Още от предната вечер по всички телевизии в страната обявиха, че от следващия ден се очаква невероятно силна магнитна буря. Водещите на предавания предупреждаваха за възможни нежелани реакции при хората, за странно поведение на животни.
Станимир и Любослава бяха излезли навън тази вечер и така и не узнаха за предупрежденията.
Рано сутринта Леа, домашната им котка, противно на привичките си, не се появи в спалнята. Животното стоеше на перваза и гледаше с втренчен поглед навън. То не помръдваше, сякаш беше спряло да диша. Това се стори странно на господарката й, но тъй като днес Любослава трябваше да отиде по-рано на работа, тя се приготви, целуна любимия си, остави му бележка да провери Леа по-късно и излезе.
Станимир се събуди, прочете заръката на приятелката си и отиде при котката.
- Ела тук, Мърморани.
- Не съм Мърморани. Аз съм Леа.
Станимир се стресна. Откъде идеше този глас, какво се случваше?
- Леони, ти ли… говориш? - попита той с пълното съзнание за абсурдността на въпроса си.
- Виж, събира ни единствено любовта към Любослава. Мога да ти предложа сделка.
Не беше лъжа. Котката му говореше. Станимир разтърка очи, даже предположи, че беше пийнал повечко предната вечер. Но нищо не се промени. Котката говореше и това наистина се случваше.
- Каква сделка? - попита предпазливо Станимир.
- Ще ти помогна да изкачиш К2. Не ме интересува дали това ти е мечта или не.
- Наистина ли? - рече Станимир, който незнайно защо в този момент се сети за шефа си - същият, който не оценяше усилията му в работата. Настъпи пауза. Дълга пауза. - И какво ще искаш в замяна?
- Когато съм с Любослава да не ми пречиш.
- Мхм. Не искаш ли твърде много?
- А не си ли плащам добре за това?
- Каква сделка? - попита предпазливо Станимир.
- Ще ти помогна да изкачиш К2. Не ме интересува дали това ти е мечта или не.
- Наистина ли? - рече Станимир, който незнайно защо в този момент се сети за шефа си - същият, който не оценяше усилията му в работата. Настъпи пауза. Дълга пауза. - И какво ще искаш в замяна?
- Когато съм с Любослава да не ми пречиш.
- Мхм. Не искаш ли твърде много?
- А не си ли плащам добре за това?
Не изминаха и няколко минути и в стаята се струпаха раница, трекинг обувки, гети, карабинери, термо облекло, бинокъл, таблетки за пречистване на вода, щеки и какво ли още не. Станимир разглеждаше нещата и не можеше да повярва. Докато в началото мислеше, че алкохолът му беше дошъл в повече, че просто трябва да се ощипе и да се събуди, но си играе още малко, защото му е любопитно как ще завърши всичко, сега изведнъж започна да размишлява, че не бе кой знае какво да й угоди. Щеше да преживее нещо, което не бе преживял - да иде на измислено от самия него пътуване, да направи нещо значимо, нещо, за което после другите ще го оценят, нещо за самия себе си - пък ако ще това да беше просто една фантазия. Не беше ли тъй сладка тя!
- Кога мога да тръгна? - произнесе най-накрая.
- Още днес вечерта. Имаш самолетен билет.
- А Любослава?
- Аз ще се оправя с нея - отвърна Леа, която сега вече слезе от перваза и се настани на дивана все едно беше новият господар на дома.
Станимир се поколеба още известно време какво да стори, погледна отново към екипировката и като отпъди всички мисли в главата си, се залови да се приготвя.
*
Скоро той се озова в подножието на върха и се заизкачва към първия лагер по маршрута. Премина през завои, тунели, висящи мостове, бездънни кратери. По пътя си той срещна няколко групи - едната - полска, другата - естонска, третата - ирландска. Те се придвижваха по-бавно от него самия и си помагаха един другимо. Станимир ги изпреварваше и вървеше напред към целта си - все едно му бяха дошли незнайни сили, сили, които самият той не притежаваше. Още привечер през втория ден от изкачването задуха силен вятър откъм Китай. Притъмня. Големи гъсти облаци се спуснаха и настъпи непрогледна мъгла. Станимир се ориентираше основно по джипиеса си, но сериозно мислеше дали да не се върне в лагера и да продължи след няколко дни. Тъкмо щеше да го стори, когато долови слаб глас сред бурята. В първия момент помисли, че е от свиренето на вятъра, но спря и се ослуша. Този път го чу по-отчетливо. Гласът звучеше много уморен и викаше за помощ. Станимир си помисли да подмине. В крайна сметка участваше в една фантазия, можеше да си позволи да не се държи като себе си. Но гласът беше дрезгав и жаловит, а и в крайна сметка какво толкова можеше да се случи, ако поспре да помогне. Станимир се защура из околността, ослушваше се, викаше. Изминаха часове, мъглата се поразсея, но вятърът беше толкова силен, че Станимир едва успяваше да върви.
