петък, 4 септември 2015 г.

Приказка за любител на ракия :)

Изкушение
Една сутрин Асен се събуди с главоболие. Опита се да си спомни дали снощи не беше пийнал с приятели, както обичаше да прави. Но не. Беше си останал у дома, бяха гледали филм с Лили, а после бяха заспали.
Огледа се. Нея я нямаше. Най-вероятно беше тръгнала за работа. Асен стана и се разходи из стаята. Нещо не беше наред, той не беше в собствената си спалня. Мястото много му напомняше на случка от детството му... що за глупост беше това. Няма начин да не беше пийнал повече – само алкохолът можеше да направи така, че глупостите да му се струват като реални случки. Фактът си беше факт обаче. Асен се намираше в детската си стая. Разтърка слепоочията си, но нищо не се промени. Нито главата спираше да го боли, нито детската му стая изчезваше.
Разходи се из апартамента на родителите си. Всичко беше поставено по начина, по който го помнеше, когато беше малък. Този път трябва да беше пийнал повече от онази ракия на жена си, която разреждаше, без тя да знае. Къде беше Лили всъщност?
Асен наплиска очите си и излезе. Улиците бяха безлюдни. На един стълб на тротоара седеше подпряна китара.
-          Здравей, Асене, очаквах те – проговори китарата. Асен понечи да отвори уста в отговор, но китарата продължи: - Ще ти спестя чуденките. Докато си сънувал, си попаднал в малко вероятната една милионна възможност на ума си да се завърнеш в миналото, вече като пораснал човек. Имаш уникалния шанс да го промениш. Успееш ли да го направиш, водещата реалност, в която ще живееш, ще бъде именно тази. Можеш да станеш китарист, да събереш своя собствена група, да свириш пред многохилядна публика!
Дали не беше смесил ракийката с нещо друго, нещо много силно, ама много. Как иначе можеше да си обясни факта, че разговаря с китара?
-          Какво да правя сега? - попита Асен по-скоро себе си.
Не дочака отговора на китарата нито своя собствен. Прекоси улицата. Не знаеше накъде ще тръгне и какво ще стори. Реши, че има нужда от време да помисли. Седна в кръчмата срещу училището и си поръча една голяма ракия.
-          На деца не сервираме – отвърна лелката през бара.
Тази определено го дразнеше. За нея може би беше дете, но определено й влизаше в задълженията да му сервира. Внезапно и съвсем оправдано той се почувства предаден от всички, от света, в който пребивава, от света, в който бе живял до вчера, от ума си и от фантазиите си.
В този момент през вратите на кръчмата влезе китарата. Тя ходеше върху малки табуретени крачета, а дървеното й тяло се тресеше в целулитени извивки. Китарата се приближи до него, поръча си една голяма ракия, вдигна я в знак за „Наздраве“, а после засвири:
„В миналото днес си ти турист,
Можеш тъй добре да си го разясниш,
Ако пък решиш да станеш китарист
Можеш и сегашното да промениш.“

Фантазията му се вихреше в непростимо безалкохолно колебание дали беше употребил алкохол. Как можеше сам да си причини всичко това? И дори не помнеше да беше пил. Бяха гледали филм с Лили, преди да заспи, филм, повтори си той.
Асен се вгледа в отсрещната стена на заведението, върху която висеше надпис, който той гледаше, но не виждаше. Можеше да реши отново да стане който си поиска, можеше да има достатъчно време да работи над това свое желание, можеше да поправи грешките си или да отдели повече време на нещо, което беше пренебрегвал, да сбъдне мечтите си. Можеше да стане някой друг, можеше отново да бъде с хората, които най-много му липсваха, да им каже всичко, което не беше успял, да промени себе си, да промени света, да промени нещо – каквото и да е!
Затвори очи за миг. Имаше ли по-голямо изкушение от това да получиш време да се развиеш отново, но със сегашния си ум, със сегашните си чувства?
Отвори очите си и този път прочете надписа, окачен на стената: „Войникът може да се бори дълго и старателно за една червена пандела. Наполеон Бонапарт“
Неговата Лили, неговата червена пандела. Подсмихна се. Беше нелепо, страшно нелепо да става романтичен точно сега, но не бяха ли именно нелепостите най-близо до истината?!
Ако останеше тук при говорещата китара, ако успееше да се превърне в музиканта, който си представяше... Подсмихна се на себе си. Вече не можеше да се познае. Започваше да вярва във фантазията си. И все пак ако останеше тук, той щеше да срещне Лили едва след двайсет години или може би нямаше да я срещне изобщо. Неочаквано за самия него, сърцето му се сви. Сви се така, че гърдите го заболяха. Можеше да приключи с този свят на мечти, макар все още да не знаеше как, но щеше ли да понесе малодушието си? Да се откаже заради жена! Непростимо!
Асен продължи вътрешния си монолог известно време, докато накрая се отчая до такава степен, че не му оставаше друго освен да мрази себе си и този път наистина да се напие по случая.
Колкото и да не му се искаше, знаеше, по-добре от всяка абсурда говореща китара, че не можеше да се самоизмами. Нямаше да рискува да приключи с любовта на живота си и толкова.
Асен се измори от себе си. Той се прибра у дома и легна на леглото в детската си стая. За свое най-голямо облекчение, този път се събуди в спалнята си, у дома, до своята жена. Малко по-късно, когато двамата закусваха, тя попита:
-          Сънува ли нещо тази нощ?
-          Да – отговори Асен.
-          И какво беше то?
-          Сънувах... един свят без теб и побързах да се събудя.
Лили го погледна учудена. Асен не говореше по този начин. Той никога не говореше по този начин. После, като не знаеше какво друго да стори, тя се разсмя и го целуна.  Асен не разказа съня си, но едно беше сигурно. Той щеше да го запомни като най-силното доказателство за любовта към жена си, защото ако един мъж може да се откаже от тъй рядката възможност да получи всичко наново, пък ако ще и само във фантазиите си... и ако прави това само заради мисълта за една жена, то той вероятно я обича съвсем малко повече, отколкото обича себе си. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар