За опасната среща със себето

ОПАСНА СРЕЩА

Любовта се състои от един

 дух, населяващ две тела.

Аристотел

 

Никой не очакваше, че дърветата на Земята ще останат толкова малко толкова скоро. Трябва да е било 2013 година, когато по всички телевизии, интернет медии и електронни вестници тръбяха за края на човечеството. Не можеше и да се помисли за ползването на дървесина за каквото и да било – хартия, мебели, отопление. Малкото останали дървета трябваше да живеят, за да произвеждат така необходимия кислород, без който хората щяха да погинат. Децата по училищата рисуваха дървета в часовете по рисуване, филмовите продуценти произвеждаха фентъзи филми, в които се откриваха субстанции в недрата на земята, с помощта на които дърветата растяха не с години, а с часове. Екологични организации садяха гори навсякъде – това се беше превърнало в бизнес за милиони по света. Дърветата бяха станали по-ценни от горивото. Говореше се, че ще избухне Трета Световна война за територии с повече дървета.

В малка България, която се намираше на Балканите, един мъж работеше като програмист в мебелна фирма. Той беше висок и с матова кожа, а гъстите му тъмни коси вече се прошарваха на места. Ходеше с гладко избръсната брада, спортно облечен и не се различаваше по нищо от своите колеги, освен по блясъка в очите. Ако сте се разхождали край морето срещу слънцето рано сутрин, няма начин да не сте забелязали как светлините му играят по морската вода. Тази светлина грее настоятелно, тя прониква във водите и твори живот. Ето такъв беше блясъкът в очите на Тома.

Мебелната фирма се изправяше пред крах. Вече беше разпродадено почти всичко, което можеше да се продаде – бюра (изработени от дърво), компютри. Канеха се да напуснат офиса. В помещението цареше мрачно настроение и никой не се шегуваше, както беше по-рано. Всеки мислеше за себе си – как трябва да си търси нова работа, как това ще се отрази на бъдещето му. Гибелта на света беше нещо не толкова спешно. Там хората не бяха и не се чувстваха сами – това, в крайна сметка, се случваше на всички.

„Виж тази обява!”, получи съобщение Тома от колежка. Тя му пишеше рядко и само по работа, което го накара да кликне върху изпратения линк. Той отвеждаше към статия със следното заглавие:

„ТЪРСЯТ ПРОГРАМИСТ ОТ МЕБЕЛЕН БИЗНЕС С ОТЛИЧНИ ФИЗИЧЕСКИ КАЧЕСТВА ЗА КОСМИЧЕСКА МИСИЯ”.

Тома се усмихна. Колко необичайно за тази негова колежка да се шегува. Може би това да се случваше, защото скоро нямаше да работят заедно.

„Чак отлични!”, написа й той. Тя не отговори.

След това в офиса се обадиха няколко пъти по телефона, а и техникът, който отговаряше за осветлението, трябваше да посети мястото. Новите наематели желаели да изключат някои от осветителните тела. Тома почти забрави за обявата до края на деня. Трябваше да върши толкова много неща. Но когато се върна у дома, мисълта за нея отново се завърна. Той включи домашния си компютър. „Само ще поровя, че ми стана любопитно”, каза си, но всъщност безшумно като слънчевите лъчи, които се разстилат по морската повърхност в утринта, очите му заблестяха отново.

Тома живееше с приятелката си, Катя, вече почти пет години. Беше се развел с жена си преди време и взимаше десетгодишния си син, Борис, през уикендите.  Точно сега обаче у дома нямаше никой. Екатерина, както беше пълното й име, все още работеше. Тя се разкъсваше между университета и работата си и напоследък нямаше много време за любимия си.

Тома отвори хладилника и извади бира. Капачката й изсвистя шумно. Настани се на компютъра и го включи. Не мина много време преди да открие обявата – търсеха програмист, който беше склонен да рискува живота си и да замине на изследователска мисия с космически кораб. В обявата не се разясняваха подробности каква беше целта на мисията. Тома гледаше към текста с недоверие. Къде пък толкова щеше да стигне един човешки космически кораб? Ние не можем да идем до Венера, а какво остава по-нататък. И защо им трябваше програмист, който е работил в мебелна фирма? Това беше една от милионите глупости, които плуваха из интернет пространството и на които един програмист би подминал с погнуса. Изгаси компютъра си малко след като приятелката му се върна. И тя самата изглеждаше уморена. Хапнаха набързо и си легнаха.