Скоро стигна до процеп в скалата, където без малко да падне. Надникна надолу и какво да види - мъж, който викаше, но беше така уплашен, че Станимир не беше сигурен дали човекът го забеляза. Успокои го и си обмениха няколко реплики, от които разбра, че човекът също тръгнал да изкачва сам върха и се загубил. После пропаднал в процепа и не могъл да се измъкне.
- Още днес вечерта. Имаш самолетен билет.
- А Любослава?
- Аз ще се оправя с нея - отвърна Леа, която сега вече слезе от перваза и се настани на дивана все едно беше новият господар на дома.
Станимир се поколеба още известно време какво да стори, погледна отново към екипировката и като отпъди всички мисли в главата си, се залови да се приготвя.
*
Скоро той се озова в подножието на върха и се заизкачва към първия лагер по маршрута. Премина през завои, тунели, висящи мостове, бездънни кратери. По пътя си той срещна няколко групи - едната - полска, другата - естонска, третата - ирландска. Те се придвижваха по-бавно от него самия и си помагаха един другимо. Станимир ги изпреварваше и вървеше напред към целта си - все едно му бяха дошли незнайни сили, сили, които самият той не притежаваше. Още привечер през втория ден от изкачването задуха силен вятър откъм Китай. Притъмня. Големи гъсти облаци се спуснаха и настъпи непрогледна мъгла. Станимир се ориентираше основно по джипиеса си, но сериозно мислеше дали да не се върне в лагера и да продължи след няколко дни. Тъкмо щеше да го стори, когато долови слаб глас сред бурята. В първия момент помисли, че е от свиренето на вятъра, но спря и се ослуша. Този път го чу по-отчетливо. Гласът звучеше много уморен и викаше за помощ. Станимир си помисли да подмине. В крайна сметка участваше в една фантазия, можеше да си позволи да не се държи като себе си. Но гласът беше дрезгав и жаловит, а и в крайна сметка какво толкова можеше да се случи, ако поспре да помогне. Станимир се защура из околността, ослушваше се, викаше. Изминаха часове, мъглата се поразсея, но вятърът беше толкова силен, че Станимир едва успяваше да върви.
Скоро стигна до процеп в скалата, където без малко да падне. Надникна надолу и какво да види - мъж, който викаше, но беше така уплашен, че Станимир не беше сигурен дали човекът го забеляза. Успокои го и си обмениха няколко реплики, от които разбра, че човекът също тръгнал да изкачва сам върха и се загубил. После пропаднал в процепа и не могъл да се измъкне.
Какво да стори за да му помогне? Можеше да се опита да се свърже с планинска служба или да намери лагера, откъдето да повика подкрепление. Но дотогава човекът щеше да умре. Станимир се ядоса. Защо след като всичко това беше фантазия, не се появеше примерно хеликоптер, или групите естонци, поляци и ирландци, които да помогнат, а Станимир да може да продължи пътя си, да достигне края на силите си, на фантазиите си, да се почувства успял и оценен - от себе си, от целия свят, пък бил и той измислен. Къде сега му се изпречи този пострадал? Но бързо му отмина. Опита се да се събуди, да приключи всичко и да забрави за него възможно по-бързо, но колкото и да се щипеше, не се събуждаше. Това първо го уплаши, после съвсем го разстрои, а накрая го амбицира още повече да доведе нещата докрай. Така ли?! Ще си играя сам със себе си, каза си. Ти ще видиш сега, Станимирчо, закани се той.
Без да се чуди повече, той заби първия клин в скалата и закачи карабинер на него. Опъна осигурителното въже и слезе до долу. Помогна на мъжа да се изкачи, а той самият остана долу. Тръгна да се изкачва, но някъде по средата на пътя въжето се спусна рязко и Станимир падна много лошо.
- Повикай помощ. Кракът ми сигурно е счупен - изохка към човека горе.
Изплашеният до смърт мъж, който вече се беше спасил, послушно се скри от процепа с обещанието, че скоро ще се върне. Така измина един ден, а след това и втори. Джипиесът, който Станимир беше взел със себе си, се беше строшил при падането и сега вероятно никой не знаеше къде се намира.
Много мисли се извърволиха в главата на Станимир. Как можеше сам да си причинява този кошмар? Вече дори не беше сигурен дали се случваше наистина. Жаждата го мъчеше. Студът и болката в крака също. В Станимир започнаха да се прокрадват мисли, че всичко е истинско. Беше по-силно от него. Много по-силно. Човешкият мозък не беше устроен да работи в две реалности, без да счита едната за измислена, а другата за истинска. Сега Станимир се чудеше дали пък животът му с Любослава не е бил само един сън, в който той е мечтал да живее, да бъде с любимото момиче. Да танцуват, да се целуват… По дяволите!
И тогава Станимир се отдаде на убеждението, че всичко се случваше наяве, за да, ами всъщност за да оцелее. Защото вярваше в себе си и в силите си да справи. На това го бяха научили преходите - че може, че знае, че го заслужава. В крайна сметка той беше този, който се грижеше за останалите и който нямаше нужда от друг да се грижи за него.
И ако това наистина се случваше, то тогава… помощта се бавеше.
И ако помощта се забавеше още той може би никога повече нямаше да извършва преходите си, камо ли да кара колелото си. Това дори щеше да бъде краят на мечтите му. Ами ако не го откриеха? Ако никога повече не можеше да зърне любимата си, дори тя да представлява само една мечта. Тази мисъл го изпълни с неизпитван страх - него, безстрашният, този, на когото всички се доверяваха, който всичко можеше, на когото всичко му се получаваше. Очите му потъмняха в блатисто зелено, а устата му се сгърчи от болка. Не трябваше, не можеше да се случи така.
- Повикай помощ. Кракът ми сигурно е счупен - изохка към човека горе.
Изплашеният до смърт мъж, който вече се беше спасил, послушно се скри от процепа с обещанието, че скоро ще се върне. Така измина един ден, а след това и втори. Джипиесът, който Станимир беше взел със себе си, се беше строшил при падането и сега вероятно никой не знаеше къде се намира.
Много мисли се извърволиха в главата на Станимир. Как можеше сам да си причинява този кошмар? Вече дори не беше сигурен дали се случваше наистина. Жаждата го мъчеше. Студът и болката в крака също. В Станимир започнаха да се прокрадват мисли, че всичко е истинско. Беше по-силно от него. Много по-силно. Човешкият мозък не беше устроен да работи в две реалности, без да счита едната за измислена, а другата за истинска. Сега Станимир се чудеше дали пък животът му с Любослава не е бил само един сън, в който той е мечтал да живее, да бъде с любимото момиче. Да танцуват, да се целуват… По дяволите!
И тогава Станимир се отдаде на убеждението, че всичко се случваше наяве, за да, ами всъщност за да оцелее. Защото вярваше в себе си и в силите си да справи. На това го бяха научили преходите - че може, че знае, че го заслужава. В крайна сметка той беше този, който се грижеше за останалите и който нямаше нужда от друг да се грижи за него.
И ако това наистина се случваше, то тогава… помощта се бавеше.
И ако помощта се забавеше още той може би никога повече нямаше да извършва преходите си, камо ли да кара колелото си. Това дори щеше да бъде краят на мечтите му. Ами ако не го откриеха? Ако никога повече не можеше да зърне любимата си, дори тя да представлява само една мечта. Тази мисъл го изпълни с неизпитван страх - него, безстрашният, този, на когото всички се доверяваха, който всичко можеше, на когото всичко му се получаваше. Очите му потъмняха в блатисто зелено, а устата му се сгърчи от болка. Не трябваше, не можеше да се случи така.
Измина трети ден. Жаждата беше непоносима, а Станимир се беше вкочанил от студ. При всяко движение болката го вцепеняваше. Как ли не се опитваше да откачи крака си от мястото, където се беше заклещил, но единственото, което изпитваше, беше още болка.
Привечер заваля сняг. Първоначално Станимир се зарадва, защото можеше да разтопи малко с премръзналите си ръце и да пие. Но после видя, че снегът се събира бързо горе и лека полека се образува кора. Скоро снежна покривка щеше да покрие процепа и никой вече да не може да го открие тук долу.
И тогава в пълната безнадеждност на положението си, в полумрака на настъпващата нощ, сякаш от скалата се появи образа на Любомира. Тя го гледаше с топлите си очи, докосваше го с нежните си ръце. Хвана го за ръка и с лекота го измъкна от мястото, където се беше заклещил, а той тръгна след нея, без да се вълнува дали всъщност умираше, или се събуждаше, или полудяваше. Скалата се разшири и заприлича на новия дом, в който се нанасяха. Любомира и Станимир танцуваха заедно вътре и така добре усещаха и телата, и умовете си, че все едно не бяха отделни хора, а един и същи човек. При всяко завъртане, те се целуваха. И всичко беше топло, хубаво, светло.
*
Носят се предания, че котките са безмилостни животни. По природа мислят преди всичко за себе си и постигат целите си на всяка цена. Има само една възможност те да сторят нещо за някого и то е, когато любимият им господар го желае повече от всичко.
Магнитната буря беше приключила отдавна, но Леа обичаше Любомира, а Любомира обичаше Станимир.
И до днес той не узна как след цялото смъртоносно приключение той се озова у дома, как съвсем наистина се въртеше в танц със своята любима, как нямаше и помен от това, че кракът му е бил заклещен, дали е сънувал или дали просто е пийнал повече предната вечер.
Но отвреме на време, когато останеше сам, размишляваше за странното си пътешествие.
Беше тръгнал за върха, а всъщност не беше успял да помръдне от позицията си. Беше тръгнал да надделява себе си, а не избяга от същността си. Не постигна нищо - нищо повече от това, което вече знаеше, че може. Но по страха дали наистина е оцелял, по радостта, която изпита, когато осъзна, че е отново у дома, той вече знаеше по-добре от всякога кое го държи тук или кое е избрал да го държи тук.
Това не беше опиянението от издръжливостта му, която можеше да преодолява дори последствията от магнитните бури. Не беше и способността на ума му да се отдава толкова силно на една идея, че да я превръща в истинска. Не беше мъжката му сила.
Това чисто и просто беше една нежна ръка, която можеше да вземе сутрин и да прилепи до устните си.
Привечер заваля сняг. Първоначално Станимир се зарадва, защото можеше да разтопи малко с премръзналите си ръце и да пие. Но после видя, че снегът се събира бързо горе и лека полека се образува кора. Скоро снежна покривка щеше да покрие процепа и никой вече да не може да го открие тук долу.
И тогава в пълната безнадеждност на положението си, в полумрака на настъпващата нощ, сякаш от скалата се появи образа на Любомира. Тя го гледаше с топлите си очи, докосваше го с нежните си ръце. Хвана го за ръка и с лекота го измъкна от мястото, където се беше заклещил, а той тръгна след нея, без да се вълнува дали всъщност умираше, или се събуждаше, или полудяваше. Скалата се разшири и заприлича на новия дом, в който се нанасяха. Любомира и Станимир танцуваха заедно вътре и така добре усещаха и телата, и умовете си, че все едно не бяха отделни хора, а един и същи човек. При всяко завъртане, те се целуваха. И всичко беше топло, хубаво, светло.
*
Носят се предания, че котките са безмилостни животни. По природа мислят преди всичко за себе си и постигат целите си на всяка цена. Има само една възможност те да сторят нещо за някого и то е, когато любимият им господар го желае повече от всичко.
Магнитната буря беше приключила отдавна, но Леа обичаше Любомира, а Любомира обичаше Станимир.
И до днес той не узна как след цялото смъртоносно приключение той се озова у дома, как съвсем наистина се въртеше в танц със своята любима, как нямаше и помен от това, че кракът му е бил заклещен, дали е сънувал или дали просто е пийнал повече предната вечер.
Но отвреме на време, когато останеше сам, размишляваше за странното си пътешествие.
Беше тръгнал за върха, а всъщност не беше успял да помръдне от позицията си. Беше тръгнал да надделява себе си, а не избяга от същността си. Не постигна нищо - нищо повече от това, което вече знаеше, че може. Но по страха дали наистина е оцелял, по радостта, която изпита, когато осъзна, че е отново у дома, той вече знаеше по-добре от всякога кое го държи тук или кое е избрал да го държи тук.
Това не беше опиянението от издръжливостта му, която можеше да преодолява дори последствията от магнитните бури. Не беше и способността на ума му да се отдава толкова силно на една идея, че да я превръща в истинска. Не беше мъжката му сила.
Това чисто и просто беше една нежна ръка, която можеше да вземе сутрин и да прилепи до устните си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар