Лицето на любовта - дълга приказка

ЛИЦЕТО НА ЛЮБОВТА

Началото

Преди много години принцеса Аргана, владетелката на своята водна планета, тръгна на опознавателно пътуване в съседната слънчева система. Целта на разходката й беше да хареса място, което да превърне в своя резиденция – тайна и далечна, недосегаема за пренаселената си планета от подводни поданици. Аргана беше единствена по вида си на планетата си и усещаше, че нещо й липсва, нещо, което не може да открие у дома. Но не знаеше какво точно. Като начало реши да си осигури място, пусто и тихо и най-вече безводно.

Аргана се качи в космическия си кораб, навлезе в съседната слънчева система и започна да разглежда планетите. Газовите гиганти не бяха по вкуса й – навяваха й мисли за вода. Тя търсеше твърда земя. Меркурий и Венера бяха горещи, Земята беше населена с многообразни създания, и остана Марс, която в две трети от повърхността си също беше покрита с вода. Странното беше, че водата не беше населявана от никого, а под земята, наглед пустинна, гъмжеше от марсианци – подземници, които живееха на тъмно.

Аргана се ядоса. Толкова време похаби, за да обикаля, а нямаше нито една подходяща планета. За да иде на друго място, щяха да й трябват още гориво и още време. Какво да прави? Ами ако имаше начин лесно да преустрои една от двете планети – Земята или Марс? Тя погледна към главния компютър в кораба си, после към оръдието си и изведнъж й хрумна нещо.

С помощта на оръдието си можеше да пренасочи слънчева буря и така да унищожи водната повърхност на една от двете планети – Земята и Марс. Коя обаче? Аргана поръча на главния си компютър анализ на двете планети. Във водата на Земята живееха много същества, докато в тази на Марс нямаше никакви. Дори да изключеше това, оставаше фактът, че Земята имаше магнитни полюси, които предпазваха атмосферата й. Така по-трудно щеше да се поддаде на високоенергинийните излъчвания на газ и магнитни частици от Слънцето. Но Марс, Марс нямаше такава защита. Без да се бави повече, Аргана поръча на компютъра да изчисли точния ъгъл и час, под който да удари слънчева буря с оръдието си.

Скоро Марс остана без атмосфера и без вода.

Марсианците

Марсианците, сгушени в своите подземни тунели, усетиха мощен трус и чуха прахосмучещия звук, който унищожи атмосферата им. Първо помислиха, че има нашествие, но когато изпратиха съблюдвач и той се показа на повърхността, без малко сам да бъде пометен.

-        Нямаме атмосфера – доложи по-късно той. – Нямаме и океани.

-        И без това не ни трябваха – викна един.

-        Не е въпросът в това, ами че някой завладява планетата и я моделира по свой вкус – обади се друг.

-        Но кой? – попита трети.

-        Да се обърнем към Решителя.

Решителя беше гениално изобретение на марсианците. Той изчисляваше всички предпоставки, обхождаше всички разстояния в обхвата на Слънчевата система и откриваше материал, който можеше да свърши работа. Беше безкрайно точен в решенията си, но предлагаше едно единствено решение на всеки въпрос. Натиснаха огромния бутон на Решителя, който се завъртя и образува спирала. След това марсианецът изплю решението.

-        Само човек от Земята може да ви спаси. Името му е Летим.

Марсианците се разшумиха. Те искаха да знаят защо той, как ще ги спаси, как да го докарат тук и дали е достатъчно надежден. Искаха да изразят и съмненията си да не би Решителя да се е повредил след толкова години неизползване и сега да дава изключително просто решение, което е направо смешно. Но машината не даваше разяснения, нито успокояваше. Тя само решаваше.

След още няколко часа обсъждания, в които всеки говореше на всеки и никой никого не изслушваше, всички бяха изтощени и единодушно се съгласиха да ползват простото решение на Решителя.

Летим

Когато Съгледвача пристигна за тайната си мисия на Земята, марсианският му превозвач се изпари във въздуха и изчезна. Той обаче беше спокоен, че ще се прибере обратно и че преди всичко ще свърши работата, за която беше изпратен. Марсианските лекари го бяха подготвили, както правеха обикновено, когато изпращаха някого на тайна мисия. След изпиването на мултисубстанция марсианецът добиваше външния вид на съществата от чуждата планета. Скоро Съгледвача пристигна и до крайната си цел – видеотеката – настоящото работно място на Избрания.

Когато се вмъкна, първото, което видя, беше огромен екран, върху който се прожектираше филмът „Хубава жена”. Толкова сложно същество е жената, толкова сложно, мислеше си Съгледвача. Но да продължи нататък. Всичко вътре беше безупречно подредено. Върху добре почистените стелажи бяха долепени касетка до касетка, изрядно и старателно картотекирани. Преводача поясни, че бяха разделени по тема на филма, по цветове и по големина – все едно беше използвана специална формула за изчисление на различните начини на употреба.

Стигна до тезгяха, зад който се намираше висок млад мъж. Съгледвача се вгледа в очите на Летим – за първи път наблюдаваше човешки очи. Те бяха кафеви и сякаш пламтяха, подклаждани от миниатюрни слънца. Цели вселени бяха събрани у тях. Мъжът имаше високо чело и се усмихваше в озарителна усмивка. Косата му беше сбор от малки къси фини косъмчета, които бяха наредени сякаш самите те представляваха отделен свят със свои правила.

-        Добър ден, какво обичате?

Съгледвача извади от джоба си мултисубстанцията и отпи, за да проговори човешкият език.

-        Идваш с мен на Марс.

-        Господине, уважавам чувството ви за хумор, но...

-        Аз нямам чувство за хумор.

 Двамата се оглеждаха взаимно известно време, а после Съгледвача обясни какъв е планът. Трябвало да се превърнат в невидими с помощта на мултисубстанцията, да се промъкнат в станцията на НАСА, където се намираше ракетата Фалкон, пригодена за транспортиране на човеци, но все още в изпитателен срок. После щели да се качат и да полетят. И о, да! Мисията – за нея щели да му обяснят на Марс. Летим на свой ред обясни, че е нормален човек с дете и няма никакво намерение или умение да се разправя с психически неуравновесени хора. Той увери, че много съжалява, но трябва да отпрати човека.

В този миг от големия екран се разсмя Джулия Робъртс. Тя опитваше от десерта, който й бяха сервирали, и беше като червена звезда в дългата си рокля. И двамата погледнаха натам, а после Съгледвача грабна първото, което видя от вътрешната страна на тезгяха – малко джобно ножче, запалка и фотоапарат, като кой знае защо помисли, че това са важни човешки атрибути. После извади субстанцията, хвана ръцете му, наля я почти цялата в устата му и остави малко и за себе си. Погълна остатъка и двамата се завъртяха с безумна скорост и в миг се озоваха в ракетата – малка, неприлично малка ракета в огромно хале на станцията във владенията на НАСА. Съгледвача направи още няколко марсиански трика и таванът на станцията се разтвори. После стартираха машината и преди да се опомнят, вече бяха в открития космос.

-        Това наистина проработи – отбеляза Съгледвача на езика на Летим, а землянинът се щипеше, защото мислеше, че сънува.

Летим се кокореше срещу слънцето, луната, Земята и целият трепереше. И за марсианците беше ясно, че той все още не можеше да повярва, че това, което се случваше, беше истина, а не част от някой от филмите, които гледаше във видеотеката. Когато настъпи моментът на приземяването, Летим наведе глава и прошепна тихо няколко думи, които Преводача нарече „молитва”. Приземяването мина гладко, като се изключат няколко непредвидени разтърсвания – вероятно защото Фалкон беше още в изпитателен срок. При излизането Съгледвача прикрепи за врата на Летим малка полупрозрачна гривна.

-        Това ще ти помогне да дишаш. Мултисубстанцията още не може да приспособява чуждопланетци към условията на Марс, още повече сега, когато нямаме атмосфера. Но... работим по въпроса.

Летим пое дъх с присвити очи, увери се, че наистина може да диша, и когато ги отвори – той видя безкрайното море от марсиански пясъци. Те му заприличаха на сандвичи, незнайно защо, но точно на сандвичи.

-        А какво ще ям? Какво ще пия? – попита.

-        Погрижил съм се. Взел съм от храната и водата ти предостатъчно в багажното отделение на ракетата.

-        И това ли с помощта на мултисубстанцията?

-        Вярвай в силата, Летим.

-        Коя сила, за Бога? – ядоса се най-сетне землянинът, все едно едва сега видя нещо неприемливо в целия си ден.

Уговорката

Летим беше изправен в голямата подземна зала на марсианците. Навсякъде по краищата й имаше разстлани огромни листоподобни неща във формата на сърца, които изглеждаха сухи. Землянинът ги наблюдаваше с любопитство, докато Съгледвача не го прекъсна. Беше време за заседанието. Когато Летим погледна пред себе си, видя пълна зала с марсианци. Те изглеждаха като големи прозрачни топки, подбутваха се в желирана тълпа и издаваха странно жужене.

Машината зад Летим - огромна роботизирана дъска с милиони премигващи точици в различни цветове по нея, издаде звук подобен на хрущене. До нея седеше дебело многоусто същество. То раздвижи устни и Летим чу следното на всеки един от четирите езика, които знаеше:

-        Ако ни помогнеш да разубедим Аргана да строи резиденция на планетата ни, ще те върнем при сина ти.

Настъпи мълчание. Летим обмисляше възможностите си за изход. Какво можеше да стори на тази непозната планета, за която беше чел в научните списания? Дори беше гледал филми за нея, но всъщност не я познаваше и беше почти сигурен, че трудно ще оцелее тук.

-        Имам ли избор? – отговори.

Дълбоко по неведомите мозъчни пътища на землянина, прекоси мисълта за Аргана. Ами ако тази Аргана беше идеалната жена?

-        Опишете я – рече той.

Марсианците отново зажужаха. Няколко от тях се опитаха да представят външността й, други – характера й, а многоустият преводач едва смогваше.

-        Няма нужда да говориш на всички езици – отбеляза Летим. – Просто избери един.

Но Преводача не можеше да избере език и затова се обърна към Решителя. Летим наблюдаваше много внимателно и залата с марсианците, и поведението на Преводача и нарежданията на Решителя. Той подреждаше събраната информация, разпределяше я и си правеше изводи.

Подготовката

-        С колко марсианци разполагам? – попита накрая Летим.

Никой не разбра въпроса му и той опита по друг начин.

-        Ще мога ли да правя каквото е необходимо за постигане на целта?

Последва отново съвещание с Решителя. Той запремига с хилядите си малки точици и накрая изплю решението през една от устите на Преводача.

-        Да.

Сега вече Летим се чувстваше малко по-добре. Може би не всичко беше изгубено. Може би щеше да успее да се справи някак с тази дама и да се върне у дома при сина си. За всеки случай беше по-добре да действа, отколкото да умре тук, далеч от планетата си.

Летим се огледа. Приближи се до листата, поиска запалката си и ги запали. Те пламнаха, Летим събу обувката си и започна да тупа по тях, за да ги изгаси. Тогава задимяха, а от тях се разнесе приятен аромат.

-        Чудесно – рече, а марсианците следяха с любопитство всяко негово движение. – Има ли още от тези неща?

-        Колкото пожелаеш – чу от многоустия преводач. – Събираме ги от тунелите в големия склад и ги използваме за облегалки.

След това Летим взе фотоапарата си и отиде да наснима различни места в близост. Навсякъде беше едно и също – пустинни пясъци. Още по-добре за плана, който вече се зараждаше в главата му.

Той хареса едно място, което беше по-закътано. После се върна с марсианците в залата, показа им как да използват ножа, а след това им заръча да нарежат повече от листата и да донесат на мястото.

Следващата задача беше да пренесат Решителя, който щеше да се превърне в маса поради липса на друг материал. Заловиха го за четири камъка и го повдигнаха.

Летим огледа постигнатото до този момент. Хареса резултата и се зае с телеграмата. Изписа я върху таблото на Решителя, а Преводача трябваше да я трансформира в езика на принцесата. 

„ Драга Аргана,

Преди да превърнете Марс в своя резиденция, моля ви да прочетете писмото ми.

Сърцето ми копнее за една единствена жена, още преди да я познава. Тя е със слънчево лице, тя лекува с красотата си. Тя се усмихва и с нея се усмихва и целият свят. Тя притежава сила, сила, която ме омайва с могъществото си. Тази жена разбира, че светът на чувствата и светът, в който живее, са два различни свята, но не намира нищо лошо в това да живее и в двата.

Да! Лудост е да обичам въображаемата! Но го правя! Проследявам всяка извивка по тялото й. Искам да я съблека, да я видя гола, без дрехи, които да крият прелестите й, искам да се уверя, че не е ангел. Защото като ангел изглежда.

Косите й са дълги и къдрави като планинските върхове по Марс. Очите й, драга Аргана, о, в тях има всичко! Те ме изпиват със строгостта си, те едновременно играят с мен и ме хвърлят в сладостни трепети като комета, която се носи в небето. Дали някога ще срещна истинска жена като въображаемата?!

Елате, Аргана. Каня ви на вечеря.

С най-искрени почитания: Летим”

Останалото беше лесно. Докато Решителя изпращаше телеграмата на езика на принцесата, Летим се захвана да направи вечеря с продуктите от ракетата. Той използва каквото намери подръка – плосък камък му послужи за котлон, под който запали със запалката си огън от сърцевидните листа. Сготви няколко вида храни и ги подреди и украси върху масата. Вместо чаши използва два куповидни камъка, които обви с листа. 

Срещата с Аргана

Когато получи писмото, Аргана можеше да мисли само за едно. Тя най-сетне беше открила какво й липсва, тя най-сетне беше разбрала защо иска да бяга от собствената си планета.

Аргана пристигна с космическия си кораб и се приземи право на мястото, за което Решителя й беше дал координати. Пред нея се намираше кръг, ограден от сърцевидни листа. В средата имаше плоча с премигващи светлини.

Тя се огледа, но там нямаше никой. Наведе се и взе пясък от почвата. Почувства мекотата му, хареса й цвета, хареса й тишината, хареса й безводието на планетата. Огледа се отново. Марс беше толкова голям, толкова безумно голям, че в него тя усещаше най-сетне укротена силата си. Знаеше, че именно тя беше виновна за изпаряването на океаните му и сега се чувстваше виновна – сякаш без причина беше сторила зло на планета, която е толкова достолепна. Но Аргана бързо пропъди мислите си. Предстоеше й среща.

Летим се появи зад гърба й. Когато Аргана се обърна, по лицето му премина сянка на разочорование. Аргана съвсем не беше идеалната жена. Тя беше с тъмна кожа, с прави коси, с малки езерца вместо очи и с яркочервена уста. Сама по себе си изглеждаше красива, но някак студено и по нечовешки красива. Летим се окопити бързо, наведе се и целуна ръката й, която се състоеше само от два пръста – но добре поддържани и с блестящ пръстен върху единия.

Макар да не разбираше този жест, Аргана веднага го хареса. Летим щракна с пръсти и един от марсианците запали листата със запалка. Ароматът мигновено се разнесе. Аргана го улови с всяка пора по тялото си и последва Летим до каменните столове в средата на кръга. Лицето й се отпусна и заглади. В този момент по знак от Летим се приближи Преводача.

-        Виждам, че сте се подготвил – рече Аргана и пропъди Преводача, като вдигна двата си пръста.

-        Откъде знаете човешки език?

Принцесата се усмихна.

-        Можете да лекувате с това отношение.

-        Нямам намерение да правя нищо подобно тук.

Принцесата пое отново от аромата.

-        Защо не? Опитайте.

-        Вижте, Аргана... аз наистина съм искрен, наистина мислех това, което написах.

-        Ако не бяхте, щях ли да съм тук? – тя направи пауза, а после продължи. - Знаете ли, Летим, никога не променяйте това си качество. Вярвайте в чистите помисли на другите. Това понякога е единственото нещо във Вселената, заради което си струва да се стараем да поддържаме живота.

-        Красива сте – рече Летим, а Аргана се сепна. Тъмните му дълбоки кафеви очи обходиха лицето й. – Никой ли не ви го е казвал?

Аргана поклати глава, а после се обърна встрани. Очите й моментално се напълниха със сълзи, сълзи, които сега се мъчеше да върне обратно у себе си, но безуспешно.

-        Нима и извънземните принцеси могат да плачат?

-        Имитирам човешко поведение – рече тя, а после се разсмя като момиче. - Вашата въображаема жена е идеална, Летим.

-        Вашият невъобразим мъж също.

