Заклинанието на Проксенитис - от кумове за младоженци

В далечна атинска пещера по морското крайбрежие живееше гръцката магьосница Проксенитис. Дълго време тя не излизаше от пещерата и кроеше магии за любов. Веднъж обаче й стана изключително студено и тя реши да отиде на плаж. Преобрази се в млада красива атинянка, надяна банския си костюм и се изтегна на плажа.

Този път там имаше много летуващи, а сред летуващите - чужденци. Точно до нейната хавлия се настаниха двама българи. И двамата имаха татуировки по тялото си и разговаряха шумно. Проксенитис не разбираше езика им, но можеше да отгатне, че се бяха запознали скоро. Мъжът не вдигаше поглед от пищния бюст на жената и за да може да я наблюдава по-спокойно, си беше сложил слънчеви очила. Тя се усмихваше и го подканваше да влязат във водата.

Мъжът се съгласи, хукнаха към морето и без да искат пръснаха пясък в очите на Проксенитис. Ситните песъчинки по плажа полепнаха по очите й и те така я заболяха, че тя изтича до брега да ги наплиска с вода. Докато хвърляше вода по лицето си, тя изрече едно от заклинанията си на гръцки: „Нека всеки от двамата прекара в самота, докато аз реша, преди да открие най-важното в живота си!“ Веднага щом изми очите си, Проксенитис побърза да се прибере обратно в пещерата.

Измина време оттогава. Камен и Силвия вече имаха сериозна връзка помежду си и се бяха върнали в град Ямбол. Той започна да работи като автомонтьор и скоро в сервиза му докараха повредена кола, която не палеше. След като й направи преглед, установи, че дизеловият горивен филтър беше запушен. Вътре имаше нещо, увито в алуминиево фолио. Извади го и го разтвори. Беше лист хартия, върху който пишеше следното:

„Изяж свинските уши върху капака на колата. После се качи на въртолета.“

Камен се изправи и се огледа, за да види кой си правеше неуместни шеги с него. Трябва да беше някой, който добре знаеше, че не обича да яде такова нещо, нито да се вози във въздуха. Вместо това обаче съзря две прясно изпечени свински уши върху капака на колата. Огледа се отново, този път малко уплашено. Изведнъж чу гръмовен тътен. Задуха вятър, захвърчаха найлонови пликчета, хартии и опаковки. Камен излезе, като предпазваше лицето си. Не беше за вярване, но на поляната пред автосервиза паркираше въртолет.

Първата мисъл на Камен бе да избяга. Но колкото и да се опитваше да хукне в посока към централната улица, краката му не тръгваха натам. Сякаш някой контролираше тялото му. Той се върна до капака на колата, ръката му взе ушите и ги натъпка в устата му. Гърлото му ги преглътна. След това краката му го заведоха обратно до въртолета и го качиха вътре. Струваше му се, че целият трепери, но нито ръцете, нито краката му не помръдваха. След като въртолетът се издигна на определена височина, му се стори, че не бе толкова страшно и даже се възгордя, че най-сетне бе преодолял страха си от пътуването. По-страшното сега беше къде отиваше и защо нямаше контрол върху тялото си. Попътуваха известно време, а после въртолетът закръжи към земята и се приземи насред голо поле, с огромна зала в средата. Над пищната врата в предната част висеше надпис: „Ритуална зала“.

Не! В никакъв случай не! Ако трябваше, щеше да прекара дни и нощи отпред, но нямаше сила, която да го накара да се ожени, и то за кой знае коя. Изминаха дни, изминаха нощи, в които той стоеше отпред, без да може да помръдне. Най-странното беше, че Камен не ожадняваше и не огладняваше. Просто стоеше пред залата. На няколко пъти пробва да направи стъпки встрани, но не се получи. Можеше да върви само напред – към входа на залата.

По времето, когато въртолетът дойде да вземе Камен, Силвия мереше дрехи в един от любимите си молове в града. Когато влезе в съблекалнята, тя закачи новата рокля, която беше избрала, и погледна в огледалото. На него висеше масивна стара дръжка. Тя я натисна надолу и ето че огледалото се отвори като врата. Силвия се огледа и се зачуди дали да премине от другата страна. Сигурно вътре имаше тайнствени складове с невероятни модели, които можеше да разгледа и премери. Не се колеба дълго.

Щом влезе, вратата зад нея се затвори и за миг тя се озова в тъмното. След това от всички посоки заструи светлина. Пред нея се извиваше прашен селски път, който водеше до отдалечена къща насред поляна. Тя тръгна по пътя и стигна до къщата. Там нямаше никой и Силвия започна да разглежда стаите, като търсеше жив човек. Всичко там беше много добре уредено, чисто и тихо. Имаше храна и вода. Този ден тя търси до късно вечерта пътя наобратно, но не го намери. Върна се, оплака се сама на себе си, тъй като нямаше друг, с когото да сподели, и легна да спи. Изминаха дни. Тя всеки ден си правеше малки походи в различни посоки, за да търси обратния път към мола. Но се прибираше изморена и омърлушена в къщата, без да смее да продължи повече, отколкото силите й ще позволят, така че да й останат за връщане към къщата.

Веднъж тя се запъти в неизследвана посока, докато не видя стрелки. Тръгна след стрелките и се озова на обширна поляна, пред която пишеше „Ритуална зала.“ Там отново нямаше никой и това сякаш я съсипа. Всички стари мечти и въжделения избликнаха от очите й в некотролируем плач. Колко ли пъти беше мечтала да се види в сватбена рокля, да се омъжи за Камен, а вече толкова дълго живееше сама. И нямаше надежда да се върне при него. Никаква надежда.

В този миг обаче Проксенитис се събуждаше в пещерата си. Днес се беше наспала добре, а и последните й магии за сватосване се бяха изпълнили, без ни най-малка пречка. Тя разтвори лаптопа си и погледна магьосническия си календар. Прегледа раздела с магиите, които още се изпълняваха. Там имаше само една. Проксенитис се усмихна и изрече заклинание.

В миг се случи чудо. Далеч далеч от пещерата, там където ритуалната зала разделяше Камен и Силвия, се завихри фъртуна. Издигна постройката във въздуха и я погълна, така че тя изчезна. От двете й страни останаха Камен и Силвия. Те не можеха да повярват, че се виждаха след толкова време, страхуваха се как ли се бяха променили, дали щяха да се докосват и да разговарят както преди. Кой знае какво бяха преживели, докато бяха разделени.

Приближиха се един до друг. Камен протегна ръка към Силвия и я докосна. После притегли момичето си към себе си, сграбчи я и я притисна до тялото си. Целуваха се дълго, прегръщаха се, смяха се и дори поплакаха от радост. След няколко мига се огледаха. Намираха се отново у дома, в стария си удобен свят, света, който познаваха. Веднага провериха колко време

беше изминало – оказа се, само няколко минути.

Какво щастие! Именно в този миг Камен, който никой не можеше да заведе до ритуалната зала, пожела с цялото си сърце да се ожени за Силвия. В същото време тя, която винаги бе мечтала да се види като булка, осъзна, че не беше важно дали ще се омъжи за любимия си. По-важното беше да прекарва колкото може повече време с него, да живеят заедно, да се радват на живота.

Далеч от тях Проксенитис, която наблюдаваше резултатите, отбеляза в календара си приключването на магията с коментар, който гласеше: „Колкото и странно да е, едва сега и двамата са готови за сватба.“

И скоро сватба наистина се вдигна. Не каква да е сватба, а съвсем класическа - сватба на двама влюбени, които повече от всичко искаха да прекарат живота си заедно.

www.podarimiprikazka.com