есе!

Книгата и нейната огледалност
„Книгата е огледало. Ако в него погледне
маймуна, не може да види апостол.”
Лихтенщайн

УМНИКЪТ: Преди да изчета множество книги, аз бях простак като теб.
ПРОСТАКЪТ: Аз не чета, само давам вид на четящ.
УМНИКЪТ: Правех си кафе, сядах и четях. След всяка прочетена книга не бях същия. Книгата ми говореше и ме променяше. Аз я четях, мислех за нея и тя се променяше за мен. Хиляди я четяха, променяха се и книгата се променяше за тях.
ПРОСТАКЪТ: Аз не си правех кафе. Отварях книгата и тя започваше да отразява моите проекции. Виждах точно онова, което ми се искаше да видя в нея. Ако не го намирах, обявявах книгата за глупава или скучна.
УМНИКЪТ: В книгата виждах себе си, интегрирах съдържания от книгата и образът ми се променяше.
ПРОСТАКЪТ: Променях се, защото бях онзи, който използва текста като инструмент за промяна.
УМНИКЪТ: Но ти си се променял, защото книгата те е променяла.
ПРОСТАКЪТ: Аз се променях, защото се оглеждах в книгата като в огледало.
УМНИКЪТ: Струва ми се, че фетишизираш огледалната същност на книгата.
ПРОСТАКЪТ: Струва ми се, че фитишизираш самата книга.
УМНИКЪТ: Аз и книгата си общуваме.
ПРОСТАКЪТ: Аз говоря на книгата, а тя общува с мен точно толкова, колкото отражението в огледалото ми мърда устни.
УМНИКЪТ: Ти си простак!
ПРОСТАКЪТ: Да, а ти си умник!
УМНИКЪТ: Текстът не е готова структура, а самият той е процес на структуриране. Струва ми се, че бъркаш същността на книгата с процеса, който тръгва от нея.
ПРОСТАКЪТ: Текстът е мъртъв и аз съм този, който го превръща в процес.
УМНИКЪТ: През книгата ти общуваш с автора и с общността от читатели, които се идентифицират като принадлежащи към един карас, виртуална кръвна група. Тук ми се ще да обясня какво е идеален автор. Той представлява страна от читателя. По време на четенето идеалният автор и идеалният читател се сливат в идеален разбиращ. Този идеален разбиращ е външен за читателя, лесно умножим до виртуалната комунитас от всички като читателя.
ПРОСТАКЪТ: Четенето или актът на моя опит за общуване с книгата е еднопосочен. Аз съм този, който избира книгата, прочита я и си позволява да я използва, за да се промени. В този смисъл тя е огледало, а не събеседник. Събеседникът възприема онова, което пристига при него, отговаря, а понякога дори се променя. Вероятно общуването е за теб едно. А за мен е друго.
УМНИКЪТ: Общуването – това е процес на обмяна на информация, при която събеседниците си взаимодействат, влияят си един на друг.
ПРОСТАКЪТ: Именно.
УМНИКЪТ: Ти влияеш на книгата с твоето четене, тъй като някои абзаци, които се препрочитат колективно през различни епохи по един и същи начин, се изменят по значение в друго време. Книгата, разбира се, също ти влияе.
ПРОСТАКЪТ: Аз не влияя на книгата, ако в случая разбираме под книга текста, изложен в нея. Той е един и същ. И буква от този текст не се е променила, а значението й се възприема все така различно от хората в една или различни епохи. Между мен и книгата няма общуване. Има монолог, протичащ от моя милост към книгата. Фактът, че след монолога си с книгата съм се променил е друго нещо. Но това, приятелю, не е общуване. Когато се погледна в огледалото и видя, че съм надебелял, аз се подлагам на диета. Отслабвам и огледалото показва друг образ. Ти твърдиш, че огледалото се е променило. Променило се е не то, а твоето отражение.
УМНИКЪТ: Да, съгласен съм, че четенето е индивидуален акт, но читателят става компетентен благодарение на колективните очаквания. Читателите не са нещо индивидуално, но и колективно. В хода на четенето и външно опрян на културната среда, както и насочван от литературния текст, читателят разбира посредством хоризонт на очакване. Хоризонтът е средство за разбиране, но и разбирането на свой ред гради хоризонта.
ПРОСТАКЪТ: Да, съществува хоризонт на очакване, определен от културната среда на читателя, но отново толкова, колкото съществува и хоризонт на очакване какво ще видим в огледалото. Той обаче няма общо с двупосочността на общуването. Общуването не може да бъде друго освен двупосочно. А в твоята аргументация аз виждам само потвърждение на собствените си думи, че книгата е огледало, средство за по-разточителен и задълбочен диалог на една част от мен с друга. Това отстрани прилича на монолог.
УМНИКЪТ: Ти сам го назова: диалог със самия мен. Д И А Л О Г. Макар да изглежда шизофренен. Общуването е изправяне не само пред различни адресати и различни конкретности, но и пред различни идеи за свят. Общувам, когато попадам в ситуация на промяна на парадигмата за разбиране на света.
ПРОСТАКЪТ: Онова, което ми казваш е, че книгата е много добро огледало. Четенето не е нищо повече от правене на себе си и път към себеактуализация. И книгата е един чудесен инструмент, който може да ми помогне да го направя. Но тя не е нищо повече от това.
УМНИКЪТ: С кого, всъщност, общува четящият индивид в акта на четенето? Нито само с образа на автора на текста, нито само с един идеален друг индивид, конструиран от текста, нито само с потенциалния друг читател. Благодарение на писания текст и предлаганите от него възможности за идентификация, читателят общува и със себе си като с друг. Това е само едно от усложненията, възникващи в хода на четенето. С конструирането на динамика на реален и идеален „аз” за четящия в хода на четенето се постига нова, особена личност, отнасяща се продуктивно към старата преди четенето. Значи в акта на общуването посредством текста, като имам предвид художествения текст, индивидът се променя и то не само идеално, но и с реални последствия. Индивидът се преобразува като повишава индивидуалността си.
ПРОСТАКЪТ: Да, да, това вече говорихме. Читателят си мисли че общува с книгата, повишава индивидуалността си, но как книгата се променя, за да регистрираме двупосочност в общуването? Струва ми се, че без нейната промяна, общуването би било невъзможно.
УМНИКЪТ: Но какво значи да се промени книгата? Това значи аз, ти и определена общност да я видим като променена. В акта на четенето се извършват три промени: в текста (защото вследствие нашето четене и претърпените промени у самите нас други читатели може да погледнат на текста по различен начин), във вторичния текст на четенето и в самия читател. Те интерферират и всяка е условие за ставането на другата в плана на четенето, разглеждано като нещо идеално. Читателят няма гаранция, че като последствие от четенето той ще пререди и себе си, и конкретния свят, в който живее. Мислиш ли, че това не се случва?
ПРОСТАКЪТ: Случва се, но характерът на това случване е отново свързан с огледалността на книгата. Не разбираш ли, ние само я използваме, ние сме тези, които виждат същността й като различна! Ние творим друга реалност с нейна помощ. Тя, книгата, си остава същата.
УМНИКЪТ: Ако ние творим реалността си с нейна помощ, тогава можем да кажем, че и тя се променя, и тя общува с нас, защото ние така искаме, така избираме да съчиним нещата. Това, че реалността е наше творение, не й пречи да се персонифицира и да добие черти на истинска. Не само, че не й пречи, ами тя наистина го прави. Творенето на текст не е ли същото? Първоначално то е само платонова идея, т.е. нещо нематериално. Накрая духът от бутилката се материализира. Т.е., ако книгата е огледало, тя е такова огледало, че когато се погледнеш в нея, изображението ти се материализира. Конкретният свят на читателя преди четенето получава липсващ цял свят и свят в света. Читателят придобива усещане за действителност, липсвало му до момента на четенето и затова понякога светът в книгата изглежда по-действителен, което, между другото, е опасно за неукрепналата душа.
ПРОСТАКЪТ: Хм, това наистина променя книгата, но не я променя сама за себе си, променя я за четящия или групата от четящи. Всъщност ние сме онези, които променят значението на книгата. Процесът стартира наново при следващия читател или следващата група от читатели, която я прочете, макар и стъпили върху увеличената колективна индивидуираност. Непрекъснато нуждаещи се от усилване, човешките общности са постоянно заети с поредица от свързвания със себе си.
УМНИКЪТ: Но и с вещите, с другите, със света. Зад книгата, или ако предпочетеш, зад твоето огледало пък стои автора. Защо е нужно огледалото да отразява единствено твоето изображение? Нима Алиса не успява да прекрачи в огледалния свят? Усилва се не само читателят, а и авторът. Всеки от тях получава по-ефективно себе си, постига комплексния образ като идеална общност, както и корелата на този образ в собствения субект. Но езикът ми сигурно е неразбираем за простаци... Нека опитам по друг път: Книгата представлява множество огледала в сложна връзка помежду си, които могат и само да отразят твоето изображение, но могат и да произведат огън, стига изображението ти да свети достатъчно силно и под точно определен ъгъл.
ПРОСТАКЪТ: Ти наистина си умник, умнико! Използва ме, за да поговориш със себе си – рекло огледалното изображение и Умникът закрил очи.

www.podarimiprikazka.com