Завръщането

Още от предната вечер по всички телевизии в страната обявиха, че от следващия ден се очаква невероятно силна магнитна буря. Водещите на предавания предупреждаваха за възможни нежелани реакции при хората, за странно поведение на животни.
Станимир и Любослава бяха излезли навън тази вечер и така и не узнаха за предупрежденията.
Рано сутринта Леа, домашната им котка, противно на привичките си, не се появи в спалнята. Животното стоеше на перваза и гледаше с втренчен поглед навън. То не помръдваше, сякаш беше спряло да диша. Това се стори странно на господарката й, но тъй като днес Любослава трябваше да отиде по-рано на работа, тя се приготви, целуна любимия си, остави му бележка да провери Леа по-късно и излезе.
Станимир се събуди, прочете заръката на приятелката си и отиде при котката.
- Ела тук, Мърморани.
- Не съм Мърморани. Аз съм Леа.
Станимир се стресна. Откъде идеше този глас, какво се случваше?
- Леони, ти ли… говориш? - попита той с пълното съзнание за абсурдността на въпроса си.
- Виж, събира ни единствено любовта към Любослава. Мога да ти предложа сделка.

Не беше лъжа. Котката му говореше. Станимир разтърка очи, даже предположи, че беше пийнал повечко предната вечер. Но нищо не се промени. Котката говореше и това наистина се случваше.
- Каква сделка? - попита предпазливо Станимир.
- Ще ти помогна да изкачиш К2. Не ме интересува дали това ти е мечта или не.
- Наистина ли? - рече Станимир, който незнайно защо в този момент се сети за шефа си - същият, който не оценяше усилията му в работата. Настъпи пауза. Дълга пауза. - И какво ще искаш в замяна?
- Когато съм с Любослава да не ми пречиш.
- Мхм. Не искаш ли твърде много?
- А не си ли плащам добре за това?

Не изминаха и няколко минути и в стаята се струпаха раница, трекинг обувки, гети, карабинери, термо облекло, бинокъл, таблетки за пречистване на вода, щеки и какво ли още не. Станимир разглеждаше нещата и не можеше да повярва. Докато в началото мислеше, че алкохолът му беше дошъл в повече, че просто трябва да се ощипе и да се събуди, но си играе още малко, защото му е любопитно как ще завърши всичко, сега изведнъж започна да размишлява, че не бе кой знае какво да й угоди. Щеше да преживее нещо, което не бе преживял - да иде на измислено от самия него пътуване, да направи нещо значимо, нещо, за което после другите ще го оценят, нещо за самия себе си - пък ако ще това да беше просто една фантазия. Не беше ли тъй сладка тя!

- Кога мога да тръгна? - произнесе най-накрая.
- Още днес вечерта. Имаш самолетен билет.
- А Любослава?
- Аз ще се оправя с нея - отвърна Леа, която сега вече слезе от перваза и се настани на дивана все едно беше новият господар на дома.
Станимир се поколеба още известно време какво да стори, погледна отново към екипировката и като отпъди всички мисли в главата си, се залови да се приготвя.
*
Скоро той се озова в подножието на върха и се заизкачва към първия лагер по маршрута. Премина през завои, тунели, висящи мостове, бездънни кратери. По пътя си той срещна няколко групи - едната - полска, другата - естонска, третата - ирландска. Те се придвижваха по-бавно от него самия и си помагаха един другимо. Станимир ги изпреварваше и вървеше напред към целта си - все едно му бяха дошли незнайни сили, сили, които самият той не притежаваше. Още привечер през втория ден от изкачването задуха силен вятър откъм Китай. Притъмня. Големи гъсти облаци се спуснаха и настъпи непрогледна мъгла. Станимир се ориентираше основно по джипиеса си, но сериозно мислеше дали да не се върне в лагера и да продължи след няколко дни. Тъкмо щеше да го стори, когато долови слаб глас сред бурята. В първия момент помисли, че е от свиренето на вятъра, но спря и се ослуша. Този път го чу по-отчетливо. Гласът звучеше много уморен и викаше за помощ. Станимир си помисли да подмине. В крайна сметка участваше в една фантазия, можеше да си позволи да не се държи като себе си. Но гласът беше дрезгав и жаловит, а и в крайна сметка какво толкова можеше да се случи, ако поспре да помогне. Станимир се защура из околността, ослушваше се, викаше. Изминаха часове, мъглата се поразсея, но вятърът беше толкова силен, че Станимир едва успяваше да върви.
Скоро стигна до процеп в скалата, където без малко да падне. Надникна надолу и какво да види - мъж, който викаше, но беше така уплашен, че Станимир не беше сигурен дали човекът го забеляза. Успокои го и си обмениха няколко реплики, от които разбра, че човекът също тръгнал да изкачва сам върха и се загубил. После пропаднал в процепа и не могъл да се измъкне.

Какво да стори за да му помогне? Можеше да се опита да се свърже с планинска служба или да намери лагера, откъдето да повика подкрепление. Но дотогава човекът щеше да умре. Станимир се ядоса. Защо след като всичко това беше фантазия, не се появеше примерно хеликоптер, или групите естонци, поляци и ирландци, които да помогнат, а Станимир да може да продължи пътя си, да достигне края на силите си, на фантазиите си, да се почувства успял и оценен - от себе си, от целия свят, пък бил и той измислен. Къде сега му се изпречи този пострадал? Но бързо му отмина. Опита се да се събуди, да приключи всичко и да забрави за него възможно по-бързо, но колкото и да се щипеше, не се събуждаше. Това първо го уплаши, после съвсем го разстрои, а накрая го амбицира още повече да доведе нещата докрай. Така ли?! Ще си играя сам със себе си, каза си. Ти ще видиш сега, Станимирчо, закани се той.