-          Много си мълчалив – каза тя в тъмното.

-          Имах тежък ден – отговори той.

Прииска й се да го притисне до себе си, да усети топлината на голямото му мъжко тяло, да впие устни в неговите, да се слее с него, да мълви колко много го обича... но не го направи. Тома беше като облечен в невидим скафандър тази вечер и на Катя й се струваше, че ако се опиташе да го докосне, пръстите й биха издрънчали в невидимата ламарина.

На следващия ден Тома изчака Катя да замине на работа и се обади в офиса. Каза, че е болен от грип и няма да се появи днес. Облече се набързо и излезе. Час по-късно, той се беше наредил на опашката пред сградата, където се провеждаха интервютата. Там чакаха всякакви кукувци, както сам ги окачестви. Усмихна се при мисълта за филма „Матрицата” и срещата на Нео с Оракула. Тук за разлика от филма, нямаше деца, под чиито поглед омекват лъжици, но имаше мъж, който беше застанал на главата си. Друг показваше какво може да стори с тялото си така, че да изглежда все едно е с един крак и с една ръка. „Пълна палячовщина”, мислеше си Тома, докато се готвеше да си тръгне.

-          Вие – събуди го сякаш от унес дълбок мъжки глас.

-          Кой, аз ли? – изгледа го Тома. Срещу него беше застанал висок, ослепително белокож мъж в костюм.

-          Знаете, че сте вие – долови се леко раздразнение в гласа му.

Тома тръгна след него, а тълпата от малоумници му правеше път със смесица между страхопочитание и изненада. Въведоха Тома в голямата бяла сграда, където всичко блестеше от чистота и светлините се отразяваха по мраморния под. По стените висяха портрети на известни космонавти, а на изложбени маси можеше да се видят част от принадлежностите им.

-          Не знаех, че в София има такава сграда – опита се да заговори мъжа Тома.

-          Не сте и знаели, че в България има място, което наема хора за рисковани космически изследвания.

-          Това пък съвсем. Как е възможно да е останало скрито от обществеността?

-          Нищо не изглежда така глупаво и така фантастично, както голата истина за нещата, приятелю. Най-добрата защита за една тайна е да говориш толкова много за нея, че никой вече да не вярва в реалното й съществуване – той направи пауза. – Не сте чели жълти вестници скоро, нали? Там пише всичко за нас.

-          Защо извикахте мен? – попита Тома точно пред лъскавата бяла врата, пред която бяха стигнали.

Вратата автоматично се отвори и те стъпиха на много мек чисто бял килим – от онези, по които ти се иска да ходиш бос. Тома се колебаеше дали да стъпи – обувките му, макар и много удобни, нямаха представителен вид.

-          Седнете – отговори белокожият и посочи безупречно бял диван пред бюрото си.

През следващия час мъжът му разказа за Дървесната планета, която вярвали, че се намира зад един от газообразните спътници на Юпитер. Тя представлявала „бебе в утробата на черна дупка в пространството”, както се изрази светлокожият. Отдавна се правели изследвания на това „място”, за което само определена група избрани имали информация. Бил подготвен ултрамодерен космически кораб, който да стигне до там. Корабът щял да върши всичко сам, но трябвало да пратят човек, който да има познания в областта на мебелирането, да е програмист и да обича пътешествията. Неговата мисия щяла да се изрази в това да вземе издънка от дърво на планетата, защото учените подозирали, че ако успеят да я развъдят на земна почва, дърветата, произлезли от нея, щели да порастват не в рамките на двайсет-трийсет години, а на една година – точно като в научно-фантастичните филми. Това щяло да преобърне световния бизнес с дървесина и... междувременно да спаси планетата.

Наблюдавали Тома от доста време и смятали, че той е най-добрият кандидат в света. Преди всичко бил българин и евентуалната му смърт нямало да има чак такава стойност в световен мащаб, както например смъртта на един американец, да кажем. Знаели всичко за семейството му, за сина му, за развода му, за жената, с която живее. Компютърите му се следели от години. Как нито веднъж не беше заподозрял, чудеше се Тома?  

-          Това е някаква неуместна шега! – възкликна Тома, чието учудване се дължеше отчасти на подозрението му, че думите на светлокожия не бяха поредната глупост, с която да се сблъсква в родното българско ежедневие. – Гледате твърде много филми.

-          Бяхме сигурни, че мозъкът Ви няма да може да възприеме толкова бързо мисълта. Не помните ли какво Ви казах в коридора? Няма по-невероятно нещо от голата истина – Белокожият се надигна. - Елате с мен.

Показа на Тома изхода, а след минутка го въведе в огромна зала, където се намираше космическият кораб. Техник, облечен също в бяло, защо ли това не го учудваше, започна да му разказва за кораба.

-          Вие май не си губите времето – рече Тома, а очите му светеха хищнически.

-          Нямаме никакво време – сряза го Белокожият.

-          Как разбрахте отвън, на опашката, че аз съм там? Как сте предположили, че ще забележа обявата Ви и ще реша да дойда? – Тома се задъхваше, докато изреждаше въпросите си.

Белокожият се усмихна с едно ъгълче на устата си. „Така значи”, отговори си сам Тома. „Сигурно и колежката ми е била наета специално за да ми напише това в скайпа. Тя и без това не ставаше за друго. Психолог ме е наблюдавал и е знаел, че ще дойда. Следели са ме с бинокъл през белите си дограми. Записвали са с камери моето пристигане.”

-          Не всичко е така планирано, както вероятно си мислите, че е... – той пое дъх и довърши. – в момента! Но се получи.

Самодоволната му усмивка не слизаше от лицето му. Миг по-късно Белокожият продължи да разяснява „параметрите на мисията”. Тома трябвало да държи в тайна назначението си, подготовката си за пътуването в Космоса и заминаването си. За целта било нужно да убеди приятелката си, че трябвало да иде в командировка някъде, по негов избор, за няколко месеца.

-          Но тя няма да повярва! – възпротиви се Тома.

-          И за това сме се погрижили. Ще съживим временно мебелната фирма, в която работиш – само докато трае командировката ти. Имаме психолог, който наблюдава Катя в продължение на години и може да предвиди мислите и действията й с точност до 99 процента.

-          Това е лудост! – рече Тома. – Не отговорихте на въпроса ми: Защо аз??

Белокожият го простреля с ледения си поглед. Въздъхна и строгото му лице се смегчи.

-          Защото там ще трябва да се срещнете със себе си, Тома. Малцина биха оцелели след подобна среща, а вие можете да сторите това. Без тази, бих я нарекъл „опасна среща”, за която никой от нас не знае почти нищо, планетата няма да ви допусне до дърветата си и... всички ние ще бъдем обречени на гибел! – ръцете му затрепериха от вълнение.

-          Как така?

-          Оттук нататък аз няма да пиша живота Ви, няма да го разказвам. Ще го измисляте сам! Не е ли изумително!

Шест седмици по-късно

Намирам се пред гора, подобна на земните. Но има нещо в нея, което дълбоко ме притеснява. Всяко от дърветата сякаш има свой собствен характер. Пресмятам вероятността това наистина да е така. Отказвам се от пресмятането. Усещам заговор зад гърба си отсякъде, където премина. Щом спра и се обърна, нито едно от дърветата, през които съм преминал, не е същото. Приисква ми се да им се скарам. Всяко от тях трябва да си знае мястото. Да не са посмели да се придвижват. Инак ще полудея.

Сумрачно е. Изведнъж усещам леко бодване малко над лакътя. Сещам се за Екатерина, моята Екатерина – каквото и да стане, това е момичето, което обичам. Миг преди да ми причернее, помислям за сина си. Ами ако остане без баща? Как се живее без баща, когато вече веднъж си го имал?

Събуждам се. Легнал съм на земята и тя е удивително мека. Все едно е газ, върху който мога да се излежавам. Чувствам се дълбоко свързан с тази непозната земя, аз съм част от нея и тя е част от мен. Оглеждам се – нищо не е познато за очите ми. Около мен се разхождат дървета като октоподи върху корените си. Те разговарят все едно са на официален коктейл. Компютърът ми, който трябваше да изчисли качествата на една сравнително перспективна дървесна издънка, годна за пренасяне на Земята, е изчезнал. Няма го и космическият кораб.

