Остров Саона
Една утрин в българската централа на Кока Кола щеше да се появи новата търговска мениджърка за източна Европа. Посещението й беше планувано от дълго време, а отделът за човешки ресурси се готвеше повече от два месеца за събитието. Името й беше Маргарет Уейн и в жълтата преса се говореше, че баща й е милиардер, но никъде не се споменаваше името му.
Секретарката на търговския мениджър за България тъкмо привършваше с четенето на статията, когато господин Стефан Трифонов се появи. Тя смота набързо вестника и скочи, за да му припомни задачите за деня, които започваха с Маргарет Уейн и завършваха отново с Маргарет Уейн.
Търговският мениджър на Кока Кола за България беше едър, с лице, издаващо упоритостта на човек, който нищо не може да отклони от целта. Нямаше клиент, който той да не остане убеден в това, което господин Трифонов беше намислил, нямаше и жена, която да не се впечатли от него. И все пак леките сенки под очите и формата му не можеха да прикрият факта, че работеше непрестанно.
- Здрасти, Деси. Направи ми двойно късо кафе и след пет минути в кабинета ми с графика за Маргарет.
- Разбира се... – рече тя и секунда след това вратата се затвори пред носа й.
Малко по-късно тя влезе във вече задимения му кабинет с чаша кафе и започна да изрежда точките по програмата на госпожица Уейн.
- Трябва да спра тази проклетия – рече Стефан, след като обсъдиха задачите за деня и загаси недопушената цигара. – Може би, някой ден, когато по цял ден ще развявам знамето на собствения си кораб – засмя се той.
- Сигурна съм, че този ден ще настъпи – отвърна Деси.
- Така ли? И кое те прави толкова сигурна?
- Вие вече имате живот мечта, тогава защо не?! – засмя се глупаво тя и побърза да излезе.
Висока и кокалеста, със слаба руса коса, Маргарет Уейн имаше хладен поглед, който много напомни на Стефан този на историческите личности, от чиито решения зависеха съдбите на мнозина.
- Уейн, Маргарет Уейн – представи се тя на Стефан.
Прекараха по-голямата част от деня в разговори, на обед се храниха в скъп ресторант, където лично Деси беше направила резервация отпреди месец.
- Виждам, че всичко тук тече по масло и мед. Предполагам това се дължи основно на вас – рече тя на английски и се ухили.
- На целия ни екип – поправи я Стефан.
- И все пак, мисля да Ви предложа за друга позиция, където ще бъдете още по-полезен за компанията ни.
- Целият съм в слух.
- Става дума за внедряването на SAP технологията или Wave 2 версията в бизнес процесите на всичките двайсет и осем държави от корпорацията. Предполагам, че ще съуемете да изпълните задачата като начало за първите осем страни, които трябва да заработят със системата до януари 2012 година.
Стефан не отговори веднага. Капки пот избиха по челото на Маргарет.
- Разбира се – смили се той.
- Очаквах да приемете това предизвикателство.
- А аз да ми го предложите.
Двамата се разсмяха шумно, нетърпеливи да се оттърсят от напрежението. Остатъкът от деня прекараха в разходки из София, а вечерта във Военния клуб, където бяха организирали коктейл в нейно име. В края на деня всички бяха уморени и побързаха да се разделят. На сутринта Маргарет летеше обратно и нямаше да се видят отново.
