разказ от името на животно :)))

Не е за слаби сърца!

Свиня

Харесвах стопаните си. Мъжът беше висок, кльощав и намръщен. Винаги ми даваше храна под час, а това е много важно за една свиня. Не поддържаше кочината ми чиста и това го правеше идеалния господар. По стените на кочината имаше стари следи от храна, тъй като аз ядях шумно, бързо и поглъщах всичко каквото ми сервираха. Понякога от коритото ми хвърчеше ярма и пръскаше дори по мрежата, която стоеше в най-далечния край от коритото и ме отделяше от външния свят. Кочината ми бе тясна, но аз не се притеснявах от този факт, като кучето например. Една свиня няма нужда да се движи много, а едно куче винаги се ядосва на това. Господарят ми обичаше да ме подръпва за ушите и да ми говори нещо. Не знам дали беше глупав, като си мислеше, че го разбирам, или изобщо не го интересуваше това. Понякога имах чувството, че идваше при мен да се оплаче от пиперливия нрав на господарката ми. Тя беше дребна и също слаба жена. Лицето й бе почерняло, а носът й стърчеше поне едно копито пред лицето й. Беше строга и изобщо не ми говореше. Грижеше се за мен само ако господарят ми отиваше на полето за цял ден и нямаше кой друг да ме нахрани.
Кочината беше моят свят и аз го обичах такъв, какъвто е. Често си мислех, че ако можех да излизам навън, непременно бих повъртяла задните си части и гръбнака, за да видят кокошките какво значи истинска мръсотия и истински късмет. Но това не беше съвсем важно за мен. Имаше друго, което ме караше да грухтя кротко всяка вечер, преди да заспя. Мечтаех да се овъргалям в гьола пред къщата. Той можеше да се види през мрежата на кочината ми, а това ме караше да потръпвам и да го желая с цялото си сърце и душа. По цели нощи кроях планове как да се измъкна, за да осъществя мечтата си. Това беше трудно, защото обичах господарите си и не исках да ги наранявам, като бягам от вкъщи. Но една нощ... една от онези нощи, в които не се заспива и винаги си представяш нещата по-големи, по-неотложни и по-страшни, отколкото са... всичко се промени. Тогава, малко преди разсъмване, взех решение. Щях да го направя, но трябваше да издебна време, в което няма никой вкъщи. Трябваше и да обмисля как да се върна незабелязано.
Оттогава дните ми минаваха в следене на ежедневнитие излизания на господарите, а нощите в кроежи за риене на дупка, през която да избягам. Дупката не можеше да бъде нито малка, нито тясна. Трябваше да се избере място, откъдето да се започне копаенето. То пък не трябваше да бие на очи (това бе най-трудната част) и разбира се бе нужно проходът, който исках да издълбая, да бъде достатъчно здрав, за да не се получи така, че докато изпълзявам, върху главата ми да се срине пръстта. Би било неприятно, защото можеше да ме задуши. Всъщност за пръст бе трудно да се говори, тъй като подът на моята кочина бе покрит с пластове от многомесечните ми изпражнения. Знам, че подобно събитие би могло да доведе до повръщане при хората. Един път на гости ни дойде висока, млада жена, която миришеше на пресни плодове и цветя. Носеше обувки със странни удължения под петата си и стъпваше така все едно туко-що някой козел я е бутнал отзад. Щом ме видя, тя се преви няколко пъти и накрая повърна шепа храна. Моментално съжалих, че не повърна върху оградата, а успя да се обърне настрани. Можех да опитам какво е обядвала – всяко разнообразие е добре дошло за една свиня.
Но да се върна на дупката... простете несвързания ми разказ на тези отдавна отминали събития, но свинският мозък не може да мисли дълго за едно и също нещо. Това е всеизвестен факт сред свинете и се дължи на мързеливата им природа. И така историята на моето бягство започва от онази нощ, в която взех твърдо решение...

www.podarimiprikazka.com