ЧЕРВЕНОКОСКА

Ако можеш да си орел,
не се стреми да останеш при гаргите.
Питагор

Магьосницата от остров Майнау или островът на цветята.
Никой не знаеше къде точно се криеше тя, но магиите, които правеше, променяха света за добро или зло. Някои казваха, че живеела в незнайна пещера, скрита под земята. За „старата вещица”, както някои я наричаха, се носеха легенди. Тя забъркваше магиите си с помощта на огромните пеперуди от острова, които всеки ден й носеха своите дарове.
- Косъм от червенокоса фея, перо от бяла орлица, мигла от плашлива сърна... – нареждаше тя, докато разбъркваше сместа в котлето, врящо на огъня.
От дъното на пещерата се дочуваха стоновете на жена, която дишаше тежко и гореше от треска. Не се знаеше как тази жена беше попаднала в пещерата на дъртата, но едно беше сигурно – тя щеше да излезе оттам напълно различна. Може би се беше препънала из китните градини на острова и старата я беше довлякла незабелязано до леговището си. Или беше помирисала омагьосано цвете и без да знае какво прави, сама беше дошла при вещицата.
Старата натопи памуче във врящата смес, духна три пъти в него и се приближи до жената. Вдигна блузата й и започна да обмазва корема й. Жената продължаваше да стене в полуунес и едва ли усещаше ръцете на старата.
Кожата на жената засвети с червена светлина, която се зави като вихър. След това малкото торнадо се насочи към пъпа, и се вмъкна през него.
- Името й ще е Милена, защото ще е мила и добра – шушнеше в ухото на жената вещицата.
Който чете тези редове би могъл да си помисли, че магьосницата говореше за жената, но старата всъщност говореше за детето в утробата й. Неговият живот щеше да се промени завинаги с тази магия, малко след като беше започнал.
Силвия се събуди всред прелестна градина от чудно хубави цветя – жълти, лилави, червени. Тя вдиша дълбоко от уханието им и се усмихна. Беше дошла на екскурзия със съпруга си на този отдалечен остров, за да се разведри и да си почине. Бременна едва във втория месец, тя искаше да се откъсне от работата си и да започне животът на дъщеря си с уханието на чудно хубавите цветя от остров Майнау – мястото, което бяха избрали със съпруга й за сватбено пътешествие. Последното, което си спомняше, беше колко много се беше уморила. Докато се е разхождала сама из лехите, сигурно е прилегнала сред цветята и е заспала. Тя стана и се върна към пътя, за да потърси съпруга си, който сигурно вече се беше притеснил.
*
Седем месеца по-късно Силвия роди червенокосо момиче със сини очи. То беше толкова хубаво и мило, че тя реши да го кръсти Милена – името значеше „мила и добра”.
Милена растеше и се разхубавяваше все повече. С времето очите й промениха цвета си и станаха пъстри, досущ като цветните поляни от остров Майнау.
- Ти си лоша – кресна й едно момче на име Найден в междучасието. – Само най-лошите имат червени коси.
Пъстрите й очи се напълниха със сълзи, тя ги закри с дългата си червена плитка и изтича в коридора.
- Ти си лоша, лоша, лоша – заповтаряха децата.
- Това не е вярно – плачеше Милена.
- Виж я, мисли се за по-добра от учителката – фръцна се Найден.
Милена се обърна, грабна раницата си и тичешком излезе през училищната врата. Днес щеше да се прибере по-рано, не можеше повече да остане в училище. Вкъщи нямаше никой, родители й бяха на работа. Тя хвърли чантата си на един от столовете, изми се и седна. Извади учебника си по „Човек и общество” и зачете:
„През късния 16 век мазнината извлечена от червенокос човек е била основна съставка за повечето отрови.”
Милена захвърли учебника встрани. На следващия ден учителката я изпита и Милена не каза нищо. Получи двойка.
Измина много време, но децата от класа, макар и да забравяха други неща много бързо, продължаваха да помнят изречението от учебника по „Човек и общество”. Милена се опитваше всякакси да им докаже, че това не е истина, но колкото повече опити правеше, като че ли се случваше точно обратното.
Веднъж тя предостъпи купона си за училищния стол на дете, което беше забравило да си купи, и веднага я обвиниха, че го прави нарочно, защото сигурно е сложила отрова в храната му. Друг път пишеше домашните на съучениците си, а те й казваха, че го прави, защото искаше да омагьоса тетрадките им.
Тя не умееше да се защити, не й стигаше смелост да отстои себе си. Щом я обидеха или наругаеха, се свиваше в черупката си и не обелваше дума. Стигна се дотам, че не смееше да говори с никого и дори много да искаше да помага на съучениците си, не се решаваше да го стори. С това славата й на лошо момиче още повече се затвърди.
Веднъж се връщаше от училище сама, а пътят й се провираше през редица къщи. По онова време в къщите се правеха изкопи, които се пълнеха с вар, за да можеше стените на къщите да се варосват всяка година. Щом Милена мина край една такава къща, тя дочу писъците на дете. Огледа се, ослуша се, не се виждаше човек и не се чуваше нищо освен жално скимтене. Тя прескочи оградата и се приближи до изкопа. Найден, целият в бяло, беше паднал в изкопа и потъваше.
- Помогни ми – викаше той. – Помощ!
Без да се поколебае, Милена разтвори ръце и за негово, както и за свое, изумление полетя към дупката. Грабна го с едната си ръка, а другата размаха, за да се изкачи до горе.
Щом го постави на земята, момчето я изгледа, ахнало от изумление и уплаха. Милена огледа ръцете си, а после впи пъстрите си очи в неговите. Допря показалец до устата си, за да му направи знак да мълчи, а след това се отдалечи. Найден никога не разкри тайната й, но и никога повече не се закачи с нея.
Годините минаваха, а на Милена продължаваше да помага на хората с необикновените си дарби – един път, когато дете пресичаше улицата неправилно и без малко да го блъсне кола, тя постави ръката си пред автомобила и за миг времето спря – нито клоните на дърветата шумоляха, нито хора пресичаха, нито коли се разминаваха. Детето пресече улицата, сащисано от изумление и когато Милена отпусна ръката си, всичко отново тръгна постарому. Всеки път тя предупреждаваше децата да не говорят, а те, уплашени до смърт, никога не казваха и дума за случилото се. Но се отдръпваха от нея или бързо забравяха как им беше помогнала и отново я обиждаха или й се присмиваха за червените й коси.
Милена продължаваше да върши своите добрини, макар всеки път да си обещаваше, че нямаше да го прави, защото децата край нея не го заслужаваха. Тя сякаш не можеше да живее другояче.
Отмина време, тя порасна и се омъжи за любимия си Владислав. Родиха й се две прекрасни деца – Симеон, а по-късно и малката му сестричка Виктория. Милена живееше живота си подобно на хиляди други жени, с това изключение, че пазеше странните си дарби в тайна. Истинска фея в човешки облик! Тя се страхуваше да ги разкрие пред когото и да било и често се опитваше да забрави за тях. Те сякаш я отдалечаваха от хората – макар именно уменията й най-точно да издаваха нейната човечност.
А Милена искаше да бъде като останалите повече от всичко. Тя упорито боядисваше косата си в черно или кафяво, за да прикрие червения й цвят, но косата й успяваше да надвие и най-добрата боя и почервеняваше дни след боядисването.
Грижеше се за децата и майка си, та дори и за мъжа си така, както никоя друга. Грижеше се не само за тях, а за всички край себе си, без значение как се отнасяха към нея. Понякога се мразеше за това, но съзнаваше, че без да може да върши добрините си, тя сякаш не можеше да диша.
Хората край нея – колеги и познати – тълкуваха поведението й като лицемерно, защото съдейки по себе си, сами не можеха да повярват, че беше възможно човек да бъде толкова мил и добър, колкото беше Милена. Със зловещото си въображение те винаги подозираха подли замисли зад поведението й.
Милена не знаеше нищо, свързано с обстоятелствата около ранната бременност на майка си, не за друго, а защото майка й не си спомняше за магьосницата. Но докато беше малка, а и след това, Милена хранеше особена любов към цветята. В дома си беше засадила много и екзотични цветя и беше изчела всичко за Майнау, острова на цветята. Мечтата й беше да иде някой ден там, за да вдъхне от уханието на милионите цветя, които майка й беше мирисала, докато я беше носила в корема си.
Един ден мъжът й Владислав я изненада с два билета до екзотичното място в Германия. Наскоро успяваше да я ядосва честичко и искаше да й се реваншира.
Щом съзря билетите, Милена поруменя. Тя не беше очаквала мъжът й да стори подобно нещо за нея. Пъстрите й очи отново се напълниха със сълзи, както по времето когато децата в училище я обиждаха.
Когато за първи път стъпи на острова, Милена вдиша дълбоко от тъй познатото ухание, макар да го усещаше за първи път. Безкрайните лехи с лалета и нежните цветове на цъфтящите орхидеи – сред тях на Милена й се искаше да се загуби завинаги.

Екскурзоводът й разказа легендата за старата магьосницата на острова, която никой не можел да открие и как тя била виновник за много чудеса, случващи се по света.
- Как мога да се срещна с магьосницата? – попита Милена.
- Преданието гласи, че трябва да се изгубиш сред цветята и сама ще се озовеш при нея – отвърна екскурзоводът с усмивка.
- Благодаря – отвърна Милена, която изобщо не се шегуваше.
Може би тази жена щеше да я отърве от нежеланите й дарове да спасява и помага на хората, а кой знае, и от проклятието да носи червена коса. Тогава тя щеше да бъде всичко, за което си беше мечтала, щеше да се освободи от себе си и от бремето да пази дългогодишната тайна за своята различност.
- Скъпа – рече Владислав. – Нека разгледаме замъка.
- Да, добра идея е – допълни екскурзоводът. – Това е уникален бароков комплекс от църквата „Св. Мария”, построена през 1732 година и двореца – издигнат седем години по-късно. Днес тук живее благородническо семейство, което притежава и стопанисва острова.
- Да, да – ти върви, аз ще се разходя сред цветята. Ще се чакаме тук след час.
- Сигурна ли си? – попита Владислав.
- О, да – отвърна Милена, която не откъсваше поглед от цветята.
Щом мъжът й и екскурзоводът се отдалечиха, тя си отдъхна. Най-сетне сама. Щеше да направи всичко възможно да се изгуби всред тази цветнолика шир. Милена тръгна измежду градините и скоро всичко се завихри в цветен многовъртеж. Тя се въртеше на всички страни и вече не виждаше пътища, а само цветя и огромни пеперуди.

- Здравей, Милена – чу тя глухия глас на магьосницата.
Огледа се. Беше в мрачна пещера, покрита с мъх, който светеше в приглушена зеленикава светлина – като нощна лампа.
- Търсех те – отговори Милена с треперещ глас.
- Знам, дете, знам.
- Исках да питам – продължи Червенокоска...
- Не бива да се срамуваш от даровете, които ти дадох, а напротив – използвай ги смело.
- Но, защо? Не искам нищо, освен да бъда като другите.
- Не, ти никога няма да бъдеш като другите. Косъм от червенокоса фея, перо от бяла орлица, мигла от плашлива сърна...
- Какво значи това?
- Това си ти, Червенокоске. Преди години те дарих с необичайни дарби, най-голямата от които е желанието да помагаш. Без човек като теб, без хора като теб - светът е погубен.
- Има и други като мен?
- О, да, хиляди, хиляди, които се изгубваха в цветните градини. Защо не се радваш на даровете си?
- Защото те ми носят злобата на хората. Искам да се спася от нея.
- Ха-ха-ха-ха – изсмя се вещицата с прегракналия си глас. – Червенокоските ги боли повече, знам. Така е от древни времена. Има само един начин да спасиш себе си, мила моя – и той е да спасиш всички по пътя си.
- Значи... ти си тази, която ме е направила такава.
- И аз, и пеперудите, и цветята – всичко, което виждаш. Във вените ти тече кръвта на червенокоса фея – феите са само червенокоси. Те не могат да живеят, ако не спасяват. Душата ти е помилвана от перо на бяла орлица, която пази децата си като никого другиго. Смятат орлиците за страшни, но страшен може да бъде само онзи, който обича истински. А на очите ти пазят сянка миглите от плашлива сърна – заради тях те е страх да вземеш най-важното решение в живота си.
- Какво си ти... – надигна се топка злъч в гърлото на Милена. Струваше й се, че не можеше да понесе и дума повече. – Защо ми говориш така?
- Аз съм часът на най-дълбоката нощ, малко преди да изгрее слънцето. Не се страхувай да бъдеш себе си – отекна гласът на магьосницата, която плю на показалеца си и го допря до устните на Милена.
След това Милена затвори очи и миг по-късно се събуди всред цветна леха, точно както майка й преди години се беше озовала на същото място. Тя не помнеше нищо от онова, което се беше случило с магьосницата, но й се стори, че искаше да полети като някоя от пеперудите, накацали по тялото й. Мигна и всички те вкупом се разпръснаха във въздуха.
Чувстваше се прекрасно – както никога досега през живота си! За първи път тя се усещаше свободна. Идеше й да се търкаля по цветните лехи, макар така да рискуваше да я изгонят от острова, искаше й се да лети, да се гмурка, да помага на всички, без да се страхува от глупостта на хората, които не виждаха добрината й. Чувстваше и мислеше, че можеше да прави всичко.
Милена се затича към древния замък, откъдето излизаше съпруга й и разговаряше улисано с екскурзовода. Беше решена да направи всичко, за да промени живота на семейството си – ако трябва да заминат някъде, за да живеят по-спокойно и по-добре отпреди. Ако трябва да останат, ако трябва, ако трябва...
Пред слисания екскурзовод, тя се метна на врата на Владислав и го целуна.
- Поне веднъж в живота си всеки мъж трябва да се влюби в червенокоса – смигна мъжа й на екскурзовода.
Онзи го изгледа със зяпнала уста и пожела на двама им приятна разходка на острова. След това с неохота се отдалечи.
Милена вече копнееше да се запознае с Владислав и децата си наново, сега, когато във всяка своя частица се усещаше свободна да бъде себе си. Но кратко след това, все още в топлината на съпружеската прегръдка, тя примигна със сърнените си мигли от уплаха. Не беше ли всъщност по-страшно да получиш всичко, за което си мечтал?

www.podarimiprikazka.com