!
-          Бъди учтива с късмета си, момиче – почти й се скара Паунът.
-          Ама ти и говориш!
-          Аз мога да правя всичко, но сега не му е времето. Тук съм заради стоте си очи. Ще имаш каквото успееш да видиш с тях. Ако е злато, твое ще е, ако е дете, твое ще е, ако е слава, твоя ще е.
-          Какво говориш, птицо? – ахна изумена Петя. – Аз дете имам, но...
-          Приготви го и се качвай на гърба ми.
-          Къде отиваме?
-          Всяка жена, на която й предстои да се омъжва, трябва да пожелае света със сто очи.
-          Но защо?
-          Защото преди да се подготвиш за другия, трябва да огледаш света си много добре – Паунът направи драматична пауза. - През всяко от очите на перата ми ще можеш да видиш парче от щастието си. Каквото видиш, твое ще е. Хайде, знам, че не се страхуваш от небето.
Вярно беше, че Петя бе работила в самолет, но как тази птица можеше да знае дали се страхува от небето? Побиха я тръпки. Огледа се трескаво за любимия си, Красен. Къде беше изчезнал точно сега?! Как й се искаше да дойде и да я събуди от този едновременно красив и кошмарен сън.
Петя се хвана здраво за крилете на Пауна и полетя в небето. Тя поглеждаше през прозрачните шарени очи на всяко едно от перата. През едно от тях тя видя Красен как работи, надвесен над кухненски шкаф, през друго топлите му кафеви очи, които гледаха към нея и детето им, през трето видя устните му, които изричаха с любов и може би малко носталгия името на родината им: „България“. Петя продължи нататък. Щом погледнеше през някое от перата, тя виждаше нови и нови неща. През следващото Красен й се стори ядосан, но той и така й хареса. И по-нататък: Красен прегръщаше детето им или я разсмиваше или й предлагаше да се омъжи за него на гондола във Венеция. По време на полета Петя видя още много парчета от своето щастие.
Тя не усети кога Паунът кацна пред Ягодинската пещера.
-          Тук е моят дом. Можеш да слезеш – каза той.
-          Благодаря за пътуването – грейна Петя.
-          Това беше пътуване из собствените ти желания. Готова си да встъпиш в брак.
-          Как разбра това? – разсмя се Петя.
-          Можеше да видиш каквото си поискаш и да го имаш, момиче, да го имаш. Но през всяко едно от моите сто очи ти виждаше само любимия си.
По-късно, когато Петя и Красен подготвяха сватбата си, те решиха да я празнуват в Ягодинската пещера. Днес и тук, по време на церемонията, знам, че Петя, цялата в бяло, трепереща от студ и вълнение се оглежда за Вечния Паун от съня си. Не знам дали тя го видя, но докато аз ви разказвам нейната приказка, ми се стори, че там в дъното, се мерна стооката опашка на удивителната птица. Всичките му очи отново гледаха към Красен, макар че... добре де... Вечният паун едва ли съществуваше.



Дървото на живота - сватбена приказка

Дървото на Живота
В най-горещите дни на лятото, край язовир Огняново, дърветата скучаели. Те си разказвали истории от далечни земи, за да се разсейват в жегата.
-          Дървото на Живота е иглолистно – рекъл един дъб.
-       В Дървото на Живота има божество – пошушнал букът.
Тогава се обадила Ябълката, която като дърво на познанието имала последната дума:
-          Дървото на Живота е най-могъщото, защото твори живот. Но има нещо, без което ще загине. Който открие какво е то, ще може да сбъдне съкровената си мечта.
-          Какво е? Какво е? – цялата гора се разшумяла. Любопитството на дърветата наситило въздуха. Огънят край язовира, около който се била събрала група приятели, подпалила любопитството, вятърът го поел и разнесъл из света. Разпръснал го на ситен прашец над Будапеща. Прашецът нахлул през отворения прозорец на Тодор и полепнал по затворените му очи.
Щом се събудил, той казал на любимата си:
-          Ако разбера без какво Дървото на живота не може, ще поискам да ни върне у дома.
-          Недей. Макар и аз да искам същото... – и Боряна заговорила за работата, която не можели да напуснат, за опасния път през гората и за бъдещето.
Тодор прегърнал любимата си и двамата се унесли в сладка дрямка. По изгрев слънце той я целунал, докато тя още спяла, и поел на път към гората. Бродил дни и нощи, преплувал реки и прекосил планини. Най-сетне, задъхан, той паднал на колене пред Дървото на живота.
- Не приемам човеци за гости. Но тъй като премина през препятствията на моята гора, ще ти задам три въпроса. Ако отговориш правилно на тях, ще узнаеш без какво не мога и ще сбъднеш мечтата си. Ако ли не, ще се загубиш в гората и никога няма да се върнеш при любимата си. Можеш да се откажеш още сега.
- Питай – рекъл Тодор след малко.
- Така да бъде. Какво са приятелите? – прогърмял гласът на Дървото на Живота.
Помислил Тодор и отговорил:
- Приятелите са нещо, без което не мога.
- Какво е Италия?
Този въпрос затруднил Тодор и той се замислил. Италия била много неща. Кое от всички да назове? Затворил очи, защото така по-лесно можел да чуе сърцето си.
- Италия за мен е училището, в което отраснахме с любимата ми.
- Ето и третият ми въпрос. Готов ли си? – сега гласът на Дървото на Живота гърмял чудовищно. - Кога спира времето?
Тодор мислил дълго. Времето всъщност не спира, казвал си той. Облегнал се на дървото, вятърът лъхнал лицето му, точно както когато бил на любимия си мотор. Върху него тялото му се носело по пътя като перце.
-          Времето спира, когато правиш това, което обичаш – отговорил.
Дървото на Живота прошумоляло. Тодор не само преминал всички препятствия по пътя към него, а и отговорил вярно на въпросите.
-          Това без което нито аз, нито ти можеш – са корените. Има дървета без листа, други – без плодове, а трети без клони. Но няма такива без корени. Корените ще те теглят, когато приятелите се смеят, когато любимата спи в прегръдките ти, когато времето спира.
Тодор и Боряна вдигнали красива сватба в своята България. На нея присъствали най-скъпите им приятели от италианското училище, най-милите им роднини. Дървото на живота го нямало, но по някакъв начин сякаш също участвало в тържеството.

Малко след като чули своята приказка, вятърът погалил лицата на младоженците и времето спряло. В този миг по време на своята сватба те били така близо до щастието си. Не само защото сега празнували любовта си, а защото нямало по-хубаво от това да я празнуваш у дома.