Без да се чуди повече, той заби първия клин в скалата и закачи карабинер на него. Опъна осигурителното въже и слезе до долу. Помогна на мъжа да се изкачи, а той самият остана долу. Тръгна да се изкачва, но някъде по средата на пътя въжето се спусна рязко и Станимир падна много лошо.
- Повикай помощ. Кракът ми сигурно е счупен - изохка към човека горе.
Изплашеният до смърт мъж, който вече се беше спасил, послушно се скри от процепа с обещанието, че скоро ще се върне. Така измина един ден, а след това и втори. Джипиесът, който Станимир беше взел със себе си, се беше строшил при падането и сега вероятно никой не знаеше къде се намира.
Много мисли се извърволиха в главата на Станимир. Как можеше сам да си причинява този кошмар? Вече дори не беше сигурен дали се случваше наистина. Жаждата го мъчеше. Студът и болката в крака също. В Станимир започнаха да се прокрадват мисли, че всичко е истинско. Беше по-силно от него. Много по-силно. Човешкият мозък не беше устроен да работи в две реалности, без да счита едната за измислена, а другата за истинска. Сега Станимир се чудеше дали пък животът му с Любослава не е бил само един сън, в който той е мечтал да живее, да бъде с любимото момиче. Да танцуват, да се целуват… По дяволите!
И тогава Станимир се отдаде на убеждението, че всичко се случваше наяве, за да, ами всъщност за да оцелее. Защото вярваше в себе си и в силите си да справи. На това го бяха научили преходите - че може, че знае, че го заслужава. В крайна сметка той беше този, който се грижеше за останалите и който нямаше нужда от друг да се грижи за него.
И ако това наистина се случваше, то тогава… помощта се бавеше.
И ако помощта се забавеше още той може би никога повече нямаше да извършва преходите си, камо ли да кара колелото си. Това дори щеше да бъде краят на мечтите му. Ами ако не го откриеха? Ако никога повече не можеше да зърне любимата си, дори тя да представлява само една мечта. Тази мисъл го изпълни с неизпитван страх - него, безстрашният, този, на когото всички се доверяваха, който всичко можеше, на когото всичко му се получаваше. Очите му потъмняха в блатисто зелено, а устата му се сгърчи от болка. Не трябваше, не можеше да се случи така.

Измина трети ден. Жаждата беше непоносима, а Станимир се беше вкочанил от студ. При всяко движение болката го вцепеняваше. Как ли не се опитваше да откачи крака си от мястото, където се беше заклещил, но единственото, което изпитваше, беше още болка.
Привечер заваля сняг. Първоначално Станимир се зарадва, защото можеше да разтопи малко с премръзналите си ръце и да пие. Но после видя, че снегът се събира бързо горе и лека полека се образува кора. Скоро снежна покривка щеше да покрие процепа и никой вече да не може да го открие тук долу.
И тогава в пълната безнадеждност на положението си, в полумрака на настъпващата нощ, сякаш от скалата се появи образа на Любомира. Тя го гледаше с топлите си очи, докосваше го с нежните си ръце. Хвана го за ръка и с лекота го измъкна от мястото, където се беше заклещил, а той тръгна след нея, без да се вълнува дали всъщност умираше, или се събуждаше, или полудяваше. Скалата се разшири и заприлича на новия дом, в който се нанасяха. Любомира и Станимир танцуваха заедно вътре и така добре усещаха и телата, и умовете си, че все едно не бяха отделни хора, а един и същи човек. При всяко завъртане, те се целуваха. И всичко беше топло, хубаво, светло.
*
Носят се предания, че котките са безмилостни животни. По природа мислят преди всичко за себе си и постигат целите си на всяка цена. Има само една възможност те да сторят нещо за някого и то е, когато любимият им господар го желае повече от всичко.
Магнитната буря беше приключила отдавна, но Леа обичаше Любомира, а Любомира обичаше Станимир.
И до днес той не узна как след цялото смъртоносно приключение той се озова у дома, как съвсем наистина се въртеше в танц със своята любима, как нямаше и помен от това, че кракът му е бил заклещен, дали е сънувал или дали просто е пийнал повече предната вечер.
Но отвреме на време, когато останеше сам, размишляваше за странното си пътешествие.
Беше тръгнал за върха, а всъщност не беше успял да помръдне от позицията си. Беше тръгнал да надделява себе си, а не избяга от същността си. Не постигна нищо - нищо повече от това, което вече знаеше, че може. Но по страха дали наистина е оцелял, по радостта, която изпита, когато осъзна, че е отново у дома, той вече знаеше по-добре от всякога кое го държи тук или кое е избрал да го държи тук.
Това не беше опиянението от издръжливостта му, която можеше да преодолява дори последствията от магнитните бури. Не беше и способността на ума му да се отдава толкова силно на една идея, че да я превръща в истинска. Не беше мъжката му сила.
Това чисто и просто беше една нежна ръка, която можеше да вземе сутрин и да прилепи до устните си.

Най-скъпия подарък на Бог

Всичко започна една вечер, когато Александър играеше на компютърна игра заедно с брат си. Брат му често го побеждаваше, но двамата много се забавляваха на виртуалните си срещи. Изведнъж мониторът му просветна като звезда, заслепи го за известно време, а после токът изгасна. Александър стана от стола си и погледна през прозореца. В целия квартал нямаше ток.
- Бамбина, къде си?
Жена му не отговори.
- Бамбина – извика Александър, но отново не получи отговор.
Погледна навън. Светлините лека полека се запалваха и градът изплуваше пред погледа му. 
- Бамбина – извика той за трети път и тогава и в апартамента светна светлина. 
Какво се случваше? Александър се беше озовал в свръхлуксозен лекарски кабинет, такъв, за какъвто би мечтал всеки лекар. Огледа всички стаи – та това беше апартаментът, в който живееха! Дори пианото му беше тук, макар не и на същото място, където беше поставено преди. Как така! Преди да има време да осъзнае какво става, звънецът на вратата иззвъня с любимата му мелодия, която сам обичаше да изпълнява. Александър отвори вратата. 
Пред него стояха трима възрастни мъже с дълги наметала в различни цветове. 
- Кои сте вие? – попита смаяният Александър, на който се стори, че тримата мъже имат нещо общо с всичко, което се случваше.
- Не се плаши – рече най-високият. – Ние сме тримата мъдреци, онези, които посетиха Христос при раждането му.
- Не богохулствайте!
- Не го правим – отвърна средният на ръст, който поглади бялата си брада. – След изпълнението на тогавашната ни задача, получихме подарък от Всевишния.
- Какъв? – попита след кратка пауза Александър.
- „Поискай и ще ти се даде“, е казано – включи се и най-ниският.
- Пожелахме да разговаряме с човек две хиляди години по-късно, достоен човек за времето си. Искахме да видим какво се случва с човечеството. Всевишният ни изпрати светлината от една звезда, която да ни отведе при човека. И ето ни тук – обясни високият.
- Това трябва да е някаква шега! Небето днес е беззвездно.
- Звездата светна от дома ти – доложи средният на ръст.
- Объркали сте се. Просто компютърът ми изгоря. Това е всичко – той понечи да затвори вратата, но тя беше заяла и не можеше да се помръдне.
- Млади момко, не знаем за какво говориш, но се уповаваме на Бог, който неслучайно ни доведе тук – подразни се ниският. - Няма ли да ни поканиш, момче?
Александър ги изгледа от глава до пети и обратно, помисли, помисли и рече:
- Заповядайте.
Тримата мъдреци започнаха да задават въпросите си за новия свят – за колите, които наричаха „бръмчащи коне“, за блоковете, които наричаха „дворци“, за самолетите, които наричаха „летящи демони“. Поискаха да узнаят дали хората вярват в Иисус Христос, дали спазват божиите заповеди и какви са новите герои на времето. Александър отговори на въпросите им, доколкото можа, предложи на мъдреците топъл чай и от супата на Радина, която се намираше в хладилника в съседната стая. На мъдреците страшно им се услади тази супа и когато попитаха как е сготвена, Александър, който не знаеше какви съставки слага жена му, отговори: - С любов.
Тримата мъдреци погладиха доволно брадите си. И все пак като че ли през цялото време изглеждаха някак напрегнати. Те споделиха притесненията си по повод гибелта на човечеството и злото, което върлува в света. За да ги успокои, Александър посвири на пианото и и им разказа за нововъведенията в медицината, с помощта на които можеше да помогне на много хора да оздравеят, разказа им за добрините на съвременниците си, за църквата и как народите са се борили да запазят вярата си през вековете. Разказа и за благотворителните организации, за всички, за които знаеше, че помагат на другите с каквото могат.
Александър се погрижи за гостите си с всичко, за което се сети, без да знае как са се появили, дали не лъжат, дали не са луди. Той го направи без да разбира какво се случва и без да мисли дали това е вероятно или не е. Това беше повече от знак за мъдреците, че той е човекът, който Бог им е посочил за пример от времето след двехилядната година.
- Прибираме се спокойни за това, че оставяме света в ръцете на хора като теб – обяви високият. - Преди да тръгнем, се надяваме да приемеш подаръците ни. Моят е знакът за подкрепата ни.
И тогава извади изпод наметалото си малко куче, което се впусна в кабинета, завъртя се няколко пъти и застана до Александър. Средният на ръст мъдрец бръкна в джоба на наметалото си и извади оттам будилник.
- Нека те буди всеки път, когато ставаш, за да лекуваш другите.
Третият започна да рови из наметалото си, но не извади нищо. Изчерви се. Беше забравил подаръка си. Тогава той положи ръка на рамото на Александър и рече:
- Моят подарък е закрилата над любовта на една жена, която топли сърцето ти и ще пълни къщата ти. 
Двамата мъдреци погледнаха със свити устни към своите подаръци, които сега им се сториха съвсем незначителни. Александър видя това и се разсмя. Той прегърна приятелите си, помоли се за доброто им пътуване обратно – от там, откъдето идеха, и обеща да даде всичко от себе си, за да следва божия път в живота си.
След това мъдреците излязоха, заяждащата допреди малко врата сама се затвори зад тях и веднага след това осветлението отново угасна. Александър стигна до дивана пипешком и седна, като подпря едната си ръка на облегалката. Малко след това, когато осветлението се включи, Александър видя, че до него седи любимата му Радина, която сега той бе прегърнал. Двамата гледаха един от любимите си филми и всичко беше както преди. 
Отдъхна си наум, примъкна я по-близо до себе си и благодари на Бог, че му дарява най-скъпото. Не вниманието на мъдреците към самия него, не честта да бъде избран като техен домакин в сегашния свят. Бог му бе дарил най-простото и най-истинско щастие на света – едно момиче, с което да споделя любимите си филми тази вечер, в близките години и всъщност... до края на дните си.

Приказка за международен брак

Изворът

Още когато Израел посети България за първи път, на летището го спря непозната старица. Тя побутваше бастунчето си и беше намотала много гердани на врата си. Кожата й беше набръчкана, а очите й бяха толкова дълбоки, все едно бяха очите на многогодишен човек.

-       Ще ти кажа нещо важно, моето момче – каза тя на родния му език и подаде ръката си.

Израел щеше да я подмине след тези думи, ако езикът, на който говореше жената не беше родния му. Откъде тя ще го знае така добре тук, в България? Как е възможно?

Докато се чудеше, старицата тръгна напред. Израел я настигна, както беше с куфара си и я хвана за ръката.

-       Трябва да посетиш Проходната пещера преди да предложиш брак на жената, която обичаш.

-       Но защо? И откъде знаеш, че ще предлагам брак?

Старицата не отговори и се затътри напред. Израел понечи да я настигне, за да й зададе отново въпросите си, но тя се скри зад излизащите и скоро не се виждаше никъде. Израел хвана такси и помоли водача да кара към центъра на града. Щеше да види своята любима и сякаш не можеше да мисли за друго. Как да й предложи? Как да направи така, че да се снимат, докато предлага? Пред църквата Александър Невски може би? С триножник или без? Такива мисли обитаваха главата му в този момент.

Скоро може би щеше съвсем да забрави за необичайната случка на аерогарата, ако таксито вместо към центъра на града, не го изведе извън София. Израел се опита да спре шофьора, но онзи го увещаваше, че трябва да почака. Симона му била подготвила изненада, а на него му било поръчано да го откара на мястото на изненадата. Щом чу името на любимата си, Израел се усмихна и пътува вече по-спокойно. Тя му готвеше изненада! Неговата принцеса! Шофьорът зави след табелата за Проходната пещера над град Луковит и спря.

-       И сега какво? – попита Израел.

-       Довиждане – каза шофьорът.

-       Ще изчакате тук, нали?

