Първа неодобрена приказка :)

Любовта на кашалота, магьосника и двама човеци

Имало едно време стар магьосник на име Магадор, който живеел в скалистата си крепост дълбоко в отвора на мрачна пещера. До крепостта се стигало през тесен проход, а който преминел, пред него се откривала красива поляна с изкуствени цветя. Магадор ги предпочитал, защото те не издавали аромати и не му напомняли за миналото. Магьосникът си изработил изкуствено слънце, което огрявало денонощно крепостта. Той не харесвал тъмнината – искал в мрачната му душа винаги да свети. Проходът се затварял от тежък камък, който можел да помръдне единствено магьосникът. И Магадор оставал вътре сам, тъжен и ядосан на целия свят.

Магьосникът не винаги живеел по този начин. На младини го будело тупането на хилядите човешки сърца, които узрели да срещнат най-голямата си любов, очаквали помощта му. Ставал и тръгвал да обикаля света. Помагал на човеците да се срещнат, да осъществят любовта си. Самият той търсил своята, като вярвал, че щом помага на другите, сам ще я открие, без да прилага магия. Искал да срещне любимата си по този начин, защото искал да изпита поривите на истинската любов, която се случва естествено. Магадор вярвал, че ще разпознае любимата си, макар и трудно. Тя можела да бъде всичко: стрък трева или прекрасна бреза, вятърна виелица или тъмнозелена планина.

Как ли не я търсил, колко ли пъти не се събуждал с надежда, че докато среща поредния Ромео с поредната Жулиета той някак, докато те се целуват, ще зърне косите й, ще усети уханието й. Но нищо такова не се случвало. Хилядолетията отминавали, Магадор остарявал. Оставали само още стотина хиляди години до края на магьосническия му живот. Сърцето му се вкаменило от чакане, мъката го завладяла и обвила в мрак целия му свят. Изградил скалистата си крепост в процепа на пещерата, разпрострял изкуствените цветя и закачил изкуственото си слънце. Сложил дебелия камък вместо врата, за да не чува никога повече тупането на човешките сърца. Спрял да излиза от укреплението си - не желаел нито да вижда, нито да чува хората.

Хората колкото и имали нужда от него, толкова и нямали. Харесвали се, заобичвали се, заживявали заедно по естествен път, както природата ги е създала. Така се случило и с Хачо и Антоанета. Хачо живеел в България и работил във фирма като специалист по маркетинг. Той се запознал със своята любима на работното си място. Хачо сякаш омагьосал Антоанета още в началото с най-дълбоките красиви очи и чудната усмивка. Те се срещнали след като той се разболял и не идвал на работа повече от месец. Той я помолил за среща и я целунал за първи път. Антоанета онемяла, птици запели край нея, а сърцето й забило така лудо, че ударите от него прескочили хиляди километри и достигнали до пещерата на Магадор. Преминали през камъка, който затварял укреплението му от света и достигнали до ушите на Магадор. Той отворил рязко очи и се взрял в изкуственото си слънце. Нима било възможно камъкът да не може да заглуши ударите на всички човешки сърца? Скочил и запушил ушите си, но не. Туптенето от сърцето на Антоанета навлизало през проходите на хилядолетните му уши, завладявало главата му, сърцето му, разпростирало се по цялото му тяло.

Магадор изкрещял, отместил камъка от укреплението си и изскочил навън. В първия момент не могъл да познае света, какъвто го знаел. Всичко сякаш било променено. Край пещерата му преминавала горска пътека, с укрепления от двете страни. Хора със странни дъсчици в ръцете си вървели, вдигали ги и заставали усмихнати все едно дъската щяла да ги овековечи по този начин. Той литнал нависоко във въздуха. Но и там не било същото – там кръжали странни бръмчащи гигантски птици и оставяли вкисната миризма след себе си. Що за неща били сторили хората, докато той почивал в мрачната си крепост?

Магадор все още не знаел как ще постъпи, но непременно трябвало да заглуши това туптящо сърце, което правело тъгата му още по-ужасяваща. След седмица път той най-сетне пристигнал до дома на Хачо. Заварил го да стои до прозореца замислен. Само в крайчеца на устните му се забелязвала онази малка искра от целувката на Антоанета. Магадор с един замах отнел усмивката му и Хачо станал да се приготвя за работа. През това време магьосникът набързо превъртял живота му напред. Видял как Хачо държи в големите си топли чувствени ръце малките пръсти на Антоанета, как тя лети с крилата на странна птица, а Хачо стои долу на земята и се любува на полета на любимата си. Двамата обичали да хапват индийска храна и й се наслаждавали заедно така, че можели да събудят апетита и на най-ситите. Видял ги как посещават различни ресторанти и как не им омръзва да се наслаждават на взаимното си присъствие. После Антоанета се изкъпвала, той сресвал косите й и двамата дълго и страстно се любели. Те разговаряли за стотиците любовни истории край себе си – всички случили се без участието на стария магьосник. Магадор усещал нарастващата тревога, която съпровождала всички влюбени, горещината на ласките им, непознатите пространства, които се отваряли, когато те били заедно – все едно цял един само техен свят се съзиждал в тези мигове. Той наблюдавал още известно време парчета от бъдещия живот на двамата влюбени и у него се пораждала все по-голяма завист и за любовта им, и заради това, че такава ненаситна привързаност била възможна без негово участие.

-                      Мечо сладък – мълвяла Антоанета.

-                      Мое малко птиче, колибрито на мечо, ангелчето ми – отвръщал й Хачо.

-                      Мога да стоя в прегръдките ти хиляди години!

-                      Мога да целувам устните ти без да спирам!

-                      Ще те чакам в съня си!

-                      Ще бъда там и ще милвам лицето ти.

Двамата можели да продължават така до безкрай. Пращали си музикални поздрави, боляло ги от толкова много любов, която крехките им човешки сърца едва задържали да не прелее. Магадор не можел да издържи и минута повече да гледа в бъдещето им.

Той замахнал с дългите си пръсти и мигом превърнал двамата влюбени в градински храст от стебло и две клончета, които се разпростирали от двете страни на стеблото и то цялото заприличало на кръстче – най-странният храст на света. Двамата влюбени започнали да растат заедно – неразривно свързани с общите сокове на стеблото. Сам Магадор се настанил в дома на Хачо. Всяка сутрин той ставал и отивал при Хачо, който превърнал в стебло и Антоанета, която превърнал в две нежни клонки. Храстът разцъфвал с най-прекрасните цветове на любовта – бяло, розово, червено. Магадор откъсвал цветчетата, но те отново разцъфвали до другата сутрин.

Веднъж се ядосал, изкоренил храста, литнал нагоре и го пуснал насред океана. Кръстчето заплувало там и вместо да изсъхне от солената вода, то отново продължавало да цъфти – в бяло, розово, червено. Магадор изпратил бури, за да го изпочупят, да потъне на дъното, но и това не се случило. Хвърлил акули, да го изгризат и да разделят стеблото от неговите клони, но акулите само прескачали кръстчето и отминавали по безкрайните си водни магистрали. Нищо не можело да раздели кръстчето на две – нито дори гладът. Хачо нямал откъде да се храни, защото храстите не ядат риба, а когато бил човек, това било едно от любимите му занимания. Сега обаче, вместо да погинат, двамата сякаш си били достатъчни и се подхранвали един друг, сякаш времето, което отдавали на другия им помагало да не загинат в безкрайната океанска пустош. Скоро запасите им щели да привършат и странният кръстов храст да изсъхне в солените води. Непременно трябвало да измислят начин да се спасят.

Тогава един ден до тях се доближил кашалот. И втори ден също. И трети. Хачо и Антоанета забелязали, че той търсел любимата си, но със съжаление видели, че каквито и опити да правел да я намери, всички женски го отхвърляли. И тогава един ден на Хачо му хрумнала идея.

-       Приятелю, плаваме отдавна и съм видял много неща в океана. Вече има нова мода в рибешкото царство - рекъл. - Ако искаш да спечелиш женска риба, трябва да й подариш остров с цветя.

-       Че кой го прави?

-       Всички кашалоти.

-                      Не ти вярвам, няма толкова много острови – завъртял се край него кашалотът. - А и ти кой си да ми даваш съвети?

-                      Аз съм кръстчето на любовта, а ти имаш невероятният късмет, че ме срещна – припомнил си маркетинговите си умения находчивият Хачо. Сега трябвало да ги използва повече от всякога по друго време – той трябвало да продаде идеята на кашалота. - Изхвърли ни на остров и ще получиш острова!

-                      Глупости – плеснал нервно с опашка кашалотът. – И то пълни! Ти знаеш ли колко трябва да плувам, за да те заведа до там? Дръпни се от пътя ми, че ще те глътна!

Точно тогава обаче край него преминали две женски, които разговаряли една с друга.

-                      Ех, тези мъже – изобщо не са романтични! – рекла едната.

-                      Не могат да измислят нищо интересно, нищо различно!  - добавила другата.

-                      Виж как правят хората по бреговете – те се любят на земята, любят се във водата. А нашите знаят само една вода и толкова!

Кашалотът почти бил отминал, но при последните думи на женската изведнъж му хрумнала идея. Какво ако странния цъфтящ клон бил прав?

Върнал се обратно и без да каже и дума, захапал клона в устата си. И после запрепускал през водната пустош, както само надеждата може да препуска, както само любовта може да произвежда скорост. Докато преминавали край трета женска на много километри от началото на пътешествието им, тя съзряла мъжкара, прекрасната му перка, блесналите му очи – очи, които никой друг в океана не притежавал. Сякаш нещо отвътре палело душата му. Той я забелязал и й се усмихнал. Поколебал се дали да спре, но продължил нататък. След дълги дни и нощи на уморително пътуване, кашалотът най-сетне наближил незнайна островна земя.

Тя била единствен по рода си и никой не знаел за съществуването й дълбоко в океана. Разливала прекрасните си зеленини всред сините води, високи дървета растели в централната й част, а от външната страна я ограждали ароматни поляни. Птици пеели с непознати сладостни песни, а слънцето огрявало всяко кътче от острова. Това била най-красивата земя на света – така си помислили Хачо и Антоанета. Кашалотът ги пуснал през последните метри до брега и те сами доплували до там. Водата изхвърлила клона, а после птица го грабнала и го пуснала на една от поляните.

Изминало време. От стеблото поникнали корени, храстът се вкоренил в меката почва и се разпрострял по целия остров. Израснали много млади цветни храстчета, цъфнали цветовете на любовта, птиците запяли още по-любовно и сега земята изглеждала като райска градина, като място, създадено за любовно щастие.

През това време Магадор, който мислил, че е приключил с кръстовия храст, се прибрал обратно в скалистото укрепление на замъка си, дръпнал камъка си да затвори прохода и натъжен повече отвсякога заради това, което извършил, легнал и се оцъклил срещу изкуственото си слънце. Толкова безкрайна била мъката му, толкова болка събрал в сърцето си. Докъде бил стигнал – от магьосник, който събира хората в магьосник, който ги разделя?! Заплакал от собствената си злина. Заскубал косите си. Изминало време и нищо не се променило. Магадор все така стоял затворен и самотен. Мисълта за Антоанета и Хачо обаче не му давала мир. И той решил, че ще трябва отново да ги потърси. Отместил камъка и тръгнал да търси храста с двамата влюбени. След още по-дълго пътуване стигнал той до островната земя и като видял красотата й, сърцето му за първи път трепнало с непозната наслада. През живота си магьосникът не бил виждал нещо по-красиво.

-                      Здравей, прекрасна земьо – поздравил я магьосникът и така се изчервил, че съвсем не подхождало на възрастта му.

Островната земя го погледнала с недоверие. Тя копнеела за някого, който е на нейната хилядолетна възраст и който притежава магическа сила. Но такива същества край нея нямало, а и тя не можела да се движи. Откакто се помнела, се намирала дълбоко в океана, пълен с бързо преминаващи риби и кораби, които сякаш не я забелязвали. Цял живот била заточена от безкрайните приливи и отливи на солените води.

Така, когато магьосникът я заговорил, в първия миг тя помислила, че е човек, но после видяла, че се намирал във въздуха, с белите си коси, със зачервените си бузи и се уголемявал, уголемявал. Скоро добил размерите на океанската земя и станал дори по-голям от нея.

Тя се впечатлила от вида му, но все още очаквала той да каже още нещо глупаво, с което не просто да не разсее самотата й, а да я засили. Не й се случвало за първи път да се разочарова от ухажори, които все знаели по-малко от нея, защото живеели кратко, и които все били нещо друго, но не и острови.

-                      Да похапнем? – предложил магьосникът и докато го правел, сърцето му така се разтуптяло, че направил вълнение край себе си.

Простотата на предложението била толкова стряскаща за островната земя, че тя се разсмяла от все сърце. Разтворила недрата си, накъсала от цветчетата си, които сега се простирали по цялата й ширина и над огромния магьосник се посипал цветен дъжд.

-       Нито ти ядеш, нито аз, но може би можем да сторим друго...

Двамата разговаряли дълги дни и нощи, без да могат да се наситят един на друг. Те се съединили в една обща земя и заживели в такава хармония, каквато може да създаде само чудото на любовта.

През това време на любовна наслада кашалотът и женската, която преди време забелязала блясъка в очите му, се приближили до острова. Макар и изморена от дългото пътуване, тя се наслаждавала на малкия си круиз със своя кашалот, който сам решил да я заведе на изненадващо място.

-                      Подарявам ти го! - оповестил той.

-                      Наистина ли?

-                      Наистина – вдигнал глава кашалотът, без да спира да я наблюдава с любопитство и малко страх дали подаръкът му не е твърде малък.

Магьосникът, който разказвал за безкрайните любовни истории на своята островна земя, й показал двете влюбени гигантски риби. Рекъл:

-                      Искаш ли да ги изненадаме?

-                      Как? – попитала тя.

Той надул гърдите си и духнал с всичка сила. Храстчетата по цялата й повърхност се разпиляли във въздуха и се превърнали в Антоанета и Хачо и техните многобройни деца. Магьосникът смъкнал един от облаците и ги поставил върху него. Заредил ги с много индийски ястия за из път, така че те да могат добре да си похапнат, докато пътуват към Европа.

-                      Не закъсня ли твърде много? – не се сдържал да го попита Хачо, който сега стоял смръщен върху облака и гледал строго към магьосника остров.

- Господинчо, мери си думите. Точно ти, който винаги закъсняваш!

- Мечо, моля те - включила се сега Антоанета. - Той просто е искал да обича, както ние се обичаме.

Островната земя погледнала любимия си с укор. Той въздъхнал, обърнал се към Антоанета и Хачо и рекъл:

- Прав е. Постъпих глупаво, а вие ме отведохте до моята собствена любов.

- И погуби толкова много години от живота ни.

- Да - признал Магадор. - Ако има как, мога ли да се реванширам.

- Можеш - отвърнал Хачо.

Той поспрял и се обърнал към Антоанета, целунал я по челото и примижал от удоволствие. Колко хубаво било отново да може да прави това, както преди. После въздъхнал и в миг почувствал сърцето си леко и весело. Той простил като по чудо, простил на Магадор мигновено, въпреки, че магьосникът бил виновен за толкова много изгубени години на любовно щастие. Направил това не заради молбата на любимата си, не и от страх, че Магадор може да се ядоса и отново да ги превърне в нещо друго, а защото само любящото сърце е способно да прости голямата злина.

Хачо погледнал към океанските води и забелязал нещо познато. Миг по-късно той вече знаел какво ще поиска.

През това време женската на кашалота, която видяла как цветното чудо се превръща в цяло семейство и как това семейство грее от щастие върху пухестия облак, се обърнала към своя любим:

-                      Да ми подариш гледката на щастливо семейство като това горе е... – пляснала тя с опашка с нарочна сериозност, така че кашалотът застинал – най-милото нещо, което някой рибок някога е правил за мен. Искам с теб да имаме такова семейство, любими.

Рибешкото му сърце, което биело до скъсване, сега празнувало. Не само че не успял сам да предложи на своята риба да създадат семейство, ами тя сама го поискала. Той запляскал с опашка и направил един от най-пищните си скокове в океана.

-       Искам - рекъл Хачо. - Да създадеш острови за всеки кашалот на земята.

Магадор мислел да възрази, защото това означавало много много работа и много време, в което той ще магьосничества, вместо да се любува на любимата си островна земя, но след като помислил няколко секунди, кимнал в съгласие.

Хачо и Антоанета се сбогували със семейството кашалоти, с Магадор и островната земя, която ги приела толкова гостоприемно на поляните си. След това полетели обратно към страната на хората. Те пътували с попътен вятър, при много добро слънце и при чудесно настроение на всичките си деца, чиято човешка външност сега изучавали. Двамата, вече и родители, все така се обичали, все така се наслаждавали на любовта си. А любовта им сега преливала в косите, устните, носовете, малките пухкави ръчички, звънките гласчета на децата им.

Магадор дълги години създавал нови острови, както обещал. Той подарил себе си, своята островна земя и любовта им на океана и рибите, на влюбените очи, които светели като звездици, по ъгълчетата на устните, на целия свят, който предстоял и който нямало да наблюдава вечно. Така магьосникът най-сетне успял да изпита любовта, която сам дарявал преди време. Тя не приличала на нищо, което си представял. Била тъй естествена, тъй силна и тъй сладка каквато била и любовта на Хачо и Антоанета, каквато била истинската любов. И той й се наслаждавал – без мисъл, без магии и без чудеса.

Оттогава до незапомнени времена ще се носят приказки за любовта между Хачо и Антоанета. Това са един мъж с много дълбоки очи, мъж, който често закъснява и обича да си похапва и една малка, романтична и много красива жена. Те се обичат без планове, без да отмъщават на завистниците си, без специална магия. Тяхната любов сторила най-великото чудо на всички времена, чудо, за което ще се говори още дълго - тя единствена успяла да разреши няколкоседмичните терзания на един кашалот и хилядолетната тъга на един магьосник. Без да прилага магии. Без дори да прилага от най-сложните хитрости. А това не го могат дори и най-обиграните вълшебници на любовното щастие.

Приказките бяха в Пловдив, Пазарджик и Враца, 2016

Ето отзвук от срещата, публикуван в блога на Софт Прес:

http://www.soft-press.com/blog/?m=201604

Пловдив е град на културата. Книгата там се чувства като у дома си. Пловдивчани уважават писаното слово и дори изпитват умиление към него – такова, че може да се сбърка с добре познатото ни отпреди двайсеттина години тачене на знанието. За тях да се срещнат с писател не е просто среща, в която могат да зададат въпроси или просто да послушат. Срещата с писател е събитие! Така се случи и с представянето на „Мъдри приказки” там. Покани ме непозната жена, която грижливо беше издирила телефона ми от издателството. Личеше, че за първи път кани автор по ентусиазма и въпросите, които ми зададе. Мислех да откажа, тъй като времето ми през седмицата на книгата беше много натоварено, но имаше нещо в гласа й, нещо, което аз самата като по-млада дочувах в своя. Съгласих се и разместих графика си – нищо не беше толкова спешно, колкото да разбера какво ме привлече там. Трябваше да отида в кварталното училище „Черноризец Храбър”. Приятелка от Пловдив ми обясни, че се намира далеч от центъра, но учителите били много активни. Само това знаела. Когато пристигнахме, беше един от първите горещи дни на пролетта. Слънцето припичаше приспивно, а хората по тротоарите се движеха бавно, може би защото така се движат хората в града на културата. Ралица ми беше дала телефона на майка си – също учител в училището. Нямало да може да вдигне сама, тъй като била в час с мъниците. Хапнах първия си сладолед, преди да се обадя. Сградата на училището беше реновирана и изглеждаше като модерно частно помещение за малки умници. В двора имаше миникъщички, прилични на тези в детските градини. Хлапета търчаха между тях, а една жена седеше на пейката най-отпред. Запознах се с майката на Ралица. Тя ме поздрави и веднага заразказва за проекта на минибиблиотеките на двора, откъдето децата могат да взимат книги и да четат по пейките. Бяха подготвили най-шарената зала, където щях да се срещна с два класа. Щом заприиждаха, децата ме поздравиха в един глас, което ми навя спомени за времето, в което ставахме в час да поздравим учител. Засмях се. Не очаквах обаче, че ще ми хареса. Видях и Ралица – дребна, почти девойка с дълбоки тъмни очи, които търсят нещо. Помислих си – сигурно търси вълшебството и се надява аз като администратор от страната на писателите на чудесии, да й подам билет. Сега разбрах защо съм тук – не биваше да раздавам билети и да поддържам илюзията, че билети за страната на чудесата въобще има, както сама като по-млада мислех. Трябваше да им покажа, че там се влиза свободно, със собствени вълшебни истории, с любов към приключенията и не защото бягаме от реалността, а защото реалността е тази, която ни храни по пътя към вълшебството. Пловдивските хлапета са страшни умници. Фентъзи продукциите са оставили своя печат върху тях и в приказките им често се появяваше Скайуокър, извънземни и саби. Понякога момчетата се увличаха и забравяха точките, по които трябваше да вървим, за да измислим приказка за пет минути. Момичетата от своя страна пълнеха малките си приказки с пеперуди, къщички по дърветата и красиви взаимоотношения между буболечки. Понякога им трябваше малко помощ – колкото да им покажеш, че могат да се осмелят, че са свободни да измислят каквото им падне. Това ги окуражи за няма и минута и след това не можех да ги спра да намислят нови и нови измишльотини. Прочетох „Дупката на завистта”, в която става дума за момиче и брат й, на когото завижда. Малчуганите започнаха да споделят за подобни ситуации у дома и се превърнахме в група по взаимопомощ за не повече от още няколко минути. Тази спонтанна готовност да се прескача от един модел на комуникация в друг често се смята за признак на невъзпитаност, но всъщност не е. За мен тя беше живото доказателство, че приказката работи, че тя става повод, който ни помага да говорим за себе си, за проблемите си, а защо не и за това да се похвалим – че видите ли, ние не сме като онези шантави герои в приказките. По-пораснали сме от тях. Приказкотерапията е точно това – да разприказвате детето, да превърнете приказката в разговор за личния живот. Младата Ралица беше на вид не повече от 25 години, но прегръщаше децата като по-малките си братя и сестри. Тя наистина искаше да направи нещо за тях, нещо, което да запомнят и тежестта от доверието й – почувствах я веднага, щом заговорих. Исках да я предразположа да се отпусне, да се довери и тя на приказките, които си знаят работа. Ще се разкажат, ще дефилират из стаята, ще позабавляват. Едва покрай шоуто ще се случи всичко останало – онова, по-важното, което всички искаме за хлапетата – приказката отвън да стигне до приказката, която така или иначе държат у себе си. От училището ми подариха чаша с печат на наименованието и тетрадка, в която да си записвам новите идеи. Първо се усмихнах на „Поздравителния адрес”, който получавах за първи път. Благодаряха ми, че ме има и то в ролята си на писател. Знаех, че адресът не е за мен, той е за вълшебните истории, чийто представител днес бях аз. Малчуганите се впуснаха за автографи – на листчета от тефтери,върху книгата, на тетрадки, на специално изработени картички. На една от тях прочетох: „Госпожо писателке, аз много обичам приказки, но нямам много пари.” На друга пък имаше: „Диана, обичам те. Може ли автограф?” Накараха ме да се чувствам като знаменитост, без да си вярвам – просто заради сладкото чувство, което знаеш, че ей сега ще се изпари и ще остави само още килограми. На изпращане, майката учител ми показа параклиса в училището, който рисува сама. Завършила иконопис и заедно с директорката решили да обрисуват една стая. Когато за последен път хванах ръката й, знаех, че тази жена е майка не просто на учител, тя е майка на училището. От онези дето ще се поскарат, че шумиш, а после ще те наредят така, че да чуваш по-добре. Ще ти помогнат да си довършиш приказката, а когато трябва, няма да помагат – за твое добро. Навън беше още по-горещо. Минибиблиотеките гъмжаха като кошери. Това училище работеше, а аз копнеех за почивка. Стоварих се без сили в колата и тръгнахме към София. - Как беше? – попита съпругът ми. - Като в приказка – отвърнах.

"Мъдри приказки" отиват във Враца!

"Мъдри приказки" във Враца!

"Мъдри приказки" получиха покана и от регионалната библиотека "Христо Ботев" във Враца. Ще ги придружа дотам на 4-ти април, в понеделник, за да понауча нещо и от шестгодишните разказвачи на вълшебни истории.

Всеки малък автор ще носи приказната шапка, ще разказва своята история за пет минути, а после всички ще направим обща приказка, както са правили и децата от времето на Джани Родари :)дsmile emoticon

"Мъдри приказки" отново в Пазарджик!

"Мъдри приказки" в Пазарджик! 

smile emoticon
В четвъртък ще играем приказни игри с едни от децата с най-вихрено въображение - пазарджишките. Няколко пъти ме канят през годините и всеки път се изумявам колко поколения добри разказвачи са.
Този път мисля да говоря много малко. Направо ще им дам думата. По-добри са от мен :)

Ето го и събитието: https://www.facebook.com/events/1773996819504172/

Wishio започва работа с "Подари ми приказка"

"Подари ми приказка" започва да работи с Wishio - приятели, които също се грижат за уникалните подаръци за любими хора, за хората, които го заслужават, и за всички, които стоплят сърцето ни и осмислят дните ни.
С тях ще извършваме три услуги.

Услуга номер 1:

Приказка за теб!

Wishio ще предлагат вълшебни приказки за всеки приказен човек, когото обичате, като ще побират вълшебствата специално измислени по истинския живот на човека. Задкулисният писател ще съм аз, а те ще вършат всичко останало. Ще подреждат вълшебната история в чудни книжки със специално създадени илюстрации за вашия любим, близък, приятел.
Ето и новата услуга в целия й блясък:

https://wishio.bg/prezhivyavania/prikazka-za-teb/

Услуга номер 2:

Скрапбук, създаден специално за теб!

Скрапбукът е красив албум, който ще съхранява спомените от избрани емоционални моменти в живота ни. В него всичко ще е уникално създадено за любимия човек: корицата, вътрешните страници с любими цветове, имена и надписи, свързани с любими теми, приказка или стихотворение по избор.
Повече информация има ето тук:
https://wishio.bg/prezhivyavania/skrapbuk-sazdaden-spetsialno-za-teb/

Подари стих!

Обичта към любимия човек понякога не може да се изрази по-добре, отколкото в стихотворение. Ако някога в миналото сте писали стихотворения, но не се доверявате на таланта си, за да изразите безмерната любов към някого, "Подари ми приказка" и Wishio идват на помощ.
Повече за стихотворенията за обичания човек ето тук:
https://wishio.bg/prezhivyavania/podari-stih/

Попътен вятър на услугата и очаквайте вълшебството в изненадите ни!

www.podarimiprikazka.com
Диана Петрова

Завръщането

Още от предната вечер по всички телевизии в страната обявиха, че от следващия ден се очаква невероятно силна магнитна буря. Водещите на предавания предупреждаваха за възможни нежелани реакции при хората, за странно поведение на животни.
Станимир и Любослава бяха излезли навън тази вечер и така и не узнаха за предупрежденията.
Рано сутринта Леа, домашната им котка, противно на привичките си, не се появи в спалнята. Животното стоеше на перваза и гледаше с втренчен поглед навън. То не помръдваше, сякаш беше спряло да диша. Това се стори странно на господарката й, но тъй като днес Любослава трябваше да отиде по-рано на работа, тя се приготви, целуна любимия си, остави му бележка да провери Леа по-късно и излезе.
Станимир се събуди, прочете заръката на приятелката си и отиде при котката.
- Ела тук, Мърморани.
- Не съм Мърморани. Аз съм Леа.
Станимир се стресна. Откъде идеше този глас, какво се случваше?
- Леони, ти ли… говориш? - попита той с пълното съзнание за абсурдността на въпроса си.
- Виж, събира ни единствено любовта към Любослава. Мога да ти предложа сделка.

Не беше лъжа. Котката му говореше. Станимир разтърка очи, даже предположи, че беше пийнал повечко предната вечер. Но нищо не се промени. Котката говореше и това наистина се случваше.
- Каква сделка? - попита предпазливо Станимир.
- Ще ти помогна да изкачиш К2. Не ме интересува дали това ти е мечта или не.
- Наистина ли? - рече Станимир, който незнайно защо в този момент се сети за шефа си - същият, който не оценяше усилията му в работата. Настъпи пауза. Дълга пауза. - И какво ще искаш в замяна?
- Когато съм с Любослава да не ми пречиш.
- Мхм. Не искаш ли твърде много?
- А не си ли плащам добре за това?

Не изминаха и няколко минути и в стаята се струпаха раница, трекинг обувки, гети, карабинери, термо облекло, бинокъл, таблетки за пречистване на вода, щеки и какво ли още не. Станимир разглеждаше нещата и не можеше да повярва. Докато в началото мислеше, че алкохолът му беше дошъл в повече, че просто трябва да се ощипе и да се събуди, но си играе още малко, защото му е любопитно как ще завърши всичко, сега изведнъж започна да размишлява, че не бе кой знае какво да й угоди. Щеше да преживее нещо, което не бе преживял - да иде на измислено от самия него пътуване, да направи нещо значимо, нещо, за което после другите ще го оценят, нещо за самия себе си - пък ако ще това да беше просто една фантазия. Не беше ли тъй сладка тя!

- Кога мога да тръгна? - произнесе най-накрая.
- Още днес вечерта. Имаш самолетен билет.
- А Любослава?
- Аз ще се оправя с нея - отвърна Леа, която сега вече слезе от перваза и се настани на дивана все едно беше новият господар на дома.
Станимир се поколеба още известно време какво да стори, погледна отново към екипировката и като отпъди всички мисли в главата си, се залови да се приготвя.
*
Скоро той се озова в подножието на върха и се заизкачва към първия лагер по маршрута. Премина през завои, тунели, висящи мостове, бездънни кратери. По пътя си той срещна няколко групи - едната - полска, другата - естонска, третата - ирландска. Те се придвижваха по-бавно от него самия и си помагаха един другимо. Станимир ги изпреварваше и вървеше напред към целта си - все едно му бяха дошли незнайни сили, сили, които самият той не притежаваше. Още привечер през втория ден от изкачването задуха силен вятър откъм Китай. Притъмня. Големи гъсти облаци се спуснаха и настъпи непрогледна мъгла. Станимир се ориентираше основно по джипиеса си, но сериозно мислеше дали да не се върне в лагера и да продължи след няколко дни. Тъкмо щеше да го стори, когато долови слаб глас сред бурята. В първия момент помисли, че е от свиренето на вятъра, но спря и се ослуша. Този път го чу по-отчетливо. Гласът звучеше много уморен и викаше за помощ. Станимир си помисли да подмине. В крайна сметка участваше в една фантазия, можеше да си позволи да не се държи като себе си. Но гласът беше дрезгав и жаловит, а и в крайна сметка какво толкова можеше да се случи, ако поспре да помогне. Станимир се защура из околността, ослушваше се, викаше. Изминаха часове, мъглата се поразсея, но вятърът беше толкова силен, че Станимир едва успяваше да върви.
Скоро стигна до процеп в скалата, където без малко да падне. Надникна надолу и какво да види - мъж, който викаше, но беше така уплашен, че Станимир не беше сигурен дали човекът го забеляза. Успокои го и си обмениха няколко реплики, от които разбра, че човекът също тръгнал да изкачва сам върха и се загубил. После пропаднал в процепа и не могъл да се измъкне.

Какво да стори за да му помогне? Можеше да се опита да се свърже с планинска служба или да намери лагера, откъдето да повика подкрепление. Но дотогава човекът щеше да умре. Станимир се ядоса. Защо след като всичко това беше фантазия, не се появеше примерно хеликоптер, или групите естонци, поляци и ирландци, които да помогнат, а Станимир да може да продължи пътя си, да достигне края на силите си, на фантазиите си, да се почувства успял и оценен - от себе си, от целия свят, пък бил и той измислен. Къде сега му се изпречи този пострадал? Но бързо му отмина. Опита се да се събуди, да приключи всичко и да забрави за него възможно по-бързо, но колкото и да се щипеше, не се събуждаше. Това първо го уплаши, после съвсем го разстрои, а накрая го амбицира още повече да доведе нещата докрай. Така ли?! Ще си играя сам със себе си, каза си. Ти ще видиш сега, Станимирчо, закани се той.

Без да се чуди повече, той заби първия клин в скалата и закачи карабинер на него. Опъна осигурителното въже и слезе до долу. Помогна на мъжа да се изкачи, а той самият остана долу. Тръгна да се изкачва, но някъде по средата на пътя въжето се спусна рязко и Станимир падна много лошо.
- Повикай помощ. Кракът ми сигурно е счупен - изохка към човека горе.
Изплашеният до смърт мъж, който вече се беше спасил, послушно се скри от процепа с обещанието, че скоро ще се върне. Така измина един ден, а след това и втори. Джипиесът, който Станимир беше взел със себе си, се беше строшил при падането и сега вероятно никой не знаеше къде се намира.
Много мисли се извърволиха в главата на Станимир. Как можеше сам да си причинява този кошмар? Вече дори не беше сигурен дали се случваше наистина. Жаждата го мъчеше. Студът и болката в крака също. В Станимир започнаха да се прокрадват мисли, че всичко е истинско. Беше по-силно от него. Много по-силно. Човешкият мозък не беше устроен да работи в две реалности, без да счита едната за измислена, а другата за истинска. Сега Станимир се чудеше дали пък животът му с Любослава не е бил само един сън, в който той е мечтал да живее, да бъде с любимото момиче. Да танцуват, да се целуват… По дяволите!
И тогава Станимир се отдаде на убеждението, че всичко се случваше наяве, за да, ами всъщност за да оцелее. Защото вярваше в себе си и в силите си да справи. На това го бяха научили преходите - че може, че знае, че го заслужава. В крайна сметка той беше този, който се грижеше за останалите и който нямаше нужда от друг да се грижи за него.
И ако това наистина се случваше, то тогава… помощта се бавеше.
И ако помощта се забавеше още той може би никога повече нямаше да извършва преходите си, камо ли да кара колелото си. Това дори щеше да бъде краят на мечтите му. Ами ако не го откриеха? Ако никога повече не можеше да зърне любимата си, дори тя да представлява само една мечта. Тази мисъл го изпълни с неизпитван страх - него, безстрашният, този, на когото всички се доверяваха, който всичко можеше, на когото всичко му се получаваше. Очите му потъмняха в блатисто зелено, а устата му се сгърчи от болка. Не трябваше, не можеше да се случи така.

Измина трети ден. Жаждата беше непоносима, а Станимир се беше вкочанил от студ. При всяко движение болката го вцепеняваше. Как ли не се опитваше да откачи крака си от мястото, където се беше заклещил, но единственото, което изпитваше, беше още болка.
Привечер заваля сняг. Първоначално Станимир се зарадва, защото можеше да разтопи малко с премръзналите си ръце и да пие. Но после видя, че снегът се събира бързо горе и лека полека се образува кора. Скоро снежна покривка щеше да покрие процепа и никой вече да не може да го открие тук долу.
И тогава в пълната безнадеждност на положението си, в полумрака на настъпващата нощ, сякаш от скалата се появи образа на Любомира. Тя го гледаше с топлите си очи, докосваше го с нежните си ръце. Хвана го за ръка и с лекота го измъкна от мястото, където се беше заклещил, а той тръгна след нея, без да се вълнува дали всъщност умираше, или се събуждаше, или полудяваше. Скалата се разшири и заприлича на новия дом, в който се нанасяха. Любомира и Станимир танцуваха заедно вътре и така добре усещаха и телата, и умовете си, че все едно не бяха отделни хора, а един и същи човек. При всяко завъртане, те се целуваха. И всичко беше топло, хубаво, светло.
*
Носят се предания, че котките са безмилостни животни. По природа мислят преди всичко за себе си и постигат целите си на всяка цена. Има само една възможност те да сторят нещо за някого и то е, когато любимият им господар го желае повече от всичко.
Магнитната буря беше приключила отдавна, но Леа обичаше Любомира, а Любомира обичаше Станимир.
И до днес той не узна как след цялото смъртоносно приключение той се озова у дома, как съвсем наистина се въртеше в танц със своята любима, как нямаше и помен от това, че кракът му е бил заклещен, дали е сънувал или дали просто е пийнал повече предната вечер.
Но отвреме на време, когато останеше сам, размишляваше за странното си пътешествие.
Беше тръгнал за върха, а всъщност не беше успял да помръдне от позицията си. Беше тръгнал да надделява себе си, а не избяга от същността си. Не постигна нищо - нищо повече от това, което вече знаеше, че може. Но по страха дали наистина е оцелял, по радостта, която изпита, когато осъзна, че е отново у дома, той вече знаеше по-добре от всякога кое го държи тук или кое е избрал да го държи тук.
Това не беше опиянението от издръжливостта му, която можеше да преодолява дори последствията от магнитните бури. Не беше и способността на ума му да се отдава толкова силно на една идея, че да я превръща в истинска. Не беше мъжката му сила.
Това чисто и просто беше една нежна ръка, която можеше да вземе сутрин и да прилепи до устните си.

Най-скъпия подарък на Бог

Всичко започна една вечер, когато Александър играеше на компютърна игра заедно с брат си. Брат му често го побеждаваше, но двамата много се забавляваха на виртуалните си срещи. Изведнъж мониторът му просветна като звезда, заслепи го за известно време, а после токът изгасна. Александър стана от стола си и погледна през прозореца. В целия квартал нямаше ток.
- Бамбина, къде си?
Жена му не отговори.
- Бамбина – извика Александър, но отново не получи отговор.
Погледна навън. Светлините лека полека се запалваха и градът изплуваше пред погледа му. 
- Бамбина – извика той за трети път и тогава и в апартамента светна светлина. 
Какво се случваше? Александър се беше озовал в свръхлуксозен лекарски кабинет, такъв, за какъвто би мечтал всеки лекар. Огледа всички стаи – та това беше апартаментът, в който живееха! Дори пианото му беше тук, макар не и на същото място, където беше поставено преди. Как така! Преди да има време да осъзнае какво става, звънецът на вратата иззвъня с любимата му мелодия, която сам обичаше да изпълнява. Александър отвори вратата. 
Пред него стояха трима възрастни мъже с дълги наметала в различни цветове. 
- Кои сте вие? – попита смаяният Александър, на който се стори, че тримата мъже имат нещо общо с всичко, което се случваше.
- Не се плаши – рече най-високият. – Ние сме тримата мъдреци, онези, които посетиха Христос при раждането му.
- Не богохулствайте!
- Не го правим – отвърна средният на ръст, който поглади бялата си брада. – След изпълнението на тогавашната ни задача, получихме подарък от Всевишния.
- Какъв? – попита след кратка пауза Александър.
- „Поискай и ще ти се даде“, е казано – включи се и най-ниският.
- Пожелахме да разговаряме с човек две хиляди години по-късно, достоен човек за времето си. Искахме да видим какво се случва с човечеството. Всевишният ни изпрати светлината от една звезда, която да ни отведе при човека. И ето ни тук – обясни високият.
- Това трябва да е някаква шега! Небето днес е беззвездно.
- Звездата светна от дома ти – доложи средният на ръст.
- Объркали сте се. Просто компютърът ми изгоря. Това е всичко – той понечи да затвори вратата, но тя беше заяла и не можеше да се помръдне.
- Млади момко, не знаем за какво говориш, но се уповаваме на Бог, който неслучайно ни доведе тук – подразни се ниският. - Няма ли да ни поканиш, момче?
Александър ги изгледа от глава до пети и обратно, помисли, помисли и рече:
- Заповядайте.
Тримата мъдреци започнаха да задават въпросите си за новия свят – за колите, които наричаха „бръмчащи коне“, за блоковете, които наричаха „дворци“, за самолетите, които наричаха „летящи демони“. Поискаха да узнаят дали хората вярват в Иисус Христос, дали спазват божиите заповеди и какви са новите герои на времето. Александър отговори на въпросите им, доколкото можа, предложи на мъдреците топъл чай и от супата на Радина, която се намираше в хладилника в съседната стая. На мъдреците страшно им се услади тази супа и когато попитаха как е сготвена, Александър, който не знаеше какви съставки слага жена му, отговори: - С любов.
Тримата мъдреци погладиха доволно брадите си. И все пак като че ли през цялото време изглеждаха някак напрегнати. Те споделиха притесненията си по повод гибелта на човечеството и злото, което върлува в света. За да ги успокои, Александър посвири на пианото и и им разказа за нововъведенията в медицината, с помощта на които можеше да помогне на много хора да оздравеят, разказа им за добрините на съвременниците си, за църквата и как народите са се борили да запазят вярата си през вековете. Разказа и за благотворителните организации, за всички, за които знаеше, че помагат на другите с каквото могат.
Александър се погрижи за гостите си с всичко, за което се сети, без да знае как са се появили, дали не лъжат, дали не са луди. Той го направи без да разбира какво се случва и без да мисли дали това е вероятно или не е. Това беше повече от знак за мъдреците, че той е човекът, който Бог им е посочил за пример от времето след двехилядната година.
- Прибираме се спокойни за това, че оставяме света в ръцете на хора като теб – обяви високият. - Преди да тръгнем, се надяваме да приемеш подаръците ни. Моят е знакът за подкрепата ни.
И тогава извади изпод наметалото си малко куче, което се впусна в кабинета, завъртя се няколко пъти и застана до Александър. Средният на ръст мъдрец бръкна в джоба на наметалото си и извади оттам будилник.
- Нека те буди всеки път, когато ставаш, за да лекуваш другите.
Третият започна да рови из наметалото си, но не извади нищо. Изчерви се. Беше забравил подаръка си. Тогава той положи ръка на рамото на Александър и рече:
- Моят подарък е закрилата над любовта на една жена, която топли сърцето ти и ще пълни къщата ти. 
Двамата мъдреци погледнаха със свити устни към своите подаръци, които сега им се сториха съвсем незначителни. Александър видя това и се разсмя. Той прегърна приятелите си, помоли се за доброто им пътуване обратно – от там, откъдето идеха, и обеща да даде всичко от себе си, за да следва божия път в живота си.
След това мъдреците излязоха, заяждащата допреди малко врата сама се затвори зад тях и веднага след това осветлението отново угасна. Александър стигна до дивана пипешком и седна, като подпря едната си ръка на облегалката. Малко след това, когато осветлението се включи, Александър видя, че до него седи любимата му Радина, която сега той бе прегърнал. Двамата гледаха един от любимите си филми и всичко беше както преди. 
Отдъхна си наум, примъкна я по-близо до себе си и благодари на Бог, че му дарява най-скъпото. Не вниманието на мъдреците към самия него, не честта да бъде избран като техен домакин в сегашния свят. Бог му бе дарил най-простото и най-истинско щастие на света – едно момиче, с което да споделя любимите си филми тази вечер, в близките години и всъщност... до края на дните си.