Приключенията на Никола Браткус - приказка за петгодишно момче

Приключенията на Никола Браткус

Малкият Никола Браткус живеел с родителите си в далечна страна. Веднъж, когато дошъл на гости на маминка Кати в България, той излязъл с нея на разходка до езерото в парка. Там било разположено заведение със сокове, кафе и сладолед. Щом ги видял, той извикал:

-      Маминко, искам сладолед!

-      Хайде тогава – отговорила маминка и двамата се запътили към количката със сладолед.

Точно до нея, пред огледалната витрина на заведението, седяла жена, която рисувала лица.

-      Искам да ме нарисуват, маминко! – рекъл Никола.

-      Не, миличък. Сигурно се чака дълго.

-      Няма да е дълго. А можеш и да избере животно, което да нарисувам върху лицето му – обадила се жената.

-      Моля те, маминко! Моля те! – увиснал на ръката на маминка Никола.

-      Добре – съгласила се неохотно маминка, която не искала да му отказва нищо сега, когато бил само за малко в България.

Никола толкова се зарадвал, че преди да седне на стола пред художничката, й подал багерчето си.

-      Подаряваш ли ми го? – учудила се непознатата жена.

-      Да – отвърнал Никола.

-      Благодаря ти! – светнали очите й. – Сега ще направя нещо специално за теб. Ще ти нарисувам няколко лица с вълшебната си четка!

-      Искам да съм тигър!

-      Тигър – значи тигър.

И преди маминка Кати да каже нещо, художничката извадила от чантата си златна четка. Затворила очите на Никола и започнала да рисува по лицето му с нея. Когато Никола отворил очи, се погледнал в огледалната витрина. Оттам го наблюдавал истински тигър с грива, опашка и дебели лапи. Никола размърдал пръсти и лапите във витрината се поместили. Отворил уста и изръмжал. Разбягали се хората около него, изпокрили се в сградите наоколо. Маминка му също се скрила зад един стълб. Хукнал Никола да ги преследва, без сам да знае защо. Като минал край щорите на близкия магазин, не щеш ли закачил опашката си в тях. Помъчил се да се измъкне, но не успял. През това време художничката още държала четката си в ръка, вдигнала я и я завъртяла във въздуха. Посипал се златист прах навсякъде. Полепнал по Никола. Никола внезапно се укротил, заскимтял като коте, опашката му се освободила, смалила и изчезнала. Той се върнал обратно при художничката и седнал на столчето. Започнала непознатата жена да трие с кърпа лицето му, лапите му и туловището. Скоро той вече не бил тигър, а отново момче – чисто и спретнато. През това време хората вече надничали от скривалищата си, а маминка забързала към него.

-      Искам още! – викнал Никола.

-      Не! Тръгваме! – настояла маминка Кати.

-      Защо тръгваме?

-      Това е опасно!

Художничката прибрала четката си в чантата, но Никола се впуснал натам и я грабнал от ръката й. После сам размахал четката по лицето, по краката, по корема си. Миг по-късно отново се погледнал в огледалната витрина. Оттам сега го наблюдавал тюлен с жално изражение. Животното душело с муцуна и въртяло глава към насъбралите се хора. То тръгнало по перките си и се гмурнало в езерото. Поплувало известно време, а после водата измила боята от него и изведнъж Никола се озовал в средата на езерото. Потъвал! Ами сега!

-      Помощ! Помощ! – викнал Никола.

Художничката грабнала захвърлената четка, вдигнала я във въздуха и от нея отново се посипал златист прах навсякъде. Никола изплувал над езерото като супермен и се приземил на брега до маминка.

-      Внучето ми! Внучето ми – шепнела тя с разтреперан глас.

-      Защо се страхуваш, маминко? Няма нищо страшно.

Маминка Кати прегърнала Никола, както бил целия мокър, а край тях се насъбрали още повече хора. Художничката започнала да събира нещата си. Искала да се изнесе от мястото, преди да я забележели. Но сякаш не намирала нещо. Тършувала, отваряла и затваряла чантата си, надничала зад рисунките.

През това време Никола отместил единия си крак, защото нещо му убивало. Погледнал надолу. Там стояла захвърлена златната четка. Изведнъж сърцето му затуптяло, ръцете му се изпотили, той стиснал устни и бързо клекнал. Грабнал четката и я вдигнал.

Маминка хванала вълшебния предмет здраво и погледнала внука си. Никола присвил очи. Като видяла как момчето се пази от нея, ръцете й лека-полека се отпуснали. Тя се усмихнала с най-топлата усмивка на света. И сама започнала да рисува морж по лицето му.

Скоро Никола вече имал огромни кучешки зъби по брадичката си, дълги и бели. После и кафява кожа. Сега пръхтял и едва си поемал въздух. Тук в парка до езерото било толкова горещо, че моржът без малко да припадне. Трябвало много бързо да се разхлади. Огледал се той и видял хладилната количка със сладоледа. Моржът се повдигнал и се покатерил вътре. Намърдал се между сладоледите, а те се топели и полепвали по кожата му, като триели разни части от вълшебната боя. Художничката се приближила до него и рекла:

-      В четката остана още малко сила. Можеш да избереш – дали да те дорисувам пак и да останеш морж завинаги или да изтрия боята от теб и да се превърнеш в момче.

Никола вдигнал поглед към маминка. Тя плачела. Обърнал се към художничката и издал непознат звук като истински морж. Жената протегнала четката нагоре пред изплашения поглед на маминка и останалите зяпачи. Четката хвръкнала от ръцете й и изтрила боята. След това паднала на земята и от златна - четката станала обикновена.

Сега морж вече нямало, а Никола излязъл от количката със сладоледите и започнал да зъзне. В същото време зад него багерът му се уголемил. Художничката се качила в багера, запалила мотора му и потеглила.

-      Маминко! Маминко! – викнал Никола и прегърнал маминка.

-      Милото ми дете, ти си най-голямото щастие за мен. Обичам те!

Така завършва приказката за Никола – единственото момче на света, което било за кратко истински тигър, тюлен и морж. Той можел да се превърне в животно завинаги, но избрал да остане човек. Не заради това да изглежда като хората, не и затова да живее като тях. Направил го, защото имал две мили очи, пълни със сълзи, които се взирали с толкова обич в него, че той не можел да не постъпи човешки.

 www.podarimiprikazka.com