Няколко седмици по-късно, Стефан трябваше да се присъедини към обучителна програма по новата система в сградата на САП България. Семинарът беше подготвен изцяло за международната адвокатска компания Fenix Lawyers, а Стефан щеше да бъде единственият служител от друга компания, който щеше да го посещава. Той беше допуснат по изключение и когато пристигна на първата лекция, му дадоха адреса и паролата на имейл, в който трябваше да получава информативни материали от обучението. Стефан нямаше намерение да се превръща в редовен студент и затова реши, че ще чете от материалите по-късно. След първата лекция, той посети още няколко и престана, тъй като ангажиментите по предаването на задълженията му на новия човек, избран за неговата позиция, се оказаха повече, отколкото предполагаше. Когато най-сетне намери време да се заеме с материалите по новата си задача, той реши да отвори имейла си. Започна от последните писма и установи, че след като обучението е приключило, имейлът продължава да се използва за обмяна на информация между служителите от адвокатската фирма. Няколко от писмата му се сториха странни. Бяха изпълнени с графики, които изобразяваха движенията на акциите на големи компании на международния пазар. В една от тях имаше отделна таблица за търгуването на акциите на Кока-кола. Стефан се заинтригува и започна да следи редовно пощата си. През следващите няколко месеца по-голямата част от времето му минаваше във взиране в стотиците изображения и таблици с информацията, приложена към тях.
- Преди трето число на всеки месец се случва нещо необичайно – каза една вечер той на приятелката си, Филипа, докато двамата пиеха вино в шумен ресторант.
- Да не би да следиш цикъла ми – опита се да се пошегува тя. – Хайде, стига с тези имейли. Да се позабавляваме! Намислила съм тази година да идем на сафари в Африка. Знаеш ли, че в ЮАР има гора, където хората оставят писмата си в стари обувки, завързани по клоните? Може би наистина е време да се поразсеем...
-
- Може би – отговори механично Стефан, а после изведнъж прие още по-сериозно изражение. – Слушай, не се шегувам. Тази адвокатска фирма е намислила нещо. Никога не съм разбирал много от финансови щуротии, но, Филипа – всеки месец около трето число Fenix Lawyers правят суперизгодна сделка с чудесно портфолио от акции от различни големи компании.
- Скъпи, толкова се радвам, че мислите ти са заети с подобни глупости. Така е сто пъти по-добре от това да изневеряваш...
- Филипа! – разсърди се Стефан. – Ти май наистина не разбираш. Искам да ЗНАМ дали съм хванал правилно схемата. Имам сериозни подозрения, че тия мазняри са забравили за моя имейл.
Филипа махна с ръка и стана. Тя не се интересуваше от делата на мъжа си, стига те да не пречеха твърде много на личния им живот. В такива моменти внезапно организираше екзотично пътуване, където двамата отиваха да се позабавляват. Тя смяташе, че ако Стефан се отдалечи за известно време от заниманията си, нямаше начин да не се охлади ентусиазма му. Обикновено беше права, но сега срещаше особено сериозна съпротива.
- Да тръгваме – рече просто Филипа.
Затова му харесваше това момиче – никога не можеше да разбере какво й е в главата. Как беше възможно да мисли за други неща при условие, че той й разкриваше цяла пещера със съкровища?! По същия начин реагира и когато й съобщи, че по някакви свои съображения е решил да помогне на фондация „Съвременност и просвета” да построи нова университетска сграда, в която да преподават нови преподаватели с нови идеи в главите си. Дори подобно дело не можа да я впечатли, а всяка друга жена би била очарована, ако мъжът й се заловеше с подобна инициатива. Филипа искаше само едно – да прекарват повече време.
През следващите месеци Стефан започна своето малко разследване, като изпрати Деси в Хърватска – там където се намираше седалището на Fenix Lawyers. Беше й поръчал да си наеме техен адвокат и да симулира, че иска да заведе бракоразводно дело. Разбира се, Деси нямаше намерение да се развежда наистина, не защото все още обичаше мъжа си, а защото на хоризонта не се появяваше друг. Планът им беше следният: Деси симулира, че иска да заведе бракоразводно дело, защото е влюбена в местен гражданин на Хърватска. Оглежда вътрешността на фирмата и докладва за всичките си впечатления оттам. Трябваше да записва всичко, което й направеше впечатление, за да получат доказателство дали наистина тази фирма беше „куха” и служеше за параван на нечия пералня за пари.
В помещението, което беше сравнително голямо, работеха малък брой служители – около десетина. Секретарката дъвчеше дъвка и надуваше балончета, но когато Деси премина през стъклената врата, тя оправи полата си и се опита да скрие лакочистителя от бюрото си. Помолиха я да ксерокопира документите си и така Деси разбра, че те не поддържат дори ксерокс машина – нещо, без което една самоуважаваща се адвокатска кантора от тяхната големина, не можеше да пропусне.
Един от няколкото дни, през които Стефан я беше „командировал”, Деси реши да се разходи из града. Струваше й се, че заслужава малка почивка за това, което правеше за него. На всичкото отгоре през цялото време трябваше да си държи устата затворена, а това беше изтощителна работа. Тя не спираше да се чуди как ли Стефан беше оправдал внезапното й излизане в отпуска пред останалите колеги? Деси се забавляваше при мисълта, че шефът й сега се бори с безбройната документация, която в момента заливаше бюрото му. Нека остане сам с всички бюрократични глупости, нека оцени колко е важна тя!
Опиянена от тайната мисия, която й беше възложена, тя си позволи разходката, защото внезапно й се прииска да демонстрира значимостта си, нещо, което не можеше да стори на работното си място. А и какво друго й оставаше – допълнителното възнаграждение за свършената работа не беше толкова щедро, колкото очакваше. Освен това знаеше, че шефът й наистина върши нещо нередно, нещо, което нито влизаше в задълженията му, нито се отнасяше до работата му. Тези изводи тя направи от напрегнатия вид, който той имаше, когато й предложи да замине. Никой никога не й предлагаше командировка, а и командировките не се предлагаха. Те бяха задължение, което се вършеше и толкоз.
Деси познаваше добре шефа си и когато той й нареди какво да стори през следващия ден в Хърватска, тя отвърна, че няма да има възможност, защото смята да се разходи из града. Стефан сниши глас, което означаваше, че е извън себе си от яд. Така правеше всеки път, когато побеснееше.
Малкото бягство на Деси в крайна сметка дотежа на съвестта й и тя реши да се реваншира като направи нещо, което шефът й не беше изисквал от нея. Пофлиртува с един от служителите и в резултат съумя да изнесе документи от бюрото му, като прилежно ги ксерокопира. После ги върна също толкова незабележимо при едно от посещенията си в офиса. След като няколкото дни изтекоха, тя реши да остане още седмица на собствена сметка. Поддържаха непрестанна връзка по скайп със Стефан и тя му съобщи за почти невероятната си находка, че в някои от документите се споменаваха имена като Иво Йосипович, президентът на Хърватска, и Путин. Както предполагаше, откритието й накара Стефан да забрави за малката й демонстрация на независимост.
За жалост обаче, в деня, когато се връщаше, Стефан трябваше да замине за Африка с приятелката си и Деси нямаше да може да му предаде ксерокопията веднага.
Филипа беше организирала месеци по-рано малката екскурзия в Африка, където щяха да ходят на сафари и да плещят на развален английски с местните. Там те си прекарваха добре, но радарите на Филипа улавяха напрежението в Стефан – той не можа да се отпусне докрая, макар, че желаеше това пътешествие толкова отдавна, колкото и тя.
- Изглежда истината е в о. Саона – предизвика го тя.
- Истината е в теб – отвърна той. – Където си ти, там е моето щастие. Виж, скъпа, знам, че напоследък не отделям много време за нас двамата... но повярвай ми – заел съм се с нещо, което може да промени живота ни завинаги. Може би в следващите години единствената ми грижа ще бъдат параметрите на подводния ми фотоапарат и курса, по който да подкарам яхтата си.
- Това не ми харесва. Никак – притесни се едва сега Филипа.
- Но ще, ще...
Тя поклати отрицателно глава и се опита да се разсее от страховете си. Те я обземаха някак насила, нежелани – като досадна работа, която трябваше да свърши. Инак й беше леко, без да можеше да обясни това, сякаш двамата със Стефан бяха на прага на ново прераждане.
- Жираф! Бързо! Искам да те снимам тук! А после, спомен и с носорога... Двамата, ще се снимаме двамата...
Щом се върнаха обратно в България, първата работа на Стефан в понеделник сутринта беше да се види с Деси. Тя беше дошла по дънки – нещо, което не си позволяваше преди.
- Напускам – рече тя и се усмихна загадъчно, когато останаха сами в кабинета. – Подадох предизвестие.
- Хърватската жертва се превърна в хищник – рече Стефан, изненадан от развоя на събитията.
- Да – и той напуска глупавата кантора. Развеждам се и отивам при него.
- Деси, ти едва го познаваш...
- Както и да е – това си е моя работа. Ето и документите – рече тя, като придоби делови вид. – Тук ще видиш много имена, които си чувал по телевизията, но може би още повече ще те учуди името на една наша обща познайница.
Стефан я погледна въпросително. Да, Деси щеше да му липсва – тази мръсница го оставяше да се бори сам с бюрокрацията в офиса и извън него.
- Коя?
- Маргарет Уейн... по бащино име Рокфелер.
- Какво?! – изуми се той.
- Изглежда грозната кучка е замесена в голямата каша. Толкова от мен. Останалото ще си го разчетеш сам.
Деси посочи към петте папки с документи, които лежаха на бюрото му.
След заминаването й Стефан прекара няколко дни, заровен в книжата. Изминаха пет седмици, преди да се престраши да посегне на общите им спестявания. Реши да запази тази своя стъпка в тайна от Филипа. Не искаше да губи време и енергия да й обяснява каквото и да било. Вложи двайсет хиляди лева в акции според изчисленията по графиките на трети септември сутринта. До вечерта цената на акциите се беше вдигнала двойно и той беше умножил парите си. Вместо да ги изтегли, Стефан започна да влага всеки месец събраната сума и така скоро спокойно можеше да се пенсионира.
До юни месец следващата година, той беше вече милионер. Ако продължаваше в същия дух, му трябваше още година, за да осъществи мечтата си. Остров Саона! Прекрасната му яхта се поклаща на пристанището. Той пие местен коктейл от собствения си бар на плажа. А Филипа му маха с ръка от водата. Намерила е морска звезда!
Телефонът му иззвъня и го откъсна от блаженството на мечтите. Беше Маргарет.
- Знам за малките ти игрички – рече мазно тя на английски.
- А аз за твоите – отвърна тихо Стефан, защото тонът й моментално го ядоса. – Бършеш задниците на големи личности. Не се съмнявам, че това ти харесва.
- Красивата ти женичка... може да умре до пет минути, ако не следваш инструкциите ми. Какво си мислеше, че ще забогатееш и ще извъртиш всички ни?! В тази игра участват играчи, много по-големи от мен и теб, умнико. Минала съм вече по твоя път и не можах да избягам. Нищо, че прадядо ми е световноизвестен банкер. Има и по-големи от него – но това не го пише в Уикипедия – нервният смях на Маргарет се изсипа като счупена ваза върху плочки.
- Ти си луда! – рече Стефан още по-тихо.
- Да оставим комплиментите. Ще се наложи да изпълниш няколко тайни мисии, преди да те пуснат с добрата сума, която така предвидливо си докара без знанието на Филипа.
- А защо просто не ме убият, кучка такава – Стефан очевидно беше извън себе си, защото сега почти шепнеше.
- Защото им е все тая – само жив могат да те използват, но ти не си заплаха за тях.
- Имам документи!
- Глупости! Нямаш нищо срещу тях – няма кой да ти повярва. Да те убият обаче би значело да създадат подозрения. Затова не се бой – ще забравят за теб, ако сега си послушен.
Стефан имаше отчаяна нужда да запали цигара. От няколко месеца се опитваше да ги откаже, но веднага щом получи информацията за мисията си в Москва, той извади цигара от чекмеджето и задими с треперещи пръсти. Дали Филипа беше добре?! Обади й се, а след това позвъни и на Деси. И двете не подозираха за това, което му се беше случило туко-що.
Трябваше да отиде в Москва и да се погрижи за превозването на двайсет камиона с пари от столицата към затънтено село в провинцията. Камионите, разбира се, щяха да бъдат облепени с реклами на Кока Кола – работата му в компанията се превръщаше в алиби за пред властите. Как му липсваше Деси сега, за да го измъкне от цялата бюрократщина по взимането на отпуски. От офиса щяха непременно да задават въпроси, а не можеше да си позволи да напусне работата си, защото така подписваше смъртната си присъда. Как щеше да оправдава присъствието си в Москва, ако не с превозване на сладкия сироп?
На следващия ден Стефан връхлетя в офиса с огромни сенки под очите. От километър можеше да се забележи, че не е мигнал цяла нощ. На бюрото го чакаше пратка от Хърватия, а под подател стоеше името на адвокатската фирма: Fenix Lawyers.
Стефан разтвори плика – вътре имаше три отделения. В първото бяха поставени подредени самолетен билет, хотелска резервация и виза за Москва – неща, за които Деси щеше да се бори в продължение на минимум месец, ако трябваше да организира пътуване. Във второто отделение беше поставен самолетен билет от Москва до Атина, където трябваше да отнесе важни документи до някакъв адрес. Чистото му досие и работата му в Кока Кола се оказваха идеални за подобна задача. Кой щеше да го заподозре? Та той пътуваше непрестанно по работа и още по-непрестанно по почивки. За миг си помисли да върне парите и да приключи с тази история – но тези, чиито имена лежаха в ксерокопираните документи, никога нямаше да го оставят на мира. В третото отделение лежаха чисто нови паспорти за него и Филипа, но с чужди имена, които трябваше да им послужат след като приключи с мисията.
Кой беше най-подходящия момент да разкаже всичко това на Филипа? Ако го направеше сега, нямаше да може да изпълни проклетата мисия спокойно. Никога не знаеше как щеше да реагира тя – не, сега не можеше да рискува. Вгледа се в новото си име върху паспорта – Едур. Е Д У Р - защо пък не. Едур, капитан на собствената си яхта, истински капитан, а не някакъв си мениджър с измислен сертификат по скуба дайвинг. Нима беше започнал да мисли за себе си по този начин? Колко бързо можеше да се промени човек? Не биваше да го допуска, не биваше да си го позволява на никаква цена.
Кое правеше човека такъв какъвто е – не работата му, по дяволите, не и проклетата работа. Какво беше Кока Кола за него сега – единствено удобно алиби за пред руските полицаи, а до скоро по-голямата част от живота му преминаваше в българския й офис. Кое тогава? Яхтата мечта, белнала се като чайка на пристанището в искрящо сините води на океана?
Не дори и това. Филипа – жената, без която не можеше да диша, второто му аз, неговата тиха революция срещу стремлението му към самоунищожение. Не... не беше само тя. Мечтата му – единствена можеше да го запази такъв, какъвто е. Страхуваше се от предстоящото, но някак беше уверен, че двамата с Филипа щяха да оцелеят и да прекарат остатъка от дните си щастливо. Странно! Мечтата му да има яхта и бар на остров Саона му изглеждаше толкова абсурдна някога, а сега, когато придобиваше реални очертания, той се страхуваше още повече. Не от премеждията, които със сигурност му предстояха, а от осъществяването на най-смелото му желание.
Очите му се напълниха със сълзи – за онзи човек в себе си, който се канеше да изостави завинаги. Огледа се в кабинета си, затърси трескаво на какво да спре погледа си. Видя снимка с другите инициатори от фондация „Съвременност и просвета”. Обеща си, че някой ден ще се погрижи за университета така, както никоя държава нямаше да го стори. Беше си същия, съвсем същия – само не трябваше да спира да мечтае.
www.podarimiprikazka.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар