Мелодията на любовта - приказка за майстор на тонколони

Мелодията на любовта

Имало едно време един мъж, който можел да майстори тонколони. Той познавал добре акустиката на различните дървени плоскости и за него било голямо удоволствие да изобрети нещо, което да достави на хората най-приятния звук за ушите им.

Веднъж го поканили на рожден ден на малката му племенница и тя поискала за подарък ръчно изработени колони от специално дърво.

Той мислил да купи плоскости и да сглоби от тях подаръка, но същата нощ сънувал странен сън. В съня си той подарявал колони на девойчето и още с подаването им, те се разпаднали. То заплакало и никой не можел да го утеши. Щом се събудил, Асен вече бил убеден, че трябва да намери истинско дърво за подаръка си.

Не казал нищо на любимата си, Виктория. Тя може би щяла да го разубеди да тръгне на път за такова нещо, а и щяла да се притеснява за него, докато той се завърне.

Взел брадва назаем от приятел, взел и нож за всеки случай и тръгнал към гората да търси специалното дърво. Вървял по пътеките нагоре – оглеждал дърветата, но нищо не му харесвало. Изгубил се. Вече нито пътеки имало, нито поляни, само дървета и храсти, през които едва преминавал. Ожаднял и огладнял. Поогледал се и видял едно дърво със странна кора. То било почти бяло и огромни смолисти сълзи течали по него. Навел се и пипнал смолата. Това дърво щяло да бъде идеално за целта му. Извадил брадвата от раницата си и замахнал да го отсече. Но после отпуснал ръце. Изведнъж усетил колко силна била умората му. Така му се пиело, така му се хапвало. Бил крайно изтощен. Навел се и отчупил малко смола, а после още малко. Хапнал от нея – заситил се. Приспало му се. Настанил се под короната на дървото и задрямал, а дървото пуснало листо по листо от клоните си и го завило отгоре додолу.

Спал така затоплен, а когато се събудил, се опитал да стане, но не се получило. Огледал краката си – сега те били вкоренени в земята. Погледнал към ръцете си – сега те висели високо над главата му.

·         - Какво става? - ужасил се той.

·         - Ще останеш тук завинаги – разнесъл се глас от дървото.

·         - Кой говори?

·         - Ти искаш да ме отсечеш. Ще си платиш!

·         Сега Асен разбрал кой говори и не можел да повярва на ушите си. После очите му се насълзили за първи път от години. Натъжил се за себе си, за живота си, за всичко, което изгубил с прищявката си да намери специалното дърво за племенницата си.

·         Изминали дни, а после седмици, месеци. Асен се вкоренил още повече в земята, а ръцете му все така висели нагоре като клони. Дървото извличало земни сокове, събирало ги в корените си, а после Асен се навеждал и пиел от тях.

·         Така се прехранвал ден след ден. Пораснали брадата му и косата му и вече сам не приличал на себе си. Забравил всякаква надежда да се върне обратно. Единствено мисълта за любимата му, за косите й, за белотата на ръцете й, за нежните й милувки му помагала да продължава през всеки изминат ден.

·         Изглеждало обаче, че и дървото тъгува. То пускало смолистите си сълзи и шумоляло ту ядосано, когато духал вятъра, ту тихо, все едно сумтяло от болка. Веднъж след като една горска буря преминала, то се обърнало към Асен:

·         - Има един начин да те пусна.

·         Асен вдигнал глава към похитителя си.

·         Листата на дървото се разшумолили, клоните му се извили още по-нагоре, а после то сякаш въздъхнало.

·         - Какъв е този начин? – попитал Асен.

·         - Моята любима – брезата се намира далеч в края на гората. Аз виждам оттук прекрасното й бяло стебло. Но тя не може да ме види, нито чуе. Десетки години се опитвам да й предам любовта си, ала колкото и да вдигам шум, когато духне вятъра, всички край мен също шумят и тя не може да ме чуе. Но ти си човек, мислиш другояче. Ако измислиш как да й предам любовта си, ще ти простя за това, че искаше да ме отсечеш.

Асен не отговорил веднага. Изобщо не знаел как да помогне, като се има предвид, че не разполагал нито с краката, нито с ръцете си. Паднала вечерта, а с нея и нощта. Асен не мигнал до сутринта.

Щом се зазорило, изчакал да се събуди дървото и рекъл:

-       Ще направя каквото мога, но ще трябва да отсечем един от клоните ти.

-       Какво ще правиш с него?

-       Ще видиш.

Дървото помислило, помислило, пък после въздъхнало и рекло.

-       Добре, но ако нищо не се получи – ще те изсмуча целия с корените си и нищо няма да остане от тебе.

Асен погледнал към небето, което сега било свъсено, после към гората, която се простирала пред него по-прелестна отвсякога.

-       Така да бъде – съгласил се. – А сега освободи ръцете ми.

Дървото се поколебало.

-       За да не отрежеш цялото ми стебло, ще омотая краката ти с корените си, че да не можеш да помръднеш. Ако го сториш, тогава и ти ще загинеш, защото няма да ти давам да се храниш от соковете ми.

-       Така да бъде – потвърдил Асен без колебание.

Дървото освободило ръцете му и Асен за първи път от толкова време раздвижил пръстите си. Зарадвал се, надеждата се върнала в очите му. После стиснал зъби. Грабнал брадвата си и огледал клоните на дървото. Набелязал си един.

-       Сега ще боли – рекъл за първи път със съжаление към похитителя си.

-       Давай!

Асен замахнал силно и забил брадвата в клона. След това още веднъж и още веднъж. Дървото се поклащало при всеки удар. Стонове се изтръгвали от корените му, та чак до короната. Асен работил дълго, изпотил се. Най-накрая клонът паднал на земята.

И той, и дървото въздъхнали, изтощени до крайност. Напили се от земните сокове и след това заспали. На сутринта отрязаното място било цялото покрито с нова смола.

Асен се захванал да дълбае с ножа от отсечения клон. Дълги дни и нощи той майсторил по него. Събрали се птици, лисици и катерици да наблюдават странния обитател на гората. Асен дълбаел, режел, а после скрепял със смолата от отсеченото различни малки дървени прегради. Изминали още дни, докато завърши творението си. Ето че един ден бил готов. В ръцете му стояла чисто нова кутия. Закрепил я той със смола върху отсечения клон и рекъл:

-       Сега ще чакаме.

-       Какво?

-       Да духне вятър.

Не се наложило да чакат дълго, защото още в същия ден през следобеда задухало. Вятърът нахлул вътре през пролуките. Засвирила нечувана горска музика – която разказвала без думи за любовта на едно горско дърво към друго. Музиката литнала през цялата гора и достигнала до брезата. Тя понадигнала клони и се взряла в далечината, за да провери откъде се носи тази блага мелодия. И тогава забелязала дървото горе на хълма. То било с един отсечен клон, върху който била прикрепена странна кутия. Помахало й далечното дърво с листата си, а тя, макар тиха и срамежлива, му отвърнала.

*

Кутията продължила да произвежда любовни поздрави до късно през нощта, а когато на сутринта вятърът утихнал, Асен вече отдавна спял дълбоко.

Една катеричка преминала през лицето му и го събудила. Надигнал се и се огледал. Какво било учудването му, когато усетил, че краката му били свободни, ръцете му също. Станал предпазливо и направил няколко крачки. Разтъпкал се, подскочил няколко пъти, даже потанцувал. Ах, какво щастие! Ах, каква радост!

После погледнал към дървото похитител и без да се бави повече, се обърнал да си ходи.

-       Човече, ти стори чудо. За това че ми помогна да спечеля любимата си, ти давам благословията си! Тя е най-силна от всички на света. Ето я: Нека бъдеш щастлив в любовта си!

Асен благодарил, а после погледнал към останалите парчета от отсеченото дърво.

-       Може ли да ги взема? Трябва да изненадам някого.

-       Твои са – рекло дървото.

Асен се сбогувал с похитителя си, който сега вече не му изглеждал толкова лош и страшен, и заслизал надолу по хълмовете. Вървял дълго, преди да стигне в града. Когато най-накрая се прибрал у дома, любимата му, Виктория, не била там. Дали все още го чакала, дали го обичала, той не знаел. Но решил да се приведе във вид: постригал се и се обръснал. После се захванал с майсторенето на колонките, този път за племенницата си. До вечерта те били готови, макар че рождения й ден отдавна бил минал.

Тук някъде се губят следите на историята. Никой не знае с точност как се развили събитията в следващите няколко дни.  

Но след време, когато веднъж Виктория и Асен отишли в дома на племенницата му, момичето извикало Виктория в своята стая. Пуснала й любима своя песен от ръчно изработените тонколони и рекло:

-       Много ще сбъркаш, ако не се омъжиш за чичо Аси.

В този ден и в много други, далеч от тях в планината вятърът все още нахлувал в пролуките на една музикална кутия. Оттам се разнасяла най-нежната, най-чистата, най-красивата мелодия на света, тази, която спасила Асен и тази, която вероятно ежедневно променяла света. Никой в града не можел да я чуе. Но всички я усещали – в очите на младоженците, в лекия трепет на пръстите им, в тихия шепот на изречените обещания един към друг.

Това била мелодията на любовта.

 www.podarimiprikazka.com