Поглеждам отново към дърветата. Сега ми се струват страшно познати. Сякаш... сякаш всяко едно от тях е моя предишна, бъдеща, несъстояла се или състояла се версия. Полазват ме тръпки по тялото. Тръпки ли са или нещо друго? Внезапно се усещам гнусно самотен сред всички тези непознати другопланетни същества и... което е тотално побъркващо – сплетен с тях. Изпитвам ужас, че никога няма да се завърна у дома. Това „у дома” сега ми изглежда безкрайно далечно. С учудване, което ме успокоява за миг, незнайно защо, установявам, че „у дома” всъщност не означава София, България или дори Земята. Тези две думи мога да обясня всъщност само с една друга: „Екатерина”. Това момиче е моят дом. Минава ми през ума, че сънувам. Щипя се, за да мога да се събудя. Напипвам твърдата си плът. Поглеждам към нея. Целият съм облечен в кора от дърво. Приличам на дървен човек. Ха сега да се видя, програмисте от мебелна фирма! Самоиронията ме залива малко след като ужаса го прави. Завива ми се свят, сякаш за да се измъкна оттук.

Хуквам да бягам... от себе си, очевидно. Срещам дърво с моите очи по кората си. Те обаче не светят така, както ги зная. Напрягам се да си спомня нещо. Това са моите очи от времето, когато бях женен. Отварям уста да крещя, но не излиза звук. Попивам с ръцете си, които сега се протягат като клони, но не напипвам уста. Аз съм безусто дърво на непозната планета. Ако само можех да намеря лаптопа си. Може би нещата щяха да са съвсем различни. Вместо ръце, протягам клони. Въпреки всичко обичайната ми прагматичност ми носи успокоение. Колкото и абсурдно нелепа да изглежда сега, тя е нещо, на което мога да се опра. Значи не съм загубил себе си съвсем. Установявам, че теорията ми за многоверсийната дървесност на моето себе – ад! – това сам ли го помислих?!, е може би истинна.

 Виждам Екатерина, привързана с дървесни лиани, които се лигавят надолу по кората на едно от зловещите дървета. Тичам към нея, но други клони ме възспират. Виждам как едно от дърветата я опипва бавно по гърдите, корема и надолу. Разкъсван съм от ревност и ужас, че не мога да сторя нищо. Захватът на тези чудовищни създания е сковаващ. Напрягам себе си до крайност – с частица от здравия си разум отричам това, което планирам да се случи, но истината е, че, да, аз го планирам. Решавам да погубя себе си,  да се саморазруша, да се счупя, да падна и то с непоклатимата нелогична сила на чувството, че това е единственият начин да спася любимата си.

Тя, разбира се, не подозира нищо. За части от секундата се сещам как й направих подарък – нашето пътешестивие до Египет. И тогава не подозираше. Бях уредил всичко с университета и настоящия й работодател, бях организирал и платил пътуването.

Изревавам от дълбините на това, което съм, мога да бъда или съм бил някога. Не мога да допусна да загубя това момиче. То е единственото мое, което съм имал. Чува се звук от скършено дърво. Падам на Земята, но не умирам. Изведнъж всички дървета – моите версии, както ги нарекох в началото, се отдръпват. Не виждам Екатерина, но някак знам, че тя е спасена.

Мога да занеса себе си – аз съм издънката, която е нужно да се засади на Земята. Вече се повалих, саморазруших. Опитвам да пълзя. Нито дори за миг не ми хрумва, че може да съм умрял и това тук да се случва отвъд понятието „живот”. В крайна сметка се случиха къде къде по-невъзможни неща.

Експериментирам с придвижването. Получава се. Лишен съм от умението да се изненадвам на себе си. Сякаш цял живот съм живял на тази незнайна планета като част от нея и едновременно с това, толкова далечен.

Аз съм всичко, което искам и мога да бъда тук, освен, разбира се, че съм всичко, което и бях. Спасих любимата си, макар да не я виждам. Не я виждам, защото... мозъкът ми заработва трескаво... защото това е само нейният образ в моето съзнание. Аз съм спасявал нейния образ. Или, ако трябва да бъда оголено истински към себе си, – всъщност нейният образ е онова, което ме е спасило от самия мен!

Добирам се до космическия кораб, който стои самотен на празна поляна. Дърветата отдавна са изчезнали. Изпълзявам вътре, като се старая да не мисля, че сега съм дърво. Затварям очи и се опитвам да действам както намеря за добре. Установил съм по време на престоя си тук, че чувствата са най-сигурното нещо, на което мога да се осланям. Това е направо абсурдно, но аз приемам абсурда със затворени очи.

Напипвам лаптопа си. Включвам програмата и изпробвам да видя дали най-подходящата издънка е вече в космическия кораб.  Отказва да сработи под дървените ми пръсти.

Отварям кода за редакция и донаписвам следното:

If {tree is me};

Return {Home};

Else {Destroy}.

*

Усещам уханието й. Студените й пръсти минават по челото ми. Дъхът й изпълва гърдите ми. Едва намирам сили да отворя очи. Виждам лицето й. Залива ме топло чувство на облекчение. Аз съм у дома. Все още нямам сили да говоря, но ми се иска да се усмихна на мисълта си, че макар вече да съм на Земята, което изглежда съвсем нелогично, непрограмирано и неистинско, аз все още мога да се движа, докато всъщност би трябвало да съм умрял. Поглеждам към ръцете си. Помръдвам пръстите. Раздвижвам ходила. Цепи ме болка като след мускулна треска. Размърдвам устни. Възвърнал съм устата си. Ощипвам се по хълбока. Жив съм!

-          Не можах да намеря...

-          Мълчи... Обичам те! – очите й се пълнят със сълзи.

-          Но...

Думите й политат като задържани в длани гълъби.

-          Винаги съм искала да ти го кажа, да ти благодаря за всичко, което правиш за мен, за това, че си винаги до мен, затова, че се връщаш при мен. Надявам се да заемам поне второ място в сърцето ти...

-          Не нося цвете, но ти нося дърво... – полагам сетни сили да се пошегувам. Залива ме безумна радост, че тук смехът се чува и може да въздейства.

-          Тома, обичам те! Искам да го повтарям всеки път, щом те погледна – тя е безумно романтична. Очевидно се случва с жените, когато без малко не са загубили любимия.

-          Това дърво... съм аз – продължавам, тотално смахнат от спонтанно избликналата й нежност.

Тя се разсмива през сълзи и обсипва лицето ми с целувки.

-          Тома – опита се тя да стане по-сериозна. Видях белокожият зад гърба й. Как само се сливаше със светлината зад себе си в бялата... да... бялата всъщност болнична стая. Смръщих се.

-          Донесли сте издънката, която ни трябваше – започна той непоканен. - Била е вплетена по цялото ви тяло. Все още не ни е ясно как точно, но пристигнахте така. В лабораторията вече беше установено, че дърветата, поникнали от нея, няма да растат за година, но ще подхранят почвата и въздуха така, че ще възвърнат... донякъде... повтарям, за да е ясно: - и той направи пауза, – донякъде биологичното равновесие на Земята. Колкото се отнася до мебелния бизнес... той засега загива. Ще се правят мебели от други материали - След това се приближи към мен под слисания поглед на моето момиче. - Поздравления! Вие сте първият човек, който се срещна със себе си и се завърна обратно.

-          Пробвали сте и с други? Кога щяхте да ми кажете? – ядосах се внезапно. Исках да поставя кучия син на мястото му.

Вместо отговор, той ми подаде ръка. Не помръднах.

-          Както и да е. Знаете, че това ще остане в тайна. Вече разговаряхме с Екатерина. Тя пожела... е, можехте да имате всичко, но тя пожела каравана и достатъчно пари, с които да обиколите света. Каквото и да е, искам да Ви уверя, че след като се възстановите и употребите тази безумно малка награда за усилията Ви, винаги можете да се обърнете за повече средства... и предизвикателства към нас. За мен беше удоволствие.

Белокожият излезе. Спогледахме се с Катя. Предполагам исках да й кажа, че този е негодник и... че я обичам, но това, което направих, беше да протегна ръка към нея. За миг се вгледах във вените си – бяха досущ като клоните на дърветата от непознатата планета. Полазиха ме тръпки. Затворих очи и ги отворих отново. Погалих меката й кожа, мека като пръстта върху която лежах и която чувствах като част от самия мен.

Хрумна ми за секунда, че през цялото време трябва да съм бил в нейния свят... не, не, беше моя свят, настоявах с друга част от себе си. Голата истина, която беше толкова невероятна, колкото може да бъде само една голота, беше, съгласих се накрая, че съм пътувал в нашия свят – свят, който може да спаси цяла една планета като Земята, например.

-          Обичам те – казах и затворих уста, очи и себе си.

Стори ми се, че и тя повтори думите ми, малко преди да се унеса. Сънувах, че съм облечен в кора от дърво, но този път в моите клони бяха вплетени тези на моето момиче, с което бях на нашата, чужда за всички и непозната дори за самите нас, планета.