Решението на едно зазоряване - приказка за двама планинари с фентъзи наклонности

Решението на едно зазоряване

В една дълбока провинция на Монголия, за която не можете да прочетете нито в гугъл, нито в която и да е енциклопедия, съществувавала тайната местност Шуву. Там пръстта била от чисто злато, а водата искряла като милиони излъскани бижута под лъчите на слънцето. Въздухът в Шуву бил най-чистият на планетата и ако хората узнаели за това парче земя, те сигурно щели да изтръгнат от недрата й златото и да я унищожат.

В продължение на векове необикновени бухали изграждали невидимата стена, която трябвало да огради цялата местност, за да я предпази от предречения още в древността - век на технологиите – века в който, всеки лесно можел да узнае за златната земя.

Малки невидими врати се отваряли всеки ден и отвътре излизали пратеници навън, придружени от необикновените бухали. Кралят на Шуву ги задължавал да използват автомобили, самолети и най-различни други превозни средства, защото във всяко едно от тези неща било вложено злато и с помощта на силата си над него, той контролирал поданиците си. Бухалите съблюдавали пратениците във външния свят да изпълняват правилото за придвижване. А шувийците, те изпълнявали мисиите си – да продадат по малко злато, да купят храна и дрехи за жителите на Шуву и да се върнат обратно.

Всичко вървяло добре, докато кралят не се изморил. Дългите години, в които той по закона на Шуву, управлявал без кралица, му натежали. Искал да се пенсионира и кой знае, може би да се ожени. Започнал той да се оглежда на кого да повери короната си. Всичките му синове и внуци били разглезени от лесния живот в кралството и никой от тях не притежавал необходимите качества, за да стане владетел на Шуву. Нито били старателни, нито търпеливи, нито методични в решението на задачи. А без тези качества, бил убеден кралят, богатствата на страната му нямало да бъдат опазени и тайната за съществуването на златната земя щяла да бъде разкрита.

Извикал той най-верния си кралски бухал - Соворин. Нощната птица била обиколила целия свят, събрала мъдростта и познанието на земята, притежавала сила, с която можела да върши чудеса. Заръчал кралят на Соворин да избере и доведе човек, който щял да бъде най-подходящ за наследник. Бухалът литнал през една от вратите на царството и литнал над света. Обикалял той години наред, но не намирал човек, който едновременно да бъде старателен, търпелив и методичен в решението на задачите си. Във века на технологичния прогрес, оцеляването било толкова лесно, че не се изисквало от никого да изгражда такива качества, за да просъществува и да живее добре.

Една дъждовна нощ, Соворин кацнал отчаян на един перваз. Бил изморен, а вече изминало толкова време, че искал да се върне в златната си страна и да остави старите си криле да починат. Дъждът биел така силно, че намокрил бухала до кости. Измръзнал той и решил да се вмъкне вътре за през нощта.

Кацнал на пода и се огледал. В стаята имало лаптопи, смартфони и всевъзможна друга техника. Тук вероятно живеели компютърни специалисти. В спалнята на няколко метра до него спели мъж и жена. Мъжът изглежда бил много висок, защото краката му се подавали от края на леглото, а жената – тя била едно от най-нежните създания на света. Меки отблясъци от златиста светлина осветявавали тъмната стая. Кое ли блещукало така? Докато Соворин се чудел, мъжът се размърдал. Той притеглил любимата си до себе си, а тя се сгушила в него, така че двамата сега били обвити в светлинно одеяло. Любовта им, рекъл си бухалът, тя блести с меката топлина на златото.

Разтръскал мокрите си крила Соворин и се покатерил върху мъжа. Огледал го добре с огромните си бухалски очи –  очи, които всичко разбирали. Без съмнение този мъж бил най-подходящият човек, който да управлява златната земя. Но сърцето на Соворин се свило. Сетил се той за строгото правило в страната си – владетелят на Шуву не можел да управлява с любимата си. Тя щяла да му пречи да взима правилните решения за златото – а златото не признавало други господари освен себе си. Но нямало що да стори.

Разтворил той крилете си, изкряскал силно и в миг се уголемил. Бранимир и Ивона се събудили и тя се разпищяла от уплаха, като видяла гигантската птица в спалнята си. Без да се бави повече, Соворин грабнал мъжа, разтворил прозорците и отлетял с него в дъждовната нощ.

Пътували дни наред. Бранимир се намокрил от дъждовете, изсъхнал, а после пак се намокрил и пак изсъхнал. Когато пристигнали в златната страна, той бил прежаднял и прегладнял. Хората там го наобиколили и го заразглеждали с любопитство. За първи път във вътрешността на кралството влизал човек от външния свят. Дали му да яде и да пие и после го завели при краля.

В златна зала върху трон от чисто злато седял Кралят с цялото си достолепие. Бухалът, който Бранимир така добре познал, сега бил в нормалните си размери и седял на рамото на владетеля. Кралят огледал Бранимир от всички страни, взел Соворин в ръцете си и го погалил. После оповестил с най-силния си глас пред насъбралите се вече поданици:

-          Намерих наследника си!

-          Какво искате от мен? Къде съм? – изплашил се Бранимир.

-          Искам само едно. Да станеш крал на Шуву, невидимата страна на златото.

Бранимир започнал да се щипе, за да се събуди, но нищо такова не се случило. Вместо да се паникьосва повече, той решил да подходи както обикновено – да реши всички условия на задачата, и кой знае, може би това щяло да помогне той да се върне при своята Ивона. Запазил самообладанието си и рекъл:

-          Как решихте, че съм подходящ да управлявам страна?

-          Имаш всички качества и съществува само една пречка пред коронясването ти. Ивона – твоята любима. Но пречката ще бъде отстранена.

Бранимир потръпнал.

-          Да не си я докоснал, старче! – извикал той.

-          Сърцето на владетеля трябва да е твърдо и безмилостно. В него няма място за жена.

-          Но аз не искам да ставам владетел! Върнете ме веднага у дома!

Бранимир се огледал безпомощно. Той стоял върху златния под под златния таван, а край него всички били облечени в златни дрехи и го гледали право в очите. Едва ли лесно щели да го пуснат оттук, помислил си. След това рекъл:

-          Ще направя каквото искате, само не закачайте Ивона.

Кралят се замислил, а после отговорил:

-          Тъй да бъде.

В златната страна се дигнало пищно празненство. Всички празнували коронясването на новия владетел. Той щял да се грижи за добруването им, а те, поданиците, да продължават да си живеят безгрижно. Пръв помощник на Бранимир станал Соворин. Птицата изпълнявала всякакви поръчки на новия си господар, насочвала го, когато Бранимир бил неуверен или не разбирал докрай досегашните закони на страната. През деня всичко вървяло по мед и масло, но вечер когато Бранимир се прибирал в самотната си спалня, единствено бухалът виждал с големите си всеразбиращи очи тъгата на младия мъж.

Изминали години, но той не можел да забрави любимата си Ивона – мекотата на косите й, белотата на ръцете й, вечерите в планините, когато двамата наблюдавали звездите, тихите нощи преди разсъмване, когато той я топлел в прегръдките си.

По същото време Ивона, която търсела своя любим къде ли не, не можела да се примири, че той бил изчезнал безследно. Тя обикаляла страни и гори, викала на помощ полиции от различни държави, но щом разкажела за големия бухал, който го отнесъл, всички я мислели за луда и я отпращали по пътя й. Но тя продължавала да търси любимия си със сетни сили. Един ден достигнала невидимите стени на златната страна. Седнала да си почине. Огледала се – от едната страна - тучни поляни, от другата – непристъпни скали. Имало нещо в тази земя, нещо в скалите, което й напомняло на здравината у любимия. Разплакала се. Не знаела вече накъде да върви, била изтощена. Решила да разпъне палатката си, да си почине и да мисли какво да стори на следващия ден.

Соворин я съгледал отдалеч и когато Бранимир задрямал, прелетял през невидимата стена и кацнал на палатката, където сега кротко спяла Ивона. Огледал мокрото й от сълзи лице, красивите й коси, белите й длани. Колко нещастие причинил на двамата млади души, които не искали нищо друго, освен да бъдат заедно! Колко болка! Тази нощ той не се върнал обратно при Бранимир, а останал на стража върху палатката. Бранимир се пробудил преди зазоряване, видял, че Соворин го няма и решил да го потърси. Тук Соворин, там Соворин – нямало го в кралството. Младият мъж отворил една от вратите на невидимата стена. Изправил се срещу зората и вдишал дълбоко въздух. Ах, как му липсвала свободата, ах, как му липсвала любимата му! В този миг на рамото му кацнал Соворин.

-          Къде ходиш, разбойнико! – погалил го Бранимир.

Бухалът скочил на земята и литнал няколко метра напред. Кацнал все едно изчаквал господаря си. Бранимир го поогледал, поогледал, пък решил да го последва. Скоро стигнали до добре познатата стара палатка – онази, от която той и Ивона толкова пъти наблюдавали звездите! Бранимир отместил найлона при входа с треперещи пръсти и я съзрял. Прекрасните й коси, милото лице, белите й ръце, любимите устни. После затворил все така грижливо найлона при входа на палатката.

-          Трябва да я отведеш обратно, чуваш ли! – зашепнал той трескаво към нощната птица.

Соворин обаче стоял и не помръдвал от мястото си. Само големите му очи премигвали.

-          Тъпо животно, уголеми се и действай! Види ли я някой, всички ще загазим!

Но бухалът продължавал да стои на едно място. Разтворил човка и проговорил за първи път, откакто Бранимир го познавал.

-          Не използвай автомобили, самолети и компютри, докато се върнеш у дома. Ще ти дам знак кога можеш да заживееш постарому!

Слънцето вече изгрявало. Медените му лъчи сега прониквали в палатката с цвета на златната любов. И вече нямало мрак. И вече нямало студ.

Бранимир се вгледал за последно в очите на своя стар познайник. Поклонил се с ръка на гърдите пред нощната птица. После влязъл в палатката при входа, грабнал Ивона и я метнал на рамото си. След това хукнал да бяга. Тичал дни и нощи с любимата на рамото си, дъждът ги мокрел, слънцето ги сушало, дъждът пак ги мокрел и слънцето пак ги сушало. Преминавали през долини и планини, край реки и полета. Бягали почти без да спират, докато не стигнали обратно в България.

Върнали се в предишната си квартира и спали три дни и три нощи. Оттогава изминало доста време, в което Бранимир и Ивона не се качвали в кола, нито смеели да погледнат към компютър. Но един ден малко бухалче кацнало на перваза им отново. Първа го забелязала Ивона.

-          Виж! – рекла тя на любимия си.

Бранимир се приближил до птичето. Вгледал се в очите му. Те му напомняли толкова много на някого, някого, който сторил всичко по силите си, за да спаси златната страна, а след това всичко по силите си, за да спаси любовта му.

От този ден нататък Бранимир и Ивона отново започнали да ползват компютри, автомобили и самолети. Тръгнали пак на работа в компютърни компании. Те се върнали към предишния си живот - живот, в който можели да наблюдават хванати за ръце звездното планинско небе, живот, в който можели да се прегръщат до полуда преди слънцето да изгрее, живот, който струвал повече от цяла една златна страна.

Двамата така и не узнали какво се случило със Соворин, краля и златната земя. Вероятно кралство Шуву завинаги щяло да остане зад невидимите си стени, далеч от очите на хората, далеч от живота им. И никой нямало да узнае за великолепната бъркотия от решението на един бухал -  решение, което можело да вземе само всеразбиращото животинско сърце на Соворин. Решението на едно зазоряване – когато любовта на Бранимир и Ивона свети с най-мекия отблясък на чистото злато.

www.podarimiprikazka.com