понеделник, 28 март 2011 г.

курсова работа по Станислав Гроф!

Наблюдение, опит, памет като елементи на творческия процес през призмата на „Приключението да откриеш себе си” на Станислав Гроф
Героят ми живееше на късо разстояние от тялото си.
Джеймс Джойс

Човекът, написал „Психология на бъдещето”, популяризирал откритието на Албърт Хофман за използването на ЛСД в активната психотерапия, терапевтът, доказал много теоретични постановки на Карл Густав Юнг по емпиричен път – това е д-р Станислав Гроф. Той наблюдава, опитва със себе си и другите и се рови в паметта или както той самият би казал, се занимава с единствения проблем на нашата планета: хората.
Станислав Гроф е роден през 1931 г. в Чехословакия и е психолог и психиатър, който създава холотропната терапия (лечение посредством използване на техники с учестено дишане), помогнала на милиони хора по света да се справят с психическите си проблеми. Четирийсет години изследвания в областта на различните нива и изменящите се състояния на съзнанието, както и развитието му в посока духовно израстване, полагат основите на трансперсоналната психология. Тази наука се занимава с феноменологията на съзнанието или с онези състояния, които излизат извън личната централност и самодостатъчност.
Станислав Гроф е един от най-мощните реформатори на психологията и психиатрията от миналия век и един от основателите на психологията на бъдещето.
Обект на настоящото изследване е как Гроф доказва или другояче казано достига до творческото откритие на живота си, а именно колко всестранна и трудноизмерима е паметта на човека. Инструментариумът за осъществяването на това лично и професионално пътуване се състои от три помощни средства: наблюдение, индивидуални и групови опит и памет. Чрез своята памет Гроф достига до идеята да изследва човешката памет като цяло. Това е най-силния залог за развитието на психологията на бъдещето.
Тази памет се връща до перинатално ниво, преодолява пространството, регресира до идентификация с растения, животни, неодушевена материя, неорганични процеси. Оттам продължава към планетарно съзнание, извънземни преживявания и стига до идентификация с цялата физическа вселена. Паметта не се движи само в една посока, тя преодолява времевите ограничения – връща се в миналото и се изстрелва в бъдещето, стеснява и разширява съзнанието, среща се с духове на животни, растения, посещава други вселени, сблъсква се с приказни секвенции, преживява блажени и гневни божества, получава прометеевата искра или творческото вдъхновение, прониква в демиурга и космосътворението, умира и се преражда хиляди пъти... докато не достигне до супра и мета-космическата пустота. И всичко това не са бръщолевици от някоя смотана спиритическа брошура, а резултати от емпиричен материал.
Преди да докаже, че характерните черти на човешката памет са точно такива, Станислав Гроф изследва своята собствена памет. Оттам той преминава през опита с хиляди пациенти през 60-те години на миналия век, преди правителството да забрани използването на вещества като психеделиците (напр. ЛСД), които той използва като катализатор на подсъзнателните процеси или за активна психотерапия, съчетани със стриктно наблюдение на пациентите. Станислав Гроф не се отказва и разработва нов метод за достигане до други нива на съзнавано и несъзнавано – чрез холотропно дишане, съчетано с напеви, биене на барабани, монотонни танци, сетивно претоварване, лишаване от храна и сън, кинестетични средства като въртяща се кушетка. След като акумулира дългогодишния си опит от своите професионални дръзновения, той описва наблюденията и заключенията си, подкрепени обилно с факти от сеансите, които е провеждал през десетилетията. Излага ги в книгата: „Приключението да откриеш себе си”, която смазва патриархалното убеждение за вредността от използването на психеделични вещества в психотерапията, предизвикано от ширещата се злоупотреба с психеделични наркотици и предприетите мерки за забраната на тяхната употреба.
В увода към книгата си Станислав Гроф заявява: „Моята цел бе да напиша едно достъпно ръководство по самонаблюдение и емпирична психотерапия...” и наистина го прави. Онова, което пропуска да спомене в началото е, че историята за личното и груповото съзнавано и несъзнавано може и да не се хареса на читателя. Това обаче няма да я направи по-малко достоверна и силна.
Колкото и да ми се искаше да разделя настоящата курсова работа на отделни точки, не можах да го направя, защото не видях наблюдението, опита и паметта в творчеството на Станислав Гроф като три отделни единици. Те са неразривно свързани, защото без самонаблюдение и наблюдение, той никога не би могъл да изследва въпросите за човешката памет, а именно тези негови изследвания минават през четирийсетгодишния му опит като психотерапевт. В курсовата работа разглеждам творческия процес през призмата на написана от него книга: „Приключението да откриеш себе си”. Тя не е единствено пътеводител към откритията му. Тази книга е като клечка кибрит – пали огън, който не може да угасне. Всъщност, горещо препоръчвам да не се запознавате с творчеството на този човек, ако нямате желание за промяна. Опасността идва оттам, че книгата не може да не трансформира читателя си. Ако обаче той не е готов за това, ако не притежава необходимата енергия и страст да прави живота си по-осъзнат (и в контекста на книгата по-неосъзнат ), по-добре е да остане в щастливото си неведение.
За прочита на настоящата курсова работа обаче притесненията са излишни. Тук единственият риск, който се поема, е да ви хареса този смятан за смахнат от научните среди лекар.
Във връзка с опита на Станислав Гроф, ще се отнеса към неговия експириментален опит, който осигурява емпиричен, а не теоретичен достъп до несъзнаваното.
Като начало искам да отбележа, че трансперсоналният подход към оголването на скритите кътчета от паметта в творчеството на Станислав Гроф минава през традиционния академичен подход от нивото на припомняне-анализ. Този метод се допълва с други две нива: перинаталното (с ударение върху феномените на раждането и смъртта) и трансперсоналното, което позволява постигането на емпирична връзка с всички аспекти на света, както и с митологични и архетипни сфери.
Резултатите от сеансите на Гроф доказват, че дълбинното самонаблюдение при повечето хора започват с елементарни визии на цветове и геометрични фигури, чуване на звънливи или бръмчащи звуци, вкусови или обонятелни възприятия. Те не играят особена роля в саморазбирането. Това представлява т.нар. преодоляване на сензорната бариера или подготовката за същинското пътешествие в дълбините на духовното.
Експериментите на Гроф сочат, че следващият леснодостъпен дял на психиката е личното несъзнавано, което се разкрива на споменно-биографично ниво – често използван дял в традиционната психотерапия. Паметта на това ниво е свързана с важни събития и обстоятелства от живота на личността – от раждането до настоящия момент. Едно от условията тази памет да се активира е да бъде достатъчно значима в емоционално отношение, което, освен всичко друго, и спестява усилия на терапевта да отсява значимото от незначимото. Разбира се, биографичният материал не се припомня отделно, а образува отчетлива констелация или върви със сбор други спомени, но от различни периоди в живота на личността. Общият знаменател е силният емоционален заряд. Тези системи на кондензирани преживявания представляват общи организационни принципи, които действат на всички психични нива.
Връзката между горното ниво и перинаталното се осъществява посредством спомените за изключителен дискомфорт и болка. Тези спомени могат да се възпламенят в редки случаи на пневмония, дифтерит, магарешка кашлица. Интензитетът на „спомнянето” е толкова силен, че хората, достигнали до този стадий съобщават за емпирична идентификация с ранени или умиращи воини от различни епохи, затворници, концлагеристи, родилки, животни, нападнати от хищник. На това ниво биографичните познания се пресичат с трансперсоналните, т.е. връзката не е еднопосочна.
Следват преживявания на сблъсък със смъртта. Симптомите са колебания на телесна температура, поява на обриви, треперене, гърчове и други двигателни смущения. Изживяванията са тясно свързани със спомените на явления, имащи отношение към раждането. Така пациентът навлиза в същинската перинатална фаза, където се реализират спомените му от живота в утробата и процеса на изгонването му от нея. Перинаталното разкриване отново е съпроводено от трансперсонални преживявания като архетипни визии на Великата Майка или Ужасната Майка Богиня, чистилището, рая, ада. Станислав Гроф разделя перинаталното ниво на три базисни матрици, които отразяват отделните етапи от живота в утробата.
Първата матрица Гроф нарича „амниотична вселена” и тя се гради върху симбиозата на плод и майка в преднаталния стадий от бременността или преди свързването на оплоденото яйце със стената на матката. Това е безметежно състояние, наподобяващо океан, което се изразява в идентификацията на пациента с медуза, риба, делфин, кит или с междузвездното пространство, космонавта, реещ се в безтегловността. Накратко, това е паметта за космическото единство, което преодолява време и пространство и изпитва дълбока обич към цялото творение. В този смисъл една агресивна интервенция като спонтанно помятане или аборт се преживяват от пациентите му във вид на кървави апокалиптични видения за края на света. Във връзка с тази матрица един от пациентите на Гроф споделя след края на сеанс: „Имах чувството, че се свивам и ставам все по-малък. Плувах в искряща течност. Изпълваше ме усещане за покой – с нищо несравним покой. Докато се разтварях в абсолютната пустота, ставах все по-малък и по-малък. Затова пък имах чувството, че вече нищо не ме ограничава.”
Втората базисна матрица е наречена „Поглъщане от космоса и безизходност”. Този емпиричен модел Гроф свързва с началото на биологичното раждане и смята, че е съпроводен с тревожни химически сигнали. Плодът се притиска от спазмите, но системата на майчината утроба е напълно затворена. Шийката на матката не се е разширила и изход няма. Конкретните спомени за надвисналата заплаха, която представлява този период от раждането, се преживяват от пациентите на Гроф като тревожност и усещане за надвиснала угроза. Източникът е неясен и субектът тълкува света в параноиден контекст. Често си представя, че е преследван, някой желае да го отрови, хипнотизира, обсеби или отвлече. По време на сеанс поддвластните на тази матрица изпитват чувството, че навлиза в триизмерна спирала, центрофуга или въртоп, които го засмукват към собствения им център. Поглъщат ги чудовища или ги нападат октоподи, самите те слизат в царството на мъртвите или попадат в лабиринт. Аналитичното съзнание може да отхвърли тези странни образи, но те имат дълбока емпирична логика според Гроф. Въртопът е заплаха за организма, плаващ във водна среда и го принуждава да прави некоординирани движения. Октоподът, който сграбчва жертвите си и ги души наподобява заклещването на плода при отварянето на таза по време на изгонването на бебето. Авторът вмъква, че митологични фигури като Прометей и Сизиф отразяват напълно перипетиите на зародиша в този етап. Ето и споделеното след края на сеанс от пациент, попаднал в сухожилията на тази матрица: „Всичко стана мрачно и плашещо, усетих прилив на панически страх. Светът изглеждаше изпълнен с болка, страдание и смърт. Имаше само неизлечими заболявания, едно от които беше и животът. Как е възможно да не съм го виждал досега?... Внезапно натискът изчезна като с магическа пръчка и аз се изхлузих от този пъкъл. Усетих че ме облива светлина като в картините на Ван Гог. Бях гладен.”
Третата базисна матрица Гроф свързва със стадия от раждането, когато контракциите продължават, но шийката се е разширила и позволява промъкване на плода през родилния канал. Разказите за преживяната памет на пациентите убеждават Гроф, че този стадий предполага чутовна борба за оцеляване и смазващ механичен натиск. Паметта избира няколко аспекта, които да претвори по време на сеанса: титаничния аспект, садомазохистичните преживявания, силната сексуална възбуда, демонични епизоди, скатологични проблеми и срещата с огъня.
Титаничният аспект отразява уродливостта на силите, с които се сблъсква човек на въпросния стадий. Крехката глава на плода се сплесква в тазовия канал. Пациентите виждат мълнии, вулкани, урагани, войни, революции, атомни бомби по време на сеанс. Случва се и вариантът да е по-умерен като получаване на видения за лов на диви животни, подвизи на митични герои.
Садомазохизмът в сеансите на Гроф се изразява чрез яростта на организма, който се бори за оцеляване срещу деструктивните сили. Сцените, които се „припомнят” или изживяват в този аспект, са самоубийства, изтезания, екзекуции, жертвоприношения.
Гроф се затруднява в обяснението си на сексуалния компонент, който явно трансформира нечовешкото страдание като задушаването в сексуална възбуда, стигаща до екстаз. Примерите се търсят в историята на секти, житията на мъченици, в документалните наблюдения на хора, умрели на бесилото.
Демоничният елемент се открива в контекст от изживявания на сцени с вещерски шабаш, сатанински оргии и черни меси.
Скатологията в паметта за събитията около раждането се обяснява с факта, че във финалната му фаза плодът може да влезе в пряк контакт с изпражнения и друг подобен биологичен материал. Тук пациентите на Гроф си въобразяват сцени с пълзене в отходни канали, пиене на кръв и урина, гледки на разлагаща се материя. Той често ги определя като потресаващи срещи с най-неприятните аспекти на биологичното съществуване.
Ето и споделено: „Чувствах се като в стоманена преса, която всеки миг ще ме размаже, но в същото време бях хипнотизиран от този неудържим прилив на жизнена енергия... Изневиделица настъпи пълна промяна. Усетих, че съм попаднал в нещо отвратително, затъвах в помийна яма.”
Най-трудно разбираемият елемент от перинаталната символика за мен беше срещата с огъня. По време на сеанс пациентът наблюдава сцени с изгаряния на клада и се идентифицира с изтезаваната жертва. Гроф смята, че биологичното съответствие е безразборният обстрел с периферни неврони, на които е подложен плодът. Интересно е да се отбележи, че Гроф се е натъквал на разкази от родилки, които в този стадий от раждането споделят, че са се чувствали така, все едно влагалището им гори. Но обяснението с невроните не е научно доказано и за мен остава открит въпроса защо пациентите на Гроф преживяват срещи с огъня.
Четвъртата базисна матрица е свързана с „изгонването” на бебето. Наблюденията на Гроф тълкуват раждането като съпроводено със силна тревожност, болка, натиск и сексуално напрежение, след което настъпва успокоение. Мракът е последван от ярката светлина на деня. Пациентите първо преминават през достигане до тотална анихилация, последвана от от образи на архетипни божества, цветовете на дъгата, сложни шарки на паунови пера или праисторически пейзажи. Субектът изпитва чувство на духовно освобождение, изкупление и спасение. Гроф уточнява, че последното важи само за пациенти, чието раждане е било нормално и леко. Ето и момент, който най-добре описва самият той по време на сеанс с ЛСД: „И тогава бях облян от божествена светлина със свръхестествен блясък и красота, чиито лъчи се пръскаха като фойерверки, напомнящи шарки на пауново перо”.
Многобройните сеанси, както и личният опит на автора, подкрепят теорията за перинаталната памет така, че тя изглежда съвсем логична и ясна.
Трансперсонална психология
Няма да влизам в подробности по въпроса за преживяванията от трансперсонален характер. Те са толкова много и толкова разнолики, че само тяхното изброяване е достатъчно доказателство за бездънния характер на човешката памет. Голяма част от тях се пресичат, има скокове от едно ниво на преживялости в друго. На пръв поглед хаосът е пълен. Но ако се вгледаме по-внимателно, картината все повече ще заприлича на произведение на Кандински. В дебрите на несъзнаваното съществува ред и Станислав Гроф успява да го улови и предаде. Най-любопитни са разказите му за случки с пациенти, изживяли преодоляване на време-пространствените отношения. Тук се класифицират преживявания от ембрионални спомени до достигане на космическо съзнание. Включват се идентификации с животни, растения, срещи с извънземни цивилизации и много други. Понякога паметта за тези неща се материализира във физическата реалност, която твърдим, че съществува, уповавайки се на сетивата си за нея. Тогава пациентите прекрачват в сегашността, докато изживяват психоидни събития, а именно – развиват спиритични способности или извършват свръхестествени психически постижения. От спонтанни събитията могат да преминат и в съзнателна психокинеза като церемониална магия, изцеляване и врачуване.
Чудесно е, че потокът на речта в книгата на Гроф е претруфен с клинична терминология – не че не е достъпен за масова аудитория, но съвсем фино поставя бариера, която да предпази „слабите сърца” от пожелаването да се гмурнат в тази революционна психология. Грижовен като баща, Станислав Гроф изглежда така, сякаш е помислил за всичко, макар това съвсем да не е вярно. Ето и доказателството. Книгата започва с изречение, което моментално би отказало средностатистически човек, който работи, гледа деца и ходи на почивка всяко лято, да я прочете: „Бях още в началото на професионалната си кариера, когато няколко мои дълбоки преживявания с психеделични вещества... привлякоха вниманието ми към необичайните състояние на съзнанието.”
Книгата разказва за някои факти, подкрепени от повече от 4000 експеримента, не само за да свидетелства за открития, а за да изясни защо пътуването към себе си е важно: то лекува. В едно интервю със Станислав Гроф, той споделя, че „психеделиците могат да бъдат използвани за придобиване на духовен опит, за целите на изкуството и, разбира се, за терапевтични нужди”.
Професионалният път на Гроф към психотерапията с психеделици започва в момент на изгарящи вътрешни колебания. Той не е сигурен накъде да се насочи и което е по-лошо, е отегчен. Тогава се случва така, че му предлагат да стане доброволец в ЛСД експеримент. В департамента по психиатрия на пражкото медицинско училище, където работи, се получава пратка с ЛСД ампули от швейцарска фармацевтичната фирма „Сандоз”. Компанията прилага молба да се изследват евентуални терапевтични ползи от слабо познатото вещество ЛСД. Така Гроф става един от първите доброволци. След сеанса той е напълно променен. Преживяването му е толкова вълнуващо и разтърсващо, че то рефлектира върху целия му понататъшен професионален и личен живот.
Според Гроф съвременната наука няма подходящо обяснение за много ментални феномени, но и не желае да има, тъй като това би било огромен скок, сравним с преминаването от Нютоновата физика към квантовата. Гроф доказва чрез експериментите си, че често пъти хора по време на психотерапевтична сесия си спомнят за минали съществувания или за усещания от преживявания в майчината утроба. Материалът обаче е умишлено пренебрегван от съвременната психиатрия. Но откритието е налице и то вече не може да бъде премълчано: престоят в майчината утроба носи огромен пласт от енергия, много силна програма, която оказва огромно влияние върху човешкото здраве. При условие, че този материал за задържаната памет се извади на светло, съществува надеждата за лечение на нелечими досега психични и физически заболявания.
Теориите на Гроф не само са резултат от личните му наблюдения и опит, а и от активирането на личната му памет. Сам той споделя, че неговата креативност се корени в индивидуалните му трансперсонални изживявания. Така е и с останалите пациенти. Затова често на сеанси се подлагат хора, които желаят да се развиват творчески в литературните, художествените и др. среди, без да идват за конкретен физически или психически проблем.
Станислав Гроф се захваща за работа. Той решава да използва наблюденията и опита си, както и личната и колективната памет, в терапията на пациенти със съвсем конкретно и полезно действие. Започва да разработва терапевтични методи с помощта на техниките за холотропно дишане, които развива със съпругата си, Кристин. След четирийсет години работа в тази насока, днес неговият принос за психическото и физическото здраве на хиляди пациенти е огромен.
Гроф лекува хора със злободневни, банални проблеми. Ще дам няколко примера, за да подкрепя гореказаното.
Например, в професионалната му история има пациент - шофьор на камион, който отива при него с молба да му се помогне да спре да се кара със съпругата си за незначителни неща. Човекът бил искрено притеснен, че не може да се справи с толкова просто наглед нещо. След сеанс при Гроф, шофьорът изиграва древен танц на бик, чийто вид е вече изчезнал, с абсолютна прецизност. След като наблюдава записа на собствения си танц по време на сеанса, човекът признава, че никога не си е представял, нито чел за този вид бик. По-интересното обаче е, че след сеанса, този човек се прощава с проблема си завинаги, и то като с магическа пръчка.
В друг случай млада жена страда от дълги месеци от силни мускулни спазми и болки във врата, горната част на гърба и раменете. Мерките, които взела, й донесли само временно облекчение. Жената се подлага на терапия с холотропно дишане, по време на коята има чувството, че се превръща в рак. След като терапията приключва, тя вече не изпитва болки.
Жена на име Гладис идва при Станислав Гроф заради продължителната депресия, от която страда всяка сутрин от 4 часа в продължение на няколко часа. По време на сеанса тя започва да пее на съвършен сефарадски език, който се състои от средновековен испански и иврит. Гладис не е еврейка и дори не говори съвременен испански. Тя никога не е чувала за този език и няма идея какво представлява. Когато по-късно специалист по древни езици превежда от записа изпятото от нея, се вижда, че то гласи следното: „Страдам и винаги ще страдам. Плача и винаги ще плача. Моля се и винаги ще се моля.” След еднократен сеанс тази жена спира да изпада в депресивни състояния рано сутрин.
Ето и още една успешна психотерапевтична история. Денис има дългогодишна тежка фобия от птици и пера, която не може да излекува, въпреки неколкократните си опити. Тя се подлага на холотропна терапия и след края фобията й изчезва. На въпроса какво е почувствала по време на сеанса, тя споделя, че първоначално е усетила тялото си като силно, мускулесто и мъжко. После получава видение, че участва в жестока битка в древна Персия. Изпитва внезапна остра болка в гърдите. След това се вижда как лежи на земята и умира в праха на горещия ден. Забелязва лешояди над себе си, които се приближават на големи кръгове. Те я заобикалят и я чакат да умре. Докато още била жива някои от тях се приближават и започват да късат парчета от плътта й. Тя отчаяно се бори, но губи битката с лешоядите.
Причината за изчезването на физически или психически проблеми у пациентите понякога е логична и ясна, макар и ненаучно доказана. Друг път няма никаква връзка между преживяното по време на сеансите и последващото го изцеление (като в случая с шофьора на камион и танца на бика). Станислав Гроф все още работи за по-подробно изясняване и координиране на процесите по холотропно дишане. Случаи на вредно или неблагоприятно влияние от тях не са регистрирани. В повечето случаи те помагат на пациента да се справят частично или пълно с проблемите си.
Не успях да издържа на изкушението да убеждавам колко важно е да се запознаем със себе си през изследванията на Гроф. Това е така, защото магията на творческият път към откритията на този забележителен учен и лекар е логичен, прост, но труден, и затова изглежда по-реален: през самонаблюдението към наблюдението, опита и паметта. Авторът картографира с емперичен материал най-краткия път до духовното съдържимо на човека, който в обичайното си състояние се идентифицира с много малък фрагмент от това, което наистина е. Гроф променя възгледите на пациентите си, лекува ги и упражнява положителен ефект върху живота им. А не прави ли същото и творецът гений?
podarimiprikazka.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар