СВЕТЛА
- Някой затварял ли е някога тази врата? – попитах на поредната си среща Дявола, след като изгледах презентация с най-големите му жертви. Слайдът на Светла представляваше отворена врата към... ада. - Вратата стои постоянно така. - Защо? - За да виждам това момиче. - Защо ти е притрябвало? - Харесва ми. Гордея се с този експеримент. - Тогава защо не изкъртиш вратата – тя е нужна само ако ще я затваряш? Дяволът не можа да отговори на последния ми въпрос. Той се завъртя на един нокът и ми обърна гръб. Можеше да прави каквото си поиска, винаги е можел, освен... в случаите, когато му затворят вратата. Реших да изчакам времето за почивка на този многовековен мъчител, да ме остави сама да изгледам клипа в слайда на спокойствие. Всяко филмче на жертва обхождаше основни моменти от живота й – нещо като картотека на извършените ужасии. Зачудих се как действа този тандем Господ – Дявол, от представата за който не желаем да се откажем хилядолетия наред. Пред очите ми изминаха цяла върволица хора, всеки събрал чернилката от войната между двете човешки измислици. И после ми просветна, както се случва... когато си готов да приемеш нещо в мисълта си. Вратата. Тя е тази, която ги разделя, и която всеки се бори да отвори към себе си. Чия беше тази врата? Късно през нощта, когато Дяволът хъркаше с онази досадна непоправимост на старчок, живеещ вечно, аз си отговорих на този въпрос. Вратата, разбира се, принадлежеше на човека. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 2 Историята на едно безсилие Безсилието обикновено пониква в детството. Има един момент на около три-четири годишното дете, когато то е забравило безвъзвратно мъдростта на душата си. Дяволът казва, че почиства паметта им, за да може ефектът от лошото да се засили. Бог пък го прави, за да може човек да започне живота си на чисто. Никой от двамата, разбира се, не успява да свърши работата си докрай. Човек някакси знае колко кожи е сменил през вековете. Светла подразни Дявола със светлината в очите си. Това бебе притежаваше изключителна мощ, а Дяволът се страхуваше да не би светлината да разсее мрака на човешкия ад. За да смажеш едно дете, му отнемаш семейството. - Не – говореше замислено Дяволът на себе си. – Не е достатъчно. Най-големите злини са облечени в светли дрехи. Дяволът не лиши Светла от семейство... снабди я, и то с какво семейство. Трябва да кажа, че тук презентацията приемаше леко забързан вид – като в онези филми на ужасите, в които за една минута сканират миналото. Бащата на Светла с нож в ръката си, който минаваше по крехкото й момичешко тяло. Тя стои пред онова огледало, в което повече няма да се оглежда и се гърчи под подканите му да танцува. После той вади члена си, източва го като набръчкан маркуч и го натъпква в дупето й. Капе кръв, а после два-три кадъра, в които тя трепери с посинели устни през нощта. Блясъкът на очите, макар и омекнал, все още е там. Тогава Дяволът обръща камерата към себе си: - Така ли, драга, това ще продължи, докато очите ти угаснат – нарежда той, обезумял от собственото си безсилие. Включва в сценария и майката. Наръсва я с идеи за порно сцени с детето й. Тя няма да бъде участник – ако стореше това малкото сърчице на Светла щеше да се пръсне. Не, не искаме такава развръзка. И без това адските котли са препълнени. Искаме да оставим Светла жива и с угаснал поглед в очите. Майката само ще дава идеи и то без детето да знае за това. Господ беше приел образа на възрастна жена с тъмни дрехи. Така посещаваше Светла в сънищата й. Само двамата на сухата разорана нива. Буреносни облаци и силен вятър. Вятърът духаше в две противоположни посоки. Опитваше се да й даде напътствия, но не можа да стигне до нея. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 3 - Моля те, Господи, помогни ми – мълвеше тя всеки ден своите молитви. Има нещо специфично при Господ, което не трябва да забравяме. Той не подарява фишове от тотото. Много се инати за тази тъй важна подробност. Държи всеки човек сам да си купи фиш и да го пусне. Останалото било негова работа. Винаги съм искала да му разкажа колко е трудно да си купиш фиш, ако няма тото пункт. Или пък изобщо не схващаш концепцията на тотото. Светла с очи, пълни със светлина. Тя беше застинала в онзи момент на слепота, в който нямаше тото пунктове, не е имало и никога няма да има. Първи опит за самоубийство – на седемнайсет години. Хвърля се под кола, но не успява да умре. Осъзнава, че когато се самоубива, трябва да го прави така, че да не пречи на останалите. Какво й беше сторил шофьорът на колата? Беше се капсулирала в своя си свят. Не виждаше нищо през стените, затова можеше да гледа единствено себе си. Съвсем естествено беше, че не се вълнуваше от останалите светове, а най-вероятно и не подозираше за тяхното съществуване. Повече от десет години нежелано блудство с бащата – ето една идеална предпоставка за ослепяване към света. Втори опит за самоубийство – на 26. Нагълтване с хапчета. Опит – неуспешен. Дяволът, а не Господ, я спаси. Не беше приключил с нея. Блясъкът в очите беше угаснал, но сега... Светла можеше да послужи за друго. От известно време Дяволът беше решил да възцари ад на земята. Убийци, наркомани, луди щъкаха навсякъде. Притесняваше се да разгърне цялата си мощ, защото смяташе, че щеше да му доскучае. Не бе интересно за един цар да владее всичко в царството си и извън него. Но ако превърнеше живота на поне един човек в ад, би могъл по-добре да отгатне какво следваше. Светла беше идеална за тази работа. - Знаеш ли, от един момент нататък човек претръпва към болката. Не усеща нищо – изкънтяха думите й. - И затова си причинява болка сам – за да усети все нещо – продължих аз и за мое най-голямо удивление дефакто се включих в презентацията. Светла ме забелязваше, реагираше на това, което й казвах. - Ти пък какво знаеш? – сопна ми се Светла с цялата си ненавист към хората и към факта, че и тя самата беше човек. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 4 - Нищо – сгуших се аз. – Само гледам филма за теб. - Тогава млъкни и слушай! – изкомандва тя. След това сякаш отново загуби представа за мен – забрави ме и отново потъна в собствения си сценарий. Да излизаш от време на време от собствения си свят е лукс, на който малцина се радват. Това не се случва докрай и обикновено струва скъпо. Може да се умре от шок, когато се поживее в световете на останалите. Може човек да забрави себе си и да заживее в чужд живот. Може да се случат много неща – и все неприятни. Светла влиза в Софийска вода. Трябва да пререгистрира името си като наемател на апартамента, в който живеят. Чисти плочки, чисти стени, чисти тавани. Тихо бучене на компютри, маникюри и премерен грим. Руси момичета тракат отрудено по клавиатурите и с онази стойка на администратори, които притежават малката власт на вредители. Те сигурно са расли в малките си розови стаи, припкали са с белите си роклички да гушнат добрите си татковци, учили са в полуразрушени училища с доволството на хора, които могат да си позволят някоя и друга бира повече и две-три марихуани по време на умерено разгуленото си тийнейджърство. Мразеше ги. Мразеше ги с цялото си сърце за късмета им да бъдат повърхностни. Да се плъзгат по повърхността, без другите да им пречат. Никой не е натискал главата им под водата, никой не е прониквал с члена си в задника им сред медузите, не са се борили за глътка въздух. - Ето документите. - Липсва Ви копие от нотариалния акт – провъзгласи изрусената жена срещу нея. - Идвах вчера, попитах за документите и нося каквото ми казахте – отвърна хладно Светла. Гласът й се снишаваше, когато беше ядосана. Идеше й да оскубе тази кокошка зад бюрото. Учудена от собствената си агресия срещу служителката, Светла стана и побърза да си тръгне. - Изчакайте, забравихте останалите документи – викна изрусената подире й. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 5 Но Светла вече тичаше по мокрия тротоар и се опитваше да се съсредоточи върху тракането на токчетата си. Беше реално. Нямаше начин да не бъде. Във фантазиите й никой не потропваше с токчета. В интерес на истината презентацията представяше моментите от живота на Светла разбъркано, но логиката на действието беше неумолима. На моменти Дяволът се включваше с монолог, който сякаш представяше следващото събитие. „Потропване на чинии. Ненавиждаше домакинската работа – миене, готвене и пак същото. Прислуга в царския дворец на изверга. Прислуга на обществото, прислуга на мъжа си...”, говореше Дяволът, докато се почесваше по носа. Той направи пауза, стана, отиде да си сипе водка с доматен сок и се върна, за да продължи. „Какво толкова не й харесват на проституцията? Изпитваш удоволствие, взимаш пари за това и тъпчеш глупаците. Какъвто и да е мъжът в обществото – той е все разгонено животно в леглото. В носоглътката, където Светла задържа погълнатата сперма – точно там плува желанието й да се откаже. Монахиня или проститутка – все едно. Тя е обречена.” Тук Дяволът се хилеше с всичка сила. Пръски от доматения сок излизаха през носа му. „ За нея е все едно.”, повтори той. „Няма разлика в свят, който няма майки и бащи, няма богове и дяволи. Бездушен леден дворец на самотата. Така най-много ми харесва. Свят, който не дава отговори, не радва, не прави отстъпки.” Тук Дяволът беше прикрепил и няколко гръмовни включвания от Господ, за да придаде действеност на презентацията си. „Светла се нос като камък в тъмния космос към черната дупка на своя край.”, по-скоро просвещаваше Господ. „ Така съм ги конструирал, че около тях се завърта най-бесният вихър от събития. Но после всичко изчезва само пред очите ни. Настъпва края и иде ново начало. Никой не се върти вечно на въртележката, задвижвана от силните ръце на баща си.” www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 6 „Но тук на Земята”, прекъсваше го Дяволът с ирония в гласа. „се спазват именно твоите вселенски закони. Ако нещо се движи в слънчева система от извратеняци около слънцето на гадостта, не може да се излезе от нея просто ей така. Трябва ти допълнителна мощ, за да се откъснеш от това по-голямо себе си. Да дойде отвън или да откраднеш енергия от друго космическо тяло. Излизането от себе си, както споменах и по-горе, е лукс, който не всеки може да си позволи. Затова често дори да ти се отварят космически пътеки към други системи или стероидите на щастието да навлизат в твоята, ти по-скоро се пазиш от тях като от бомби, които могат да взривят тъй ужасния, но пък тъй познат свят на мъченичеството. На това се крепи и моето могъщество. Бог се изкашляше и пращаше по някоя гръмотевица. „Един от изходите е човек да разруши досегашния си свят до основи.” Дяволът бе наред: „ Но човекът като съставна единица от своя свят – също иска да се саморазруши. Инак не може да започне отначало. Кой строи замък върху разрушена колиба?” Всичко това, разбира се, вместо, да помагаше на Светла, я поставяше във все по-затегнатите вериги на безизходността. Където и да идеше или нещо й пречеше, или тя самата си пречеше да се почувства щастлива. Нямаше човек, който да можеше да я измъкне от матрицата, в която живееше. Нямаше и обстоятелство, което да го стори по невидимите пътища на късмета. И все пак когато се опита да източи кръвта си докрай, тя изстиска почти всичката. В това „почти”, си мисля, се изразяваше единствената надежда на Светла за живот. Беше възможно – подобно на пощата в Стара Загора, където й се наложи да влезе веднъж на път за София – нещо, което Дяволът сякаш беше изпуснал в презентацията си. Първият етаж бяха запазените развалини на древно селище, а на втория – нов живот с алуминиеви профили, дебели пощенски служителки и блестящи асансьори. Не можеше и не биваше да забравя какво й се беше случило. Трябваше да се научи да го вижда по различен начин. Да строи около него и над него. Да живее върху костите си. Как обаче... как се правеше това? Питах се така, напълно безпомощен и с ясното желание да й помогна с нещо. Тук презентацията отново забързваше. Започна безразборно нахвърляне на кадри – Светла при хомеопат, Светла при психолог, Светла при народен лечител, Светла с шекспирови сонети в ръка... – малките й макети преди строителната работа. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 7 Да правиш макет или план график на работата е едно, а да седнеш да я свършиш - съвсем друго. Общо взето се приема, че по това се различават обикновените хора от великите. Едните планират и мечтаят, без да се престрашават да направят първата стъпка. Вторите отново планират и мечтаят, включват на пета скорост и излитат от собствената си орбита към непознати слънчеви системи. Ако сте скачали в басейн, бихте могли добре да разберете ситуацията, в която се намираше Светла. Тя не само беше облякла банския си, не само беше платила входа си за басейна, не само беше застанала на ръба на басейна, не само беше заела поза за скачане... Тя всъщност беше скочила, но се намираше във въздуха сега – все още суха и все още не усетила благодатта на водата. Дяволът хъркаше вече съвсем неприлично. Имах чувството, че всеки момент ще разцепи прожектора на две. Но прожектора продължаваше да отразява живота на Светла. Как става сутрин, как нарязва грижливо петите си, след това мие зъбите си, облича костюма си, сресва косата си, излиза... Натиснах един от клавишите. Изписах няколко букви разбъркано. После от менюто натиснах Save. Запазиха се. Дали Светла сега ги сънуваше, изговаряше или четеше... Дали изобщо ги забелязваше. В момента се опитваше да заключи вратата на апартамента си. Ключалката заяждаше и вратата не можеше да се затвори. - Ъ, т...т...у – произнесе тя моите букви. Погледнах часовника си. Може би имах около час. Веднага се хванах на работа. Реших да използвам една проста и глупава програма за рисуване, както и бързописа си, който владеех до съвършенство. После трябваше някак да задвижа картините. Не беше нужно, защото Светла вече сама го вършеше. Нейната приказка от този момент нататък продължих така: www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 8 Светла беше стигнала почти в началото на станция Сердика. Беше към три следобед – метрото минаваше през десет минути, а чакащите бяха малцина. Чуваше се гръмовният трясък от влака, който фучеше на горния етаж. Светла погледна към тавана – определено не са пестили място, когато са го строили. Таванът представляваше огромен свод с нещо, което напомняше царственото величие на замъците. Имаше пространство повече, отколкото беше нужно – дали това беше архитектурна необходимост или прищявка на дизайнера – тя не знаеше. Изведнъж от тавана, като паяк, плетящ паяжината си нагоре, се провеси жена с множество крака. Превъзмогнала първоначалното си учудване, Светла се залови да ги брои. Това я успокои за миг и тя се огледа наоколо. Нямаше никой. Може би без да забележи, край нея бе минал един от влаковете и беше отнесъл всички пътници. Светла пое дъх дълбоко и издиша. Можеше да види дъха си. Това й се стори странно, тъй като на метростанцията не беше студено, но белия невлажен дъх продължаваше да излиза от устата й. Нещо не беше наред. Съвсем не беше. - Раних се със собственото си копие – продума жената паяк, а Светла изведнъж изплува от вцепенението си. Почувства смазваща болка върху раменете си, сякаш беше стояла в една поза с дни. - Коя си ти? – рече с треперещ глас Светла. - Аз съм Жената Паяк – отвърна невъзмутимо съществото, което висеше за един от множеството си крака. - Но къде съм... вероятно сънувам – продължи Светла. - Не – отвърна Жената паяк. - Но... но... как е възможно тогава? www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 9 Тя не отговори на въпроса на Светла, сякаш той не заслужаваше внимание. Вместо това продължи: - Ще ти разкажа моята история... - Светла плъзна поглед към основата на бедрата й. Те завършваха в нещо като дупка – толкова черна и космата под неоновото осветление, че по кожата й пролазиха тръпки. - Но... ти не можеш да бъдеш истинска! – възкликна Светла, която беше свикнала да се уповава само на себе си. Жената паяк се разсмя с топъл глас, но от устата й се показаха жълти зъби, от които се разнасяше дъх на развалено. - Плюех в една долина. От дългогодишното ми плюене там се образува черно езеро. Един ден седнах край нея и дванадесет дни и нощи се взирах във водите. Накрая потопих ръка в студените вонящи води и извадих руните на могъществото си. Гравирах ги по краката си, а те след това се покриха с косми – тук Жената паяк посочи бедрата си и се заигра с един от кичурите, които се виеха по тях. – Всяка част от света сега ми се подчиняваше. Контролирах всички. Но поднесох себе си в жертва на себе си. - Саможертвата е сделка. Правиш я, за да получиш нещо. Това всъщност не е никаква жертва – сряза я Светла, която отдавна не вярваше в черно-бялата оцветеност на света. Жената паяк раздвижи безпомощно седемте си свободни крака. - Трябва да призная, че не е така. Каквото и да се случи, аз все следвам пътя си. Минала съм през много трудности, за да стигна дотук. - Глупости – вече не на шега се ядоса Светла, която сякаш забрави за белия дъх, който излизаше от устата й, за абсурдността на паяка и за влаковете, които все не идваха. – Много ти разбира главата от трудности. - Ако не бях решила да бръкна във водите си, нямаше да извадя нищо. - Пак можеше да не извадиш нищо! – тросна й се Светла. - Но извадих руните и после ги скрих в космите по краката си. - Защо ти е да ги криеш? При този въпрос Жената паяк бързо издърпа паяжината си нагоре и се сля с отраженията на плочките. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 10 - Ти си страхливка! – изкрещя Светла, която едновременно се ядосваше на слабостта на жената паяк, но и усещаше радост от това, че вреше и кипеше в емоции, които й се сториха съвсем здравословни. Тя чуваше съвсем леко и съвсем издалече тупането. Туп-туп – то се приближаваше все повече. Вече беше толкова близо, че Светла не можеше да избяга. Погледна надолу към корема си. Туп-туп. По дяволите. Това беше собственото й сърце. Не бягаше от себе си, не бягаше от миналото си. В този момент Светла моментално се присети защо слезе на минус втория етаж. Скочи върху релсите на метрото и се впусна в тъмния тунел. Усещаше каменните греди между линиите, препъваше се, ставаше и отново продължаваше в непрогледната тъмница. Тунелът сякаш се свиваше и разтегляше. Правеше го толкова осезаемо, че Светла можеше да почувства стените, допрени до косъмчетата по ръцете си. - Защо все мен избират тия самоубийци! – оплака се тунелът с глас на дебел добродушко. – Знаете, че имам изход, затова го правите. Що не влезете в тунел без изход?! А! - Съжалявам. Извинявайте много – продума тихо Светла, която трепереше от ужаса, че досадничи. Страхуваше се много да не пречи, да не се натрапва. - Абе не ща да ми се извинявате! За мен вие сте джуджета. Мислите се за невидими в тъмното, но всъщност всичко, което искате, е да ви забележат, приемат,обичат. Джуджетата всички ги забелязват, защото са различни. - Извинявайте – почти се разплака Светла. Не беше плакала от доста отдавна. – Не исках да ви преча. - Ама пречиш! На храносмилането най-вече – задави се тунелът и се изкашля. Светла плачеше с глас. Скапаният тунел искаше да я изгони. Сама искаше да се отърве от себе си. Самосъжалението се изсипа от тъмнината и полепна по кожата й. - Добре, хайде, престани – рече с досада тунелът. – Не пречиш чак толкова. Всъщност без такива като теб щях да умра от скука. Ти от какво си дошла да умираш? - От мъка. - Хайде сега, от мъка. Умира се най-вече от скука. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 11 Светла вече бършеше сълзите си. Сега свиванията на тунела й се сториха почти като прегръдка. Прегръдка, от която не желаеше да излезе. - Искам да остана тук завинаги. Моля те! Не ме гони! - Няма начин, мила. Тук, в тъмното може да умреш от скука и това е всичко, което ще ти се случи. - Не – рече Светла и се събу. При следващите си крачки рукна кръв по стъпалата й, но ако Тунелът можеше да види изражението на лицето й, би забелязал, че тя всъщност се наслаждаваше на болката от стъпването. - Нека ти покажа – и той се разтвори, за да я изтика с тъмните си ветрове към осветена стая. Преди да успее да се обърне, тунелът беше затворил стените си. - Намирате се в стаята за рецитали – чу тя тържествен глас. Пред нея стоеше рицар, облечен в бухнали златисти три четвърти панталони. - Тук се изпълняват рецитали денонощно – по-скоро провъзнесе той от пиедестала, на който стоеше прав. - Егати безсмислието – не се стърпя Светла. - Моля да пазите добрите си обноски – рече той с целия разкош на високомерието си. – Започваме. Гръмна духова музика, а десеттина девойки, облечени в бледи материи танцуваха в средата на стаята. По някое време се отдръпнаха заднишком, развели воалите си напред, за да направят място на рецитиращия принц. Желаем цвят от свежите цветя, за да живее вечно красотата. И нека вехне розата, но тя оставя свой наследник на земята. А ти, пленен от свойта красота, отдавайки й всеки жизнен сок, богатството превръщаш в нищета, www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 12 свой собствен враг, безмилостно жесток? Ти, с който тоя свят е украсен, в нетрайното на пролетта съперник, погребал в пъпка бъдещия ден, еднакво си прахосник и скъперник. От жажда за живот на смърт предаваш това, което само предвещаваш. Шекспир Принцът се прокашля. Гласът му се промени и придоби неочаквана жестокост. ТАТКО Не струваш, не струваш с тази черна обувка, в която като стъпало аз живях тридесет години, жалка и бяла и едвам дишах и не можех да кихна дори. Татко, трябваше да те убия. Но ти умря преди да успея - мраморно тежък, чувал пълен с Бог бяла статуя мъртвешка със сив пръст на крака голяма колкото тюлен от Фриско. прехапа красивото ми червено сърце на две Забит е здраво кол в дебелото ти черно сърце Те винаги са знаели, че бе ти. Татко, татко, копеле, навеки ти умри! Силвия Плат Очите на Светла потъмняха. Тя сведе глава и се загледа в обувките си. Принцът продължаваше своя неуморен рецитал, без оглед на реакциите й. Луната няма защо да бъде тъжна, Поглеждайки изпод своята качулка от кост. Тя познава всичко това Чернотата й се пропуква и пълзи. Стори й се, че стихотворенията следваха определена логика. Биеха я с камшиците на словото си. Сякаш принцът я познаваше отдавна и след като владееше тънкостите на мъчението, беше решил да я налага денонощно. Потърси изход от стаята, но не видя да имаше врати. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 13 Това са моите ръце Коленете ми. Може да съм кожа и кости, но пък съм съвсем, съвсем същата жена. Светла не само че не се отегчаваше, а всъщност се ужасяваше. Изведнъж всяка дума от устата на принца започна да излиза като балон, подобен на тези от комиксите. Балоните се смесваха и разбъркваха, докато не се получи каша. Сива стена е сега, изподрана и кървава. Няма ли път да избягам далеч от разсъдъка? Стъпки зад мене завъртат се в кладенец. Няма дървета и птици в света, Има само горчиво. Лека полека думите в балоните започнаха да се пренареждат. Тонът на принца се смени - от тържествено-превъзходствен се превърна в прозявка. СЯНКАТА е нещо което ме помни и съществува от мен. Запис на лента. Храни се, наедрява или пък изтънява, държи ми се за ръкава - няма я само нощем, когато самият съм сянка на себе си от по-рано. държат ме назад лицата ми, държат ме назад думи, държат ме назад проблясъци, държат ме назад глупости, междувременно аз съм това което се губи при записа. Владимир Трендафилов www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 14 Светла беше любопитна да продължи нататък, затова сама реши да го разбуди с един стих на Висоцки: Ако умреш трагично, ти си истински поет, ако и срока спазиш, си чудесен. Това наистина имаше ефект, защото принцът нае с нова сила и сякаш този път прозвуча романтично-отнесено. ПРОБВАМ С КРАК РЪБА НА ВОДАТА Телефонът ти дава свободно, дава свободно, дава свободно. Толкова уж свобода, а нямам друг избор, освен да оставя слушалката. Нямам друг. Избор. Целувам те и ти махам с ръка от острова на свободата си. Такъв океан е до теб. Тъкмо Светла се беше успокоила, тъй като стиховете вече не я тормозеха така, както в началото, когато се вцепени при следващия. Играехме на картите с Бог И той цака попа ми с двойка. Ама, Господи, според правилата www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 15 не може така – размахах аз ветрилото си от карти. Тогава си измисли някакво обяснение – отвърна той. И раздаде наново. Каква наглост! Светла беше възмутена и едновременно с това се радваше, че можеше да изпитва възмущение. Тръгнал той да ми говори за Господ. Нима е възможно Господ да допусне едно дете да страда тъй, както аз? Няма Господ. Няма! Но принцът продължи сякаш не забелязваше терзанията й. КАК ЦАР ДАВИД ПОЛУЧИ ОТНОВО ЖИВОТА СИ Давид получи живота си, Изпълнен с мъчения. Бог му рече, че животът му на мъченик трябва да бъде запазен. Защото някой ден той ще напише псалмите божии. Ще помогне на хората. Понеже само мъченик може да го стори. На Давид обаче му писна от мъките. Сложи камък на шията си и се хвърли в морето. Ако трябва да остана жив, нека видим как ще се случи. Един кит прегриза въжето с камъка и Давид изплува. Давид остана неубеден. Във водата е прекалено лесно – каза и се хвърли в кратера на вулкан, та да види как ще излезе. Падна на гърба на орел www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 16 и пак се върна при хората. Хм – рече Давид, - виждам, че нещо друго трябва да се измисли. Давиде – чу се глас от небето, - НЕ МЕ РАЗИГРАВАЙ. - Знаеш ли, много си мръсен. Опитваш се да ми кажеш нещо с въшливите си стихове ли? – закани му се Светла. - Не, съвсем не. Това си е моят рецитал. - И на кого го рецитираш? - На себе си. - Ха! А аз помислих, че на мен. - Ами не. Ти се натресе в моя свят. Тръгвай си! Светла беше смаяна, но не от внезапната грубост на принца, а от факта, че имаше и други светове освен нейния. И те имаха право да съществуват. И те имаха право да се вълнуват от дреболии като програмата със стихотворения, включена в дневния ред. Не беше смешно, защото тези дреболии си бяха много важни за тях, макар Светла да ги мислеше за маловажни. Ако всичко това беше така, Тунелът наистина беше прав. Да гостуваш в света на другите е вълнуващо, но не и да останеш в него. Само при мисълта да живее до края на живота си с този измислен принц и да слуша безкрайните му рецитали, тя сега потръпваше от ужас. Време беше да си ходи. Но нищо не се случваше. Нищо не се случи и още дълги дни, докато един ден Тунелът не си прибра Светла обратно. Това се случи без фанфари или специални приготовления. Просто сърцето й се разтуптя по онзи начин, който вече познаваше и стените се отвориха. Светла се озова отново боса на релсите. Тръгна по тях, изпълнена с благодарност. Скуката наистина можеше да бъде убийствена, а скучно беше всичко, което не я касаеше. Скука беше и онова, което макар и да я касаеше, се повтаряше до безкрай. - Как си? – промълви тя предпазливо, с широко отворени очи към Тунела. Тук се чувстваше безкрайно уютно. - Мисля, че е време да сменя очите ти. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 17 - Моля?! - Струва ми се, че не виждаш световете си. Ако трябва да бъда по-точен, – и Тунелът се прокашля отново, за да придаде достоверност на думите си. – ти всъщност виждаш само един свой свят. - Как смееш да се месиш в живота на хората?! – сопна се Светла. Имаше чувството, че се беше свила наполовина – толкова, че се бе превърнала в джудже. - А ти как смееш да се месиш в моя?! – разбоботи се Тунелът сякаш всеки миг щеше да се свие. Без да дочака отговора й, Тунелът вече се беше заел с процедурата. В живота над земята да смениш очите си бе болезнено. Тук обаче всичко беше НЕ-вероятно, че дори и такава сложна операция се извършваше бързо, безболезнено и без присъствието на лекар. Светла не изпита болка, но усети осезаемо смяната. Първо й се прищя да узнае цвета на очите си, новия си вид – сякаш това беше най-важното. Нарече се глупачка наум. Но вече Тунелът не беше тъмен и край нея се разкри приказна картина. Цветя растяха по стените на тунела, деца играеха. Минаваха хора, които й се усмихваха и й показваха уважението си с леки кимвания, потупвания по рамото или дори поклони. Светла не знаеше как да приеме това. Движеше се като парализирана и не смееше да им отвърне. Но преди да се освести, Тунелът я прегърна и неусетно започна втора операция. След нея тя се озова в джунглата. Птици пееха, змии се извиваха и пантери пробягваха в далечината. Изведнъж пейзажът се смени и Светла се оказа между пясъчни дюни, на гърба на една камила. Горещината се стичаше по тялото й и я задушаваше. Притвори очи, за да се предпази от праха, който влизаше в очите й и се озова на брега на океана. Влезе във водата и се гмурна надълбоко при големите риби. Плува заедно с тях и когато се обърна да види краката си те се бяха превърнали в две перки. Тунелът, който сега взе формата на подводна пещера, отново се намеси. След третата си операция Светла танцуваше всред свои приятелки. Докато се радваше на ритъма, тя забеляза пълния синхрон и неочакваните композиции, които приятелките й създаваха. Жените бяха облечени в разноцветни дрехи и танцуваха с видимо удоволствие. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 18 Малко преди Тунелът да се намеси отново във вихъра на въртенето и да извърши своята четвърта операция, Светла го помоли да спре. - Имам нужда да знам – рече тя. Последва пауза. - Това са все твои светове. Можеш и сама да правиш операция на очите си. Опитай. - Но... аз не съм медицинско лице. - Защото аз съм... – рече иронично Тунелът без да спира да върти Светла във вихъра на танца. - Моделирай световете си. Можеш да живееш както поискаш. - Никога не съм вярвала, че това е възможно. - Защото никога не си подозирала, че притежаваш повече от един свят. - Искаш да кажеш, че сама съм си предизвикала всичко – изнасилванията от баща ми, проституцията и многото други опити за изнасилвания... Тунелът мълчеше. - НЕ СЪМ! НЕ СЪМ! НЕ СЪМ! НЕ СЪМ! – викаше Светла извън себе си. - Не си ги придизвикала, но си ги гледала толкова дълго... че не си имала очи за другите си светове. От дъното на корема й се откърти болезнен стон. Тя се преви на две и падна на земята. - Мисля да пусна влаковете да те смажат. - Давай – хлипаше Светла. - Да умреш, нали това искаше... – суетеше се непривично за себе си Тунелът. Още не беше изрекъл това и Светла чу далечния грохот на влака. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 19 Спря се боса насред линията с лице към шума на машината. Очите й, тъй тъмни допреди малко, сега светеха, защото отразяваха фаровете. Малко преди влакът да я помете, тя си пое дъх. Известно време беше истинска тъмница, досущ като преди смъртта. А после една малка светла точица се запъти към нея. Тя идеше някъде от дъното на тъмното, някъде дълбоко, може би дълбоко от самата нея. Точицата се увеличи и се превърна в голяма светла стая, стая, тъй позната и тъй уютна, а всъщност стая, която никога не беше посещавала. - Това е твоята стая – рече тунелът, който вероятно се спотайваше нейде в невидимите тъмници. - Ама ти още ли си тук? - Да. Не можеш да излезеш от мен. Имам два изхода, от двата си края, но ти си стоиш толкова упорито в мен. ТРЯБВА САМА ДА ИЗЛЕЗЕШ ОТ ТУНЕЛА СИ – натърти той. - Не мога! Не мога – викаше Светла. – Ти си част от мен, аз не мога без тебе. - Не, ние никога не сме били едно. Ти не си това, което ти се е случило. - А какво съм тогава? - Ти си участник в събитието, не самото събитие. Защо се страхуваш да ме забравиш? Както и да е. Свърши се вече. Отсега нататък ще живееш в твоята стая. - Не ме оставяй. Моля те! Но Тунелът просто си отиде. Изниза се като мокър парцал и остави вратата да се вее, свободно полюшвана от вятъра. Светла плака три дни и нощи. Беше й толкова удобно да плаче сега. С всяка сълза се чувстваше все по-спокойна. Започна да събира сълзите си в канчета, в тенджери и вечер си готвеше манджи с тях. Готвенето не й беше страст преди да умре, но сега тя влагаше цялото си същество в това да майстори курабии, кифли, торти, супи, мусаки. Събираше тишината в буркани, а после ги вареше и съхраняваше в долапа. Стаята всъщност не беше никак лоша. Имаше си прозорец към градина, библиотека и място за танци. Отвън можеше да се види рекичка, при която Светла често се заседяваше. Птиците пееха, мравки пролазваха между раните по ходилата й, а пръстта беше тъй черна. Всеки ден от нея поникваха нови и нови треви. Треви, които Светла засаждаше или треви, които се случваха и на нея, и на целия свят. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 20 Тъй като нямаше какво да прави с толкова много ядене, тя го раздаваше на птиците. Започна да й харесва да прави нещо за другите с това, което можеше или вече си имаше. И тя реши да направи същото и със страданието си – то си беше нейно, но можеше да послужи и на други. Светла пълнеше коритото на реката със сълзите си, особено на лято, когато то пресъхваше. Реката, благодарна за помощта, отмиваше раните по нозете й и те почти бяха зараснали. Светла прегради реката, за да не би по погрешка реката да залееше мравуняка. След това в продължение на години тя учеше мравките да танцуват валс. Влагаше много труд и време и накрая усилията й се увенчаваха с успех при различни поколения мравки. Искам да отбележа, че това никак не беше лесна работа – не всеки можеше да научи мравка да танцува. Тези малки създания все работеха и не знаеха да се забавляват. Всъщност почти никой не бе способен на подобно нещо. За тази цел се искаше да си видял обесен паяк, да си слушал безкрайно поезия, да си претърпял няколко безболезнени операции на очите и да те е премазал влак. В живота на Земята не познавам такъв човек, който да е преживял толкова много, че да стане достоен за учител на мравки. Всъщнст измина цяла вечност преди Светла да поиска обратно живота си. Едва сега, когато беше умряла за него, тя можеше да живее. Споменът за Тунела не беше отминал. Само дето той вече не се появяваше в нейната стая, макар вратата към него все така да зееше отворена и свободно полюшвана от вятъра. Дяволът се събуди дълго след като запазих презентацията в паметта на компютъра му. По-късно разбра какви съм ги вършил, но реши да не сменя събитията. Сега Светла не беше толкова подходяща за мърсуване. Щом се беше научила да преработва страданието, край, нещата бяха загубени. Успокои го и фактът, че и Бог не можеше да стигне до нея. Човек, който бе преживял толкова много все щеше задава въпроси: „Как е възможно да има Бог, който да допуска това?” www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 21 Малко преди да си тръгна от ада, видях следното: един крак със зараснали рани по ходилото се протегна от светлината в прожектора и затръшна с всичка сила вратата на слайда. Дяволът и Господ, които постоянно се бореха от коя страна да е отворена вратата, останаха с пръст в уста. На онзи свят явно всичко беше възможно.
www.podarimiprikazka.com
Диана Петрова
- Някой затварял ли е някога тази врата? – попитах на поредната си среща Дявола, след като изгледах презентация с най-големите му жертви. Слайдът на Светла представляваше отворена врата към... ада. - Вратата стои постоянно така. - Защо? - За да виждам това момиче. - Защо ти е притрябвало? - Харесва ми. Гордея се с този експеримент. - Тогава защо не изкъртиш вратата – тя е нужна само ако ще я затваряш? Дяволът не можа да отговори на последния ми въпрос. Той се завъртя на един нокът и ми обърна гръб. Можеше да прави каквото си поиска, винаги е можел, освен... в случаите, когато му затворят вратата. Реших да изчакам времето за почивка на този многовековен мъчител, да ме остави сама да изгледам клипа в слайда на спокойствие. Всяко филмче на жертва обхождаше основни моменти от живота й – нещо като картотека на извършените ужасии. Зачудих се как действа този тандем Господ – Дявол, от представата за който не желаем да се откажем хилядолетия наред. Пред очите ми изминаха цяла върволица хора, всеки събрал чернилката от войната между двете човешки измислици. И после ми просветна, както се случва... когато си готов да приемеш нещо в мисълта си. Вратата. Тя е тази, която ги разделя, и която всеки се бори да отвори към себе си. Чия беше тази врата? Късно през нощта, когато Дяволът хъркаше с онази досадна непоправимост на старчок, живеещ вечно, аз си отговорих на този въпрос. Вратата, разбира се, принадлежеше на човека. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 2 Историята на едно безсилие Безсилието обикновено пониква в детството. Има един момент на около три-четири годишното дете, когато то е забравило безвъзвратно мъдростта на душата си. Дяволът казва, че почиства паметта им, за да може ефектът от лошото да се засили. Бог пък го прави, за да може човек да започне живота си на чисто. Никой от двамата, разбира се, не успява да свърши работата си докрай. Човек някакси знае колко кожи е сменил през вековете. Светла подразни Дявола със светлината в очите си. Това бебе притежаваше изключителна мощ, а Дяволът се страхуваше да не би светлината да разсее мрака на човешкия ад. За да смажеш едно дете, му отнемаш семейството. - Не – говореше замислено Дяволът на себе си. – Не е достатъчно. Най-големите злини са облечени в светли дрехи. Дяволът не лиши Светла от семейство... снабди я, и то с какво семейство. Трябва да кажа, че тук презентацията приемаше леко забързан вид – като в онези филми на ужасите, в които за една минута сканират миналото. Бащата на Светла с нож в ръката си, който минаваше по крехкото й момичешко тяло. Тя стои пред онова огледало, в което повече няма да се оглежда и се гърчи под подканите му да танцува. После той вади члена си, източва го като набръчкан маркуч и го натъпква в дупето й. Капе кръв, а после два-три кадъра, в които тя трепери с посинели устни през нощта. Блясъкът на очите, макар и омекнал, все още е там. Тогава Дяволът обръща камерата към себе си: - Така ли, драга, това ще продължи, докато очите ти угаснат – нарежда той, обезумял от собственото си безсилие. Включва в сценария и майката. Наръсва я с идеи за порно сцени с детето й. Тя няма да бъде участник – ако стореше това малкото сърчице на Светла щеше да се пръсне. Не, не искаме такава развръзка. И без това адските котли са препълнени. Искаме да оставим Светла жива и с угаснал поглед в очите. Майката само ще дава идеи и то без детето да знае за това. Господ беше приел образа на възрастна жена с тъмни дрехи. Така посещаваше Светла в сънищата й. Само двамата на сухата разорана нива. Буреносни облаци и силен вятър. Вятърът духаше в две противоположни посоки. Опитваше се да й даде напътствия, но не можа да стигне до нея. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 3 - Моля те, Господи, помогни ми – мълвеше тя всеки ден своите молитви. Има нещо специфично при Господ, което не трябва да забравяме. Той не подарява фишове от тотото. Много се инати за тази тъй важна подробност. Държи всеки човек сам да си купи фиш и да го пусне. Останалото било негова работа. Винаги съм искала да му разкажа колко е трудно да си купиш фиш, ако няма тото пункт. Или пък изобщо не схващаш концепцията на тотото. Светла с очи, пълни със светлина. Тя беше застинала в онзи момент на слепота, в който нямаше тото пунктове, не е имало и никога няма да има. Първи опит за самоубийство – на седемнайсет години. Хвърля се под кола, но не успява да умре. Осъзнава, че когато се самоубива, трябва да го прави така, че да не пречи на останалите. Какво й беше сторил шофьорът на колата? Беше се капсулирала в своя си свят. Не виждаше нищо през стените, затова можеше да гледа единствено себе си. Съвсем естествено беше, че не се вълнуваше от останалите светове, а най-вероятно и не подозираше за тяхното съществуване. Повече от десет години нежелано блудство с бащата – ето една идеална предпоставка за ослепяване към света. Втори опит за самоубийство – на 26. Нагълтване с хапчета. Опит – неуспешен. Дяволът, а не Господ, я спаси. Не беше приключил с нея. Блясъкът в очите беше угаснал, но сега... Светла можеше да послужи за друго. От известно време Дяволът беше решил да възцари ад на земята. Убийци, наркомани, луди щъкаха навсякъде. Притесняваше се да разгърне цялата си мощ, защото смяташе, че щеше да му доскучае. Не бе интересно за един цар да владее всичко в царството си и извън него. Но ако превърнеше живота на поне един човек в ад, би могъл по-добре да отгатне какво следваше. Светла беше идеална за тази работа. - Знаеш ли, от един момент нататък човек претръпва към болката. Не усеща нищо – изкънтяха думите й. - И затова си причинява болка сам – за да усети все нещо – продължих аз и за мое най-голямо удивление дефакто се включих в презентацията. Светла ме забелязваше, реагираше на това, което й казвах. - Ти пък какво знаеш? – сопна ми се Светла с цялата си ненавист към хората и към факта, че и тя самата беше човек. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 4 - Нищо – сгуших се аз. – Само гледам филма за теб. - Тогава млъкни и слушай! – изкомандва тя. След това сякаш отново загуби представа за мен – забрави ме и отново потъна в собствения си сценарий. Да излизаш от време на време от собствения си свят е лукс, на който малцина се радват. Това не се случва докрай и обикновено струва скъпо. Може да се умре от шок, когато се поживее в световете на останалите. Може човек да забрави себе си и да заживее в чужд живот. Може да се случат много неща – и все неприятни. Светла влиза в Софийска вода. Трябва да пререгистрира името си като наемател на апартамента, в който живеят. Чисти плочки, чисти стени, чисти тавани. Тихо бучене на компютри, маникюри и премерен грим. Руси момичета тракат отрудено по клавиатурите и с онази стойка на администратори, които притежават малката власт на вредители. Те сигурно са расли в малките си розови стаи, припкали са с белите си роклички да гушнат добрите си татковци, учили са в полуразрушени училища с доволството на хора, които могат да си позволят някоя и друга бира повече и две-три марихуани по време на умерено разгуленото си тийнейджърство. Мразеше ги. Мразеше ги с цялото си сърце за късмета им да бъдат повърхностни. Да се плъзгат по повърхността, без другите да им пречат. Никой не е натискал главата им под водата, никой не е прониквал с члена си в задника им сред медузите, не са се борили за глътка въздух. - Ето документите. - Липсва Ви копие от нотариалния акт – провъзгласи изрусената жена срещу нея. - Идвах вчера, попитах за документите и нося каквото ми казахте – отвърна хладно Светла. Гласът й се снишаваше, когато беше ядосана. Идеше й да оскубе тази кокошка зад бюрото. Учудена от собствената си агресия срещу служителката, Светла стана и побърза да си тръгне. - Изчакайте, забравихте останалите документи – викна изрусената подире й. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 5 Но Светла вече тичаше по мокрия тротоар и се опитваше да се съсредоточи върху тракането на токчетата си. Беше реално. Нямаше начин да не бъде. Във фантазиите й никой не потропваше с токчета. В интерес на истината презентацията представяше моментите от живота на Светла разбъркано, но логиката на действието беше неумолима. На моменти Дяволът се включваше с монолог, който сякаш представяше следващото събитие. „Потропване на чинии. Ненавиждаше домакинската работа – миене, готвене и пак същото. Прислуга в царския дворец на изверга. Прислуга на обществото, прислуга на мъжа си...”, говореше Дяволът, докато се почесваше по носа. Той направи пауза, стана, отиде да си сипе водка с доматен сок и се върна, за да продължи. „Какво толкова не й харесват на проституцията? Изпитваш удоволствие, взимаш пари за това и тъпчеш глупаците. Какъвто и да е мъжът в обществото – той е все разгонено животно в леглото. В носоглътката, където Светла задържа погълнатата сперма – точно там плува желанието й да се откаже. Монахиня или проститутка – все едно. Тя е обречена.” Тук Дяволът се хилеше с всичка сила. Пръски от доматения сок излизаха през носа му. „ За нея е все едно.”, повтори той. „Няма разлика в свят, който няма майки и бащи, няма богове и дяволи. Бездушен леден дворец на самотата. Така най-много ми харесва. Свят, който не дава отговори, не радва, не прави отстъпки.” Тук Дяволът беше прикрепил и няколко гръмовни включвания от Господ, за да придаде действеност на презентацията си. „Светла се нос като камък в тъмния космос към черната дупка на своя край.”, по-скоро просвещаваше Господ. „ Така съм ги конструирал, че около тях се завърта най-бесният вихър от събития. Но после всичко изчезва само пред очите ни. Настъпва края и иде ново начало. Никой не се върти вечно на въртележката, задвижвана от силните ръце на баща си.” www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 6 „Но тук на Земята”, прекъсваше го Дяволът с ирония в гласа. „се спазват именно твоите вселенски закони. Ако нещо се движи в слънчева система от извратеняци около слънцето на гадостта, не може да се излезе от нея просто ей така. Трябва ти допълнителна мощ, за да се откъснеш от това по-голямо себе си. Да дойде отвън или да откраднеш енергия от друго космическо тяло. Излизането от себе си, както споменах и по-горе, е лукс, който не всеки може да си позволи. Затова често дори да ти се отварят космически пътеки към други системи или стероидите на щастието да навлизат в твоята, ти по-скоро се пазиш от тях като от бомби, които могат да взривят тъй ужасния, но пък тъй познат свят на мъченичеството. На това се крепи и моето могъщество. Бог се изкашляше и пращаше по някоя гръмотевица. „Един от изходите е човек да разруши досегашния си свят до основи.” Дяволът бе наред: „ Но човекът като съставна единица от своя свят – също иска да се саморазруши. Инак не може да започне отначало. Кой строи замък върху разрушена колиба?” Всичко това, разбира се, вместо, да помагаше на Светла, я поставяше във все по-затегнатите вериги на безизходността. Където и да идеше или нещо й пречеше, или тя самата си пречеше да се почувства щастлива. Нямаше човек, който да можеше да я измъкне от матрицата, в която живееше. Нямаше и обстоятелство, което да го стори по невидимите пътища на късмета. И все пак когато се опита да източи кръвта си докрай, тя изстиска почти всичката. В това „почти”, си мисля, се изразяваше единствената надежда на Светла за живот. Беше възможно – подобно на пощата в Стара Загора, където й се наложи да влезе веднъж на път за София – нещо, което Дяволът сякаш беше изпуснал в презентацията си. Първият етаж бяха запазените развалини на древно селище, а на втория – нов живот с алуминиеви профили, дебели пощенски служителки и блестящи асансьори. Не можеше и не биваше да забравя какво й се беше случило. Трябваше да се научи да го вижда по различен начин. Да строи около него и над него. Да живее върху костите си. Как обаче... как се правеше това? Питах се така, напълно безпомощен и с ясното желание да й помогна с нещо. Тук презентацията отново забързваше. Започна безразборно нахвърляне на кадри – Светла при хомеопат, Светла при психолог, Светла при народен лечител, Светла с шекспирови сонети в ръка... – малките й макети преди строителната работа. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 7 Да правиш макет или план график на работата е едно, а да седнеш да я свършиш - съвсем друго. Общо взето се приема, че по това се различават обикновените хора от великите. Едните планират и мечтаят, без да се престрашават да направят първата стъпка. Вторите отново планират и мечтаят, включват на пета скорост и излитат от собствената си орбита към непознати слънчеви системи. Ако сте скачали в басейн, бихте могли добре да разберете ситуацията, в която се намираше Светла. Тя не само беше облякла банския си, не само беше платила входа си за басейна, не само беше застанала на ръба на басейна, не само беше заела поза за скачане... Тя всъщност беше скочила, но се намираше във въздуха сега – все още суха и все още не усетила благодатта на водата. Дяволът хъркаше вече съвсем неприлично. Имах чувството, че всеки момент ще разцепи прожектора на две. Но прожектора продължаваше да отразява живота на Светла. Как става сутрин, как нарязва грижливо петите си, след това мие зъбите си, облича костюма си, сресва косата си, излиза... Натиснах един от клавишите. Изписах няколко букви разбъркано. После от менюто натиснах Save. Запазиха се. Дали Светла сега ги сънуваше, изговаряше или четеше... Дали изобщо ги забелязваше. В момента се опитваше да заключи вратата на апартамента си. Ключалката заяждаше и вратата не можеше да се затвори. - Ъ, т...т...у – произнесе тя моите букви. Погледнах часовника си. Може би имах около час. Веднага се хванах на работа. Реших да използвам една проста и глупава програма за рисуване, както и бързописа си, който владеех до съвършенство. После трябваше някак да задвижа картините. Не беше нужно, защото Светла вече сама го вършеше. Нейната приказка от този момент нататък продължих така: www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 8 Светла беше стигнала почти в началото на станция Сердика. Беше към три следобед – метрото минаваше през десет минути, а чакащите бяха малцина. Чуваше се гръмовният трясък от влака, който фучеше на горния етаж. Светла погледна към тавана – определено не са пестили място, когато са го строили. Таванът представляваше огромен свод с нещо, което напомняше царственото величие на замъците. Имаше пространство повече, отколкото беше нужно – дали това беше архитектурна необходимост или прищявка на дизайнера – тя не знаеше. Изведнъж от тавана, като паяк, плетящ паяжината си нагоре, се провеси жена с множество крака. Превъзмогнала първоначалното си учудване, Светла се залови да ги брои. Това я успокои за миг и тя се огледа наоколо. Нямаше никой. Може би без да забележи, край нея бе минал един от влаковете и беше отнесъл всички пътници. Светла пое дъх дълбоко и издиша. Можеше да види дъха си. Това й се стори странно, тъй като на метростанцията не беше студено, но белия невлажен дъх продължаваше да излиза от устата й. Нещо не беше наред. Съвсем не беше. - Раних се със собственото си копие – продума жената паяк, а Светла изведнъж изплува от вцепенението си. Почувства смазваща болка върху раменете си, сякаш беше стояла в една поза с дни. - Коя си ти? – рече с треперещ глас Светла. - Аз съм Жената Паяк – отвърна невъзмутимо съществото, което висеше за един от множеството си крака. - Но къде съм... вероятно сънувам – продължи Светла. - Не – отвърна Жената паяк. - Но... но... как е възможно тогава? www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 9 Тя не отговори на въпроса на Светла, сякаш той не заслужаваше внимание. Вместо това продължи: - Ще ти разкажа моята история... - Светла плъзна поглед към основата на бедрата й. Те завършваха в нещо като дупка – толкова черна и космата под неоновото осветление, че по кожата й пролазиха тръпки. - Но... ти не можеш да бъдеш истинска! – възкликна Светла, която беше свикнала да се уповава само на себе си. Жената паяк се разсмя с топъл глас, но от устата й се показаха жълти зъби, от които се разнасяше дъх на развалено. - Плюех в една долина. От дългогодишното ми плюене там се образува черно езеро. Един ден седнах край нея и дванадесет дни и нощи се взирах във водите. Накрая потопих ръка в студените вонящи води и извадих руните на могъществото си. Гравирах ги по краката си, а те след това се покриха с косми – тук Жената паяк посочи бедрата си и се заигра с един от кичурите, които се виеха по тях. – Всяка част от света сега ми се подчиняваше. Контролирах всички. Но поднесох себе си в жертва на себе си. - Саможертвата е сделка. Правиш я, за да получиш нещо. Това всъщност не е никаква жертва – сряза я Светла, която отдавна не вярваше в черно-бялата оцветеност на света. Жената паяк раздвижи безпомощно седемте си свободни крака. - Трябва да призная, че не е така. Каквото и да се случи, аз все следвам пътя си. Минала съм през много трудности, за да стигна дотук. - Глупости – вече не на шега се ядоса Светла, която сякаш забрави за белия дъх, който излизаше от устата й, за абсурдността на паяка и за влаковете, които все не идваха. – Много ти разбира главата от трудности. - Ако не бях решила да бръкна във водите си, нямаше да извадя нищо. - Пак можеше да не извадиш нищо! – тросна й се Светла. - Но извадих руните и после ги скрих в космите по краката си. - Защо ти е да ги криеш? При този въпрос Жената паяк бързо издърпа паяжината си нагоре и се сля с отраженията на плочките. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 10 - Ти си страхливка! – изкрещя Светла, която едновременно се ядосваше на слабостта на жената паяк, но и усещаше радост от това, че вреше и кипеше в емоции, които й се сториха съвсем здравословни. Тя чуваше съвсем леко и съвсем издалече тупането. Туп-туп – то се приближаваше все повече. Вече беше толкова близо, че Светла не можеше да избяга. Погледна надолу към корема си. Туп-туп. По дяволите. Това беше собственото й сърце. Не бягаше от себе си, не бягаше от миналото си. В този момент Светла моментално се присети защо слезе на минус втория етаж. Скочи върху релсите на метрото и се впусна в тъмния тунел. Усещаше каменните греди между линиите, препъваше се, ставаше и отново продължаваше в непрогледната тъмница. Тунелът сякаш се свиваше и разтегляше. Правеше го толкова осезаемо, че Светла можеше да почувства стените, допрени до косъмчетата по ръцете си. - Защо все мен избират тия самоубийци! – оплака се тунелът с глас на дебел добродушко. – Знаете, че имам изход, затова го правите. Що не влезете в тунел без изход?! А! - Съжалявам. Извинявайте много – продума тихо Светла, която трепереше от ужаса, че досадничи. Страхуваше се много да не пречи, да не се натрапва. - Абе не ща да ми се извинявате! За мен вие сте джуджета. Мислите се за невидими в тъмното, но всъщност всичко, което искате, е да ви забележат, приемат,обичат. Джуджетата всички ги забелязват, защото са различни. - Извинявайте – почти се разплака Светла. Не беше плакала от доста отдавна. – Не исках да ви преча. - Ама пречиш! На храносмилането най-вече – задави се тунелът и се изкашля. Светла плачеше с глас. Скапаният тунел искаше да я изгони. Сама искаше да се отърве от себе си. Самосъжалението се изсипа от тъмнината и полепна по кожата й. - Добре, хайде, престани – рече с досада тунелът. – Не пречиш чак толкова. Всъщност без такива като теб щях да умра от скука. Ти от какво си дошла да умираш? - От мъка. - Хайде сега, от мъка. Умира се най-вече от скука. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 11 Светла вече бършеше сълзите си. Сега свиванията на тунела й се сториха почти като прегръдка. Прегръдка, от която не желаеше да излезе. - Искам да остана тук завинаги. Моля те! Не ме гони! - Няма начин, мила. Тук, в тъмното може да умреш от скука и това е всичко, което ще ти се случи. - Не – рече Светла и се събу. При следващите си крачки рукна кръв по стъпалата й, но ако Тунелът можеше да види изражението на лицето й, би забелязал, че тя всъщност се наслаждаваше на болката от стъпването. - Нека ти покажа – и той се разтвори, за да я изтика с тъмните си ветрове към осветена стая. Преди да успее да се обърне, тунелът беше затворил стените си. - Намирате се в стаята за рецитали – чу тя тържествен глас. Пред нея стоеше рицар, облечен в бухнали златисти три четвърти панталони. - Тук се изпълняват рецитали денонощно – по-скоро провъзнесе той от пиедестала, на който стоеше прав. - Егати безсмислието – не се стърпя Светла. - Моля да пазите добрите си обноски – рече той с целия разкош на високомерието си. – Започваме. Гръмна духова музика, а десеттина девойки, облечени в бледи материи танцуваха в средата на стаята. По някое време се отдръпнаха заднишком, развели воалите си напред, за да направят място на рецитиращия принц. Желаем цвят от свежите цветя, за да живее вечно красотата. И нека вехне розата, но тя оставя свой наследник на земята. А ти, пленен от свойта красота, отдавайки й всеки жизнен сок, богатството превръщаш в нищета, www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 12 свой собствен враг, безмилостно жесток? Ти, с който тоя свят е украсен, в нетрайното на пролетта съперник, погребал в пъпка бъдещия ден, еднакво си прахосник и скъперник. От жажда за живот на смърт предаваш това, което само предвещаваш. Шекспир Принцът се прокашля. Гласът му се промени и придоби неочаквана жестокост. ТАТКО Не струваш, не струваш с тази черна обувка, в която като стъпало аз живях тридесет години, жалка и бяла и едвам дишах и не можех да кихна дори. Татко, трябваше да те убия. Но ти умря преди да успея - мраморно тежък, чувал пълен с Бог бяла статуя мъртвешка със сив пръст на крака голяма колкото тюлен от Фриско. прехапа красивото ми червено сърце на две Забит е здраво кол в дебелото ти черно сърце Те винаги са знаели, че бе ти. Татко, татко, копеле, навеки ти умри! Силвия Плат Очите на Светла потъмняха. Тя сведе глава и се загледа в обувките си. Принцът продължаваше своя неуморен рецитал, без оглед на реакциите й. Луната няма защо да бъде тъжна, Поглеждайки изпод своята качулка от кост. Тя познава всичко това Чернотата й се пропуква и пълзи. Стори й се, че стихотворенията следваха определена логика. Биеха я с камшиците на словото си. Сякаш принцът я познаваше отдавна и след като владееше тънкостите на мъчението, беше решил да я налага денонощно. Потърси изход от стаята, но не видя да имаше врати. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 13 Това са моите ръце Коленете ми. Може да съм кожа и кости, но пък съм съвсем, съвсем същата жена. Светла не само че не се отегчаваше, а всъщност се ужасяваше. Изведнъж всяка дума от устата на принца започна да излиза като балон, подобен на тези от комиксите. Балоните се смесваха и разбъркваха, докато не се получи каша. Сива стена е сега, изподрана и кървава. Няма ли път да избягам далеч от разсъдъка? Стъпки зад мене завъртат се в кладенец. Няма дървета и птици в света, Има само горчиво. Лека полека думите в балоните започнаха да се пренареждат. Тонът на принца се смени - от тържествено-превъзходствен се превърна в прозявка. СЯНКАТА е нещо което ме помни и съществува от мен. Запис на лента. Храни се, наедрява или пък изтънява, държи ми се за ръкава - няма я само нощем, когато самият съм сянка на себе си от по-рано. държат ме назад лицата ми, държат ме назад думи, държат ме назад проблясъци, държат ме назад глупости, междувременно аз съм това което се губи при записа. Владимир Трендафилов www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 14 Светла беше любопитна да продължи нататък, затова сама реши да го разбуди с един стих на Висоцки: Ако умреш трагично, ти си истински поет, ако и срока спазиш, си чудесен. Това наистина имаше ефект, защото принцът нае с нова сила и сякаш този път прозвуча романтично-отнесено. ПРОБВАМ С КРАК РЪБА НА ВОДАТА Телефонът ти дава свободно, дава свободно, дава свободно. Толкова уж свобода, а нямам друг избор, освен да оставя слушалката. Нямам друг. Избор. Целувам те и ти махам с ръка от острова на свободата си. Такъв океан е до теб. Тъкмо Светла се беше успокоила, тъй като стиховете вече не я тормозеха така, както в началото, когато се вцепени при следващия. Играехме на картите с Бог И той цака попа ми с двойка. Ама, Господи, според правилата www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 15 не може така – размахах аз ветрилото си от карти. Тогава си измисли някакво обяснение – отвърна той. И раздаде наново. Каква наглост! Светла беше възмутена и едновременно с това се радваше, че можеше да изпитва възмущение. Тръгнал той да ми говори за Господ. Нима е възможно Господ да допусне едно дете да страда тъй, както аз? Няма Господ. Няма! Но принцът продължи сякаш не забелязваше терзанията й. КАК ЦАР ДАВИД ПОЛУЧИ ОТНОВО ЖИВОТА СИ Давид получи живота си, Изпълнен с мъчения. Бог му рече, че животът му на мъченик трябва да бъде запазен. Защото някой ден той ще напише псалмите божии. Ще помогне на хората. Понеже само мъченик може да го стори. На Давид обаче му писна от мъките. Сложи камък на шията си и се хвърли в морето. Ако трябва да остана жив, нека видим как ще се случи. Един кит прегриза въжето с камъка и Давид изплува. Давид остана неубеден. Във водата е прекалено лесно – каза и се хвърли в кратера на вулкан, та да види как ще излезе. Падна на гърба на орел www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 16 и пак се върна при хората. Хм – рече Давид, - виждам, че нещо друго трябва да се измисли. Давиде – чу се глас от небето, - НЕ МЕ РАЗИГРАВАЙ. - Знаеш ли, много си мръсен. Опитваш се да ми кажеш нещо с въшливите си стихове ли? – закани му се Светла. - Не, съвсем не. Това си е моят рецитал. - И на кого го рецитираш? - На себе си. - Ха! А аз помислих, че на мен. - Ами не. Ти се натресе в моя свят. Тръгвай си! Светла беше смаяна, но не от внезапната грубост на принца, а от факта, че имаше и други светове освен нейния. И те имаха право да съществуват. И те имаха право да се вълнуват от дреболии като програмата със стихотворения, включена в дневния ред. Не беше смешно, защото тези дреболии си бяха много важни за тях, макар Светла да ги мислеше за маловажни. Ако всичко това беше така, Тунелът наистина беше прав. Да гостуваш в света на другите е вълнуващо, но не и да останеш в него. Само при мисълта да живее до края на живота си с този измислен принц и да слуша безкрайните му рецитали, тя сега потръпваше от ужас. Време беше да си ходи. Но нищо не се случваше. Нищо не се случи и още дълги дни, докато един ден Тунелът не си прибра Светла обратно. Това се случи без фанфари или специални приготовления. Просто сърцето й се разтуптя по онзи начин, който вече познаваше и стените се отвориха. Светла се озова отново боса на релсите. Тръгна по тях, изпълнена с благодарност. Скуката наистина можеше да бъде убийствена, а скучно беше всичко, което не я касаеше. Скука беше и онова, което макар и да я касаеше, се повтаряше до безкрай. - Как си? – промълви тя предпазливо, с широко отворени очи към Тунела. Тук се чувстваше безкрайно уютно. - Мисля, че е време да сменя очите ти. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 17 - Моля?! - Струва ми се, че не виждаш световете си. Ако трябва да бъда по-точен, – и Тунелът се прокашля отново, за да придаде достоверност на думите си. – ти всъщност виждаш само един свой свят. - Как смееш да се месиш в живота на хората?! – сопна се Светла. Имаше чувството, че се беше свила наполовина – толкова, че се бе превърнала в джудже. - А ти как смееш да се месиш в моя?! – разбоботи се Тунелът сякаш всеки миг щеше да се свие. Без да дочака отговора й, Тунелът вече се беше заел с процедурата. В живота над земята да смениш очите си бе болезнено. Тук обаче всичко беше НЕ-вероятно, че дори и такава сложна операция се извършваше бързо, безболезнено и без присъствието на лекар. Светла не изпита болка, но усети осезаемо смяната. Първо й се прищя да узнае цвета на очите си, новия си вид – сякаш това беше най-важното. Нарече се глупачка наум. Но вече Тунелът не беше тъмен и край нея се разкри приказна картина. Цветя растяха по стените на тунела, деца играеха. Минаваха хора, които й се усмихваха и й показваха уважението си с леки кимвания, потупвания по рамото или дори поклони. Светла не знаеше как да приеме това. Движеше се като парализирана и не смееше да им отвърне. Но преди да се освести, Тунелът я прегърна и неусетно започна втора операция. След нея тя се озова в джунглата. Птици пееха, змии се извиваха и пантери пробягваха в далечината. Изведнъж пейзажът се смени и Светла се оказа между пясъчни дюни, на гърба на една камила. Горещината се стичаше по тялото й и я задушаваше. Притвори очи, за да се предпази от праха, който влизаше в очите й и се озова на брега на океана. Влезе във водата и се гмурна надълбоко при големите риби. Плува заедно с тях и когато се обърна да види краката си те се бяха превърнали в две перки. Тунелът, който сега взе формата на подводна пещера, отново се намеси. След третата си операция Светла танцуваше всред свои приятелки. Докато се радваше на ритъма, тя забеляза пълния синхрон и неочакваните композиции, които приятелките й създаваха. Жените бяха облечени в разноцветни дрехи и танцуваха с видимо удоволствие. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 18 Малко преди Тунелът да се намеси отново във вихъра на въртенето и да извърши своята четвърта операция, Светла го помоли да спре. - Имам нужда да знам – рече тя. Последва пауза. - Това са все твои светове. Можеш и сама да правиш операция на очите си. Опитай. - Но... аз не съм медицинско лице. - Защото аз съм... – рече иронично Тунелът без да спира да върти Светла във вихъра на танца. - Моделирай световете си. Можеш да живееш както поискаш. - Никога не съм вярвала, че това е възможно. - Защото никога не си подозирала, че притежаваш повече от един свят. - Искаш да кажеш, че сама съм си предизвикала всичко – изнасилванията от баща ми, проституцията и многото други опити за изнасилвания... Тунелът мълчеше. - НЕ СЪМ! НЕ СЪМ! НЕ СЪМ! НЕ СЪМ! – викаше Светла извън себе си. - Не си ги придизвикала, но си ги гледала толкова дълго... че не си имала очи за другите си светове. От дъното на корема й се откърти болезнен стон. Тя се преви на две и падна на земята. - Мисля да пусна влаковете да те смажат. - Давай – хлипаше Светла. - Да умреш, нали това искаше... – суетеше се непривично за себе си Тунелът. Още не беше изрекъл това и Светла чу далечния грохот на влака. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 19 Спря се боса насред линията с лице към шума на машината. Очите й, тъй тъмни допреди малко, сега светеха, защото отразяваха фаровете. Малко преди влакът да я помете, тя си пое дъх. Известно време беше истинска тъмница, досущ като преди смъртта. А после една малка светла точица се запъти към нея. Тя идеше някъде от дъното на тъмното, някъде дълбоко, може би дълбоко от самата нея. Точицата се увеличи и се превърна в голяма светла стая, стая, тъй позната и тъй уютна, а всъщност стая, която никога не беше посещавала. - Това е твоята стая – рече тунелът, който вероятно се спотайваше нейде в невидимите тъмници. - Ама ти още ли си тук? - Да. Не можеш да излезеш от мен. Имам два изхода, от двата си края, но ти си стоиш толкова упорито в мен. ТРЯБВА САМА ДА ИЗЛЕЗЕШ ОТ ТУНЕЛА СИ – натърти той. - Не мога! Не мога – викаше Светла. – Ти си част от мен, аз не мога без тебе. - Не, ние никога не сме били едно. Ти не си това, което ти се е случило. - А какво съм тогава? - Ти си участник в събитието, не самото събитие. Защо се страхуваш да ме забравиш? Както и да е. Свърши се вече. Отсега нататък ще живееш в твоята стая. - Не ме оставяй. Моля те! Но Тунелът просто си отиде. Изниза се като мокър парцал и остави вратата да се вее, свободно полюшвана от вятъра. Светла плака три дни и нощи. Беше й толкова удобно да плаче сега. С всяка сълза се чувстваше все по-спокойна. Започна да събира сълзите си в канчета, в тенджери и вечер си готвеше манджи с тях. Готвенето не й беше страст преди да умре, но сега тя влагаше цялото си същество в това да майстори курабии, кифли, торти, супи, мусаки. Събираше тишината в буркани, а после ги вареше и съхраняваше в долапа. Стаята всъщност не беше никак лоша. Имаше си прозорец към градина, библиотека и място за танци. Отвън можеше да се види рекичка, при която Светла често се заседяваше. Птиците пееха, мравки пролазваха между раните по ходилата й, а пръстта беше тъй черна. Всеки ден от нея поникваха нови и нови треви. Треви, които Светла засаждаше или треви, които се случваха и на нея, и на целия свят. www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 20 Тъй като нямаше какво да прави с толкова много ядене, тя го раздаваше на птиците. Започна да й харесва да прави нещо за другите с това, което можеше или вече си имаше. И тя реши да направи същото и със страданието си – то си беше нейно, но можеше да послужи и на други. Светла пълнеше коритото на реката със сълзите си, особено на лято, когато то пресъхваше. Реката, благодарна за помощта, отмиваше раните по нозете й и те почти бяха зараснали. Светла прегради реката, за да не би по погрешка реката да залееше мравуняка. След това в продължение на години тя учеше мравките да танцуват валс. Влагаше много труд и време и накрая усилията й се увенчаваха с успех при различни поколения мравки. Искам да отбележа, че това никак не беше лесна работа – не всеки можеше да научи мравка да танцува. Тези малки създания все работеха и не знаеха да се забавляват. Всъщност почти никой не бе способен на подобно нещо. За тази цел се искаше да си видял обесен паяк, да си слушал безкрайно поезия, да си претърпял няколко безболезнени операции на очите и да те е премазал влак. В живота на Земята не познавам такъв човек, който да е преживял толкова много, че да стане достоен за учител на мравки. Всъщнст измина цяла вечност преди Светла да поиска обратно живота си. Едва сега, когато беше умряла за него, тя можеше да живее. Споменът за Тунела не беше отминал. Само дето той вече не се появяваше в нейната стая, макар вратата към него все така да зееше отворена и свободно полюшвана от вятъра. Дяволът се събуди дълго след като запазих презентацията в паметта на компютъра му. По-късно разбра какви съм ги вършил, но реши да не сменя събитията. Сега Светла не беше толкова подходяща за мърсуване. Щом се беше научила да преработва страданието, край, нещата бяха загубени. Успокои го и фактът, че и Бог не можеше да стигне до нея. Човек, който бе преживял толкова много все щеше задава въпроси: „Как е възможно да има Бог, който да допуска това?” www.podarimiprikazka.com Диана Петрова 21 Малко преди да си тръгна от ада, видях следното: един крак със зараснали рани по ходилото се протегна от светлината в прожектора и затръшна с всичка сила вратата на слайда. Дяволът и Господ, които постоянно се бореха от коя страна да е отворена вратата, останаха с пръст в уста. На онзи свят явно всичко беше възможно.
www.podarimiprikazka.com
Диана Петрова
Няма коментари:
Публикуване на коментар