Те разговаряха дълго – за Земята, за слънчевата система, за взаимоотношенията между мъжа и жената. Летим й разказваше за работата си във видеотеката, обясняваше й какво представляват филмите и как най-красивите моменти от човешкия живот са запечатани вътре. После продължи да говори за човеците, които понякога мислеха само за себе си, а в друг момент бяха способни на любов към другия, която ги облагородяваше и изпълваше със сладост. През цялото време внимаваше да не прекалява, да не става досаден и от време на време нареждаше на марсианците да поднасят блюдата. Аргана се удивляваше и се извиняваше, че не може да опита храната, защото не беше устроена така, че да поема ядене в себе си. Когато Летим полюбопитства как се зарежда с енергия, тя не отговори, и той не настоява повече. Всяка жена, знаеше Летим, имаше своите тайни. Иначе как би била красива? Аргана все повече разбираше, по-скоро със сетивата си, отколкото през думите на землянина какво е грижата за другия, какво би могла да представлява любовта.

През това време Решителя премигваше под чашите им и записваше информацията. Може би някой ден този разговор щеше да потрябва на народа му, особено ако се наложеше отново да си има работа с жена.

-        Имаш ли мечта? – премина неусетно на „ти” Аргана съвсем разнежена.

-        Да се върна при сина си.

-        Това ще стане, но аз питам друго – повтори принцесата и сега езерните й очи потъмняха.

-        Да. Искам... – поколеба се Летим, а после пое дъх и изрече смело – искам да бъда щастлив с идеалната жена, без това да е лудост.

-        Изграждал си себе си с жестока дисциплина – нещо, което липсва в космически размери из нашите галактики. Заслужаваш да получиш идеалната жена.

-        Не мисля – наведе глава Летим. - Ето че съм сам на чужда планета с невероятна красавица и не мога да направя нищо нито за нея, нито за себе си.

-        Нека силата бъде с теб! – произнесе Аргана.

Летим в космоса

Летим се подсмихна на нещо свое си, нещо, което не беше подходящо да споделя с Аргана. И след това се случи чудото. Марс надигна недрата си, той образува огромна стена и огради Аргана. В миг Аргана започна да се уголемява. Тя израсна високо в небето, тупна с единия си крак и Летим изхвръкна в небето толкова високо, че попадна върху сега уголемените й пръсти. На единия пръстенът се издигаше като прекрасен бляскав дворец. Дворецът се разтвори и той влезе вътре. След това Аргана освободи пръстена от пръста си и го захвърли далеч в космоса. Летим се превъртя хиляди пъти, а после прозрачният пръстен се насочи към Земята. В далечината Летим видя Марс и Аргана отдалеч. Те бяха преплели телесата си – сега еднакво големи. Целуваха се, галеха се, въртяха се около себе си, около Слънцето, а заедно с тях сякаш целият Космос също се въртеше.

Нямаше начин марсианците, които бяха преминали през какви ли не препятствия, да не оцелеят между прегръдките на вселенската любов. Нямаше начин такава страстна любов да убие своите неволни помощници.

Скоро пръстенът се стрелна към Земята, навлезе в атмосферата й, смали се и сега на Летим му се струваше, че самият той бе дворецът пръстен на принцесата. Странният по форма космически кораб бухна всред поляна от маргаритки и отново се превъртя хиляди пъти. После се разтвори в прозрачна вълна, която се разпръсна във въздуха.

У дома

Потен, разчорлен, с изпоцапани дрехи и с букет маргаритки, Летим се прибираше у дома. Той влезе тихо. Мина през спалнята на сина си, открехна тихо вратата – малкият спеше и само миглите му леко потрепваха, сякаш раздвижвани от далечните целувки на космическите гиганти. След това Летим затвори внимателно вратата и се насочи към своята спалня. Там, там между завивките лежеше най-нежната, най-красивата, най-неустоимата жена на света. Тя се усмихваше в съня си, извивките й сякаш се стичаха между чаршафите и рисуваха картината на света. Къдрите й се спускаха по заоблените рамене като речни завои. Днес и в този миг тя беше тъй близка и тъй далечна – като хоризонта, който свързва безбрежното море и слънчевото небе, като земна принцеса. Летим затаи дъх и сякаш я погълна с жадния си поглед. Дали беше истинска?!

После той излезе в антрето. Изкъпа се, преоблече се и приведе в ред косата си. Сложи маргаритките в чашка на масата. И се зае със закуската. Не бързаше. Подбираше по цвят съда за всеки продукт, който приготвяше. Нарязваше старателно зеленчуците, бъркаше яйцата, докато се превърнеха в пяна, нажежаваше котлона и избираше тигана.

Половин час по-късно, когато закуската бе готова, той се приближи до пердето. Отметна го и се взря в далечината. Планетите бяха невидими, бяха отново далечни. Дали се беше случило или само бе сънувал? Летим въздъхна и се обърна. Виляна беше доближила маргаритките до лицето си и изглеждаше досущ като въображаемата. Летим пусна внимателно пердето сякаш се страхуваше гледката да не се окаже мираж и в миг да изчезне. После се доближи до нея.

-        Къде беше? – прошепна Виляна.

-        В командировка – отговори Летим и се зарови в косите на жена си.

Той вдишваше аромата й с широко разтворени ноздри, притискаше до себе си с всичка сила тялото й, покриваше с целувки всяко местенце от лицето й. Това лице, което не принадлежеше на някоя далечна владетелка, нито на въображаема идеална жена, а на едно тъй свидно момиче. Това беше лицето на неговата собствена земна Виляна, мечтата, за която спаси цял един свят. Това беше лицето на любовта!

www.podarimiprikazka.com

Приятели след доказване на противното - първи сценарий по поръчка :)

Приятели след доказване на противното

Сценарий, Диана Петрова

ИНТ. ЗАЛА – ДЕН

(ХРИСИ, СТЕФИ, ЛЕКТОР, СТАТИСТИ)

ХРИСИ И СТЕФИ ОТЛАГАТ СРЕЩА ЗАРАДИ ЗАК.

Хриси и Стефи се намират в огромно светло хале в бизнес сграда. Наредени са дълги маси, по които има лаптопи. Двете седят една до друга и работят на компютрите си. Отстрани се виждат две други момичета, които правят мимики, сочат към Хриси и коментират екстравагантното й облекло й по подигравателен начин. Хриси и Стефи не забелязват. Изглеждат съсредоточени. Край тях е пълно с други млади хора, които се взират в мониторите си. Лекторът обяснява нещо по компютърен код, като рисува схеми на дъската.

ХРИСИ:

Баси, стигам края на метода и не мога да постна тая форма.

СТЕФИ:

Я.

Стефи придърпва стола си към Хриси, вглежда се за миг, после натиска няколко клавиша и се връща обратно на своето бюро.

ХРИСИ:

Какво направи?

СТЕФИ:

Не си инциализирала променливата.

Двете продължават да работят. От време на време се споглеждат съучастнически.

ХРИСИ:

Искаш ли да гледаме един филм довечера? Отдавна му се каня.

СТЕФИ:

За какво става дума?

ХРИСИ:

Мъж се влюбва в операционна система.

СТЕФИ:

Звучи интересно.

ХРИСИ:

Звучи мега яко!

СТЕФИ:

И без това хазяинът се обади да се видим утре.

ХРИСИ:

Тоя още ли идва когато си поиска... Нали знаеш, че винаги можеш да дойдеш при мен. Наемът е по-нисък, има метро...

СТЕФИ:

Знам.

Стефи поставя длан върху ръката на Хриси. Двете се поглеждат, а изражението на Хриси е умилително. В този миг се сепват от звъна на телефон, всяка по свой начин. Стефи дръпва мигновено ръка, грабва го и без малко да го изтърве. Успява да вземе обаждането. Започва да шепти.

СТЕФИ:

Довечера ли? Имаме уговорка с Хриси да ходим на кино. Стига де! Глупости. Хриси е най-добрата ми приятелка. Сега ще говоря с нея. В колко ще минеш да ме вземеш?

Стефи прекъсва разговора. Усмихната е  до уши. Лицето й грее. После поглежда към Хриси, която се взира в празния си монитор. Стефи се усеща и понечва да каже нещо, но Хриси я прекъсва.

ХРИСИ:

Не искам да знам.

Стефи грабва ръцете й и ги затваря между своите. Хриси, все още със сърдита физиономия, не помръдва. Личи си, че й доставя удоволствие.

СТЕФИ:

Моля те, радвай се за мен. Извинявам се наистина. Много, много. Ще идем утре, ще идем вдругиден, ако не утре. Аз ще проверя програмата. Ще купя билети.

Хриси се опитва да устои на молбите, но не успява. Лицето й се смегчава и тя отпуска рамене.

ХРИСИ:

Какво да те правя.

Стефи я прегръща и целува по бузата. Прошепва й нещо, после става и излиза от залата. В коридора тя си тананика. Отива до тоалетната. В огледалото гласи прическата си и си слага безцветно червило. Оглежда се. През това време Хриси е все още в залата. Тя се обръща към съседите си по бюро.

ХРИСИ

Някой ми е влизал отново в компютъра. Ти ли си? Или ти?

ЕКСТ. ЕЗЕРОТО НА ПАНЧАРЕВО – ВЕЧЕР

(СТЕФИ, ЗАК, СТАТИСТИ)

СТЕФИ И ЗАК НА СРЕЩА.

Стефи и Зак са застанали на стълби с изглед към езерото. Хванати са за ръце, тя се е облегнала на рамото му.

СТЕФИ

Не мога да повярвам, че този път успяхме да се видим.

ЗАК

Какво да направя?

Стефи поклаща глава. Чувала е тези думи стотици пъти. След малко обаче го поглежда уплашено.

СТЕФИ

Не се притеснявай. Аз само така...

ЗАК

Стефи, нашето няма да избяга, знаеш го. Важното е, че сме се намерили. Работата ми трябва, а засега нямам по-добра възможност.

СТЕФИ

Да.

Зак я притегля към себе си и я целува. Тя се отпуска в ръцете му. Край тях преминават две момичета, които карат колело по алеята. Те си говорят и се хилят като стари приятелки. Стефи поглежда към тях.

ЗАК

Искам да събера достатъчно пари, за да мога да наема свестен апартамент. После ще се преместим там.

СТЕФИ

Не искам да се преработваш заради нас.

ЗАК

Аз искам.

СТЕФИ

Може да направим така. Да ида на по-нисък наем у Хриси и да събирам пари.

Така ще стане по-бързо.

ЗАК

Не.

СТЕФИ

Защо?

ЗАК

Не ми харесва тая мадама. Тя въобще жена ли е?

Стефи го поглежда укорително.

СТЕФИ

Просто се облича по-различно.

ЗАК

Значи не е.

СТЕФИ

А да те бутна в езерото искаш ли?

Двамата се сдърпват на игра. Играта се превръща в любовна. Целуват се и се прегръщат.

ИНТ. ДОМЪТ НА ХРИСИ - ВЕЧЕР

(ХРИСИ, СТЕФИ)

ХРИСИ ДОКОСВА СТЕФИ ПО ИНТИМЕН НАЧИН.

Хриси се оглежда в огледалото. Пооправя блузата си. На леглото зад нея има натрупани дрехи.

ХРИСИ

Я, гледай, как прикрива бута това!

СТЕФИ

Изглеждаш си супер.

ХРИСИ

Като бизон съм!

СТЕФИ

Глупости! Това може да го дръпнеш на една страна и ако сложиш бриджитки, мисля че ще те отвори повече.

ХРИСИ

Мислиш ли? Те не са ли за по-големи гърди.

СТЕФИ

Мисля, че гърдите ти са точно толкова големи, колкото трябва.

ХРИСИ

Не са като твоите.

СТЕФИ

Моите са... абе пречат ми.

ХРИСИ

Невероятни са!

Хриси се приближава до Стефи и все едно рисува по гърдите й. След това ръката й затреперва. Тя докосва гърдата на Стефи и Стефи моментално се отдръпва. Хриси се връща бързо към дрехите на леглото и започва да ги преравя.

ЕКСТ.ПОЛЯНА НА ВИТОША – ДЕН

(СТЕФИ, ЗАК, СТАТИСТИ)

СТЕФИ И ЗАК СЕ СКАРВАТ.

Стефи разпъва одеяло върху тревата. Зак се просва на него със сетни сили.

СТЕФИ

После нали ще се разходим.

ЗАК

Ох!

СТЕФИ

Тогава да взема ли храната от багажника?

Зак й подава ключа, като я гледа подозрително. Стефи се обръща със свити рамене и тръгва като изгонена към колата. Взима торба със сандвичи и се връща. Вижда, че Зак е задрямал и сяда внимателно до него. По нея полазва буболечка и тя без да иска извиква. Зак се сепва. Убива буболечката и отново се отпуска назад. Върти се. Отказва се да спи и става.

ЗАК

Трябваше да си останем вкъщи. Много пече тук.

СТЕФИ

Но... не сме се виждали цяла седмица. Мислех, че това ще ни разведри.

ЗАК

Еми, сори! Принцът трябва да работи и после му се спи. Това е положението.

СТЕФИ

Защо говориш така!

ЗАК

Защото докато ти се забавляваш с твоята Хриси, аз трябва да изкарвам пари.

СТЕФИ

Моля те!

Зак става, а с него става и Стефи. Той грабва одеялото, по което е полепнала трева. Тръгва към колата. Стефи се разплаква и го последва. Качват се и той потегля, като форсира колата. Хриси запушва устата си с ръце.

ИНТ.ДИСКОТЕКА - НОЩ

(ХРИСИ, СТЕФИ, СТАТИСТИ)

ХРИСИ ЦЕЛУВА СТЕФИ.

Много млади хора танцуват. Момиче с къси панталонки върти сексапилния си задник. Други две танцуват заедно. Няколко момчета стоят по масите и пият от чашите си. Наблюдават мадамите и ги обсъждат. Музиката е висока. Почти нищо не се чува. Стефи и Хриси са до висока масичка и стоят прави. Който мине край тях оглежда екстравагантното облекло на Хриси. Тя дъвче дъвка нахално. Стефи отпива от коктейла си с маслинка.

СТЕФИ

Хазяинът иска да се изнеса до следващия месец.

ХРИСИ

Ела при мен.

СТЕФИ

Ще видим.

ХРИСИ

Искаш ли да излезем навън?

СТЕФИ

Хайде.

Промъкват се между тълпа от хора, които танцуват, като се стараят да не ги докоснат неволно. Излизат пред заведението и сядат на един бордюр, който е отдалечен от другите места, където има повече хора.

ХРИСИ

Тоя тийм билдинг е пълна боза.

СТЕФИ

Не е чак толкова зле.

ХРИСИ

Свалила съм филма за операционната система. Може да го гледаме от лаптопа. Така поне няма да издъхнем от скука.

СТЕФИ

Не знаех, че си взела лаптопа.

ХРИСИ

Страх ме е да не ми влизат в пощата. Имам чувството, че някой рови.

СТЕФИ

Ти гледа ли хисторито?

ХРИСИ

Не.

Стефи въздъхва. Тя сякаш не участва в разговора, а гледа право към светлините пред себе си.

ХРИСИ

Какво има? Пак ли Зак?

Стефи заравя лице в дланите си. Отговорът е повече от ясен.

ХРИСИ

Не мога да ги разбера тия момчета, честно ти казвам.

Получават диамант в ръцете си и някакси успяват да го загубят.

СТЕФИ

Нито аз съм диамант, нито той ме е загубил.

Сега Хриси поглежда встрани. Стефи поставя ръка на гърба й.

СТЕФИ

Всъщност, може и да си права.

Хриси известно време гледа настрани. После внезапно се обръща и се опитва да целуне Стефи. Стефи е объркана, но не се отдръпва. Хриси става, хваща я за ръка и двете тръгват в тъмното.

ЕКСТ. СЕЛСКИ ПЪТ – НОЩ

 (ЗАК)

ЗАК Е РАЗОЧАРОВАН ОТ СКЪСВАНЕТО СЪС СТЕФИ.

Зак форсира колата си. Кара бясно. Без малко да излети от пътя. Спира навреме. Подпира се на кормилото. Хваща главата си с ръце. После ядосано го удря няколко пъти.

ИНТ. ХОТЕЛСКА СТАЯ - НОЩ

(ХРИСИ, СТЕФИ)

ХРИСИ НАПАДА СТЕФИ.

