Приказка за детска градина

Дворецът на децата

Повечето приказки завършват както нашата ще започне - със сватба, която се случила много много отдавна. Преди хиляда години през девет планини в десета една принцеса се омъжила за принц и те били провъзгласени за цар и царица. Преминали през много трудности, преди да свържат съдбите си, но щом го направили, се заели да умножат щастието си. Родили им се три дъщери и един син – принцесите Илонка, Бояна, Силвия и принц Димитър. Царицата и царят обичали много своите деца и копнеели да се възцари мир по света, така че на никое от децата им да не се налага да води война. Но не знаели как могат да помогнат това да се случи. Обичали своите малки наследници с цялото си сърце и решили да им построят детски дворец. Двореца щели да посещават едни от най-добрите учители на света, които щели да подготвят децата по най-различни езици, да тренират тялото и духа им, да ги забавляват с всевъзможни игри, така че царските деца да растат здрави, умни и щастливи и да управляват с разум и сърце страната си.

Докато царят и царицата наблюдавали как децата им се радват на вече готовия детски дворец, им хрумнала идея. Тъй като никъде по света нямало подобно нещо, те предложили на други царе да позволят на децата си да учат в най-доброто училище на света - тяхното. Не правели това само заради своите наследници, които сега можели да имат за приятели други малки принцове и принцеси. Царят и царицата помнели добре опитите на своите родители и на техните родители да създадат добри отношения с други царства, за да може поданиците им да живеят спокойно и в мир. Те пробвали как ли не – с войни, с преговори, с размяна на заложници, но нищо не се получвало. Може би този път не с друго, а с помощта на децата, щели да успеят да обединят царствата по света.

Изпратили покани по цял свят и каква била радостта им, когато към двореца започнали да прииждат царски синове и дъщери от най-различни държави. Те пребивавали в двореца през повечето време и се връщали у дома през летните месеци. И децата, и родителите били много доволни, толкова, че понякога на мъниците не им се искало да напускат двореца. Там било така весело, научавали любопитни факти за света около себе си и се забавлявали с чуждоезиковите си приятели.

Но ето че не всеки се радвал на детския дворец. Мащехата на една принцеса не можела да има деца. Злата царица се страхувала, че ако принцесата порасне умна и щастлива, тя много бързо ще я измести от трона. А тя крояла планове да унищожи и своя съпруг, за да командва страната си, за да се възцари върху цяла Европа.

Отишла тя при една магьосница, която живеела в тъмна пещера в дълбоки гори. Старата разбърквала вълшебните си отвари, когато мащехата влязла в обиталището й.

-          Какво искаш? – попитала я магьосницата.

-          Ако ти кажа, ще го запазиш ли в тайна?

-          Казвай какво искаш? – вкиснала се магьосницата.

Мащехата паднала на колене, сключила ръце в молитвена поза и произнесла с възможно най-тихия глас, на който е способна:

-          Искам детският дворец да престане да съществува!

Магьосницата не й обърнала внимание за известно време и продължила да бърка вълшебните си отвари. Накрая отвърнала:

-          Ще ти излезе скъпо. Твърде скъпо.

-          Каква е цената? Готова съм да платя всичко! Само да властвам!

-          Значи това е, което всъщност желае сърцето ти – власт.

-          Това е! – завистливата мащеха зацелувала обущата на магьосницата.

-          Махни се! – изсъскала магьосницата. - Мога да те разсея по душите на много хора – частица от злобата ти ще засегне всеки от тях. Всички ще станат част от нещо по-голямо, нещо като царство, което ще се нарече Държава. Само че то няма да се управлява от един човек, а от много подобни един на друг хора, от твоите части, тоест от теб.

-          Но защо е необходимо да усложняваме толкова нещата?

-          Толкова си глупава! – ядосала се магьосницата. – Само ако злобата ти е разсеяна сред много хора, ще постигнеш целите си. Е?

Мащехата надигнала глава, след това станала и погледнала магьосницата в очите. Подала й ръка:

-          Съгласна съм.

Магьосницата обяснила, че ще съсипе двореца, но магията й не може да трае повече от хиляда години. Тогава той ще се появи отново, но в друга форма. В двореца на децата отново щели да се обучават принцеси и принцове, учителите отново щели да бъдат най-отбрани, а Държавата точно като зла мащеха щяла да замразява двореца всеки път, когато й попречи дори след тези хиляда години.

Още преди мащехата да се прибере у дома, вестоносец пристигнал с новината. Царските деца били на разходка, когато гръмотевица ударила двореца и той се сринал до основи. Царят и царицата приели това като знак и решили никога повече да не го построят отново. Те изпратили царските деца обратно при родителите им и всичко приключило.

Хиляда години по-късно

Хиляда години по-късно дворецът на децата все още се намираше на същото място - в една далечна страна – през девет планини в десета. Сега тя се наричаше България и беше една от най-малките страни в Европа. Там Държавата, която често се държеше като мащеха към своите поданици, не влагаше много в обучението на децата. Детските градини, които създаваше, бяха места, които децата не желаеха да посещават. Те учеха, но така и не се научаваха как да бъдат щастливи, те се забавляваха, но така и не се научаваха как да го правят сами. Те бяха наричани принцеси и принцове от родителите си, но нито в детските градини, нито излизайки после оттам продължаваха да се чувстват като такива. Изглежда злото на мащехата се беше разпространило през вековете, доколкото и докъдето може.

И все пак някъде в град София, в квартал Редута, сякаш отникъде, сякаш винаги е била там, където се намираше, се простираше детска градина „Доверие“.

Една жена вътре в нея с много грижа и желание се стараеше да създаде истински дворец на децата. Наричаше се Илонка и се беше отдала изцяло на работата си. Тя общуваше с мъниците така, сякаш се докосваше до нещо много чисто и истинско, нещо, което всеки от нас притежава в себе си, но е изоставил отпреди хиляда години. Илонка се грижеше за децата в детската градина като свои собствени деца, като за своето семейство. Сърцето й й подсказваше какво да прави и тя му се доверяваше, а родителите усещаха това, без да могат да го опишат и се доверяваха на самата нея. Никой не помни откъде точно се появи наименованието на двореца – детска градина „Доверие“, но нямаше друго, което да й подхожда повече. Детското заведение за нея беше семейство – такова, за което да се грижи, такова, което да обича. Искаше й се децата да се научат как да бъдат едновременно принцове и принцеси и едновременно с това съвсем обикновени хора, които обичат живота, всеки ден откриват по частица от себе си, творят и живеят според собствените си разбирания и според това, което ги прави щастливи. Самите й възпитаници също я обичаха. С тази тяхна любов тя се чувстваше богата като истинска царица. А понякога и като нещо повече от цариците, защото ако те притежаваха красиви одежди и огромни дворци, тя трупаше богатството си не върху земята, а в сърцата на другите.

Боянка, или госпожа Бобка, както я наричаха децата, предаваше обичта си по друг начин. Тя знаеше колко е важно те да научат повече, но също знаеше, че да дадеш на едно дете инструмент, без да му покажеш как да го използва, е безсмислено. Тя не им поднасяше знанието на тепсия, тя им показваше как да го употребят, защо и къде биха могли да го сторят. Тя възпитаваше. Дали обичаше децата, защото не можеше да се отдели от детето в себе си? Дали не беше наследила това дете от прародителите си, дали то не надничаше в ъгълчетата на усмивката й? Няма отговор на този въпрос, но ето фактите: за децата тя беше като втора майка.

Мисис Силвия пък ги учеше на английски език, но често се изкушаваше да бъде приятел на децата, защото чувстваше душите им близки. Все едно и те носеха сърца на принцове и принцеси като самата нея, вълнуваха се от игрите, от които тя се вълнуваше, научаваха, както тя самата научаваше, обичаха по същия начин, както тя самата обичаше. Тя искаше те да познават този език, за да може да разговарят и с хора, с които иначе не биха могли, да се свързват, да общуват, да споделят с другите.

Димитър, или бате Митко, обичаше децата по своему, по мъжки. Той искаше те да могат да усетят телата си, да почувстват силата в тях, да дисциплинира мъниците, да ги научи да използват това, което вече имат и което им е предадено от много поколения преди тях. Движението беше неговата философия, то вдъхновяваше ума, то заякваше сърцето, така че да устои на всички зли мащехи, които децата можеха да срещнат по пътя си.

Всички тези учители представляваха съвременния дворец на децата, който не се състоеше от тухли, а само се помещаваше между тях. Вътре, в детска градина „Доверие“, този дворец се извисяваше до високи хоризонти, прекосяваше планини и достигаше до незнайни места.

Но както и преди хиляда години, не всеки се радваше на този дворец. Държавата дълго време създаваше спънки детската градина да процъфтява. Дали приказката щеше да се повтори?

Всичко се случи на тържеството за завършването на една група от деца през 2015 година.

Държавата, която открай време обграждаше детската градина и която беше завладяла много умове на възрастни, надничаше, вселяваше се в различни административни служители и всички те следяха какво се случва вътре. Наблюдаваха скришом как децата танцуват народни танци или как разиграват театър като приказни герои и закопняваха още повече да унищожат тази детска градина. Обявяваха, че заниманията са недостатъчни или че вътре се претоварват децата, изпитваха учителите, опитваха се да направят така, че детската градина да не може да се узакони.

Но дори Държавата накрая се оказа безсилна пред лицето на чистото детско щастие. Тя беше самотна и скучаеше – във всеки човек, който носеше частица от нея. От векове се повтаряше все едно и също и от край време на носителите й им се искаше да настъпи промяна. Всичко първо започна наужким, администраторите повтаряха устрема на учителите, стараеха се да се изявява като самите деца, опитваха се да почувстват обичта им към света. Държавата дълго не си признаваше какво се случва, защото се срамуваше, че именно тази малка детска градина променя самата нея – огромното зло на световете. Но нямаше какво да се направи - неусетно и против волята си всички администратори заобичаха децата и техния дворец.

Да се върнем към тържеството, където се случи всичко. Докато децата изпълняваха своята програма, сплитаха детски ръчици, танцуваха, пееха със звънки гласчета, рецетираха с толкова старание, очите на възрастните се изпълваха със сълзи. Очите и на държавата също заплакаха. Тя намразваше собствената си злина. И когато тържеството вече беше към своя край, държавата вече беше решила. Тя щеше да поправи и другите детски градини по примера на „Доверие“ и така самата тя щеше да почувства частица от обичта на децата. Щеше да създаде един нов, по-хубав свят. Сълзите не спираха да се стичат по многото й лица. Ах! Толкова хиляди години загубено време, в което бе използвала силите си не за да съгражда, а за да разрушава.

Сбогом, зла мащехо! Здравей слънчево щастие! Така ще завърши нашата приказка за една разкаяла се държава, която се оказа безсилна пред детската чистота. Това е приказка за мен и теб, за всички нас, приказка за любовта, приказка за детския дворец в градина „Доверие“, приказка за детския дворец у самите нас.

Кой знае как щеше да се промени страната ни след това тържество. Кой знае дали магьосницата ще допусне злото да сключи нова сделка с нея.

Мили деца от детска градина „Доверие“, вие сте виновниците за това добро дело. Наблюдавайте какво се случва, събирайте фактите, за да ги поднесете на децата на вашите деца, на бъдните поколения. Вие ще измисляте приказката на своето бъдеще, вие ще я разказвате, вие ще променята света към по-добро, както го направихте на последното тържество. Не забравяйте откъде сте започнали, не забравяйте своя малък, но тъй важен дворец на децата. Той ще ви е най-скъп, когато тъгувате и когато празнувате, когато ви е най-трудно, когато обичате, когато остарявате, когато се прощавате с предишните си светове. Той ще ви дава сили да продължавате по пътя, по който ще поемете. На добър час, принцове и принцеси! 

Подари ми приказка

Диана Петрова