ЛИЦЕТО
НА ЛЮБОВТА
Началото
Преди много години принцеса Аргана, владетелката
на своята водна планета, тръгна на опознавателно пътуване в съседната слънчева
система. Целта на разходката й беше да хареса място, което да превърне в своя
резиденция – тайна и далечна, недосегаема за пренаселената си планета от подводни
поданици. Аргана беше единствена по вида си на планетата си и усещаше, че нещо
й липсва, нещо, което не може да открие у дома. Но не знаеше какво точно. Като
начало реши да си осигури място, пусто и тихо и най-вече безводно.
Аргана се качи в космическия си кораб, навлезе в
съседната слънчева система и започна да разглежда планетите. Газовите гиганти
не бяха по вкуса й – навяваха й мисли за вода. Тя търсеше твърда земя. Меркурий
и Венера бяха горещи, Земята беше населена с многообразни създания, и остана
Марс, която в две трети от повърхността си също беше покрита с вода. Странното
беше, че водата не беше населявана от никого, а под земята, наглед пустинна, гъмжеше
от марсианци – подземници, които живееха на тъмно.
Аргана се ядоса. Толкова време похаби, за да
обикаля, а нямаше нито една подходяща планета. За да иде на друго място, щяха
да й трябват още гориво и още време. Какво да прави? Ами ако имаше начин лесно
да преустрои една от двете планети – Земята или Марс? Тя погледна към главния
компютър в кораба си, после към оръдието си и изведнъж й хрумна нещо.
С помощта на оръдието си можеше да пренасочи
слънчева буря и така да унищожи водната повърхност на една от двете планети –
Земята и Марс. Коя обаче? Аргана поръча на главния си компютър анализ на двете
планети. Във водата на Земята живееха много същества, докато в тази на Марс
нямаше никакви. Дори да изключеше това, оставаше фактът, че Земята имаше
магнитни полюси, които предпазваха атмосферата й. Така по-трудно щеше да се
поддаде на високоенергинийните излъчвания на газ и магнитни частици от
Слънцето. Но Марс, Марс нямаше такава защита. Без да се бави повече, Аргана
поръча на компютъра да изчисли точния ъгъл и час, под който да удари слънчева
буря с оръдието си.
Скоро Марс остана без атмосфера и без вода.
Марсианците
Марсианците, сгушени в своите подземни тунели,
усетиха мощен трус и чуха прахосмучещия звук, който унищожи атмосферата им.
Първо помислиха, че има нашествие, но когато изпратиха съблюдвач и той се
показа на повърхността, без малко сам да бъде пометен.
-
Нямаме атмосфера – доложи по-късно
той. – Нямаме и океани.
-
И без това не ни трябваха –
викна един.
-
Не е въпросът в това, ами че
някой завладява планетата и я моделира по свой вкус – обади се друг.
-
Но кой? – попита трети.
-
Да се обърнем към Решителя.
Решителя беше гениално изобретение на
марсианците. Той изчисляваше всички предпоставки, обхождаше всички разстояния в
обхвата на Слънчевата система и откриваше материал, който можеше да свърши
работа. Беше безкрайно точен в решенията си, но предлагаше едно единствено
решение на всеки въпрос. Натиснаха огромния бутон на Решителя, който се завъртя
и образува спирала. След това марсианецът изплю решението.
-
Само човек от Земята може да
ви спаси. Името му е Летим.
Марсианците се разшумиха. Те искаха да знаят защо
той, как ще ги спаси, как да го докарат тук и дали е достатъчно надежден.
Искаха да изразят и съмненията си да не би Решителя да се е повредил след
толкова години неизползване и сега да дава изключително просто решение, което е
направо смешно. Но машината не даваше разяснения, нито успокояваше. Тя само
решаваше.
След още няколко часа обсъждания, в които всеки
говореше на всеки и никой никого не изслушваше, всички бяха изтощени и
единодушно се съгласиха да ползват простото решение на Решителя.
Летим
Когато Съгледвача пристигна за тайната си мисия
на Земята, марсианският му превозвач се изпари във въздуха и изчезна. Той обаче
беше спокоен, че ще се прибере обратно и че преди всичко ще свърши работата, за
която беше изпратен. Марсианските лекари го бяха подготвили, както правеха
обикновено, когато изпращаха някого на тайна мисия. След изпиването на
мултисубстанция марсианецът добиваше външния вид на съществата от чуждата
планета. Скоро Съгледвача пристигна и до крайната си цел – видеотеката –
настоящото работно място на Избрания.
Когато се вмъкна, първото, което видя, беше
огромен екран, върху който се прожектираше филмът „Хубава жена”. Толкова сложно
същество е жената, толкова сложно, мислеше си Съгледвача. Но да продължи
нататък. Всичко вътре беше безупречно подредено. Върху добре почистените
стелажи бяха долепени касетка до касетка, изрядно и старателно картотекирани. Преводача
поясни, че бяха разделени по тема на филма, по цветове и по големина – все едно
беше използвана специална формула за изчисление на различните начини на
употреба.
Стигна до тезгяха, зад който се намираше висок
млад мъж. Съгледвача се вгледа в очите на Летим – за първи път наблюдаваше
човешки очи. Те бяха кафеви и сякаш пламтяха, подклаждани от миниатюрни слънца.
Цели вселени бяха събрани у тях. Мъжът имаше високо чело и се усмихваше в
озарителна усмивка. Косата му беше сбор от малки къси фини косъмчета, които
бяха наредени сякаш самите те представляваха отделен свят със свои правила.
-
Добър ден, какво обичате?
Съгледвача извади от джоба си мултисубстанцията и
отпи, за да проговори човешкият език.
-
Идваш с мен на Марс.
-
Господине, уважавам
чувството ви за хумор, но...
-
Аз нямам чувство за хумор.
Двамата се
оглеждаха взаимно известно време, а после Съгледвача обясни какъв е планът.
Трябвало да се превърнат в невидими с помощта на мултисубстанцията, да се
промъкнат в станцията на НАСА, където се намираше ракетата Фалкон, пригодена за
транспортиране на човеци, но все още в изпитателен срок. После щели да се качат
и да полетят. И о, да! Мисията – за нея щели да му обяснят на Марс. Летим на
свой ред обясни, че е нормален човек с дете и няма никакво намерение или умение
да се разправя с психически неуравновесени хора. Той увери, че много съжалява,
но трябва да отпрати човека.
В този миг от големия екран се разсмя Джулия
Робъртс. Тя опитваше от десерта, който й бяха сервирали, и беше като червена
звезда в дългата си рокля. И двамата погледнаха натам, а после Съгледвача
грабна първото, което видя от вътрешната страна на тезгяха – малко джобно
ножче, запалка и фотоапарат, като кой знае защо помисли, че това са важни човешки
атрибути. После извади субстанцията, хвана ръцете му, наля я почти цялата в
устата му и остави малко и за себе си. Погълна остатъка и двамата се завъртяха с
безумна скорост и в миг се озоваха в ракетата – малка, неприлично малка ракета в
огромно хале на станцията във владенията на НАСА. Съгледвача направи още
няколко марсиански трика и таванът на станцията се разтвори. После стартираха
машината и преди да се опомнят, вече бяха в открития космос.
-
Това наистина проработи –
отбеляза Съгледвача на езика на Летим, а землянинът се щипеше, защото мислеше,
че сънува.
Летим се кокореше срещу слънцето, луната, Земята
и целият трепереше. И за марсианците беше ясно, че той все още не можеше да
повярва, че това, което се случваше, беше истина, а не част от някой от
филмите, които гледаше във видеотеката. Когато настъпи моментът на
приземяването, Летим наведе глава и прошепна тихо няколко думи, които Преводача
нарече „молитва”. Приземяването мина гладко, като се изключат няколко
непредвидени разтърсвания – вероятно защото Фалкон беше още в изпитателен срок.
При излизането Съгледвача прикрепи за врата на Летим малка полупрозрачна
гривна.
-
Това ще ти помогне да дишаш.
Мултисубстанцията още не може да приспособява чуждопланетци към условията на Марс,
още повече сега, когато нямаме атмосфера. Но... работим по въпроса.
Летим пое дъх с присвити очи, увери се, че
наистина може да диша, и когато ги отвори – той видя безкрайното море от
марсиански пясъци. Те му заприличаха на сандвичи, незнайно защо, но точно на
сандвичи.
-
А какво ще ям? Какво ще пия?
– попита.
-
Погрижил съм се. Взел съм от
храната и водата ти предостатъчно в багажното отделение на ракетата.
-
И това ли с помощта на
мултисубстанцията?
-
Вярвай в силата, Летим.
-
Коя сила, за Бога? – ядоса
се най-сетне землянинът, все едно едва сега видя нещо неприемливо в целия си
ден.
Уговорката
Летим беше изправен в голямата подземна зала на
марсианците. Навсякъде по краищата й имаше разстлани огромни листоподобни неща
във формата на сърца, които изглеждаха сухи. Землянинът ги наблюдаваше с
любопитство, докато Съгледвача не го прекъсна. Беше време за заседанието. Когато
Летим погледна пред себе си, видя пълна зала с марсианци. Те изглеждаха като
големи прозрачни топки, подбутваха се в желирана тълпа и издаваха странно
жужене.
Машината зад Летим - огромна роботизирана дъска с
милиони премигващи точици в различни цветове по нея, издаде звук подобен на
хрущене. До нея седеше дебело многоусто същество. То раздвижи устни и Летим чу
следното на всеки един от четирите езика, които знаеше:
-
Ако ни помогнеш да разубедим
Аргана да строи резиденция на планетата ни, ще те върнем при сина ти.
Настъпи мълчание. Летим обмисляше възможностите
си за изход. Какво можеше да стори на тази непозната планета, за която беше чел
в научните списания? Дори беше гледал филми за нея, но всъщност не я познаваше
и беше почти сигурен, че трудно ще оцелее тук.
-
Имам ли избор? – отговори.
Дълбоко по неведомите мозъчни пътища на
землянина, прекоси мисълта за Аргана. Ами ако тази Аргана беше идеалната жена?
-
Опишете я – рече той.
Марсианците отново зажужаха. Няколко от тях се
опитаха да представят външността й, други – характера й, а многоустият преводач
едва смогваше.
-
Няма нужда да говориш на
всички езици – отбеляза Летим. – Просто избери един.
Но Преводача не можеше да избере език и затова се
обърна към Решителя. Летим наблюдаваше много внимателно и залата с марсианците,
и поведението на Преводача и нарежданията на Решителя. Той подреждаше събраната
информация, разпределяше я и си правеше изводи.
Подготовката
-
С колко марсианци
разполагам? – попита накрая Летим.
Никой не разбра въпроса му и той опита по друг
начин.
-
Ще мога ли да правя каквото е
необходимо за постигане на целта?
Последва отново съвещание с Решителя. Той
запремига с хилядите си малки точици и накрая изплю решението през една от
устите на Преводача.
-
Да.
Сега вече Летим се чувстваше малко по-добре. Може
би не всичко беше изгубено. Може би щеше да успее да се справи някак с тази
дама и да се върне у дома при сина си. За всеки случай беше по-добре да
действа, отколкото да умре тук, далеч от планетата си.
Летим се огледа. Приближи се до листата, поиска
запалката си и ги запали. Те пламнаха, Летим събу обувката си и започна да тупа
по тях, за да ги изгаси. Тогава задимяха, а от тях се разнесе приятен аромат.