Шофьорът кимна вместо отговор и Израел излезе. Почти се стъмваше, но слънцето все още раздаваше от оранжевите си проблясъци. Израел се вгледа в лъчите, а после се обърна към скалата пред себе си. Последва дървения парапет и преди да се усети, се намираше в пещерата.

Огледа се. Никога през живота си Израел не беше виждал подобен храм на природата. Храм, който тя беше изковала за човека. На една от стените той видя в камъка образа на красива жена, на друго място имаше ниша, която приличаше досущ на пекарна, на трето в камъка се виждаха два препускащи коня – единият яздеше жена, а другият – мъж.

Подухна ветрец. Изпиука птиче. Отново се възцари тишина. Нямаше шумотевица от търкалящи се куфари, преминаващи коли, говор или каквото и да било друго. Израел беше абсолютно сам.

Той премина през цялата пещера и видя, че тя няма дъно. Както има вход, така има и изход от другата страна на скалата. Кой знае накъде водеше. Погледна нагоре. В скалата бяха изрязани два отвора – досущ като очи към поаленялото небе. Беше толкова красиво, че за миг той се поколеба дали е истинско.

-       Две очи, през които можеш да погледнеш дълбоко в сърцето си – чу той познат глас.

-       Ама коя сте вие? – стресна се.

До него се беше изправила непозната жена, която му напомняше на някого. Кой беше това? Кой? Изведнъж на Израел му проблесна. Ами да, това е гласът на старицата от аерогарата, но сега тя изглеждаше много по-млада. Косите й се вееха назад и носеше дълга бяла рокля – от толкова тънка материя, че все едно беше ушита от паяжина. Само очите й бяха същите – очи на една дълго живяла жена.

-       Не се бой. Живея тук от столетия. Знам за пещерата повече от всички.

-       Как така? – успя да вмъкне само Израел.

-       Пия от тайния извор на пещерата. Докато го правя, ще живея.

-       Това е измислица. Хайде да приключваме с изненадата. Къде е Симона?

Жената замълча. Тя протегна ръка да докосне Израел, но той отдръпна своята.

-       Сърцето ти обича истински и заслужаваш да чуеш думите ми – промълви тя.

-       Но аз не искам да чувам! – възмути се Израел. – Върни ме обратно при моето момиче!

-       Преди много много години – започна жената, без да обръща внимание, – живеех със своя любим. Аз яздех бял кон, а той черен. Разхождахме се по тези места, обичахме се, радвахме се един на друг. Имахме пекарна в селото и печахме най-ароматния, най-вкусния хляб в селото. Плувахме в реката, гмуркахме се и се гонехме с рибите. Бях най-щастливата жена на света. Но ето че веднъж той беше по работа на полето и аз реших да дойда тук в пещерата сама на коня си. Тогава намерих извора и пих от него. От този момент нататък започнах да говоря всякакви езици и да разбирам птиците, жабките, дори коня си. Първо се изплаших, но после осъзнах какво се е случило. Птиците ми разказаха, че това е изворът на вечния живот и ако искам да живея вечно, ще трябва да пия от него всяка година. Щом отпия отново ще се превръщам в млада жена. До края на годината ще ставам отново на възрастта, на която съм. Без да се замисля, реших да идвам постоянно. Та кой не би искал да живее вечно? Попитах птиците дали и любимият ми не може да пие. Така щяхме да живеем завинаги заедно. Но те отвърнаха – че само един от двамата влюбени може да го прави. Иначе изворът няма да дарява вечен живот. Зачудих се какво да правя. Да предостъпя правото си да пия на мъжа си или да запазя в тайна всичко и да продължа да пия. Сам разбираш какво сторих.

Старицата преглътна сухо. Тя отметна коса и продължи разказа си.

-       Измина време. Моят любим остаря, а аз всяка година идвах и отпивах. Подмладявах се и остарявах до края на годината. Той нито веднъж не ме попита какво се случва, за което бях благодарна и избягвах да търся причината. Едва когато се спомина, дойдох тук да поплача. Тогава птиците ми разказаха, че той е знаел за извора и е решил да не пие, защото ако аз не мога да бъда там, където е и той, по-добре да си остане съвсем смъртен тук, при мен. Явно сам е решил да не ми казва, за да не се изкуша.

Израел вече беше забравил по колко необичаен начин се беше озовал тук и слушаше с пълно внимание.

-       Виж очите на пещерата – рече жената след малко.

-       Отворите ли? – смути се Израел, който отново погледна нагоре. По крайчеца им растяха малки храстчета, които ветрецът подухваше. Те се движеха толкова бавно, сякаш нечия ръка ги забавяше нарочно.

-       С тези очи аз гледам дълбоко в сърцето си. А то е много много самотно – погледна тя отново към него.

-       Защо ми разказваш всичко това? – попита вече много по-спокойно Израел.

-       Защото искам да ти покажа къде е изворът. Отдавна търся човек с чисто сърце, който да заслужи вечен живот, човек, с когото да мога да разговарям занапред. Уморих се да пия сама. Ако си съгласен да надживееш любимата... да живееш вечно може би...

-       Не – отсече Израел и стана да си ходи.

-       Отказваш се така лесно? – проехтя гласът й. В него се съдържаха хилядите колебания от миналото, хилядите съжаления за стореното.

-       О, да! И имам специална молба към теб. Моля те моята любима никога да не разбира за този извор, защото как беше... – Израел постави показалец на устните си: -  ако аз не мога да бъда там, където е тя, по-добре да си остана съвсем смъртен, тук, при нея.

При думите му жената от пещерата се разплака. Тя плака дълго, без да продума повече. После двамата излязоха навън, където съвсем се беше свечерило. Там ги очакваше Симона. Тя беше възседнала бял кон и държеше стремето на черен. Малко зад тях таксиджията стоеше в колата си и очакваше дългогодишната си клиентка.

-       Да се прибираме – каза Симона на Израел. – Знам всичко. Тя извика и мен малко преди да пристигнеш.

-       Ах ти! – погледна с укор към пещерната жена Израел. Сърцето му сега туптеше по-радостно отвсякога. Значи и любимата му не се бе изкушила, значи и тя беше взела същото решение като него.

Очите на пещерата сега бяха тъмни, все едно се затваряха пред силата на истинската любов или просто защото се беше смрачило. Нямаше нужда вече никой да гледа към сърцето си, към самотата си през тях. Тайната за извора на вечния живот щеше завинаги да бъде забравена, освен ако някой случайно не го откриеше. А дотогава...

Дотогава Израел беше по-сигурен отвсякога, че таксито вози за последен път дългогодишната си клиентка.

Приказка за любител на ракия :)

Изкушение

Една сутрин Асен се събуди с главоболие. Опита се да си спомни дали снощи не беше пийнал с приятели, както обичаше да прави. Но не. Беше си останал у дома, бяха гледали филм с Лили, а после бяха заспали.

Огледа се. Нея я нямаше. Най-вероятно беше тръгнала за работа. Асен стана и се разходи из стаята. Нещо не беше наред, той не беше в собствената си спалня. Мястото много му напомняше на случка от детството му... що за глупост беше това. Няма начин да не беше пийнал повече – само алкохолът можеше да направи така, че глупостите да му се струват като реални случки. Фактът си беше факт обаче. Асен се намираше в детската си стая. Разтърка слепоочията си, но нищо не се промени. Нито главата спираше да го боли, нито детската му стая изчезваше.

Разходи се из апартамента на родителите си. Всичко беше поставено по начина, по който го помнеше, когато беше малък. Този път трябва да беше пийнал повече от онази ракия на жена си, която разреждаше, без тя да знае. Къде беше Лили всъщност?

Асен наплиска очите си и излезе. Улиците бяха безлюдни. На един стълб на тротоара седеше подпряна китара.

-          Здравей, Асене, очаквах те – проговори китарата. Асен понечи да отвори уста в отговор, но китарата продължи: - Ще ти спестя чуденките. Докато си сънувал, си попаднал в малко вероятната една милионна възможност на ума си да се завърнеш в миналото, вече като пораснал човек. Имаш уникалния шанс да го промениш. Успееш ли да го направиш, водещата реалност, в която ще живееш, ще бъде именно тази. Можеш да станеш китарист, да събереш своя собствена група, да свириш пред многохилядна публика!

Дали не беше смесил ракийката с нещо друго, нещо много силно, ама много. Как иначе можеше да си обясни факта, че разговаря с китара?

-          Какво да правя сега? - попита Асен по-скоро себе си.

Не дочака отговора на китарата нито своя собствен. Прекоси улицата. Не знаеше накъде ще тръгне и какво ще стори. Реши, че има нужда от време да помисли. Седна в кръчмата срещу училището и си поръча една голяма ракия.

-          На деца не сервираме – отвърна лелката през бара.

Тази определено го дразнеше. За нея може би беше дете, но определено й влизаше в задълженията да му сервира. Внезапно и съвсем оправдано той се почувства предаден от всички, от света, в който пребивава, от света, в който бе живял до вчера, от ума си и от фантазиите си.

В този момент през вратите на кръчмата влезе китарата. Тя ходеше върху малки табуретени крачета, а дървеното й тяло се тресеше в целулитени извивки. Китарата се приближи до него, поръча си една голяма ракия, вдигна я в знак за „Наздраве“, а после засвири:

„В миналото днес си ти турист,

Можеш тъй добре да си го разясниш,

Ако пък решиш да станеш китарист

Можеш и сегашното да промениш.“

Фантазията му се вихреше в непростимо безалкохолно колебание дали беше употребил алкохол. Как можеше сам да си причини всичко това? И дори не помнеше да беше пил. Бяха гледали филм с Лили, преди да заспи, филм, повтори си той.

Асен се вгледа в отсрещната стена на заведението, върху която висеше надпис, който той гледаше, но не виждаше. Можеше да реши отново да стане който си поиска, можеше да има достатъчно време да работи над това свое желание, можеше да поправи грешките си или да отдели повече време на нещо, което беше пренебрегвал, да сбъдне мечтите си. Можеше да стане някой друг, можеше отново да бъде с хората, които най-много му липсваха, да им каже всичко, което не беше успял, да промени себе си, да промени света, да промени нещо – каквото и да е!

Затвори очи за миг. Имаше ли по-голямо изкушение от това да получиш време да се развиеш отново, но със сегашния си ум, със сегашните си чувства?

Отвори очите си и този път прочете надписа, окачен на стената: „Войникът може да се бори дълго и старателно за една червена пандела. Наполеон Бонапарт“

Неговата Лили, неговата червена пандела. Подсмихна се. Беше нелепо, страшно нелепо да става романтичен точно сега, но не бяха ли именно нелепостите най-близо до истината?!

Ако останеше тук при говорещата китара, ако успееше да се превърне в музиканта, който си представяше... Подсмихна се на себе си. Вече не можеше да се познае. Започваше да вярва във фантазията си. И все пак ако останеше тук, той щеше да срещне Лили едва след двайсет години или може би нямаше да я срещне изобщо. Неочаквано за самия него, сърцето му се сви. Сви се така, че гърдите го заболяха. Можеше да приключи с този свят на мечти, макар все още да не знаеше как, но щеше ли да понесе малодушието си? Да се откаже заради жена! Непростимо!

Асен продължи вътрешния си монолог известно време, докато накрая се отчая до такава степен, че не му оставаше друго освен да мрази себе си и този път наистина да се напие по случая.

Колкото и да не му се искаше, знаеше, по-добре от всяка абсурда говореща китара, че не можеше да се самоизмами. Нямаше да рискува да приключи с любовта на живота си и толкова.

Асен се измори от себе си. Той се прибра у дома и легна на леглото в детската си стая. За свое най-голямо облекчение, този път се събуди в спалнята си, у дома, до своята жена. Малко по-късно, когато двамата закусваха, тя попита:

-          Сънува ли нещо тази нощ?

-          Да – отговори Асен.

-          И какво беше то?

-          Сънувах... един свят без теб и побързах да се събудя.

Лили го погледна учудена. Асен не говореше по този начин. Той никога не говореше по този начин. После, като не знаеше какво друго да стори, тя се разсмя и го целуна.  Асен не разказа съня си, но едно беше сигурно. Той щеше да го запомни като най-силното доказателство за любовта към жена си, защото ако един мъж може да се откаже от тъй рядката възможност да получи всичко наново, пък ако ще и само във фантазиите си... и ако прави това само заради мисълта за една жена, то той вероятно я обича съвсем малко повече, отколкото обича себе си. 

Приказка за една детска любов

Защото солта е любов

Преди много години под беззвездното небе се разстилало прекрасно море с бели води.  Слънцето го огрявало с лъчите си и то блестяло така както може да блести само любовта в сърцата на хората. Утрините морето разказвало как е преминала нощта, а Слънцето – какво се случва от другата страна на земята. Хората се радвали с усмивки на лица или плачели с безсолните си сълзи. Въпреки това според Слънцето те не познавали истинската сила на любовта, защото не притежавали сол в очите си. А солта била любов, казвало Слънцето, защото в Бяло море имало толкова много от нея.

Подаръците на Слънцето за своята любима, Бялото море, били нощни. То осветявало Луната, за да може тя да напомня на морето и през нощта колко много любов праща Слънцето. Морето се вълнувало при тези любовни послания, затова често и днес казваме, че Луната влияе на вълненията на морето.

Луната обаче, която била само вестносец на любовните послания лека полека също се влюбила в морето. Слънцето усетило това, но нищо не можело да направи. Нито можело да я прогони от Слънчевата система, нито можело да огрява постоянно своето море, защото така щяло да го погуби. То се разсърдило и затъмнило цялата Земя. Всичко по нея щяло да погине. Не се появявало пред морето, а през това време Бяло море как ли не се опитвало да предаде на своя любим, че ако ще и всички луни да се влюбят в него, то си остава любима на своето Слънце.

Що да стори Бялото море? Как да постъпи? Спомнило си за човешките същества, които се къпели в него. Те се радвали на вълните, целували се, хващали се за ръце, играели във водата. И при този спомен му хрумнало какво може да стори. Бяло море решило да даде свое собствено обещание, да направи свое любовно послание към Слънцето.

Нощем то събирало от най-скритите си раковини и перли и струпвало всичко на самотен бряг. Брегът не бил случаен – там живеела древна магьосница, която морето искало да помоли за услуга. Щом насъбрало достатъчно съкровища, то ги поднесло пред къщата на магьосницата и поискало тя да вдъхне от любовта му на две човешки същества, които избрало. Искало да направи това, за да може да покаже на Слънцето каква трябва да бъде любовта им и как нищо, ама нищичко на този свят не може да я засегне.

-          Как точно смяташ да му поднесеш такъв подарък? – попитала магьосницата.

-          Просто няма да му го поднасям. Искам да вдъхнеш от моята любов на Николай и Дарина. Нека те се обичат от деца и нека любовта им продължи през целия им живот. Това ще е моята жива картина – подарък от мен за него. Нека наблюдава живота на тези две същества, нека види и плодовете на любовта им: щастието им, детето им, всичко.

-          Ще ти струва скъпо – подсмихнала се магьосницата.

-          Какво искаш в замяна?

-          Ще отнема половината ти сол, ще се променят обитателите ти. Ще потъмнееш завинаги.

-          Но защо ти е моята сол?

-          Трябва ми. Имам да осолявам много човешки сълзи с нея.

-          Защо искаш да ги осолиш?

-          Защото солта е любов, а любовта на хората е магията, която движи света... е добре де, и моят бизнес. Почти всеки, който се допитва до услугите ми, го прави заради любов.

Морето се умислило. Повече нямало да може да побира същите видове риби, нямало да осветява нощта, нито да бъде толкова красиво, че да пленява своя любим с белотата си. Но ако не направило това – може би щяло да загуби и своя любим. При тази мисъл, морските му дълбини се свили, вълни забушували и покрили плажовете му.

-          Така да бъде – казало най-сетне.

Мигом небето притъмняло. Засветкали светкавици, скрили и слънцето, и луната. Огромни бели фъртуни от сол се извисили в небето и изчезнали завинаги. Те се разпръснали по човешките очи, попили в човешките сърца, така че всеки път щом някой заплачел, сълзите му вече щяли да имат солен вкус.

Магьосницата взела своето и оставила Бялото море само. Тя литнала до Слънцето и му показала Николай и Дарина – двойката, която избрала, за любовен подарък. Слънцето онемяло. То започнало да осветява пътя на двамата влюбени. Проследявало как се заражда любовта им, още когато Дарина била на 13 години, а Николай на 17. Те преминали през какви ли не етапи от живота си – той отишъл в казарма, но Дарина го очаквала да се завърне при нея. После двамата учили в университет, заживели заедно, а накрая се родила и прекрасната Никол – жива картина в картината на тяхната любов.

Слънцето не можело да плаче и не винаги знаело как да обича. Но дълбоко в огненото си ядро хранело и до днес храни любов към едно единствено море на планетата Земя. Това е морето, което сътвори любовта на Николай и Дарина, морето, което знае как да обича.

Затова днес, в деня на сватбата на тези две деца на вселенската любов, Слънцето и Морето също празнуват. Те гледат безмълвни картината на своята собствена любов в очите на Николай и Дарина, в усмивката на тяхното дете, в солта от радостните сълзи на техните близки. Те знаят без колебание, че тяхната любов и тази на човешките същества ще продължи вечно, че нищо не ще я сломи. Те всъщност тайно кумуват.

Дарина и Николай, празнувайте и от името на невидимите гости на своята сватба – Слънцето и Морето. Вие сте техният любовен подарък, вие сте израз на вселенската любов между великите природни сили. Те винаги ще бдят над любовта ви.

Приказка за китарист

Червената пандела

Една сутрин Асен се събуди с главоболие. Опита се да си спомни дали снощи не беше пийнал с приятели, както обичаше да прави. Но не. Беше си останал у дома, бяха гледали един от любимите си филми с Лилия, а после бяха заспали.

Огледа се. Нея я нямаше. Най-вероятно беше тръгнала за работа. Асен стана и се разходи из стаята. Нещо не беше наред, той не беше в собствената си спалня. Мястото много му напомняше на нещо от детството му... ами да! Това беше детската му стая. Разтърка слепоочията си, но нищо не се промени. Нито главата спираше да го боли, нито детската му стая изчезваше.

