понеделник, 1 август 2011 г.

Приказка за още един идеален мъж :)

Гореща белота
- Високите хора са по-щастливи – разнесе се гласът на един от героите във филма, който прожектираха в киносалона.
- Не, не по-щастливи, просто печелят повече – отговори му героинята.
- Това не е ли едно и също?
Аспарух прегърна годеницата си, Люси, която беше доста по-ниска от него, а тя го погледна любовно. Беше четвъртък вечер и те отново бяха заедно за традиционната си киновечер. Целунаха се и дълго не отделиха очи един от друг в тъмнината.
Когато излязоха от киносалона, вече се смрачаваше. Огненият залез обливаше сградите на отсрещния тротоар като в сюрреалистична картина. Аспарух се загледа в огледалните отблясъци на слънчевия фестивал. Слънцето все искаше да стигне земята с лъчите си. Милиарди пъти то изпращаше своята любов към нашата планета, а вероятно единственото, което искаше, е да се приближи до нея. Но ако го стореше, всичко би изгоряло като факла. Колко ли беше мъчително да гледа любимата си отдалеч, защото ако се озовеше наблизо, щеше я унищожи! Аспарух притегли Люси до себе си и я целуна отново. Изведнъж му се прииска да благодари на Слънцето, Земята, на тревите, животните и въздуха, че нищо не му пречеше да стои до своето момиче. Меката й топлина му беше по-скъпа от всичко на света, беше му дом и пристан, за който бе копнял през целия си съзнателен живот.
- Какво има, скъпи? – засмя се тя. – Би трябвало да си най-щастливият човек с тези прекрасни метър и деветдесет и осем сантиметра ръст.
- Ами то си е така – имам теб – привлече я той към себе си.
- Тогава какво ти е? – свъси вежди Люси.
- Нищо, просто се замислих... Да тръгваме.
Аспарух изготвяше чертежи в едно архитектурно бюро, а когато си почиваше, често копнееше с Люси да заминат някъде на по-хубаво място, където да проектира и построи сам къщата на мечтите им. Не че не му харесваше града, в който живееха, но се улавяше често да се страхува за Люси и семейството, което бяха на път да създадат. Искаше да осигури най-доброто бъдеще за децата си и най-спокойната среда за жена си. Но тук, в България, трудно можеше да дири покой, такъв, какъвто си го представяше. Вътрешно знаеше, че тази дума беше измислена от хората, за да си представят по-лесно рая, но това не можеше да му попречи да я търси долу на земята. Понякога нещата в света, в който живееха, се назоваваха, преди да се създадат. На това се крепеше надеждата му, че някъде някога животът би могъл да бъде такъв какъвто трябва.
Парите бяха нещо, с което той смяташе, че ще постигне този мир. Затова от известно време беше започнал да търгува с финансови инструменти на Форекс пазара. Преди да си открие сметка към форекс брокер, Аспарух отдели няколко месеца, за да се запознае с правилата на търгуване и спецификата около финансовите пакети. Дори известно време изпробва да търгува на демо сметка. Знаеше, че това не е начин да упражни усвоените знания, както го рекламираха навсякъде в Интернет, а по-скоро успешен модел за зарибяване. Той не беше от хората със залепен етикет на челото: „хазартни играчи”. Нямаше колебания, че ламтежът за бързи и големи печалби е най-бързият път към зануляване на сметката му, но реши да търгува, защото без да подхранва мечтата си, тя щеше да се изгуби между ежедневните му задължения и да го превърне в нещо, което нито той самия, нито любимата му жена щяха да харесват повече.
Прибраха се късно у дома. Бяха изморени и побързаха да се приготвят за лягане. През нощта Аспарух спа неспокойно. Сутринта се облече набързо и тръгна към работа. Паркира колата си близо до офиса и мина през подлеза, за да излезе от другата страна.
Всичко стана много бързо. Някой го повали на земята, а друг нахлупи черен чувал върху главата му. След това не можа да си спомни нищо.
Събуди се на пода в джип, който извиваше по пустинен път. Размърда ръцете си, но те бяха здраво вързани с въже. Дясното рамо го болеше. Огледа се. Видя кубинките на двама мъже, които разговаряха шумно на английски, единия с български акцент. Българинът се разхили, а другият го напсува и се изплю встрани. При всяко раздрусване по неравния път главата на Аспарух се удряше в пода и той понечи да се изправи.
- Аха, ето я и спящата красавица – подритна го българинът.
- Къде съм? – успя да промълви Аспарух.
- Къде съм, къде съм? – изимитира го българинът. – Скоро ще разбереш...
Другия мъж изрече нещо на английски и българинът преведе:
- Ако се държиш прилично, няма да докоснем малката ти сладка женичка...
Аспарух настръхна. Започна да прехвърля наум всички хора, които бе възможно да беше наранил неволно. Той нямаше врагове, винаги се беше старал да се отнася с другите така, както би искал те да се отнасят с него, но рядко получаваше същото отношение. Затова онова, което се случваше сега, не го шокира – беше напълно възможно да имаше врагове, за които да не подозираше.
- Къде ме водите?
- Там, където ще можеш да се изявиш. В Кристалната пещера! Чувал ли си за това местенце? Намира се на триста метра под земята в пустинята. Ако някога си мечтал да посетиш Мексико, сега ще имаш тази възможност.
- Но защо мен? Какво съм ви сторил? – гласът на Аспарух затрепери.
- Защото имаш идеалната височина, която ни трябва. И защото си от страна, на която по-голямата част от света не е чувал името. Та ако се случи нещо с теб или не се държиш прилично, няма да се вдигне много пара.
- Откъде знаете?
- Проучихме всичко. Имаш двама-трима приятели. Ако не вярваш, ето ти доказателство – казват се Николай, Васил и Милен. Останалото е разни роднини и, разбира се, прекрасната ти малка женичка... – българинът поглади брада и се подсмихна коварно.
Аспарух сви устни и понечи да се надигне, за да го удари, но при следващото поклащане се стовари отново на пода.
- Хей, по-полека. Пази си силите. Ще ти трябват – разхили се отново българинът.
Когато джипът най-сетне спря, вратите се отвориха и двамата мъже изведоха Аспарух. В очите му заблестя същото онова слънце, чийто огнен фестивал беше наблюдавал преди няколко дни. Колко далеч му се струваше това време сега!
Напъхаха го в една палатка, където го чакаха още двама мъже. Българинът сервилничеше пред тях – ту подаваше цигари, ту се изпъваше като войник. Когато единия от тях заговори, сънародникът на Аспарух започна да превежда:
- Утре сутринта ще те спуснем в най-горещата пещера на планетата. Наричат я Кристалната пещера и спускането към нея започва само на километър оттук. Тя е пълна с кристали на повече от половин милион години и едва наскоро са прекратили процеса по образуването им. Причината е, че миньорите отклоняват водата с индустриални помпи. В средата на пещерната зала се намира диамант, който е два пъти по-голям от всички открити досега диаманти.
Мъжът извади памучна кърпа и избърса потта от челото си. След това пое дъх и продължи. Българинът също наостри уши и запревежда:
- Скоро никой няма да отклонява водата към Кристалната пещера и тя ще потъне отново. Екип от учени взимат проби от нея всеки ден. Има една седмица до пускането на водата, затова нямаме никакво време. Щом всички си тръгнат към девет вечерта, на мястото отиваме ние. Имаме човек от техния екип, който ще задейства съоръженията до долу. Платили сме му солено изЗатова разчитаме на теб да не ни разочароваш – тук мъжът направи пауза. – Разбира се, ако решиш да го направиш, ще те разочароваме ние. Предполагам не искаш да знаеш как точно.
Аспарух поклати глава отрицателно.
- Сега по същество – продължи колегата до него, по чието лице също се стичаха капки пот. – Диамантът се намира на върха на един от кристалите. Трябваш ни, защото ще можеш да го стигнеш и освободиш за по-малко от пет минути.
- Но това е смешно! – избухна Аспарух. – Толкова ли не можете да изградите приспособление, с което да го достигнете?
- Ти как мислиш, умнико! – викна българинът, а после преведе на английски това, което беше казал.
Колегите му го смъмриха и той отново прие овчо изражение.
- Не, защото това изисква време, а ние имаме само пет минути да го сторим. Толкова може да се стои вътре без екипировка. На шестата минута умираш... от горещина.
На Аспарух му се завъртя свят. Какво се случваше с него? До онзи ден той излизаше с жена си и двамата мечтаеха за живота, който искаха да съградят. Тя щеше да му роди момиченце, а той щеше да й построи къща някъде далече, където никой нямаше да ги безпокои. Може би щяха да си вземат и котето, за което си мислеха отдавна. А днес трябваше да рискува живота си, като влезе в самия ад, толкова дълбоко под земята, и то защото ако не го направеше, целият му свят щеше да се стопи. Дали не сънуваше? Ето защо търсеше покой. Кой човек би искал да живее по този начин? Но докато си задаваше тези въпроси, Аспарух усети същата тръпка, която пъплеше в стомаха му всеки път, когато залагаше на високорискови финансови инструменти. В дъното на томлението му по покоя беше зарито зрънцето на авантюристичния му дух. Той криеше тази любов към риска добре от себе си, така добре, както смело разкриваше любовта към жена си. Колкото повече жадуваше покоя на съвместното им съществуване, толкова повече поливаше това зрънце, което заплашваше да избуи. И сега, когато стоеше пред смъртна опасност, усети познатия гъдел.
- Ако го направя, ще оставите ли на мира мен и семейството ми?
- Разбира се, дори ще се погрижим да забравиш за всичко това. Ще помниш само, че си сънувал кошмар.
Аспарух ги изгледа недоверчиво. Беше по-лесно да го очистят след като им свалеше диаманта. Нямаха причина да го оставят жив. Но не виждаше какво друго да стори. Чудеса все пак се случваха. Може би не такива като в приказките, но ако свършеше всичко, имаше макар и малка вероятност да остане жив и да се върне при Люси.
- Дадено – рече той.
След това го изведоха. Навън захладняваше, но не подухваше вятър. Беше задушно. Край краката му пролази гущер. Аспарух погледна нагоре – небето потъмняваше. Скоро щеше да падне нощта.
Докато го спускаха единственото, за което мислеше, беше Люси. Неговата Люси – с нея би избрал да прекара остатъка от дните си, където и да било. Искаше отново да помирише косите й, да зарови ръце в тях, да усети меката й топлина. Колко малък и самотен се чувстваше тук в този кладенец, който щеше да го отведе в ада. Да, ад беше всяко място, където я нямаше.
Още в предверието на пещерата се усещаше ужасната горещина. В помещението беше около четирийсет градуса, а вътре в пещерата сигурно с десет градуса по-горещо. Пуснаха осветлението и големите кристали заблестяха с цялата си мъртвешка красота. Белотата им наподобяваше тази в снежна пустош, в която не се виждаше човек нито напред, нито назад в продължение на километри. Показаха му къде е диамантът през стъклените врати, които отделяха пещерата от предверието.
Аспарух затвори очи преди да влезе. Представи си как Люси поставя главата му в скута си и го гали нежно, както обичаше да прави. Всичко щеше да бъде наред. След това пое дъх и влезе вътре. Лъхна го тежестта на огнената струя отвътре. Трябваше да внимава къде стъпва, защото някои от кристалите се хлъзгаха. Бяха изминали вече две минути, когато стигна до кристала, на чийто връх се намираше диамантът. Той блестеше на осветлението от лампите така, че заслепи Аспарух. Очите му се бяха зачервили и усещаше дразнение в роговиците, сякаш първо те се разтапяха. Аспарух се пресегна и хвана диаманта. След това извади от единия си джоб инструмент, с който го преряза от кристала под него. Миниатюрни парчета кристал се разхвърчаха във всички посоки. После го постави внимателно в джоба си и видя до обувката си изхвръкнало парче от него, голямо колкото нокът. Наведе се и го взе. Пъхна го в един от многото джобове на панталона си. Оставаше му по-малко от минута и половина и той веднага се насочи към изхода. Краката му тежаха, сякаш на всеки от тях беше вързан камък. Връщането се оказа по-трудно. Прималяваше му и се опитваше да диша повърхностно, за да не влиза горещ въздух в дробовете му. Когато най-сетне се довлачи до вратите, те се отвориха и оттам го поеха двамата мъже, които го бяха довели с джипа.
Някой бръкна в джоба му и извади диаманта под възклицанията на другите. След това Аспарух усети бодване в дясната си ръка, онази, която го наболяваше. Обърна се и видя как единият от мъжете изпразваше съдържанието на спринцовка в нея. След това белотата го обгради отвсякъде и той потъна в нея като в пухено легло.
*
Когато отвори очи, видя над себе си тръбички от системи. Огледа се – беше в болница. Люси беше задрямала на стола до него. Тя не изглеждаше добре – бледа и отслабнала. Той се размърда и Люси мигом скочи. Разплака се с глас и го прегърна. Обсипа лицето му с целувки, а после седна отново до него на леглото. Очите й блестяха, навлажнени със сълзи.
- Обичам те – рече тя.
- И аз те обичам – едва чу гласа си Аспарух. – Но ти си знаеш това.
- Не говори, миличък. После ще говорим. Важното е, че си жив.
През двайсетте дни, в които Аспарух беше в болница, Люси стоя неотлъчно до него. Тя хукваше да му донесе нещо, което иска да хапне, или викаше сестрата за щяло и нещяло. Разказа му, че го открили в малко селище край Мексико. Бил припаднал на изоставен път. Разбрали, че е българин по личната карта, закопчана в джоба на ризата му. Настанили го в болница там, докато българските власти се погрижат за връщането му у дома.
Аспарух наистина не помнеше какво се беше случило с него. Единственият му спомен беше горещата белота, сред която търси пътя обратно до Люси.
След две седмици го изписаха и се прибраха отново у дома. Аспарух мина край кухненската маса и поглади повърхността й. След това се приближи до прозореца и отмести пердетата. Погледна навън и прокара пръст по стъклото. Искаше да се запознае отново с живота, който беше загубил толкова бързо.
Бяха донесли дрехите, които е носел в Мексико, в найлонов плик. Вечерта, когато жена му понечи да изхвърли мръсния панталон, той я спря. Искаше да провери всичките си джобове, търсеше следи, по които да разбере какво се беше случило с него. Тя го наблюдаваше като коте, пред което се размахва дребна риба. Беше готова всеки момент да скочи и да се бори за него със самия него. Каквото и да беше се случило, то нямаше значение за нея сега. Тя искаше Аспарух целия, такъв, какъвто си беше; такъв, какъвто е сега. Малкото джобче до гайката на панталона му прикова погледа и на двамата. То беше издуто и Аспарух пъхна пръсти вътре. Извади парчето диамант колкото нокът.
*
В самолета за Рим, където се канеше да й предложи брак, Аспарух държеше малка червена кутийка във вътрешния джоб на сакото си – съвсем близо до сърцето. В нея се намираше пръстен с част от диаманта, който беше намерил в панталона си.
Тя не знаеше, че това беше целта на малката им екскурзия до Италия – предполагаше се, че щеше да бъде изненада за нея. Но сърцето й биеше учестено, защото усещаше, че животът им поема в нова посока. Аспарух се вълнуваше със същата сила, но по-различно. Той се беше променил много след мистериозното си изчезване. Беше станал по-спокоен, не се притесняваше вече за бъдещето им и демонстрираше привързаността си към Люси още по-смело.
Край тях мина стюардесата и ги попита дали искат нещо за пиене. Двамата кимнаха едновременно, спогледаха се и се засмяха. Аспарух се остави да потъне в топлите й очи, а тя не отмести поглед и го хвана за ръката. Беше търсил сигурност в парите – сега, след като беше продал по-голямата част от диаманта, ги имаше в изобилие, но не те бяха виновни за щастието му. Беше търсил риск, макар да не искаше да го признае пред себе си, но не той можеше да преобърне стомаха му за по-малко от две секунди. Беше търсил покой за себе си и семейството си в мисълта да замине в чужда страна, но вече не мислеше, че и там щеше да ги намери. А сигурността през цялото време е била толкова близо до него, че не беше успял да я забележи. Тези две хубави очи, които го гледаха усмихнати сега, само те можеха да му дадат любовта и сигурността, за които бе жадувал. Те щяха да го обичат все така, дори смъртта да го разделеше от тях. Това беше единствената сигурност, която всъщност беше търсел. Уплаши се – беше ли достоен за своята малка прекрасна Люси? Без съмнение, казваха очите й, без никакво съмнение.

www.podarimiprikazka.com
Диана Петрова

Няма коментари:

Публикуване на коментар