Приказка за международен брак

Изворът

Още когато Израел посети България за първи път, на летището го спря непозната старица. Тя побутваше бастунчето си и беше намотала много гердани на врата си. Кожата й беше набръчкана, а очите й бяха толкова дълбоки, все едно бяха очите на многогодишен човек.

-       Ще ти кажа нещо важно, моето момче – каза тя на родния му език и подаде ръката си.

Израел щеше да я подмине след тези думи, ако езикът, на който говореше жената не беше родния му. Откъде тя ще го знае така добре тук, в България? Как е възможно?

Докато се чудеше, старицата тръгна напред. Израел я настигна, както беше с куфара си и я хвана за ръката.

-       Трябва да посетиш Проходната пещера преди да предложиш брак на жената, която обичаш.

-       Но защо? И откъде знаеш, че ще предлагам брак?

Старицата не отговори и се затътри напред. Израел понечи да я настигне, за да й зададе отново въпросите си, но тя се скри зад излизащите и скоро не се виждаше никъде. Израел хвана такси и помоли водача да кара към центъра на града. Щеше да види своята любима и сякаш не можеше да мисли за друго. Как да й предложи? Как да направи така, че да се снимат, докато предлага? Пред църквата Александър Невски може би? С триножник или без? Такива мисли обитаваха главата му в този момент.

Скоро може би щеше съвсем да забрави за необичайната случка на аерогарата, ако таксито вместо към центъра на града, не го изведе извън София. Израел се опита да спре шофьора, но онзи го увещаваше, че трябва да почака. Симона му била подготвила изненада, а на него му било поръчано да го откара на мястото на изненадата. Щом чу името на любимата си, Израел се усмихна и пътува вече по-спокойно. Тя му готвеше изненада! Неговата принцеса! Шофьорът зави след табелата за Проходната пещера над град Луковит и спря.

-       И сега какво? – попита Израел.

-       Довиждане – каза шофьорът.

-       Ще изчакате тук, нали?

Шофьорът кимна вместо отговор и Израел излезе. Почти се стъмваше, но слънцето все още раздаваше от оранжевите си проблясъци. Израел се вгледа в лъчите, а после се обърна към скалата пред себе си. Последва дървения парапет и преди да се усети, се намираше в пещерата.

Огледа се. Никога през живота си Израел не беше виждал подобен храм на природата. Храм, който тя беше изковала за човека. На една от стените той видя в камъка образа на красива жена, на друго място имаше ниша, която приличаше досущ на пекарна, на трето в камъка се виждаха два препускащи коня – единият яздеше жена, а другият – мъж.

Подухна ветрец. Изпиука птиче. Отново се възцари тишина. Нямаше шумотевица от търкалящи се куфари, преминаващи коли, говор или каквото и да било друго. Израел беше абсолютно сам.

Той премина през цялата пещера и видя, че тя няма дъно. Както има вход, така има и изход от другата страна на скалата. Кой знае накъде водеше. Погледна нагоре. В скалата бяха изрязани два отвора – досущ като очи към поаленялото небе. Беше толкова красиво, че за миг той се поколеба дали е истинско.

-       Две очи, през които можеш да погледнеш дълбоко в сърцето си – чу той познат глас.

-       Ама коя сте вие? – стресна се.

До него се беше изправила непозната жена, която му напомняше на някого. Кой беше това? Кой? Изведнъж на Израел му проблесна. Ами да, това е гласът на старицата от аерогарата, но сега тя изглеждаше много по-млада. Косите й се вееха назад и носеше дълга бяла рокля – от толкова тънка материя, че все едно беше ушита от паяжина. Само очите й бяха същите – очи на една дълго живяла жена.

-       Не се бой. Живея тук от столетия. Знам за пещерата повече от всички.

-       Как така? – успя да вмъкне само Израел.

-       Пия от тайния извор на пещерата. Докато го правя, ще живея.

-       Това е измислица. Хайде да приключваме с изненадата. Къде е Симона?

Жената замълча. Тя протегна ръка да докосне Израел, но той отдръпна своята.

-       Сърцето ти обича истински и заслужаваш да чуеш думите ми – промълви тя.

-       Но аз не искам да чувам! – възмути се Израел. – Върни ме обратно при моето момиче!

-       Преди много много години – започна жената, без да обръща внимание, – живеех със своя любим. Аз яздех бял кон, а той черен. Разхождахме се по тези места, обичахме се, радвахме се един на друг. Имахме пекарна в селото и печахме най-ароматния, най-вкусния хляб в селото. Плувахме в реката, гмуркахме се и се гонехме с рибите. Бях най-щастливата жена на света. Но ето че веднъж той беше по работа на полето и аз реших да дойда тук в пещерата сама на коня си. Тогава намерих извора и пих от него. От този момент нататък започнах да говоря всякакви езици и да разбирам птиците, жабките, дори коня си. Първо се изплаших, но после осъзнах какво се е случило. Птиците ми разказаха, че това е изворът на вечния живот и ако искам да живея вечно, ще трябва да пия от него всяка година. Щом отпия отново ще се превръщам в млада жена. До края на годината ще ставам отново на възрастта, на която съм. Без да се замисля, реших да идвам постоянно. Та кой не би искал да живее вечно? Попитах птиците дали и любимият ми не може да пие. Така щяхме да живеем завинаги заедно. Но те отвърнаха – че само един от двамата влюбени може да го прави. Иначе изворът няма да дарява вечен живот. Зачудих се какво да правя. Да предостъпя правото си да пия на мъжа си или да запазя в тайна всичко и да продължа да пия. Сам разбираш какво сторих.

Старицата преглътна сухо. Тя отметна коса и продължи разказа си.

-       Измина време. Моят любим остаря, а аз всяка година идвах и отпивах. Подмладявах се и остарявах до края на годината. Той нито веднъж не ме попита какво се случва, за което бях благодарна и избягвах да търся причината. Едва когато се спомина, дойдох тук да поплача. Тогава птиците ми разказаха, че той е знаел за извора и е решил да не пие, защото ако аз не мога да бъда там, където е и той, по-добре да си остане съвсем смъртен тук, при мен. Явно сам е решил да не ми казва, за да не се изкуша.

Израел вече беше забравил по колко необичаен начин се беше озовал тук и слушаше с пълно внимание.

-       Виж очите на пещерата – рече жената след малко.

-       Отворите ли? – смути се Израел, който отново погледна нагоре. По крайчеца им растяха малки храстчета, които ветрецът подухваше. Те се движеха толкова бавно, сякаш нечия ръка ги забавяше нарочно.

-       С тези очи аз гледам дълбоко в сърцето си. А то е много много самотно – погледна тя отново към него.

-       Защо ми разказваш всичко това? – попита вече много по-спокойно Израел.

-       Защото искам да ти покажа къде е изворът. Отдавна търся човек с чисто сърце, който да заслужи вечен живот, човек, с когото да мога да разговарям занапред. Уморих се да пия сама. Ако си съгласен да надживееш любимата... да живееш вечно може би...

-       Не – отсече Израел и стана да си ходи.

-       Отказваш се така лесно? – проехтя гласът й. В него се съдържаха хилядите колебания от миналото, хилядите съжаления за стореното.

-       О, да! И имам специална молба към теб. Моля те моята любима никога да не разбира за този извор, защото как беше... – Израел постави показалец на устните си: -  ако аз не мога да бъда там, където е тя, по-добре да си остана съвсем смъртен, тук, при нея.

При думите му жената от пещерата се разплака. Тя плака дълго, без да продума повече. После двамата излязоха навън, където съвсем се беше свечерило. Там ги очакваше Симона. Тя беше възседнала бял кон и държеше стремето на черен. Малко зад тях таксиджията стоеше в колата си и очакваше дългогодишната си клиентка.

-       Да се прибираме – каза Симона на Израел. – Знам всичко. Тя извика и мен малко преди да пристигнеш.

-       Ах ти! – погледна с укор към пещерната жена Израел. Сърцето му сега туптеше по-радостно отвсякога. Значи и любимата му не се бе изкушила, значи и тя беше взела същото решение като него.

Очите на пещерата сега бяха тъмни, все едно се затваряха пред силата на истинската любов или просто защото се беше смрачило. Нямаше нужда вече никой да гледа към сърцето си, към самотата си през тях. Тайната за извора на вечния живот щеше завинаги да бъде забравена, освен ако някой случайно не го откриеше. А дотогава...

Дотогава Израел беше по-сигурен отвсякога, че таксито вози за последен път дългогодишната си клиентка.