Сватбена приказка за любител на Северния полюс

Гарата на пингвините

От стотици години в дън гори живее магьосницата на любовта. Тя е дарена с вечен живот по повелята на космически сили и вечният живот не й тежи. За да е така обаче, тя полага постоянни усилия да не скучае. Не иска да причинява вреда на човешките създания и за тази цел се забавлява с любовни истории, които сама забърква.

Преди седем-осем години, когато отново скучаеше, магьосницата си набеляза програмиста Тони. Тя поръча на компютърната компания, в която той работеше да й разработят програма с нелепото наименование: „Гарата на пингвините”. Целта на програмата била да упътва всички мъже, които не са открили своята половинка по предварително зададени критерии на желаните  й качества. Тони беше извикан от шефа си за разговор.

-           Тони, ако играчът я намери във виртуалното пространство, спокойно би могъл да я намери и в живота си! И като направиш програмата, първи ще я изтестваш! – декламираше възторжено шефът му.

-          Не, това е някаква шега и не желая да участвам в нея – мърмореше Тони.

-          Това е реално задание и те съветвам да се залавяш за работа.

-          Само не разбрах, защо точно пингвини.

-          Такова е заданието на клиента.

-          Кой е клиентът тогава?

-          Някой, който има много пари, Тони, и за когото се говори, че живее весело вече стотици години – шефът му се разсмя непривично силно.

-          Ама това е глупаво! – продължаваше да мърмори Тони, докато се отдалечаваше към бюрото си.

-          Глупав клиент с пари няма! – отсече шефът.

Малко по-късно Тони се залови да чете изискванията за задачата. Щеше да му бъде назначен психолог, с който да работи съвместно и какви ли още не неща.

Оттогава изминаха много безсънни нощи, в които Тони работи. Създаде виртуална гара на Северния полюс. За да стартира играта, играчът трябваше да плати еднопосочен билет за сърцето на половинката си, която все още не познава, и която трябва да открие сред стадо пингвини, разположени един до друг на гарата, за да се топлят. Играчът имаше право на няколко жокера, за да я намери. Жокерите се предлагаха в съответствие на предпочитанията на играча, обявени през въпросник, на който играчът отговаряше в началото. Именно на базата на тези отговори играта изграждаше любимата.

Дойде време за първото тестване. Тони влезе в играта и си купи еднопосочен билет. Отговори на въпроси за себе си и започна да търси всред стадото от пингвини, които сам беше сътворил виртуално. Но каквото и да правеше, не я намираше. Използва жокерите си и продължаваше да не я намира. Програмата му даваше грешки тук и там, Тони фиксваше кода, чекинваше, приготвяше нова версия и отново тестваше, но безуспешно. Накрая стана раздразнителен, ядосваше се, че е създал софтуер, който не става за нищо.

Именно тогава, а не по-рано или по-късно той срещна своята Юлия в реалността. Забеляза я, защото самата тя ходеше с толкова сладка пингвинова походка, а в главата му по онова време имаше само пингвини. Една нощ, отчаян от неуспеха си с програмата и влюбен с цялото си сърце, той написа любовно стихотворение за любимата си. На следващия ден отново тества програмата си. Получи като жокер – писмено послание и му хрумна да изпише стихотворението. Така успя да открие виртуалната половинка сред пингвините, а тя приличаше толкова много на истинската Юлия. Истински успех!

Както вече се досещаме, след тези събития магьосницата се отегчи и предпочете да се занимава с други свои жертви. Но днес, на сватбеното тържество на тези съвсем съвременни приказни герои, тя се появи за последно. Искаше да й простят за забавата, която си устрои на техен гръб. В израз на най-добри чувства и малко вина тя им остави и своя сватбен дар – един съвсем реален, огнен, красив и дълголетен брак.