От прозореца навлиза светлина от уличната лампа. Стефи спи, като държи ръката на Хриси. Блузата й е паднала така, че част от зърното на гърдата й се вижда. Хриси бавно измъква ръката си, дърпа блузата малко надолу. Внимава да е тиха. Стефи се размърдва леко и сега блузата й съвсем оголва гърдата. Хриси пуска ръцете си под одеялото. Отгоре се вижда, че то се надига ритмично. Хриси мастурбира, като през това време наблюдава гърдата. После става и вади от багажа си бикини и блуза с дълги ръкави. Връща се обратно. За момент се замисля, а после хваща бързо и двете ръце на Стефи, запушва устата й с бикините и се опитва да й върже ръцете. Стефи започва да се бори, но Хриси я възсяда и успява да върже ръцете, после ги закрепя за таблата на леглото. Жадно разкъсва блузата на Стефи, започва да я целува, слиза все по-надолу, опитва се да разтвори краката й, да бръкне между тях. Стефи плаче ужасена.

ЕКСТ.ПЪТ – ДЕН

(ЗАК, СТАТИСТИ)

ЗАК ПРИСТИГА ПРЕД БЛОКА НА НОВОТО СИ ГАДЖЕ.

НАДПИС:

„ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО“

Зак шофира и паркира пред входа на блок. На задната седалка има няколко кутии с пици. Поглежда назад, а после към часовника си. Слиза. Видимо променен е. Има брада и изглежда примирен.

ИНТ.ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ, СТАТИСТИ)

ХРИСИ ОТИВА НА РАБОТА. ОЩЕ НЕ ЗНАЕ НОВИНАТА.

Хриси пристига в компютърната компания, където работи. Влиза през няколко зали, докато стигне до своето бюро. Оглежда пренебрежително програмистите, които са насядали. Дъвче дъвката си и е облечена още по-екстравагантно. Косата й е обръсната на половина. Обеците по носа са повече, има и една над веждата си. Хвърля раницата си на бюрото.

ХРИСИ

Някой пак е влизал в компютъра ми! Оставих мишката отдясно, а сега е в ъгъла.

ПРОГРАМИСТ

(отегчено, без да вдига поглед от монитора си)

Чистачката, Хриси! Чистачката.

ИНТ.ПАНЕЛЕН БЛОК – ДЕН

(ЗАК, ГАДЖЕТО)

ЗАК СЕ НАТИСКА С НОВОТО СИ ГАДЖЕ.

Зак се изкачва по стълбите през две, през три и звъни напористо на вратата. Оттам отваря непознато момиче. Той започва да я натиска и целува. Влизат вътре и трескаво се събличат.

ИНТ. ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ)

ХРИСИ СИ ПРАВИ КАФЕ.

Хриси влиза в малката кухничка на офиса и си пуска кафе. Хапва няколко хапки от оставените солети. Вади огледалце от джоба си и се оглежда. Пооправя прическата си. Изчаква кафето да се източи в чашата.

ИНТ. СПАЛНЯ – ДЕН

(ЗАК, ГАДЖЕТО)

ЗАК СЛЕД СЕКС С НОВОТО СИ ГАДЖЕ.

На шкафчето в спалнята има кутия с цигари. До него е поставен пепелник с една изпушена цигара. Зак се пресяга и се опитва да измъкне една цигара с едната си ръка от кутията. Не успява. Грабва кутията с две ръце. Виждаме го гол до кръста, а до него лежи момиче на една страна, също полуголо.

ЗАК

Пиците ще изстинат.

МОМИЧЕТО

Важното е, че на теб ти е горещо. Даже димиш.

ЗАК

Но ти не.

МОМИЧЕТО

Аз горя отвътре.

ИНТ. ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ, СТАТИСТ)

ХРИСИ ВИЖДА ПИСМОТО.

Хриси е готова с кафето и излиза от кухнята. Заговаря се с един колега. Правят си сложен знак с ръце, който демонстрира приятелски отношения. Тя се запътва към бюрото си, отива и сяда на стола си. Поставя чашата с кафето до монитора си. Поглежда към раницата си подозрително, все едно току що е хванала някой, който й е пипал багажа. Изпод раницата се подава къс бяла хартия.

ИНТ. СПАЛНЯ – ДЕН

(ЗАК, ГАДЖЕТО)

ЗАК ВИЖДА ПИСМОТО.

Зак оставя цигарата си в пепелника, без да я изгаси. Обръща се към гаджето си и започва да я опипва. Поглежда към нощното й шкафче. Там има малък плосък пакет с надпис – неговото име. Зак го вижда и отдръпва ръката си. Гаджето проследява погледа му.

ГАДЖЕТО

Това пристигна днес за теб. Донесе го куриер.

ИНТ. ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ)

ХРИСИ ОТВАРЯ ПИСМОТО.

Хриси отмества раницата си. Отдолу има малък плосък пакет с надпис –нейното име. Същият е като този на Зак. Взима го предпазливо и започва да го разтваря. Ръцете й се разтреперват, а усмивката й изчезва.

ИНТ.СПАЛНЯ – ДЕН

(ХРИСИ, ЗАК)

ЗАК ОТВАРЯ ПИСМОТО.

Зак се надига. Грабва пакета и го оглежда. След това започва да го разкъсва. Поглежда към гаджето си, а после се обръща с гръб. Тя скача и наднича над рамото му. Зак вади плика. Вътре има покана за сватба. Отваря го и вижда снимка на Стефи, прегърната с непознат рус висок мъж. Зад тях има море и двамата изглеждат щастливо влюбени. Снимани са в малко по-далечен план. На плажа зад гърбовете им е изписано: МАЛТА. Под надписа за получателя е неговото име. Лицето му остава каменно.

ЗАК:

Ще дойдеш ли с мен в Малта?

ИНТ. ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ)

ХРИСИ ОТВАРЯ ПИСМОТО.

Снимката в поканата е в ръцете на Хриси – същата от предната сцена, но със сменено име на поканената. Лицето на Хриси изразява смесица от учудване и ужас. Тя е стъписана. Лека-полека то се разведрява. Тя обръща поканата от всички страни. Опипва я и я оглежда, сякаш е човек. После се усмихва. Става и се провиква.

ХРИСИ:

Тя е жива! Тя е жива! Пипайте ми компютъра. Влизайте вътре, изтрийте всичко, гадове, всичко. Все ми е едно! Чувате ли?!

Колегите й се споглеждат отегчени, все едно са свикнали с ежедневните й ексцентрични изпълнения, които нямат никакъв смисъл. Единият прави знак с ръка, за да покаже, че е луда. През това време тя се приближава до един човек, обръща раменете му и обяснява защо се радва. Не я чуваме. После се спира при втори и също обяснява. Отново не чуваме гласа й, само виждаме радостта по лицето й.

КРАЙ

Заклинанието на Проксенитис - от кумове за младоженци

В далечна атинска пещера по морското крайбрежие живееше гръцката магьосница Проксенитис. Дълго време тя не излизаше от пещерата и кроеше магии за любов. Веднъж обаче й стана изключително студено и тя реши да отиде на плаж. Преобрази се в млада красива атинянка, надяна банския си костюм и се изтегна на плажа.

Този път там имаше много летуващи, а сред летуващите - чужденци. Точно до нейната хавлия се настаниха двама българи. И двамата имаха татуировки по тялото си и разговаряха шумно. Проксенитис не разбираше езика им, но можеше да отгатне, че се бяха запознали скоро. Мъжът не вдигаше поглед от пищния бюст на жената и за да може да я наблюдава по-спокойно, си беше сложил слънчеви очила. Тя се усмихваше и го подканваше да влязат във водата.

Мъжът се съгласи, хукнаха към морето и без да искат пръснаха пясък в очите на Проксенитис. Ситните песъчинки по плажа полепнаха по очите й и те така я заболяха, че тя изтича до брега да ги наплиска с вода. Докато хвърляше вода по лицето си, тя изрече едно от заклинанията си на гръцки: „Нека всеки от двамата прекара в самота, докато аз реша, преди да открие най-важното в живота си!“ Веднага щом изми очите си, Проксенитис побърза да се прибере обратно в пещерата.

Измина време оттогава. Камен и Силвия вече имаха сериозна връзка помежду си и се бяха върнали в град Ямбол. Той започна да работи като автомонтьор и скоро в сервиза му докараха повредена кола, която не палеше. След като й направи преглед, установи, че дизеловият горивен филтър беше запушен. Вътре имаше нещо, увито в алуминиево фолио. Извади го и го разтвори. Беше лист хартия, върху който пишеше следното:

„Изяж свинските уши върху капака на колата. После се качи на въртолета.“

Камен се изправи и се огледа, за да види кой си правеше неуместни шеги с него. Трябва да беше някой, който добре знаеше, че не обича да яде такова нещо, нито да се вози във въздуха. Вместо това обаче съзря две прясно изпечени свински уши върху капака на колата. Огледа се отново, този път малко уплашено. Изведнъж чу гръмовен тътен. Задуха вятър, захвърчаха найлонови пликчета, хартии и опаковки. Камен излезе, като предпазваше лицето си. Не беше за вярване, но на поляната пред автосервиза паркираше въртолет.

Първата мисъл на Камен бе да избяга. Но колкото и да се опитваше да хукне в посока към централната улица, краката му не тръгваха натам. Сякаш някой контролираше тялото му. Той се върна до капака на колата, ръката му взе ушите и ги натъпка в устата му. Гърлото му ги преглътна. След това краката му го заведоха обратно до въртолета и го качиха вътре. Струваше му се, че целият трепери, но нито ръцете, нито краката му не помръдваха. След като въртолетът се издигна на определена височина, му се стори, че не бе толкова страшно и даже се възгордя, че най-сетне бе преодолял страха си от пътуването. По-страшното сега беше къде отиваше и защо нямаше контрол върху тялото си. Попътуваха известно време, а после въртолетът закръжи към земята и се приземи насред голо поле, с огромна зала в средата. Над пищната врата в предната част висеше надпис: „Ритуална зала“.

Не! В никакъв случай не! Ако трябваше, щеше да прекара дни и нощи отпред, но нямаше сила, която да го накара да се ожени, и то за кой знае коя. Изминаха дни, изминаха нощи, в които той стоеше отпред, без да може да помръдне. Най-странното беше, че Камен не ожадняваше и не огладняваше. Просто стоеше пред залата. На няколко пъти пробва да направи стъпки встрани, но не се получи. Можеше да върви само напред – към входа на залата.

По времето, когато въртолетът дойде да вземе Камен, Силвия мереше дрехи в един от любимите си молове в града. Когато влезе в съблекалнята, тя закачи новата рокля, която беше избрала, и погледна в огледалото. На него висеше масивна стара дръжка. Тя я натисна надолу и ето че огледалото се отвори като врата. Силвия се огледа и се зачуди дали да премине от другата страна. Сигурно вътре имаше тайнствени складове с невероятни модели, които можеше да разгледа и премери. Не се колеба дълго.

Щом влезе, вратата зад нея се затвори и за миг тя се озова в тъмното. След това от всички посоки заструи светлина. Пред нея се извиваше прашен селски път, който водеше до отдалечена къща насред поляна. Тя тръгна по пътя и стигна до къщата. Там нямаше никой и Силвия започна да разглежда стаите, като търсеше жив човек. Всичко там беше много добре уредено, чисто и тихо. Имаше храна и вода. Този ден тя търси до късно вечерта пътя наобратно, но не го намери. Върна се, оплака се сама на себе си, тъй като нямаше друг, с когото да сподели, и легна да спи. Изминаха дни. Тя всеки ден си правеше малки походи в различни посоки, за да търси обратния път към мола. Но се прибираше изморена и омърлушена в къщата, без да смее да продължи повече, отколкото силите й ще позволят, така че да й останат за връщане към къщата.

Веднъж тя се запъти в неизследвана посока, докато не видя стрелки. Тръгна след стрелките и се озова на обширна поляна, пред която пишеше „Ритуална зала.“ Там отново нямаше никой и това сякаш я съсипа. Всички стари мечти и въжделения избликнаха от очите й в некотролируем плач. Колко ли пъти беше мечтала да се види в сватбена рокля, да се омъжи за Камен, а вече толкова дълго живееше сама. И нямаше надежда да се върне при него. Никаква надежда.

В този миг обаче Проксенитис се събуждаше в пещерата си. Днес се беше наспала добре, а и последните й магии за сватосване се бяха изпълнили, без ни най-малка пречка. Тя разтвори лаптопа си и погледна магьосническия си календар. Прегледа раздела с магиите, които още се изпълняваха. Там имаше само една. Проксенитис се усмихна и изрече заклинание.

В миг се случи чудо. Далеч далеч от пещерата, там където ритуалната зала разделяше Камен и Силвия, се завихри фъртуна. Издигна постройката във въздуха и я погълна, така че тя изчезна. От двете й страни останаха Камен и Силвия. Те не можеха да повярват, че се виждаха след толкова време, страхуваха се как ли се бяха променили, дали щяха да се докосват и да разговарят както преди. Кой знае какво бяха преживели, докато бяха разделени.

Приближиха се един до друг. Камен протегна ръка към Силвия и я докосна. После притегли момичето си към себе си, сграбчи я и я притисна до тялото си. Целуваха се дълго, прегръщаха се, смяха се и дори поплакаха от радост. След няколко мига се огледаха. Намираха се отново у дома, в стария си удобен свят, света, който познаваха. Веднага провериха колко време

беше изминало – оказа се, само няколко минути.

Какво щастие! Именно в този миг Камен, който никой не можеше да заведе до ритуалната зала, пожела с цялото си сърце да се ожени за Силвия. В същото време тя, която винаги бе мечтала да се види като булка, осъзна, че не беше важно дали ще се омъжи за любимия си. По-важното беше да прекарва колкото може повече време с него, да живеят заедно, да се радват на живота.

Далеч от тях Проксенитис, която наблюдаваше резултатите, отбеляза в календара си приключването на магията с коментар, който гласеше: „Колкото и странно да е, едва сега и двамата са готови за сватба.“

И скоро сватба наистина се вдигна. Не каква да е сватба, а съвсем класическа - сватба на двама влюбени, които повече от всичко искаха да прекарат живота си заедно.

www.podarimiprikazka.com

Внуците на магьосниците - приказка за фен на Хари Потър

В наши дни една учителка по английски на име Джоан решила с малкото си спестени пари да си направи екзотично пътешествие в България. Там попаднала в едно полузапустяло село и помолила да пренощува в къщата на една старица. Старицата я нагостила и й постлала да спи. През запотеното прозорче учителката видяла върха на една от кулите:
- Бабо, какво е това? – посочила тя кулата.
Родопската баба се понадигнала да види накъде сочи чуждоезиковата й гостенка и понеже не знаела езика й, рекла:
- Хогор.
Старицата обаче била беззъба и Джоан чула да казва: Хогуъртс. Учителката не могла да спи цяла нощ, а мислите й блуждаели все към тайнствената кула. Решила на следващия ден да се изкачи до мястото. На сутринта обаче старицата я помолила да й помогне с прането на килимите. Джоан без колебание откликнала. Когато след цял ден пране приключили, тя вдигнала поглед отново в посока на кулата – нямало и следа от постройката – нито от нея, нито от чергите, които току-що изпрали. Джоан много се учудила, а през това време бабата й написала нещо върху лист хартия и я изпратила да си върви.
Когато се прибрала у дома, Джоан се свързала с преводач през интернет, който да й го преведе от български на английски.
Ето какво пишело на листчето:
„Ти си добра жена. Помогна на старица да си свърши работата, а аз мога да ти се отблагодаря само с едно. Ще ти разкажа историята за Хогор – училището на старите магьосници. Но не предавай историята никому, преди предсказанието да се сбъдне. Иначе голямо нещастие ще те сполети.
Всяка година магьосниците идват при мен да им изпера чергите. За всяка изпрана черга ми подаряват по още година живот. Омагьосват чергите и всичко, което се скрие под тях, става невидимо. С тях покриват кулата си и цяла година постройките са невидими.
Не е леко да се учи в Хогор. Там навремето имало много строги правила, едно от които било, че любовта между ученици е забранена. Заради това и разделяли младежите и девойките в различни домове. Така още много отдавна приели двама българи – Йовилина и Евгени да се учат за магьосници. Евгени зачислили към дома Грифиндор – тогава дом на младежите, а Йовилина към дома на Хафълпаф – дома на девойките.
Евгени, който често се успивал, веднъж пропуснал занятия и видял как ученичките излизат от дома. Тогава съзрял Йовилина и веднага се влюбил в нея. Как обаче да й покаже любовта си, като така ще прекрачи забраната и може да го изключат? Сетил се за стар български обичай да отнеме цвете от ръката й, за да покаже, че я харесва. От този момент нататък, щом я видел с цвете, винаги го грабвал от ръцете й. Но пазачите на домовете забелязали какво прави и го предупредили, че сега ще си затраят, защото сякаш ги е омагьосал с чистотата на любовта си, но за в бъдеще трябва да престане. Ала сърце трае ли? Чудел се той, чудел как да продължи да ухажва Йовилина.
Веднъж сестра му дошла да го види и му подарила малко кученце. Тя му обяснила, че кучето е много схватливо. Можел да го научи да върши разни задачи и дълго да му служи. Прибрал го в стаята си Евгени и започнал да го отглежда. Пораснало то и започнал Евгени да праща по него любовните си послания до Йовилина. В тях тя четяла: „Целувам те в Северна Америка“, „Целувам те в Южна Америка“, „Целувам те в Африка“, „Целувам те в Азия“. Йовилина обикнала този висок красив мъж с кафеви очи, обикнала го така, че винаги се изчервявала, когато получавала любовта му в послания.
Веднъж обаче кученцето се замотало из одеждите на  Салазар Слидерин – най-злият от магьосниците. Започнало да се дави и изплюло пред краката му посланието. Той се навел, взел го и щом го прочел, разбрал какво се случва под носа му. Слидерин, който тайно копнеел и на него да му се случи такава любов, завидял на Евгени и Йовилина. Той така се ядосал, че се прибрал в стаята си и забъркал една от най-грозните си магии. Приготвил се да изрече заклинанието „Авада Кедавра“, което означава „нека нещото бъде разрушено“. Слидерин искал двамата никога повече да не се съберат, нито техните деца или внуци след време, но в момента, в който произнасял заклинанието, кученцето го захапало по крака и той изкривил малко думите си.
И ето че изгонили Евгени и Йовилина от училището. Те забравили един за друг, оженили се за други магьосници и до края на живота си не се видели.
Но съществува предсказание, че двама от внуците им...“

Последните думи от писмото на бабата били изписани най-отдолу на листа и тя не ги била довършила. След прочита на писмото Джоан Роулинг се вдъхновила още повече от историята за скритото българско училище за магьосници и решила да я опише в книга. Но искала и да спази предупреждението в началото на писмото от родопската старица. Затова вместо да разказва тази история, си измислила нова и разказът й завладял хората по цял свят.

Години по-късно, когато славата на „Хари Потър“ поотшумяла, далеч далеч от мястото на магьосническото училище, един българин на име Евгени и една българка на име Йовилина се срещнали и се влюбили така силно, все едно кръвта им го направила вместо тях. Тогава живеели и работели в САЩ и пътували много. След известно време се целунали на Тайм Скуеър – първата им целувка. От този момент нататък, където и да идели, те си казвали: „Обичан и целунат тук“. Не знаели защо го правят, но много им харесвало да произнасят тези думи.
После веднъж отишли на роженския събор в Родопа планина. Двамата били облечени в народни носии, гайди извивали звучни мелодии и Евгени паднал на колене пред Йовилина.
По-късно, когато се оженили, Евгени започнал да се занимава с най-различни неща. Някак успявал да вдъхнови хората край себе си да свършат работата така, сякаш ги омагьосвал с незнайни сили. Сестра му често му помагала – тя сякаш четяла какво иска да направи, преди да го е изрекъл.
Той бързо постигнал успех в делата си и от цялата страна се стичали хора, които искали да работят за него. И скоро можел да си построи най-хубавата къща в града. Йовилина му народила много деца, а кучетата им – те играели на двора и постоянно създавали неразбории. Двамата обичали да гледат филми и един от любимите им станал филмът за „Хари Потър“ – момчето, което живеело в Хогуъртс. Но зад историята му сякаш имало друга – история, която никой не бил разказал. Без да съзнава, Евгени започнал да търси тази история в компютърните игри – лутал се из различните пътища на героите, все едно търсел точно определен изход, но все не го откривал. После дирил неразказаната история в анимационните филми. Гледал ги с децата си, но и там сякаш не успял да я открие.

Наскоро и аз, преводачката на писмото, пътувах до родопското село. Намерих старицата и я помолих за подслон. Не съм се и надявала да се случи, но също видях една от кулите на тайнственото училище. На следващия ден бабата ме помоли да й помогна с прането на чергите. Направих го и тя сподели, че била вече на над сто години и чакала дядо Боже да я прибере, но още нямало на кого да остави прането. Уверих я, че аз мога да я заместя – и без това градският ми живот ми беше дотегнал.
Бабата горещо ми благодари и ми разказа историята на чист български език, макар че малко фъфлеше. Аз затаих дъх, когато стигнахме до края. Той гласеше следното: „Но съществува предсказание, че двама от внуците им ще се влюбят въпреки заклинанието на Слидерин. Кучето, което захапа крака на злия магьосник, промени магията. Внуците им ще се срещнат далеч от Хогор, в друга страна. Ще се обичат лудо до края на дните си, а сестрата на мъжа ще реши дали историята да бъде разказана.“ После добави, че не й стигнал листа, когато писала историята на Джоан – учителката, която станала писателка.
Приготвих се за път. Обещах да се върна отново – този път завинаги, но я уверих, че първо трябва да свърша нещо. Обикалях много градове, търсех ли, търсех. Тъкмо се бях отчаяла и я видях случайно. Тя се разбираше толкова добре с брат си, приличаше толкова много на него, а той – той беше същото упорито, малко инато и много романтично момче от легендата, мъж, който сякаш омагьосва останалите. Престраших се да й разкажа историята, а тя отговори така:
- Най-голямата магия на света не се изучава в Хогуортс, нито може да се предотврати от някого оттам. Най-голямата магия не е нищо друго освен любовта. Изпрати тези думи на твоята Джоан.
И до днес пиша писма на знаменитата Ролулинг, да й предам непрочетения край. Но знаете как е – моите няколко реда се губят в купищата имейли от почитатели. Сигурна съм, че и след толкова години, тя не го е прочела. Иначе щеше да напише нова книга с историята за Евгени и Йовелина. Непременно щеше да го направи.

www.podarimiprikazka.com

Приказка в три различни стила :)

Мая получава любов
Мая беше поръчала на приятелка да изведе кучетата. Когато се върна у дома, там нямаше никой. Тя огледа кухненската маса и видя, че децата бяха взели храната, която им приготвяше за училище. Чудесно! Сега вече можеше да помисли за себе си. Влезе в спалнята, за да се преоблече. Мислеше да потренира йога. На леглото стоеше нещо, което не помнеше да беше оставяла - изящно опакован пакет. Наближаваше рождения й ден и вероятно някой от близките й беше замесен.
Мая поклати глава и се усмихна. Имаше си всичко, нямаше с какво да я изненадат. Но беше мило, че се бяха постарали да направят нещо.
Тя започна да разопакова пакета. Една опаковка – бяла, поръбена със сребристо по краищата. Втора опаковка – изведнъж се разнесе приятен аромат. Мая вдиша дълбоко, докато ароматът пропи всички части на тялото й. Имаше нещо в аромата, нещо, което моментално й напомни на парижките улици. Трета опаковка се състоеше от съвсем обикновена имитация на вестник, която увиваше квадратен предмет.
Без да чака повече, тя разкъса и последната опаковка. В ръцете й стоеше старинна табакера, която беше износена около мястото за отвор. Сега вече Мая наистина се развълнува.
На дъното на табакерата лежеше дълга сребърна фиба, а под фибата имаше лист хартия, който издаваше приятния аромат. Мая взе старинното бижу в ръце и го приближи до косата си. Беше изцяло в стила й – голяма блестяща фиба. Сложи си я и погледна в огледалото. Фибата я разкрасяваше така, че сега Мая изглеждаше като друг човек. Сякаш беше създадена за старинното бижу.
Кой можеше да й я е подарил? Децата – беше изключено. Нямаше откъде да намерят такава вещ. Майка й? Никакъв шанс. Подаръкът изглеждаше твърде романтичен, за да е тя. Това са били момичетата! Те не знаеха кога е рождения й ден, но може би й бяха подарили нещо заради двайсетгодишнината на салона й за красота. Но не. Годишнината щяха да празнуват догодина. Тогава кой? Кой за бога?
Взе листа и едва сега осъзна, че от едната си страна той представляваше карта, а от другата - там имаше написан текст. Почеркът беше изящен, като по листа тук там личаха следите от мастило. Дали не беше писан с перо?

 „ Здравей, любима,
Всеки си има по един Париж. И ето те. Ако се доближа до теб, ще ме подминеш с подозрение и сладкото изтръпване в нозете ми ще отлети завинаги.
Не ме познаваш. Затварям очи. Сега вече мога да хвана ръката ти. Разхождаме се из Париж, пием малиново вино и решаваме да прекараме един ден в парижкото ми имение. От верандата мога да виждам целия град в нозете си, но единственото, за което копнея е Мая, жената бижу.
В ъгъла пропуква огън от открита камина, а навън е хладна нощ. Събуваш едната от перлените си обувки и протягаш пръстите на крака си към живата топлина. Чувам класическа музика.
И в момента те виждам. Ще вдигнеш глава и ще се погледнеш в огледалото. Ще докоснеш фибата, а после ще я свалиш. Ще я положиш нежно в табакерата ми. Ще скриеш кутията в гардероба си, за да не я намерят нито кучетата, нито децата. Не си бижу, ако не мога без теб. Никога няма да те потърся.”

Мая се усмихва на себе си
На следващия ден Мая имаше рожден ден. Реши да си направи подарък. Дълго разглежда дрехи по магазинте и си купи френска туника. Веднага я облече. Наистина й стоеше блестящо – като на кралица. След вчерашния подарък тя беше в романтично настроение и не се ядоса, като разбра, че е забравила фибата си. Реши да се върне у дома и да я вземе. Какво толкова!
Прибра се с усмивка на лице. Завъртя ключа към дома си и внезапно към нея се впуснаха и четирите й кучета. След вчерашната разходка с приятелката й, не ги беше извеждала. Сега скачаха по краката й, едното дръпна крачола й, другото туниката и скоро вече тя приличаше по-скоро на пометена от ураган, отколкото на кралица. Съблече туниката и я хвърли в мокрото помещение.
-         Мамо, не ми се яде от това! - викна през това време едно от децата й.
-         Аз пък искам в мола! - рече другото.
-         Уа-уа! – викаше третото дете.
Днес просто щеше да влезе в спалнята си и да затвори вратата. Мая го стори, но не измина и минута, когато чу вик:
-         Бързо!
-         Какво става?
-         Кучето се задави!
-         Кое куче, за бога?
-         Бързо!
Мая скочи и хукна към другата стая. Едно от по-малките й кучета наистина се давеше. Тя бръкна в устата му и напипа нещо твърдо. Когато най-накрая го извади, кучето повърна малко.
-         Донеси парцал! – викна тя.
Хлапето влезе в мокрото помещение и грабна първото нещо, което му попадна пред погледа. Хвърли го върху локвата на земята и фината материя бързо попи. Мая се вгледа за миг в парцала. Френската й туника!
Тя отново не съжали за подаръка, който сама си беше направила за рождения си ден. Не за друго, а защото имаше нещо по-интересно за правене. Заразглежда с любопитство твърдия предмет, който извади от устата на кучето – беше нейната фиба. Изми фибата, изми я добре. После среса косата си и я сложи. Разположи се на килимчето в спалнята си, този път решена нищо да не й попречи да се почувства по-добре. Все едно медитира след тренировка и всичко щеше да се оправи...
-         Взех я от един антиквариат. Казах, че търся френска фиба за кралици – рече въображаемият мъж, който тя сега си представяше.
-         И те са ти продали българска фиба за обикновени домакини.
-         Ти не си обикновена домакиня, никога не си била.
-         Освен преди малко.
-         Освен преди малко.
Нещо не се получаваше. Въображаемият мъж беше започнал да я изнервя. И всичко това точно преди рождения й ден! Може би истинските кралици блестят въпреки семейството си, успокои се тя сама. Каква по-истинска кралица от тази без прислуга?

Мая в приключение
Рожденият ден беше вече преминал, беше празнувала до късно вечерта, но все пак реши да иде на танци. Сложи фибата в косите си и взе табакерата с картата - харесваше й аромата, който се разнасяше от нея. Беше решила да носи странния предмет, докато разбере кой й го е подарил. Пристигна в танцувалната зала.
Учителят се приближи с усмивка до нея. Съобщи й, че е избрал нея за състезанието по танци в Париж. Мая толкова се зарадва, че реши още днес да остане сама след урока, за да потренира няколко завъртания.
Така и стори. Завъртане – хоп. Второ завъртане – малко й се зави свят, но реши да продължи. Трети път и внезапно й прилоша. Подпря се за момент на дръжката до огледалото и затвори очи. Когато ги отвори, се намираше на съвсем различно място.
Огледа се. Очевидно някой си правеше лоша шега с нея. Беше ходила и друг път в Париж, но сега не се зарадва, че е там. По-любопитното беше как се беше озовала тук така изведнъж. Беше малко студено и тя сложи ръцете си в джобовете, за да може да се стопли. Напипа табакерата. Взе я и я отвори. Отново вдиша с удоволствие от аромата и се поуспокои. Едва сега се вгледа в картата. На едно място беше отбелязана звезда. Мая нямаше пари у себе си и не знаеше какво да прави. Как се беше озовала тук и то с табакерата?
Изведнъж се сети, че може да потърси откъде да се обади у дома. Не знаеше добре езика, но щеше да се оправи все някак. Влезе в една книжарница и се опита да обясни на продавача, че търси телефон. Той я изгледа от глава до пети и я изгони. Мая продължи пътя си. Този път влезе в магазин и се опита отново да стигне до телефон. Магазинерът дори не й даде шанс да говори. С два пръста нареди на едрия пазач в дъното да я изведе. Какви ли не хора влизаха и искаха нещо!
Сега вече отново на парижка улица, я заля вълна на отчаяние. Припомни си часовете по йога. Реши, че най-важното е да се успокои, да помисли малко, а после да реши какво да прави. Седна на една пейка, затвори очи и се опита да помедитира. Не се получи. Тогава отново разтвори табакерата и вдиша от аромата. 
Тя. Париж. Картата. И изведнъж проумя – трябваше да открие мястото, което сочеше звездата! Ама разбира се! Как не се беше сетила по-рано? Може би така щеше да разреши загадката защо е в Париж, от кого е получила табакера с карта и фиба и защо всички тези странни неща й се случват.
Разтвори картата и започна да я разглежда. Заразпитва хората на пътя и този път като по чудо те я упътваха. Скоро стигна до мястото, което беше обозначено със звездата. То представляваше малък салон за красота – много изискан. Влезе вътре и вдиша дълбоко от аромата, който се разнасяше - беше същия като този на листа в табакерата.
В този миг до нея се приближи мъж, който не откъсваше очи от косата й.
-          Фибата ти стои много добре.
Той се пресегна и я свали от главата й. Бръкна в джоба й и взе табакерата. Постави бижуто старателно вътре. Обърна се към изумената Мая и я покани на танц. И после всичко се завъртя. Танцуваха така сякаш се познаваха не просто в сегашния си живот, а много много отдавна.
Мая не разбираше какво се случва, но и вече не желаеше да разбере. Искаше й се поне за малко да не мисли за децата, родителите, кучетата. Когато седна да си почине, тя извади картата от табакерата с намерение да го попита дали той е писал писмото на гърба й. Разгъна я и ахна. Сега това не беше карта на Париж, а карта на България. И Мая веднага позна мястото, където беше поставена звездата.
-          Домът ми - посочи го тя.
-         Ще ти помогна да се върнеш – рече мъжът, а после зарея поглед пред себе си. - Понякога, когато затворя салона, се прибирам бавно. Танцувам с теб в сумрака. Ти си много далеч, толкова далеч, колкото могат да бъдат само звездите. Не знам името ти. Но прокарвам ръка по извивките ти във въздуха. И ти, внезапно си по-близо до мен, отколкото всеки тук.
Мая го наблюдаваше, без да вярва на думите му. Така говореха мъжете – дори да бяха измислени пак така говореха!
И после във възцарилата се тишина той й подаде отново ръката си. Двамата се завъртяха във втори танц. Въртяха се все по-силно и все по-бързо, докато накрая всичко се превърна в мъгла.
Мая се събуди на пода в танцувалната зала. Танцуващият мъж го нямаше. Стана и се погледна в огледалото. В единия край в дъното се отразяваше светлината от лампата в коридора. Грееше като звезда.
§
Две седмици по-късно Мая замина за Париж с танцувалната група. Нямаше вече карта, нито фиба, нито табакера. Нямаше и да потърси салона за красота. Когато се яви на състезанието, тя получи най-много точки за танца си.
www.podarimiprikazka.com