Разходи се из апартамента на родителите си. Всичко беше поставено по начина, по който го помнеше, когато беше малък. И шкафовете, и чекмеджетата с посудата, и леглото му, което сега му се стори твърде малко. Как беше възможно? Къде беше Лилия?

Асен наплиска очите си и излезе навън. Пред блока го очакваха непознати мъже:

-          Айде бе, Асене, откога чакаме?! Бързо, че треньорът ще се разсърди!

-          Ама какъв треньор, кои сте вие?

Докато изричаше това, Асен се взря по-обстойно в лицата на мъжете. Имаше странното усещане, че ги познава отнякъде. Изведнъж го осени прозрение. Това бяха съотборниците му от училищния футболен отбор. Само дето сега бяха пораснали. Асен се зачуди какво да прави, а после реши да не казва нищо. Трябваше да разбере какво се случва. Тръгна с мъжете и скоро се озоваха в училището. Там всички бяха пораснали – големи, възрастни хора, които носеха възмалките си училищни раници, подминаваха се един друг в училището и се подбутваха. Щом влязоха във физкултурния салон, към Асен се приближи стария му треньор.

-          Здравей, Асене, очаквахме те. - Асен понечи да отвори уста в отговор, но треньорът продължи: - Ще ти спестя чуденките. Докато си сънувал, си попаднал в малко вероятната една милионна възможност на ума си да се завърнеш в миналото, вече като пораснал човек. Имаш уникалния шанс да го промениш. Успееш ли да го направиш, водещата реалност, в която ще живееш, ще бъде именно тази. Можеш да станеш футболна звезда, имаш данни!

Съотборниците го наблюдаваха мълчаливо.

-          Какво да правя сега? - отвърна Асен.

Всички вкупом вдигнаха рамене. Асен прекоси физкултурния салон. Той не знаеше накъде ще тръгне и какво ще стори. Реши, че има нужда от време да помисли. Седна в кръчмата срещу училището и си поръча една голяма ракия.

-          На деца не сервираме – отвърна лелката през бара.

Асен мигом се ядоса, но бързо му мина. Какво разбираше тази жена? Не тя се беше озовала в миналото си. Сега Асен се чувстваше предаден от всички, от света, в който пребивава, от света, в който бе живял до вчера, от ума си и от фантазиите си.  

В този момент в заведението засвири китара. Непознат мъж в дъното пееше:

„В миналото днес си ти турист,

Можеш тъй добре да си го разясниш,

Ако пък решиш да станеш китарист

Можеш и сегашното да промениш.“

Асен излезе от заведението и вместо навън, сега се озова в залата по кик бокс. И постепенно всичко му се избистри.

Можеше да реши отново да стане който си поиска, можеше да има достатъчно време да работи над това свое желание, можеше да поправи грешките си, или да отдели повече време на нещо, което беше пренебрегвал, да сбъдне мечтите си. Можеше да стане някой друг, можеше отново да бъде с хората, които най-много му липсваха, да им каже всичко, което не беше успял, да промени себе си, да промени света, да промени нещо – каквото и да е!

Затвори очи за миг. Имаше ли по-голямо изкушение от това да получиш време да се развиеш отново, но със сегашния си ум, със сегашните си чувства?

Отвори очите си и съзря надпис, окачен на едната стена в залата: „Войникът може да се бори дълго и старателно за една червена пандела. Наполеон Бонапарт“

Неговата Лилия, неговата червена пандела. Ако останеше тук, той щеше да я срещне едва след двайсет години или може би нямаше да я срещне изобщо. Сърцето му се сви. Сви се така, че гърдите го заболяха. Можеше да приключи с този свят, макар все още да не знаеше как. Но не можеше да измами себе си и не можеше да рискува да приключи с любовта на живота си.

Асен се измори от твърде много впечатления. Той се прибра у дома и легна на леглото в детската си стая. За свое най-голямо облекчение, този път се събуди в спалнята си, у дома, до своята жена. Малко по-късно, когато двамата закусваха, тя попита:

-          Сънува ли нещо тази нощ?

-          Да – отговори Асен.

-          И какво беше то?

-          Сънувах... един свят без теб и побързах да се събудя.

Лилия и Асен се разсмяха, а после се целунаха.  Асен не разказа съня на любимата си, но едно беше сигурно. Той щеше да го запомни като най-силното доказателство за любовта към жена си, защото ако един мъж може да се откаже от тъй рядката възможност да получи всичко наново само заради една жена, то той вероятно я обича повече от самия себе си. 

Приказка за готвач и една дама

Преследвачът на усмивки

Преди много години в далечна Австралия имало болница с голяма градина. Градинарят, който се грижел за нея, посадил малка леха с най-различни билки. Той направил това не по разпореждане на ръководството, а защото жена му така му заръчала. Всички знаели, че младата австралийка продавала билки на пазара и никой нямал нищо против. Никой не знаел обаче, че тя била наследник на стара фамилия от магьосници, които грижливо пазели в тайна своите занимания.

Веднъж, точно когато билките в градината разцъфнали с пълната си сила, в болницата приели млада италианка, на която било време да роди. Влязла тя в залата за родилки, а прозорецът към градината бил леко открехнат, за да се проветрява помещението. Съвсем неусетно отвън се вмъкнал смесеният аромат от най-различни билки, италианката вдишала и почувствала как болките й се облекчават. Скоро се родил и малкият Хайсен Струга, нейният син.

Без да подозира нищо, италианката се прибрала при съпруга си у дома. Оттогава изминали години. Хайсен растял здрав, висок и силен и още от малък най-много се радвал, когато разсмее някого. Първоначално родителите му приели това съвсем нормално, но скоро забелязали, че ако Хайсен не успее да предизвика нечия усмивка, посървал в продължение на дни.

Тръгнали да го водят по лекари, но никой не можел да им каже причината за държанието му. Не щеш ли веднъж на пазара се спрели при щанда с подправките. Там продавала билки жената на градинаря. Италианката пазарила от нея няколко подправки и й оставила повече пари. Жената й казала:

-          Нека сторя нещо за вас от благодарност за добрината ви.  Мога да ти кажа нещо за детето ти и защо желае да разсмива хората.

Италианката онемяла, като чула това от устата на непознатата. Бащата я задърпал за ръкава да си вървят.

-          Хайсен е омагьосан от мириса на съчетание от древни билки, което се получава много рядко.

-          Глупости! – викнал бащата.

-          Моля те. Нека я изслушаме – прекъснала го италианката, която усещала с майчиното си сърце, че тази непозната жена знае ключа на загадката.

През това време малкият Хайсен гледал с вперен поглед към продавачката. Той вдишвал от аромата на подправките и не можел да се откъсне от щанда. Като го видял, бащата въздъхнал с неохота и хванал ръката му.

-          Това дете – продължила тя, - търси щастието си по усмивките на хората. Но ще го намери едва когато открие една усмивка – най-близката и едновременно с това най-труднодостъпната. Само тя ще го отведе до мечтаното щастие.

-          Но как ще разбере чия е тази усмивка? – попитала италианката.

-          Това не мога да ви кажа. Но Хайсен няма да спре да търси, докато не открие усмивката.

-          Бабини девитини – викнал бащата. – Да тръгваме!

Италианката отворила уста да каже още нещо, но съпругът й я дръпнал да вървят. Семейството се прибрало и скоро забравило за случая. А Хайсен от този момент нататък се влюбил в подправките. Той започнал да събира по малко и където и да идели със семейството му, си купувал нови подправки. Мечтаел да стане готвач в свой собствен ресторант, където да приготвя най-вкусните гозби, които, разбира се, да предизвикват усмивки на хората. Започнал да готви за приятелите си и им станал любимец.

След време заминал за Лондон и когато се прибирал у дома в Австралия често не можел да види семейството си от старание да угоди на всичките си приятели, от желание отново да види усмивки по лицата им. Но това не бил единственият път, по който ги търсел.

В Англия, където работел като търговски мениджър на една корпорация, той преследвал усмивките на хората и сред клиентите, и сред колегите си. Щом не успеел да ги спечели, това го натъжавало и той влагал силите си в работата.  Така лека-полека съвсем се отдалечил от мечтата си да готви в собствен ресторант.

Един ден срещнал прекрасната Милена. С милувките, с думите си тя внасяла толкова топлина в дните му, че понякога успявал да забрави и за лова на усмивки, и да мечтае отново. Но въпреки любовта си към нея, дълбоко в себе си, той все още чувствал, че не е намерил своето призвание, не е постигнал своето щастие.

Един ден с любимата му пристигнали в България, нейната родна страна. Тя го завела на Женския пазар, откъдето щял да си купи подправки, които не се продават на друго място по света. Разглеждали дълго сергиите. Продавачи ги подканвали, пазарили се с тях, дори спорели кой ще ги спечели за клиенти.

В олелията Хайсен забелязал, че в дъното на пазара, на една малка сергия, седяла свита възрастна жена. Нещо във вида й му напомнило жената от австралийския пазар в детството му и докато продавачите продължавали да спорят, Хайсен се приближил към нея. Жената предлагала подправки и му дала да усети аромата на всяка една, разказала му какви гозби могат да се сготвят, а Милена превеждала всяка нейна дума.

Хайсен харесал много разказа на продавачката от Женския пазар и й споделил, че колекционира билки от всички страни, които посещава. Тя му се усмихнала широко, с онази усмивка, която разтваря сърцата на хората. Доволен, че я е накарал да се усмихне, Хайсен прибрал закупените подправки, и  й оставил пари в повече, много повече, отколкото стрували самите подправки. Така вероятно щял да получи още от нейните усмивки.

Жената благодарила и заръчала на Милена да му преведе следното:

-          Щом се върнеш, размеси българските подправки с тези, които си събрал дотук. Остави ги до спалнята си.

Милена превела това на Хайсен и двамата се спогледали. Да сторят каквото им заръчала жената или да я подминат и забравят?! Хайсен внезапно се развеселил. Това било първото интересно нещо, което му се случило в страната на бъдещата му съпруга. Защо да не последват заръката на жената, когато се прибере? В крайна сметка нямало какво да загуби.

Щом се върнали в Англия, една вечер на Хайсен му хрумнала дори още по-добра идея. Решил да подготви изненада. Той често правел такива на любимата си – или рисувал сърце на огледалото, или й подарявал мече с шоколадови бонбони, положени в чекмеджето й с дрехи. Върнал се по-рано от работа, размесил подправките и ги сложил до спалнята им. След това излязъл от стаята. Щом Милена се върнала, той затворил очите й с ръце и казал:

-          Искам да ти покажа нещо.

Изпълнена с очакване, Милена го последвала. Хайсен я въвел в стаята и тя вдишала от най-прекрасния аромат, който някога била усещала. Отпуснала се в ръцете на Хайсен, а той рекъл:

-          Това е ароматът на нашата любов – най-хубавия!

Двамата се целунали, а после се любили дълго, преди да заспят. На сутринта пръв се събудил Хайсен. Обърнал се към любимата си, която лежала до него и се усмихвала в съня си. Погледал я известно време, докато се борел с изкушението да я докосне. И се усмихнал – усмихнал се по-истински, отколкото когато и да било в живота си.

И тогава станало чудо. Билките се изнизали от пода на спалнята в подредена редичка във въздуха. Завъртели се няколко пъти и после мигом излетели през прозореца.

Хайсен станал да затвори прозореца, без съжаление за своите билки. Докато се връщал обратно при любимата си, той осъзнал, че сред всички усмивки, които е преследвал в живота си има само една, която е способна да го направи истински щастлив. Тя можела да го насърчи да бъде по-смел, когато се страхува да предприеме нови неща в живота си, тя можела да му вдъхне сили да се справя с трудностите в работата си, тя единствена можела да го направи щастлив, дори все още да не е сбъднал мечтите си. Тази усмивка не била на никой от приятелите или родителите му, тя била усмивката на Милена.

В този миг най-сетне неволната магия от аромата на билките в австралийската болнична градина била развалена. За да се стигне дотам обаче, той трябвало не просто да получи усмивката на любимата си – такива му дарявала много. За да се случи това, Хайсен трябвало да прогледне за най-важното и така да постигне най-близката и труднопостижима усмивка в света – своята собствена.

И днес, на неговата сватба, където той имаше всички усмивки на любимите си хора, очите му бяха вперени само на едно място – в устните на любимата.