-
Чудесно – рече, а
марсианците следяха с любопитство всяко негово движение. – Има ли още от тези
неща?
-
Колкото пожелаеш – чу от
многоустия преводач. – Събираме ги от тунелите в големия склад и ги използваме
за облегалки.
След това Летим взе фотоапарата си и отиде да
наснима различни места в близост. Навсякъде беше едно и също – пустинни пясъци.
Още по-добре за плана, който вече се зараждаше в главата му.
Той хареса едно място, което беше по-закътано. После
се върна с марсианците в залата, показа им как да използват ножа, а след това
им заръча да нарежат повече от листата и да донесат на мястото.
Следващата задача беше да пренесат Решителя,
който щеше да се превърне в маса поради липса на друг материал. Заловиха го за
четири камъка и го повдигнаха.
Летим огледа постигнатото до този момент. Хареса
резултата и се зае с телеграмата. Изписа я върху таблото на Решителя, а
Преводача трябваше да я трансформира в езика на принцесата.
„ Драга Аргана,
Преди да превърнете Марс в своя резиденция, моля ви
да прочетете писмото ми.
Сърцето ми копнее за една единствена жена, още
преди да я познава. Тя е със слънчево лице, тя лекува с красотата си. Тя се
усмихва и с нея се усмихва и целият свят. Тя притежава сила, сила, която ме
омайва с могъществото си. Тази жена разбира, че светът на чувствата и светът, в
който живее, са два различни свята, но не намира нищо лошо в това да живее и в
двата.
Да! Лудост е да обичам въображаемата! Но го правя!
Проследявам всяка извивка по тялото й. Искам да я съблека, да я видя гола, без
дрехи, които да крият прелестите й, искам да се уверя, че не е ангел. Защото като ангел изглежда.
Косите й са дълги и къдрави като
планинските върхове по Марс. Очите й, драга Аргана, о, в тях има всичко! Те ме
изпиват със строгостта си, те едновременно играят с мен и ме хвърлят в
сладостни трепети като комета, която се носи в небето. Дали някога ще срещна
истинска жена като въображаемата?!
Елате, Аргана. Каня ви на вечеря.
С най-искрени почитания: Летим”
Останалото беше лесно. Докато Решителя изпращаше
телеграмата на езика на принцесата, Летим се захвана да направи вечеря с
продуктите от ракетата. Той използва каквото намери подръка – плосък камък му
послужи за котлон, под който запали със запалката си огън от сърцевидните листа.
Сготви няколко вида храни и ги подреди и украси върху масата. Вместо чаши
използва два куповидни камъка, които обви с листа.
Срещата с Аргана
Когато получи писмото, Аргана можеше
да мисли само за едно. Тя най-сетне беше открила какво й липсва, тя най-сетне
беше разбрала защо иска да бяга от собствената си планета.
Аргана пристигна с космическия си кораб и се
приземи право на мястото, за което Решителя й беше дал координати. Пред нея се
намираше кръг, ограден от сърцевидни листа. В средата имаше плоча с премигващи
светлини.
Тя се огледа, но там нямаше никой. Наведе се и
взе пясък от почвата. Почувства мекотата му, хареса й цвета, хареса й тишината,
хареса й безводието на планетата. Огледа се отново. Марс беше толкова голям,
толкова безумно голям, че в него тя усещаше най-сетне укротена силата си.
Знаеше, че именно тя беше виновна за изпаряването на океаните му и сега се
чувстваше виновна – сякаш без причина беше сторила зло на планета, която е
толкова достолепна. Но Аргана бързо пропъди мислите си. Предстоеше й среща.
Летим се появи зад гърба й. Когато Аргана се
обърна, по лицето му премина сянка на разочорование. Аргана съвсем не беше
идеалната жена. Тя беше с тъмна кожа, с прави коси, с малки езерца вместо очи и
с яркочервена уста. Сама по себе си изглеждаше красива, но някак студено и по
нечовешки красива. Летим се окопити бързо, наведе се и целуна ръката й, която
се състоеше само от два пръста – но добре поддържани и с блестящ пръстен върху
единия.
Макар да не разбираше този жест, Аргана веднага
го хареса. Летим щракна с пръсти и един от марсианците запали листата със
запалка. Ароматът мигновено се разнесе. Аргана го улови с всяка пора по тялото
си и последва Летим до каменните столове в средата на кръга. Лицето й се
отпусна и заглади. В този момент по знак от Летим се приближи Преводача.
-
Виждам, че сте се подготвил
– рече Аргана и пропъди Преводача, като вдигна двата си пръста.
-
Откъде знаете човешки език?
Принцесата се усмихна.
-
Можете да лекувате с това
отношение.
-
Нямам намерение да правя
нищо подобно тук.
Принцесата пое отново от аромата.
-
Защо не? Опитайте.
-
Вижте, Аргана... аз наистина
съм искрен, наистина мислех това, което написах.
-
Ако не бяхте, щях ли да съм
тук? – тя направи пауза, а после продължи. - Знаете ли, Летим, никога не
променяйте това си качество. Вярвайте в чистите помисли на другите. Това
понякога е единственото нещо във Вселената, заради което си струва да се
стараем да поддържаме живота.
-
Красива сте – рече Летим, а
Аргана се сепна. Тъмните му дълбоки кафеви очи обходиха лицето й. – Никой ли не
ви го е казвал?
Аргана поклати глава, а после се обърна встрани.
Очите й моментално се напълниха със сълзи, сълзи, които сега се мъчеше да върне
обратно у себе си, но безуспешно.
-
Нима и извънземните принцеси
могат да плачат?
-
Имитирам човешко поведение –
рече тя, а после се разсмя като момиче. - Вашата въображаема жена е идеална,
Летим.
-
Вашият невъобразим мъж също.
Те разговаряха дълго – за Земята, за слънчевата
система, за взаимоотношенията между мъжа и жената. Летим й разказваше за
работата си във видеотеката, обясняваше й какво представляват филмите и как
най-красивите моменти от човешкия живот са запечатани вътре. После продължи да
говори за човеците, които понякога мислеха само за себе си, а в друг момент
бяха способни на любов към другия, която ги облагородяваше и изпълваше със
сладост. През цялото време внимаваше да не прекалява, да не става досаден и от
време на време нареждаше на марсианците да поднасят блюдата. Аргана се
удивляваше и се извиняваше, че не може да опита храната, защото не беше
устроена така, че да поема ядене в себе си. Когато Летим полюбопитства как се
зарежда с енергия, тя не отговори, и той не настоява повече. Всяка жена, знаеше
Летим, имаше своите тайни. Иначе как би била красива? Аргана все повече
разбираше, по-скоро със сетивата си, отколкото през думите на землянина какво е
грижата за другия, какво би могла да представлява любовта.
През това време Решителя премигваше под чашите им
и записваше информацията. Може би някой ден този разговор щеше да потрябва на
народа му, особено ако се наложеше отново да си има работа с жена.
-
Имаш ли мечта? – премина
неусетно на „ти” Аргана съвсем разнежена.
-
Да се върна при сина си.
-
Това ще стане, но аз питам
друго – повтори принцесата и сега езерните й очи потъмняха.
-
Да. Искам... – поколеба се
Летим, а после пое дъх и изрече смело – искам да бъда щастлив с идеалната жена,
без това да е лудост.
-
Изграждал си себе си с
жестока дисциплина – нещо, което липсва в космически размери из нашите
галактики. Заслужаваш да получиш идеалната жена.
-
Не мисля – наведе глава
Летим. - Ето че съм сам на чужда планета с невероятна красавица и не мога да
направя нищо нито за нея, нито за себе си.
-
Нека силата бъде с теб! –
произнесе Аргана.
