Приказка за детска градина

Дворецът на децата

Повечето приказки завършват както нашата ще започне - със сватба, която се случила много много отдавна. Преди хиляда години през девет планини в десета една принцеса се омъжила за принц и те били провъзгласени за цар и царица. Преминали през много трудности, преди да свържат съдбите си, но щом го направили, се заели да умножат щастието си. Родили им се три дъщери и един син – принцесите Илонка, Бояна, Силвия и принц Димитър. Царицата и царят обичали много своите деца и копнеели да се възцари мир по света, така че на никое от децата им да не се налага да води война. Но не знаели как могат да помогнат това да се случи. Обичали своите малки наследници с цялото си сърце и решили да им построят детски дворец. Двореца щели да посещават едни от най-добрите учители на света, които щели да подготвят децата по най-различни езици, да тренират тялото и духа им, да ги забавляват с всевъзможни игри, така че царските деца да растат здрави, умни и щастливи и да управляват с разум и сърце страната си.

Докато царят и царицата наблюдавали как децата им се радват на вече готовия детски дворец, им хрумнала идея. Тъй като никъде по света нямало подобно нещо, те предложили на други царе да позволят на децата си да учат в най-доброто училище на света - тяхното. Не правели това само заради своите наследници, които сега можели да имат за приятели други малки принцове и принцеси. Царят и царицата помнели добре опитите на своите родители и на техните родители да създадат добри отношения с други царства, за да може поданиците им да живеят спокойно и в мир. Те пробвали как ли не – с войни, с преговори, с размяна на заложници, но нищо не се получвало. Може би този път не с друго, а с помощта на децата, щели да успеят да обединят царствата по света.

Изпратили покани по цял свят и каква била радостта им, когато към двореца започнали да прииждат царски синове и дъщери от най-различни държави. Те пребивавали в двореца през повечето време и се връщали у дома през летните месеци. И децата, и родителите били много доволни, толкова, че понякога на мъниците не им се искало да напускат двореца. Там било така весело, научавали любопитни факти за света около себе си и се забавлявали с чуждоезиковите си приятели.

Но ето че не всеки се радвал на детския дворец. Мащехата на една принцеса не можела да има деца. Злата царица се страхувала, че ако принцесата порасне умна и щастлива, тя много бързо ще я измести от трона. А тя крояла планове да унищожи и своя съпруг, за да командва страната си, за да се възцари върху цяла Европа.

Отишла тя при една магьосница, която живеела в тъмна пещера в дълбоки гори. Старата разбърквала вълшебните си отвари, когато мащехата влязла в обиталището й.

-          Какво искаш? – попитала я магьосницата.

-          Ако ти кажа, ще го запазиш ли в тайна?

-          Казвай какво искаш? – вкиснала се магьосницата.

Мащехата паднала на колене, сключила ръце в молитвена поза и произнесла с възможно най-тихия глас, на който е способна:

-          Искам детският дворец да престане да съществува!

Магьосницата не й обърнала внимание за известно време и продължила да бърка вълшебните си отвари. Накрая отвърнала:

-          Ще ти излезе скъпо. Твърде скъпо.

-          Каква е цената? Готова съм да платя всичко! Само да властвам!

-          Значи това е, което всъщност желае сърцето ти – власт.

-          Това е! – завистливата мащеха зацелувала обущата на магьосницата.

-          Махни се! – изсъскала магьосницата. - Мога да те разсея по душите на много хора – частица от злобата ти ще засегне всеки от тях. Всички ще станат част от нещо по-голямо, нещо като царство, което ще се нарече Държава. Само че то няма да се управлява от един човек, а от много подобни един на друг хора, от твоите части, тоест от теб.

-          Но защо е необходимо да усложняваме толкова нещата?

-          Толкова си глупава! – ядосала се магьосницата. – Само ако злобата ти е разсеяна сред много хора, ще постигнеш целите си. Е?

Мащехата надигнала глава, след това станала и погледнала магьосницата в очите. Подала й ръка:

-          Съгласна съм.

Магьосницата обяснила, че ще съсипе двореца, но магията й не може да трае повече от хиляда години. Тогава той ще се появи отново, но в друга форма. В двореца на децата отново щели да се обучават принцеси и принцове, учителите отново щели да бъдат най-отбрани, а Държавата точно като зла мащеха щяла да замразява двореца всеки път, когато й попречи дори след тези хиляда години.

Още преди мащехата да се прибере у дома, вестоносец пристигнал с новината. Царските деца били на разходка, когато гръмотевица ударила двореца и той се сринал до основи. Царят и царицата приели това като знак и решили никога повече да не го построят отново. Те изпратили царските деца обратно при родителите им и всичко приключило.

Хиляда години по-късно

Хиляда години по-късно дворецът на децата все още се намираше на същото място - в една далечна страна – през девет планини в десета. Сега тя се наричаше България и беше една от най-малките страни в Европа. Там Държавата, която често се държеше като мащеха към своите поданици, не влагаше много в обучението на децата. Детските градини, които създаваше, бяха места, които децата не желаеха да посещават. Те учеха, но така и не се научаваха как да бъдат щастливи, те се забавляваха, но така и не се научаваха как да го правят сами. Те бяха наричани принцеси и принцове от родителите си, но нито в детските градини, нито излизайки после оттам продължаваха да се чувстват като такива. Изглежда злото на мащехата се беше разпространило през вековете, доколкото и докъдето може.

И все пак някъде в град София, в квартал Редута, сякаш отникъде, сякаш винаги е била там, където се намираше, се простираше детска градина „Доверие“.

Една жена вътре в нея с много грижа и желание се стараеше да създаде истински дворец на децата. Наричаше се Илонка и се беше отдала изцяло на работата си. Тя общуваше с мъниците така, сякаш се докосваше до нещо много чисто и истинско, нещо, което всеки от нас притежава в себе си, но е изоставил отпреди хиляда години. Илонка се грижеше за децата в детската градина като свои собствени деца, като за своето семейство. Сърцето й й подсказваше какво да прави и тя му се доверяваше, а родителите усещаха това, без да могат да го опишат и се доверяваха на самата нея. Никой не помни откъде точно се появи наименованието на двореца – детска градина „Доверие“, но нямаше друго, което да й подхожда повече. Детското заведение за нея беше семейство – такова, за което да се грижи, такова, което да обича. Искаше й се децата да се научат как да бъдат едновременно принцове и принцеси и едновременно с това съвсем обикновени хора, които обичат живота, всеки ден откриват по частица от себе си, творят и живеят според собствените си разбирания и според това, което ги прави щастливи. Самите й възпитаници също я обичаха. С тази тяхна любов тя се чувстваше богата като истинска царица. А понякога и като нещо повече от цариците, защото ако те притежаваха красиви одежди и огромни дворци, тя трупаше богатството си не върху земята, а в сърцата на другите.

Боянка, или госпожа Бобка, както я наричаха децата, предаваше обичта си по друг начин. Тя знаеше колко е важно те да научат повече, но също знаеше, че да дадеш на едно дете инструмент, без да му покажеш как да го използва, е безсмислено. Тя не им поднасяше знанието на тепсия, тя им показваше как да го употребят, защо и къде биха могли да го сторят. Тя възпитаваше. Дали обичаше децата, защото не можеше да се отдели от детето в себе си? Дали не беше наследила това дете от прародителите си, дали то не надничаше в ъгълчетата на усмивката й? Няма отговор на този въпрос, но ето фактите: за децата тя беше като втора майка.

Мисис Силвия пък ги учеше на английски език, но често се изкушаваше да бъде приятел на децата, защото чувстваше душите им близки. Все едно и те носеха сърца на принцове и принцеси като самата нея, вълнуваха се от игрите, от които тя се вълнуваше, научаваха, както тя самата научаваше, обичаха по същия начин, както тя самата обичаше. Тя искаше те да познават този език, за да може да разговарят и с хора, с които иначе не биха могли, да се свързват, да общуват, да споделят с другите.

Димитър, или бате Митко, обичаше децата по своему, по мъжки. Той искаше те да могат да усетят телата си, да почувстват силата в тях, да дисциплинира мъниците, да ги научи да използват това, което вече имат и което им е предадено от много поколения преди тях. Движението беше неговата философия, то вдъхновяваше ума, то заякваше сърцето, така че да устои на всички зли мащехи, които децата можеха да срещнат по пътя си.

Всички тези учители представляваха съвременния дворец на децата, който не се състоеше от тухли, а само се помещаваше между тях. Вътре, в детска градина „Доверие“, този дворец се извисяваше до високи хоризонти, прекосяваше планини и достигаше до незнайни места.

Но както и преди хиляда години, не всеки се радваше на този дворец. Държавата дълго време създаваше спънки детската градина да процъфтява. Дали приказката щеше да се повтори?

Всичко се случи на тържеството за завършването на една група от деца през 2015 година.

Държавата, която открай време обграждаше детската градина и която беше завладяла много умове на възрастни, надничаше, вселяваше се в различни административни служители и всички те следяха какво се случва вътре. Наблюдаваха скришом как децата танцуват народни танци или как разиграват театър като приказни герои и закопняваха още повече да унищожат тази детска градина. Обявяваха, че заниманията са недостатъчни или че вътре се претоварват децата, изпитваха учителите, опитваха се да направят така, че детската градина да не може да се узакони.

Но дори Държавата накрая се оказа безсилна пред лицето на чистото детско щастие. Тя беше самотна и скучаеше – във всеки човек, който носеше частица от нея. От векове се повтаряше все едно и също и от край време на носителите й им се искаше да настъпи промяна. Всичко първо започна наужким, администраторите повтаряха устрема на учителите, стараеха се да се изявява като самите деца, опитваха се да почувстват обичта им към света. Държавата дълго не си признаваше какво се случва, защото се срамуваше, че именно тази малка детска градина променя самата нея – огромното зло на световете. Но нямаше какво да се направи - неусетно и против волята си всички администратори заобичаха децата и техния дворец.

Да се върнем към тържеството, където се случи всичко. Докато децата изпълняваха своята програма, сплитаха детски ръчици, танцуваха, пееха със звънки гласчета, рецетираха с толкова старание, очите на възрастните се изпълваха със сълзи. Очите и на държавата също заплакаха. Тя намразваше собствената си злина. И когато тържеството вече беше към своя край, държавата вече беше решила. Тя щеше да поправи и другите детски градини по примера на „Доверие“ и така самата тя щеше да почувства частица от обичта на децата. Щеше да създаде един нов, по-хубав свят. Сълзите не спираха да се стичат по многото й лица. Ах! Толкова хиляди години загубено време, в което бе използвала силите си не за да съгражда, а за да разрушава.

Сбогом, зла мащехо! Здравей слънчево щастие! Така ще завърши нашата приказка за една разкаяла се държава, която се оказа безсилна пред детската чистота. Това е приказка за мен и теб, за всички нас, приказка за любовта, приказка за детския дворец в градина „Доверие“, приказка за детския дворец у самите нас.

Кой знае как щеше да се промени страната ни след това тържество. Кой знае дали магьосницата ще допусне злото да сключи нова сделка с нея.

Мили деца от детска градина „Доверие“, вие сте виновниците за това добро дело. Наблюдавайте какво се случва, събирайте фактите, за да ги поднесете на децата на вашите деца, на бъдните поколения. Вие ще измисляте приказката на своето бъдеще, вие ще я разказвате, вие ще променята света към по-добро, както го направихте на последното тържество. Не забравяйте откъде сте започнали, не забравяйте своя малък, но тъй важен дворец на децата. Той ще ви е най-скъп, когато тъгувате и когато празнувате, когато ви е най-трудно, когато обичате, когато остарявате, когато се прощавате с предишните си светове. Той ще ви дава сили да продължавате по пътя, по който ще поемете. На добър час, принцове и принцеси! 

Подари ми приказка

Диана Петрова

Приказка за двама души, за които не може да се напише приказка

Мирела и Лазар, Лазар и Мирела

Аз съм онази, която пише истории за сватби за не повече от два часа. Но в продължение на две седмици не мога да се справя с една поръчка, което е прецедент в историята ми на писател. Клиентът е възможно най-трудният в света – клиентът, това съм аз.

Поръчала съм си да пиша за сватбата на добра приятелка – едно момиче, което беше всеки ден до мен от момента, в който се запознахме. Мирела е способна да поплаче за твоята загуба, преди сълзите да са се отронили от собствените ти очи. Тя ще ти се обажда всеки ден, за да ти говори глупости, докато оздравееш – нищо, че самата тя може да е по-болна от теб. Тя ще запази тайната ти, особено ако тази тайна е в разрез с убежденията й. Ще прости и през цялото време ще повтаря как не може да прощава. Ще действа непоколебимо, преди да ти е изпилила нервите с колебанията си. Ще се държи мъжки, без нито за миг да престава да изглежда като жена.

Тя не е красива като принцеса, не се омъжва за принц и няма да живее в дворец. Но ако съществува наръчник за принцеси, тя ще присъства на всяка страница от него. Мирела ще показва как тиквата се превръща във фиат пунто, как се ходи на бал с три лева в иначе грижливо избираното безумно скъпо портмоне, как мъжете се преобразяват в принцове, щом поседят край нея, и как всичко това е възможно да се случи и за една нощ. Мирела не е чела книги от дете (най-много списание Гео) и не знае, че носи сърце на принцеса, макар то далеч да не се захранва със синя кръв.

Мирела е принцеса по наръчник. Мирела трябва да се изучава в училищата за принцеси.

За Лазар не могат да се кажат много от нещата за Мирела. Той не просто изглежда като принц, а се държи като такъв. Все едно се е родил в друго време. Възможно е хората да не разбират това и да го смятат за глупав, но ще му се радват като на минзухар, поникнал в снега.

Много кандидатки, все още не вярват, че той наистина съществува, в израз на заслепение му обещават дворците си. Лазар обаче е достатъчно смел, за да преследва своята принцеса цяла година и то във века на едноседмичната любов. Той знае, че по-силен е мъжът, който си позволява да прояви тази слабост. Знае и че по-богат е този, който избира да е по-щастлив пред това да е по-харесван. Жените няма да спрат да се прехласват по него, защото им напомня на първия мъж на света, малко след като е пожелал своята Ева. Въпреки това той успя да не се възгордее. Лазар е принц по рождение. Той е майстор по живот, без някога да е изучавал предмета си.

Не е практично да се откажеш от всички илюзии за любов и точно тогава тя да се случи пред очите ти. Не е логично приказните герои да са хора, които познаваш. Мирела и Лазар. Лазар и Мирела. Малки учители за своето време. Деца, които учат на любов, на това как се живее.

Честито на вас и на целия свят, който още не вярва че сте по-приказни от измислените.

Честито и на мен. За първи път се провалих да измисля вълшебна история за сватба. Но това не ме натъжава, защото днес съм свидетел на чудо. Приказката и героите в нея стоят пред мен наистина.

Подари ми приказка

Диана Петрова

Шофьор на мечтите - приказка за един мъж, чиято мечта е да не спира да мечтае

Шофьор към мечтите

Феята на любовните предложения  откровено скучаеше. Налагаше й се да присъства на всяко предложение за женитба по земята и то на няколко едновременно с едничката цел да помага с каквото може. Но скуката понякога бе невъобразима – сърца, пръстен, пейка пред красива гледка.

Човеците, с които работеше, не подозираха за нейното съществуване, както нехаеха за всичко останало. Такова беше положението и с Николай, който в средата на октомври падна на колене пред Ангелина и поиска ръката й. Направи го импулсивно, макар да го беше обмислял дълго време. Случи се, докато тя подсушаваше косата си със сушоар. Николай я беше наблюдавал в продължение на няколко минути - така красива и тъй свидна на сърцето му – жената, която искаше да нарече своя.

Феята на предложенията хареса много спонтанността на Николай. Да й предложи, докато тя подсушава косата си. Ето това никой не беше правил където й да е. Тя реши, че Николай заслужава специална награда за това, че успя да поразсее скуката й, вмъкна се в последните струи на сушоара, преди Ангелина да го изключи и да даде отговора си, и щом последната въздушна струя достигна лицето му, вълшебството на феята се разля по него.

Трябва да бе изминало много кратко време, преди той да се озове на съвсем друго място. Намираше се в дворцова зала и като погледнеше нагоре вместо таван виждаше вътрешността на висока кула, докъдето му стига погледът. В средата на залата се простираше огромна тенис маса. Николай чу кънтящи стъпки, които се приближаваха. Пред него се озоваха куп деца, а зад тях се извисяваше гигант, който се наведе за да го поздрави.

- -          Приятно ми е. Аз съм най-голямата ти мечта – рече великанът.

-  -         Ама... какво...

-          Ние сме по-малките ти мечти – гръмнаха в хор децата.

-    -       Това е някаква зле скроена шега...

Но странните гости в залата не му обърнаха внимание. Великанът се изправи безмълвно от едната страна на тенис масата, а децата застанаха от другата и започнаха да играят. Играха часове наред, играха в продължение на дни, а Николай нямаше какво друго да прави, освен да ги наблюдава. Той се бореше със себе си да зададе въпрос и някак смътно осъзнаваше, че докато не го направи, нищо няма да се промени. Странните участници в този абсурд ще продължат да играят до безкрай. Опита се да си припомни някои от стъпките към постигането на успех в непозната ситуация – беше чел такава литература. Но не се сещаше за нищо, което да му свърши работа. Никъде не излагаха напътствия за това какво да правиш, ако феята на предложенията ти спретне подобна игра. И изведнъж в левия край на лявото му око просветна тънък проблясък точно върху черната точица, която имаше отдавна. Навън видимо притъмня. Николай най-сетне беше готов да зададе въпроса си.

-      -     Какво трябва да значи всичко това?

Играчите спряха изведнъж и се загледаха в него.

-         -  Хора ли сте изобщо? – отекна разстроеният му глас в залата.

Отново никакъв отговор.

-          - Играете на тенис, на някакъв абсурден, измислен тенис тук. По-голяма мечта, по-малки мечти... – и докато нареждаше с ироничен тон, изведнъж му хрумна какво би трябвало да значи всичко това.

Не са хора, разбира се, започна да си мисли той. Всичко това е толкова измислено, че няма начин да не се случва единствено в ума му. А умът му... да видим... се опитваше да се справи с една безкрайна игра на тенис между... между най-голямата му мечта и куп по-малки. Но защо беше необходимо?

Великанът и децата отново се заловиха да играят тенис. Слънцето се разля навред и всичко сякаш се върна към началото. Николай обаче не ги виждаше. Сега той трескаво търсеше отговора. Искаше му се да се върне обратно при любимата си, далеч от тук. Мислите му просто се плъзнаха към Ангелина, която го очакваше някъде там, отвъд ума му. Разветите коси от сушоара, прекрасните й нежни ръце с меката кожа, която го привличаше неустоимо, с топлината, която тази жена внасяше в тялото, в душата и в живота му. И тогава той изведнъж осъзна всичко.

Ами да! Дворецът представляваше  неговия страх, който го държеше тук при тази маса. Умът му се опитваше да се справи с желанието му никога да не спира да мечтае и беше измислил тази игра, в която той щеше да не спира или ако има твърде голяма, твърде недостижима мечта, какъвто е великанът, или множество по-малки, които да обземат цялото му време, докато ги осъществи.

Но в окото му отново проблесна познатата искра и отново всичко притъмня. Това тук не беше решението, защото нищо не можеше да му даде свободата, от която се нуждаеха мечтите. Да лети, да преминава от едно желание към друго, да бъде, да обича.

С кристалната яснота на ума си, онзи, с който ръководеше отдела по човешки ресурси в УНСС, Николай заключи, че докато седеше в двореца на собствената си логика, той никога нямаше да продължава да мечтае.

Внезапно чу шум, шум, подобен на онзи от сушоара, покривът на сградата се разтвори, кулата се разпадна и оттам, развяла буйно коса, огряна от блесналото слънце, към него се понесе Ангелина. Тя взе нежно ръката му и го изведе извън двореца към синьото небе, към птиците, към необятната шир.     

Николай можеше да вижда толкова далеч, че му се завиваше свят. Пред него се ширеше цялата планета. Усещаше с всяка частица от тялото си, че може да отиде, където си поиска, да направи каквото пожелае. Единствено любовта й го освобождаваше от хладната логика на собствения му ум, от двореца на страха, от безумната самота на вечната тенис игра между големината на собствените му мечти. Тя го даряваше със свободата да лети не само към тях, а независимо от тях. Николай се усмихна и притвори очи. В ъгъла на лявото му око проблесна сълза. Мъжка сълза на щастието.

Тук той чу отново звука на сушоара, който изгасваше.

-          Да – отговори тихо тя. – Ще се омъжа за теб.

Николай скочи, обзет от внезапен необясним порив. Притисна я в ръцете си и я целува дълго – тя, неговия освободител, тя, неговия шофьор към мечтите, тя, неговата любов.

Феята беше доволна от развитието на нещата, но накрая леко се озадачи. Любовното предложение заприличваше на всички останали - целуват се, прегръщат се и това е. Истинска скука. Беше време да тръгва. Сушоарът отдавна беше изгаснал, прозорецът беше затворен, но докато Николай и Ангелина се държаха в ръце, усетиха едва доловим полъх. Феята ги галеше по челата с невидимите си ръце, преди завинаги да излезе от живота им.

Подари ми приказка

Диана Петрова

Приказка за годишнина от сватба

Усмивката на Татяна

Далеч в дълбините на Сакар планина в дълбока пещера, необитавана от години, живееше мързелива стара магьосница. Тя обичаше да се занимава с архивиране на човешки истории и правеше това по двайсет часа на ден. Беше се превърнала в легенда, в която някои вярваха, а други – не съвсем. Според преданието, за да се включи в световните работи, трябваше да се случи нещо наистина изключително.

По същото време в Националната компания за стратегически инфраструктурни проекти беше внесен нов план за строеж на магистрала номер 13, който да разделя природния парк „Сакар планина“ на две. През годините бяха извършвани много проучвания относно проектирането на магистрален път до Северозападна Турция, който щеше да създаде условия за засилено сътрудничество между страните на Балканите и поощряване на туризма в тези райони. Всички имаха изгода този строеж да се състои – работници, политици, европейци и балканци.

Единствено планината страдаше. Тя не желаеше никой да я посещава или разкопава. Не искаше да тъпчат тревите й, да нарушават тишината й, да мърсят водите й, да строят по повърхността й. Щом разбра за проекта, магьосницата реши, че ще направи всичко по силите си да провали строителството.

Мобилизира силите си и пусна армия от къртици да разкопаят района. После наводни мястото и дори симулира земетресение, за да уплаши работниците. Но нищо не помагаше. Те изливаха новия път метър по метър и все повече се приближаваха към планината. Магьосницата се ядосваше на неуспехите си и реши, че трябва да подходи по-хитро.

Докато скрита под невидимата си мантия, тя оглеждаше построеното, на мястото пристигна автомобил. От него слезе омайно красива жена с топли кафеви очи – топли като слънцето, което нагряваше камъните пред пещерата й. Имаше нещо в нея, нещо, заради което магьосницата веднага й се довери. Жената разговаря с няколко души и след като очевидно беше свършила работата си, се запъти обратно към колата.

Магьосницата не се поколеба. Върна се у дома и разрови архивите си. Благодарение на старателната подредба, съумя бързо да открие, че жената се наричаше Татяна и имаше прекрасно четиричленно семейство. Тя беше човекът, заключи магьосницата, който притежаваше силата да спре пагубния строеж.

Оставаше да се действа. Магьосницата повреди автомобила на Татяна и прегради пътя за други минаващи. Така нямаше да има кой да й помогне. Татяна излезе от колата и стъпи на недостроената магистрала. В този миг магьосницата я грабна и я отвлече вдън Сакар планина. Там тя омагьоса ушите й и докато уплашената Татяна усети какво се случва, вече можеше да чува вайканията на планината.

-       Ох, леле! Сега ще разсекат тялото ми на две.

-       Как да го разсекат? – попита с треперещ глас Татяна, която още не можеше да повярва, че чува самата планина да говори.

-       С магистралата! Олеле, а дечицата ми! Милите ми деца! Ще ги отровят!

-       Как ще ги отровят? – стресна се Татяна.

-       Ще разкашлят сина ми – Планинския въздух. Ще отровят с боклуците си дъщеря ми – Планинската река. Ще разплачат бебетата ми – горските дървета, ще уплашат животните ми. Ах, леле!

Магьосницата едва издържаше на досадното оплакване и реши, че и на Татяна й е дошло в повече. Затова отмени магията си и Татяна спря да чува планината.

Старата премина към втора точка от плана си. Тя пусна жената да се лее като водата, да търси и намира пролуки между камъните в гората. След това изсипа контейнер с боклуци по средата на реката и водата трябваше да ги заобикаля през цялото време.

Щом магьосницата се насити на ефекта от номера си, тя отмени и тази магия и направи друга – дари Татяна със способността да диша като листата. Върна я обратно при автомобила й, сама седна зад волана и запали мотора на колата. Татяна вдиша от въздуха и се разкашля така, че едва успя да спре. Магьосницата се побоя да не би да я задави и отмени и тази магия.

Старата не продума нищо. Слезе от колата и направи знак на жената да тръгва. Все още твърде изплашена, Татяна седна на шофьорското място и погледна през прозореца.

Магьосницата й се усмихна. После без да се бави, отново се покри под невидимото си наметало.

По пътя към дома Татяна не можеше да забрави нито оплакванията на планината, нито мъчението на реката, нито кашлицата на гората. Но най-много от всичко пред нея изникваше усмивката на магьосницата, която й напомняше на нещо твърде познато, нещо много близко до самата нея. Ами да! Тази усмивка тя често виждаше в огледалото, тази усмивка беше наследил малкият й син – Калоян, нея тя даряваше на прекрасната си дъщеричка – Калина. Тази усмивка издаде отговора й, преди да го е произнесла, когато съпругът й предложи да се омъжи за него пред бялата църква на остров Скиатос. И не на последно място, с тази усмивка бе отговорила на мъжа си, когато той я видя за първи път след второто й раждане.

Днес, пет години след като проектът за магистрала 13 не бе подписан и изпълнен от българска страна благодарение на една красива жена с добро сърце, тя същата, Татяна, прави годишнина от сватбата си с Бисер. Никой не знае как е разрешила всички препятствия по пътя си с такава лекота, че да не стане ясно кой стои зад цялата работа. Но и никой вече не се интересува.

Татяна си остава мила и спокойна съпруга, майка и жена. Тя още не е признала пред себе си, че усмивката й може да прави чудеса за дърветата, за реката, за планината и за провала на проекта „Магистрала 13“.

Ако попитате съпруга й – и той няма да признае много. Ще ви посочи децата си, ще целуне жена си и ще ви погледне. Тогава ще видите сами в очите на този мъж, който само едно може да направи щастлив. Там в зениците му грее най-вълшебната усмивка на света, усмивката, която носи живот, която преодолява и помирява, усмивката на най-прекрасната жена за него, усмивката на Татяна. 

Подари ми приказка

Диана Петрова

Ревю на филм "Breaking Bad" от 14-годишния Петър Петров

В началото на април 14-годишният ми син, Петър, официално ме надмина по писателстване и по английски език! Слизам от трона официално!
Горда съм с това момче - по-умно е от много пораснали, а, както се вижда, владее освен английски език, и перото. Вижте само какво ревю на филм е написал. :)))

Автор: ПЕТЪР ГЕОРГИЕВ ПЕТРОВ
Breaking Bad
Breaking Bad in my opinion, the best TV series I’ve ever seen. Having been nominated for multiple Emmy awards such as the ones for best plot or best acting with the tremendous work put in it by both actors and the directors, it has slowly risen to the big screen until it broke all the rules in American television and became a blockbuster. Some of the best things about it is the brilliantly created plot which is a well done mixture of drama, epic tragedy, thriller, action and even comedy, the ubelievable acting and the shocking similarities, even in the smallest details, with reality.
The story goes about a chemistry teacher in a small town not very far from the Mexican desert, who is desperately trying to inspire his uninterested students about his subject and with a hard social situation. He is struggling to ensure not only his survival, but the survival of his family which consists of his wife, who is carrying an upcoming baby and his 15 year old son with cerebral paralysis, when the shocking news that he has terminal lung cancer is delivered to him.
In order not to leave his family in a hard financial situation he makes the critical decision to team up with one of his junkie farmer students and start using his own incredible skill in chemistry to cook crystal mentamphetamine. Having to lie to every single person around him, having to manipulate, having to kill people so as to remain in the criminal world, he slowly turns from an unexperienced and cowardly criminal to a monster. Will he fulfill his once wasted potential, will he be able to achieve harmony with his actions? Will he ensure salvation for his family and leave a worthy memory of his character behind? It’s up to you to find out.
Although this masterpiece may not be appropriate for all audiences I’d recommend it to everybody because as far as I know of all, this TV show succeeds best in delivering an experience, filled with an extraordinary and gripping story, which, from my point of view, never gets dull or tedious, has lots of fascinatingly well-done, nail-biting moments and a healthy sense of black humor.



The teacher: Peter, this is a fantastic piece of writing. You have done a brilliant job.

Стихотворение за рожден ден :)

Бележка

Тя е нежна, мила, закачлива,

Тя е сигурна и тя е дива,

Тя е мое глупаво създание

Свети от далечно разстояние.

Иде чак от Източна България

С полет право до компютър във Бавария,

Тя е дар за ден рожден,

Пратена за теб от мен,

Тя е дълго мислена бележка

трита и преправяна със гума,

В нея вече няма нито грешка,

Тя съдържа кратка и по-дълга дума.

Ето моят дар мъничък,

Дано с него да те сгрея,

Отвори бележката самичък,

Прочети: „Обичам те“ на нея!

www.podarimiprikazka.com

Германска приказка - поръчка за рожден ден

Германска приказка

Немците обичат приказки. Каквото и да стане, то все едно не е станало, ако няма кой да разкаже приказка за него. Може да е нещо адски отегчително като седем стари животни, дето се опитват да придадат смисъл на живота си, катерейки се един по друг, или глупаво момиче с червена шапка, което отива при баба си. Е какво му е интересното на това? Тайната е проста. В Германия не се случва нищо интересно. Това е. Ако се случваха неща като сърфиране по топли южняшки вълни, пътешествия в космоса или срещи с извънземни – мислите ли дали някой щеше да има време да разправя за тях? Щеше да ги живее!

Така в една крайно отегчителна немска нощ, Емил стоеше пред компютъра си. Българин по душа и произход, той беше заминал в тази чужда държава само за да изкара пари. Немският му браузър упорито го заставяше да изписва сайтовете на немски – страшно труден, крайно неблагозвучен и опак език.

-          И какво сега, ще учим немски, а? – произнесе на глас Емил, докато се чудеше дали да се ядоса или да вземе просто да си легне.

-          Еми ще учим – отговори Браузърът на чист немски.

В първия момент на Емил му се стори, че му се причува. Може би беше изморен и отдавна беше време за лягане.

-          Не ти се причува – повтори Браузърът, който, като всеки средностатистически германец, вярваше дълбоко и неотменно в изключителността на всичко немско.

Емил отново се огледа. Беше ли възможно да полудява от скука?

-          Не полудяваш. Просто всеки трябва да знае немски.

Емил провери компютъра си. Позачекна някои от кабелите. Това вероятно беше глупава немска шега, която може да е спретнал някой от приятелите му. Но кой имаше ключ за квартирата му?

-           Питаш се защо говоря. Питаш се кой съм аз. Питаш се дали си луд. Питаш се... а аз отговарям.

Настъпи мълчание, а мониторът не изобразяваше лице, както се стори, че е удачно на Емил. Ако човек полудява, то би трябвало да вижда и лицето на нещото, което говори. Поне така се случва в американските филми. За съжаление, филмът очевидно беше немски.

-          И... какво отговаряш? – заекна Емил, чийто нервни клетки бяха принудени да допуснат по принуда предположението, че е възможно браузърът да не е браузър, а по немски високотехнологичен виртуален робот.

-          Тръгвай с мен – рече Браузърът, който сега вече беше разчел и колебанието на своя събеседник в това дали самият той е робот, което беше крайно обидно за един Браузър и доста по-просто и гениално устроената му структура. Подобно отношение от човек, от чужденец в собствената му държава – това беше недопустимо!

Емил не разбра как точно се получи така, че той вече пътуваше по силно осветените пътища на програмния код. Дълго време по пътя не се случи нищо особено. Светлини, цифри, някои от които наредени по крайно усложнен програмен път – заобикалят, заобикалят, а то може доста по-бързо да се стигне до целта. Ама пусти немци, нали трябва да усложнят нещата! На всичко отгоре – грешно, негрешно, късо или дълго, все идеално подредено! Изглежда по-скучно от това да си в Германия, беше единствено да си в програмния код на немски програмист и то със събеседник – толкова скучен, колкото може да е само един браузър.

След като тези философски размисли дойдоха в повече на Емил, той реши на този етап да не мисли повече върху факта, че му се случва нещо абсурдно. Затова прецени, че е по-добре да се разсее, като се опита да заговори браузъра – сега вече с лице, ръце и крака – навярно за да не му става неудобно, че си говори с машина. Немецът, казвам ви, мисли за всичко.

Както и да е. След дълго мълчаливо пътуване двамата познайници най-сетне стигнаха до това, което изглеждаше като крайната им цел. Слънчева къща на няколко етажа край брега на океан.

-          Къде сме?

Браузърът заряза антиинтернет гевреците си и посочи пътя на Емил. Нашият герой се поколеба дали да премине през осветения праг, но после като размисли – какво друго можеше да стори. Да се върне сам по кодираните пътища, които нито познаваше, нито харесваше. По тях нямаше забележителности, беше прекалено осветено и всичко отново щеше да изглежда толкова абсурдно, че да напомня всеки един миг на Емил, че може би полудява. Затова, без да се колебае повече, Емил прекрачи през прага.

С високи светли прозорци, с техника във всеки ъгъл, с няколко тоалетни, с високи тавани, с дълъг удобен диван за сядане, с големи телевизори, с кътчета за отдих, с голяма тъмна спалня – това беше къщата мечта за него. На двора играеха две деца, които му се сториха толкова познати, сякаш ги беше познавал цял живот, сякаш бяха негови собствени. Емил инстинктивно се огледа за жена, но не видя такава.

-          Но това е... това е... предполагам сънувам.

-          Повечето мъже, на които им предстои да бъдат обичани толкова силно от жена, която се намира на стотици километри, се държат точно като теб. Първо, не знаят немски на необходимото отлично ниво, второ, и крайно неприятно, постоянно мислят, че сънуват, трето, на никой дори за миг не му хрумва, че пътешествието, което извършват с моя помощ, се осъществява в собствения им ум. Понякога се чудя дали целият свят не е просто свят, пълен с глупци, които на всичко отгоре не говорят немски перфектно!

-          Чакай, чакай малко. Какво казваш всъщност – че пътувам в собствения си ум и това се случва наистина! – сега Емил се беше развълнувал не на шега. Не всеки ден се случваше на човек, който е толкова амбициозен, който работи и се старае да постигне мечтите си, да се среща със странно човешко изобретение или каквото и да представляваше този говорещ браузър.

-          Ох – Браузърът се протегна към антиинтернет гевреците си и ги сложи върху очите си, като с това действие искаше да покаже на Емил, че е страшно разочарован от липсата на досетливост у новия си познайник. – Казвам какво да направиш, само защото съм задължен по повелите на шефката.

-          Коя е шефката?

-          Името й е малко абстрактно – започна Браузърът и скоро гласът му вече не добиваше онзи отегчителен оттенък, какъвто притежаваше през целия път. Той продължи след кратка пауза,: - но тя е тази, която задвижва повечето неща в света. Спори се каква е по националност. Аз разбира се, упорито вярвам, че тя е немкиня, просто защото изпълненията й в крайна сметка са великолепни. Това е същество, способно да се пребори с безсмислието в живота на всеки човек.

-          Как се нарича?

-          Не мога да ти кажа.

-          Вярно, че не можеш. Та ти си просто един браузър, който изпълнява заповеди! – опита се да го предизвика Емил, който смяташе, че колкото повече информация научи, толкова по-голям шанс има да се измъкне от тази история.

-          Да преминем към същината на въпроса – не се поддаде браузърът. - Намираме се в твоя мечта, където липсват някои елементи. От теб се иска да намериш пътя до реалността обратно сам, ако разбира се пожелаеш. Има само едно нещо, което може да те върне. Слушай внимателно – то е причината да те доведем тук, то ще бъде и поводът да не останеш заклещен в мечтата си.

-          Заклещен?! Та повечето хора биха се радвали да се заклещят в някоя мечта, ако ще и с липсващи елементи.

-          Ще видим. Не сме се събрали тук да си чатим. Имам да ти казвам още само нещо и си тръгвам.

-          Тръгваш?!

-          Да. Такова е нареждането. Трябва сам да разбереш какво липсва в тази мечта. Тогава ще получиш възможност да се измъкнеш.

-          Ама... Да разбера сам... и какво ако не искам да си ида оттук? – отговори Емил и хвърли поглед отново навън, където децата сега се пръскаха с маркучи с топла вода, кискаха се и се въргаляха по тревата.

Браузърът не отговори. Емил се обърна към него, но той вече беше изчезнал. Ами сега? Какво да прави? Защо му трябваше да тръгва за насам? Да се измъква ли, да не се ли измъква? За кратко изпадна в паника, но после намисли, че преди да вземе решение, е най-добре да се разходи по плажа, да си почине, да позяпа хлапетата, да разгледа къщата, а защо не и да подремне. За никъде не бързаше, можеше спокойно да размишлява над бъдещите си действия. Така или иначе не се очакваше да направи кой знае какво.

Но както се случва обикновено в немските приказки, по този начин бързо се изплъзват че една, че две, че три години. Емил все не се насищаше на океана, на къщата на мечтите си. Къде сега да се връща обратно. Тук имаше всичко... почти всичко.

Не му отне много време преди да разбере, че онова, което най-много му липсва, е жена. Това изглежда не е сложна операция дори за човек, който не е немец. Но предвид всички останали облаги, защо да не си поседи още и още и още.

И все пак скучаеше. Децата в къщата не порастваха, къщата не се намърсяваше, слънцето не спираше да пече – всичко беше идеално и като такова, то все повече му се струваше непоносимо.

Тук ще направя отклонение, за да вметна, за горкия читател, който най-вероятно никога не е живял в приказка, няма намерение да живее на такова място и дори да има намерение, няма да има щастието да го стори. Да се живее в приказка често съвсем не е приятно. Може да те изядат, да ти извадят очите, може да те оженят за принц поради липса на други желаещи, може да превърнат чисто новото ти беемве в тиква и най-сетне... може да не успееш да живееш другояче освен щастливо до края на дните си. Това в света на немския Браузър се явява като много добър бизнес, но от философска гледна точка, каквато безспорно притежават повечето немци, това също така е предмет на безмерна скука. Безмерната скука пък по пътя на логическото умозаключение неизменно води до тихо отчаяние или което е още по-вероятно - до ужас.

Така и за нашия нищо неподозиращ за мечтата си, осъществена по немски, Емил, лека полека, тя се превърна в ад. Децата го дразнеха, тишината го уморяваше, чистотата в къщата го потискаше. Нищо различно не се случваше.

Едва тук ще сложим началото на неговата приказка – или казано по-иначе, на приказката на неговия живот.

Той реши да прибегне до Интернет, който се намираше посипан по всеки виртуален път, започващ от края на градината му. Трябваше да се разсее, да поговори с някого, да види какво става по света. Направи си акаунт във фейсбук и там се запозна с жена. Жена от България. Жена от реалността. Абе жена.

Пишеха си в продължение на часове, в някои дни не можеха да се откъснат един от друг.  И вече нямаше значение, че Емил се намира в своята супернова, суперчиста къща. Нямаше значение, че има семейство, което сякаш не порастваше и също така изглеждаше толкова истинско именно защото на моменти страшно много го дразнеше.

Един ден Емил реши. Той щеше да тръгне по безкрайните светли виртуални пътеки обратно към дома. Щеше да изостави никога непорастващите деца, щеше да зареже рая си. Можеше да не стигне далеч, можеше никога да не се прибере, но след като има щастието или нещастието да срещне нея, той вече не можеше да живее същия живот.

Малко преди да тръгне по своя път, той все пак реши да остави послание до немския Браузър. Току-виж тъпата машина се зарадвала на окаяното му решение сам да напусне мечтата си – нещо, което програмата чисто по немски беше изчислила с точност. Съобщението той изписа на странен език, вероятно по-древен от немския, който браузърът едва ли щеше да разчете без помощта на подходящ протокол и гугъл преводач с кирилица.

То гласеше следното: „Човек и добре да живее, се жени.“

И така. Близо сме. Никой все още не знае как завършва тази немска приказка с главен български герой. Но ето ги фактите. В мечтаната къща живеят сам сами две непорастващи деца. Немски браузър в дълбините на немското интернет пространство се върти от яд в опитите си да разшифрова посланието на един чужденец. Емил пътува към своята любима по светлите пътища на програмния код. Мечта с липсващи елементи страда за своята несъвършеност. Българка, която обича скитащ мъж далеч от страната си, му изпраща приказка, която ще го пресрещне по светлия път на програмния код.

Животът е кратък и неговата шефка, която също така е шеф и на браузъра, на мечтите, на пътищата и всичко, което се движи по тях, се нарича „Любов“. Така завършват само немските приказки.

Но аз ще добавя и своя послеслов. Немците обичат приказки. Каквото и да стане, то все едно не е станало, ако няма кой да разкаже приказка за него. Може да е нещо адски отегчително като любовта на една българка към един българин, заминал в Германия, за да търси успеха си. Е, какво му е интересното на това? Тайната е проста. Дори в тази студена страна любовта на двама чужденци може да сгрее и нашите сърца.

Честит рожден ден, любими!

www.podarimiprikazka.com