Приказка за влюбени

Белият слънчоглед
- Казваш какъв си? – попита белобрадият старец.
- Анестезиолог – отговори високия мургав мъж, при което старецът присви вежди. – Грижа се хората да не ги боли, когато се налага – счете за нужно да поясни мъжът.
- Хм – поглади брада старецът и остана замислен известно време, преди да продължи. В къщата беше тихо и сумрачно. Вятърът люлееше прозрачното перде със стари бродерии на кръгове и спирали. – Много хора – продължи той, - които са идвали при мен, казват, че не искат да ги боли. Сигурен съм, че това е така, но те всъщност не се интересуват от лечението. Никой от тях не иска да погледне навътре и да види откъде иде болката му. Как тогава очакват да се излекуват?
- Не знам. Аз не лекувам. Само се грижа да не ги боли.
- Както и да е – загуби търпение старецът. – Да чуем защо си дошъл...
- Казвам се Георги и идвам заради една болка в сърдечната област. Ходих при лекари приятели, но всички казват, че сърцето ми е наред. И все пак всяка сутрин то ме стяга, така че ми иде да вия от болка.
- Знам.
- Тогава защо ме питаш? – ядоса се Георги.
- За да може сам да се чуеш. Заслушай се... и ще чуеш болката си.
Старецът се обърна и запали свещ с кибритена клечка. После поднесе свещта под лицето на посетителя и рече:
- Ще ти струва петдесет лева.
Георги кимна. Беше готов на всичко, за да се отърве от ужасната болка. Старецът протегна ръка и поглади два пръста в очакване на парите. След като ги получи, продължи:
- Следвай пътя на белия слънчоглед и ще се излекуваш. А сега си тръгвай.
- Но един момент... това нищо не значи.
- Вън! – изгони го старецът. – Вън!
Георги стана и излезе. Този изкуфял старец беше един от всички шарлатани, които бързаха да ти вземат парите, без да сторят нищо, за което си им платил. А какви неща беше чувал за него – че бил излекувал толкова много хора с напътствията си. Знаеше също, че старецът е своенравен, но не беше очаквал нищо такова.
Георги забърза към червения си джип, трясна вратата и потегли шумно. По пътя мислите го връхлитаха като напаст от скакалци. Те се удряха в главата му и се пръскаха в безброй посоки. Цял живот се беше борил сам с вихрите на съдбата. Жена му го изостави рано и се наложи сам да отгледа дъщеря си. Двамата с малкото му момиче бяха заминали заедно за Англия, където той поработи известно време. Бяха тежки времена, но Георги си спомняше за тях с носталгия. Досега се беше погрижил за толкова много хора в практиката си, а когато прие предложение да работи на морето в една спасителна служба, спаси живота и на мнозина почиващи. Тогава все още се надяваше, мечтаеше, а нещата не спираха да се случват. Вярваше, че ако прави добрини, добрините ще се връщат в живота му. Но сега нямаше сили да продължава с надеждите. Годините минаваха, а той така и не срещна жена, която да заобича истински. В живота му се появяваха всякакви дами, но връзките му бяха непостоянни и през цялото време той беше с тях, но сякаш липсваше. Чувството му, че е сянка, отражение на нещо отдавна отминало го беше пропило изцяло. Сякаш ако се погледнеше в огледалото, нямаше да види отражението си. Дори хобито му да прави снимки не можеше да го спасява повече от самия него. Първоначално в снимането той намираше онази утеха, за която копнееше. Когато беше зад обектива, сякаш не участваше в живота, който го заобикаляше. Наблюдаваше хората и движенията им, следеше ги, а накрая можеше да приключи с всичко това, когато пожелаеше. Фотоапаратът беше стената, която го отделяше от другите. Понякога обаче се случваше точно обратното – обективът се превръщаше в единственият прозорец, който го свързваше с останалия свят. Ако не беше този прозорец, той рискуваше да се удави сам в собствените си преживявания. През прозорчето се виждаха дъщеря му на пет, седем, петнайсет години; роднини, колеги, пейзажи, приятели. Ала вече беше уморен, толкова уморен от всички и всичко. Да си родител за него значеше да си като камък. Каквото и да се случваше, той трябваше да остане непоклатим заради малкото си момиче. И го беше правил дълги години. Но сега... повече отвсякога жадуваше ласка и грижа, жадуваше за човек до себе си...
Така умислен Георги неусетно се прибра у дома. На следващия ден беше дежурен и трябваше да се наспи. Направи вечеря на дъщеря си, разговаря вяло с нея, а после й пожела лека нощ. Сънищата му се даваха в червени цветове. Всичко беше червено – горите, планините, хората, земята. Събуди се, облян в пот. Какво значеше червеният цвят? Всеки ден той го срещаше в работата си – това беше цветът на кръвта, това беше и цветът на живота. Беше виждал толкова хора, на които преливаха кръв и които се връщаха отново към живота. Червеният цвят имаше магическото свойство да съживява.
Закъсня за работа и когато пристигна, му представиха новата операционна сестра, с която трябваше да работят заедно:
- Ростислава, приятно ми е – рече тя.
Косите й бяха гарвановочерни, а очите... никога не беше виждал подобни през живота си. За онези, които не виждаха в тях нищо повече от очите на момиче, можеше да се каже, че очите й носеха цвета на морето. Но за него, който виждаше нещата през специалния обектив на времето и пространството, който можеше да спасява телата на хората и да отразява същината им през фотоапарата си – за него тези очи отваряха вратите към нов непознат свят.
- А вие? Как се казвате – подсмихна се дяволито Ростислава, която се развесели от начина, по който той я гледаше.
- Аз съм Георги – сякаш изплува той от дълбините на очите й.
- Георги – име на победител – смехът й се изсипа като кошница със звънчета.
- А Ростислава какво име е? – попита той сериозно.
Тя понечи да му отговори, но в този момент ги извикаха в съседния кабинет. Трябваше да подготвят пациент за операция.
До този момент за Георги сърцето беше само кух мускулест орган, който играеше ролята на помпа, поддържаща кръвообращението. Извън това възприятие, беше също така и банална метафора с неясен произход, към която прибягваха поетите със съмнителен талант. Но в мига, когато се гмурна в очите на Ростислава, му стана толкова леко... сякаш нищо вече не можеше да го задържи на земята. В мислите му срамежливо се промъкнаха първо думи, а след това и стихове, и той моментално и завинаги повярва в сърцето като орган на любовта.
На обяд се видяха в стола, където се хранеха повечето от колегите им, и когато Георги загуби Ростислава за миг от поглед, се усети, че я търси с онази непременност, с която бебета настояват за млякото си. Тя изникна пред очите му без престилка – с червена рокля, която разкриваше прекрасното й тяло. Мигновено си я представи с червена капела – истински огън момиче.
- Ехо – усмихна се весело тя. Беше си купила пластмасова купа с ягоди.
- Здравей отново – Георги се прокле заради схванатия си отговор. Как можеше да се държи като ученик пред момиче? Все едно туко-що беше видял най-големия диамант на света. Но упреците, които отправи към себе си, в този миг не му помогнаха да се окопити. Успя единствено да я последва мълчаливо.
Седнаха на една маса, без да забелязват злобните погледи на колегите си.
- Сестрите от операционната говорят, че сте на четирийсет и три, вярно ли е? – попита Ростислава.
- А ти как мислиш? – отвърна Георги.
- Мисля, че сте долу-горе колкото мен – на 23.
Двамата се засмяха, без да отместват очи един от друг.
- Това важно ли е? – попита той и хапна от картофите си. Беше започнал да възвръща самообладанието си.
- Да, доста важно – но само за другите.
Хареса му начина, по който се забавляваше с него. Беше истинска магия да срещнеш някой с дълбоки очи като нейните, който същевременно го закачаше като коте. Ростислава взе една от ягодите си и я захапа. Георги остави вилицата си и хвана ръката й. След това я поднесе към устата си, отхапа остатъка от ягодата и облиза пръста й, без да спира да я гледа в очите.
Колежките от съседната маса станаха веднага и се отдалечиха бързо, като зацъкаха възмутително. Ростислава се опита да погледне настрани, но Георги обърна лицето й отново.
- Ще ми позволиш ли да те снимам, ягодке? – рече той с цялата сериозност, на която беше способен.
- Само при едно условие.
- Целият съм в слух.
- Ще се облека като индийка.
- Като индийка ли? – Георги моментално излезе от любовното си вцепенение.
- Да.
- Довечера в шест при барчето в парка?
Тя кимна в съгласие, стана и отнесе таблата си. Георги не можа да откъсне поглед от апетитното й тяло. От него сякаш извираше силата, която му беше избягала преди време. Успя да удържи порива си да я последва и прекара остатъка от деня, като мълчаливо изпълняваше задълженията си. Това момиче му доказа за няколко минути, че не знаеше нищо за любовта. Беше пропилял години, без да се докосне до подобна топлина. Не само ласките и грижите й желаеше той, не спокойствието на духа, което можеше да му донесе. Искаше тялото й, разпъпено като узряла ягода, искаше да прокарва пръсти по голия й гръб, да спи върху гърдите й. Искаше, когато се събужда сутрин, да се гмурка в очите й вместо освежаваща баня. Жадуваше прегръдките й, искаше да я опознае цялата – с всичките й привички. По дяволите, с коя глава всъщност мислеше той?
През следобеда, когато тя си тръгна, а неговата смяна продължи, той с нетърпение дочака часа за почивка. Заключи се в една от сестринските стаи, извади рецепта и в продължение на час стоя над листа, като ту задраскваше, ту вдигаше поглед и го зарейваше през прозореца.
Вечерта я заведе до едни скали в парка, където тя се преоблече с индийски одежди. Снима я сама, а после със себе си до насита. Искаше да я има на колкото може повече снимки – да я покаже на дъщеря си, на родителите си, на целия свят. Скоростта, с която се беше хвърлил в новото си приключение, го главозамайваше. Слънцето вече залязваше и Ростислава събличаше одеждите, които беше надянала върху дрехите си. Той бръкна в раницата си и извади шампанско с пластмасова кутия с ягоди. След това Георги се изправи на скалите. Извади намачканата рецепта от джоба си, пое дълбоко дъх и зачете:
„Сред горски игли
Те се любят сред горски игли,
в планината - тревата и ручея.
Бавно шушнат в гората сами,

а във вятъра нежно шепти
водопадната същност на случая.
Те се любят сред горски игли
и отидохме там аз и ти

в планината и виждаме - мъчат я,
искат все да останат сами.
А гората безмълвно цъфти
да приема мечтата им учат я

те се любят сред горски игли
искат все да останат сами.”

- Това за мен ли е? – рече тя и поруменя.
- Да, на моята малка сладка ягодка.
Ростислава се приближи до него. Блузата й се издуваше от вятъра. Тя я съблече, а после събу и късите си панталони. Остана чисто гола пред него, огряна от залеза, вперила морските си очи в неговите. Прокара треперещи пръсти през косата му, а той я притегли с една ръка към себе си. Тя впи ягодовите си устни в неговите и двамата се търкулнаха в тревата. Гората зашумоли, вятърът се плисна по телата им.
Ростислава се плъзна по корема му надолу и се изви отново като коте. Всичко се случваше толкова естествено, колкото никой от двамата не можеше да предвиди. Беше заредена като вулкан, готов да изригне. Силата на Георги я плашеше приятно, а внезапно избуялата им любов още повече. Неговите вълни се издигаха и падаха на същата честота като нейните.
- Ти си моята малка харизматична жена...
- Не бързай – шепнеше тя, докато той я изпълваше с всяка изречена дума.
- която
придава
вкус и цветове на живота,
греховно
атрактивна
и
неприлично
интелигентна!
- Не спирай – примоли се тя. – Не спирай.
Капчици пот над устата й, косата й разпиляна по тревата. Сладостното усещане в слабините... От него се отчупи въздишка като камък, който е висял в гърдите му цяла вечност, търкулна се по склона и се загуби всред чуруликането на птиците.
*
На следващия ден Георги се събуди и с учудване установи, че за първи път не чувства познатата болка в гърдите си. Скочи, позвъня й и каза, че ще уреди днес и двамата да не се появят на работа. Искаше да избяга с жената на мечтите си някъде далеч от хорските погледи, там, където можеха да се наслаждават един на друг на спокойствие. Ала дъщеря му! Как беше забравил за нея?! Трябваше да запознае Ростислава с дъщеря му, но спри сърце... нека първо се порадва на първото си райско пътуване.
Резервираха си хотелска стая в Габрово за два дни.
- Всички са на море и ще ме оставят да подреждам спокойно целувки по теб – рече той, преди да се качат в колата.
- Почакай... – свъси се тя. – Трябва да ти кажа нещо.
- За ягодовите си устни ли, или за небесносините си очи...
- Престани. Важно е!
- Кое може да е по-важно от това да сме заедно!
- Женена съм – рече тя и го погледна изпитателно. – Но смятам да се разделяме...
- Хм, тогава не е важно. И аз трябва да ти кажа нещо... имам дъщеря и искам да се запознаеш с нея.
- Нека не бързаме...
Дъщерята на Георги, като всяко момиче, което беше безумно влюбено в баща си, нямаше да хареса новата му приятелка. Тя нямаше да хареса и начина, по който се променяше баща й, откакто беше с Ростислава. Той вече нямаше да откликва на нуждите й, веднага щом го повикаше. Постепенно щеше да й залипсва дори умората и отчаянието му – маркерите на големия, по които един малък човек свиква да върви.
Но Ростислава нямаше да й се разсърди, защото притежаваше вродената женска мъдрост на своите баби. Детската любов е егоистична, щеше да си повтаря тя, детето мисли единствено и само за себе си. Не търси щастието на родителя, а своето собствено, макар да пропуска, че ако родителят не е щастлив, никой няма да спечели. Така беше хилядолетия преди всички те да са се родили, така трябваше да остане и занапред.
Георги беше вече излекувал сърцето си, то вече не го болеше от момента, в който видя морскосините очи на Ростислава. Той беше решил, че дори с цената на това да нарани нечие друго сърце – било то на майка или дъщеря, този път щеше да позволи на своето да се излекува. Беше му време за почивка, беше му време да помисли за себе си.
Хората, които ги заобикаляха, също щяха да се държат като деца. Но представете си някой, който цял живот се е самонаказвал да не последва сърцето си, да гледа как двама души с лекота махват на предразсъдъците, яхват свободата си и препускат към любовта. Трудно е... чуждото щастие да ти напомня всеки ден колко си сгрешил или как късметът никога не е спирал при теб. Ростислава трябваше да намери сили да прости и на тези нещастни деца край себе си, чиито сърца щеше да наранява, без да желае.
Спряха край една слънчогледова нива. Скочиха от червения джип и Ростислава грабна бялата си капела. Шмугна се между слънчогледите и хукна да бяга. Георги взе фотоапарата си и се втурна да я догони. Когато най-сетне го стори, той я прегърна, а после се нагласи да я снима. За миг в обектива му проблесна бяло петно. Стори му се, че сред жълтото море от слънчогледи имаше и един бял. За части от секундата осъзна, че белият слънчоглед не беше нищо повече от шапката на Ростислава. Припомни си думите на белобрадия старец. Сякаш едва сега успя да завърши картината на цялата история след посещението си при мъдреца. „Белият слънчоглед – това била тя, моята малка ягодка.”, му проблесна. После все така светкавично нарисува себе си, нарисува и Ростислава в ума, сърцето и съществото си. Вече нарисувани, те придобиваха кървавочервения цвят на живота. Георги хвърли фотоапарата, грабна жена си, бялата й капела падна, а той се сля с нея в най-сладката целувка на света.

www.podarimiprikazka.com