Летим в
космоса
Летим се подсмихна на нещо свое си, нещо, което не
беше подходящо да споделя с Аргана. И след това се случи чудото. Марс надигна
недрата си, той образува огромна стена и огради Аргана. В миг Аргана започна да
се уголемява. Тя израсна високо в небето, тупна с единия си крак и Летим
изхвръкна в небето толкова високо, че попадна върху сега уголемените й пръсти.
На единия пръстенът се издигаше като прекрасен бляскав дворец. Дворецът се
разтвори и той влезе вътре. След това Аргана освободи пръстена от пръста си и
го захвърли далеч в космоса. Летим се превъртя хиляди пъти, а после прозрачният
пръстен се насочи към Земята. В далечината Летим видя Марс и Аргана отдалеч. Те
бяха преплели телесата си – сега еднакво големи. Целуваха се, галеха се,
въртяха се около себе си, около Слънцето, а заедно с тях сякаш целият Космос
също се въртеше.
Нямаше начин марсианците, които бяха преминали
през какви ли не препятствия, да не оцелеят между прегръдките на вселенската
любов. Нямаше начин такава страстна любов да убие своите неволни помощници.
Скоро пръстенът се стрелна към Земята, навлезе в
атмосферата й, смали се и сега на Летим му се струваше, че самият той бе
дворецът пръстен на принцесата. Странният по форма космически кораб бухна всред
поляна от маргаритки и отново се превъртя хиляди пъти. После се разтвори в
прозрачна вълна, която се разпръсна във въздуха.
У дома
Потен, разчорлен, с изпоцапани дрехи и с букет
маргаритки, Летим се прибираше у дома. Той влезе тихо. Мина през спалнята на
сина си, открехна тихо вратата – малкият спеше и само миглите му леко
потрепваха, сякаш раздвижвани от далечните целувки на космическите гиганти.
След това Летим затвори внимателно вратата и се насочи към своята спалня. Там,
там между завивките лежеше най-нежната, най-красивата, най-неустоимата жена на
света. Тя се усмихваше в съня си, извивките й сякаш се стичаха между чаршафите
и рисуваха картината на света. Къдрите й се спускаха по заоблените рамене като речни
завои. Днес и в този миг тя беше тъй близка и тъй далечна – като хоризонта,
който свързва безбрежното море и слънчевото небе, като земна принцеса. Летим
затаи дъх и сякаш я погълна с жадния си поглед. Дали беше истинска?!
После той излезе в антрето. Изкъпа се, преоблече
се и приведе в ред косата си. Сложи маргаритките в чашка на масата. И се зае
със закуската. Не бързаше. Подбираше по цвят съда за всеки продукт, който
приготвяше. Нарязваше старателно зеленчуците, бъркаше яйцата, докато се
превърнеха в пяна, нажежаваше котлона и избираше тигана.
Половин час по-късно, когато закуската бе готова,
той се приближи до пердето. Отметна го и се взря в далечината. Планетите бяха
невидими, бяха отново далечни. Дали се беше случило или само бе сънувал? Летим
въздъхна и се обърна. Виляна беше доближила маргаритките до лицето си и
изглеждаше досущ като въображаемата. Летим пусна внимателно пердето сякаш се
страхуваше гледката да не се окаже мираж и в миг да изчезне. После се доближи
до нея.
-
Къде беше? – прошепна
Виляна.
-
В командировка – отговори
Летим и се зарови в косите на жена си.
Той вдишваше аромата й с широко разтворени
ноздри, притискаше до себе си с всичка сила тялото й, покриваше с целувки всяко
местенце от лицето й. Това лице, което не принадлежеше на някоя далечна
владетелка, нито на въображаема идеална жена, а на едно тъй свидно момиче. Това
беше лицето на неговата собствена земна Виляна, мечтата, за която спаси цял
един свят. Това беше лицето на любовта!
Няма коментари:
Публикуване на коментар