вторник, 22 март 2011 г.

Разказ - мистерия!

Картината с кървящите вени

Уредникът на музея прелистваше новата книга, която си беше купил от площад Славейков: „Топлоизолации за вашия апартамент” с намерението набързо да усвои някои хитрини за ремонта на апартамента си. Другият месец щеше да тегли банков кредит, за да финансира начинанието си. Той се прозяваше и току поглеждаше към часовника си. Работното му време в музея изтичаше и умът му вече пътуваше към топлата супа, която го чакаше у дома, вечно мърморещата съпруга и двете му шумни деца. Но тялото му все още се намираше в Музея за чуждестранни изкуства и зъзнеше от студ поради слабото отопление в сградата.
Уредникът отново се замисли колко грижи му предстояха утре, когато трябваше да пристигне новата изложба на нашумелия китайски художник Жен Фън. Картините се пренасяха в специални носители с камион, който също пътуваше към България. Такива бяха изискванията на мениджъра на богатия художник.
Утре уредникът нямаше да може да си тръгне навреме, тъй като трябваше да се занимава с организацията по поставянето на картините. Директорът на музея, който често се вживяваше в подобни събития и понякога им придаваше преголяма важност, щеше да го преследва цял ден.
- Венелине, спусна ли пердето във втора зала? А насочи ли наляво осветлението срещу картината, както ти казах? Тоалетната почистена ли е?
На всичко отгоре шефът му бе и суеверен, което означаваше, че всичко трябва да се изпипа до най-дребната подробност – когато се отключва музея, да се влезе първо с десния крак, когато се пуска осветлението, винаги да се започва от най-долната зала нагоре и всякакви подобни действия, които уредникът смяташе за бабини девитини.
Венелин се почеса по главата, после се отпусна в стола и отново се отдаде на тревожните си мисли. Една от картините щеше да му създаде повече неудобства. В каталога я бе видял, но размерите й бяха твърде големи. Имаше само една стена, на която тя може да бъде изложена, защото там единствено можеше да се побере. Преди решението тази картина да бъде пренесена директорът на музея трябваше да обмени редица имейли с мениджъра на художника, за да установят дали за всички е добре картината да се изложи на северната стена на третия етаж в галерията. Накрая директорът го бе убедил, че условията в музея са отлични и че ще се погрижи широката общественост да разбере за събитието, така че може да се разчита на значителна посещаемост.
Но тези подробни разсъждения дойдоха в повече на уредника на музея, той се прозя шумно в една от залите, освободена специално за изложбата, и се приготви да си ходи.
Навън валеше пухкав ситен сняг, времето беше меко, но все пак студено. Уредникът извърши всички ритуали по заключването на тежките врати и тръгна край съседната сграда, която беше плътно прилепена до музея. На тротоара кипеше необикновено оживление. Бяха се струпали хора, които говореха тихо, почти заговорнически, както се прави, когато човек се чувства неудобно от собствените си мисли. Уредникът забави крачка, защото познаваше една от обитателките в сградата, като искаше да се увери, че нищо лошо не й се е случило.
- Извинете... какво се е случило? Познавам жената от третия етаж – рече той.
- Ами... не знаете ли, точно тя - леля Маря - е много зле и лекарят смята, че й остават не повече от няколко дни – отвърна му една пълна госпожа с миловидно изражение и продължи с нотка на тайнственост в гласа – а ние, като нейни роднини, сме дошли да я видим...
- Аха – рече уредникът и веднага помисли, че вероятно са тук, защото ще искат по-голям пай от наследството й. – Не съм я виждал от известно време...
- Тя говорила ли ви е за мен... Лили се казвам – продължи загрижено дебеланата. Другите се спогледаха и сянка на тревожност проходи през лицата им.
- Не, съжалявам. Познавахме се по съседски.
- Няма значение – обърна се дебеланата, тъй като вече губеше интерес към разговора, който очевидно нямаше за цел да й донесе облага от каквото и да било.
Уредникът се загърна добре в тежкото си яке и продължи пътя си. Нямаше време да разпитва за подробности, утре го чакаше дълъг ден.
*
Уредникът отвори по-рано от обичайното тази сутрин. След два часа се очакваше да пристигнат картините. Директорът на музея, пазачите на залите и музейните работници, които сега играеха ролята на хамали, пристигаха един по един. Във въздуха се носеше притесненото жужене, предизвикано от музейното събитие.
Уредникът се сети за предварителната информация за картините. Те нямаше да бъдат много на брой, но затова пък нито една от тях не струваше по-малко от половин милион. Мисълта му отново се насочи към най-голямата от тях. Тя изобразяваше две ръце, обхванали главата на каещ се човек – така му се стори, когато разлистваше брошурата. Цветовете бяха само три: червено, жълто и бяло, но те кондензираха толкова драматизъм и динамика, че в първия момент на уредника му се стори, че наистина по тях тече кръв. И тя всъщност не течеше по вените им, а вреше и изгаряше плътта върху това платно, голямо два на четири и половина метра. Биваше си го този Жен Фън! Не смразяваше с ужас, а палеше всичко живо по пътя си.
След три часа всички бяха крайно изнервени, когато камионът с ценните картини пристигна. От търбуха му се изсипаха други работници в черно и уредникът веднага си помисли колко глупаво е толкова много хора да се суетят около шест-седем картини.
Изнесоха бавно картината „с кървящите вени”, както мислено я кръсти уредникът, и с много усилия успяха да я внесат в музея. „Ако се грижеха така и за хората... - продължи мислите си уредникът – цена нямаше да имат”.
След като работата беше привършена, уредникът се изправи пред платното, направи няколко стъпки назад и се вгледа внимателно. Тези вени кървяха и говореха. Дори да нямаше други картини в музея, тази би била достатъчна, за да развълнува и най-неразбиращия от изкуство човек. Размерите й бяха внушителни и тя така прилепваше на стената, че като че ли бе създадена специално за нея.
Следващите дни минаха като насън, тъй като от цяла София се стичаха хора, за да видят прочутите картини. Разбира се, картината с кървящите вени беше най-голямата атракция не само на изложбата, но и на музея. Една вечер уредникът отново закъсняваше, защото изчакваше последните двама посетители най-сетне да си тръгнат. Той се качи на горния етаж, където се намираше картината, за да изгаси осветлението.
Нещо го накара да я погледне отново, макар че в близките дни, той постоянно имаше възможност да го прави. Можеше да се нарече почти шум, тъй като беше толкова слаб, колкото може да се чуе търкулването на човешка сълза. Уредникът се приближи бавно и с всяка стъпка дишането му се учестяваше. Накрая той замръзна на място, защото онова, което видя, бе достойно за филм на ужасите. По картината се стичаше вода – в улеите, които Жен Фън бе изваял с маслени бои, за да изобрази кървящите вени.
Първата му неволна реакция бе да се опита да обясни явлението с кондензация, заради по-голямата топлина във вътрешността на галерията спрямо ниските външни температури. Но това не можеше да бъде довод, тъй като на тази стена бяха стояли толкова много картини, през толкова много години и нито една досега не бе кондензирала влага.
Той не можеше да мисли задълбочено в този момент, затова се отдаде на инстинктите си, които го водеха навън от сградата. Затова след миг се чу шум от заключване на музейната врата и бързи стъпки по утъпканата снежна пътека.
Сега когато уредникът вървеше през тясната снежна пътека на тротоара, можеше по-спокойно да помисли за последствията от видяното, каквото и да беше то. Нямаше как да не го докладва на директора на музея. Да, това трябваше да направи. И то още утре сутринта.
Уредникът не можа да спи цяла нощ. Жена му няколко пъти го пита какво му е, но той реши да не споделя притесненията си с нея, тъй като не искаше тя да замъглява бистротата на ума му, която сега му трябваше повече отвсякога.
На следващия ден уредникът дойде по-рано на работа. Втурна се в залата и какво да види. По картината продължаваше да течеше вода и онова, което му се стори най-абсурдно, беше, че водата се стичаше по вените, които художникът бе издълбал върху изобразените ръце. Уредникът усети пот върху челото си и не можа да си намери мира, докато не видя директора на музея да влиза сънен в сградата.
- Господин директор, трябва да говорим веднага. Спешно е!
- Какво има, Венелине, не може ли да почака да си изпия кафето?
- Елате – сериозно рече Венелин и отведе директора до картината.
Директорът първоначално не можа да забележи нищо, но после и той застана вцепенен като уредника. След миг промълви:
- Това е чудо! Света Богородице, това е чудо!!! – и падна на колене с широко отворени очи.
