ТРИМАТА МЪДРЕЦИ
Преди много време в райската градина се родили трима братя. Те можели да вършат каквото си поискат, но при едно условие. Не трябвало да продумват и дума. Ако го сторели, Бог щял да ги накаже с вечен живот на земята. Слушали сладкогласите песни на пойните птици, наслаждавали се на не-земната красота на райската градина и не можели да я споделят посредством словото.
Един ден обаче край тях минала най-прекрасната девойка, която някога били виждали. Косите й падали като тъмноесенен дъжд по раменете, очите й искряли като златните листа на старите дъбове, а бедрата й усмирявали с мекотата на тихото лъчение, което излъчвали.
- Ах! – възкликнал неволно първия брат, най-големият.
- Не мога да замълча пред лицето на хубостта – не се стърпял и средният.
- Ей сега я втасахме – включил се и третият.
Бог се разсърдил и наказал тримата братя. Той ги изпратил на земята и те живели там вече пет хиляди години. Ах, защо се излъгали да продумат те онзи ден в райската градина! Вече дори не помнели хубостта на девойката, която ги запратила на това ужасно място – Земята!
На Бог обаче му домиляло за тях. Решил да им даде шанс да се върнат в райската градина. Рекъл им:
- Дълго обикаляте света, познавате хората. Ще ви изпратя в съня на един непознат човек. Всеки от вас трябва да му разкаже по една история за самия него, без да знае нищо за живота му. Който успее да го промени с думите си, ще върна в райската градина. Зарадвали се тримата братя, подскочили от радост. Заприготвяли се да се вмъкнат в съня на човека, макар никога досега да не били правили подобна работа.
- Какъв ли ще е човекът? Млад или стар, сакат или здрав, смел или глупав?
- Няма значение какъв е човек, важното е да има човек – рекъл средният брат.
- И все пак ще взема да си измия зъбите – няма да му лъхам на древност, като заговоря – рекъл най-малкият.
- Няма значение как се приготвяме. Важното е да има процес на приготвяне – не се стърпял средният да сложи похлупака на гърнето отново.
Не след дълго се озовали в тъмна стая, а може би две или три стаи. Никой от мъдреците не знаел.
- Този човек не знае колко стаи има у себе си! – възкликнал най-големият.
- Той се колебае – за добро или зло. В повечето случаи колебанието по-скоро пречи, отколкото помага – обобщил средният.
Малкият не казал нищо и се настанил в най-тъмното кътче на стаята. Тримата мъдреци се потопили в дълбок размисъл. Какви истории да разкажат на чужденеца, в чийто сън се озовали? Трябвало да съберат целия си хилядолетен арсенал от мъдрости, за да го отведат към промяна. Залогът им бил твърде висок. Малко преди разсъмване, когато било най-тъмно, те разбрали, че времето им е настъпило, тъй като в най-тъмното, най-лесно се въздействало на сънуващия - поне според средния брат, който винаги имал готова рецепта за всичко. Пръв започнал първият мъдрец: „Преди много години живеел един рицар, който имал рицарско сърце. Веднъж в една особено тежка битка, нашият рицар загубил крака си. Сега не само, че нямал да има свое приключение, но нямало и да участва в чуждите. Животът нямал повече смисъл за него! Влачел обезкървеният си крак и ходел със сплъстена коса през горите. Седнал под листата на един дъб и решил да стои там, докато умре. Не щеш ли от кората му проговорил тих женски глас: - Измий ми косата и ще ти върна крака. Поогледал я рицарят – тялото й било част от дъба и човек можел да я види добре само ако се вгледал. - Защо да го правя? В това няма нищо рицарско. - Измий ми косата и ще ти върна крака – повторила девойката. Рицарят се замислил: „Да й измия ли косата сега? Ами ако мине някой и ме види, какво ще си помисли – че съм някакъв луд, който мие дърво. Не, няма да го сторя.” Но още докато клател отрицателно глава, се разколебал. „Да взема да я измия тая коса. Ами ако наистина ми върне крака.” Докато стоял така, потънал в собствените си мисли, що да стори, девойката от дървото все повече и повече избледнявала. Когато най-сетне взел решение да й измие косата, тя вече била изчезнала в гънките на дървото. Въздъхнал рицарят, станал и затътрил крака си нататък из гората. Вървял, вървял и отново се изморил. Решил да поседне на припек на една поляна – да се постопли малко. Но щом седнал, веднага подскочил. - Ау – извикал таралежът отдолу. – Абе ти рицар ли си или лукова глава?! Пфу, нямаш никакви обноски. - Аз... аз... извинявайте – стъписал се рицярят, който за първи път виждал говорещ таралеж. - Нарушаваш ми свободата! – изкряскал таралежът. – Не се научиха толкова години. Толкова Г-О-Д-И-Н-И. Все едно и също повтарям. ДРАГИ МИ ГОСПОДИНИ, ВЕЧЕ СЕ СЛУЧИ, КАКВОТО ИМАШЕ ДА СЕ СЛУЧВА. Рицарят го гледал с удивление. Дори се поусмихнал, защото да срещне подобен таралеж било последното, което очаквал в този ден. - Какво искаше да кажеш, Таралеже? Таралежът заскубал иглите си от яд, защото отново трябвало да обяснява на човека. Свил иглите си, скръстосал ги в поза за медитация и след малко продумал с благ глас: - Заболя ли те задника? - Да, заболя ме. - Какво означава това тогава? - Означава... че трябва да внимавам къде сядам – отговорил рицарят. - Защото... – подканил го с една от иглите си таралежа, като я размахал във въздуха. - Защото... ами не знам... да не ме заболи... - Защото, уважаеми, истината от парещите игли по задника ти, извини ме за грубия ми език, ще те направи свободен. Но преди това истината ще те накара да се почувстваш ужасно. Рицарят се замислил над думите на таралежа. Докато се чудел как да ги разтълкува, таралежът заспал. Не му оставало друго, освен да продължи пътя си. „Е, да”, мислел си той, „Нямам крак и не ставам за нищо. Но сега пък мога да ходя където си искам и да се държа както ми падне. И все пак това прави ли ме свободен?” Вървял, вървял рицарят и накрая стигнал до една река. На брега й имало дървена лодка. Огледал той лодката, зачудил се – да се качи ли в нея или не. Ако влезе вътре, тя ще го отнесе по незнайните завои на реката. Ако не се качи, ще трябва да остане на брега, докато... умре. Чудил се, маял се що да стори. Така изминали десет години. От стоене отрязаният му крак се забивал все повече в глината, която се отмивала от речните наноси. Накрая пуснал корени дълбоко в земята. Лодката отдавна била изгнила, а реката прииждала и прииждала. За нещастие рицарят не можел да измъкне крака си. Как ли не се молел на водата да му проговори, да го спаси. По въпроса за спасението си от гибел, сега той нямал колебание. Но чудото все не се случвало. Накрая водата му стигнала почти до устата. Миг преди да се удави, той най-сетне съзрял що е щастие. В непоколебимата хватка на смъртта той видял най-голямото богатство, което имал. Това не били нито героичните му подвизи, това не била нито девойката от дървото, която можел да има. За жалост, това не била и свободата, която получил от таралежа. В този миг осъзнал, че единственото, което се страхувал да загуби, било самият себе си. И ако можел да върне живота си – ах, как щял да мие косите на девойката от дървото, ах, как щял да разцелува таралежа и ах, как щял да участва в чуждите приключения. Не щеш ли, тъй като този път най-сетне приел урок – не от живота, а от смъртта, последната загубила интерес към него. Водата освободила вкоренения му крак, завъртяла рицаря във водовъртежите си и го изхвърлила на брега. Когато се пробудил, той усетил и двата си крака – цели-целенички, както преди. Скочил и така подскачал цял ден да се нарадва на чудото. Този рицар живее и до днес. Онзи ден го срещнах в една международна компания, в отдела по човешки ресурси. Беше забравил за приключенията от миналото си. Беше тръгнал отново по пътя на своето съвсем рицарско сърце. - Добре - рекъл средния брат мъдрец. – Но как разбра, че работи в международна компания... Малкият брат го изпреварил и отвърнал: - Те всички работят в международни компании. - Добре, но тогава как разбра, че е в отдела по човешки ресурси? – попитал отново средният брат, който много държал на точността. - Не съм разбрал. – отвърнал големият. - Само предположих. Все пак в един отдел по човешки ресурси можеш да участваш в безброй много чужди приключения. Засмяли се тримата братя, но слънчевите лъчи вече надничали в тъмната стая на съня. И незнайно защо мъдреците решили, че трябва да побързат с историите си. Тогава започнал вторият: „ Драги ми сънуващ, Пиша писмо до теб, в което искам да изложа открито каквото искам да ти кажа. Струва ми се, че живо те вълнува въпроса кога един мъж е интересен за жените. Въпросът е доста деликатен и труден за отговаряне. Душите на девойките, досущ като телата им, имат различна форма. Ти долавяш тази вътрешна организация на личностите, но всъщност не ги познаваш. И то да си само ти... Откакто съм жив и ходя по тоя свят, а именно, от приблизително пет хиляди години, любовта все е била и ще бъде скрит живот. Понякога няма как да опознаеш една девойка, без да се влюбиш в нея. Срещата на два характера е като взаимодействието между две химически вещества: ако има реакция, и двете се трансформират. Любовта е като огън. Но дали ще стопли сърцето ти или ще го изгори, е трудно да се каже. Всъщност, няма как да узнаеш, ако не рискуваш да я допуснеш до себе си – и то за пореден път, въпреки, да кажем неудачите в миналото. Сега по въпроса за свободата – тук имам да ти говоря много, затова ще кажа само две-три неща. Ако обичаш някого, дай му свобода да върши каквото пожелае. Върне ли се при теб, значи е твой. Не го ли направи, значи никога не си го имал. Инак в по-философски смисъл свободата е само идея – ето аз още не съм срещнал свободен човек. Пусто да остане, човек не може да избяга от себе си.” Струва ми се, че тук някъде, човекът заспа още по-дълбоко. Затова и третия брат побърза да разкаже своята история: „Попитах небето: - Къде е любовта на живота ми? То изпари думите ми и стана още по-синьо. Попитах земята: - Кой съм аз? Тя се гънеше и мълчеше. Попитах огъня: - Как да бъда щастлив? Но той така пареше, че не можах да изчакам отговора. Надвесих се над кладенеца да питам водата: - Защо да живея? - Ела да ти кажа – отвърна тя. - А, не – казах й – аз само така си питам.” Стаята беше събрала куп есенни лъчи. Тя със сигурност вече беше само една, макар да таеше входове за хиляди други. Непознатият я напусна и се събуди. Забрави съня си и продължи да живее. А тримата мъдреци никой нито видя, нито повече чу.
www.podarimiprikazka.com
Диана Петрова
Преди много време в райската градина се родили трима братя. Те можели да вършат каквото си поискат, но при едно условие. Не трябвало да продумват и дума. Ако го сторели, Бог щял да ги накаже с вечен живот на земята. Слушали сладкогласите песни на пойните птици, наслаждавали се на не-земната красота на райската градина и не можели да я споделят посредством словото.
Един ден обаче край тях минала най-прекрасната девойка, която някога били виждали. Косите й падали като тъмноесенен дъжд по раменете, очите й искряли като златните листа на старите дъбове, а бедрата й усмирявали с мекотата на тихото лъчение, което излъчвали.
- Ах! – възкликнал неволно първия брат, най-големият.
- Не мога да замълча пред лицето на хубостта – не се стърпял и средният.
- Ей сега я втасахме – включил се и третият.
Бог се разсърдил и наказал тримата братя. Той ги изпратил на земята и те живели там вече пет хиляди години. Ах, защо се излъгали да продумат те онзи ден в райската градина! Вече дори не помнели хубостта на девойката, която ги запратила на това ужасно място – Земята!
На Бог обаче му домиляло за тях. Решил да им даде шанс да се върнат в райската градина. Рекъл им:
- Дълго обикаляте света, познавате хората. Ще ви изпратя в съня на един непознат човек. Всеки от вас трябва да му разкаже по една история за самия него, без да знае нищо за живота му. Който успее да го промени с думите си, ще върна в райската градина. Зарадвали се тримата братя, подскочили от радост. Заприготвяли се да се вмъкнат в съня на човека, макар никога досега да не били правили подобна работа.
- Какъв ли ще е човекът? Млад или стар, сакат или здрав, смел или глупав?
- Няма значение какъв е човек, важното е да има човек – рекъл средният брат.
- И все пак ще взема да си измия зъбите – няма да му лъхам на древност, като заговоря – рекъл най-малкият.
- Няма значение как се приготвяме. Важното е да има процес на приготвяне – не се стърпял средният да сложи похлупака на гърнето отново.
Не след дълго се озовали в тъмна стая, а може би две или три стаи. Никой от мъдреците не знаел.
- Този човек не знае колко стаи има у себе си! – възкликнал най-големият.
- Той се колебае – за добро или зло. В повечето случаи колебанието по-скоро пречи, отколкото помага – обобщил средният.
Малкият не казал нищо и се настанил в най-тъмното кътче на стаята. Тримата мъдреци се потопили в дълбок размисъл. Какви истории да разкажат на чужденеца, в чийто сън се озовали? Трябвало да съберат целия си хилядолетен арсенал от мъдрости, за да го отведат към промяна. Залогът им бил твърде висок. Малко преди разсъмване, когато било най-тъмно, те разбрали, че времето им е настъпило, тъй като в най-тъмното, най-лесно се въздействало на сънуващия - поне според средния брат, който винаги имал готова рецепта за всичко. Пръв започнал първият мъдрец: „Преди много години живеел един рицар, който имал рицарско сърце. Веднъж в една особено тежка битка, нашият рицар загубил крака си. Сега не само, че нямал да има свое приключение, но нямало и да участва в чуждите. Животът нямал повече смисъл за него! Влачел обезкървеният си крак и ходел със сплъстена коса през горите. Седнал под листата на един дъб и решил да стои там, докато умре. Не щеш ли от кората му проговорил тих женски глас: - Измий ми косата и ще ти върна крака. Поогледал я рицарят – тялото й било част от дъба и човек можел да я види добре само ако се вгледал. - Защо да го правя? В това няма нищо рицарско. - Измий ми косата и ще ти върна крака – повторила девойката. Рицарят се замислил: „Да й измия ли косата сега? Ами ако мине някой и ме види, какво ще си помисли – че съм някакъв луд, който мие дърво. Не, няма да го сторя.” Но още докато клател отрицателно глава, се разколебал. „Да взема да я измия тая коса. Ами ако наистина ми върне крака.” Докато стоял така, потънал в собствените си мисли, що да стори, девойката от дървото все повече и повече избледнявала. Когато най-сетне взел решение да й измие косата, тя вече била изчезнала в гънките на дървото. Въздъхнал рицарят, станал и затътрил крака си нататък из гората. Вървял, вървял и отново се изморил. Решил да поседне на припек на една поляна – да се постопли малко. Но щом седнал, веднага подскочил. - Ау – извикал таралежът отдолу. – Абе ти рицар ли си или лукова глава?! Пфу, нямаш никакви обноски. - Аз... аз... извинявайте – стъписал се рицярят, който за първи път виждал говорещ таралеж. - Нарушаваш ми свободата! – изкряскал таралежът. – Не се научиха толкова години. Толкова Г-О-Д-И-Н-И. Все едно и също повтарям. ДРАГИ МИ ГОСПОДИНИ, ВЕЧЕ СЕ СЛУЧИ, КАКВОТО ИМАШЕ ДА СЕ СЛУЧВА. Рицарят го гледал с удивление. Дори се поусмихнал, защото да срещне подобен таралеж било последното, което очаквал в този ден. - Какво искаше да кажеш, Таралеже? Таралежът заскубал иглите си от яд, защото отново трябвало да обяснява на човека. Свил иглите си, скръстосал ги в поза за медитация и след малко продумал с благ глас: - Заболя ли те задника? - Да, заболя ме. - Какво означава това тогава? - Означава... че трябва да внимавам къде сядам – отговорил рицарят. - Защото... – подканил го с една от иглите си таралежа, като я размахал във въздуха. - Защото... ами не знам... да не ме заболи... - Защото, уважаеми, истината от парещите игли по задника ти, извини ме за грубия ми език, ще те направи свободен. Но преди това истината ще те накара да се почувстваш ужасно. Рицарят се замислил над думите на таралежа. Докато се чудел как да ги разтълкува, таралежът заспал. Не му оставало друго, освен да продължи пътя си. „Е, да”, мислел си той, „Нямам крак и не ставам за нищо. Но сега пък мога да ходя където си искам и да се държа както ми падне. И все пак това прави ли ме свободен?” Вървял, вървял рицарят и накрая стигнал до една река. На брега й имало дървена лодка. Огледал той лодката, зачудил се – да се качи ли в нея или не. Ако влезе вътре, тя ще го отнесе по незнайните завои на реката. Ако не се качи, ще трябва да остане на брега, докато... умре. Чудил се, маял се що да стори. Така изминали десет години. От стоене отрязаният му крак се забивал все повече в глината, която се отмивала от речните наноси. Накрая пуснал корени дълбоко в земята. Лодката отдавна била изгнила, а реката прииждала и прииждала. За нещастие рицарят не можел да измъкне крака си. Как ли не се молел на водата да му проговори, да го спаси. По въпроса за спасението си от гибел, сега той нямал колебание. Но чудото все не се случвало. Накрая водата му стигнала почти до устата. Миг преди да се удави, той най-сетне съзрял що е щастие. В непоколебимата хватка на смъртта той видял най-голямото богатство, което имал. Това не били нито героичните му подвизи, това не била нито девойката от дървото, която можел да има. За жалост, това не била и свободата, която получил от таралежа. В този миг осъзнал, че единственото, което се страхувал да загуби, било самият себе си. И ако можел да върне живота си – ах, как щял да мие косите на девойката от дървото, ах, как щял да разцелува таралежа и ах, как щял да участва в чуждите приключения. Не щеш ли, тъй като този път най-сетне приел урок – не от живота, а от смъртта, последната загубила интерес към него. Водата освободила вкоренения му крак, завъртяла рицаря във водовъртежите си и го изхвърлила на брега. Когато се пробудил, той усетил и двата си крака – цели-целенички, както преди. Скочил и така подскачал цял ден да се нарадва на чудото. Този рицар живее и до днес. Онзи ден го срещнах в една международна компания, в отдела по човешки ресурси. Беше забравил за приключенията от миналото си. Беше тръгнал отново по пътя на своето съвсем рицарско сърце. - Добре - рекъл средния брат мъдрец. – Но как разбра, че работи в международна компания... Малкият брат го изпреварил и отвърнал: - Те всички работят в международни компании. - Добре, но тогава как разбра, че е в отдела по човешки ресурси? – попитал отново средният брат, който много държал на точността. - Не съм разбрал. – отвърнал големият. - Само предположих. Все пак в един отдел по човешки ресурси можеш да участваш в безброй много чужди приключения. Засмяли се тримата братя, но слънчевите лъчи вече надничали в тъмната стая на съня. И незнайно защо мъдреците решили, че трябва да побързат с историите си. Тогава започнал вторият: „ Драги ми сънуващ, Пиша писмо до теб, в което искам да изложа открито каквото искам да ти кажа. Струва ми се, че живо те вълнува въпроса кога един мъж е интересен за жените. Въпросът е доста деликатен и труден за отговаряне. Душите на девойките, досущ като телата им, имат различна форма. Ти долавяш тази вътрешна организация на личностите, но всъщност не ги познаваш. И то да си само ти... Откакто съм жив и ходя по тоя свят, а именно, от приблизително пет хиляди години, любовта все е била и ще бъде скрит живот. Понякога няма как да опознаеш една девойка, без да се влюбиш в нея. Срещата на два характера е като взаимодействието между две химически вещества: ако има реакция, и двете се трансформират. Любовта е като огън. Но дали ще стопли сърцето ти или ще го изгори, е трудно да се каже. Всъщност, няма как да узнаеш, ако не рискуваш да я допуснеш до себе си – и то за пореден път, въпреки, да кажем неудачите в миналото. Сега по въпроса за свободата – тук имам да ти говоря много, затова ще кажа само две-три неща. Ако обичаш някого, дай му свобода да върши каквото пожелае. Върне ли се при теб, значи е твой. Не го ли направи, значи никога не си го имал. Инак в по-философски смисъл свободата е само идея – ето аз още не съм срещнал свободен човек. Пусто да остане, човек не може да избяга от себе си.” Струва ми се, че тук някъде, човекът заспа още по-дълбоко. Затова и третия брат побърза да разкаже своята история: „Попитах небето: - Къде е любовта на живота ми? То изпари думите ми и стана още по-синьо. Попитах земята: - Кой съм аз? Тя се гънеше и мълчеше. Попитах огъня: - Как да бъда щастлив? Но той така пареше, че не можах да изчакам отговора. Надвесих се над кладенеца да питам водата: - Защо да живея? - Ела да ти кажа – отвърна тя. - А, не – казах й – аз само така си питам.” Стаята беше събрала куп есенни лъчи. Тя със сигурност вече беше само една, макар да таеше входове за хиляди други. Непознатият я напусна и се събуди. Забрави съня си и продължи да живее. А тримата мъдреци никой нито видя, нито повече чу.
www.podarimiprikazka.com
Диана Петрова
Много добра си станала в приказките. Браво. И тайната за това е...
ОтговорИзтриване