Три дни по-късно след съвещанието на директора с министъра на културата беше решено картината да не се изнася за неопределено време от галерията, поради „неяснотата около събитията, свързани с нея”, както се изрази министъра. Не беше нужно да се обявява откритието на уредника, тъй като най-добрата реклама беше онази, която се предава от уста на уста. След броени дни граждани на София и извън града се редяха на опашка, която се виеше край църквата „Александър Невски” и продължаваше чак до градинката на „Кристал” на около петстотин метра от касата за музейни билети. Работното време беше умишлено удължено, за да могат повече граждани да видят чудото, а и за да се облагодателства финансово ръководството на музея. Хората имаха право на петнайсет секунди пред картината, в които често изричаха молитви, кланяха се или оставяха сгънати листчета с желания. Славата на уредника, пръв забелязал чудото, се носеше от уста на уста. Показваха го по новините в шест, седем и осем вечерта, а директорът го повиши в длъжност, макар да нямаше длъжност, в която да бъде повишен. Той раздаваше автографи и се движеше по-бавно и изправено отпреди.
Мина месец и скоро щеше да дойде Коледа. Уредникът минаваше по същата улица, по която минава всеки път на излизане в музея. Сега той нямаше почти никаква работа, освен да раздава автографи, да кима и да се усмихва на чакащите. Когато това му омръзнеше, той влизаше в новооткрития си кабинет и се отдаваше на любимото си занимание – четене. Усмихнат и с високо вдигната глава, той видя една пълничка жена, която му се стори позната. Жената го погледна и също се усмихна:
- Как сте, господине, помните ли ме?
- Искрено да ви кажа, не – отвърна уредникът, който беше в приповдигнато предколедно настроение.
- Аз съм племенницата на баба Маря. Тя... почина.
- Съжалявам. Моите съболезнования – стресна се уредникът. През последния месец, той забрави да навести своята позната.
- Сега сте известен и всички ви обичат – продължи да бъбри дебеланата.
- Да, да... – прекъсна я уредникът – а вие какво правите тук?
- Ами, разчиствам апартамента. Оказа се, че го е завещала на мен – опита да скрие доволството си тя, а после допълни – доста е студено горе и е разхвърляно. Иначе щях да ви поканя на кафе.
- О, не, благодаря – побърза да отвърне уредникът, който видя как жената се изчервява. – Аз да вървя, че съпругата ми ме чака – натърти той.
- Вървете, вървете. Отбийте се някой път, когато не сте много зает. Много ще се радвам.
Уредникът забърза към дома, защото искаше да съобщи на жена си, че тази година няма да се налага да теглят кредит за ремонта, който бяха замислили. Той бе предплатил на фирма за външна топлоизолация с пари от увеличението на заплатата си и нямаше да се налага да теглят банков кредит. По-късно вечерта, когато уредникът спеше блажено с леко отворена уста, му се присъни, че без да иска докосва картината, тя пада от стената, счупва се като ваза и парчета се разхвърчат на всички посоки. Събуди се, облян в пот, и дишаше шумно.
Сутринта се изми набързо и тръгна по-рано за музея. Подмина опашката чакащи да се отвори касата, поздрави ги и влезе в кабинета си на втория етаж. Затвори вратата и въздъхна. Чудото бе променило целия му живот и се улови, че не желаеше то да свърши. Ето, сега щеше да изолира апартамента си, можеше да останат пари и за почивка в Турция, а и децата имаха нужда от нови колелета. Скоро влезе жена, която му сервира сутрешното му кафе и тихомълком се изниза от кабинета. Той сръбна една глътка и разтвори книгата, която беше захвърлил в единия край на бюрото си. Хартията от вестник, с която си отбелязваше, стоеше все между същите страници, до които бе стигнал преди повече от месец.
Пет минути по-късно той я изпусна и се хвана с трепереща ръка за бюрото. Чашата му издрънча и се разля, а малко след това уредникът прескачаше стълбите надолу по две, по три. Той изхвърча от музея, премина през опашката от хора и се втурна към съседната сграда. Изкачи се бързо по стълбите и зачука трескаво по вратата на баба Маря. Никой не му отговори. Уредникът заблъска с юмруци по вратата, колкото му сила държеше. След миг се чу шум от тътрене на крака. Някой започна да отключва вратата. Скоро се показа червеното лице на дебеланата и тя разтвори уста, за да каже нещо. Но уредникът извика:
- Моля ви, нека да вляза. Спешно е – и я избута встрани.
- Аз тъкмо преди малко дойдох, че ще чистя коридора... Ама и то навън едно време, сигурно е десет градуса под нулата – дърдореше тя и оправяше косата си... – Ама вие, какво...
Уредникът беше нахълтал в стаята на баба Маря и стоеше паднал на колене пред едната стена. При всяко издишване от устата му излизаха бели кълба пара. В стаята беше леденостудено. Леглото на баба Маря бе покрито с кафяво одеяло и беше изгладено и сериозно като погребален агент. Дебеланата погледна уредника недоумяващо. В този миг той се обърна. Лицето му беше сивкаво бледно.
- Какво ви е? – рече дебеланата.
Но уредникът не отговори. Надигна се и бавно се запъти към външната врата. Дебеланата продължи да го разпитва, но той излезе, без да й отговори. Мина отново през насъбралата се тълпа и се приближи до пристигащия директор, който очевидно беше в цветущо настроение.
- Какво има, Венелине? Хм, Венелин – това е моят верен приятел и колега, който много уважавам и обичам – обърна се той към тълпата.
- Господин директоре – тежко отвърна Венелин – трябва да говоря с вас.
- Ще говорим, хайде да се качваме нагоре. А на вас – приятно гледане.
Когато влязоха в кабинета на директора, Венелин се срути в един от фотьойлите. Директорът го погледна със съмнение, докато сваляше шубата си и понечи да попита нещо. Но Венелин го изпревари:
- Това с картината не е никакво чудо, да знаете. Стената кондензира влага, тъй като е прилепена за стаята на баба Мара.
- Моля?! Какви ги говориш?
- Така е. Вече проверих. Откакто жената умря, никой не отоплява стаята и затова се кондензира влага от другата страна. Тази сутрин го прочетох в книгата за топлоизолациите. Северна стена, която е отоплявана отвътре, не е изолирана и не е отоплявана от другата страна, може да кондензира много влага, която да потече и по картините. Пише го в смотаната книга, по дяволите!
- Ти... ти... кога го прочете? – взе да се съвзема директора.
- Тази сутрин... Какво ще правим сега? – рече след кратка пауза уредникът.
- Не ни остава нищо друго освен... – лицето на директора светна, внезапно осенено от нова идея и той заприказва бързо – Ще излъжем. Ще платим двоен наем на дебеланата, за да не се нанася в останалия един месец и готово. После взимат изложбата, чудото приключва и всичко се покрива тихомълком. Ние сме гении, Венелине, гении!!!
- Ние сме идиоти, господин директоре – отвърна унило уредникът.
Замисленият план беше изпълнен успешно от директора и уредника. Те се уговориха да запазят всичко в тайна, защото в противен случай обществеността щеше да ги заклейми, а което беше вече съвсем лошо, щеше да поиска парите на хората обратно. Целият им живот щеше да се промени за един час и те решиха, че не могат да си го позволят. Дебеланата получи тлъста сума пари за мълчанието по факта, че апартаментът е нает от служители на музея, без да имат намерение да живеят в него, но така и не разбра за какво им беше в такъв случай. Тази мисъл не я занимава дълго, тъй като, в крайна сметка, за нея беше важно да й бъде платено.
В деня, преди да изнесат картината, директорът и уредника се погрижиха да отоплят стаята на баба Маря с няколко духалки, които вървяха през цялото денонощие. Когато започна изнасянето, директорът се бе погрижил да намали осветлението в залата, защото не знаеше какво може да се очаква, когато се открие стената. Въпреки усилията за отоплянето й, тя не бе напълно изсушена. Но никой не обърна особено внимание. Работниците го отдадоха на това, че стената се е намокрила от течащата вода по картината и така следствието набързо се превърна в причина.
Директорът произнесе тържествена прощална реч пред насъбралото се множество, последвано от бурни ръкопляскания. Когато затвориха вратата на камиона и шофьорът наду клаксон, за да разпъди насъбралата се тълпа, единствените, които изпитаха видимо облекчение от факта, че картината си заминава, бяха уредникът и директора. След няколко минути те насила придобиха сериозно изражение, защото група журналисти тичаха към тях с бележници, фотоапарати и дузина въпроси...

www.podarimiprikazka.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар